ПАРТЕНОН, АТИНА, ГЪРЦИЯ, ОКОЛО 1860 ГОДИНА

Никола Бенин

Лукас Кранах Старейшина и работилницата (Ханс Кранах?), „Джудит обезглавява холоферни“ (1531 г.)

Никола Бенин

Лукас Кранах Старейшина и работилницата (Ханс Кранах?), „Джудит обезглавява холоферни“ (1531 г.) темперно дърво (липа), масло от Гота, Фондация за замък на Фриденщайн

На фона на главното събитие се случва тон на всичко: церемониални турнири, рицарски събирания, играчи на зарове, които, разбира се, олицетворяват един и същ образ на греха и могат да бъдат алегория на греховната асирийска армия, затънала в празно време, - и преди всичко това стои катедралата в духа късна готика, изобразяващ според книги град Уорбург.

Замъкът Нойшванщайн (Neuschwanstein)

Nikola Benin

Първата от многобройните срещи на Рихард Вагнер с баварския крал Лудвиг II е на 4 май 1864 г. оказва голямото въздействие върху краля породено от страстта му към древните германски герои, които Вагнеровото творчество възкресява. През 1869 година Лудвиг II, вдъхновен от легендата за рицаря Лоенгрин, от сюжетите в оперите на Вагнер, започва строежа на своя „замъка на мечтите“ продължил 17 години.  

Манастирът Св. Наум Охридски в Охрид

Никола Бенин

 

Построен на висока скала над езерото Охрид, на най-южната му точка. Манастирската църква, посветена на Съвета на Светите архангели е построена през 905 г. от Св. Наум и в нея е гроба на Св. Наум, построен в югоизточната част на нартекса, на същото място като гробницата на Св. Климент.

Църквата е построена с фундамент във формата на триконхос (лист от детелина). Около X до XIII век била напълно унищожена. Едва в XVI век върху нейните основи е издигната днешната църква, достроявана и разширявана на няколко етапа. През втората половина на XVIII век е построен купола върху верандата на църквата и последното значително подновяване е извършено към края на XVIII век (1799 г.). Надписът над западния вход отвътре споменава, че живописът на църквата е направен през времето на игумена Стеван през 1806 година. Тогава е бил изрисуван и параклиса с гробницата на Наум. Настоящата църква има форма на вписан кръст с квадратно пространство с купол, поставен на четири колони. Гробницата на Св. Наум е залепена до постройка с широк и нисък купол. В манастира и днес съществуват стълбовете с гравирани букви от глаголица и кирилица.

Впечатления от езерото Лаго Маджоре

Никола Бенин

Всеки път, когато се връщам в спомените си към Стреза (това е перлата на Лаго Маджоре), си представям Ницше да седи на една от пейките, погълнат от красотата езерото и на Боромеовите острови.

Знаел как да избере местата за изгнанието си великият философ.

Проблясък на паметта. Заратустра и неговите скитания в стремеж на  преодоляване на даденото, на статуквото, озарен от огъня на волята. Ницше стига до прозрението, че човекът „е нещо, което трябва да се превъзмогне“, да стане самодостатъчен или казано с неговия език – в  „свръх човек”. Така мисията на скитащия се с фенер в ръка Диоген "Търся човека", както и съществесвущият в литературата емблематичен израз "Шерше ла Фам" (Cherchez ld femme) ("Търся жената") придобиват нов смисъл, ново концептуално значение.

Красота, философия и неизменна вода, вода, вода... Всичко това неусетно ме откъсва от делничното, мимолетното и ме пренася в безкрайността на времето. Мисля си, не е ли това начинът за постигане на вечността тук на земеята?

Лаго Маджоре – чародейна красота – прекрасна и незабравима...

Ливърпул - Тотнъм 2:1

Никола Бенин

В 1-та минута Хюн-Мин Сон открадна топката от капитанът на „червените“ Джордан Хендерсън и южнокореецът проби на скорост и отправи изстрел от двайсетина метра. Топката се отклони в Деян Ловрен, след което се удари в напречната гредата. След това последва рикошет и топката стигна до Хари Кейн, койтоне сбърка отблизо на празна врата.

В 14-ата минута Андрю Робъртсън и Садио Мане комбинираха добре отляво. Шотландецът навлезе в наказателното поле и опита опасно центриране по земя, но Пауло Газанига улови топката. Секунди по-късно много малко не достигна на Мохамед Салах да засече с глава ново центриране на Робъртсън.

В 21-ата минута Мохамед Салах стреля извън наказателното поле, но право във вратаря Газанига. 

Четири минути по-късно гостите можеха да удвоят преднината си. След едно центриране токата стигна до Кристиан Ериксен, който стреля диагонално към вратата, а Кейн беше близо да засече изстрела, но топката излезе в аут. Оттук започнаха силните минути за "червените".

В 27-ата минута Мохамед Салах проби в наказателното поле и отправи удар, който обаче беше париран от Газанига. Веднага след това отново аржентинският страж изби в ъглов удар опитът на Роберто Фирмино за добавка.

Две минути след това Върджил ван Дайк засече с глава около точката за дузпа центриране на Трент Алекснадър-Арнолд от свободен удар, но топката премина над вратата.

Ливърпул продължи да натиска и да търси изравняването и последва много мощен шут на Александър-Арнолд от около 25 метра, но отново Газанига беше спасителят за Тотнъм.

Веднага след това, в 31-вата минута, Садио Мане беше изпуснат в наказателното поле, но не успя да уцели вратата с глава и прати топката в аут.

В 36-ата минута Муса Сисоко получи първия жълт картон в мача. Минута след това и Дани Роуз бе официално предупреден.

Три минути по-късно Ван Дайк беше ударен с лакът при едно центриране от свободен удар. Топката стигна до далечната греда, където Деян Ловрен я отклони, след което Давинсон Санчес я насочи към собствената си врата, но отново Газанига спаси.

В 47-ата минута отново Газанига трябваше да се намесва след удар на Фирмино с глава след центриране на Робъртсън.

