Тоалетните в замъците през Средновековието

 Никола Бенин

Така са изглеждали тоалетните в замъците през Средновековието

Технологиите могат да помогнат за доставянето на по-чиста, по-зелена вкусна храна

 Никола Бенин

„Кажете ми каква храна ядеш и аз ще ти кажа какъв човек си“, пише Жан Антелм Брила-Саварин, френски адвокат и епикюрист, в началото на 19 век. Епиграмата отваря „Физиологията на вкуса“, ​​една от онези възхитително забавени, наблюдателни произведения, в които възрастта му превъзхожда.

Храната, която повечето хора ядат – особено в богатите страни, но все повече и в тези с бедни и средни доходи – разкрива, че те са жители на силно глобализирана икономика, невероятно богата на избор. Разгледайте рафтовете на супермаркет с богат свят и ще намерите сьомга от Норвегия, скариди от Виетнам, манго от Индия, ягоди от Турция, сушени меса от Италия и сирена от Франция. Месото, лукс за повечето хора през голяма част от историята, се предлага в толкова достъпно изобилие, че в богатия свят повечето, които не го ядат редовно, се отказват от него като въпрос на избор, а не по необходимост. Голяма част от него е снабдена с химически добавки, които намаляват развалянето, подобряват вкуса или обслужват някаква друга нужда от страна на производителя.

Всичко, до което се докосна, се превръща в злато: Митът и реалността на цар Мидас (EVERYTHING HE TOUCHED TURNED TO GOLD : The Myth and Reality of KING MIDAS)

 Никола Бенин

EVERYTHING HE TOUCHED TURNED TO GOLD : The Myth and Reality of KING  MIDAS

Almost everyone has heard the story of King Midas, the legendary king who turned everything he touched to gold. But how much myth and how much reality is there around this character? Was there really a King Midas? If there was, what do we know about him?

The Myth of the Golden Touch

Midas is the protagonist of one of the best known myths of antiquity. It is a tale that has been evoked by countless writers and artists, however the  Roman poet Ovid  was the one who gave full shape to Midas in his play  Metamorphoses. In the play, Ovid tells the story of Midas, king of Phrygia, son of  Gordius and Cybele.

According to one version of the legend, after the death of Orpheus, Dionysus left Thrace. 

His old teacher  Silenus, drunk as usual, accompanied Dionysus but got lost along the way and was picked up by Phrygian farmers, who led him to Midas. The king, who had been initiated into the cult of Dionysus was surprised and immediately recognized the old man, following which he held a ten-course banquet in Silenus’ honor. He then returned him to Dionysus. Happy to have his old teacher back at his side, the god wanted to thank the gesture and gave Midas a wish. Midas asked that everything he touched would turn into gold. The wish was fulfilled and, although at first it was delightful to turn roses, apples, etc. into gold, very soon King Midas was surrounded by such luxury and brightness that he had nothing to eat – whatever touched his lips turned into the precious metal. Even the wine, a gift of Dionysus, became liquid gold as he tried to quench his thirst.

Realizing that he was doomed to die of hunger and thirst, Midas begged Dionysus to free him from his golden touch. Dionysus ordered him to wash his hands in the  Pactolus River  - located in today's Turkey - where, since then, gold has always been present. 

When Midas did this, his powers washed away from him into the river.

The Pactolus was known for its rich deposits of electrum. The river was so rich in fact, that the ancient state of Lydia based its economy on it. In addition, the Lydians are credited with inventing the first gold coins in or around 7th century BCE.

Почти всеки е чувал историята за цар Мидас, легендарния крал, който превърна всичко, до което се докосне, в злато. Но колко мит и колко реалност има около този герой? Наистина ли е имало цар Мидас? Ако имаше, какво знаем за него?

Митът за златното докосване.

Мидас е главният герой на един от най-известните митове на древността. Това е приказка, която е предавана от безброй писатели и художници, но римският поет Овидий е този, който дава пълна форма на Мидас в пиесата си „Метаморфози“. В пиесата Овидий разказва историята на Мидас, цар на Фригия, син на Гордий и Кибела.

Според една версия на легендата след смъртта на Орфей, Дионис напуска Тракия.

Старият му учител Силен, пиян, както обикновено, придружава Дионис, но се изгубва по пътя и е хванат от фригийски фермери, които го отвеждат при Мидас. Царят, който бил посветен в култа към Дионис, бил изненадан и веднага разпознал стареца, след което организирал пиршество от десет ястия в чест на Силен. След това го върнал на Дионис. Щастлив, че старият му учител отново е до него, богът пожела да благодари за жеста и дал на Мидас да си избере желание. Мидас поиска всичко, до което се докосне, да се превърне в злато. Желанието се изпълнило и макар че в началото било приятно да превръщаш рози, ябълки и т.н. в злато, много скоро цар Мидас бил заобиколен от такъв лукс и блясък, че нямало какво да яде – каквото и да докосне устните му, се превръщало в благородния метал. Дори виното, дар на Дионис, се превърнало в течно злато, докато той се опитваше да утоли жаждата си.

Осъзнавайки, че е обречен да умре от глад и жажда, Мидас помолил Дионис да го освободи от златното му докосване. Дионис му наредил да си измие ръцете в река Пактол – намираща се в днешна Турция – където оттогава златото винаги е присъствало.

Когато Мидас направил това, силите му се отмили от него в реката.

Пактолът е известен с богатите си находища на електр. Реката всъщност била толкова богата на тази сплав от злато и сребро, че древната държава Лидия, основавала икономиката си на нея. Освен това на лидийците се приписва изобретяването на първите златни монети през или около 7 век пр.н.е.

Кулата на църквата "Света Троица" в Банско - стара снимка

 Никола Бенин

On 28th January 1813 The novel Pride and Prejudice, by Jane Austen, was first published (На 28-ми януари 1813 година е публикуван романът "Гордост и предразсъдъци" от Джейн Остин)

 Никола Бенин

On this day 28th January 1813 The novel Pride and Prejudice, by Jane Austen, was first published. It follows Elizabeth Bennet as she deals with the issues of manners, upbringing, morality, education and marriage in the society of the landed gentry of early 19th-century England

Bibliothèque du collège Saint John's (Библиотеката на колежа Сейнт Джон)

 Никола Бенин

Библиотеката на колежа Сейнт Джон, построена през 1623 г., Кеймбридж, Англия

Кочо Молеров, Петър Георгиев и Лазар Томов - снимка

 Никола Бенин

Книжовна норма: Учтивата форма в българския книжовен език

 Никола Бенин

В състава на учтивата форма влизат: 

(1) лични (Вие, Ви) и притежателни ( Ваш, Ваша, Ваше, Ваши) местоимения; 

(2) глаголни форми, изразени по различни начини (с проста глаголна форма, със сложна глаголна форма; с форми, в състава на които участват причастия (дошъл, поканен) или имена (съществителни, прилагателни, числителни). 

