Абу Симбел / Abu Simbel

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА  Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Днес закусихме рано и в 7:00 ч. потеглихме от Асуан за Абу Симбел. Отидохме направо в хотела, където щяхме да нощуваме – „New Abu Simbel Tourist Hotel“; това е чудесен семеен хотел. За краткото разстояние до храмовете в Абу Симбел използвахме местен транспорт и прекарахме там целия следобед. Върнахме се в хотела за хапване, след което се отправихме на разходка с корабче по залез слънце, а по-късно гледахме и светлинно-звуковия спектакъл в Абу Симбел.

An early breakfast today and left Aswan for Abu Simbel at 7am. We went directly to our hotel for the night, the "New Abu Simbel Tourist Hotel" in Abu Simbel, which is a lovely family run hotel. Used local transport for the short journey to Abu Simbel temples, and spent the whole afternoon there. Returned to the hotel for a meal, and then a sunset cruise and the Abu Simbel sound and light show

РУСЕ, 1956 ГОДИНА

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА   Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Озимандия: Неизбежният падение на човешката гордост от Пърси Биш Шели / Ozymandias: The Inevitable Fall of Human Pride By Percy Bysshe Shelle

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА  Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Озимандия: Неизбежният падение на човешката гордост

От Пърси Биш Шели

Малко са стихотворенията, които улавят крехкостта на човешкото величие толкова силно, колкото „Озимандия“ на Пърси Биш Шели. Стихотворението започва с разказа за пътешественик, видял руините на древна цивилизация: два огромни каменни крака стоят в пустинята, докато разбито лице лежи наполовина заровено в пясъка. Върху пиедестала надпис провъзгласява арогантността на някога могъщ цар: „Вижте моите дела, вие, Могъщи, и се отчайвайте!“ Иронията обаче е опустошителна. Нищо не е останало от великолепната му империя. Паметниците на амбицията му са се разпаднали, царството му е изчезнало и безкрайната пустиня се простира около счупената му статуя. Чрез този завладяващ образ Шели ни напомня, че дори най-великите владетели не могат да избягат от течението на времето.

В основата на поемата се крие дълбоко размишление върху властта, гордостта и преходността на човешките постижения. Озимандиас вярвал, че властта му ще трае вечно, но не успял да разбере, че времето е безразлично към амбициите на кралете. Неговата разбита статуя се превръща в символ на всяка империя, която някога се е смятала за непобедима, на всеки владетел, който е объркал властта с безсмъртието, и на всяко човешко същество, което вярва, че светският успех може да победи неизбежното. И все пак Шели въвежда друга завладяваща идея: въпреки че империята на краля е изчезнала, разбирането на скулптора за неговия характер оцелява в камъка. Скулпторът е уловил арогантността на владетеля толкова живо, че изразът му продължава да говори през вековете. Изкуството в този смисъл съхранява истини, които властта не може да заличи.

Може би най-красивият и обезпокоителен аспект на „Озимандиас“ е неговият последен образ: „самотните и равни пясъци“, простиращи се безкрайно в далечината. Пустинята се превръща в мълчалив свидетел на възхода и падението на цивилизациите, безразличен към човешката гордост, амбиция и страдание. Шели не е нужно да ни казва директно, че арогантността е глупава или че величието е временно; руините разказват историята вместо него. Стихотворението ни кани да преосмислим какво преследваме, какво оставяме след себе си и какво наистина заслужава да бъде запомнено. В крайна сметка титлите избледняват, паметниците се рушат, а империите се превръщат в прах. Това, което остава, е тихата истина, че никоя човешка сила не е вечна и времето в крайна сметка смирява дори онези, които вярват, че са вечни.

Ozymandias: The Inevitable Fall of Human Pride

By Percy Bysshe Shelley

There are few poems that capture the fragility of human greatness as powerfully as Percy Bysshe Shelley's Ozymandias. The poem begins with the account of a traveller who has witnessed the ruins of an ancient civilisation: two enormous stone legs stand in the desert, while a shattered face lies half-buried in the sand. Upon the pedestal, an inscription proclaims the arrogance of a once-mighty king: “Look on my Works, ye Mighty, and despair!” Yet the irony is devastating. Nothing remains of his magnificent empire. The monuments of his ambition have crumbled, his kingdom has vanished, and the endless desert stretches around his broken statue. Through this haunting image, Shelley reminds us that even the greatest rulers cannot escape the passage of time.

