ИЛИЯНА БЕНИНА НИКОЛА БЕНИН
It is suggested that the two men were a gay couple due to this "nose to nose" wall scene, but it is much more likely, to my mind, that they were twin brothers. The wives and children of both men are depicted in their tomb.
Сянката на пирамидата на Нюсерре се разтягаше през пясъците на Саккара като пръст на мъртъв гигант, посочващ вечността. Вътре, в прохладната тъмнина на мастабата, въздухът миришеше на суха вар, папирусов прах и смола.
Хнумхотеп държеше бронзовото длето с ръка, свикнала да полира ноктите на живия бог – самия Фараон. До него, осветен от треперещия пламък на маслената лампа, Нианххнум бъркаше стрит малахит с животинска грес. Лицата им, осветени от червеникавия отблясък, бяха не просто сходни – те бяха две копия на един и същ божествен отпечатък, изляти от една и съща утроба в една и съща нощ преди тридесет лета.
— Живописецът пита за гробната камера на съпругата ти, Хнумхотеп — каза Нианххнум, без да вдига очи от хавана. — И за децата. Кхенткауес иска нейният профил да бъде точно зад твоя, с лотосов цвят в ръката.
— Нека я изпишат с целия блясък, който заслужава — отвърна Хнумхотеп и гласът му кънтеше в тесния коридор. — И твоята Хенут да бъде до теб, заедно със синовете ни. Светът вън трябва да знае, че семената ни са покълнали и са дали плод. Но тук... на тази стена...
Той посочи с пръст гладкия варовик, където черният въглен вече беше очертал два силуета.
В кралския дворец в Мемфис слуховете бродеха като хиени около изхвърлени кости. Писците и везирите шушукаха, че двамата надзиратели на кралските маникюристи споделят повече от една титла и един занаят. В господарските дворци, където плътта често търсеше огледало за своите най-тъмни копнежи, хората сляпо вярваха, че любовта между двама мъже ги бе оковала в този общ дом за мъртвите.
Но истината, скрита под пластовете суета и дворцов прах, бе много по-дълбока и древна.
— Никой не разбира кръвта, братко — шепна Нианххнум, докато нанасяше първия щрих зелена боя върху стената. — За тях ние сме чудо или грях. Търсят страст там, където има само първичен закон.
— Нека мислят каквото щат — усмихна се горчиво Хнумхотеп. — В утробата на майка ни нашите сърца тупаха в един ритъм преди още да знаем какво е слънце. Когато Фараонът ни даде титлата и ни повери благоденствието на своето тяло, той не просто назначи двама слуги. Той раздели едно битие на две тела.
Живописецът пристъпи от сенките. В ръката си държаше четка от разнищена тръстика. Той погледна двамата мъже, после припокриващите се черти на скалата.
— Как да изпиша прегръдката? — попита творецът. — Като на съпрузи, които влизат заедно в Отвъдното, или като на владетели?
Хнумхотеп пристъпи към Нианххнум. Разстоянието между тях изчезна. Носовете им почти се докоснаха – древният жест на диханието, на споделения Ка, който само тези, родени от една кръв и един ден, можеха да разберат без думи. В това приближаване нямаше плътско желание; имаше сблъсък на две идентични души, виждащи собственото си отражение преди прехода към вечността.
— Нарисувай ни така — каза Нианххнум с твърд, неизменна като каменните блокове глас. — Докоснати в диханието. Защото когато Бастет призове единия, другият вече ще е полумъртъв. Нека жените ни ни следват, нека децата ни носят имената ни пред боговете. Но на този камък остави истината: ние влязохме в този свят заедно и нито смъртта, нито човешките езици могат да разделят това, което боговете са ляли в една форма.
Четката потапяше в червено. Върху варовика двамата близнаци застанаха чело в чело, нос в нос — омагьосан кръговрат от кръв, тайни и вечност, недостъпен за слепотата на живите.
I. Сянката на двореца и тайната на занаята
В Мемфис, където нилската тиня ухаеше на животворна кал и изгнили тръстики, дворецът на Нюсерре Ини беше лабиринт от интриги, свещена козметика и суета. Да бъдеш „Надзирател на маникюристите“ не беше просто занаят за слуги; то бе изкуство на докосването до божественото. Ръцете на Фараона — живия Хорус — бяха свещени. Всеки нокът, оформен с крем от маслиново масло и стрит малахит, беше държавен акт. Всеки жест на царя бе наблюдаван от целия Горен и Долен Египет, а Хнумхотеп и Нианххнум бяха тези, които поддържаха блясъка на тези божествени крайници.