1.Местоименията Вие, Ви, Ваш, Ваша, Ваше, Ваши пишем с главна буква – независимо дали се отнасят за едно лице или за повече от едно лице. Съобщиха ли Ви? – отнася се за едно лице; отнася се за всички участници в дадена група. Чантата Ваша ли е? – обръщаме се към едно лице. Чантите Ваши ли са?- обръщаме се към няколко лица, в общуването с които използваме учтива форма. 

2. Глаголите (в различните глаголни времена) поставяме в множествено число. Кога пристигате? Кога пристигнахте ?Кога ще пристигнете? 

3. Глаголните форми, които имат в състава си думи на –Л също поставяме в множествено число (и спомагателния глагол, и думата на – Л – нарича се причастие - Л). Добре сте дошли! Бихте ли дошли! Да бяхте дошли!

4. Поставяме в единствено число (и като говорим, и като пишем): глаголните форми на –н, –т (това са минали страдателни причастия) и на – щ (това е сегашно деятелно причастие) Защо сте изненадан? Та Вие сте наш познат! Защо сте изненадана? Та Вие сте наша позната! Вие сте четящ / Вие сте четяща. В примерите спомагателният глагол (сте) е в множествено число, а причастията (изненадан, изненадана; познат, позната; четящ, четяща ) са в единствено число. съществителните имена, прилагателните имена и числителните редни имена Вие сте любимец на класа / Вие сте любимка на класа. Вие сте все така весел / Вие сте все така весела. Вие сте първият, когото посрещаме / Вие сте първата, която посрещаме.

 

 

 

 

 

 

Никола Вапцаров "История"

Никола Бенин

В преломни епохи усещането за значимост на събитията и за отговорност пред историята става особено осезателно. Тогава всеки миг е градене на бъдещето, всяка постъпка - изковаване на съдбата на поколенията. Съвременността на Вапцаров е тревожна и драматична - време на социални катаклизми, на разколебаване на нравствено-етичната ценностна система. Творчеството му е „поглед” към действителността, свързан със съдбата на едно поколение, принудено да понесе тежестта на бремето, лишено от право на избор, възмъжало, преди да успее да изживее младежките си радости.

 

      Стихотворението „История” е поетичен размисъл за една жестока действителност и мястото на човека в нея.

      Самото заглавие изразява едновременно личното и универсалното като вътрешен смисъл на съдбовната връзка между човека и историческия момент. Творбата е отправена към бъдещето, основите на което са заложени в съвременните за твореца събития. Тя носи ясно подчертаната лична и историческа отговорност на поета пред бъдещите поколения. С тази проблематика е свързан размисълът на Вапцаров и философско-поетическите му внушения.

      Стихотворението „История” разкрива драмата на поколение, простило се с безгрижието на юношеството и младостта и преминало изведнъж в зрелостта. Светът се оказва суров и негостоприемен за него. Съдбата му е предопределена от социалните трусове, а животът му е подчинен на страданията и нещастията, които съпътстват вселенския конфликтен сблъсък на човека с времето. Настоящето поражда отчаяние и безнадеждност:

                  Живот ли бе - да го опишеш?

                  Живот ли бе - да го разровиш?

                  Разровиш ли го - ще мирише

                  и ще горчи като отрова.

      Подобно време създава сурови хора. Въпреки това лирическият герой е съхранил хуманния си поглед към света. Той осъзнава, че в историята се вписват само големите събития - „Ще хванеш контурите само”, но е убеден, че по-голямо значение имат съдбите на хилядите обикновени хора, чрез които се гради същността и смисъла на събитията. Конфликтът между човека и света, безпощаден и отнемащ правото на личен избор, е в основата на житейската драма. Поетът рисува сурова картина на съвременността. Бедността, духовната нищета, безнадеждността, примирението, безизходицата бележат това време:

                  Като мухи сме мрели есен,

                  жените вили по задушница,

                  изкарвали плача на песен,

                  но само бурена ги слушал.

      Огрубената лексика в тези стихове, както и в цялото стихотворение, засилва усещането за трагична предопределеност. Човекът е отчужден от своя живот и от действителността. Още първите стихове на творбата са свързани с мотива за личното отношение към историята:

                  Какво ще ни дадеш, историйо,

            от пожълтелите си страници? -

      Човекът не само е противопоставен на времето; потъпкани са мечтите и идеалите му, отнето му е правото на избор. Той е поставен в ситуация на предрешена съдбовност и съзнание за безименност:

                  Ще бъдеш ли поне признателна,

                  че те нахранихме с събития

                  и те напоихме богато

                  с кръвта на хиляди убити.

      Действителността не предоставя нищо, а отнема последната надежда. Времето на войни засилва до краен предел отчуждението от живота и осъзнаването, че личността не може да гради съдбата си. Подвластна на злото и страданието, реалността изостря конфликта между поколенията. Търпението и примирението със съдбата, характерно за родителите, се противопоставя на нетърпението и жаждата за промяна от страна на синовете. Те не искат да приемат философията на бащите за вечния еднообразен и непроменим ход на живота, а желаят да се намесят в този ход, да заявят своето право на свобода и щастие и да ги завоюват. Те са изпитали огромната тежест на военните години, но са запазили несъкрушима воля за борба. Осъзнали са, че в двубоя с действителността са невъзможни компромиси и примирение. Представата за потресаващия свят на злото, изградена в стихотворението, събира в едно конкретната събитийност на историческото време и типично повтарящото се за всички епохи. Така в светогледа на лирическия герой се отразяват и действителността от 40-те години на XX век, и универсалните търсения на прогресивната, хуманно устроена личност. Това води до отхвърляне на песимизма и обезверяването. Героят носи съзнанието, че личната му съдба и съдбата на народа му се решават както от историческите обстоятелства, така и от волята на хората да се противопоставят на злото. Той вярва във възможното преобразяване на действителността. Колебанията и раздвоението са само част от пътя на духовното съзряване. Неговото поколение има активна позиция към живота. То се стреми към бъдещето и желае да извоюва своето място и своето щастие в живота, както и спокойната увереност в по-доброто бъдеще:

                  ...тръгвахме навън, където

                  една надежда ни докосваше

                  със нещо хубаво и светло.

