Публикувал: Никола Бенин
Църквата "Св. св. Константин и Елена"
Надгробието на митрополита в търновската църква "Св. св. Константин и Елена"
Публикувал: Никола Бенин
Никола Бенин
Никола Бенин
Kent is known for its gardens and vineyards, due to its geographical location and soil. It’s also just one hour from London and packed with castle, breweries, cathedrals and original towns. Its location on the Kent Coast allows it to boast its wartime history with the famous White Cliffs of Dover, Battle of Britain Memorial near Folkestone and the secret war tunnels telling the story of Churchill’s plans for Dunkirk.
Hever Castle is the13th century home of Ann Boleyn,third wife of Henry VIII and mother of Queen Elizabeth I. Learn of the Boleyn’s incredible story that changed the course of UK history, monarchy and religion. This rural attraction is a great base for visiting Chartwell, the home of Sir Winston Churchill. Here he entertained statesmen, wrote his wartime speeches and developed his plans for wartime engagement. Nearby is also the historic manor house, Penshurst Place and Gardens. The Estate has stood on the banks of the RiverMedway since 14th century, offering retreat for the Lord Mayor of London with the its ancestral hall and formal gardens.
Just 15-minutes away, nestled in the foot of the North Downs of Westerham is the delightful Squerryes Vineyard. The family-owned business grow their own fruit and produce award-winning Brute and Rose wine from a hand-picked harvest. Here you will experience a “tour and taste” at the private vineyard. There is an excellent restaurant and café on site, serving local produce for lunch, afternoon tea and dinner.
Leeds Castle was originally built in 1119, passing into Royal hands in 1728, and became part of The Queen of England’s dower (a settlement Queens received from their husbands). It passed through several Queens and was eventually owned by Henry VIII and his then wife, Catherine of Aragon. The last owner was Lady Baillie, American Heiress who used the finest architects and designers to create this country residence.
Leeds Castle accommodation is also the perfect base for visits to Rochester where its famous author Charles Dickens started and ended life, and the impressive Rochester Cathedral-or the dramatic WWII exhibits at Chatham Dockyard.
Кент е известен със своите градини и лозя, поради географското си местоположение и почва. Освен това е само на един час от Лондон и в него се намира замък, пивоварни, катедрали и оригинални градове. Местоположението му е свързано с военновременната история на известните Бели скали на Дувър, Мемориал на битката за Британия близо до Фолкстоун и тайните военни тунели, разказващи историята на плановете на Чърчил за Дюнкерк.
Замъкът Хевър е дом от 13-ти век на Ан Болейн, третата съпруга на Хенри VIII и майка на кралица Елизабет 1. Известно е, че животът на Болейн променя хода на историята, монархията и религията на Обединеното кралство. Тази селска атракция е чудесна база за посещение на Чартуел, домът на сър Уинстън Чърчил. Тук той забавлява държавници, пише своите военновременни речи и разработва плановете си за военновременен ангажимент. В близост се намира и историческото имение, Penshurst Place и Gardens. Имението стои на брега на река Медуей от 14-ти век, предлагайки убежище за лорд кмета на Лондон със своята наследствена зала и официални градини.
Само на 15 минути разстояние, сгушено в подножието на North Downs на Уестърхам, расте възхитителното лозе Squerryes. Семейният бизнес отглежда собствени плодове и произвежда прочутото вино Brute and Rose от ръчно подбрана реколта. Тук ще изпитате „обиколка и вкус“ в частното лозе. На място има отличен ресторант и кафене, където се сервират местни продукти за обяд, следобеден чай и вечеря.
Първоначално замъкът Лийдс е построен през 1119 г., преминавайки в кралски ръце през 1728 г. и в него отсядат кралиците. Неговата история е свързана няколко кралици и в крайна сметка е собственост на Хенри VIII и тогавашната му съпруга Катрин Арагонска. Последният собственик лейди Бейли, американска наследница, която използва най-добрите архитекти и дизайнери, за да създаде тази провинциална резиденция.
Настаняването в замъка Лийдс също е идеалната база за посещения в Рочестър, където неговият известният автор Чарлз Дикенс започва и слага край на живота си, и впечатляващата катедрала в Рочестър - или драматичните експонати от Втората световна война в Chatham Dockyard.
Никола Бенин
Никола Бенин
Вестник "Русенска поща" започва да се издава на 8 декември 1921 г. Панайот (Нотьо) Стайчев е създател и първи редактор на "Русенска поща". След около две години той заминава за Бургас, а вестникът е поет от Кирил Кръстев, Владимир Биков а по-късно се включва и Тодор Петров. Вестникът е посрещнат изключително добре от русенската общественост, но се оказва крайно недостатъчен за нуждите на големия град. Собствениците му издават следобедно издание" Дунавска трибуна" на 7 май 1925 г. с редактор Кирил Ст. Кръстев.
"Русенска поща" и "Дунавска трибуна" имат собствена печатница.
Кирил Ст. Кръстев е роден в гр. Силистра през 1889г. Завършва Педагогическото училище в родния си град. Първите му публикации излизат в столичния в-к "Камбана" на Кръстю Станчев. През 1914 г. е щатен сътрудник на в-к "Камбана" и в-к "Балканска поща" както и кореспондент на двата вестника в Букурещ. Редактирал е в-к "Ратник" и в-к" Русенска поща". Редовен сътрудник на в-к "Зора" на Данаил Крапчев.
Тодор Петров е роден в Копривщица през 1887г.
Владимир Биков е роден в град Хърсово(Хършова) на 17 август 1894 г. Тодор Петров и Владимир Биков са настоятели на дружество "Куриер" в Русе от основаването му до 1944 г.
Кирил Ст. Кръстев, Тодор Петров и Владимир Биков са осъдени на смърт от т.н. народен съд в Русе по Делото на русенските интелектуалци.
Никола Бенин
Никола Бенин
Около Имарет джамия се виждат останки на големия
комплекс, включващ медресе, имарет, безистен, кервансарай и баня.
Публикувал: Никола Бенин
Никола Бенин
През пролетта на 1949 г. поетът Чеслав Милош работи като културно аташе в полското посолство във Вашингтон. Само четири години по-рано той е забегнал в изгнание от руините на Варшава и е помагал на един селянин на име Кихо да изкопае реколтата си от картофи. Сега е в Съединените щати, сред тяхното следвоенно изобилие. Военната емиграция в САЩ, нейното раздвоение и контрасти, кара Милош, подобно на Хана Аренд, да се замисли дълбоко върху интелектуалния живот в авторитарните общества. Първо обаче идва недоволството.
Въпреки подобряването на материалното му положение, Милош открива, че дипломатическият корпус не му допада. Той се оказва подложен на огромен идеологически натиск, както от ляво, така и от дясно. Дълго време Милош е смятал себе си за човек на левицата, подкрепящ прогреса и помощта за потиснатите. Не е искал Полша да се превърне в сталинистка марионетка, но като дипломат е представлявал правителство, чиято политика едва е понасял.
Все по-силно притиснат между дълга и съвестта, Милош започва да се разединява. Когато го питат за сталинските зверства, той знае, че обвинението е вярно, но му се налага да увърта. В мемоарите си „Родната Европа“ (1968 г.) Милош описва как при среща с американски „почитатели на прогреса на Изток, кокошки, молещи за няколко зърна лъжлива пропаганда“, той можел само да се усмихва на „перверзния, комичен маскарад“. В повечето случаи мълчи. Докато накрая престава. През 1951 г. той дезертира във Франция. Ако не е била намесата на приятел в последния момент, вероятно е щял да бъде задържан във Варшава и вкаран в затвора. (Доста драматичните обстоятелства на бягството му са разказани умело в новопреведената книга „Милош: биография“ от Анджей Франашек). Сега той е свободен да говори. Първата му тема е предишното му мълчание.
През 1953 г. публикува „Поробеният разум“ – поредица от есета за вътрешния живот на интелектуалците, живеещи в условията на тоталитаризъм. В нея той се противопоставя на схващането, че тиранията смазва мисълта. Самият той по-скоро е открил, че нелибералните режими могат да провокират своите граждани да се впуснат в най-сложни умствени акробатики. В „Произход на тоталитаризма“ (1951 г.) Хана Аренд пише, че идеалните субекти на тоталитаризма са хора, „за които разликата между факт и фикция … и разликата между истина и лъжа … вече не съществува“. Милош установява, че е точно обратното. Поданиците на тоталитаризма не са безмозъчни търтеи, а умели лицемери, също толкова способни на самооправдание и морално увъртане, колкото и най-добре обучените йезуити. Този нов талант е наречен от Милош „кетман“[1]. Това понятие е колкото трудно за точно определяне, толкова и съществено за разбирането на естеството на живота в условията на авторитаризъм.
Милош заимства термина „кетман“ от историята на ислямската теология. Той го намира в книгата на френския ориенталист Артур дьо Гобино[2] „Религиите и философията на Централна Азия“ (1865 г.). Колкото и вредна да е политиката на Гобино, той е бил страстен, макар и аматьорски изследовател на мюсюлманския свят. След като служи като личен секретар на Алексис дьо Токвил след революцията от 1848 г., Гобино си осигурява пост като посланик на Франция в Персия. Там той превежда Рене Декарт на [езика] фарси и се сприятелява с членове на различни хетеродоксални групи, един от които го запознава с понятието „кетман“.
В ранните години на исляма, когато мюсюлманите се оказвали сред враждебно настроени неверници, им било позволено да крият истинските си убеждения, за да запазят вярата. По-късно шиитите, които векове наред са били преследвано малцинство под управлението на сунитите, възприемат това разрешение и го превръщат в заповед, известна като такия, от арабската дума за благоразумие или скриване (ketman или kitmān е персийската дума за едно много подобно понятие). След повторното завладяване на Испания от християнските сили някои мюсюлмански духовници насърчават последователите си да практикуват такия, за да оцелеят и да запазят религията си. В историята никодемитите[3], валденсите[4], социнианците[5], отшелниците католици и други християнски секти са възприели подобно одобрение на симулацията.
За да разберем какво има предвид Милош под кетман, е необходимо да разгледаме следвоенна Полша. В началото на 1950-те години сталинската завеса току-що е паднала върху страната. Налагането на комунизма в Полша става бързо, насилствено и по начин, който се различава от очакванията на хората – особено на левите. По израза на историка Ян Грос това е „революция от чужбина“, наложена без особена подкрепа от хората по места. Те трябва бързо да се адаптират към нов език и нови нрави. Изведнъж хората започнват да се държат и да говорят по нов, различен начин. Най-много се променят поетите, професорите и интелектуалците – всички онези, които са призвани не само да се подчиняват на режима, но и да проповядват в негово име.
Дори когато колегите на Милош се съобразяват с новия режим, те настояват, че действат по собствена воля. „Кетман“ помага да се обясни това привидно противоречие. Преследването отдавна е принудило вярващите да крият убежденията си. Но кетманът, използван от Милош, означава нещо повече от симулация. Той е по-дълбок от обикновената лъжа. Кетманът достига по-дълбоко в душата от обикновеното лицемерие. Кетманът заблуждава както заблуждаващия, така и заблуждаваното лице.
Отново и отново Милош се връща към метафората за актьора на сцената. Това е непрекъснато представление, което позволява на онези, които участват в него, да преживеят усещането, че живеят с раздвоено съзнание. По думите на Милош кетманът е „самореализация срещу нещо“. Той не гледа на него като на нещо чисто наложено отвън. Като поет и радиоводещ той е знаел, че изпълнението, колкото и да е принудително, може да бъде източник на идентификация: „След дълго запознаване с ролята си, човек толкова се вживява в нея, че вече не може да различи истинското си аз от това, което симулира“. Той е виждал, че измамата може да носи своите собствени удоволствия:
Да казваш, че нещо е бяло, когато го смяташ за черно, да се усмихваш вътрешно, когато навън си тържествен, да мразиш, когато проявяваш любов, да знаеш, когато се преструваш, че не знаеш, и по този начин да правиш противника си на глупак (дори когато той също те прави на глупак) – тези действия карат човека да цени собствената си хитрост над всичко друго. Успехът в играта се превръща в източник на удовлетворение.
По своята същност кетманът е психическа защита. Това е начин да се живее с противоречията. Той позволява на онези, които го владеят, да създадат частни светилища на ума, недокоснати от компромиси, дори когато компромисите заливат останалата част от живота им. В „Поробеният ум“ Милош разделя кетмана на осем разновидности: национален, артистичен, професионален, скептичен, метафизичен, етичен и кетман на революционната чистота. Всеки от тях включва компромис в една област на живота, за да се задоволят изискванията на друга, например като се придържаме към политическата ортодоксалност, за да продължим професионалната си работа, или като намираме произведения за превод, които имат някаква вътрешна стойност (Александър Пушкин, да речем) и които все пак ласкаят режима.
Милош е знаел, че с течение на времето подобни компромиси се оказват крехки. Да практикуваш кетман означава да станеш безкрайно адаптивен. Той може да помогне на човек да достигне нови „висоти на интелигентност и психологическа проницателност“. Но цялата тази изобретателност, безкрайният маскарад, служи повече за утеха на лъжеца, отколкото за заблуда на управляващите. Както Милош предупреждава практикуващите метафизичен кетман: „Тяхната защита срещу пълната деградация е … [да] измамят дявола, който си мисли, че ги измамва. Но дяволът знае какво мислят те и е доволен. Понякога външното подчинение е всичко, от което се нуждае тиранинът.“
Източник
[1] В исляма с думата „кетман“ се обозначава условно изключение от вярата, което се прилага само в крайни случаи. В крайната си форма той позволява и привиден отказ от вярата.
[2] Жозеф Артюр дьо Гобино (1816–1882) е френски дипломат и писател. Общата си известност дължи на своето „Есе за неравенството на човешките раси“ (Essai sur l'inégalité des races humaines, 1853-1855). Поради това той е смятан за един от основоположниците на расистката мисъл.
[3] Никодемит е човек, заподозрян, че публично изопачава религиозната си вяра, за да скрие истинските си убеждения.
[4] Валденсите (известни също като валдензи валдези или ваудоа) са привърженици на протопротестантска църковна традиция, която започва като аскетично движение в западното християнство преди Реформацията.
[5] Социнианизмът е християнска верска система, наречена на италианските богослови Лелио и Фаусто Социни, съответно чичо и племенник, която е развита сред Полската реформирана църква през XVI и XVII век и възприета от унитарната църква в Трансилвания през същия период.