След това аржентинският страж изрита силно топката напред, която стигна до Сон, който преодоля Алисон и стреля от малък ъгъл, но топката срещната за втори път напречната греда.

В 52-рата минута домакините успяха да изравнят. Фабиньо центрира, а топката се отклони от Дани Роуз и стигна до Джордан Хендерсън на далечната греда, където капитанът я насочи към далечния ъгъл за 1:1.

Маурисио Почетино реши първи да предпиреме промяна и пусна в игра Танги Ндомбеле на мястото на Хари Уинкс в 63-ата минута. До 65-ата минута Ливърпул бе отправил 12 точни удара в двубоя.

В 74-та минута Ливърпул получи дузпа. Мане стигна до едно подаване на Александър-Арнолд. Серж Орие първоначално му отне топката, но след това сенегалецът се изправи и пребори за нея, а бранителят изрита отзад нападателя. Главният съдия Антън Тейлър не се поколеба и отсъди наказателния удар. Салах се нагърби с изпълнението и изпълни точно, а вратаря Газанига не помръдна.

На терена за Ливърпул се появха още Джеймс Милнър и Джо Гомес на местата на Джорджиньо Вайналдум и Мохамед Салах. За Тотнъм в игра влезе Лукас Моура, който замени Серж Орие.

В следващите минути Тотнъм се хвърлиха в атаки, за да търсят изравняването. В 89-ата минута Дани Роуз проби отляво, премина покрай Джо Гомес и стреля, но над вратата. След това се появи и Джовани Льо Селсо на мястото на Кристиан Ериксен.

Във втората минута на добавеното време Сон имаше шанс, след като стреля от границата на наказателното поле, но Алисон спаси. В последните секунди и Тоби Алдервейрелд отпави удар с глава след центриране от корнер, но право в ръцете на Алисон.

I riconoscimenti per la Letteratura alla polacca Olga Tokarczuk per il 2018 e all’austriaco Peter Handke per il 2019

Nikola Benin, Ph.D

Se avesse senso fare il tifo per un Nobel, facevo il tifo per Anne Carson, per il suo meraviglioso Antropologia dell’acqua (edito in Italia da Donzelli): un libro memorabile, non so se di prosa o di poesia, in cui la scrittrice canadese prende appunti durante due viaggi, uno verso Santiago de Compostela, l’altro nell’America profonda. Ma anche I vagabondi (Bompiani) è un libro di viaggi, anche Olga Tokarczuk, osservò Alessandro Piperno recensendo quel suo libro su «la Lettura», è una scrittrice della stessa famiglia. Nessuna vera meta (la Carson, arrivata a Santiago, proseguì per Finisterre), nessun fine, pura casualità.

La scrittrice polacca non è, osservò Piperno, una turista; è una nomade. Nomade nell’intimo, nell’essenza sua profonda di scrittrice. Olga Tokarczuk viaggiando pensa, e pensa viaggiando. Va incontro al mondo, alla sua scoperta e, come è naturale, incontrando non già le cose, le architetture, le opere d’arte, le città famose, ma le persone o più semplicemente i luoghi, scopre sé stessa.

Guardiamo un momento a Peter Handke. In quel suo libro magico, anch’esso un diario, un libro di appunti, Il peso del mondo (Guanda), troviamo questa breve nota: «Mi sono appena accorto della felicità di A., sola nell’immensa stanza d’albergo, impegnata a leggere nell’oscurità, tra la musica e il rumore del mare e, sul comodino, accanto al letto, qualcosa da bere — ebbi proprio la sensazione della sua beatitudine». Di chi sta parlando lo scrittore austriaco? Di chi, se non di Olga Tokarczuk, sembra di vederla, in una pausa dei viaggi suoi, del suo vagabondare, del suo andare su e giù per l’Europa. Certo, tra l’uno e l’altra corre la differenza di vent’anni. Ma anche Handke, dopo i folgoranti romanzi d’esordio, dopo Breve lettera del lungo addio (Feltrinelli), dopo La donna mancina (Garzanti) o Infelicità senza desideri (Garzanti); non divenne poco a poco uno scrittore di viaggi, di appunti, di pause e subito dopo di nuove intraprese, così spesso a piedi?

Duchamp Scholar Francis Naumann Says He’s Closing His New York Galler

Earlier this month, dealer and scholar Francis Naumann announced that he would be closing his eponymous New York gallery next spring, ending a nearly 20-year run.

An accomplished art historian and one of the world’s leading experts on Marcel Duchamp, Naumann opened his gallery in 2001 to present works by European Dadaists and Surrealists. But waning interest in early 20th-century art has rendered the venerable dealer’s business untenable. 

“There are fewer and fewer collectors of 20th-century art because the younger generation wishes to identify with the art of their times and feel that the art of the past is—by definition—passé,” Naumann tells artnet News over email, before quoting his favorite artist: “When Duchamp was asked if he had any advice to give young artists, he said, ‘The son must hate the father in order to be a good son. Such hatred seems to be the only means of producing that necessary reaction against the achievements of the previous generation.’”

The closing of Naumann’s enterprise seems to speak to a bigger issue than the “mid-market squeeze” that everyone is talking about these days. For generations, European modernism has reigned over the Western art-historical canon. Yet those hierarchies seem to be collapsing as the world becomes more globalized.

Please click on the ads. That's how the blog survives. Thank you in advance!

Портретът на Леонардо да Винчи от Джовани Амброджио Фиджино

Никола Бенин

Портретът на Леонардо да Винчи от Джовани Амброджио Фиджино изобразява дясната ръка на художника в плат като превръзка. Кредит: Giovanni Ambrogio Figino/Museum of Gallerie dell'Accademia

В края на кариерата си Леонардо да Винчи трудно използва дясната си ръка - проблем, за който се смяташе, че е причинен от инсулт.

Но нов анализ показва, че увреждането на нерв на ръката му заради травма причинява тази парализа.