      Героят е осъзнал, че единствено борбата ще доведе до възраждане на вярата и тържество на справедливостта. Поколението, лишено от лично щастие, подчинява ежедневието си на хода на драматичните събития. Суровата и безмилостна действителност оказва драматично въздействие върху човека:

                  ...защото би ни безпощадно

                  живота с грубите си лапи

                  направо по устата гладни,

                  затуй езика ни е грапав.

      „Навъсени и къси” определя Вапцаров своите стихове. Те са отклик на безпощадната действителност, лишена от романтика, подчинена на несекващия двубой, израз на категорична гражданска позиция, на дълбоко изстрадан хуманизъм. Зад огрубената лексика се крият болка и тревога за бъдещето, усещане за историческа обреченост и отговорност пред идващите поколения. Историческата обреченост може да бъде преодоляна само с цената-на всеотдайна, жертвеност и пълна отдаденост на идеала - борбата за свобода. Лирическият герой е достигнал до прозрението, което е част от същността на всички борци за свобода от всички времена, че в преломни епохи саможертвата е единственият достоен житейски избор. Тя е и завет към „бъдещите хора”:

                  Но разкажи със думи прости

                  на тях - на бъдещите хора,

                  които ще поемат поста ни,

                  че ние храбро сме се борили.

      Единственото желание на лирическия герой, осмислил живота си чрез борбата за свобода, е в бъдещето да преминат идеалите, мечтите и копнежите на неговото поколение. Историята е тази, която трябва да съхрани за поколенията същината на живота им, а поезията да предаде пулса на времето.

      Стихотворението „История” е част от поетическия завет на Вапцаров, за когото копнежът по справедлив и хуманен свят се превръща в смисъл на живота, водещ го към включване в борбата за свобода. Поетическите му прозрения се преплитат с активната му житейска съдба, а Вапцаров се нарежда до малцината български творци, за които с увереност можем да кажем, че сливат творчеството и живота си в едно неделимо цяло.

Стихотворението “История“ е едно от най – сложните и трудни за интерпретация стихотворения на Никола Вапцаров . Както при всички стихотворения на поета и тук смисълът е много ясен , а въздействието върху читателя – силно и еднозначно . Трудността идва от това, че тези така ясни смисъл и въздействие се формират под влиянието на множество фактори , образуващи една сложна плетеница от елементи , всеки от които има своята задача при формирането на цялото . В това стихотворение си дават среща всички по – важни мотиви , проблеми и образи на Вапцаровата поезия , всички по- важни художествени и комуникативни похвати , с които той си служи . Същото важи и за принципите за подбор на изразни средства . Това съсредоточие в съчетание с яснотата , категоричността и задълбочеността на идейното му послание го превръщат в една от най – важните и същностни творби на поета . В “История” присъстват почти всички значими мотиви на Вапцаровата поезия : грубият живот, с тежките лапи , участта на обикновените хора и тяхната “проста драма” , задачата на поета и изкуството в осмислянето на живота , осъзнаването на човешкия живот , тежкият животински труд и оскотяването , противопоставянето между привичност и търсене , надеждите и разочарованията , истерията на всекидневието и естествено изводът – борбата като средство за намиране същността на човешкото . И всичко това е обхванато от един цялостен поглед върху живота , който позволява да се достигне в логическа последователност до изкристализиралия извод . Начинът на обединяване на всички разнородни мотиви е умело намереният мотив за отношението между историята като човешка памет , изкуството като търсене смисъла на съществуването и реалността на самия живот . В стихотворението двата основни инструмента на човешкото осмисляне са вътрешно раздвоени от напрежението , което се оформя между различните смисли на думата “история” и на поетическата дейност поражда се възможността да се изгради сложният и богат смислов свят на творбата . Последните пет строфи са обобщение , но на истински човешкия живот . Историята се е преродила в разказ , посланието най – сетне е узряло – “ние храбро сме се борили”- това е същността на живота , а не примирението на бащите или безответния плач – песен на майките . Така разнородните мотиви за живота и човека най – сетне получават своята логична цялост и смисъл . Не по посока на някакво илюзорно превръщане на света в райска градина , а в постигане на модела за човешко поведение – непрестанно търсене и борба . Много показателен в това отношение е мотива за бъдещите хора , които ще заемат поста ни . Стихотворението не завършва , както е обичайно за пролетарската лирика , с идиличната картина на “вечна обич , вечна правда по света” , “септември като май” или дори “живота като песен” , а с идеята за безкрайната борба , предавана от поколение на поколение като воински пост . Както повечето от Вапцаровите стихотворения и това е изградено под формата на диалог , разговор . За разлика от повечето стихотворения на Вапцаров “История” не си служи с изпитания подход на поетиката на “търсещия изказ” . Тук много голяма част от фразите са точни , приличат на дълго търсени и премисляни максими . В известен смисъл това се налага и от темата – историята , в което всяко изречение трябва да събере в себе си огромна информация , смисъл и емоция . Не е чудно , че именно от “История” са доста от бродещите в езиковото пространство популярни изкази : “Живот ли бе , да го опишеш” , “парфюмен аромат не дишат” , “че ние храбро сме се борили” и т. н. Но и на това равнище на текстовия строеж не се е минало без сблъсъка на две противоположни начела . Този път обаче сблъсъкът е между “думите прости” и крайно литературните , изключително метафорични изрази , с които се увенчават някои от емоционалните и смисловите кулминации на стихотворението . Така както гледните точки на “неизвестните хора” и на поетите бяха сблъскани в модела на общуване , така и в изразните средства , битовата всекидневност и литературата се преплитат , за да изградят неповторимия изказ на творбата . Разговорният всекидневен пласт на речта изгражда почти цялата творба , но заедно с това лирическият говорител ни поднася и някои особено силни в смислово отношение противопоставяния на всекидневната логика на езика . Като такива можем да посочим изрази от рода на : “и нашта мъка ненаписана / сама в пространството ще скита” , “оглупялата им мъдрост” , “свистеше въздуха нажежен” , “ще вика нашето страдание / и ще се зъби неприветно” и т. н. На фона на “думите прости” ярката образност на подобни образи придава на речта на лирическия герой особена сила . По този начин творбата свързва двете крайности на битието – обикновения живот на обикновените хора и високите идеи на хуманитарната ценностна система . Така “История” за пореден път доказва основната теза на Вапцаровия поетичен подход – трябва да потърсим важните неща около себе си . Човекът с неговите страдания и радости трябва да стане център на света .