At the heart of the poem lies a profound reflection on power, pride, and the impermanence of human achievement. Ozymandias believed his authority would endure forever, but he failed to understand that time is indifferent to the ambitions of kings. His shattered statue becomes a symbol of every empire that once considered itself invincible, every ruler who mistook authority for immortality, and every human being who believes that worldly success can defeat the inevitable. Yet Shelley introduces another fascinating idea: although the king's empire has disappeared, the sculptor's understanding of his character survives in the stone. The sculptor captured the ruler's arrogance so vividly that his expression continues to speak across centuries. Art, in this sense, preserves truths that power cannot erase.

Perhaps the most beautiful and unsettling aspect of Ozymandias is its final image: the “lone and level sands” stretching endlessly into the distance. The desert becomes a silent witness to the rise and fall of civilisations, indifferent to human pride, ambition, and suffering. Shelley does not need to tell us directly that arrogance is foolish or that greatness is temporary; the ruins tell the story for him. The poem invites us to reconsider what we pursue, what we leave behind, and what truly deserves to be remembered. In the end, titles fade, monuments crumble, and empires become dust. What remains is the quiet truth that no human power is permanent, and time ultimately humbles even those who believe themselves eternal. 

"Привет" е дума от старобългарския език

 Д-Р  ИЛИЯНА БЕНИНА  Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Тemple of Nefertari at Abu Simbel

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА   Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Храмът на Нефертари (известен още като Малкият храм в Абу Симбел) е забележителен скален храм (speos), издигнат от фараона Рамзес II през XIII в. пр.н.е. (XIX династия) в Долна Нубия. Посвещението му е съвместно — на богинята на любовта, майчинството и музиката Хатхор и на съпругата на фараона, царица Нефертари Меренмут („Най-красивата, обичана от богинята Мут“).

1. Архитектурни и иконографски особености

• Еднакъв мащаб на колосите (Фасада): Във фасадата са врязани 6 стоящи колосални статуи с височина около 10 метра. Необичайно за древноегипетското изкуство, двете статуи на царица Нефертари са изобразени със същите размери като четирите статуи на Рамзес II. Това демонстрира нейното изключително политическо и религиозно значение. В подножието им са разположени по-малки фигури на техните деца.

• Вътрешно разпределение:

  • Хипостилна зала: Поддържа се от 6 стълба, завършващи с капители във формата на главата на богинята Хатхор (хатхорически стълбове).

  • Трансепт (Вестибюл): Украсен със сцени на царската двойка, поднасяща дарове на божествата.

  • Светилище (Sanctuary): На задната стена е изсечена статуя на богинята Хатхор под формата на свещена крава, излизаща от скалата, като Рамзес II е изобразен под нейната закрила.

2. Епиграфска символика и текстове

На фасадата и в интериора на храма царица Нефертари е обожествена приживе като земно превъплъщение на Хатхор.

Един от най-известните надписи върху фасадата на храма гласи:

„Рамзес, обичаният от Амон, изгради този храм, изсечен в планината за вечни времена за Великата царска съпруга Нефертари, за която слънцето грее.“

3. Спасителната кампания на ЮНЕСКО (1964–1968)

Поради изграждането на Асуанския язовир и опасността от потапяне под водите на езерото Насър, Храмът на Нефертари и Големият храм на Рамзес II бяха напълно демонтирани, разрязани на блокове и пренесени на 65 метра по-високо върху изкуствена скална куполна конструкция на 200 метра навътре от оригиналното си място.

Основна библиография

1. Desroches-Noblecourt, Christiane, & Kuentz, Charles (1968). Le Petit Temple d'Abou Simbel et le Temple de Derr. Cairo: Centre de Documentation et d'Études sur l'Ancienne Égypte.

2. Porter, Bertha, & Moss, Rosalind L. B. (1975). Topographical Bibliography of Ancient Egyptian Hieroglyphic Texts, Reliefs, and Paintings: Volume VII - Nubia, the Deserts, and Outside Egypt. Oxford: Griffith Institute, Ashmolean Museum.

