неделя, 29 октомври 2017 г.

Недялка Караджова-Маркова "Малката приятелка на Яворов”


Публикувал:  д-р Никола Бенин


Малката  книжка, издадена в края на 2016-та година от потомците на Недялка Караджова-Маркова в сътрудничество с издателство “7 Лъча”, е един безценен и уникален спомен, оставен от нея като най-близка довереница и скъпа приятелка на Минка Тодорова – голямата и светла любов на безсмъртния Яворов. Книжката е историческо свидетелство, отпечатано за първи и последен път (до днес) през 1963 г. в списание “Септември”. Литературно-историческият документ, който представляват спомените на Недялка, е пазен с десетилетия от нея самата под формата на ръкопис, докато се намери подходящото време разказът й от първо лице да види бял свят – през ’63-та година.
Нейните спомени са най-автентичен източник за любовта между Пейо и Минка, споделят наследниците мнението на специалистите, както и “истинска школа за възпитаване на обич дарителка у младежта”. А в заключение допълват: “Те са още и свидетелство за това как силната, чиста и всеотдайна обич, неполучила естествената си реализация, стимулира творческа енергия и пориви и превръща неосъществената мъжествена еротика в музика, светлина, молитва.”
Четивото много бързо печели своя читател с искрения си тон и загриженост, както и с увличащото усещане за липсващия и позабравен днес дух на неподправени ценности.
Текст: Ралица Благовестова
__________________
Из предисловието към спомените
от синовете на Недялка Караджова-Маркова:

Полковник о.з. Дянко Марков
Проф. д-р биол. н. Георги Марков
2016 г.
Дружбата на майка ни с Минка Тодорова започва от първи гимназиален клас, където през есента на 1904 г. класната наставничка г-ца Друмева въвежда високото и стройно момиче с буйна тъмнокестенява коса и топли тъмнокафени очи под дълги мигли, които придават на лицето й особен чар. Класната представя на класа новата им съученичка и я поставя на чина до майка ни. Следващите три и половина години двете девойки седят на един чин и между тях се установява искрено, от нищо непомрачено приятелство. Тук трябва да подчертая, че майка ни решително възразяваше срещу наложилото се от Михаил Кремен и други автори изопачено представяне на Минкиното име като Мина. Никой никога не я е наричал приживе така – нито близките й, нито учителите, нито съученичките. Тя е била винаги Минка. Тя е девойче, момиче. Ония, които упорстват да я наричат Мина, вероятно си въобразяват, че по този начин, представяйки я като по-зряла жена, придават по-впечатляващ облик и женственост на любовта й с Яворов. Минка Тодорова няма нужда от подобен “грим”. Чувството й към поета е обичта на едва пробудилата се за живот първа младост и тя трябва да остане такава в представите на ония, които засягат драмата и трагедията на живота и любовта й към поета.
Искреното приятелство между двете момичета трае до последния ден от живота на Минка и е било изразено в огромен брой писма, в които тя споделя с приятелката си всичките свои вълнения, тревоги, мъките и тормоза, на които е била подложена в своя кратък живот до последния си ден и час. За съжаление всички тези писма, съхранявани от Недялка в две големи картонени кутии, са били изгорени от нейната майка, когато в София научават причината за смъртта на Минка – туберкулоза, и факта, че по настояване на лекарите нейният ковчег е бил закован – никой да не може да докосне тялото на вече покойното младо момиче, тъй като и мъртва тя представлява заплаха за пренос на заразата.
Днешните млади, избавени благодарение на стрептомицина и постиженията на медицината през втората половина на миналия век, могат да се учудват на този факт, могат да осъждат нашата баба за нейната постъпка. Те нямат представа какво бе туберкулозата в нашата младост и в младостта на поколенията по това време. Тя беше бич, смъртоносен бич за юношите и особено за девойките. Тя не подбираше бедни, богати, хубави или не, умни или посредствени; тя косеше наред! Неслучайно съдбата на засегнатите от туберкулозната зараза и обречени на близка смърт девойки и млади жени е вдъхновила някои от най-големите творци на музикалното и литературно творчество да създадат вълнуващи образи: Мими от “Бохеми” на Пучини, Виолета от “Травиата” на Верди, както и образите на Виктория – героинята на Хамсун, и Патриция от “Трима другари” на Ремарк, бяха образи, които дълбоко вълнуваха всички млади по онова време. Аз, Дянко Марков, признавам пред днешните млади, че тогава се чувствах задочно влюбен във всяко туберкулозно момиче. Споделям това с читателите, за да почувстват поне малко от малко вълненията и тревогите на младостта и на обществените среди от онова вече толкова далечно време.
Светъл спомен от ранната си младост и дружбата с Минка Тодорова майка ни пази и цени; и желае да го направи достояние на българската духовна общественост. Поривът да остави това свидетелство идва у нея още непосредствено след трагичния край на Лора. Тогава обществената реакция е извънредно силна, но най-често в широкия обхват от пренебрежение и несправедливост към Минка: “Това буржоазно дете никога не е обичало истински Яворов“ (Екатерина Каравелова) до венцехвалене на Лора, както и клеветническа кампания срещу поета: “Човекът Крачолов е убиец!“ – заглавие в един от престижните столични ежедневници. Майка ни съзнава, че като започваща учителка в плевенска гимназия тя е още твърде млада и без достатъчно житейски опит, за да бъде съдник на личности и отношения от висок обществен ранг. Тогава тя само нахвърля основните моменти на своите спомени, а публикуването им оставя за в бъдеще.
През 1935 г., когато се навършват 25 години от смъртта на Минка, майка ни решава, че това бъдеще вече е дошло. Систематизира своя труд и го представя на професора от Софийския университет Михаил Арнаудов, когото помни от студентските си години, за оценка и съвет относно евентуално публикуване. След прочитането му той дава следната оценка: “Работата Ви е извънредно ценна като единствено свидетелство от най-близък човек на Минка, при това великолепно написана. Ще трябва да види бял свят!“ Следва обаче вледеняващ съвет: “Но не ще се намери издателство, което, докато е жива госпожа Екатерина Каравелова, ще рискува да си навлече нейната отмъстителна ненавист, ако дръзне да го издаде. Ще чакате, г-жо Маркова, ще чакате по-благоприятен момент!
Такъв благоприятен момент обаче няма да настъпи още четвърт столетие. След няколко години избухва Втората световна война, последвана от драматичните и трагични събития след 9 септември 1944 г., когато е убит баща ни Георги Марков. За литература, за издаване на спомени в семейство Маркови не може и да се мисли. Но в края на 50-те години на миналия век нараства интересът към личността, творчеството и трагедията на българския поет Пейо Яворов и започват да се появяват нови публикации. След като излиза “Романът на Яворов” с автор Михаил Кремен, близките на майка ни и нейни връстници, които знаят за дружбата й с Минка Тодорова, упражняват настоятелен натиск върху нея да издаде своите спомени, за да противопостави истината за любовта между Минка и Яворов на опитите тази любов да бъде представена в невярна светлина.
Майка ни допълва спомените си, като отговаря и оборва неверните твърдения на Михаил Кремен, с което нейната творба добива по-голям обем. Придружена от своята по-млада сестра Марина Караджова-Попова (съпруга на академик Методий Попов), майка ни отива в редакцията на списание “Септември” и представя своя труд. По това време (1963 г.) главен редактор на списанието е бележитият комунистически поет и литературен критик Христо Радевски. Майка ни си позволява да изрази желание, ако в редакцията преценят трудът й да бъде съкратен, това да стане съгласувано с нея, тъй като има някои моменти, които тя не би желала да бъдат пропуснати при публикацията на нейния спомен за Минка. Христо Радевски любезно посреща двете възрастни жени и казва на авторката да остави работата си, за да бъде прегледана от редакционната колегия, и след седмица да заповяда отново; ако се налага съкращение, това ще стане съгласувано с нея. Когато следващата седмица майка ни отива, вече сама, Радевски я посреща усмихнат и просто разтопен от благосклонност: “За никакво съкращение не може да става дума, другарко Маркова! Вашият спомен е най-автентичното свидетелство за любовта между Минка Тодорова и Пейо Яворов. Това е литературно-исторически документ и той ще бъде изцяло публикуван! Ние сме Ви благодарни, че ни го предоставяте.
Седмици и месеци след публикацията майка ни беше посещавана от студенти по литература, от млади вече учители, литературни критици, които искаха да научат нещо повече от онова, което съдържаше публикацията в “Септември”. Дори беше устроена среща на майка ми в Софийския университет със студенти и преподаватели по литература, с които тя сподели и допълнителни подробности от живота и дружбата си с Минка.
От това време мина половин век. Публикацията в “Септември“ остана единствена, а неизвестността на авторката, естествено, не можеше да събуди траен интерес към нейната творба. Тя е вече библиографска рядкост.

четвъртък, 26 октомври 2017 г.