Фразеологични словосъчетания

 Никола Бенин

Българският език е изпълнен както с думи, така и със словосъчетания, добили преносен смисъл. Някои от тях са оформили значението си още в миналото, други идиоматично са се преосмислили с течение на времето. Често фразеологизми се образуват и под влияние на жаргонни думи и изрази или на останали турцизми, някои от които са изменили семантиката си. Много често смисълът на новообразуваните изрази няма почти нищо общо с първоначалния смисъл на съответните му компоненти.

Фразеологизмите възникват в резулатат на метафорично преосмисляне на свободни словосъчетания---бърша сълзите,засуквар ръкави,вися на косъм,търям крак,хвърлян камък,подавам ръка.Промяната на свободното словосъчетание във фразеологизъм е постепенен процес,при който в началото се загубват само някои негови признаци,за дас е стигне постепенно до неговата фразеологизация—до обобщено образн и преносно значение.

 

Фразеологизми могат да възникват и чрез преносна употреба на съставни термини—димна завеса,държи ръка на пулса,дяволът не оре.

 

Фразеологизми възникват и без да са били употребявани като свободни словосъчетания---зъб не обели,плю си на ръцете,,ръцете ме сърбят.Образуват се авторски фразеологизми.

 

По прозиход фразеологизмите се разделят на 2 групи---домашни и заети.

 

Домашните са основна част от българския фразеологиччен състав.Създадени сана българска почва от различни домашни източници—през куп за грош,мома под корито,шапка на тояга,като брашнян чувал,като църковна мишка,гол за кол.В българската фразеология има и общославянски фразеологизми----водя за носа,бия на очи,от главата до петите,с единия крак в гроба.

 

Заети са фразеологизмите,които са влезли в българския език като готови съчетания от други езици.Заетите фразеологизми се употребяват без превод-във вида,в който са създадени.Употребата на заетите фразеологизми се ограничава все повече в българския език.

 

Въпросът за възникването произхода на фразеологизмите има и друг смисъл---в каква сфера словосъчетанията са стсанали фразеологизми.

 

Класификация по произход на фразеологизмите

 

1.Едни от фразеологизмите водят началото си от народния бит----простирам се според чергата си,удрям на камък,запретвам ръкав,плювам на ръцете,пускам муха някому,правя сметки без кръчмар,слушам със зяпнала уста,отивам на вятъра,не цепя басма,вдигам рамене,силен като лъв,нахален като конска муха

 

2.Други пък са свързани с фолклора и народните вярвания,те водят началото си от приказките и анекдоти—мечешка услуга,оплита конците,мина ми котка път,лъжливото овчарче,като се обърне каруцата,пътища много

 

3.фразеологизми,свързани с определени професии---- на час по лъжичка(от медицината ),под пара съм,плувам срещу течението,хвана се на въдицата,пас съм,играя с открити карти,на ента степен,бия дузпата,вкарвам си автогол и др

 

4.международни фразеологизми,които водят началото си от антични легенди,предания,исторически факти----ябълката на раздора, танталови мъки, вартоломеева нощ, откривам Америка, зъб за зъб и др.

 

5.фраземи се получават и чрез фразеологизация на заглавия и изрази от художествени произведения по пътя на метафората или обобщението-да бъдеш или да не бъдеш (Шекспир),мамино детенце(Л.Каравелов),каквото сабя покаже(Хр,Ботев)

 

Фразеологизмът е устойчиво съчетание от думи с постоянен състав,което има единно граматично значение.

 

По-голямата част от фразеологизмите се възпроизвеждат без формални промени.Някои фразеологизми се употребяват с пълен и съкратен състав,без да променят семантичните и граматичните си качества-------смуча нечия кръв и пот,вкарвам някого в правия път,пускам муха някому

 

Най-често в състава на фразеологизмите проникват прилагателни,числителни,местоимения като определения на имена или глаголи—взех си голяма беля на главата,държа здраво фронта.Някои фразеологизми имат отворена структура по отношение на различните пояснения,предлози и съюзи---намирам се като в небрано лозе,вдигам на вили и мотовили, между четири очи.

 Среща се замяна на една дума на фразеологизма с друга от същата лексикално-гразматична категория или със синоним и така се получават лексикални варианти----играя по нечия гайда-свирка,боя се-плаша се като дявол от тамян,бия тъпана-барабана,не струва пуканата пара-грош,гладен като вълк-куче,мек като коприна-памук.

 

Възникват и синатактични варианти на фразеологизмите в резултат на промени в позицията на някои от компонентите и в резулатат от съкращаването им---ушито с бели конци---с бели конци ушито,държи ми влага0влага ми държи

 

В състава на фразеологизмите влизат и думи, които са излезли от активна употреба и остарели граматични формии и синатактични конструкции-во време оно-много отдавна, во веки веков-завинаги, в обятията на Морфей съм----спя дълбоко и спокойно.