В статия, публикувана наскоро в списанието Journal of the Royal Soiety of Mediine, двама италиански лекари твърдят, че парализата на ръката на Леонардо може да е резултат от травматично увреждане на нервите, което се е случило, след като художникът припада. Техният извод се основава на анализ на портрет на Леонардо от 16-ти век.

Леонардо си е служел с лявата ръка, но предишни проучвания, включително нов анализ на ръкописен текст, предполагат, че е умеел да използва и дясната си ръка. Макар че е пишел и чертаел предимно с лявата си ръка, доказателствата сочат, че обикновено е рисувал с дясната си ръка, според статията.

Портретът в центъра на новия анализ, рисуван с червен тебешир през 16 век от италианския художник Джовани Амброджио Фиджино, изобразява по-стария Леонардо. На скицата дясната ръка на известния художник е обвита в превръзка, като дясната му ръка е "фиксирана в свита позиция', пишат авторите в статията. А пръстите му са леко свити навътре.

Ръката на портрета не изобразява "стисната ръка" в юмрук, типична за пациенти с мускулни контракции, причинени от инсулт. Напротив, "картината предполага алтернативна диагноза, като например улнарна парализа", съобщава д-р Давиде Лацери (Davide Lazzeri), специалист по пластична реконструктивна и естетична хирургия в Клиниката на Вила Салария в Рим.

Улнарната парализа е състояние, при което пръстите остават огънати и деформирани като на граблива птица поради увреждане на улнарния нерв - главен нерв, който преминава от врата до пръстите и дава усещането за долната част на ръката и китката и способността й да се движи.

Лацери и неговият съавтор д-р Карло Роси (Carlo Rossi), невролог от болницата в Понтедера в Италия, предполагат, че улнарната парализа на Леонардо може да е в резултат от травма, като припадък и падане.

Нещо повече, тъй като Леонардо не е имал когнитивен спад или някакви други проблеми с движението, инсултът е изключен като вероятна причина, коментира Лацери.

Улнарната парализа "може да обясни защо е оставил толкова много картини недовършени, включително Мона Лиза, през последните пет години от кариерата му на художник, докато в същото време продължава да преподава и чертае", обяснява Лацери.

Акад. Александър Теодоров - 160 години от рождението му

Никола Бенин

Съвместно честване на 160-годишнината от рождението на акад. Александър Теодоров-Балан организират Българската академия на науките и Софийският университет „Св. Климент Охридски“. Събитието ще се състои на 24 октомври 2019 г. (четвъртък) от 17:00 часа в Аулата на Софийския университет.

Уводно слово за проф. Балан ще произнесе акад. Михаил Виденов. Програмата включва доклади на доц. Георги Вълчев от СУ „Св. Климент Охридски“ (Александър Балан и неговата “Книга за мене си” – да разказваш и да четеш живота си), Николай Поппетров от Института за исторически изследвания – БАН (Феноменът Балан), проф. Йовка Тишева от СУ „Св. Климент Охридски“ ( “Любов за родна реч” ) и доц. Татяна Александрова от Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ – БАН (Александър Теодоров-Балан – езиковедът).

Еварист Галоа - математическо дете-чудо

Никола Бенин

Еварист Галоа често е поставян редом със Жана д'Арк в списъка на изтъкнатите личности, живяли твърде малко, но с огромен принос в историята на човечеството. 

Повечето хора си представят учените като кабинетни затворници, които освен от наука, от нищо друго не се интересуват. Но случаят не е такъв - роденият през 1811 г.  в семейство на убедени републиканци, Еварист Галоа става не само гениален математик, но и революционер.

Смъртоносен куршум поразява великия математик на прага на неговото пълнолетие - той загива на 20 години. Причината за дуела, съвсем не е банална любовна история, а конфликт, специално провокиран от роялистите. А те едва ли са разбрали срещу кого стрелят.

Галоа не се занимава само с политика.

Той е математическо дете-чудо.

За своите 20 години живот Галоа успява да направи открития, които го поставят на нивото на най-великите математици на XIX век.

Галоа изследва проблема за намирането на общо решение на уравнение с произволна степен, тоест задачата как да се изразят корените му чрез коефициентите на уравнението, използвайки само аритметични операции и радикали.

Нилс Абел няколко години по-рано доказва, че за уравнения от 5-та степен 5 и повече решение „в радикали“ е невъзможно. Въпреки това, Галоа стига много по-напред. Той намира необходимото и достатъчно условие корените на уравнението да бъдат изразени чрез радикали.

Но най-ценното не бе дори този резултат, а методите, чрез които Галуа успява да го получи. Решавайки тези задачи, той поставя основите на съвременната алгебра, стига до такива фундаментални понятия като група -  Галоа е първият, който използва този термин, активно изучавайки симетричните групи - и поле (крайните полета се наричат ​​полета на Галоа).

Тъй като математическите прозрения на Галоа са изпреварили времето си, неговите трудове, малко на брой написани изключително лаконично, остават дълго неразбрани за съвременниците му. Два пъти не е приеман в Политехническия Университет и влиза в обикновено висше  училище, но и оттам Галоа е изключен година по-късно за политическа дейност. Годината е 1830-ма - Франция е разтърсена от революцията, а Галоа участва активно и влиза в затвора два пъти.

^{Последната страница от писмото на Гало до неговия приятел Август Шевалие, което той написва нощта преди смъртта си. Кредит: Wikimedia Commons}

Шестдесетте страници изследвания, останали след Галоа струват много томове - те са основата на съвременната алгебра.

 "Открих нещо ново в анализа. Някои от тези открития се отнасят до теорията на уравненията, други са функции, определяни от интеграли. В теорията на уравненията разглеждах случаи, в които уравненията се решават с радикали, което ми даде повод да задълбоча тази теория и да опиша всички възможни преобразувания на уравненията, които са допустими, дори когато не могат да бъдат решени с радикали ... Аз се надявам ... да се намерят хора, които ще сметнат това за полезно и ще възстановят реда в цялата тази бъркотия".

Това последно писмо до приятел Галоа написва в нощта преди дуела. Няколко часа по-късно случаен минувач се натъква на смъртно ранения Галоа, но той вече не може да бъде спасен. 