Дворцовите писари и везири, облечени в колосан лен, често ги гледаха със смесица от завист и насмешка. В залите на харема, където ухаеше на смирна и кифи, шушуканията изпълваха сенките:
— Вижте ги — казваше старият писар Неферхотеп, наведен над своя папирус. — Не отделят поглед един от друг. Разхождат се хванати за ръка из двора на Великия дом, сякаш са съпруг и съпруга. Всеки техен жест е съгласуван, сякаш имат само един ум.
— Не е просто приятелство — отвръщаше друг с поглед, пълен с нескрит сарказъм. — Това е страст, която нарушава правилата на боговете. Такова привличане между мъже е прищявка на висшите класи, която ще ги доведе до гибел.
Но двамата братя подминаваха тези отровни стрели с мълчаливо достойнство. Те познаваха истината, която дворцовите умове — спрели в рамките на плътското — не можеха да проумеят.
II. Законът на утробата
Тяхната връзка бе родена далеч преди да стъпят върху полираните плочи на кралския дворец. В нощта, когато майка им ги бе родила под знака на Сотис, жреците бяха казали, че душата (Ка) на единия е огледално копие на другия. В детството им, когато тичаха из папирусовите гъсталаци край брега, те не се нуждаеха от думи. Ако Нианххнум се наренеше на остър тръстика, Хнумхотеп усещаше болката в същия си пръст.
С годините те бяха взели съпруги — добри и верни жени от благородни родове. Хнумхотеп бе оженен за Кхенткауес, а Нианххнум — за Хенут. По стените на мастабата им в Саккара, изграждана бавно камък по камък от кралските майстори, вече бяха изписани сцените от техния земен живот:
Родовият досег: Съпругите им, облечени в фини бели рокли, държаха лотосови цветове до носовете си — символ на възраждането.
Наследството: Синовете и дъщерите им бяха подредени в стройни редици, носещи дарове от гъски, смокини и стомни с вино за вечния пир.
За външния свят те бяха образцови бащи и съпрузи, мъже с висок статус и голямо семейство. Но под покрива на бъдещата им гробница имаше едно място, запазено само за тях двамата — централният барелеф, пред който всеки майстор живописец се колебаеше.
III. Скалпелът на художника и сблъсъкът на душите
Денят бе горещ, а въздухът вътре в мастабата — тежък. Главен живописец на строежа бе Сенби — мъж с изсъхнали от боите пръсти и строг поглед. Той държеше черния въглен и гледаше двамата надзиратели, които застанаха един срещу друг пред подготвената варовикова стена.
— Ако ви изпиша така — каза Сенби, сочейки скептично скицата, — поколенията след нас ще кажат, че сте били любовници. Никой мъж в Египет не се изписва нос до нос с друг мъж, освен ако плътта не ги свързва. Хората виждат това, което искат да видят. Те познават само два вида любов: тази между съпрузи и тази, която се купува с злато в задната част на таверните.
Хнумхотеп пристъпи напред. Светлината от маслената лампа подчертаваше идентичните им профили — същите орлови носове, същите дълбоки, бадемовидни очи, същата брадичка.
— Нека говорят, Сенби — гласът на Хнумхотеп бе като скърцане на каменна мелница. — Слепият не може да види слънцето, дори когато то гори челото му. Те мислят, че прегръдката е само за плътта. Но моята плът и плътта на Нианххнум бяха омесени в един и същ съд от боговете.
Нианххнум се доближи толкова близо до брата си, че топлото му дихание се смеси с това на Хнумхотеп. В Египет докосването на носовете бе прегръдка на диханието — споделяне на живота, на духа Ах.
— Нарисувай ни така — добави Нианххнум с дълбок, разумен тон. — Ръцете ни да се преплитат, прегърнати през раменете, а носовете ни да се докосват. Когато съпругите ни влязат тук след нас, те ще застанат зад нас, защото техният път е друг. Но тук, в центъра, ние сме едно цяло, разделено на две при раждането.