 

 Примери за такива по-стари словосъчетания са: “През куп за грош” (Върша нещо небрежно), “От игла до конец” (От начало до край), “От дъжд на вятър” (От време на време), “След дъжд качулка” (Със закъснение), “Прав си Кривчо”(Не си прав)…

Някои фразеологизми са се повлияли от значението на диалектизми и жаргонизми. Понякога е трудно да преценим до каква степен е това влияние и да разграничим семантиката на основните изразни компоненти. Има и такива, които са се превърнали в пословици и поговорки: “Който пее, зло не мисли”, “На лъжата краката са къси”, “Лозето не ще молитва, а иска мотика”, “Като ми пееш Пенке ле, кой ли ми те слуша”, “Не оставяй днешната работа за утре”, “От трън, та на глог”… Редица речеви формули се използуват за поздравления и благопожелания: “Дал Бог добро”, “Да даде Господ здраве”…

Други примери за фразеологизми и жаргонизми: “Пращам за зелен хайвер”, “Показвам къде зимуват раците”,”Тури му пепел”, “Де го чукаш, де се пука”, “Пука ми на черупката”, “Правя се на две и половина”, “Отварям си очите на четири”, “Познавам му и кътните зъби”, “Правя се на дръж ми шапката”, “Взимам си шапката”, “Дреме ми на шапката”, “Накриви ми шапката”, “Кривя си душата”, “Излезе ми душата”, “На баба ми на хурката”,”Откривам Америка”, “Хващам пътя”, “Дим да ме няма”, “Пръждосвам се”, “Обирам си крушите”,”Пораства ми работата”, “Надувам главата на някого”, “Бия на някого дузпата”, “Последна дупка на кавала”, “На всяко гърне похлупак”, “На всеки дол дренки”, “Светя маслото на някого”, “Дрънкам празни приказки”, “Хващам света” (”хойкам”)…

Лексикални особености на думата в текста – словообразувателно и лексикално значение

Никола Бенин

Лексикалният състав е най-подвижната част на езика. Проучванията показват, че в продължение на на 10-15 год. 25 % от лексиката се променя. Попълването на речниковия състав с нови думи обогатява стилистичните  и изразителните възможности на езика, прави го по-съвършено средство за общуване.

Промените са двустранни- в езика се появяват нови думи, но едновременно с това от речниковия състав постепенно отпадат думи, свързани с названията на това, което е остаряло, ненужно и излязло от употреба.

Към активния лексикален запас се отнася лексиката, която се характеризира като съвременна, която се употребява свободно във всекидневната езикова практика , във всички сфери на живота, в различните стилове както в устната, така и в писмената реч. Към активния запас  се отнасят  и думи с характерна и ограничена сфера на използване само в книжните стилове (офиц.-делови, научния, публицистичния), специалната терминологична и професионална лексика, която има по-широка употреба и означава актуални за даден период от развитието на езика понятия и явления: космос, атом, молекула, заплата, пропорция.

Към активната лексика се отнасят и думите с емоционално-експресивна окраска (оборище, животворен, пурпурен, другарче), които не се употребяват в официално-деловия и научния стил и имат оттенък на архаични или нови думи.

            Към пасивния лексикален запас се отнасят думи, чиято употреба не е задължителна и необходима, които не се използват постоянно в обикновеното общуване поради това, че се осъзнават като стари или нови и непривични. В речта на съвременния човек не се срещат думите акциз- косвен данък върху някои стоки, или землеописание - география.

Рядката употреба на думи от пасивния речник е обусловена от това, че  вместо тях в речта активно започват да се срещат други думи с близко или тъждествено значение. Отделянето на пасивен и активен запас от думи е обусловено от промените, които се извършват в живота.

 

***ОСТАРЕЛИ ДУМИ- тези, които са преминали или преминават в речниковия запас поради рядката им употреба. По произход могат да бъдат домашни-всуе (напразно), двери(врата), всегда(винаги) и заети от други езици- психея (душа), виктория (победа).

Степента на архаизация в една част от остарелите думи е значителна- това ги прави неизвестни и дори неразбрани за по-голяма част от говорещите. Към тях се отнасят думи, които напълно са изчезнали от речниковия състав на езика и корените, на които не могат да се открият днес в производни думи: иже (който), камо (къде), ужина (обед).Значението на тези думи не може да бъде разбрано без съответната справка в речниците. Друга част от остарелите думи имат ясна и понятна семантична структура поради това, че от същите корени са образувани и други думи в езика: леп ( хубав)(великолепен), десница(дясна ръка).

Остарели думи могат да се открият и в състава на топоними, хидроними, антропоними. Тъй като лексикалният състав на всеки език се развива по свои вътрешни закони, остарели думи в българския език могат да се запазят в другите сродни езици и да имат активна употреба: нога(чеш.noha).

Историзмите са думи, които назовават загубили своята актуалност в днешно време или изчезнали от реалната действителност предмети и явления. Историзми са например :

-названията на стари общ.-полит. явления:

фабрикант, чорбаджия, болярин.

-названия на предмети от стария селски и градски бит- карета, кехая, кабриолет, пъдарщина

-названия на части от старото традиционно облекло-аба, сая, власеница

- названия на парични единици- алтън, грош, наполеон;

Думите стават историзми не само, когато са означавали изчезнали вече предмети от материалната култура и явления от общ.живот в далечното минало, но и когато са били използвани до неотдавна за означаване на вече неактуални понятия и явления от икономическия и културния живот, а също така и думите, възникнали в по-ново време като неологизми.

 

*АРХАИЗМИ са остарели названия на съвременни предмети и явления. Това са думи, които нямат активна употреба в речта, защото са изместени от други думи, които се оказват по-подходящи названия за предметите и явленията. Терминът архаизъм се използва и за означаване на остарели за дадена епоха думи, които са заменени с други. Докато историзмите нямат синоними, то архаизмите винаги имат стилистични лексикални съответствия: влъгва-мъдрец, касаба-град, раб-роб. Архаизмите се свързват в съзнанието на говорещия със значението на други известни и с по-широка употреба думи главно от активния речников запас.

1.Лексикални архаизми- когато думата е излязла от употреба и е преминала изцяло в пасивния речников запас: всуе(напразно), пища (храна), мир(свят).

2.Сематични архаизми- когато думата се употребява с остаряло значение, което днес не влиза в обема от значения, определени като живи и съвременни. Например думата чар(обаяние)може да се употреби в съвременния текст със старото си значение „магия”.

3. Фонетични архаизми- когато от съвременно гледище е остарял само звуковият строеж на думата. Изговорът например на чадо отразява старо произношение на думата. Фонетичните архаизми имат в съвременния език съответствия, но с друг изговор- лев(лъв), земля, человек тма и т.н.

4.Словообразувателни архаизми- когато думата е образувана по стар словообразувателен модел или има остаряла морфема: възток, войскар, наследие.

5.Фразеологични архаизми-остарелите словосъчетания, идиоми и поговорки: Кажи ми, защо влезе тука яко тат нощний?

6.Морфологични архаизми - остарели граматични форми на думи, които в сравнение с новобългарските форми са образувани по стар и неприет начин: афиша, декора, лъжовний, самаго.

Архаизмите се употребяват  в езика с определена стилистична цел- най-често се срещат в художествени произведения на историческа тема. Историзмите се употребяват в исторически текстове и в специалната научна литература като термини за точно документирано описание и възпроизвеждане на епохата.

 

*НЕОЛОГИЗМИ-думи и словосъчетания, които се създават за обозначение на нов предмет или за наименование на ново понятие. Възникват в езика в резултат на развитието на науката и техниката, в резултат на социалнополитическите изменения и новите условия на живот. Думите могат да се смятат за нови само през определен период от време. Те се появяват в езика, без да успее лексикографията да фиксира понякога дори и първата им поява. Като неологизми в БЕ могат да се определят:

-названия на науки и научни направления- бионика, астробиология, електрометрия

- названия на нови машини и прибори- видеотелефон, касетофон, бетоновоз;

- названия на нови вещества и материи- ямболен, полиестер, дунапрен;

-названия на признаци- аудиовизуален, дисертационен,;

-названия на действия- приземява се, стопирам;

- в битовата лексика- джинси, джапанки, миксер, грил;

- в изкуството и културата- сериал, евровизия, поп-музика;

1.Лексикални неологизми- нови или заети думи: космофизика, извънземен, чорапогащник, мотел и т.н.

2.Семантични неологизми- думите, семантичната структура на които в обогатена с нови значения: ясла-детски ясли;

Неологизмите са един от източниците за обогатяване на речниковия състав. Съществуването им  в езика свидетелства за неизчерпаемите му възможности да се попълва непрекъснато с нови лексикални единици.

От неологизмите се отделят т.нар. оказионализми или още контекстови неологизми - нови и временни смислови единици, а не думи в пълния смисъл. Използват се като номинативни единици само в условията на даден контекст: Касиерувах из градчета китни, домакинувах сред заводски прах...

*Лексиката откъм сфера на употреба:

ОБЩОНАРОДНА ЛЕКСИКА И ЛЕКСИКА С ОГРАНИЧЕНА УПОТРЕБА

-Общонародна- лексиката, която се употребява свободно и неограничено в социално и диалектно отношение. Тя е основа на речниковия състав, много е разнообразна: битови названия, икономически понятия, названия на понятия от културния живот и т.н.

-С ограничена употреба - тя не е общонародно достояние. Използването й в речта се определя от  професията, възрастовите особености и диалектната принадлежност на говорещите. Към ограничената употреба спадат професионалните, диалектните и жаргонните думи.

Диалектна лексика:

Диалектите, възникнали исторически са първични териториални разновидности на езика, които и до днес се използват за устно общуване от селското население в определени райони и местности. Те имат характерни фонетични, граматични и лексикални особености. В своя многовековен развой те са се променяли, развивали, сближавали и отдалечавали един от друг, за да достигнат до нас в този традиционен вид, който днес откриваме  в селата и който ни е познат повее или по-малко на нашите родители, деди и прадеди. Диалектите и кн. език са част от общонародния език. Диалектът е само устна проява и се използва днес като средство за битово общуване. Той не е стилистично разслоен, лексиката му е тематично ограничена, свързана с всекидневната дейност в миналото на селянина земеделец или скотовъд. С диалектни думи се обозначават предмети от домашния бит и поминъка на населението, действия и признаци на предмети и явления: хижа, излак(кладенец), белушка(бяла овца), мъток (запартък).

Диалектните думи, които имат синоними в кн. език се нар. диалектизми: големшок (големичък-Софииско), живелка (живот - Девинско).

Освен като диалектизми диалектните думи се нар. Още регионализми, местни думи.

1.     Фонетични диалекти- когато отд.дума се отличава от книжовната само по изговора на отд.звукове: ода(вода), леп(хляб), грозге(грозде).

2.     Граматически- отличават се само по членуване, грам. род, падежно окончание: градо (градът), колища (колове), четемо (четем).

3.     Словообразувателни- представки и наставки при наличие на общ корен: лошав(лош), прежба (прежда), майсторица (майсторка).

4.     Синтактични- при различия в съчетанието на думите, словореда и строежа на изречението: йа го не видях; яз ми е мъка за него.

Сред лексикалните диалектизми се отличават речникови, семантични, етнографски и фразеологични.

**Речникови- назовават общоизвестни предмети и явления, които други названия в книж.език. В Североизт. Б-я например: гагу ( съпруг на леля).В Изт. говори- мамули( царевица).

**Семантични- думи, които съвпадат по форма и изговор с книжовни думи, но които имат особено значение в диалектите. В родопските говори например любя има значение на целувам.

**Фразеологични- устойчиви съчетания с определено значение, характерно само за даден диалект- обра божура( засрами се).

 

Специална терминологична и професионална лексика:

 

1.Терминологична лексика- отнасят се думите, които означават логически точно формулирани специални понятия - т.нар. термини- наименования на определени предмети, понятия процеси в науката, техниката, политиката, икономиката и културата. Термините могат да бъдат изразени с една дума или със словосъчетание. Термините словосъчетания имат постоянен лексикален състав и словоред: слънчева енергия, щитовидна жлеза, демографски взрив.

Термините са общоупотребими и с ограничена сфера на употреба. Общоупотребими например: теорема, аксиома, окръжност, класификация, синоним, екология.

Термини с тясна употреба: левкемия, аломорфи и т.н.

Поради своя характер термините не допускат метафоризация - употребяват се с преките си номинативни значения.По произход те не са еднородни- в мнозинството си са заети думи.  

Медицинската терминология например е изградена от латински и гръцки названия: бронхи, скарлатина.

На всяко понятие трябва да съответства едно терминологично обозначение.

Към специалната лексика се отнасят и професионализмите- думи и словосъчетания, характерни за речта на определен колектив от хора, обединени от обща производствена дейност или специалност. Мн.често професионализмите са само дублети или синоними на научни и технически термини. Те са близки до жаргонната лексика и просторечието. Професионалната лексика е цосиално, а не териториално ограничена.

