Публикувал: Никола Бенин
Повестта „Жетварят“ е отпечатана през 1920 г. Текстът е битуване в духовното пространство на българското село. Тематично е загърбена войната (изминали са само две години от 1916-1918), но нейната разрушителност и категоричната ѝ излишност присъстват като мъчително преживяване в съзнанието на твореца. На кошмарния спомен за възможно най-жестокия обществен катаклизъм е противопоставена творбата – художествен жест на отрицание на хаоса, чрез пресъздаване на свят, проникнат от хармонията на мирното съществуване, която се интерпретира като уязвима за злото и безпорядъка крепост, но достатъчно силна да ги изтласка обратно в безвремието и безпространството.
Люляково е поетичен оазис, в който винаги побеждава доброто. Хаосът е въведен, но неговото присъствие е сгъстено, непрекъснато опровергавано и допуснато само, за да бъде победено. Демиургът на фикционалното село (с целия си копнеж по безпроблемен свят) не може да защити творението си от всепроникващите кълнове на човешките пороци – омразата, завистта, скъперничеството, пиянството, отмъстителността, лентяйството… - чрез тях властва пришелецът зло и в един миг взривява съкровени душевни пространства. Но хаосът е инцидент или поне това е молитвата на люляковчани – да остане в мига, да се превъзмогне.
В омилостивяването на съдбата, в разминаването на наказанието е скрита идеята на повествованието за победимостта на злото, за маргиналността му в общия ход на човешкото съществуване, за видимото и завладяващо присъствие (побеждаващо безпорядъка) на всепрощаващата любов (носена от образа на Исус: „И кротък, и благ беше и тъй милостив, тъй милостив. „Утешител‘! – извиках. – Господи, Исусе Христе!“ – XIII глава) в делничността и снижеността на земното ни битие.
В изчерпването на едно социално време и неизбежната му подмяна с ново или по-скоро в нежеланието на субектите да прекрачат хроносния синор разказвачът търси причините за разрухата (Вълчан: „нови закони ли ще изваждаме в старо село? Не може тъй, не! – Гроздан: „Може и ще бъде! Умря то старото!“ – II глава; „Но времената бяха се изменили.“; „Някога в селото имаше традиции и обичаи, пазени много строго. Имаше и една осветена от времето патриархална власт, която поддържаше реда и сговора, управляваше и съдеше по свои собствени закони. Тая власт и тия обичаи се рушаха вече.“ – V глава.
Три са предложените „стратегии“ за спасението на фикционалния свят: плановете на поп Дочо за дружество („да направи от цялото село…семейство“, „да зацари в него сговорът, взаимното доверие и любовта“, „да прероди и пречисти издъно живота“, „организъм, трайно и хармонично споен, превъзпитал душите, примирил много противоречия, убил много пороци“, „ще доведе царството божие на земята“ – X глава); социалната утопия на учителя Радулов: „Бедните хора пропадат…Това е закон и никакви дружества, никаква човешка сила не може да го измени.“ – Гроздан: „Вашето царство ли ще доде, даскале?“ – Радулов: „Те са узрели вече за него. Истина, истина ти казвам, тяхно ще бъде царството божие на земята.“ – I глава) и необикновената икона на дядо Недко. И в трите рефренът е да бъде постигнато царството божие на земята. Но докато при първите две (почти незащитени от сюжетийната събитийност) то е последна свръхцел (крайност, която не е необходимо да бъде постигната, към която единствено ще се пътува), то третата „стратегия“ открива божествената хармония не в отвъдземността на нещата, а в дълбините на човешкия микрокосмос. Иконата с „узрелите ниви, сред тях Исус, добър и благославящ“ е материализация на най-съкровеното („тоя чуден образ, който извираше из глъбините на собствените им души“ – XIII глава) в човека, чийто живот преминава, потопен и обсебен от грижите на раждащата хляба (живота) земя. Безсмислено, а и невъзможно е да се снеме божието царство, чрез икономически и политически програми. В текста прозира откровението, че ние винаги сме били в божието царство – Исус е сред нивите. За миг са били затворени очите ни, но жестът на художника ги отваря за опрощаващия и благославящ поглед на Жетваря.
Жетварят е възможно най-близката до световъзприемането на добруджанеца проекция на Бога. В традиционната символика Жетварят е смъртта, но повествователят акцентира по-скоро на коренно противоположното – Жетварят е животът. Свещенодействайки на полето, той го продължава. Универсализирането на образа става чрез думите на поп Стефан, разясняващи библейския текст: „Не обичаше ли да уподобява в притчите си човешкия живот на нива, добрите хора – на житни класове, лошите – на плевели? Не наричаше ли последния час – жетва и ангелите – жетвари?“ Увенчаването на края на един земеделски цикъл с богата реколта е принизено съответствие на узряването на едно човешко битие за отвъдността.
Жетварят е кодовото название ( не случайно изведено във възможно най-значещото място на един текст – неговото заглавие) на третата „стратегия“, чрез която фикционалният свят ще бъде прероден.
В текста на „Жетварят“ хаосът е обществена проказа, която преминава в отделната личност и я съкрушава. Но и жестът на един човек (плесницата, пожарът, кражбата на венеца, картината на дядо Недко, неправомерно взетите от Вълчан Грозданови ниви и т.н.) може да взриви спокойствието в селото. Три образа са рушителите на хармонията – Гроздан, дядо Недко и Вълчан. („Гроздана, Тачката и дядо Недко – трима души, безвъзвратно загинали от леност и пиянство.“ Тачката и Монката са умалени двойници на Гроздан. Тачката – лош – „Подир Гроздана той вървеше като сянката му“ – V глава и добър –Монката – „Ти мене слушай. Остави тия съдилища, адвокати и не знам що. Залови се мъжки за работа и не се бой. Ниви имаш още, стигат ти. А хора и приятели сме – ще се преглеждаме, ще си помагаме.“ „Монката има право!“ – прошепна си пак Гроздан, като че отговаряше на някоя своя мисъл, и се усмихна пак.“ – XVIII глава. „В Люляково не обичаха Гроздана, но не бяха и от към страната на Вълчана.“ – X глава. ) Тримата неволно смущават обикновеността на селското всекидневие, вписват се различни, разкривени и отблъскващи в пейзажа на общоприетата взаимообвързаност на човека с другите, с труда, с природата, с Бога. Тяхното присъствие е необходимо – чрез тях обществото се освобождава от греха. Човешкото съществуване е грях, който непрекъснато трябва да бъде овъзмездяван, да бъде откупувано правото на битуване в измеренията на видимото. Гроздан, дядо Недко и Вълчан грешат премного, грешат заради всички. В тях като че ли е съсредоточено цялото отрицание, което е писано да излъчи всеки един от Люляково, Гибелното е пришълец в душите им. То се е настанило там без тяхната воля ( а по-скоро чрез някоя слабост). Цялата им първичноотдадена на хармонията същност стене под несправедливостта на товара. Но ролята им е на „козел опущения“ и те трябва да изпият чашата до дъно. Негативното време на тримата като че ли е обсебило битийното им време в творбата. Създава се илюзията – несъществуването на подредеността е вечност, а хармонията – само спомен, блян, молитва.
Повествователят започва своя разказ с кръчмата – пространство, в което препирните, караниците, побоищата са дежурни посетители. „Вечерта на Димитровден…“ – някъде извън текста е останал денят на празника. С угасването на слънчевата светлина е угаснало и евентуалното християнско поведение на люляковчани. Мракът е отприщил езическото. Сюжетът се нуждае не от безсъбитийната и не създаваща проблеми служба в църквата, а от нестабилната и непредвидима ситуативност в кръчмата – генератор на фатални спречквания. Няколко „инстанции“ потвърждават различността на празника от предхождащата го работна година. Демиургът на текста разяснява: „В Добруджа Димитровден е празник на слугите, на гурбетчиите, днес те можеха да седнат наред с всички, да се почувстват свободни и независими“ – I глава. Господарите (по думите на Вълчан) също уж толерират подобно пропадане на социалните обвързаности: „Днес господарите са слуги, а слугите – господари,“ – II глава. Мъжкият оазис на Къня се разтваря за „бъркотията“, за „глъчката и шума“ – „те пиеха, викаха, лудуваха, веселяха се…“, „;юнашка и буйна беше тази веселба“, „…имаше и нещо опасно: понякога в тия примитивни души избиваше болката на униженията …лицата се изкривяваха от ярост, очите се наливаха с кръв, в ръката блясваше широкият габровски нож и с все сила се забиваше в заляната с вино маса…“ – I глава.
Макросветът е все още цялостен, защото другата половина – женското времепространство е контрастно утихнало и неприсъстващо във вакханалията на празника. (Върху женското пространство е акцентувано в текста само дотолкова, доколкото то се опитва да поправи неразборията в мъжкия свят. Напр. Петра пред кръчмата към Гроздан: Че ела си де! Нали ще ходиш на воденица.“ – IV глава; старата към Вълчан: „Остави го тоз нехранимайко!“; „жените в черквата след кражбата на венеца „струваха дълбоки поклони, биеха челата си о каменните плочи, въздишаха и плачеха“ – XXI глава.)
Дионисиевото тържество в кръчмата на Къня е уплътнено от сакралното взаимозаменяне на кръвта и виното. С изпитото и разлято вино слугите запълват в себе си ( и около себе си) празни пространства, чиято жизненост (=кръв) е била изцедена от господарите. Слугите се наливат с вино – и колкото повече са унижени и онеправдани, толкова по-безкрайно е пиянството им; а господарите паразитстват за чужда сметка. Кметът Нейко казва на седящия на пейката пред кръчмата дядо Недко иконописеца: „Пияница си ти, пияница!“ Малко по-евфемистично се обръща към Йордан ковача: „Май множко пиеш.“
Емблематични за противопоставянето „кръвопийци-винопийци“ са образите на Вълчан и Гроздан. Имената им са код за разчитане на особените функции, които изпълняват двамата в текста (Вълчан – вълк, хищник, кръв; Гроздан – грозд, лоза, вино). Гроздан казва за Вълчан: „…изедник…Впил се в селото като кърлеж…“ – IV глава. В кръчмата те си разменят характеризиращи противника реплики – Вълчан: „…не съм стоял по кръчмите като тебе“, Гроздан: „Знаеш само хорската мъка да ядеш!“, Вълчан: „Пияница! – завика той. – Пияница!...Кръвник!“
Текстът през цялото време представя Вълчан Дуков като човек, превъплъщаващ се във вълк и болезнено завръщащ се в същността си. Хищническо е физическото описание – очи „като на кукумявка“, „ходеше изправен и наперен като петел“. С хищници са сравнени двамата му синове – „изреваха като вълци“. След плесницата Вълчан не се съмнява, че Гроздан „нарочно му беше поставил този капан“. След желязната схватка, на която е подложен Гроздан от Вълчановите синове, реакцията на присъстващите в кръчмата е реакция срещу вълци: „див рев изпълни кръчмата. Всички скочиха на крака. Размахаха се дългите дрянови криваци, мочугите показаха смъртоносните си глави.“ – II глава. „Ах тоя Вълчан, тоя Вълчан! – провикна се Тачката… - И като смигна на Монката, той закри устата си с шепа и зави като вълк, … - Иди си, Монка, иди си, вълци има – закиска се Тачката и пак зави като вълк.“ – VII гл.
С риск да се себе унищожи срещу Вълка се изправя Гроздан („Непрекъснатото тичане около селските разправии разстрои собствената му работа.“ „Омразата му към Вълчан се обърна на същинска болест, която глождеше и разяждаше душата му…Той намрази всички.“ – V глава) Плесницата като че ли прогонва за кратко вълка – „ той като че не беше Вълчан, а друг човек, сломен, убит“ – но скоро звярът се появява ое по-страшен и коварен в уязвимите пространства на господарите – „Облечен в новата си шуба, с опънати юзди, в ръцете си, Вълчан имаше изглед на човек, взел твърдо и безвъзвратно решение.“ В епизода с подплашените коне животните обезумяват не от нещо, което „каза прр“ (както разказва Вълчан), а от непокритото за момент вълче присъствие. Бесният пробег на конете (скоростно приближаване до смъртта) отвежда Вълчан отвъд вълка. Именно Гроздан чрез себе жертвен жест спасява човека и доунищожава (с неволно проявеното благородство) евентуални психо остатъци от звяра. Гроздан подменя фалшиво златния венец, дарен от Вълчан, с истински – „нов и по-хубав от предишния“. Вместо кражба социумът разчита греховната му постъпка като справедлив жест на свръх естеството: „златният венец, подарен от Вълчана, се превърнал в една нощ в трънен и бодлив венец. Той беше и наранил челото на Исуса. И не крадец, а ангел господен снел от него тоя мъченически венец.“ – XXI глава. Но преди да бъде оправдан в себе си и от другите, Гроздан изживява възможно най-безкрайната и мъчителна нощ, изпълнени с видения, слели в едно реалност и сън.
Три образа разпъват на кръст престъпника – майчината съвест (понятие, употребено от Е.Фром – „Изкуството да обичаш“), погледът на Бога и бащината съвест (Е.Фром). Не за друго Вълчан си изпросва плесницата – а защото обругава най-ценностното (все още не разрушено ) и съкровено пространство от душата на Гроздан – родителското (Вълчан към Гроздан: „магарски сине“, „баща си умори“, „нехранимайка“).
Майчината съвест се мъчи да възпре – „отколешен спомен възкръсна изведнъж в паметта му. Тъй отблизо той беше виждал иконите, когато дете още, майка му го вземаше на ръце, издигаше го към тях…“ – XVI глава. Но майчината съвест казва: „няма грях, няма престъпление, което да те лиши от моята обич, от желанието ми да живееш и да си щастлив“ (Е.Фром). Нейното пространство в душата на човека е по-уязвимо. В безусловната любов на майката е заложена някаква слабост, от която мъжът се срамува. („Хайде де! – обади се отдолу Тачката. – Ти заспа ли там, що ли“ – Гроздан се оборави.“ – Тачката – мефистофелското червейче в компрометираната личност.) Предизвикан, той намира сили да я загърби и да продължи към греха.
Оживялата икона на Христос ни за миг не поглежда строго престъпника („Две очи го погледнаха бързо и скръбно и веднага пак се скриха в мрака“; „същите очи, които бързо го погледаха, и в тоя поглед сякаш високо извика и проплака смъртна болка“; „в очите загоря огън и те устремиха своя благ и кротък поглед“; „Господи, как гледаха тия скръбни и благи очи!). Страшната буря, смразяващата игра на светкавиците - едновременно възмущение на природата от човешката дързост и извеждане на душевните катаклизми на Гроздан в макрокосмоса – са безсилни да погубят невероятната хармония, която излъчва сакралното изображение. На фона на отприщените стихии, взривили „тихата и топла нощ“ на фикционалното село – „тежък и зловещ мрак“, „полето вцепенено и глухо като пустиня“, „бурята достигна невъобразима и страшна сила“, „бурята зави с всичките гласове на ужаса“ – иконата е единственият пристан на космичната подреденост сред погълнатия от бушуващия хаос свят. Всички ужасии, обгърнали нощта на престъплението, са трансформирани в неистов страх на „тия тъмни и предани души“, предусещащи възмездие. „Всички обръщаха очите си към небето и чакаха пощада от него“ – XXII глава. Смъкнатият венец и окървавеното чело на Исус са знак за Апокалипсис – „Нова Голгота стоеше пред тях и те чакаха да се затъмни слънцето, да се разтресе и разпука земята“; „страшен и непростим грях, призоваваше заслужено и тежко възмездие, което щеше да падне не само върху главата на престъпника, но може би и върху цялото село.“ – XXI гл.
След мига на престъплението заговорва бащината съвест. („Ти сбърка, не можеш да не понесеш някои последици на твоите деяния, а главното е , че трябва да промениш поведението си, ако очакваш да те обичам.“ - Е. Фром) Текстът на „Жетварят“ е ритмизиран от видението на укоряващия родител: 1) „Грях е това, страшен грях!“ – викаше и стенеше нещо в него.“ 2) „… наред с видението на иконата той виждаше и образа на баща си… „Грях извърши ти, синко – говори той, - голям грях!“ 3) „Образът на баща му стоеше неотлъчно пред него, като неумолим съдия, от когото нищо не можеше и не трябваше да крие.“ 4) „Неумолим и строг, образът на баща му се изправяше пред него. „Грях извърши ти, синко, голям грях!“ 6) „Някога той сам постъпваше също тъй, както бе запомнил и видял от баща си.“ 7) „Искаше да погледне не със свои очи, а с тия на баща си. Нека той сам съди за него безмилостно и строго, но справедливо.“ „Слушай добре, казваше приживе баща му, аз мога и от гроба си да те прокълна.“
Като че ли всичко е свършено. Няма надежда за премного съгрешилите. Но микросветът на Гроздан (респективно цялото битие) ще бъде спасен чрез демиургичното присъствие на дядо Недко. Като начало той превръща кръчмата в храм. Пропадналите нещастници имат нужда от ново светилище, в което присъствието им да не е не вписващо се и поведението им заклеймявано: „от амвона на черквата поп Дочо държа огнено слово … той говори за седемте смъртни гряха и за най-тежкия от тях – пиянството.“ Дядо Недко му репликира от кръчмата, обяснявайки новото име, което ѝ е дал – „Успокоение“: „Виното е лек, виното успокоява повече и от молитвата. Вино е имало на Тайната вечеря, вино са дали и на Христа на кръста.“ Стремежът е не отдалечаване от черквата, а доближаване на един компрометиран топос до нея: дядо Недко „пребоядиса стените, нарисува по тях плетеници от лозови листа и гроздове, също такива, каквито бе рисувал по черковните фризи“; селяните обичат да пият в „тайната стаичка“ – битийното принизяване на Тайната вечеря. Вместо икона художникът изписва в тайната стаичка „голяма картина! И каква картина!“ Духовното и над съзнателно излъчване на сакралния образ е загърбено от първичните страсти на плътското. Дядо Недко демонстративно затваря очите си за образи от светлите имагинерни пространства („Икона пиша – кротко отговори дядо Недко.“ – „Икона иска да му пиша – мърмореше дядо Недко. А туй що е, не е ли икона?“ – „Слушайте какво ще ви кажа – започна той. – Икона ли? Светци ли? Колко съм ги писал! Помогнал ли ми е някой? – Не.“– Всяка реплика се наслагва върху предхождащата я с по-висок мотивационен заряд, материализира в багри противоположни (дълго потискани от патриархалното мислене и поведение) дълбинни чувствени светове („присъствието на полуголи жени по стените придаваше нещо от тия запретени и неизпитани удоволствия, за които бяха само чували.“ – VI глава).
Дядовото Недково художествено предизвикателство е възможно най-цивилизования (естетическо овладяване на материята) начин, чрез който обществото „изхвърля“ дълго складираните в организма неконсумирани желания, чувства, потребности. Картината освобождава фикционалния свят от отрицателна психична енергия. Нисшите нива на мъжкото пространство са задоволени. Чрез изкуството е преодоляно недоволството (хаотизиращо състояние) на общественото подсъзнание.
Чрез картината дядо Недко си отмъщава на „новото време“, акцентирайки върху разголения му и похотлив образ. „Новото време“ е отговорно за проблемите във фикционалния свят. То трансформира вярата в безверие („сърцата на хората изстинаха към вярата и черквите“ – VI глава).
Светът на иконите е единствената реалност на дядо Недко и тя му е отнета. Душата на иконописеца е останала в златното минало. В „новото време битува сянката му („лице на постник“, „не се засмиваше“) – отрицателен негов двойник („От предишното смирение, душевна чистота и благонравие на божи служител у него нищо не беше останало. Обезверен, с измъчена и ожесточена душа, той беше се превърнал в лекомислен и порочен човек, разюздан и смахнат бъбрица.“ „С голяма любов и набожно увлечение беше писал той някога иконите си.“ – „Трудът не го радваше вече, изкуството не го увличаше.“). Всеки детайл от някогашното присъствие на сакралното в живота на зографа се снижава и деформира („Пазеше Ерминията…, но никога не я разлистваше. Помнеше …житията на светците…, а най-безсрамно ги преиначаваше и разказваше анекдоти“). Дори блянът на фирмописеца – да се завърне иконописеца е потиснат и давен във вино. „Новото време“ (чийто атрибут е дружеството) няма да отърве стареца от „леността и пиянството“.
Поп Стефан новосъгражда разрушения храм-свят на дядо Недко. (Къню е моментната алтернатива, потърсена в мига на хаоса, на стария свещеник.) Единствено той все още помни и съхранява културния код на една отмираща ценностна система, в чийто залез е потъвала и изгарящата дарба-жажда на селския художник. От поп Стефан „полъхваха спомени за друго време и за друг живот“ – IX глава. Поп Стефан е символ на златното минало и той ще направи възможно (като вдъхновител на дядо Недко) връщането му в света на „Жетварят“. Божият старец ще завърти колелото на битието и от хаоса, царящ в дядовата Недкова стая(„невъобразим хаос цареше навред“; „разпръснато в най-голямо безредие из стаята“; „Всред безкрайната бъркотия на стаята иконата изглеждаше още по-хубава, по-светла и по-нова, родена сякаш из околния хаос също тъй, както слънцето се ражда из мрачините на нощта“, ще изплуват отново Хармонията, Любовта, Утехата и Опрощението, слети в образа на Исус. „Сивата купчина от дрехи“ ражда цветовете на иконата. Художникът се стопява, за да живее творението му. Досегът до иреалното е извзел всичката жизнена и творческа енергия на живописеца, но дядо Недко най-после е намерил себе си.
„Чудо си направил ти, Недко, чудо! … Господи, колко е хубава…“ – казва поп Стефан. Повествователят няма да обясни чудото (както прави с кръвта върху челото на Исус), а ще остави в границите на възможното видението на художника. Дядо Недко е видял Исус, рука Недкова само преповтаря съкровените черти. И в последните редове на текста – срещу застаналия пред нивата жетвар (Гроздан) върви Той. Текстът е отворен, пропуска чудото извън себе си (пунктуационният завършек е многоточие). Богът – опростител на грешниците, утешител на разплаканите, благославящ хляба, не може да бъде задържан от художественото слово. Илюзията на повествователя е ( на самия Йовков може би): сбъднатата в повестта „Жетварят“ хармония може да преодолее стените на художествената фикция и да стане присъща и на извънтекстовостта.
Исус =хармонията е отвъд многоточието, отвъд жеста на затваряне на книгата. Надеждата на интерпретатора е той да остане и в комуникативното пространство, в което рисковано са положени текста на Йовков и интерпретиращият го текст.
Йорданка Господинова