— Това ще бъде скандал сред писарите в Мемфис — предупреди живописецът, но ръката му с въглена вече чертаеше меката крива на двете припокриващи се тела.
— Дворцовите писари утре ще бъдат прах — отвърна Хнумхотеп. — А този камък ще надживее династиите. Нека бъдещето се чуди. Нека търсят тайни там, където има само една проста, неизмерима истина: кръвта, която ни роди, е по-силна от езиците на хората.
Сенби потопи четката в червената охра. С един продължителен, съвършен щрих той съедини профилите на двамата близнаци върху варовика — момент, замръзнал между земния живот и вечността.
ПРОЛОГ: ВЕЗНИТЕ НА МЕМФИС
Прахът на Мемфис не бе просто пръст — той бе смес от стрити кости на древни царе, сух папирусов прах и мазнината на хиляди жертвоприношения. През лятото на петата година от panegyris (възшествието) на Фараона Нюсерре Ини, слънцето над столицата бе като нажежен меден щит. Във вътрешните дворове на двореца, където високите колони хвърляха тесни, спасителни сенки, въздухът миришеше на горчив бадем, смирна и вряща мазнина.
Двамата мъже вървяха един до друг през Двора на Великите слуги. Те носеха еднакви шендити от бял, колосан лен, чийто плисета бяха толкова остри, че изглеждаха изрязани от кремък. На гърдите им тежаха еднакви огърлици усех — три реда лапис лазули, тюркоаз и карнеол, символи на високата им позиция в двора.
— Виж ги, Пепи — каза шушукайки писарят Неферхотеп, докато потапяше тръстиковото си перо в черното мастило. — Вървят така, сякаш сянката на единия е тялото на другия.
— Говори се, че снощи в харема са подготвяли ароматите за Голямата съпруга — отвърна Пепи, наведен над своя счетоводен папирус. — Но по-страшното е онова, което се приказва за мастабата им в Саккара. Моят братовчед, който сече варовика там, казва, че живописецът е получил заповед да ги изпишат прегърнати. И не просто прегърнати за раменете... нос до нос!
— Срамота пред Озирис — измърмори Неферхотеп и погледна към тях с око, свикнало да търси пороци в царските сметки. — Жените им какво казват? Кхенткауес и Хенут са от благородни родове. Как търпят тази гавра с домакинството?
— Те знаят това, което и целият дворец знае — изсъска Пепи. — Мъжете, които докосват тялото на живия бог, не са като останалите смъртни. Когато ден след ден оформяш ноктите и краката на самия Хорус, ти прихващаш от неговата двойственост. Те са мъже, но в тях има нещо, което отрича обикновения закон.
I. ТАЙНАТА НА СВЕЩЕНИЯ ЗАНАЯТ
Занаятът на Хнумхотеп и Нианххнум бе издигнат в ранг на висша литургия. В Свещения дом на козметиката, разположен в най-дълбоките недра на двореца, достъп имаха само неколцина. Фараонът Нюсерре не бе просто владетел; той бе бог, чиято плът трябваше да изглежда неподвластна на времето.
Всяка сутрин двамата братя изпълняваха ритуала:
Очищение: Измиване на царските ръце и крака с натрон и вода от Нил, донесена в сребърни стомни в зори.
Оформяне: Използване на бронзови и златни ножички и стъргалки за премахване на мъртвата плът — всеки отрязан нокът бе веднага изгарян в малка кадилница, за да не падне в ръцете на магьосници.
Оцветяване и овлажняване: Нанасяне на паста от стрити червени минерали, малахит и мазнина от нилски хипопотам, за да остане кожата мека под суровия пустинен вятър.
Докато работеха, Хнумхотеп държеше десницата на царя, а Нианххнум — левицата. Те действаха без нито една дума, в пълен синхрон. Ако Хнумхотеп посегнеше към нефритената купичка с масла, Нианххнум вече бе подготвил ленената кърпа. За Фараона те бяха като двете ръце на една и съща божествена сила.
— Вие сте двете ми очи — казваше понякога Нюсерре, докато седеше на абаносовия си трон, а слънчевите лъчи се пречупваха в златото на короната му. — Когато ви гледам, виждам съвършения баланс на Маат. Всеки от вас допълва това, което липсва у другия.