3. Tyldesley, Joyce (2001). Ramesses: Egypt's Greatest Pharaoh. London: Penguin Books.

4. UNESCO (1980). The Rescuing of Nubia's Monuments: International Campaign for the Safeguarding of the Monuments of Nubia. Paris: UNESCO.

Абу Симбел е древен храмов комплекс, първоначално издълбан в солидна скална отвесна стена в южен Египет и разположен на втория водопад на река Нил . Двата храма, които съставляват обекта, са създадени по време на управлението на Рамзес II (ок. 1279 - ок. 1213 г. пр.н.е.) или между 1264 - 1244 г. пр.н.е. или 1244-1224 г. пр.н.е. Разминаването в датите се дължи на различните тълкувания на живота на Рамзес II от съвременните учени. Въз основа на обширните произведения на изкуството във вътрешността на Великия храм е сигурно, че структурите са създадени, поне отчасти, за да отпразнуват победата на Рамзес над хетите в битката при Кадеш през 1274 г. пр.н.е. За някои учени това показва вероятна дата 1264 г. пр.н.е. за първоначалното строителство, тъй като победата би била прясна в паметта на хората. Решението за изграждане на величествения паметник точно на това място, на границата със завладените земи на Нубия, подсказва на други учени по-късната дата 1244 г. пр.н.е., тъй като той би трябвало да е започнат след Нубийските кампании, предприети от Рамзес II със синовете му, и е построен като символ на мощта на Египет.

Независимо от датата, на която е започнало строителството, се приема, че създаването на комплекса е отнело двадесет години и че храмовете са посветени на боговете Ра-Хоракти, Птах и ​​обожествения Рамзес II (Великият храм), както и на богинята Хатор и кралица Нефертари, любимата съпруга на Рамзес (Малкият храм). Макар че се предполага, че името „Абу Симбел“ е било обозначението на комплекса в древността, това не е така. Твърди се, че швейцарският изследовател Буркхард е бил отведен до мястото от момче на име Абу Симбел през 1813 г. сл. Хр. и тогава мястото е кръстено на него. Буркхард обаче не успял да открие мястото, което било заровено в пясък до гърлата на величествените колоси и по-късно споменал за това преживяване на своя приятел и колега изследовател Джовани Белцони. Именно Белцони е този, който открива и за първи път разкопава (или разграбва) Абу Симбел през 1817 г. сл. Хр. и се смята за вероятно той, а не Буркхард, да е бил отведен до мястото от младото момче и да е кръстил комплекса на негово име. Както и при други аспекти, свързани с Абу Симбел (като датата на започване на строителството му), истинността на която и да е от двете версии на историята е отворена за тълкуване и всичко, което е известно, е, че оригиналното име на комплекса, ако е имало конкретно обозначение, е загубено.

Двата храма

Великият храм е висок 30 метра и дълъг 35 метра, като от двете страни на входа са разположени четири седнали колоса, по два от всяка страна, изобразяващи Рамзес II на трона му; всеки от тях е висок 20 метра. Под тези гигантски фигури има по-малки статуи (все още по-големи от реални), изобразяващи победените врагове на Рамзес - нубийците, либийците и хетите. Други статуи представят членовете на семейството му и различни богове-защитници и символи на властта. Преминавайки между колосите, през централния вход, вътрешността на храма е украсена с гравюри, изобразяващи Рамзес и Нефертари, отдаващи почит на боговете. Великата победа на Рамзес при Кадеш (считана от съвременните учени за по-скоро равенство, отколкото египетски триумф ) също е изобразена подробно по северната стена на Хипостилната зала. Според учените Оукс и Галин, тези гравюри на събитията около битката,

Представете оживен разказ както в релефи, така и в текст. В египетския лагер се правят приготовления за битка. Конете се впрягат или им се дава храна, докато един войник превързва раните си. Изобразена е и царската шатра, а друга сцена показва военен съвет между Рамзес и неговите офицери. Двама хетски шпиони са заловени и бити, докато не разкрият истинското местонахождение на Муватали, хетския цар. Накрая двете страни влизат в битка, египтяните атакуват в спретната формация, докато хетите са в объркване, колесници се трясат, коне бягат, а войници падат в река Оронт. В текста Рамзес се изправя срещу цялата хетска армия сам, с изключение на подкрепата, оказана от [ бог ] Амон , който го защитава в битката и накрая му дава победата. (208).