 

***Жаргонът- своеобразна разговорна реч, условен „език” на ограничена социална група, членовете на която имат еднакви интереси, еднакви битови и професионални условия на живот и дейност. Наричан е още групов сленг.

Пример: мангизи, запуши си фунията, оди бичи чушки, арабия.

Най-разпространен  е жаргонът на учениците  и студентите.

Жаргонът има изключително устна проява и се отделя от книж. език главно със своята лексика. Жаргонът няма свои характерни фонетични и граматични особености. Има експресивен характер-цивря вместо плача, поркам вм. пия, маце вм. момиче.

Една от главните причини за създаване на жаргонната лексика е стремежът на младия човек да търси нови експресивни езикови средства, с помощта на които да смекчи или засили впечатлението от казаното, да наруши с известна претенция установения езиков стандарт, да бъде оригинален.

 

**Аргото е социална разновидност на речта, създадена изкуствено с цел да направи речта неразбрана за околните. Аргото е таен „език” с ограничена употреба само в речта на декласираните елементи. Аргото се създава ,за да задоволи специалните, „професионалните” нужди на крадци, разбойници, скитници и др.

У нас терминът арго се използва главно за тайния говор на апашите, съществувал в миналото и за общо название на тайните занаятчийски говори.

Жаргоните и арготичните думи са извън речниковия състав на книжовния език, затова тяхната употреба в речта не е нормирана и има официален характер.

Елин Пелин "Гераците" - нарушената и изгубената хармония в рода

 Никола Бенин

John Donne was the Dean of St. Paul’s (Джон Дон е бил декан на Сейнт Пол)

 Никола Бенин

Търново, столица на Княжество България, изглед откъм пътя за Габрово - рисунка М. Вайе

 

"Търново, столица на Княжество България, изглед откъм пътя за Габрово" - рисунка, публикувана в седмичното парижко списание "Le Monde illustré" на 17 май 1879. В същата книжка е съобщено за резултатите от работата на Учредителното събрание и за избора на княз Александър I. Рисунка от М. Вайе по фотография на М. Иванов.

"Гераците" от Елин Пелин - разрухата на родовата общност

 Никола Бенин

С повестта „Гераците” Ел. Пелин продължава традицията в този жанр (преди него – Л. Каравелов и Ив. Вазов). Други повести на Ел. Пелин: „Земя”, ”Нечиста сила”.

Замисъл: Повестта възниква при една нощна среща на Ел. Пелин (на път от Байлово) със селянин, който водел малко дете – останало сираче, да му търси „някоя работа в София”. Именно тази „преживяна” случка влиза като финал в повестта „Гераците”. От замисъла (1903г.) до окончателното публикуване на повестта през 1911 г. минават цели 7 години, но това е най-леко и вдъхновено работената творба на Ел. Пелин, за която той споделя, че е „един творчески момент – истински” в неговия живот.

Сюжет: Повестта отразява навлизането на новите социални отношения в селото и закономерното разпадане но патриархалната общност, което се приема трагически от човека – той губи устоите си, изградени във вековния му опит и основаващи се на патриархалното единство нa рода, на патриархалния морал. Светът се превръща в „мъничка пустиня”, неразбирането на промените убива поривите и желанието у човека. Разделя се пространството на дома, а пространството „отвъд” дома е чуждо и неразбираемо – попаднали в него, селските синове не намират мястото си и изпадат до социалното дъно нa обществото. Без опората в рода човекът не намира в себе си достатъчно сили за отпор на събитията и те го поглъщат, объркват, отчуждават все повече. Героите (Герака, Павел, Елка) са еднакво безсилни да се впишат в промененото време, стават жертви на бързите процеси на разпадане на родовото и отделянето на личността по неин собствен път. Елин Пелин показва как процесите на социални изменения и трансформации рефлектират върху човека, променят го и го погубват –довеждат го до етично израждане, до морално деградиране и човешко обезличаване под въздействието на егоизма и алчността, на скъперничеството и собственическите страсти.

Ел. Пелин повествува, като следва хронологията на историческия процес и дава възможност да се проникне в дълбочина в причинно-следствените връзки. Сюжетът е организиран композиционно в 11 глави, които са несъразмерни. Художественото време се развива в три основни момента: с неговата миналост, предисторията (1.-3. глава –експозиция); неговата сегашност (най-голям обем от текста), като завръщането на Павел(4. глава) е завръзка и поставя началото на същинската история за семейната разруха, а смъртта на баба Марга предпоставя края на патриархалната идилия; кулминационният момент е открадването на парите (7. глава); развръзката проследява постепенната разруха на патриархалния космос, а финалът на повестта – със смъртта на Герака – бележи необратимостта на катастрофичните процеси; най-малко място, в края на повестта, е отделено на бъдещността (неясна и безперспективна) в образите на Захаринчо и Йовка.

Обширната експозиция (1. – 3. глава) натрупва времеви пластове от миналото, за да подготви за грозното и страшно събитие – открадването на парите, което в морален план е кражба на родовата чест и бележи естествената разруха на патриархалното единство. Началото на текста – предисторията на рода – въвежда читателя в един чуден свят на спокойствие, хармония и съвършенство – света на Гераците. Това е тяхното родово пространство и родово време – подредено, устойчиво, затворено в своята цикличност и сигурност. Човекът в този свят е цялостен и хармоничен. В семейството царят благополучие и добронамереност, то е уважавано от цялото село, сговор и мир витаят в големия дом и голямата къща, три поколения са живели, изпълнени с любов един към друг, с любов и благодарност към земята. Тогава всеки работен ден Йордан Герака е събуждал всички с обещание, че „пак ще се къпе в човешки пот майката земя”. Чрез глаголните форми в минало несвършено време се носи усещане за повторяемост, цикличност, вечност. Много лета със същите думи Герака е благославял земята и хората. Символи на патриархалното единство и хармония са:  семейството и домът  

къщата, дворът, борът, кръчмата, трудът, земята.

Името Герак(ястреб) е от семантичния ред на волните, гордите царствени птици(орел, сокол, ястреб) – образ от фолклорната традиция, който символизира сакралното родово пространство. Царствената птица е част от мита за космическото дърво – божествената соларна птица е свила гнездо в клоните на световното дърво и олицетворява силите на доброто и хармонията. Името „Йордан” („спуска се, тече”) се свързва с божествената чистота(свещените води на река Йордан). Птичото име е родов герб – символ на подредения и хармоничен семеен космос, осветен от Бога. Съдбата на рода на Герака е видяна като съдба на птичия род (тъждествен на митологичния божествен свят).

Герака е представен и със социалната си дейност, и с духовността си. Героят живее съобразно със законите на здравия смисъл на ежедневието и в съгласие с нравствените норми на християнския морал. Той е “пъргав и трудолюбив”, “надарен с ум практичен и с търговски способности”, “малко скъперник”, “направил е пари и се е издигнал”, но поздравява “всички братски”, обича да помага на хората, има “меко и добро сърце”, веселият му нрав се съчетава с патриархална строгост.

      Баба Марга е достойна спътница на достойния си мъж. Тя е „душата” на къщата, олицетворява нейната хармония и чистота. Тя е пазителка на нейното огнище и следи зорко за справедливостта, реда и сговора. Неслучайно е определена като „добрия и строгия дух” на кръчмата(и на къщата).Притежава изключителна духовна сила и защото има своята социална и нравствена опора у мъжа си. Авторитетът й е безспорен – и в дома, и сред съселяните. Отличава се с душевна младост и бодрост, с жизненост и трудолюбие: ”запазена, здрава и пъргава”, ”със звънлив глас като мома”. Според патриархалния модел е идеал за жена, за което говори и името и–Марга от „маргарит”, ”перла”.

Между двамата съпрузи царят обич, доверие, уважение, взаимопомощ. Герака се гордее с жена си. Като родители те се грижат да оставят добро име и добро наследство на децата си; домът им е гнездо на любов.

Челядта: Герака има трима синове, ”народени един след друг” – в унисон с хармоничния и безпроблемен свят на Гераците. Родът не само е продължен, но е продължен с трима синове, народени бързо и леко един след друг – в духа на фолклорната традиция. Изпълнена е основната родова ценност – продължаването на рода, както и другите родови ценности – имуществото(наследството) е съхранено и умножено, опазено е доброто и почтено име на рода, то е славата на патриархалния род. Смъртта на старците и раждането на децата затварят жизнения цикъл на рода и осъществяват неговата вечност.

Къщата е „голяма, бяла”, оградена „като кале с бели зидове”, „всред широк двор”, „на лично място сред селото”, вижда се „отдалеч”. Чрез символиката на бялото и на пространствения център, в който е ситуиран, домът на Герака е сакрализиран – откроен е неговият престиж, високата му чест сред селото. Зидовете са защита и сигурност на единния родов свят.

Общата софра и огнището също са маркери на божественост, на святост и хармоничност, на свързаност със слънцето и с добрия дух, живеещ под огнището.

Кичестият бор с птичките, които се боричкат и вият гнезда в клоните му, като огласят с песните си дома но Гераците. Борът е „семейното знаме” на Гераците. Той е изключителен, свързан е с тайнството на светостта по две причини: донесен е от „светите рилски гори” и е посаден „в незапомнени времена от прадедите на Гераците”. Особена сакрална сила носи дървото и със своето пространствено положение – ситуирано в сакралния център: „всред широкия двор”, който пък е „сред селото”; но борът е и „самотен….единствен бор в цялата околия”. Тази изключителност придава особено символно значение но родовото дърво в рода на Гераците. Под неговата „света сянка” не само умират старците от рода, но се и раждат неговите синове. Родовото дърво е вариантна митологемата за световното дърво и се явява символ на патриархалното единство, сила, хармония, на вечния живот в родовия космос, на светостта му (издига се „високо” и „право като стрела”).

Хармонията на описаното битие е и хармония на труда, на любовта към земята (която е дом и благославяща майка), хармония в семейството.

Последният щрих от този хармоничен свят е описанието на смъртта на баба Марга – „ненадейна” смърт, бърза и лека – в съгласие с митологичния тип съзнание за естественото сближаване на рождеството и смъртта. В този смисъл се разчита и съполагането на смъртта с моминския глас на баба Марга, който остава като символ на зачеване в смъртта, на постоянния жизнен кръговрат между живота и смъртта. Животът е минал бързо и леко, неговото напускане не е трагедия, а отстъпва място на нов живот. Смъртта на баба Марга отбелязва обаче края на митологичното време на рода на Гераците, края на доброто в този род (баба Марга като жена е духовен стълб на патриархалното семейство, пазител на семейния уют – неслучайно именно тя поддържа огъня в огнището).Смъртта на баба Марга „ражда” не плодове на любовта, а на завистта и разединението на рода, на неговата разруха. В патриархалното битие се втурва гибелната стихия на промените, на злото, олицетворено в образа назмията (нейниятмитологичен смисъл – пазител на семейното огнище, се измества от християнския и смисъл: прокълната от Бога твар, образ на изкушението и злото). Образите на доброто се заместват от образите на злото и хаоса: птиците, птичето – от змията, змийското, зверското (лисица,вълчица, кучета); бялото и чистото – от мръсотията, мухите, калта и локвите,„свинското”; селото – от града; кръчмата – от бакалницата; щедростта – от алчността и скъперничеството („зинал като ламя”); „златният дух”на баба Марга – от „златния дявол”(парите в досега си до Божан); радостта и веселието – от пиянско падение; любовта и хармонията – от злобата, крамолите, клетвите; животът в единение в общия дом – от отчуждението, разделението, глухотата, пустотата, паяжините, смъртта; щастливият дом – от дома затвор.

Настоящето обосновава нравствената трансформация на хората, деградацията на взаимната привързаност. В новия свят вече няма място за хармонични хора. Той не търпи целостността и няма усет за завършеност. Хармоничната човешка същност на главата народа – старият Герак, като че ли се разпада на три части – тримата синове. Всеки един от тях получава от бащата свето духовно наследство, но това наследство, както и наследеният имот, са гибелни в отделеността си от цялото. Човешките същества започват да губят своята идентичност, усещането си за родова свързаност – те са изхвърлени от митологичния родов космос, който дарява сигурност и топлина със своята хармоничност, и са обречени да бъдат или палачи, или жертви, да се отдадат на страстите и пороците си или да страдат смирено, мълчаливо, като се уповават на вярата, надеждата и любовта.