II. ЗАТВОРЕНИТЕ ВРАТИ НА ДОМА
Вечер, когато дворцовият шум стихваше и робите запалваха факлите от смолиста дървесина, двамата братя се връщаха в своите имения, разположени едно до друго в източната част на града.
Кхенткауес, съпругата на Хнумхотеп, го чакаше във вътрешния двор край басейна с лотоси. Тя бе красива жена с тъмни, дълбоки очи, подведени с галена, и рокля от толкова фин лен, че през него прозираше бронзовата ѝ кожа.
— Дворецът пак ври от слухове, мъжо — каза тя тихо, докато поднасяше купичка с хладно вино от Делтата. — Днес в харема жените на везира питаха защо не си поръчал отделна гробница. Казват, че Нианххнум те омагьосва, че между вас има нещо отвратително, което нарушава реда на предците.
Хнумхотеп седна на ниското столче и отпи бавно. Погледът му бе отправен към златната ивица на залеза над Саккара.
— Нека говорят, Кхенткауес. Те виждат само онова, което става под завивките в тъмното. Те мислят с плътта си. Но ти знаеш ли какво е да си бил в една утроба? Да си дишал същия въздух преди дробът ти да се отвори за първия вик?
— Аз съм ти родила синове, Хнумхотеп — каза тя с мек, но твърд тон, като хвана ръката му. — Твоето семе е в моята плът. Моят профил ще бъде изписан зад твоя в мастабата, както подобава на вярна съпруга. Не ме е срам от хората, но ме е страх от боговете. Дали Озирис няма да раздели това, което вие така силом опитвате да залепите?
— Озирис познава кръвта — отвърна той и я прегърна през раменете. — Ти си майката на децата ми и владетелката на моя дом. В Отвъдното ти ще имаш своята маса за дарове, своите лотоси и своето място. Но моят Ка — моята двойникова душа — е вързан за Нианххнум. Ако ни разделят в гробницата, ние ще влезем в Полето на тръстиките осакатени.
В съседния дом Нианххнум водеше същия разговор със своята съпруга Хенут, докато децата им си играеха с дървени фигурки на крокодили на глинения под. И двете жени знаеха истината: те притежаваха сърцата на мъжете си на този свят, но между двамата близнаци съществуваше територия, в която нито жена, нито цар, нито бог можеше да стъпи.
III. ЗОГРАФЪТ И ВЕЧНОСТТА
В подземните коридори на мастабата в Саккара властваше студът на камъка. Стенните релефи вече бяха изсечени в по-голямата си част. В първите помещения всичко изглеждаше традиционно:
Ловът в тръстиките: Хнумхотеп и Нианххнум, изправени на своите папирусови лодки, поразяващи диви птици с хвърчащи пръчки.
Стопанството: Слуги, водещи угоени бикове, носещи кошници с пресни смокини и стомни с пиво.
Семейството: Жените и децата им, подредени в красиви, пропорционални редици, държащи лотосови цветове и домашни любимци.
Но в най-дълбоката ниша — пред фалшивата врата, през която душите Ба трябваше да преминават, за да взимат даровете — стоеше незавършеният панел.
Майсторът живописец Сенби, с глава, обръсната до блясък, държеше дървена палитра. До него ученикът му държеше стъклени съдове с бои:
Червена охра — за мъжката кожа.
Жълта охра — за женската кожа.
Египетско синьо и малахитово зелено — за бижутата и рокли.
Въглен — за контурите.
— Мои господа — каза Сенби, обръщайки се към двамата надзиратели, които бяха слезли в гробницата след дежурството си в двореца. — Чертежът с въглена е готов. Но аз пак ви моля... размислете. Ако ви изпиша така — прегърнати през кръста, с носове, които се докосват — това ще бъде единственият такъв релеф в целия Та-Мери (Египет). Не съществува такъв канон!
— Канонът е създаден от хора, Сенби — каза Нианххнум, като прокара пръст по студения варовик. — А хората са слепи.
— Писарите на следващите царе ще дойдат тук — продължи живописецът с разтревожен глас. — Когато династията се смени и нови фараони заграбят тези земи, те ще влязат в тази мастаба. Ще видят двама мъже, докосващи носовете си, и ще кажат: „Ето ги онези, които извършиха мерзост в двореца на Нюсерре“. Те могат да застържат лицата ви с длета! Магьосниците знаят, че ако заличиш лицето на релефа, душата губи своята опора и се скита вечно в мрак!