В своето предсмъртно писмо Галоа споменава сред постиженията си и някои изследвания за „многозначността на функциите“ (фр. ambiguïté des functions). Феликс Клайн смята, че Галоа е открил идеята за Римановите повърхности.

Но работата му ще се коментира и публикува чак след петнадесет години.

Огюст Шевалие и по-малкият брат на Галоа, Алфред, изпращат последните творби на Галоа на Гаус и Якоби, но не дочакват отговор. Едва през 1843 г. откритията на Галоа заинтересуват Лиувил, който ги публикува и коментира (1846 г.).

Откритията на Галоа правят силно впечатление и поставят основата на нова посока - теорията на абстрактните алгебрични структури. Следващите 20 години Кейли и Джордан развиват и обобщават идеите на Галоа, което напълно преобразява облика на цялата математика.

Първият устав на Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК)

Никола Бенин

На 23 октомври преди 126 години в Солун шестима българи - Даме Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Христо Батанджиев и Андон Димитров - поставят основите на една революционна организация, на която е съдено да играе съдбоносна роля в българската история в продължение на половин век. В първия устав на младата организация е посочено името ѝ - Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), което в следващите години ще бъде променено на Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), за да се стигне до името, с което днес я свързва всеки - Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Целта на организацията е да се извоюва автономия на останалите под турска власт Македония и Одринско, както и да се противодейства на гръцката и сръбската пропаганда в тези краища. За пръв председател на БМОРК е избран д-р Христо Татарчев.

ВИСОКОСНИЯТ ДЕН НА ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

ВИСОКОСНИЯТ ДЕН НА ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

НИКОЛА БЕНИН

Ще започна с това, че книгата заслужава да бъде прочетена и да бъде представяна многократно. Аз избягвам силните думи, но стихосбирката „Високосният ден” е явление в настоящата 2018 г. "Високосният ден" на Габриела Цанева - това е стихията на разкъсването на безплодния ден, на безплодното битие, на безплодното време. През цялата история на литературата, поети и белетристи, постоянно изграждат образа на времето и философстват, прекланят се, възхищават се, формират представи за вечност. Времето е битийна категория, чрез която се мисли преходното и непреходното. Времето в стихосбирката е изведено извън опозицията крайност - безкрайност и е обвързано с еженевния живот, но остава извън ежедневието. Лирическият аз е потопен в застоялото време, живее в тоталното безвремие и същевременно страстно желае да се откъсне от него. Подредбата на стихотворенията във „Високосният ден” изграждат три смислови полета, които можем да назовем „Тяло и свят”, „Дни на седмицата” и „Отсъствието във вълшебната любов”. Поетическата книга на Габриела Цанева е мното добре проблемноестетически организирана, за което явно, заслугата има и редакторката на книгата Надежда Александрова. В този аспект, първото, програмно стихотворение „Високосният ден”, което дава и името на стихосбирката, сполучливо открива лирическите хоризонти и задава диалогичните посоки за възприемане на художествения свят на поетесата. Тихо изтича високосният ден – подаръкът на календара, откраднат от природата.

Тиха тъга преде примки по бузите – миглите.

Нощта е вън, зад завесите – обляна от бялата луна.

Сгушила е в шепи цялата земя.

Мракът бавно изтънява, като скъсан плащ,

като мираж, като черен сняг, като бряг, залепнал на клепача.

Чакам утрото – не е кълвача, капе тишина.

Габриела Цанева върви по дирите на живота, или бленува за неизживян, несбъднат живот, който не е нашият, но използва поетически образи, за да ни каже, че може и иначе да се живее. В стихосбирката „Високосният ден” са опоетизирани с елегантността на постигнатото поетическо майсторство множество мотиви. Мога да кажа, че има много нива на четене, през които може да бъде разбрана и съпреживяна тази стихосбирка и всяко от тях открива различни страни на богатия поетически свят на Габриела Цанева. Тя ни отвежда както в днешния свят, така и в света извън нашето битие. Тя говори за цикличността на времето и същевременно, както всяка поетеса, не може да отмине темата за любовта, която е основна тема в поезията. Няма да се спирам на тези три смислови цикъла, които се открояват в стихосбирката, а само на онзи, първият, който дълбоко ме разтърси, преди всичко с необичайния подход на поетесата към описанието на отношението личнот-живот. В цикъла, който нарехок „Тяло и свят”, поетесата разкрива живота чрез тялото. Но това не е тялото, за което говори Михаил Бахтин, това не е и еротичното тяло. Това е измъчващото се тяло, затвореното тяло, тялото в един свят, без святост, където думите са събитията, които не можем да достигнем. Човекът е показан чрез тялото без думи. Тук виждаме човека без думи, или затварянето в тялото, чрез отнетите думи... липсата, изграждаща стени... и азът, който без думи ги преодолява, за да се осъществи. Всеки един читател може асоциативно да си представи в какъв свят живее лиричестият аз. От друга страна, въпреки пласта на тъга, който е нормален за един свят, в който думите глъхнат, читателят е завладян от енергията, която се нагнетява от противопоставянето на лирическия Аз и света, като ежедневие и като пространство-времето на битето, в което съществуваме в противоборство.

Текстът е прочетен на 11.12.2018 г. при представянето на „Високосният ден” в РБ „Любен Каравелов”, Списание „Картини с думи и багри”, брой 1/2019

"ГОРЕ ОТ УМА" - Малый театр, 1977 год

8-и летний Самуэль Решевский даёт сеанс одновременной игры. Польша, 1920 г.

Никола Бенин

Св. мъченик Лонгин Стотник, Кападокийски - Чества се на 16 октомври

Никола Бенин

Тропар на мъченик, глас 4

Твоят мъченик, Господи,
при своето страдание прие от Тебе, нашия Бог, нетленен венец,
Защото, имащ Твоята подкрепа, мъчителите повали
и съкруши на демоните безсилната дързост:
с неговите молитви спаси нашите души.