Програма на Драматичен театър „Сава Огнянов” - Русе за месец ноември 2017

Д-р Никола Бенин


◊ ПРОГРАМАТА
4 ноември (11:00)
Камерна зала „Слави Шкаров”
 „Приказките на баба” - драматизация по приказки на Елин Пелин
Вход свободен
Режисьор: Любомир Кънев

4 ноември (19:00)
Камерна зала „Слави Шкаров”
 „Бурунданга”
Вход свободен
Режисьор: Ивайло Ненов
Превод: Невена Мичева

5 ноември (11:00)
Малка зала „Константин Димчев”    
 „Веселият светофар” - детски образователно-развлекателен спектакъл
Вход свободен
Със съдействието на КАТ – Русе и „Пожарна  безопасност”, Русе    

9 ноември (19:00)
Голяма сцена
„Гераците” от Елин Пелин
ДТ „Йордан Йовков”, гр. Добрич
Режисьор: Стефан Спасов

12 ноември (19:00)
Голяма сцена
„Редки тъпанари”  
Режисьор: Теди Москов

15 ноември (19:00)

Постановката "Легло за трима"  (с актьора Йовко Кънев на мястото на Велико Великов), която отпадна от дата 14.11. поради технчески причини, ще се играе на 15.11., на Голяма сцена.  
Като жест към публиката зрителите ще могат да закупят един билет за двама

29 ноември (19:00)
Голяма сцена
„Редки тъпанари”  
Режисьор: Теди Москов


 „Бурунданга”

"Веселият светофар"

"Легло за трима"

"Легло за трима"





събота, 21 октомври 2017 г.

Предсмъртните часове на Йордан Йовков


Д-р Никола Бенин

Йордан Йовков



ВИЧО ИВАНОВ „ПОСЛЕДНИТЕ ЧАСОВЕ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ” – "Литературен глас", бр. 365, 1937 г.

Последните часове на Йордан Йовков

В ПАМЕТ НА ГОЛЕМИЯ БЪЛГАРИН

Мъчно, наистина би могъл да си представи човек смъртта на Йордан Йовков — един от малцината големи представители на българската литература ! И да­но чувството, което ме накара да предам впечатленията си за пос­ледните часове на тоя велик самотник в живота, не бъде из­тълкувано зле...
Понеделник — Йордан Йов­ков го приемат в тукашната католическа болница. За пренася­нето му от Хисаря се погрижил, както трябва — директора на те­атъра, г. П. К. Стойчев. Постъпил с подутост на цялата ко­ремна област. Лекарите — Д-р Т. Груев, Д-р Атанасов и Д-р Паскалев непрекъснато са полагали грижи да облекчат стра­данията на болния. Въпреки всич­ко атаките не преставали! Четвъртък през нощта, на единайсет часа те предприемат ед­на малка операция: на дясната страна, над хълбока правят малък разрез с местна упойка — да освободят пищеварителната система от напора на газовете. Тогава господа лекарите разбират, че Йордан Йовков, освен от злъчка — страда и от рак, проявен отпреди година.
— Това откритие, — разправя­ше д-р Груев, — ни изненада! Когато правех разреза, аз напипах буца, по-голяма от юмрук. Останахме до два часа през нощта за да видим, как ще се чувствува Йовков. Нищо не му съобщихме за нашата из­ненада, а и той говори в пълно съзнание. Докато правех опера­цията, д-р Атанасов му задава­ше въпроси на ромънски; Йовков отговаряше също на ромън­ски. Всички, обаче знаяхме, че от тази нощ нататък Йовков и ний сме изправени пред големи изненади...
Петък сутринта, аз потърсих г-жа Йовкова по телефона. След малко тя се яви и на моя въпрос:
— Как се чувствува г. Йов­ков след операцията ? — долових плач и уплахата ù пред неизвестността.
— Йовков е зле! Не знам какво да правя... А и капнала съм от умора, сама съм. За довечера да се намери някоя болногледачка, която да ми помогне. Съобщете на г. Атанас Георгиев.
Дойде в библиотеката помощник-кмета, Дим. Щиплиев. Предадох му неприятната вест, че известният писател, Йордан Йовков е тежко болен. На 9 часа тръгнахме за католическата болница.
Там ни посрещна една от прислужничките, която знаеше ве­че, кой и какъв е тоя, когото искаме да видим.
— Тежко болният писател ли? — Той е в стая № 29, — отговори една от сестрите на въпроса ни:
— В коя стая лежи Йордан Йовков ?
Там, заварих пристигналият вече г. Атанас Георгиев и г-жа Йовкова. Болният беше още в съзнание и, колкото и да беше тежко състоянието му, здрависа се.
Той гледаше в отсрещната стена, където бе окачена една икона. Никого не смееше да пог­ледне в очите, това сякаш значеше:
— Никой не трябва да знае, колко ми е тежко!
В очите му се четеше скръб, но, и едно примирение: трагичното примирение на човек, който се прощава със света.
Челото му беше бледо, като смин. Капчиците пот по него издаваха последната борба на бол­ния. Устните бяха засъхнали, прис­вити в особенно търпение, което още повече изтъкваше страданието на Йордан Йовков. Тук-таме по изпънатото му лице трептеше сла­ба руменина. В тия енергично стиснати челюсти имаше воля за живот. Силните вдишвания и из­дишвания през носа насищаха тишината в болничната стая с потискаща самота и безнадеждност. Набоцкалата и прошарена брада му придаваше изглед на затворник. Когато с г-жа Йовкова станахме да излезем в коридо­ра, болният настойчиво покани:
— Моля господа, седнете, седнете!...
И отново сви устни и замълча.
В коридора от госпожата узнах, че той още преди опера­цията искал да се съобщи на г. г. професорите Михаил Арнаудов и Спиридон Казанджиев.
— Мъчно му е, че няма нито един от близките му приятели. Телеграфирайте на Казанджиев и и Арнаудов да дойдат.
Тук се намеси отзивчив д-р Груев, с явното желание — да внесе малко утеха:
— Успокойте се госпожо, ус­покойте се! Не сме изгубили на­дежда. Всеки момент можем да очакваме изненади. Възможно е да настъпи подобрение.
Когато влязохме в стаята, болният отново отправи своята любезна покана:
— Моля господа, седнете.
Тя беше съпроводена с няколко енергични възвивания на главата. Полуразтворените очи се разширяваха, в тях се четеше всичкият ужас на настъпилата агония.
— Материали . . . Пуснете ме да стана! — говореше и молеше той несвързано. Преходът към безсъзнание беше настъпил. А и ръцете му вече заизстиваха. Тряб­ваше да му сложат серум:
— Да излезем на коридора, че Йовков се много срамува, — помоли госпожата.
От болницата отидох право на т. п. станция, където подадох двете телеграми.
Към един без нещо — пак в болничната стая, № 29.
Състоянието на болния съвсем се беше влошило. И нямаше ве­че никакви изгледи — да може да се възвърне.
Ръцете му бяха студени, като лед, но потта не спираше. Нок­тите прибледняха, ръцете жъл­тееха, пулсът отслабна.
Към един и половина часа Георгиев излезе, за да се върне отново към три без нещо. Агонизиращият през пет—през десет минути правеше отчаяни опити да стане. Много често тия опити се придружаваха с толкоз отчаяни викове и охкания.
Влезе сестрата и седна от лявата му страна. При всяко изтри­ване на потта по челото, Йор­дан Йовков въздъхваше: сякаш гърдите му се освобождаваха от някаква огромна тежест. Устните се присвиваха, за да се отпуснат и изпънат веднага след това — като някакви струни на човешка­та мъка. Сестрата понякога до­пира с длан острият му и безкръвен вече нос и клати неодо­брително глава.
Със зачестяването на острите конвулсии, халюциниращият Йор­дан Йовков започва да буйствува. Улових с десница — студе­ната му десница — да не му позволявам да става. Палецът не­прекъснато се движи, а когато неочаквано дойде атака — ръката стиска здраво! Лицето се изкри­вява в мъка, полуотворената ус­та стене безутешно, а очите все повече и повече придобиват без­различния, студен оттенък на седефа.
На съседното легло, капналата от безсъние, г-жа Йовкова е то­ку-що задрямала. Давам знак на сестрата, да не ù позволява да става. По-добре е, мисля си, за измъчената жена — да не става свидетелка на тая отчаяна, страшна агония на обичния си мъж.
Влезе г-жа Невена Манолова. Седна при г-жа Йовкова. Тук утешенията, надеждите бяха из­лишни: знаменитият изобразител на народа и българската земя беше към края на своя път.
Сърцето съвсем беше отслаб­нало. Сестрата се върна с кам­форова инжекция.
— Опит — да се продължи живота му, може би още с ня­колко минути! — заключава всеки в себе си.
Дясната ръка почти отпадна, останаха едни слаби и ритмични пристисквания, ала лявата по чу­до все още продължаваше да действува. Не само това: умиращият човек направи няколко приповдигания с нея, които бяха много силни.
От тук нататък болният се успокои... хърканията му станаха бавни, дълбоки и отмерени. Последните нишки на един голям дух с живота се късаха.
— Господа, — обръща се г-жа Манолова, снемете одеялото. Поотвийте го малко да му отлекне...
Когато г. Атанас Георгиев се върна, ноктите на Йовковите ръце бяха посинели. Острите хрипо­ве заглъхваха, устните станаха бели като пръст; долната челюст повече не мръдна, полуот­ворената уста издаваше близкото спокойствие, което ще дойде със смъртта. Никакъв глас! Само едно леко потръпване на устните — като да шепнеха истината на един чист живот, последните откровения на един благороден дух.
Мътно-седефените очи, техният вперен в тавана поглед — всичко, всичко издаваше без­различието на близкия покой.
При последното поемане на въздух, часът биеше три: победе­ният изви глава назад, изпъна се и повече не мръдна.
Чудният поет Йордан Йовков беше мъртъв.
От поприсвитото дясно око видях как изкокна една едра сълза, спря за миг на бузата и бързо полетя. Нека си призная — тя тъй силно ме затрогна, че не можах да се сдържа. . . Помислих, без каквото и да било же­лание да правя някаква аналогия: наистина, тая сълза не е ли един странен, неочакван отзвук на един живот, изживян за друг един живот след смъртта: жи­вот в изкуството!...
Прибрах и изопнах ръцете му, покрих го със завивката. Се­страта му затвори очите и заедно с г-жа Манолова поканиха г-жа Йовкова да стане...
Никога няма да забравя особе­ните тръпки на ръцете му, след като вече беше издъхнал!
На другият ден събота, сутринта с група чиновници от народната библиотека — г-ца Ма­рия Сиракова, Петрова, Найдено­ва и г-н Филипов отидохме в болницата да приберем куфари­те, одеялата и възглавниците на покойника, за да ги предадем на семейството му, отведено още петък вечерта у г-жа Невена Ма­нолова.
От десния външен джоб на пардесюто му случайно се подаде една полуизсъхнала китчица гра­дински теменуги. Някой се обади:
— Последната му радост от земята...
Колкото и неприятно да е — нека да надникнем в болестта.
Балсамирването и аутопсията му се извърши от проф. Крилов още в събота пред обед. В моргата заварих само профе­сора с двама болнични прислуж­ници. Авторът на „Старопла­нински легенди“, „Жетварът“ — лежеше на масата, безчувствен към „новата операция“, която бяха предприели преди малко и мъртво-безразличен към всичко.
— Желанието на г-жа Йовко­ва, — обръщам се към сестра­та, е да го облечете с розовата риза, която отделих от куфара.
— Предайте на госпожата, че желанието ù ще се изпълни, —
каза тя когато тръгнах за града.
Към обед, след балсамирва­нето и аутопсията, ковчегът трябваше да се вдигне от мор­гата, за да се изложи в църквата „Св. Марина“. Пред източната стена на болницата се беше стекъл много народ — повечето учащи. Процесията не можеше да тръгне, защото току-що бяха започнали да заваряват цинковия ковчег.
Там аз за трети път имах случай да се срещна с Д-р Груев и го разпитам за бо­лестта на покойника.
— Особена проява на рак. Вярно, Йовков е имал злъчка, но умира от изненадите на рака. При аутопсията се констатира, че рака е обхванал отвън цялото дебело черво. При нарастването му, започнало и прищипването на червото; един значителен корен се впуща навътре ... В същност Йовков умря от вто­рата си болест, която никой не бе предвидил. Считам, — про­дължи той, че баните в Хисаря много ще да са допринесли за развитието на рака.

*

Никой не би искал да вярва, че знаменитият майстор на българската образна реч — Йордан Йовков е вече покойник! Това колебание пред трагичния случай е много естествено: то косвено потвърждава мястото и основани­ята на едно крупно художествено дело в културния развой на цял народ. Най-после — то издава чувството ни към величието на един човек, който ще продъл­жава да живее в сърцата и на грядущите поколения.
Истина, живият извор нео­чаквано пресъхна — скъсани са сърдечните нишки със света. Ала животът на изключителната твор­ческа личност не свършва със смъртта: видимият, физически­ят Йордан Йовков умря, но остана другият — духовни­ят Йовков, завещал се на близо тридесет годишното си лите­ратурно творчество. Там ще го търсим от сега нататък — всред обществото негови люби­тели образи на които той прижи­ве вдъхна живот от своя живот. А в тях покойният писател раз­кри величието на своя народ, героичните му устреми за достой­но място в семейството на чове­чеството. Тоя народ, с когото дружи толкова години, ще му бъде винаги признателен. Приет от всенародната обич, Йордан Йовков приема едно ново по­данство: поданството на безсмърт­ния дух.
Той сля в едно цяло легенди­те на Балкана с труда в рав­нината, българското поле, равна Добруджа — с дивата красота на Стара-планина и най-сетне — човека — с безсловесните същества. Едно завършено творче­ство със свой неповторим стил — творчество в което действителност и легенда съществуват като основни потици на по­ета Йовков. Тая привидна двойственост бе единството на ху­дожника Йовков — пътя към неговия богат и пленителен сюжетен кръг, който усамотя веднаж за винаги. Защото Йовковци не се раждат всеки ден: техни родилки са столетията.
Раждането му в балканското село Жеравна и слизането му в равнината — ето две биографич­ни особености в жизнената съдба на Йовков, които го сродя­ват от една страна с легендите и от други — със суровата действителност. От където и да тръгнете към Йовковия свят винаги ще ви посрещне българи­нът и земята, такива каквито трябва да бъдат в изкуството на своя вдъхновен пресъздател: ту реалистично мощни, ту романтично загадъчни и героични.
Какво значеха ония несвързани, несъзнателни монолози на писателя, няколко часа преди да издъх­не ? Какво значеха и ония странни, въпросителни жестове от болничното легло в стая № 29 на католическата болница?
Всички те не бяха нищо друго освен едно предупреждение, че неизбежната и мъчителна смърт на великия Йордан Йовков на­истина бе дошла да приключи цикъла на неговия полувековен живот.

Пловдив 18. X. 937 г.

Вичо Иванов

ПИСМАТА ОТ ПАРИЖ НА ЛОРА ДО ЯВОРОВ

Д-р Никола Бенин


ПАРИЖ

ПРОЛЕТТА
1912 година

Великден — неделя заран

Сега получих картата ти. Изглежда, че ти имаше повече време, когато пишеше драмата и ко­гато аз бях в София и стоях с часове при тебе. Това е все пак чудно... Ако имаш тол­кова много пиеси да четеш, не можеш ли да ми пратиш няколко тук? В София трябваше да крия и затова resume-тата бяха тъй глупави. Тук ще ги чета свободно и ще мога да изпратя по-свясно resume. Ще ми направиш голямо удо­волствие с това.
Ти се оплакваш от времето в София и от това, че „човек просто не се вижда по ули­цата“. Значи няма кой да те гледа. Толкова по- добре, мой милий — това е пък за мое щастие. Бабаджанов донесе ли ти кучето и нели много прилича на Рачо?
Майка ми се е разчувствувала и ми пише една карта за детето. Глупаво е, че картата ми повлия и аз съжалих за писмото, което й пратих преди няколко дена. Това значи човек да е слаб. Аз се мразя за това.
Ти ме гледаш!... С очи които не са спали, с очи които им се спи, после с очи, които заспиват. А от камината ме гледаш със свирепи и строги очи, които не прощават. Обичам ги най-много тях. И ако аз някога ти направа най-малкото зло — ти не трябва да ми го простиш, ако не искаш да престана да те обичам. Не тряб­ваше да ти пиша това — не е в моя полза...
Сега, заедно със съболезнованията ми за това, че никой не може да те види из улицата — една тиха цалувка на утешителка.
                                                                                                               
                                                                                                                   Твоята Лора

сряда заран.

Милий приятелю,
Великденската ти карта дойде. Нима толкова ти е скучно ? Или забрави, че празниците са само за децата и трудящите се физически. Във всеки случай, такъв какъвто си ти никога празник не можеш да имаш. Мене ми е приятно да мисля, че Петко е получил пратените играчки при събужданието си и им се е радвал. А ти, голямо дете, получи ли кучето, което прилича на Рачо? То щеше да те весели през празниците ... до кол­кото и Рачо е способен да развесели някого!
Заваля дъжд. Времето тук е по-променчиво и от софийското. Аз се отегчих до крайност и се чудя как и где да избягам. Добре че през май m-me Кроликовска отива нейде на дача, та ще избягам по-лесно. Пансиона не е лош — но ми омръзна. А на връщание е тъй страшно — всеки път вечер — в алеята ми се струва, че прекарвам последната си вечер. Глупости, разбира се. . . Виола продължава да вечеря с мене, после трябва да я изпращам до тях или почти у тях. На връщание е тъй празно и тихо по улиците, щото стъпките ми ясно кънтят и ехото им ме някакси зловещо придружава. После идат входът и алеята, които ти описах. . . И все пак всичко това по-скоро — е сигурно претекст за самата мене. Претекст — за да избягам от тука. Ще заживея в очаквания на май. Сега ми е неловко да напусна пансиона, нямам никакви причини, абсолютно никакви. Всичко е както трябва. Може би, това е за отчайвание. Ти ми измисли някоя причина. Кажи кое не ти харесва в моя пансион и аз ще използувам откритието ти и ще замина нейде. Ще ида в Bruges. Някога книгата на Роденбаха ми много хареса, до толкова щото ми се струва, че познавам дoбpе Bruges и че там ще се намера като „у дома си“. Но где съм у дома си аз?—Никъде. Сигурно защото никой в същност не е „у дома си“.
Приятелю, отдавна имах идеята да се обърна за развода към католическата черква. Направих пър­вата стъпка. Germaine е посредницата между мене и един католически свещеник. Но за всичко това трябва известно търпение, писание писма и т. н. А аз съм по-уморена и от тебе и всичко това ми навява сън. Все пак аз ще се опитам. И дано по- скоро получа някое несправедливо писмо от майка си или някое заплашително от Дренков, може би, ще бъда по активна...
Виола хареса много пиесата ти. Илия още не я е довършил. Разбира се, че освен тям и на Симидов — никому не ще я дам. За да изпълна обещанието си, питах Виола какво не й харесва в пиесата. Тя намери въпросът ми излишен. Първата ти пиеса не й харесва като много точна фотография на миналото ти, според нея. Тъй щото не я заподозирай в никакво пристрастие сега.
До утре, мой приятелю, и цалувай ме всеки път, когато ти е скучно, щом от това ти става по-леко.

Лора


Не, аз в Bruges няма да ида, защото именно ми се струва, че много я познавам. Ще ида в някое крайморско село и ще се влюба в някой рибар. Ще го карам да ме разхожда с лодка постоянно — за да се удавим по-скоро. Глупаво, нели, но какво да права като вали дъжд и е влажно и скучно. Неволно замечтавам за друго. За море — щом тук е суша, за слънце — щом тук е мрачно и за любов — щом ти ме не обичаш. Моя рибар ще ме обича много, аз ще му съм необходима и той никога не ще ми каже: „решавай ти, аз сам не зная какво да правя“. Той винаги ще знае какво прави, ще бъде винаги егоист и колкото егоист бъде той, толкова по­вече ще го обичам. Да, струва ми се, че през май ще бъда нейде при морето и моя рибар ще бъде там. Ти не ми се сърди. Ето аз те предупреждавам.

До утре — Лора


Мой милий Пейо, часът е 8 и 10 минути заранта, а като правя сметка по твоето писмо — днес е събота 31 март или 1 априлий. За съботата гарантирам във всеки случай — защо не разбираш кога са писани писмата ми — нели, викаш, имат денът ?
Рачо можеш и никак да не поздравляваш, също и майка ми — ако я срещнеш. Те не заслужават това. Чакай да ти цитирам нещо из пис­мото на майка ми, ще видиш идеална логика и доброта! — „В синода няма да отида. Кой може да ме увери, че утре не ще ме принудиш да ходя пак? Не, по-добре сама си нареждай работите и мене в тях не меси“. — Това пише тя; как смее да пише тъй, когато тя не се спря пред най-големите подлости, за да се оженя аз за Дренков ?
Пише още:
„Било ти мъчно за детето. Моя егоизм те пропъдил от къщи. Аз не исках да се връщам към миналото. Та ти го мразеше още при зача­тието му. Припомни си истеричната сцена, моята намеса и държанието на Иван. — Ти го остави на 6 месеца, скита цяла година; то, порастнало ху­баво, както си е, не може да успокои безпокойния ти дух и да скраси живота ти. В дена на твоето тръгвание припомни си добре — колко минути ти отдели за него?!“
„Бъди поне със себе си откровенна, не него­вото отсътствие ти е чувствително, а липсата на Г-н П. К. pardon — Яворова, когото Пенчо пре­кръсти с това поетично име. Та и той щял в скоро време да те споходи. За твоето самолю­бие аз предпочитам той да предприеме това пътувание, отколкото ти пак да се втурнеш назад при него. Но — вольному воля, спасенному рай. Ти, която толкова воюваше за свобода и самостоятелность, много скоро — и още без всякакви права — остави да ти наложат рабски хомот, като си се плахо подчинила на вкусовете и мненията на твоя заповедник.
Намирам, че подаръкът — куче — което си му пратила — символизира добре твоята преданност към него. . .
Аз мисля, че няма защо да пиша повече на тебе. За детето ще слушаш от писмата, които пиша на Виола...“
Няма да коментирам нищо, мой милий, за­щото рискувам да си изхабя денът. Не се сърди и ти й не обръщай внимание. Има едно само, разводът е немислимо да се получи. А на желанието й да се разпорежда с Петко — ще настъпи край скоро. Дадох й срок от 2 недели. Ако не го прати до тогава с Тони — ще се върна само за 2—3 дена, разбира се, не ще отида в къщи — ме искам да я вида — но ще взема детето. До тогава ще вида като какво може да стане тук. Ти няма да ми се сърдиш, нели, ако аз получа раз­вода си в католическата черква и по този начин си запаза детето ? По логиката на майка ми — аз не го обичам, защото съм го мразила преди да се роди, но все пак аз треба да го запаза.
После — когато ти намериш за възможно— аз ще се върна при тебе и ний ще кажем, че сме се венчали, за да не ме енервират моите близки ?!
Ще ми направи голямо удоволствие да напиша на г-н Партенийчо — че и без него всичко се свърши и — че друг път да не се оставя да го водят за носът разни госпожи. Също майка ми ще се разболее от яд. Няма да се задоволя с посредничеството на Germaine, а ще й поискам някой адрес тук на някой свещеник и на някой адвокат. Това удоволствие не може да струва кой знае колко, а аз съм готова да направя всичко възможно — за да изляза от това идиотско положение. Никому не съм писала и не ще пиша по тая работа, тъй щото нека остане между нас. Разводът ще стане въз основа на моето покатоличвание в 1905 година. Никой не знае това, но сега с развода ще стане известно. Но нели на тебе ти е все едно? Моля ти се не се сърди, защото тогава съвсем ще се отчая от всичката тази история. Стига вече за това.
Ами ти защо не ми пишеш в какво се състои литературното предприятие ? Разбери, че всичко, което си ти, или което е за тебе и около тебе, ме силно интересува. Може би, ще излезеш от театра? Толкова по-добре — ти ще си в къщи цял ден — ще имаш работа със списанието, нели? Паскалев ли го издава и излезе ли чист от работата, в която го обвиняваха?
А Арнаудов? Този път той ще си даде ли повече труд — за защита на пиесата ти ? Собственно какво е неморалното, което Шишманов вижда в пиесата ти? Напиши ми за това, много повече ме интересува, отколкото мислиш ти.
У Боневи все пак иди за няколко минути. Пиша им рядко — но ще гледам да те извина тия дни. Те са добри хора и, може би, единственните, които искренно ни съчувствуват.
А! Да 1 Виола и Илия много искат да знаят кои са били нашите „сватове". Тоя въпрос е занимавал и майка ми когато е била тук. И са решили, че това е г-жа Белчева. Майка ми и без това има зъб против г-а Белчева, а сега когато се само смея и не опровергавам! . . . Даже в едно писмо до Виола майка ми й пише, че се каня да отивам в Рим при тех (вижда се по повод предложението на Пеневи да минем през Рим и да пътуваме заедно) и че ний с тебе сме решили да им подражаваме. Виж колко малко уважение към нашата собственна инициатива!
А аз все пак много повече вярвам в бъдащето щастие на нашето „съдружие" от колкото на тяхното. Но ... ти трябва да ме обичаш малко повече. Инък — оставаме си най-добрите приятели на света — без обаче да се прибираме под един покрив.
Защо ти е много криво, мое мило момче ? Аз съм с тебе — при тебе постоянно. Ако случайно твоята любов е порастнала малко, (сега е пролет и естественно е всичко да се развива) даже ако тя е порастнала до толкова, щото да ме търси, кажи й, че аз съществувам най-несъмнено и че аз съм около тебе, вечно около тебе. Челото ми е на ръката ти, или устните ми са на устните ти или на косата ти. — Аз съм около тебе и те гледам с всичката нежност на душата си.
До утре, мой единственний милий приятелю и една дълга цалувка от

твоята Лора

Часът е 9 и 20 минути заранта.
За кучето може би майка ми да се е научила от Бабаджанови. Не им се сърда за това. Те са погледнали на това като на една шега, както е и в същност и като са й казали, не са никога предполагали, че тя е тъй дива.
В пликът има един шибой — намери ли го ?


Мое хубаво и мило момче,

Сега получих писмото ти. Сега — значи — понеделник  8 1/2 ч.  заран.
Ти не ми се сърди, но струва ми се, че е съвсем излишно да замесваш Пенчо в тази история със сборника. Аз сама — без нашата история — научила се, че ти и той издавате някакъв сборник, не бих го никога отворила. . . Това даже те би някак си унижило малко в очите ми. За жалост, същото е и за много други.. . Не може ли Пенчо просто да взема участие в списа­нието без да го дирижира — без името да е на първата корица.
А има и хора, които го смятат за първия поет в България, но които съм принуждавала да признаят, че никога не са го чели. . . Те са малко.
Кой е вторият ти рецензент? А ако и той изкара пиесата ти неморална? Нима не стига, че един миг е достатъчен да бъде стъпкано едно щастие. А Бистра обича мъжът си повече и от синът си, инък защо тя би оставила близките си на земята, за да доближи душата си до близките на небето? Не помня точно фразата й в епилога, Илия още не ми е върнал пиесата.
Една комедия: Вчера пристигна от София в. „Утро“, пратен от кого мислиш? — От майка ми. Представляваш си ясно негодуванието й от написаното от тебе. Всичките благотворители биха те изяли цял заедно с новото пардесю. Такава подигравка! Виола и тя отначало се въз­мути, но Илия толкова скача (това е изразът на възторгът му) и го намери страшно свое. Виола си въобрази в първия момент, че ти носиш в джеба си някой грамаден чук, с който пръсваш главата на всички болничави, за да имат те щастието да умрат млади.
В всеки случай, между всички други банал­ности, твоето се явява такъв неочакван фойерверк — щото човек остава зашеметен. Аз се смях много, защото ми се струва, че истината, която съдържа мнението ти е истина на мо­мента ... а и известно желание да зашеметиш. Ти сполучи напълно! Вестника сигурно Рачо е донесъл, майката се е възмутила и твоята нравственност е била дълго разисквана. Та ти си бил съвсем безнравствен човек, мой милий! Да искаш хората да умират, вместо да им помагаш, да се жертвуват по съсипателния начин, по който другите се жертвуват и помагат!? Мене ме е смех още! Наистина, днес съм добре настроена. Развесели ме това да вида „Утро“ пратено от майка ми до Виола, за да ми се покаже. Тол­кова по-добре, инък нямаше да вида написаното от тебе. . .
На г-жа Белчева ще пиша тия дни. Не ми е много добре, та след като напиша на тебе, ръката не ми се вдига вече за писание. Бях заспала в градината на пансиона на един дълъг стол — очаквайки един след обяд Виола и Илия. Бях без жакет. Някакъв си мускулен ревматизм налетя отгоре ми, но сега съм вече почти съвсем добре — не мисли за това. Не ти писах до сега, защото чаках да мине.
С Ангелови, ако са твои добри приятели, ще ми е много приятно да се запозная, защото ще имам случай да говора за тебе. Това е една болест... но много приятна. Напиши ми адреса им точно, напиши и тям, че ще ида да ги вида. Ще ги предупредя един ден по-рано с една карта и ще отида. После мога у Виола да ги покана на чай, защото тук ми е неудобно. Госпожата сама ако дойде — друга работа — инък трябва да влизат двамата в спалнята ми — а това не обичам.
Знаеш какво, милий мой ? Ще си купа едни очила и ще свърша Сорбоната. Тогава ще се науча да пиша критики и няма да позволявам никой да напада по такъв идиотски начин пиесите ти. После ще се ожена за някой идиот поне на 80 години, разбира се, той трябва да има достатъчно пари, за да построи в София най-хубавия театр, гдето да се играят само твоите пиеси и да има с какво да се поддържа поне няколко столетия! Виж колко това е практично. . . А все пак на­шата любов, нашата хубава изгнаница любов — защото тя е нейде зад пътната врата — наплашена и уморена, но очакваща! И нима ний никога не ще я приберем при нас, при нас двамата заедно, около най-скромното, но най-топлото, най-щастливото огнище? Аз й казах толкова пъти, както ти на туберкулозата — че е добре да умра сега, да умра млада. Но тя е упорита, мой милий, упорита до смърт. Какво да правя аз? Какво ще правим ний? Има ли за нас едно някога?... Аз забравих. За това аз не требва да ти пиша.
Отивам на пазар за хартия и да изпрата писмото. Цалува те горещо и до утре
твоята Лора

P. S. Ами „Рачо“ хареса ли ти? Ами какво стана с „философа“, мой милий, прибра ли го, също и „Учениците на Христа“ ? Погрижи се за това, не бъди толкова нехаен.

събота заран

Снощи се забавих у Виола, а на връщание имах една неприятност, затова не ти писах. Тази заран в 7 1/2 вече пишех на Germaine да ми означи точно гарата и часът, за да ида да я срещна. Събудих се много рано, не можех да спя и затова станах... Предчувствувах, че ти идеше, защото ето ти дойде. Държах дълго време ли­цето си на твоето върху масата — догдето ти се стопли и оживя. Защото ний все пак сме мъртви до тогава, догдето сме принудени да си пишем.
Ти си много скрит, мой Пейо, до сега нищо не ми писа за хубавия сюрприз, който тази заран ме тъй зарадва. Зарадвах се много и те цалувам много и ще те цалувам още. Ти си много хубав, но защо ти са толкова тъжни очите? А устните и долната част на лицето е тъй детска, щото, наистина, аз те чувствувам мой син. В лицето ти има толкова черти, които се контрастират ... щото ако реша да избера доминиращата, сигурно ще си счупа главата. Да, да, ти си пред мене — с твоите тъжни, мечтателни и чисти очи, с твоите нервни и чувствителни ноздри, с твоите разочаровани и многознающи гънки около устата, с редко запазената детска линия в долната част на овала на лицето, в която въпреки желанието ти да умреш млад, има още толкова желание да видиш — ти — всичко виделия — и да узнаеш — ти —  всичко узналия... И след това ако не трябва да се отчая!! Ти, наистина, си един „вампир“ и майка ми имаше право да те нарече тъй неотдавна. Но ти си най-интересния вампир на света, а още повече сега, като си се изконтил толкова — страх ме е да не ми завидят на щастието по някакъв много осезателен начин и да не ми го отнемат... Твоята фотография още повече ме убеждава, че трябва да се върна и да бдя. Вижда се, бях за­бравила колко си хубав и бях почти спокойна! ? Ти миришеш малко на тютюн, мой Пейо, ето на! А фотографията е стояла сигурно само няколко часа около тебе. А какъв облак носех аз в къщи след като стоях цял следобяд при тебе! То е даже смешно ... и Рачо който не пуши —  съгласи се, че имаше защо да си вдига знаме­нателно веждите и да въздиша най-състрадателно — гледайки майка ми...
Портретът е свидетел как ти отмъщавам. Сега те цалувам, а ти не се бунтуваш. Имаше време, когато се бунтуваше... Ами ако някоя си е турила в главата да те цалуне? Ти ще се бунтуваш ... а ще дойде време, когато не ще се бунтуваш. Това е некрасиво от твоя страна, мой Пейо. Не ме гледай с тези очи. Аз все пак ще ти се карам и ще ти кажа, че хора с характер не постъпват тъй. Ти си наведен и устните ти са малко скрити. Все пак аз ги намирам. Но ти разбери, мое мило и хубаво момче, че трябва да бъдеш по-упорит. И ти, като мене, имаш вече няколко бели косми в косата си. Ето ги светят. И после, когато човек има 35 години, некрасиво е една жена да го цалува на сила; даже некрасиво е и той да прави вид, че тя го цалува на сила. Разбра ли сега?
Все пак най-разумното е да се върна. Като дойде и си отиде Germaine — ще го направа. Тя ще ми помогне и в избора на едно пиано. Мислих един момент да се занимавам с музика. Защо? Аз просто ще взема една пианола — механизмът е лесен за управление, след няколко урока и ти ще можеш да свириш най-мъчните сонати на Бетховена. Защо да си губа времето ? Мислих един момент да остана в Сорбоната. Може би не е неинтересно — но пак ще загуба три години. И после, ако толкоз много ми е разтребвало нещо, нели има библиотеки? Казвам ще загуба времето си, защото струва ми се единственно добре употребено време е това, когато съм около тебе, когато те виждам, когато ти пиша и когато мисла за тебе. А ако ти ми се смееш, аз ще потърся спасение в твоята обикновенно всеспасяваща лодка — това е в чувството ми, крива ли съм аз — а чув­ството ми е, че всичко останало е загубено време.
За развлечение ще си купа бои и ще започна един пейзаж. Нищо по-забавно от това, защото никога в живота си не съм рисувала — а и ху­бавите бои веселят очите.
Благодаря ти, мой Пейо, че дойде. Да ти кажа ли, че много те обичам? Всека моя цалувка ти го казва. Но оригинала — оригинала какво прави там ? Аз пак ще опра лицето си до твоето, до­дето се стоплиш и оживееш. И ти тихо ще ми разкажеш всичко, защото ти с днешните си очи ме обичаш.

Благодаря ти — твоята Лора


 вторник вечер

Мой милий, получих тъкмо сега писмо от Germaine — пристига в петък. Нели е добро момиче ? В Русе догдето бях — преди 3-4 го­дини — не й писах дълго време и тя беше се обърнала към французкото консулство да ме търсят между живи и умрели. Фр. консул — доста млад човек — беше се трогнал от писмото й и изпълни желанието й, като ме накара да й пиша няколко думи — за да й ги препрати сам — за по-голяма сигурност. А сега тя е тъй радостна, че ще се видим, щото наистина ми е малко неловко. Струва ми се, че не заслужавам едно такова дълго приятелство, то датира от 1903 година.
Всичките други приятелства изчезнаха. Остана само това — приятелството на една чужденка, която не съм виждала шест години и която не измени на обещанието си — да ми пише всеки месец — даже ако аз мълча... Мой милий, ти нели би бил по-щастлив, ако аз се задоволявах да ми пишеш веднаж на месецът? Сигурно, това си помислил. Но не си помислил, че ти не си Ger­maine, ами моят П е й о. Защото ти си мой, аз нямам право да не вярвам на подписът ти и ти знаеш, че аз вземам нещата буквално.
Ще ми напишеш, нели, какво стана списа­нието? Значи ще оставиш театра? Hяма да се уморяваш толкова и ще имаш повече време за писание. Аз ти обещавам, ако наистина се върна, да бъда по-добра и да не ти отнемам времето, но с условие, че ще те гледам, когато пишеш... Тук е толкова топло, щото отзарана до ателието на miss W. отидох с робата — тъмно синя на бели големи точки — която имах миналия септемврий. Дрехите не ти ли казват никога нищо? Ето отзарана, струва ми се, няколко мига, че те чакам на прозореца — в София и че ти се задаваш от ъгъла на старата поща...
Защото имаше едно хубаво време, много кратко, но все пак много хубаво, когато те чаках и ко­гато ти идеше... Ти поглеждаше към прозореца, усмихваше ми се некак очудено, като че ли готов да се върнеш ... но все пак ти идеше... Кач­ваше се по стълбата, пак готов да се върнеш ... но все пак се качваше. А сега ми се струва, че тъй малко, тъй недостатъчно те гледах, тъй малко те видях, тъй малко те цалувах... Ти ме оби­чаше тогава, мой Пейо, спомни си. Нели ще си спомниш и ще ме обичаш пак и няма да ми се разсърдиш, ако един ден почукам на вратата ти — в театра — като по-рано и ти дам един ключ — ключът на моето жилище ? Ти ще идваш и ще работиш при мене — аз не ще ти преча. Разбира се — всичкото това, ако ти ме обичаш. Инък няма никаква — никаква смисъл да се върна и аз няма никога да се върна. Лека нощ, мой милий. Утре ще трябва да стана рано, — този месец ще работа всеки ден от 9 до 12, за да вида дали има смисъл да продължавам рисувание или не.
Miss W. е много доволна от мене, даже съжа­лява, че бързам да замина. Тя няма нито една ученичка и, навярно дава уроци за пръв и последен път, тъй щото не я заподозирай в заинтересуваност, ами повярвай в моя талант!! ... Аз реших да ти покажа моя пейзаж — ще го донеса — бъди готов да се възхитиш.
Утре  повече — твоята Лора

Спомних си твоята изобретателност — за ко­няка. И устните ми силно затъгуваха за твоите. Обичаш ли ме ти още? Кажи ми го.

сряда след обяд — 4 часът.

Отзарана бях в ателието, а след обяд трябваше да отида в една фабрика за пиана. Спрях се на едно пиано — в петък ще го имам вече. Има и пианола. Трябваше до сега да разглеждам механизма — за да не разваля пианолата — незнаейки да я управлявам. Виола и Илия ще се сърдат, че не съм изпратила пианото тях — само че не искам да го развалят, затова го пращам у miss Wigans — тя има грамадно ате­лие, освен това няма и да отвори инструмента. Ако остана по-дълго в Париж, ще се преместа у нея. Тя има доста голям апартамент. През лятото не ще е тук, тъй щото ще имам целия апартамент... Ако не отида там без нея, то ще е само защото къщата е много усамотена и стълбата вечер — доста мрачна. Но всичко това ще реша, когато се убеда, че ти не ме обичаш достатъчно — за да трябва да се върна... Нима все пак не ти се струва, че има много безсмисленно нещо в света?
Цалувам те мой милий Пейо, цалувам те поне двадесет пъти.

Твоята Лора
          
Получаваш ли всеки ден писмата ми ? Не чаках Germaine за пианото, защото, може би, ще се повлияя в избора, a после непременно ще ме е яд.
Л.

четвъртък вечер, париж

Само няколко думи до тебе тази вечер, мой милий. Това ще разпилее всичко некрасиво събрано в душата ми. А че на нея не й е добре ще разбереш като ти кажа, че до сега писах три писма на братът на Дренков, на майка си и на банката. Вече адресите ти указват...
Един гoлям куриоз не бяx ти съобщила ето вече три дена — а все  не смея да ти напиша, защото още не бях постъпила тъй както трябва. Майка ми ни прати по 1000 лева на Виола и мене — за през лятото — да отидем нейде заедно. Тая щедрост ето вече два три дена ме измъчва, а все не успявах да напиша да й върнат парите. Сега писах в банката и се успокоих. Писах и на нея, че много се лъже, ако мисли, че ще се съгласа да плати 1000 лева за всички неприятности. Това е някак много обидно да си въобрази някой, че с пари може да изглади неща, които и дяволът не може да заличи. Тя ще се разядоса още повече като си получи парите, ама съгласи се, че аз не мога да ги взема... В едно писмо до Виола тя разказва на дълго и широко за примирителната роля, която е играла напоследък между демократите и добавя със съжаление, че само моята душа не могла да успокои.
Луда ли е тя и не вижда ли какъв гнет е на душата ми сегашното ми положение, какъв мъчителен убийствен гнет... Ти щеше да се убиваш в промежутъка на две пиеси, аз б и х  се убила само, за да я накажа, да я смажа под тежестта на едно угризение. Само тогава тя би разбрала много неща.
Колко ми е тежко, ако знаеш.
Имам тебе. Но где си ти и защо тази вечер аз не те чувствувам? Где си ти? Не, в същност аз те нямам и тебе, аз нямам никого и нищо. Вчера ли ми писа ти, че аз те мразя? Това стига. Ти нищо не разбра и нищо не оцени. Все пак крив ли си ти щом не можа да почувствуваш това, което беше в мене зарад тебе? Не си крив. Но от това не ми е по-леко.
До утре.     
Лора


петък заран

Получих твоето „на бърза ръка“ писмо. Ти си много великодушен, мой милий. Но аз не искам да стане това, което е „необходимо за моето щастие“, щом то не е необходимо за нашето щастие. За това ти писах и друг път. А и днес мисля като тогава, тъй ще мисля и утре и всякога. Все пак ти си мил и добър. Това е вече много...
Получих и от майка си писмо, пращам ти го, защото е човешко, първото човешко.
Ето какво буквално й отговарям тази заран:
„Имаш право. Аз сама чакам Germaine, за да отида с нея в Notre Dame и взема необ­ходимото свидетелство — то ще ми е достатъчно за прогимназиална учителка, затова в Сорбоната не ще се записвам. Колкото за Яворов, това е въпрос решен — въпросът за нашата женитба. Ще се върна летос да се погрижа за моето назна­чение, ще си взема детето и ще взема един малък апартамент—и ще чакам да се свърши раз­вода. Да останем заедно ти сама виждаш, че е невъзможно след държанието ти спрямо мене, спрямо Яворов и спрямо разводът. По тоя начин аз ще го виждам в къщи и няма да има нужда да го срещам по улиците и в театра, което и на мене не беше приятно. Това е тъй и иначе не може да бъде“.
Яво, аз не можех иначе да й пиша, защото ако взема да я посвещавам във всичките детайли на нашите решения и предрешения! Ти си все пак свободен и новата наредба—и моето връщание не ще ти отнеме свободата. Цалувам те горещо.


Твоята Лора


Мой приятелю,

Твоето писмо е толкова храбро — щото аз не можех да не си представя колко войнствен си изглеждал ... и аз се смях. Смях се най-много, защото ми е весело днес, не ми се сърди...
Но ако тръгна по твоя път, трябва да настоявам да се върна в София не при тебе. По тоя начин ти — когато ми се наситиш — много по-удобно ще ти е да престанеш да идваш у мене, отколкото да ми съобщиш опечалено, че е време да си стегна куфарите. Тъй че този въпрос остава нерешен.
После аз не помна да съм те уверявала, че скучая особенно за София. София мога спокойно да не вида и двадесет години. Въпросът беше за тебе.
Нямах винаги достатъчно воля, за да мога да си въобраза, че е необходимо изобщо да те не виждам още дълго време.
После друго. Аз не съм способна на никакви жертви, мой милий. Не помна в живота си да съм направила най-малката жертва. Възмутително е, разбира се, но е тъй. И ако ти смяташ, че аз някога нещо съм жертвувала за тебе, аз съм длъжна да те разубеда. Ако ти отидеш в едно село и аз дойда при тебе, голяма илюзия ще си правиш, ако мислиш, че аз съм пожертвувала известни навици и желания — или поне пожертвувала градът. Нямам никаква заслуга и не правя никаква жертва. Аз изобщо не съм видяла в целия си живот, нито в своя, нито в чуждия — нито едно искренно жертво­приношение.
Ако аз бих искала да съм при тебе, то е защото ми трябваш и ми стигаш. Ако съм го­това да се откажа от целия свят, от всички погледи, то е само защото те не ми трябват, не ме интересуват.
Моят интерес и моите радости са в тебе … Значи, като ида при тебе, (не се страхувай, аз не тръгвам днес —нито утре) ида с увереността на едно щастие — щастието на един задоволен егоизъм. Защото ти ще намериш егоистично желанието ми да бъда около тебе — за себе си. Ето защо, ако ти ме обичаш повече, аз бих била много щастлива. А да взема изгледа на жертва — това съвсем не би ми приличало — и ти сам не би ме харесал.
Единственната жертва би била тази да дойда при тебе сега — знаейки колко малко място всъщност заемам в инте­реси т е  т и. Но аз ти казах, че жертви не правя. Тъй щото аз няма да дойда, моето самолюбие ще е спасено от жертвата и ти от компанията ми. За­щото, съгласи се, мой милий, нищо по-отегчително от човек, когото бихме искали да обичаме, а все пак не можем. Ще намериш, че се повтарям, но не ми стига твоята любов такава каквато е. По-­добре е да се спрем на едно приятелство, само на приятелство засега. А ако ти мислиш, че ни­кога не ще можеш да ме обичаш повече — кажи ми го. Не ме интересува причината, защото кой знае дали и ти сам я знаеш. Важен ми е факта — за да дам едно по-правилно направление на надеждите си — или — по-ясно — да ги убия. Аз никога не разбрах какво мислиш, когато ми повтаряш фразата—щастието ти би било — да бъде всичко, както искам аз. Но аз може да поискам ти да се ожениш за Тороманова, това според теорията ти — би ти направило удоволствие. Или бих те извикала телеграфически — първия ден на ваканцията ти — това би те много оща­стливило. Интересно е, че два реда по-долу — ти ми съобщаваш, че никъде — освен при тебе — аз не мога да отида в София. Но аз се връщам и ти казвам, че ако аз се върна в София, аз няма да дойда при тебе, а ще бъда отделно. Малко ме интересува какво мисли за мене обществото — ако имах време, аз бих мислила още по-зле за него. Тъй щото ... А аз не виждам защо да завися фатално от него. Нели знаеш, моята тео­рия е тази — на малоруския коминочистач — „Обикни ме черен — бял ... всякой ще ме обикне“.
И освен това, догдето нямам развод все едно аз не ще мога да бъда за никого твоята „разочарована жена“, защото никой няма да ме смята за твоя жена. Но това е все едно. Важното е само едно — ще ме обичаш ли някога повече? Аз сама не обичам компромисите и приспособленията и никога не ще се приспособя към твоята полу-любов. Тъй щото по-добре — отделно — за да бъдем спокойни и двамата. Хо­рата, пак ти повтарям, малко искам да ги зная. Съвсем не виждам какво добро мога да очаквам от тях.
До юний аз мисля да остана тук. Germaine ще остане тук един месец, след това пък Софка Краварева иде в Париж за няколко дена. После? Аз сама не зная. Във всеки случай не при тебе, догдето ти ме обичаш тъй малко.
Вместо „разочарованата жена“, аз ще бъда очарованата приятелка. Защото все пак ти си един голям магесник и аз те обичам повече отколкото ни трябва и на тебе и на мене.
Лора



петък заран
Мой приятелю,

Друг път те моля да ми не съобщаваш кога си намислил да умираш — едно — защото ти сам не го знаеш — и друго — че аз имам глупостта да се разстройвам ужасно от това. Ако ти ме обичаш тъй, както бих искала аз, не би смял да ми пишеш за смъртта. На мене не ми стигат три години за моята любов. Щом ти смяташ да умираш след три години и изобщо говориш за смърт, това още повече илюстрира любовта ти, такава каквато я познавам — към мене.
Струва ми се, че не съм се мъчила да те променявам — тъй щото известни неща ти можеш да ми напомниш и в малко по-друг тон.
Липсваше само и ти да вземеш страната на майка ми. Да, тя след като ми извади добре ду­шата, вразуми се да напише едно прилично писмо. Че то е прилично и даже добро — аз сама не го отказвам. Ти с нея изглежда да си приличаш. След като ми наразправи кога ще умреш — уплаши се най-после да ме не убият. Какво ще загубиш ти ? — Не се безпокой много, защото каквото и да стане с мене, то няма да засегне душата ти даже тъй малко, както ти предполагаш.

Лора


P. S. Не чакай три-четири дена писмо от мене, защото съм много разстроена, а не искам да ти пиша в ненормално състояние.



3 май, петък — 8 часът заранта

Сега получих твоето добро и спокойно писмо. Разбира се, аз отдавна вече не ти се сърда, твоята вчерашна карта имаше право ...
Какво да ти напиша днес, освен това, че искам да те вида. Няколко дена вече — тази мисъл е станала истинска — obsession (ще ми направиш услуга да ми преведеш тази дума на български — аз никога не мога да я намера).
Страх ме е за тебе, страх ме е за мене, колкото и второто да е смешно, защото себе си поне аз мога непрестанно да следа и за себе си поне аз не виждам нещо реално, което да ме заплашва ...
А все пак ме е страх, страх ме е и за двамата, за нашата любов, страх ме е от вре­мето, което минува.
Всички тия последни дни душата ми е тре­вожна, очакваща нещо лошо и непоправимо.
Вторник вечер где беше ти?— Вечерта преди денят, когато ми прати теле­грамата?...
«Хубавото малко момиче“ (Дора Конова, бел.ред.), което тол­кова неочаквано се интересува от мене, не е ли избрало най-удобния начин да се интересува от тебе? И винаги в интереса на една жена към друга не влиза ли преди всичко интереса към мъжът, за чиято избраница минува едната?
На това малко момиче да изпрата 100 пор­трета, но тебе то да остави на мира. Но в такъв случай то няма да се нуждае от портретите ми ... после ... моята прическа би трябвало да ти харесва на тебе, не защото е хубава или лоша, а защото е моя и защото ти понякога ме обичаше.
Защо малкото момиче трябва да прилича на мене ? Годеникът би я харесал и без това. Значи тя трябва да прилича на мене — заради тебе.
В един момент ти ще вземеш нея заради мене... а после чудно ли е да почнеш да вземаш мене за нея? За второто, а и за първото ти благодаря и се отказ­вам предварително от състезания. Ако ти чув­ствуваше, че което и да е малко момиче те заин­тересува — остани си в София, но ми обясни приятелски.
Всичко допущам и всичко ще разбера.
Ако ме обичаш мене, само мене, тогава ела по скоро тук, веднага след 15-й май. Дали ще се върнем заедно или не — ще го решим тук — ще зависи от твоите работи и от развода. Ако тези въпроси не са благоприятни за нас, ще остана тая зима в Сорбоната.
Кога идеш ти най-после? Искаш ли да дойда да те срещна в Алзас? И искаш ли да потърса нейде наблизо стая за тебе около Люксембург?

Цалува те горещо
твоята Лора


сряда

Приятелю мой, ти изглеждаш превъзхитен от моите качества, но аз те бих предпочела ужасе́н от моите недостатъци... И все пак обещаваш да дойдеш... И даваш обещанието не заради моите настоявания — а само защото иначе не може да бъде заради тебе. Но това не ще се случи с нас. Така мисля отдавна, когато ми отне вярата в тебе. Ето ти ми пишеш, че ме обичаш — аз зная твоята правдивост, а все пак не съм щастлива, не мога да почувствувам, че е тъй, защото ти много пъти отне грубо — даденото. Зная ли аз в тези три дена — пътя на писмото, колко пъти си ми отнел това, което си ми дал?... Ето кое аз не зная дали ще мога да ти простя някога. Нищо не исках и не искам от тебе, но мене ми беше— и ми е необходима вярата в твоята любов, за да бъда спокойна и щастлива. Нямам я. Отне ми я ти и сега, когато мисля за това — аз те мразя—защото ти отне всичката радост в живота ми. Това е то убийството, което си направил ... Какво повече искаш ?
Чакам с нетърпение писмото ти, то дохожда — то понякога е нежно — а тази нежност аз не мога да почувствувам, като че ли тя не е пред­назначена за мене, като че ли по погрешка съм отворила чуждо писмо... Трябва да си доволен, тъй като ти направи това. А мене това ме измъчва до полуда и аз те мразя винаги, когато ти казваш, че ме обичаш. Толкова повече те мразя, колкото по-жадно очаквам любовта ти, защото все по-малко вярвам, че ти си способен на нея.
Стой си в София, разбира се, щом твоето идвание ти се представлява като някаква жертва — аз съвсем не го искам, защото не обичам жертвите и жертвоприносителите.
Ще те моля наново за справката у Филипов. Бъди спокоен, ще дойда в София само ако е необходимо за делото. Тия дни ще търса где мога да се настана при връщанието си — там ще остава и багажа си. Тъй щото моето връщание не ще е в свръзка с нашата история. Това не те ангажира да дойдеш да ме видиш даже.
           
До други път — Лора



Мой милий Пейо,
          
На всичките ти въпроси трябва да имаш вече отговор в последните ми писма…

Много се интересувам да зная в какво се заключаваше хубостта на съня ти... Ний бяхме две души, едната виолетова, другата — червена (тия цветове веднаж ти беше избрал за душите ни) и припускахме „во воздусе? Или ти беше спечелил най-големия лоз и беше купил една дузина „фустани“ за дузината си деца? Или целия свят се беше събрал като на второ пришедствие и аплодираше „Когато гръм удари“!! Аз не мога да отгадая какво точно си сънувал и други път ти ми разказвай по-подробно такива важни работи...
Получи ли картата с Виола и за нея ли беше цалувката? Интересно, че ти, който нямаш око за външното — не хареса апашкия ми портрет. Ако съдя по това, което често си ми разказвал, именно той трябваше да ти хареса. Но ти виждаше в последователността едно съвсем излишно бреме. Все пак аз те много обичам и ти се постарай да разбереш това добре. Отдавна не бях ти пра­вила обяснения в любов, тъй щото ти се поста­рай даже да се зарадваш — като на нещо ново и желанно! ?

Какво взе да отиваш често у Боневи?

Аз сбърках, че ти дадох удобния претекст. Но чакай да се върна, ще ти отнемам всичкото време, нещастний мой приятелю, и не ще можеш да ходиш никъде.
          
Обичам те много и не по-малко искам да те вида.
Твоята  Лора



вторник след обяд

Пречитам пак писмото ти... Някога ти не ми вярваше. Аз направих всичко, за да можеш да ми вярваш. И днес ти не можеш да ми не вярваш, поне тъй го чувствувам аз... А ти на­прави всичко — за да не ти вярвам аз. Остава да избереш другия път и да ме заставиш да ти вярвам. Никога вече? Защо никога вече? Не никога вече, а всеки ден още. Никога вече! звучи много погребално и аз бих го казала само, ако някой от нас не би представлявал освен шепа прах. А ний имаме още дълги дни на доста сравнителна младост, имаме време да си създадем нашето щастие и да му се порадваме. Какво още ?
Тъй щото ти не си въобразявай още, че такти­ката ти ме е уморила, колкото и тя да е умори­телна. Защото ти казваш: „Искаш ли да ме цалунеш?— цалуни ме. Искаш да си отидеш? — вратата е отворена. Искаш да останеш ? —остани. Особенно не ми пречиш ... Но каквото и да направиш, мене ми е все едно, безкрайно все едно, защото ти не ми трябваш, аз съм достатъчно щастлив да съм това, което съм и на себе си сам си стигам“. Ето те тебе от начало до край в нашата история. Съгласи се — това е уморително. Даже, схващайки всичко това, аз не зная не оставих ли — не оставям ли всеки ден част от самолюбието си в борбата ... Все пак аз не мога да се откажа от нея, поне догдето не съм убедена, че сигурно ще загуба. А отгде знаеш ти, че аз сигурно ще загуба ? Как смееш ти да знаеш това, което никой не знае, мой приятелю ! Тъй щото не се надявай, че аз съм се отчаяла. Понякога се спирам, — за да си почина, само за това: А сега, щом историята с развода е свършена, зная ли аз дали не ще се върна веднага? Ти не ще забравиш да ми телеграфираш, нели ?

Една гореща цалувка и едно възможно довиждание ... ако писмата ти не съдържат прека­лени студени душове.

Твоята Лора




Мой милий Пейо,

Казах ти в едно писмо, че понякога се уморявам. Именно в такива случаи ти тълкуваш писмата ми като ултиматуми. Но има и една друга причина, която им дава тоя изглед. Няма да ти я напиша. Нито ще ти я кажа скоро. Открих я днес и тя изглежда много вярна.
И тъй, ти си луд, ветрен, неискрен. Съгласна съм с тебе... Нели трябва да ти вярвам ? Все пак не настоявай много, че не си искрен; не смятам това за красиво качество и ми е не­приятно когато го изтъкваш. Още повече че ти не си нито неискрен, нито ветрен, а просто луд — понякога. Това съм разбрала — и с него съм се примирила временно. Защото аз няма да ти кажа като героинята на една френска пиеса— „ожених се за тебе не за да бъда щастлива, а да бъда с тебе“. Аз чакам щастието и бих могла да се радвам на живота. Въпреки всички твои скептични усмивки цялото ми същество очаква бъдащето като непременно хубаво. В живота ми до сега нямаше нито красота, нито щастие. Все пак аз не мога да не вярвам, че в живота има не­пременно дни на красота и на щастие. За тия дни живея до сега и живея още. Инък аз не бих имала смелостта да живея... И тъй — разбра ли добре? Аз чакам и се надявам. Ако съм правата аз — един ден ще повярваш в същото и ти — и ний ще бъдем ща­стливи. Ако си прав ти — значи всичко е тъй безсмисленно като до сега — и безсмисленно — завинаги — и няма смисъл да се живее. Тогава — няма да се живее повече и свършено...
Какви признания ти правих аз? — и каква деликатност намери в тях? Казах ти всичко грубо, по-грубо даже и от самата действител­ност. В същност няма нищо, което да крия. Жи­вея за тебе, с тебе, за нашето бъдаще... Непо­носимо горчиво ми е когато се чувствувам сама да го очаквам... и много щастлива съм когато си въобразявам, че и ти го искаш и ти го чакаш.
За нищо на света аз не мога да те чакам още месец и половина. Това прави 45 дни, а аз нямам търпение. Аз те искам след 15 дена. Това е най-многото, което мога да ти отстъпя. И тъй след 15 дни (ако развода не е свършен и е останал за есента) ти трябва да си тук.
Съвсем не се шегувам и ти си длъжен да направиш всичко, за да дойдеш тук. Никой нищо не ще ти пречи да работиш. Ако развода е свършен, уреди въпроса с квартирата и аз се връщам. Навярно с развода ще ни наложат (на Дренков и мен) едно запрещение да се женим — от 6 месеца или година — не зная това добре. Ето удобен претекст за хората — да не се же­ним още известно време. Тъй щото като идваш при мене — никой в нищо не може да те обвини (щом толкова те тревожат хорските обвинения). Щом настояваш и днес, че ме обичаш — няма защо да остана тук повече. Снощи ме обхвана такова силно желание да се върна, щото ти телеграфирах за резултата на делото.
Получих вчера и втората ти телеграма. Но нима поне приблизителния резултат не можеше да се знае ? Трябва ми резултата — защото от него зависи връщанието ми. Щом ми съобщиш, че резултата е благоприятен — ще изпрата пианото и част от багажа. Не зная как ще опаковам багажа. Ще си съставиш понятие за умът ми, като ти кажа, че имам 9 възглавници... Във всеки слу­чай те не са за ушите ти и ти не си внушавай сам, че „чувствата ми ти измениха“— това би ти дало известно право и известна свобода, които аз не мога да ти дам. Не търся претексти и нямам нужда от тях — когато чувството ми ти измени — ти ще го знаеш направо и открито, бъди спокоен.
А за сега съвсем не виждам чувството ми да ти изменява, затова вземи най-радостната си физиономия и ела на гарата!! Щом получа известие за развода, ще се приготвя за път.
Вчера бяхме с Germaine при калугерките от N. D. de Sion. Едната от тях изглежда да има желание да ме праща в Мадагаскар. Тя намира, че за нещастните хора там е най-доброто местожителство... А аз гледах учудено и не разбирах за какво говори. Защото аз не съм нещастна, догдето те чакам. И тъй до скоро виждание, нели? Разбери, мой милий, че аз трябва да те вида по-скоро. Ти не знаеш колко безкрайни ми се виждат 45-тях дни, за които ти говориш. Аз се измъчих да те чакам... Струва ми се, аз няма да ги доживея. Ела по-скоро или съобщи въобще нещо благоприятно за развода, за да мога да се върна по-скоро аз.
Цалува те горещо и те чака с нетърпение.
твоята Лора



Тук ми омръзна много, мой Пейо. А и пис­мата, които пристигат от София до Виола, м е  много енервират. Виола е писала вече ня­колко пъти да настоява за развода ми. Последния довод на майка ми е :—„Щом са решили да подражават на Пенчо и г-жа Белчева, нямат нужда от развод“. Кажи, нели е възмутително? Още повече тя ще бъде първата, която ще се въз­мущава и ще страда от това. Тя уверява Виола, че аз съвсем не искам развод и че той не ме интересува достатъчно — за да се намеси и тя. Как да докажа, че ме интересува развода ми? И има ли нещо по-глупаво от въпросите й... И тъй — аз оставям скоро Париж — отивам в Швейцария и чакам там известие от тебе. Мога да дойда вя някое градче в Унгария. Там не рискуваме да срещнем българи, които да известят Дренков за това и той да си послужи с него при развода. Щом като е през юний делото —нека да се помъча да имам търпение. Но ако не се свърши през юний — аз вече ще се върна в София.
Колкото за разговора с Дучич, няма абсолютно защо да се сърда. Казал си истината, а тази истина изглежда една от най-хубавите истини
на света — истината, че ще се видим. Колкото въпросът за женитбата ни... той все пак е най- хубавия въпрос на света, защото аз бих била много — много щастлива да бъда твоя жена» Остава да ме обичаш някога повече.
А да се боиш от мене, ти сам най-добре знаеш, че няма защо. Ако има да се бои някой, то е само аз. Единственно от тебе — разбира се. Не, няма да ти обяснявам това.
И тъй,мой милий приятелю, ще се видим скоро, много скоро, след 10 дена. Бих отишла при г-жа Белчева, но ми са неприятни ироничните усмивки на майка ми. Тя ни вижда като че ли тол­кова лишени от каквото и да е свое — лично — щом даже в пътя към щастието си трябва да имитираме някого. Това ме силно ядосва и оскър­бява. Или може би тя самата го прави именно само да ме ядосва.
Днес ще прата карта на г-ца Конова. А ти напиши ми адреса на г-жа Белчева в Швейцария щом го знаеш. Все пак... ама не, аз бих предпочела да няма никой между нас, да сме сами в град, дето не познаваме никого. И кой знае дали в това желание има повече предпазливост отколкото известна ревност. Аз искам да бъдеш няколко дена мой — само мой. Тогава аз ще те гледам спокойно й дълго и ще разбера всичко, което ми е необходимо да зная. И тъй ний ще бъдем сами, само двама. Нели, мой Пейо ? Нели не искаш никакви приятели, никакви познати около нас? Кажи, че е тъй, избери някое градче, дето ще бъдем само двамата.
Цалува те горещо и до виждание, до скоро виждание, нели ?


Твоята Лора


"Лора до Яворовъ", под редакцията на Ганка Найденова, изд. Хемус, 1935


Моля, щракнете върху рекламата. Така блогът излиза на по-предни позиции в https://www.google.com и се издържа. 

Предварително благодаря!