Хнумхотеп пристъпи към брата си. Той сложи ръката си върху рамото на Нианххнум, а Нианххнум го прегърна през кръста. Те се приближиха толкова, че челата им почти се докоснаха.
— Нека застържат камъка, ако смеят — каза Хнумхотеп с глас, в който кънтеше абсолютна увереност. — Но те не могат да застържат онова, което бе написано на небето в деня на нашето раждане. Докосването на носовете не е плътски грях, Сенби. В нашето изкуство носът е мястото, през което влиза Диханието на живота — Джед. Когато докосвам носа на брата си, аз му предавам своето дихание, а той ми предава своето. Ние запечатваме нашия съюз пред вечността.
— А съпругите ви? — попита Сенби, повдигайки четката.
— Нарисувай ги зад нас — отвърна Нианххнум. — Кхенткауес да държи рамото на Хнумхотеп, а Хенут — моето. Те са нашата връзка със земята, майките на нашите деца. Но тук, отпред, ние сме стълбовете на този дом.
Живописецът погледна двамата мъже. В треперещата светлина на лампите, захранвани с сусамово масло, той видя не просто двама дворцови чиновници. Той видя едно същество, разделено от острието на раждането, което сега се опитваше да се събере отново преди да премине през портала на смъртта.
Сенби потопи тънката тръстикова четка в гъстата, червена охра. Ръката му, треперела хиляди пъти пред сложни иероглифи, сега бе спокойна и твърда.
Той започна от профила на Хнумхотеп — изтегли меката линия на челото, правия орлов нос, устните. На по-малко от пръст разстояние той изписа профила на Нианххнум. Охрата се разля по варовика, съединявайки двете тела в една непрекъсната линия от червен пигмент.
ЕПИЛОГ: ПРАХЪТ И ВЕЧНОСТТА
Вековете минаха. Слънцето на V династия залезе, заменено от нови царе, нови богове и нови войни. Дворецът в Мемфис се срути, колоните му потънаха в тинята на Нил, а имената на Неферхотеп и Пепи изчезнаха без следа, изтрити от вятъра.
Гробниците в Саккара бяха затрупани от жълтите пустинни пясъци. В продължение на хилядолетия в прохладната тъмнина на мастабата властваше тишина.
Но върху варовиковата стена, дълбоко под земята, червената охра остана недокосната. Двамата близнаци продължиха да стоят един срещу друг — нос до нос, прегърнати през раменете, споделящи едно и също дихание.
Светът вън щяше да се променя, поколенията щяха да спорят, писарите и историците щяха да гадаят дали това бе тайна любов, или браchapter на кръвта. Но там, в абсолютната тъмнина на вечността, Хнумхотеп и Нианххнум държаха отговора заключен в камъка — неподвластни на хорската слепота, обединени завинаги в прегръдката на своето раждане.
I. ХРОНИКАТА НА ВЕЧНИЯ ЖИВОТ: МЕМФИС И СВЕТЛИНАТА НА V ДИНАСТИЯ
В лятното слънцестоене на петата година от царуването на Нюсерре Ини, въздухът над Мемфис бе плътен като смола. Величественият град от бял варовик, сгушен край нилските брегове, дишаше с ритъма на реката — между потопа и сушата, между живота и Отвъдното. В двореца, където сенките на абаносовите колони се свиваха като плашещи се животни, двамата мъже заемаха длъжност, която за обикновения селянин или войник изглеждаше непостижима.
Те бяха Надзиратели на кралските маникюристи и фризьори. В Египет от V династия тялото на Фараона не бе просто плът. То бе Нечер — живият съд на божеството Хорус. Всеки косъм, изрязан от главата му, всеки фрагмент от ноктите му бе зареден с магическа сила (Хека). Ако такъв фрагмент паднеше в ръцете на враг или чужд магьосник, това можеше да разклати основите на двете земи — Горен и Долен Египет.
Хнумхотеп и Нианххнум бяха единствените, на които се поверяваше тази свещена процедура.
Ритуалът на очищението: Всяка сутрин преди изгрев те влизаха в Помещението на козметиката. Пръстите им бяха измити с натрон и намазани с паста от натрошени перли и стрит малахит.