Кондак, глас 4

Весело возрадовася церковь, в память днесь приснопамятнаго страдальца Логгина, взывающи: ты моя держава, Христе, и утверждение.

А Иисус, като извика пак с висок глас, изпусна дух.
51. И ето, храмовата завеса се раздра на две, отгоре додолу; и земята се потресе; и скалите се разпукаха;
52. и гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха;
53. и като излязоха из гробовете подир възкресението Му, влязоха в светия град и се явиха на мнозина.
54. А стотникът и ония, които с него заедно пазеха Иисуса, като видяха земетресението и всичко станало, твърде много се уплашиха и думаха: наистина Божий Син е бил Тоя Човек!
(Матея 27:50-54)

Описание: Лонгин стотник. 1730 г.

Житие и страдание на свети мъченик Лонгин Стотник

Когато нашият Господ Иисус Христос, по неизречената Си милост благоволил да ни спаси от погибел чрез доброволното Си страдание, кръста, смъртта и възкресението Си, един стотник на име Лонгин, родом от Кападокия, който служел при Пилат, изпълнявал заповедта с войниците си да пази при страданията и разпятието на Иисуса Христа. Като видял чудесата, станали при кръста Христов: земетресението, слънчевото затъмнение, отворените гробове, станалите от тях мъртъвци и разпукването на скалите, стотникът Лонгин изповядал, че Христос е Син Божий. За това събитие Божественият евангелист Матей разказва така: „А стотникът и ония, които с него заедно пазеха Иисуса, като видяха земетресението и всичко останало, твърде много се уплашиха и думаха: наистина Божий Син е бил Тоя Човек!" Така свидетелства за повярвалия в Христа стотник Лонгин Божественото Евангелие. А църковното Предание добавя към засвидетелстваното в Евангелието, че Лонгин е бил онзи воин, който пронизал ребрата на разпнатия Господ Иисус Христос и от изтеклата от тях кръв и вода получил изцеление за болните си очи. Същият Лонгин бил сред стражите, поставени от Пилат край Животворящото тяло на Иисус Христос, лежащо в гроба. Когато Господ възкръснал преславно и с чудното си ставане от гроба ужасил стражите, Лонгин и още двама воини окончателно повярвали в Христа и станали проповедници на Христовото Възкресение, защото те възвестили на Пилат и архиереите за всичко, което се случило. Архиереите и старейте направили съвещание, дали на воините доста пари, за да скрият Христовото възкресение и да кажат, че учениците Му са дошли през нощта и са Го откраднали, докато стражите са спали. Но Лонгин не взел парите и не пожелал да скрие чудото, а още по-усърдно започнал да свидетелства за него и свидетелството му било истинно. Затова Пилат и иудейските първенци възненавидели Лонгин и целия си гняв, който имали преди към Христа, обърнали сега върху него. А той открито проповядвал, че Христос е Истинският Бог, и че той е очевидец на животворящата Му смърт и възкресение. Заради това свидетелство Лонгин изпитал ненавистта и гонението на враговете на Иисуса Христа, които започнали да търсят причина, за да го погубят, но като не намирали у него вина, не се решавали да сторят това, защото той бил стар воин, човек честен и известен на самия кесар.

Когато стотникът научил за злото им намерение, сметнал, че е по-добре да бъде отхвърлен от тях и да остане с Христа, отколкото да живее в иудейските селения. Той оставил воинската служба, дрехата и пояса си, взел двамина другари, които имали същата ревност към Христа, отдалечил се от общение с хората и се посветил на служение на Единия Бог. Той приел кръщение от светите апостоли, скоро напуснал Йерусалим и с приятелите си се отправил към Кападокия. Там станал проповедник и апостол Христов и мнозина обърнал от заблудите към Бога. После Лонгин напуснал града и заживял в селото на баща си, прекарвайки дните си в безмълвие и молитви.

Скоро на цялото иудейско събрание в Йерусалим станало известно, че стотникът Лонгин разпространява учението си по цяла Кападокия и проповядва за Христовото възкресение. Тогава архиереите и старейте иудейски, изпълнени със завист и гняв, отишли при Пилат с много дарове и започнали да го молят да прати послание до кесаря в Рим и да го извести, че Лонгин е отхвърлил воинския сан, отказал е да се подчинява на римската власт и смущава народа в Кападокия, като им проповядва за друг цар. Пилат приел даровете и се съгласил да изпълни молбата на иудеите. Той пратил на кесаря Тиберий послание с клевета против Лонгин. Заедно с Пилатовото писмо иудеите от свое име пратили на кесаря много злато и така купили смъртта на свети Лонгин, защото скоро от Тиберий дошла заповед той да бъде умъртвен като противник на кесаря. Пилат веднага изпратил в Кападокия войници да отсекат главата му и да я донесат в Йерусалим, за да се уверят еврейските старей в неговата смърт. По молба на иудеите Пилат заповядал да бъдат убити и онези двама воини, които заедно него оставили воинската служба и проповядвали Христа в Кападокия.

Когато пратениците стигнали в Кападокийската страна, започнали усърдно да разпитват за Лонгин. Като научили, че той пребивава в селото на баща си, те побързали натам, като се стараели да дават вид, че го търсят не за да го убият, а за да му окажат някакви почести. Те се страхували Лонгин да не избяга и да не се завърнат с празни ръце при началниците си, затова искали да го хванат тайно.

Но междувременно по Божие откровение свети Лонгин научил за приготвения му мъченически венец. Той сам излязъл насреща на Пилатовите слуги и любезно ги приветствал. Те не го познавали и затова попитали:

- Къде е Лонгин, който някога бе стотник?

- Защо го търсите? - запитал ги светецът.

- Чували сме - отговорили войниците, - че е добър човек и искаме да го посетим. Ние сме воини, а той е бил стотник на воини и затова искаме да го видим.

Тогава свети Лонгин казал:

- Моля ви, господа мои, елате в къщата ми и починете след пътя. Зная къде живее Лонгин и ще му съобщя за вас, и той сам ще дойде при вас, защото живее наблизо.

Воините влезли в дома му и той им предложил изобилно угощение. А когато настъпила вечерта и те много се развеселили от виното, му разказали за какво са пратени. Но предварително го накарали да се закълне, че няма да открие тази тайна на никого, защото се страхували Лонгин да не избяга от тях. При това казали на стопанина си:

- Пратени сме да отсечем главите на Лонгин и на двамата му приятели, защото кесарят заповяда така на Пилат.

Като чул, че търсят него и приятелите му, за да ги убият, Лонгин пратил пo-скоро да ги повикат. Но докато не дойдат другарите му, не пожелал да каже на воините, че той е човекът, когото търсят. Когато воините заспали, той застанал на молитва и цяла нощ усърдно се молел на Бога, приготвяйки се за смъртта. На сутринта воините побързали да тръгнат на път и го помолили да им покаже човека, когото търсели. Тогава той им казал:

- Почакайте, господа мои. Пратил съм за него и той ще дойде веднага. Повярвайте ми, че този, когото търсите, сам ще се предаде в ръцете ви, само малко почакайте.

После Лонгин научил, че другарите му вече идват, излязъл насреща им, целунал ги и казал:

- Радвайте се, раби Христови, мои съратници, радвайте се заедно с мене, защото се приближи вашето веселие, дойде време да се освободите от бремето на плътта. Сега ние заедно ще застанем пред нашия Господ Иисус Христос. Ние Го видяхме страдащ, разпнат, погребан и възкръснал със слава, а сега ще Го видим седящ отдясно на Бога и ще се наситим да съзерцаваме славата Му.

Като казал това на приятелите си, Лонгин им съобщил, че от Пилат и иудейския синедрион са дошли воини, за да ги убият заради свидетелството за Христовото възкресение. А те се зарадвали, че ще се сподобят да станат причастници на мъченическия венец и скоро ще застанат пред своя Господ, Когото обикнали с цялата си душа. После отвел другарите си при воините и казал:

- Ето Лонгин и двамата му приятели! Аз съм Лонгин, когото търсите, а това са двамата мои другари, които заедно с мен видяха възкресението Христово и повярваха. Правете с нас това, което ви е заповядано.

Воините се изумили и отначало не повярвали, че пред тях е самият Лонгин. А после, като се уверили, че това е истина, се засрамили и не искали да предадат на смърт своя благодетел.

Но той ги приканвал да изпълнят заповедта и казал:

- С нищо не можете да ми благодарите повече за любовта ми към вас, освен като ме пратите при моя Господ, Когото отдавна желая да видя.

После се облякъл в бяла погребална риза и като посочил към близкия хълм, Лонгин заповядал на домашните си да погребат там него и двамата му другари. След това се помолил, отдал на всички последно целувание и заедно с другарите си преклонил глава под меча. Воините ги посекли, взели главата на свети Лонгин и си тръгнали. А телата на светиите били погребани с почести на мястото, което светецът сам посочил.

Когато стигнали в Йерусалим, воините отнесли честната глава на светията на Пилат, за да се уверят той и иудейския синедрион в смъртта на Лонгин. Пилат и иудеите заповядали да хвърлят главата на светеца извън града и тя останала дълго там сред сметта, докато не била засипана с прах.

А Господ, Който пази всички кости на Своите угодници, запазил и главата на свети Лонгин, захвърлена в сметта. И когато поискал да прослави раба Си на земята сред хората, както вече го прославил на небето сред ангелите, открил главата на светия по следния начин. Една вдовица, християнка от Кападокия, ослепяла с двете очи и дълго търсела помощ от лекари, но не получавала изцеление. Тогава тя решила да иде в Йерусалим да се поклони на светите места и да потърси Божия помощ за ослепелите си очи. Тя взела единствения си син и тръгнала на път с него. Но когато стигнала до светите места, той се разболял и след няколко дни починал. Вдовицата била горчиво опечалена от смъртта на сина си, който бил неин водач и светлина за очите й. И докато тя плачела горчиво и безутешно, във видение й се явил свети Лонгин, утешил я и й обещал, че тя ще види сина си в небесна слава и ще получи светлина за очите си. Той разказал всичко за себе си - как присъствал на страданието, разпятието, погребението и възкресението на Христа, как после проповядвал Христа в Кападокия и пострадал за Него заедно с другарите си. При това й заповядал да отиде извън града и да намери главата му, покрита с прах и забравена в сметта.

- Отредено ти е да я намериш за своето изцеление - казал свети Лонгин.

Утешена в мъката си, вдовицата станала и помолила да я отведат извън града. По пътя тя казала на водачите си:

- Оставете ме там, където видите голяма купчина смет. Те така и направили. Завели я при една голяма купчина смет и тя започнала да я разрива с ръце и да отхвърля прахта. И макар че не виждала нищо с очите си, тя имала силна вяра към думите, казани й във видението от свети Лонгин. И тозчас по Божия промисъл получила търсеното и внезапно видяла слънчевата светлина, защото очите й се отворили и тя съзряла главата на светеца, захвърлена в праха. Жената се зарадвала не толкова на това, че вижда светлината, колкото на това, че намерила главата на светеца, благодарение на която получила прозрение. И прославяла Бога и величаела Неговия раб - свети Лонгин.

Тя взела и целунала главата на светеца, а после с радост я отнесла в дома си. Там я умила и помазала с благовония и така се радвала на това духовно съкровище, че забравила мъката по умрелия си син. На следващата нощ свети Лонгин отново й се явил в много светлина, показал сина й в блестяща брачна дреха и като го прегърнал с бащина любов, казал на вдовицата:

- Жено, виж сина, за когото скърбиш и плачеш. Виж неговата чест и слава - гледай го и се утешавай. Бог го е причислил към небесните чинове в Своето Царство. А аз го взех сега от Спасителя и той никога няма да бъде далеч от мене. Ето, вземи моята глава и неговото тяло, погреби ги в един ковчег и не плачи за единственото си чедо. Нека не се смущава сърцето ти, защото голяма слава, радост и нескончаемо веселие са дадени на сина ти от Бога.

Когато жената чула това, побързала да стане и да положи главата на мъченика в един ковчег с тялото на умрелия си син, а после се завърнала в дома си, прославяйки и хвалейки Бога. Като се завърнала в отечеството си, тя погребала на честно място тялото на сина си и главата на мъченика и при това разсъждавала това така:

- Сега зная, че „на ония, които любят Бога... всичко съдействува към добро". Аз търсех изцеление за телесните си очи, а намерих изцеление и за душевните. Бях обзета от скръб заради смъртта на моя син, а сега го имам на небето, предстоящ пред Бога в слава, заедно с пророците и мъчениците. Той винаги се радва с тях и със свети Лонгин носи кръста, знамението на победата, в Христовото Царство сред ангелите, и като негов ученик, радостно възпява: „Наистина Тоя Човек е бил Син Божий!", Той е и ще бъде. Царството Му е царство за векове и владичеството му преминава от род в род. Слава на Него вовеки. Амин.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

Никола Бенин на изложба „Емоцията на рока” на фотографа-меломан Иво Ботев

Откриване на първата самостоятелна изложба „Емоцията на рока” на фотографа-меломан Иво Ботев в галерия „Библиотека“ на Регионална библиотека „Любен Каравелов” - Русе.

"Кристална структура" (1969 г.), Сценарист и режисьор: Кшиштоф Зануси

Никола Бенин

Ян и Анна са млада съпружеска двойка, живееща в село. Талантливият физик Ян работи като метеоролог. Анна учи деца в местно училище. Те живеят много скромно, тихо и спокойно, в пълна изолация от света. Един ден Марек, бивш състудент на Ян, идва да ги посети.

И Ян, и Марек са талантливи, но са избрали съвсем различни пътища. Марек току-що се завърна от чужд стаж, обещана му е блестяща научна кариера. И Ян води самотен селски живот. Оказва се, че Марек дойде с някаква причина. Известен професор го помоли да убеди Ян да се върне в университета, за да направи изследвания. В разговори и спорове се оказва, че старите приятели напълно различно разбират какво е важно в живота и от какво се състои общественото благо.

Ян не се поддава на уговорките на Марек: той няма намерение да промени нищо в живота си. Преди да замине, Марек обещава да посещава Ян и Анна по-често в бъдеще.

„Игрите в снега, незначителни на пръв поглед подробности за приятелска среща, разговори по повече или по-малко сериозни теми разкриват конфронтация между две гледни точки на живота. Marek представлява един от тях - изключително рационален, практичен, динамичен, фокусиран върху резултатите и професионалния успех. И Ян въплъщава друго - не по-малко рационално, но за него основното е независимостта, животът в хармония със себе си. Напрежението между приятели нараства и в такива ситуации Марек демонстрира студеното си, пълно презрение на човек от големия свят, който не приема „провисването” на приятеля си. Какво той нарича "разкисляване"? Рутинна, незабележима, но важна работа - Ян провежда метеорологични измервания за нуждите на селяните. Той поддържа вътрешен баланс, живее в собствения си ритъм, отдавайки се на мисълта, свободен от амбиция,

В изключително трудни за интелигенцията моменти Зануси я прави главен адресат на филма му, включва я в диалог на две гледни точки за живота, обществото и работата. Зануси не казва на зрителя кой избор е правилен и кой не. Няма възможност за ясен избор: светът е много по-сложен, отколкото изглеждаше във филм, който изпълняваше пропагандни, дидактически или забавни функции.

Уникалността на „Кристалната структура“ е и във визуалната „сивота“. Зануси направи скромен черно-бял филм, в който „нищо не се случва“. Една от главните роли се играе от непрофесионален актьор; филмът е заснет не в студиото, а в естествена природа, с естествен звук, диалозите тук са отправна точка за актьорска интерпретация. „Забавленията“ и драматичният сюжет са заменени от атмосфера, в която тишината и пропуските са от особена ценност и вместо отпаднали в действие действия, тук виждаме конфликт на гледни точки. Това беше напълно нов начин на мислене за полското кино, откриването (заедно с по-ранния Живот на Матеуш, филм на Витолд Лещински от 1967 г.) на специална посока в полското кино: кино за морална тревожност.

Тридесет години след премиерата „Кристална структура“ не е загубила своята сила и изразителност - и в Полша има малко такива филми […] В края на краищата проблемите и проблемите, с които се сблъскват героите на филма, все още са актуални. Каква е цената на успеха? Трябва ли всеки талантлив човек да се конкурира с някого? Каква е цената на нарастващото (макар и неизбежно) разделение на труда? Може ли и трябва ли личният успех да се комбинира с практически ползи за обществото? Каква е цената на изоставянето на така наречения активен професионален живот? Опитът от последните години също дава възможност за други четения. Може би този филм не е само за противоположни гледни точки и различните последици от личния избор, но и за смисъла на творбата. В „Кристална структура“ работата за Марек е вид протеза, която помага да забравите за самотата и празнотата, да заглушите страха от дълбоки чувства и взаимоотношения. “

Кристална структура , Полша, 1969 г. Сценарист и режисьор: Кшиштоф Зануси. Оператор: Стефан Матяшкевич. Композитор: Войчех Килар. Сценография: Тадеуш Вибулт. Инсталация: Zofia Janitor. Актьори: Барбара Вжешинска (Анна), Ян Мислович (Ян), Анджей Ярнецки (Марек), Владислав Ярема (дядо), Адам Дембски (лесовъд). Продуцент: TOR Film Society, студио за игрални филми в Лодз. Черно и бяло, филм 2114 м, продължителност 74 минути.

Награди:

 1969

• - „Варшава сирена“ - награда на Клуба на филмовите критици на Асоциацията на полските журналисти
• - Награда за тях. Анджей Мунк - награден от филмовото училище зиод ки
   
  1970
• - Silver Condor - Специална награда за най-добър сценарий
• - Награда на аржентинските филмови критици за най-добър филмов дебют
• - Награда на Федерацията на аржентинските филмови клубове на Международния филмов фестивал в Мар дел Плата
• - награда на град Валядолид на международния фестивал за религиозни филми
• - Почетна награда на Международния филмов фестивал в Коломбо
• - Специална награда на журито на Международния филмов фестивал в Панама

Петер Хандке - Нобеловият лауреат за литература 2019

Никола Бенин

Според обявеното Нобеловата награда се връчва на Петер Хандке:"За влиятелна работа, която с езикова изобретателност е изследвала периферията и спецификата на човешкия опит".

     Роден е на 16 декември 1942 г. в Грифен, в южната австрийска провинция Каринтия, по онова време част от германския Трети райх. Хандке завършва католическата хуманитарна гимназия в Танценберг и именно там публикува първите си литературни текстове. После учи право в университета в Грац. По време на следването си Хандке се утвърждава като писател, свързва се с новосъздадената "Грацка група" - сдружение на млади австрийски автори, основано от Алфред Колерич. Групата публикува в литературното списание "Манускрипте".

След като напуска Грац, Хандке пребивава в Дюселдорф, Берлин, Кронберг, Париж, в САЩ (1978 - 1979) и в Залцбург (1979 - 1988). От 1991 г. живее в град Шавил близо до Париж.

     Петер Хандке е смятан за един от най-ярките представители на съвременната австрийска литература. Той е едва на 24, когато издават романа му "Стършелите", възприет като явление и от читатели, и от критика. Следват повестите и романите "Страхът на вратаря при дузпа" (1970), "Кратко писмо за дълга раздяла" (1972), "Нещастие без ропот", "Когато желанието още помагаше", "Часът на истинското усещане", и сред тях особено значимата повест "Левачката"/1976/, по която е заснет и филма, номиниран за наградите на кинофестивала в Кан.

"Silva Rerum" от Кристина Сабаляускайте

Никола Бенин

 Кристина Сабаляускайте 

Очень интересная и достаточно оригинальная книга, претендующая на стилизацию эпохи, о которой в ней говорится – а именно – XVII столетие (действие романа начинается в июле 1659 года). «Silva Rerum» - «Семейная хроника» - достаточно распространённый вид произведения для шляхты XVI – XVIII вв. Как правило, беспристрастная констатация фактов, мельчайшая детализация главных событий рода, будь то рождение, свадьба, голодные бунты или погромы – всё это роднит их скорее с дневниками, нежели художественными произведениями в классическом для нас понимании. И да – диалогов в общепринятом смысле книга также лишена. Возможно, именно этой своей изюминкой и объясняется её популярность. За последнее десятилетие мы видим всплеск интереса к микроистории, особенно у наших западных соседей. А это небольшое, в сущности, произведение, которое при желании можно прочитать за часов двенадцать. Хотя за восемь лет (с 2008 – по 2016 гг.) автор выпустил уже четыре части истории рода Нарвойшев, доведя их «хронику» (если не ошибаюсь) до трагического и драматического в истории всей страны 1795 года. Кристина Сабаляускайте довольно талантливо вводит читателя в противоречивый мир Великого княжества Литовского XVII века, заставляя своих героев буквально балансировать между жизнью и смертью, ставя их порой перед непосильным выбором. Жизнь виленского монастыря, ночные оргии при дворе Радзивилла, студенческие бойки, непростая эпоха вольномыслия. Примерно в тоже время (правда, спустя 20 лет после событий начала книги) будет развиваться и горькая, но поучительная судьба брестского философа Казимира Лыщинского, написавшего свой небезызвестный трактат «О не существовании бога». За что, кстати, поплатится жизнью – единственный случай смертного приговора инквизицией на белорусских землях. Но это история. Конечно, хватает в книге и реальных фактов. Автор сама призналась в одном из интервью, что идея написания романа о её любимом XVII столетии пришла к ней в начале 2000-х во время работы над «семейными хрониками» в варшавском архиве. Именно в них Кристина Сабаляускайте искала вдохновение и материал для всех своих книг. Но не стоит воспринимать «Silva Rerum» как некий исторический документ. Это в первую очередь плод воображения автора. Книга понравилась, поэтому просмотрел несколько интервью писательницы, и это не могло не наложить свой отпечаток на общее мнение о романе. Дело в том, что целый ряд заявлений скорее популяризаторского характера, говорящие скорее о её невежестве, чем о точном знании предмета. Почему, например, говоря о России середины XVII века, она называет её «империей». Хотя о деятельности Петра I знает даже каждый школьник, и не только в России или Беларуси, но наверняка и на Западе. Или высказывание Кристины Сабаляускайте о том, что её книга помогла преодолеть «вакуум» в истории «тёмного» XVII века – не слишком ли голословно для исторического романа. К тому же у нас (белорусов) сделал это ещё Адам Мальдис в 1980 г. Думаю, в Польше или Литве наука не отстаёт от белорусской. Тот же «Дыярыўш» П. Бжозтовского, «Успаміны» Яна Цадровскога (о страшном голоде на белорусских землях в 1657 г.) – глубоко проанализированы нашим А. Коршуновым ещё в 1977 г. и ещё с десятком исследователей! Из книги того же Адама Мальдиса «Як жылі нашыя продкі ў XVIII ст.»: «Говоря про трудности, которые возникали при написании этой книги, нужно отметить, что многоязычная мемуаристика… (XVIII ст.) оказалось слабо разработанной. В этом отношении хорошо изучено XVII (!) столетие…» А дальше – долгое перечисление мемуаров и «семейных хроник» XVII ст., тех, кто их исследовал. А есть среди них и польские историки – книги между прочим 1954, 1965, 1968, 1977 гг. и др. Так что Кристина Сабаляускайте в этом далеко не новатор. И книги это не только научные, но и популярные, легко- и общедоступные. Так что при желании каждый мог уже давно «преодолеть вакуум» ещё лет 50 назад. Хотя книга в целом интересная и очень полезная.