Свещеният сряз: С малки бронзови и златни ножички те оформяха ноктите на царя. Всяко изрязване бе съпровождано от молитва към бога Хнум — Великия грънчар, който вае човешките тела на своето колело.
Пазителите на остатъците: Изрязаните нокти се събираха в малка алабастрова купичка и веднага се изгаряха в свещения огън пред очите на царя.
— Никой в този двор няма достъп до тялото ми така, както вие — изрече Нюсерре Ини с дълбок, уморен глас, докато Хнумхотеп полираше левицата му с мазнина от нилски хипопотам. — Мнозина от моите везири се борят за една дума, за един поглед. А вие държите живота ми в пръстите си.
— Ние сме само двете ръце на твоята сянка, господарю — отвърна Нианххнум, наведен над десницата му. — И както двете ръце не могат да съществуват една без друга, така и ние нямаме друг път освен този, който служи на твоя Ка.
II. ШУШУКАНИЯТА В ЗАЛИТЕ НА ВЕЗИРА
Въпреки високия им статус, из дворцовите коридори и в залите на харема шепотът бе неумолим. За дворцовото общество, свикнало с традиционния ред на нещата, връзката между двамата надзиратели бе загадка, която раждаше отрова и завист.
Старият писар Неферхотеп, който водеше счетоводството на зърнохранилищата, седеше с младия си ученик Пепи на сянка под една от перголите край градинския басейн.
— Погледни ги пак — каза той, като сочеше с напукания си пръст към двамата братя, които пресичаха двора, вървейки толкова близо, че белите им ленени рокли почти се сплитаха. — Всички знаят за мастабата, която градят в Саккара. Моят племенник, който носи туткал за зографите, каза, че там стават неща, които нарушават закона на предците.
— Какви неща, майсторе? — попита Пепи с напрегнат поглед.
— Изписват ги заедно на централните стени! Не един до друг като колеги, не като баща и син, а в прегръдка! Прегръдка, която се полага само на мъж и неговата съпруга! Жените им са изтласкани на заден план! Твърдят, че са близнаци, родени от една утроба в една и съща нощ. Но аз ти казвам — това е лудост. Това е грях, който ще разгневи Озирис!
— А съпругите им? — зададе въпрос младият ученик. — Кхенткауес и Хенут? Те знаят ли?
— Жените им мълчат, защото живеят в изобилие — изсъска старият писар. — Но камъкът не мълчи. Всяко длето, което дълбае техните профили в Саккара, записва срам, който ще остане за вечността.
III. ТАЙНАТА НА УТРОБАТА И ТЕЖЕСТТА НА ДОМА
Истината, скрита зад стените на техните съседни имения, бе много по-сложна от елементарните съждения на дворцовите клюкари.
В дома на Хнумхотеп вечерното слънце позлатяваше глинените съдове с вино. Неговата съпруга Кхенткауес — жена с аристократична осанка и дълбоки, тъжни очи — го посрещна с купичка хладна вода за измиване.
— Днес бях при жреците на Хатор — каза тя тихо. — Попитаха ме защо в новата гробница моето изображение е изписано в предверието, а не до фалшивата врата, където се извършват жертвоприношенията.
Хнумхотеп седна на абаносовия стол и подпря челото си с двете си ръце.
— Ти си майка на моите деца, Кхенткауес. Синовете ни — Птахшепсес и Каемнефер — носят моята кръв и твоето благородство. Твоето място в Полето на тръстиките е осигурено. Ти ще имаш своя маса за дарове, своите лотоси и своите слуги. Но моята душа... моят Ка не може да бъде отделен от Нианххнум.
— Аз те обичам, Хнумхотеп — каза тя с глас, в който нямаше гняв, а само неизмерима умора. — Но понякога имам чувството, че бях взета в този дом само за да дам плът на твоите наследници. Внимавай. Хората казват, че пренебрегвате боговете.
— Ние не пренебрегваме боговете — отвърна Хнумхотеп и я хвана за ръката. — Ние просто изпълняваме техния първичен закон. Когато Хнум ни извая на своето колело, той не напреправи две отделни същества. Той направи едно цяло, а после го раздели на две тела, за да можем да носим товара на този свят. Когато докосвам Нианххнум, аз не търся плътско желание. Аз търся липсващата си половина.
В съседното имение Нианххнум водеше подобен разговор със съпругата си Хенут. Техните деца си играеха край басейна с папируси, но въздухът между съпрузите бе тежък от осъзнаването на наближаващия край.
IV. БИТКАТА В САККАРА: СКАЛПЕЛЪТ НА ЗОГРАФА
Под пясъците на Саккара, в прохладната, суха тъмнина на мастабата, лампите със сусамово масло хвърляха жълти, треперещи петна върху все още белите варовикови стени.
Главният майстор Сенби — мъж, посветил живота си на изписването на царски и благороднически гробници — стоеше пред централната стена. В ръката си държеше черния въглен, а ръката му трепереше.
— Не мога да го направя, господа — каза Сенби и се обърна към двамата братя, които бяха слезли в гробницата. — Този релеф нарушава всички правила на Канона!
— Какво те плаши, Сенби? — попита Нианххнум с мирен, но неизменен тон.
— Канонът повелява:
Мъжът и неговата съпруга: Мъжът се изписва в по-голям мащаб, с червена охра. Съпругата е по-малка, с жълта охра, държаща го за прасеца или рамото.
Братята: Братята се изписват един зад друг, носещи дарове или ловуващи заедно, но с разстояние между тях.
Прегръдката: Жестът на докосването на носовете (Снеу) е зарезервиран за съпрузи или за Фараона и боговете!
— Ако ни изпишеш така — заговори Хнумхотеп, — какво ще стане?
— Жреците на Анубис могат да откажат да извършат ритуала Отваряне на устата! — викаше зографът. — Те ще кажат, че този дом е сквернословие! В бъдещите векове, когато нови владетели дойдат, те ще видят това и ще застържат лицата ви с длета! Душите ви ще останат слепи и бездомни в мрака!
Хнумхотеп пристъпи към Нианххнум. В тесното пространство на гробната камера двамата застанаха един срещу друг. Разстоянието между тях изчезна. Ръката на Хнумхотеп прегърна рамото на Нианххнум, а Нианххнум го хвана за кръста. Носовете им се докоснаха — съвършено застъпване на профилите.
— Погледни ни, Сенби — каза Нианххнум. — Виждаш ли грях? Или виждаш единственото нещо, което е по-силно от смъртта? Това докосване на носовете е предаване на Ах — на свещеното дихание. Когато моят нос докосва неговия, неговият въздух става мой.
— Нарисувай ни така — добави Хнумхотеп. — Нека нашите съпруги стоят зад нас. Нека синовете ни носят гъски и стомни с вино в долните регистри. Но тук, на прага на вечността, остави нас двамата. Нека бъдещето се чуди. Нека онези, които са слепи за духа, ни наричат любовници. Нека онези, които познават кръвта, ни наричат близнаци. А онези, които разбират Маат, ще знаят, че тук са съединени двете половини на една божествена душа.
Сенби погледна двамата мъже. В очите им нямаше страх, нито колебание. С дълбока въздишка тогава той потопи тръстиковата си четка в гъстата, червена охра и нанесе първия щрих.
ЕПИЛОГ: ГЛАСЪТ НА КАМЪКА ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ
Петата династия залезе в праха на историята. Градът Мемфис бе разрушен, а имената на Нюсерре, Неферхотеп и Сенби бяха забравени. Пустинните бури затрупаха Саккара с тонове жълт пясък. Покривът на мастабата пропадна, запечатвайки тайните ѝ за хилядолетия.
Когато през втората половина на XX век археолозите разчистиха пясъка и влязоха в гробницата на Хнумхотеп и Нианххнум, те застанаха пред релефа в мълчаливо изумление.
Светлината на модерните лампи освети яркочервената охра, запазена така, сякаш бе нанесена вчера. Десетилетия наред историци, социолози и египтолози щяха да водят ожесточени спорове:
Едни щяха да виждат в това най-старото изображение на хомосектуална двойка в световната история.
Други щяха да доказват с математическа точност, че това са сиамски или обикновени близнаци, потърсили вечно единение.
Но върху студения варовиков барелеф Хнумхотеп и Нианххнум останаха недокоснати от хорските хипотези. Застанали нос до нос, прегърнати през раменете, те продължиха да споделят едно и също дихание — затворени в своята вечна, неизмерима и неподвластна на времето тайна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар