Псамтик I е основател и първи фараон от периода Саит (XXVI династия) 664 и 525 г. пр.н.е. / Psamtik I was the founder and first pharaoh of the Saite Period (XXVI dynasty) 664 and 525 BC

 ИЛИЯНА БЕНИНА  НИКОЛА БЕНИН

Фараон Псамтик I

Псамтик I е основател и първи фараон от периода Саит (XXVI династия) 664 и 525 г. пр.н.е.

Той получава независимост от Асирийската империя и народът му преживява просперитет по време на дългото му царуване.

Анекдот за откриването на произхода на езика.

Гръцкият историк Херодот предава анекдот за Псамтик във втория том на своите „Истории“.

По време на пътуването си до Египет Херодот чува, че Псаметих („Псамтик“) се опитва да открие произхода на езика, като провежда експеримент с две деца. Твърди се, че той дал две новородени бебета на овчар с инструкциите никой да не им говори, но овчарят да ги храни и да се грижи за тях, докато слуша, за да определи първите им думи. Хипотезата е, че първата дума ще бъде произнесена на коренния език на всички хора.

Когато едно от децата извикало „βεκός“ (bekós) с протегнати ръце, овчарят съобщил това на Псаметих, който заключил, че думата е фригийска, защото това е звукът на фригийската дума за „хляб“. Те заключили, че фригийците са по-древен народ от египтяните и че фригийският е оригиналният език на хората.

Няма други запазени източници, които да потвърждават тази история.

Релеф на Псамтик I, който прави дар на Ра-Хорахти

Гробница на Пабаса (точно пред входа на храма на Хатшепсут в Дейр ел-Бахри).

Pharaoh Psamtik I

Psamtik I was the founder and first pharaoh of the Saite Period  (XXVI dynasty) 664 and 525 BC 

He gained independence from the Assyrian Empire and his people experienced prosperity during his long reign.

Anecdote about the Discovering the origin of language.

The Greek historian Herodotus conveyed an anecdote about Psamtik in the second volume of his Histories.

During his travel to Egypt, Herodotus heard that Psammetichus ("Psamṯik") sought to discover the origin of language by conducting an experiment with two children. 

Allegedly he gave two newborn babies to a shepherd, with the instructions that no one should speak to them, but that the shepherd should feed and care for them while listening to determine their first words. 

The hypothesis was that the first word would be uttered in the root language of all people. 

When one of the children cried "βεκός" (bekós) with outstretched arms, the shepherd reported this to Psammetichus, who concluded that the word was Phrygian because that was the sound of the Phrygian word for "bread". Thus, they concluded that the Phrygians were an older people than the Egyptians, and that Phrygian was the original language of men.

There are no other extant sources to verify this story.

Relief of Psamtik I making an offering to Ra-Horakhty 

Tomb of Pabasa (just outside the entrance to Hatshepsut’s temple at Deir el-Bahri) 

Изида - женската Ра, с глава на лъвица, дава Анкх на цар Птолемей XII / Isis-the female Ra, lioness-headed, giving the Ankh to King Ptolemy XII

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН

„По-голямата част от смъртните се оплакват горчиво от злобата на Природата, защото сме родени за кратък живот, защото дори това пространство, което ни е дадено, преминава толкова бързо и толкова бързо, че всички, с изключение на много малцина, намират живота си в края си точно когато се готвят да живеят.

Не че имаме кратък период от време, а че пилеем голяма част от него. Животът е достатъчно дълъг и е даден в достатъчно щедра мярка, за да позволи постигането на най-великите неща, ако целият му период е добре инвестиран. Но когато е пропилян в лукс и безгрижие, когато е посветен на недобра цел, принуден накрая от крайната необходимост, ние осъзнаваме, че е отминал, преди да сме осъзнали, че отминава. Така е - животът, който получаваме, не е кратък, но ние го правим такъв, нито пък ни липсва, а го пилеем.

Животът, ако знаете как да го използвате, е дълъг. Но един човек е обзет от ненаситна алчност, друг - от мъчителна отдаденост на задачи, които са безполезни; един...“ Човек е опиянен от вино, друг е парализиран от леност; един човек е изтощен от амбиция, която винаги зависи от решението на другите, друг, воден от алчността на търговеца, е воден през всички земи и всички морета от надеждата за печалба; някои са измъчвани от страст към войната и винаги са или склонни да причиняват опасност на другите, или са загрижени за своята собствена; има някои, които са изтощени от доброволно робство в благодарно обслужване на великите; мнозина са затворници на копнежа за красотата на другите или за собствената си грижа; мнозина, не следвайки фиксирана цел, непостоянни и недоволни, са потопени от своята непостоянност в планове, които са вечно нови; някои нямат фиксиран принцип, по който да ръководят пътя си, но Съдбата ги хваща неподготвени, докато се мързелуват и прозяват. Защото всичко останало от съществуването не е живот, а просто време. (Сенека, „De Brevitate Vitae“, „За краткостта на живота“, I-II)

На снимката,

Изида - женската Ра, с глава на лъвица, дава Анкх на цар Птолемей XII.

Двоен храм на Хароерис и Собек в Ком Омбо, Външна хипостилна зала

"The majority of mortals complain bitterly of the spitefulness of Nature, because we are born for a brief span of life, because even this space that has been granted to us rushes by so speedily and so swiftly that all save a very few find life at an end just when they are getting ready to live.

It is not that we have a short space of time, but that we waste much of it. Life is long enough, and it has been given in sufficiently generous measure to allow the accomplishment of the very greatest things if the whole of it is well invested. But when it is squandered in luxury and carelessness, when it is devoted to no good end, forced at last by the ultimate necessity we perceive that it has passed away before we were aware that it was passing. So it is—the life we receive is not short, but we make it so, nor do we have any lack of it, but are wasteful of it.

Life, if you know how to use it, is long. But one man is possessed by an avarice that is insatiable, another by a toilsome devotion to tasks that are useless; one man is besotted with wine, another is paralyzed by sloth; one man is exhausted by an ambition that always hangs upon the decision of others, another, driven on by the greed of the trader, is led over all lands and all seas by the hope of gain; some are tormented by a passion for war and are always either bent upon inflicting danger upon others or concerned about their own; some there are who are worn out by voluntary servitude in a thankless attendance upon the great; many are prisoners of the craving for the beauty of others or the grooming of their own; many, following no fixed aim, shifting and inconstant and dissatisfied, are plunged by their fickleness into plans that are ever new; some have no fixed principle by which to direct their course, but Fate takes them unawares while they loll and yawn. For all the rest of existence is not life, but merely time."

(Seneca, "De Brevitate Vitae", "On the shortness of life", I-II)

Isis-the female Ra, lioness-headed, giving the Ankh to King Ptolemy XII.

Double Temple of Haroeris and Sobek at Kom Ombo, Outer Hypostyle Hall

НАШАТА БИБЛИОТЕКА: Antonella Barzazi "Repubbliche regolari. Ordini religiosi, cultura, politica nell’Italia moderna" Padova University Press, Padova 2025

ИЛИЯНА БЕНИНА  НИКОЛА БЕНИН

„La Repubblica“ събира четири изследвания, посветени на фигури и контексти на италианското редовно духовенство между XVI и XVIII век, предшествани от обширно въведение, в което Антонела Барзаци преразглежда някои от основните историографски развития, свързани с религиозните ордени в ранния модерен период. Авторката изрично представя тома като сборен труд, резултат от преработката на изследвания, проведени на различни етапи от нейната научна кариера и обединени в категорията „редовни републики“. Този избор представлява една от най-интересните и същевременно най-проблематични характеристики на книгата. Докато отделните приноси показват документалната солидност, която отдавна характеризира научните изследвания на Барзаци, остава въпросът дали те наистина се сливат в една последователна интерпретативна рамка. Следователно томът подканва към размисъл не толкова върху стойността на отделните есета, колкото върху способността на категорията, предложена в заглавието, да трансформира независимо замислените изследвания в единен отчет за политическата и културна организация на религиозните ордени в ранномодерна Италия.

Три от четирите глави произтичат от изследвания, публикувани преди това другаде и впоследствие преработени, докато есето, посветено на Джироламо Виелми, развива линия на изследване, която авторката култивира от известно време, както се вижда от нейната статия за Виелми в Dizionario Biografico degli Italiani (2020). Изрично съставният характер на тома сам по себе си не е ограничение; той обаче прави наличието на силна интерпретативна рамка още по-необходимо, ако хронологично и тематично хетерогенни казуси трябва да бъдат въведени в смислен диалог. Именно на това ниво възникват някои от най-значимите историографски въпроси на книгата.

Самата Барзази признава тази гледна точка (стр. 18): „Следващите страници не се стремят да допринесат за дискусия, която заслужава много повече място. По-скоро те целят да предложат храна за размисъл върху събитията и фигурите на една редовна Църква, здраво вкоренена от тази страна на Алпите, в контекст, далеч от стимулите на мултиконфесионалните общества и ежедневния контакт с различни култури, но обусловен от преплитането на папския централизъм, близостта до римския двор и политическата логика на държавите. Четирите глави, които обединяват изследователски приноси, написани по различно време в едно пътешествие в религиозните ордени, започнало преди много години и разклонило се в различни посоки, предлагат прозрения за поредица от ключови политически и културни преходи, които бележат последната фаза на широкото присъствие на манастирската и монашеска мрежа на целия полуостров, между религиозната криза от шестнадесети век и въздействието, два века по-късно, на Просвещението.“ („Следващите страници не се стремят да допринесат за дебат, който би изисквал много повече място. По-скоро те се стремят да предложат редица размисли върху събития и фигури, принадлежащи към редовна Църква, здраво вкоренена от тази страна на Алпите, в обстановка, далеч от стимулите на мултиконфесионалните общества и от ежедневните срещи с различни култури, но оформена от взаимодействието на папската централизация, близостта до римския двор и политическата логика на държавите. Четирите глави, които събират изследователски приноси, написани в различни моменти в рамките на научен маршрут за религиозните ордени, започнат преди много години и развити в различни посоки, се фокусират върху поредица от ключови политически и културни повратни точки, които бележат последната фаза на гъстата манастирска и монашеска мрежа на целия Италиански полуостров, от религиозната криза на шестнадесети век до срещата с Просвещението два века по-късно.“).

И все пак, някои резерви възникват от определението във въведението на Италианската редовна църква като реалност, „здраво вкоренена от тази страна на Алпите“, действаща в хоризонт, относително отдалечен от стимулите на мултиконфесионалните общества и от ежедневните срещи с различни култури. Въпреки че това е деклариран интерпретативен избор – такъв, който е склонен да идентифицира управлението на религиозните ордени със самите ордени – той рискува да създаде образ на редовния свят, който е прекалено компактен и центростремителен. Документацията, създадена от самите ордени, инквизиторските записи и последните изследвания върху ранномодерните мрежи сочат вместо това към една далеч по-мобилна и пропусклива реалност: монаси и монаси, ангажирани в постоянно движение, библиотеки, захранвани от международни вериги на книгообръщение, епистоларен обмен, пресичащ политически и конфесионални граници, и непрекъснато излагане на културните и религиозни напрежения на епохата. Вместо институции, определени изключително от връзката им с Рим и държавите на полуострова, религиозните ордени често се явяват като пространства на медиация, пресичани от влияния, обмени и конфликти, които значително усложняват институционалния им профил.

Въведението се опитва да се справи с това напрежение. Барзази предлага диахронен преглед на развитието на научните изследвания върху религиозните ордени в Италия, като обръща особено внимание на историографските дебати от 80-те до началото на 2000-те години. Въпреки цялата си наситеност, изследването остава селективно и донякъде самореферентно. Значително внимание е отделено на собствената работа на автора и на тази на учени, работещи в рамките на подобна историографска традиция (Джанини, Роза, Фрагнито), докато препратките към по-нови международни изследвания се появяват само мимоходом, често като библиографски ориентири, а не като възможности за продължително ангажиране с интерпретативни модели, разработени извън италианския – или италианоезичния – контекст. Впечатлението е, че диалогът с глобалната историография се призовава по-скоро като задължение, отколкото като истински методологичен обмен. Читателите срещат имена като Валниг, Жупанов, Куантин и Ленер, но тези препратки постоянно се филтрират през защитна позиция, насочена към потвърждаване на важността на италианския контекст и предполагаемата „специфичност“ на редовните преживявания на полуострова.

Подборът на казуси допринася за същия ефект. Главните герои, избрани от Барзази, са, в съответствие с нейните дългогодишни изследователски интереси, фигури и конгрегации, вкоренени във венето-римския свят: сервитите по време на Интердикта, камалдолците между Падуа, Венеция и Мурано, доминиканците, участващи в цензурата през осемнадесети век, и, разбира се, Виелми, венециански монах, който по-късно става епископ. Всички те са релевантни примери, добре документирани и здраво основани в специфични исторически контексти, но ограничени в по-широкия си интерпретативен обхват. Нито една от главите не успява да формулира по-широк аргумент за редовните култури като автономни системи на власт, нито пък оспорва фундаментално самата идея за „редовна република“ като оперативна историографска категория. Ако имплицитният модел е този на „Републиката на буквите“, авторът е идентифицирал потенциално плодотворен паралел, без да постига напълно аналитичните му последици. Резултатът е подход, който потвърждава повече, отколкото поставя под въпрос, и в крайна сметка остава вграден в самата манталитетност, която се стреми да изследва – епистемология на приемствеността и запазването, а не на разкъсването и трансформацията.

Внимателното четене на тома разкрива редица интерпретативни слабости, значителни пропуски и проблематичен избор на перспективи. Сред най-забележителните е перспективата, която остава силно италианска и самостоятелна. Въпреки честите препратки към международни научни изследвания, книгата остава закотвена в италианско-центрична перспектива, с отчетлив венецианско-римски фокус и малко смислено използване на сравнителни или транснационални доказателства. Глобалната история изглежда до голяма степен ограничена до нивото на теоретична рамка. Казусите са с локален обхват и често преразглеждат теми, разглеждани преди това от автора. Международните научни изследвания са цитирани, но рядко са интегрирани в аргумента или критично обсъждани. Резултатът е фундаментално монографична перспектива, представена под прикритието на по-широк синтез.

На стр. 19 и следващите страници Барзази предлага спорна интерпретация на пост-тидентската трансформация на религиозните ордени, твърдейки, че тяхната история през втората половина на XVI век „не е преминала през Трент“, а вместо това е била сведена до въпроси за папската власт и инквизиторската намеса, позовавайки се на десета глава от „ Тредидентският събор: историческо въведение “ (2001) на Адриано Проспери. Подобно твърдение е проблематично, освен ако не бъде внимателно контекстуализирано. Опростяването – и най-вече съживяването – на позиция, която много скорошни изследвания са съществено преразгледали относно въздействието на Трентинския събор върху редовното духовенство, рискува да замъгли сложността на периода и творческите начини, по които религиозните ордени са присвоявали и преинтерпретирали съборните декрети. Тридентските конгрегации, разширяването на мисионерската дейност, реформата на богословското образование, многобройните свидетелства относно участието на редовното духовенство в съборните дебати и литургичното обновление, насърчавано след Трентския събор, не могат просто да бъдат оставени на заден план, както показват изследвания като „ Духовенството преди и след Трентския събор“ (2014) на Нови Чавария. Подобни заключения произтичат от по-скорошната книга на Ал Калак „ Третинският събор и редовните. Религиозните ордени, подложени на изпитанието на Контрареформацията“ (2021). Барзази в крайна сметка свежда Контрареформацията – термин, който тя последователно използва, вместо сега по-често предпочитания „Католическа реформа“ – до борба за куриална власт, пренебрегвайки динамичната роля, която играят вътрешните религиозни реформи. По ирония на съдбата, тази роля вече е била подчертана в различни аспекти в колективния том „ Приносът на религиозните ордени към Трентския събор“ (1946), редактиран от Черубели за четвъртостогодишнината от събора. Следователно естествено възниква въпросът: ако загубата на определени институционални автономии (докато други бяха запазени и дори разширени чрез декрета De regularibus et monialibus ) оспори прерогативите, с които преди това се ползваха религиозните ордени, как многобройните и значителни приноси на редовното духовенство към по-широката история на световния католицизъм могат да бъдат интегрирани в единния наратив, предложен не само от този том, но и от цялостната интерпретативна рамка на автора?

Сред най-убедителните приноси в тома е главата, посветена на сервитите между XVI и XVII век, вече публикувана другаде в сборника с доклади от конференцията I Servi di S. Maria nell'epoca delle reformi (1431–1623) (2011–2012), и сега преиздадена с някои актуализации. Опирайки се на богата архивна документация и солидно познаване на историографията на ордена, Барзази – също и в светлината на по-ранните си трудове, фокусирани върху Сарпи – реконструира напрежението, което съпътства прогресивното укрепване на римската власт в семейството на сервитите, като се фокусира върху конституционните реформи, ролята на кардиналните протектори и конфликтите между различните концепции за религиозно управление. Паоло Сарпи се очертава като привилегирована предимствена точка, от която да се четат трансформациите на ордена между XVI и XVII век: не толкова като индивидуално изключение, колкото като симптом на дълбоките институционални пукнатини, които са преминали през редовния свят. Особено ефективен е анализът на дейността на кардинал Джулио Антонио Санторо, чиято реформаторска политика е описана като основана на авторитетни назначения на негови доверени хора в провинциални и централни длъжности (стр. 97), съгласно логиката на нарастващ контрол, която е спомогнала за предефиниране на вътрешния баланс на ордена.

Това есе вероятно представлява точката, в която категорията „редовна република“ намира своето най-убедително приложение, показвайки как религиозните ордени са били и политически организми, надарени с избирателни процедури, форми на представителство и пространства на автономност, постоянно договаряни с църковните власти. Именно този подход обаче представлява и основното ограничение на приноса. Фокусът е почти изключително върху структурите на управление, конституционната динамика и властовите отношения между центъра и периферията, докато други измерения на редовния живот остават на заден план: културни практики, отношения с местните общества, икономически мрежи и форми на социално посредничество, упражнявани от манастирите. Резултатът е силно институционално четене, способно да освети с точност процесите на пост-тидентска централизация, но по-малко заинтересовано от схващането на плурализма на преживяванията, които конкретно са оформили присъствието на религиозните ордени в ранномодерното италианско общество. Авторът изглежда напълно владеещ, когато описва институциите и структурите на властта, но по-малко, когато се опитва да ги трансформира в широка интерпретативна категория, способна да обхване сложността на редовния свят. Плътната аналитична перспектива, изградена около биографии или отделни казуси, отдалечава читателя от първоначалната предпоставка за всеобхватно и историографски съгласувано тълкуване на ролята на „редовните републики“ в контекста преди и след Тридентството на прага на Просвещението.

Третата глава, посветена на „Бенедиктинските културни географии“ чрез случая с камалдулската конгрегация, е може би приносът, най-пълноценно вграден в традицията на науката, която е направила Антонела Барзаци един от водещите историци на италианската религиозна наука в ранния модерен период. Започвайки от критичен преглед на установения историографски наратив, който идентифицира загубата на централността на Сан Микеле ди Мурано като знак за прогресивния културен упадък на конгрегацията, авторката предлага по-сложна и нюансирана реконструкция на процесите, които са повлияли на интелектуалния живот на камалдулците между XVI и XVIII век. Още от началните страници намерението ѝ да премине отвъд прекалено линейните интерпретативни схеми е ясно: доказателствата, предоставени от Annales Camaldulenses и друга документация, „предполагат обаче по-разнообразни сценарии и различни хронологични ритми“ (стр. 134), в които отслабването на определени традиционни центрове е съпроводено от появата на нови културни полюси и от предефиниране на вътрешния баланс на конгрегацията. Чрез анализ на библиотеки, студия , монашески академии и кариерите на няколко протагонисти, Барзази показва как производството на знания в рамките на конгрегацията не е било концентрирано в един център, а разпределено в мрежа от институции, включващи Венеция, Есте, Класе, Флоренция и други места с камалдолско присъствие. Въпреки географските си ограничения по отношение на това, което е обявено от заглавието, главата е забележителна и със способността си да свързва очевидно локалните развития с по-широки процеси. Трансформациите в организацията на обучението, нарастващата роля, поета от някои манастири, и прогресивното предефиниране на вътрешните културни йерархии се интерпретират като част от по-общо адаптиране на конгрегацията към нуждите на пост-Тридентската църква и към промените в европейския политически и религиозен контекст.

И все пак, самата солидност на реконструкцията прави по-видим въпрос, който засяга целия том. Макар есето да е напълно убедително като принос към културната история и историята на монашеската ерудиция, връзката му с категорията „редовни републики“, която дава заглавието на книгата, изглежда по-малко непосредствена. Анализът се съсредоточава върху библиотеки, студия , научна среда и мрежи за производство и предаване на знания, докато структурите на управление, представителните механизми и формите на самоуправление, които би трябвало да определят политико-институционалната специфика на редовните републики, получават по-малко внимание – категории, които са заемали преобладаващо място във втората глава за сервитите. Следователно възприетата перспектива привилегирова културното пред конституционното измерение, създавайки принос от значителен интерес, чието включване в общата интерпретативна рамка на тома не винаги е напълно изрично изяснено.

Трябва да се отбележи и друг елемент. Културните географии, реконструирани от Барзази, се наблюдават предимно отвътре на конгрегацията, чрез нейните институции, нейните учебни центрове и нейните водещи фигури. Връзките с миряните, университетите, гражданските академии и външните културни мрежи, които също са допринесли за оформянето на камалдолската интелектуална идентичност, остават по-скоро на заден план. Липсва и всякакво трайно взаимодействие с коронския клон на камалдолското семейство, който в началото на XVI век е инициирал един от първите опити за вътрешна реформа в Църквата чрез Паоло Джустиниани и Винченцо Кверини. Предвид многобройните изследвания на автора върху влиянието на камалдолската историография между XVII и XVIII век, би било интересно да се види по-оригинален елемент, който се появява от сравнението между различни традиции и различните възприятия на наученото знание, историческото самовъзприятие – и следователно историографското самовъзприятие – в рамките на две реалности, едновременно близки и далечни. Резултатът е изключително подробен разказ за вътрешната динамика на ордена, но такъв, който е по-малко заинтересован от изследването на взаимодействията между монашеската култура и по-широкия социален и културен контекст на полуострова.

Като автономно есе, откъснато от икономиката на тома, главата сякаш намира пълната си съгласуваност в историята на религиозните науки и монашеските културни институции, а не в категорията на редовната република. Действителният капацитет на тази категория да обедини толкова разнообразни приноси остава един от нерешените въпроси, оставени от тома.

Заключителната глава, посветена на доминиканската памет за църковната цензура през XVIII век чрез фигурата на Джузепе Каталано, предлага внимателна и добре документирана реконструкция на напреженията, които са оформили Конгрегацията на Индекса, и на стратегиите за легитимация, разработени в рамките на Ордена на проповедниците. Особено забележително е вниманието, отделено на начините, по които доминиканците са се стремили да представят ролята си в римската цензура не като просто репресивна функция, а като дейност, основана на научен опит, документална проверка и защита на доктриналната коректност. Резултатът е по-нюансирана картина от тази, предлагана от традиционните интерпретации, които са склонни да идентифицират цензурата изключително с контрол и забрана.

И все пак самото качество на приноса прави по-очевиден един въпрос, който се промъква през целия том. Макар есето да притежава ясна тематична и методологична съгласуваност, интегрирането му в категорията „редовни републики“, предложена в заглавието, не е толкова очевидно. За разлика от другите глави, които се фокусират върху структурите на управление, институционалните мрежи или отношенията с политическите власти, тук вниманието е насочено предимно към процесите на създаване на историческа памет и научените практики, свързани с църковната цензура. Следователно връзката с интерпретативната парадигма, очертана във въведението, остава по-скоро имплицитна, отколкото експлицитна, и засилва впечатлението за сборник от изследвания, обединени преди всичко от изследователските интереси на автора, а не от напълно развита и последователно тествана аналитична категория.

Резултатът е усещане за частична автономност по отношение на цялостната архитектура на книгата. Вместо да подложи на изпитание понятието за „редовна република“, главата сякаш се занимава предимно с реконструкцията на специфичен случай на културно и институционално самопредставяне в рамките на Доминиканския орден. Това е легитимен и в много отношения плодотворен избор; той обаче оставя нерешен въпроса за връзката между отделните изследвания, събрани в сборника, и интерпретативната рамка, която е предназначена да им осигури съгласуваност.

Също толкова поразително е мълчанието около въпроса за женския религиозен живот. Томът говори за „редовни републики“, но никога не разглежда ролята, която женските религиозни ордени играят в културната и политическата история на ранномодерна Италия. Няма обсъждане на бедните клариси, бенедиктинските монахини, визитандинките или мисионерките, свързани с различни религиозни традиции – жени, които, разширявайки дейността си в католически пространства, достигайки чак до Филипините, са пренесли идентичността на своите ордени отвъд манастира и са улеснили срещите с различни култури и чувствителност. Проблемът със сигурност не е липса на налични източници. За да заемем думите на автора, томът не е замислен като опит да се въведе нещо съвсем ново в историографския пейзаж, а по-скоро като да се предложи поредица от размисли. Размисли, разбира се, не обобщение на много години работа и изследвания. Но те все пак са размисли, вече направени, вече публикувани, вече обсъдени. И все пак, ако езикът на „републиките“ трябва да се приеме сериозно, този пропуск става още по-очевиден. Това представлява значителна историографска празнина, която е все по-трудна за оправдание днес, особено като се има предвид, че много от категориите, изследвани в целия том – цензура, образование, разпространение на книги, напрежение между центъра и периферията и други – биха могли да намерят в женския религиозен свят изключително плодотворно поле за изследване, способно да усложни и прецизира същите тези категории. Резултатът е книга, която изглежда донякъде остаряла както в подбора на теми, така и в аналитичните си приоритети.

Ако заглавието имплицитно препраща към други историографски рамки, като например Републиката на литературата и ролята на образованата култура във формирането на ранномодерната държава, въпреки това в тома липсва устойчиво концептуално размишление върху самия термин „република“. Изразът „редовна република“ се третира до голяма степен като самоочевидна категория, въпреки че се признава, че е функционирал исторически като форма на самоопределение, особено между шестнадесети и седемнадесети век. Липсва теоретично разглеждане на политическия речник, използван от религиозните ордени, за да опишат себе си. Връзките между тази терминология и по-широки понятия като власт, сила, подчинение, смесено управление и избори никога не са систематично изследвани, нито пък „редовните републики“ са смислено сравнявани с другите републики от периода – граждански, общински, академични или други. И тук перспективата остава предимно описателна, а не концептуална. Категорията в центъра на тома се използва по-често, отколкото се поставя под въпрос.

Анализът на „конституционната структура“ на религиозните ордени – термин, който Барзази възприема още в самото начало на въведението си – се основава на предположението, че всеки орден е функционирал като автономна република, надарена с избирателни механизми и устави за самоуправление. И все пак проблемът с вътрешния нормативен плурализъм никога не е разгледан напълно: обсерванти и конвентуалисти, реформирани конгрегации, провинциални автономии и партикуларни устави до голяма степен отсъстват от дискусията. Този пропуск засилва впечатлението, че книгата действа чрез юридически абстракции или идеално-типични модели („ордените“, „бенедиктинците“, „доминиканците“), вместо да се занимава с конкретните исторически процеси, които са породили реформи, вътрешни разделения и териториални вариации. В контекст, белязан от повтарящи се напрежения между спазване и облекчаване, между централната власт и местната автономия, пропускът изглежда не просто историографски, но и структурен за самата интерпретативна рамка.

Въпреки уводния акцент върху значението на религиозните ордени в пастирската грижа, проповядването и образованието, томът никога не разглежда систематично връзката между религиозните ордени и местното общество, независимо дали от икономическа, социална или културна гледна точка. Библиотеките, училищата и дори академиите се споменават често, но предимно като самостоятелни институционални реалности, а не като инструменти за културно посредничество между Църквата и общността. Отново впечатлението е, че книга е написана до голяма степен от институционалния свят на самите ордени и е адресирана предимно до специалисти, а не като опит да се разбере как тези религиозни организации са оформили социалната, културната и икономическата структура на ранномодерна Италия. Единственото частично изключение е обсъждането на Паоло Сарпи и Венецианския интердикт – тема, по която авторът има дългогодишен опит и която последните международни изследвания са помогнали да бъде поставена в по-широка историографска рамка. Но дори и тук анализът рядко се спуска до нивото на местните общности и житейския опит.

По-подробните изследвания на тома – като тези, посветени на вътрешните „войни на монаси“ сред сервитите или на камалдолските библиотеки – несъмнено са богати на документална стойност. Дори в тези случаи обаче езикът понякога рискува да сплеска, вместо да осветли сложността. Академичната проза става изключително плътна, белязана от множество квалификации, подчинени изречения и стилистични извивки, които често забавят напредъка на читателя, без пропорционално да обогатяват аргумента. Постоянното желание за поддържане на аналитичен контрол и за минимизиране на двусмислието понякога идва за сметка на жизнеността на самия материал. Общото впечатление е за дискурс, предназначен по-скоро да съдържа, отколкото да поставя под въпрос. Може би би било полезно, когато се изправим пред необходимостта от подобна книга, тя да бъде представена на английски: това би позволило стилът да бъде по-сбит и би направило този вид есета за „обикновена наука“ по-малко маргинални. Това несъмнено би изисквало по-интернационален подход към темата, план, който авторът отхвърля още от самото въведение.

Библиографията в крайна сметка подсилва това усещане за завършеност. Макар включените препратки да са като цяло точни и внимателно подбрани, редица важни приноси, които са от основно значение за съвременните преоценки на историята на религиозните ордени, липсват. Например, няма ангажираност с последните международни дебати за инфраструктурната история на монашеството, за трансконтиненталната мобилност на религиозните ордени или за деколониалните подходи към мисионерската история. Томът се представя като рефлективен, но погледът му остава насочен предимно към собствения установен историографски хоризонт.

„Редовни републики “ е в голяма степен „авторска книга“ в най-пълния смисъл на думата: продукт на дълга и последователна научна траектория, поддържана от архивна експертиза и методологична последователност. В същото време това е произведение, чиито интерпретативни хоризонти остават относително ограничени, оформени от силно самореферентна визия за изследване и от редакционна рамка, която рядко оспорва основните си допускания. Ако религиозните ордени наистина са представлявали в продължение на векове междинна форма на власт между държавата, църквата и обществото, този том е по-често склонен да възпроизвежда вертикалните логики на тези институции, отколкото да ги подлага на критичен контрол. В крайна сметка категорията „редовна република“ остава по-скоро емоционална, отколкото демонстративна: интригуващо заглавие, чийто пълен аналитичен потенциал никога не е напълно реализиран.

Сцена на стената на гробницата на Пашеду, гробница TT3 в Дейр ел-Медина / Scene on the wall of the tomb of Pashedu, tomb TT3 at Deir el-Medina

 ИЛИЯНА БЕНИНА  НИКОЛА БЕНИН

Тази малка сцена на стената на гробницата на Пашеду, гробница TT3 в Дейр ел-Медина, показва Пашеду и съпругата му Неджмет-бехдет в лодка, извършващи символичното поклонение до Абидос, мястото на погребението на Озирис, което всеки египтянин се е надявал да направи.

Пашеду и Неджмет-бехдет са седнали на столове под балдахин, а пред тях е маса за дарения, пълна с високи заострени хлябове. Дъщеря им коленичи в краката на Неджмет-бехдет.

This small scene on the wall of the tomb of Pashedu, tomb TT3 at Deir el-Medina, shows Pashedu and his wife, Nedjmet-behdet, in a boat making the symbolic pilgrimage to Abydos, the burial-place of Osiris, which every Egyptian hoped to make.

Pashedu and Nedjmet-behdet are seated on chairs under a canopy, while in front of them is an offering table filled with tall pointed loaves of bread. Their daughter kneels at Nedjmet-behdet's feet.

Жегата в Сет Маат – Мястото на Истината, известно на по-късните векове като Дейр ел-Медина – не беше просто атмосферно явление; тя беше тежък, течен елемент, който се спускаше от оголените скали на Тиванския запад и затискаше гърдите на живите. Годината беше тридесетата от царуването на Рамзес, Великия бог, който старееше в блясъка на Пер-Рамзес на север. Тук, в затвореното селище на кралските занаятчии, обградено от високи стени от непечена тухла, времето се измерваше не с царувания, а с лакти изкопана скала и кани изразходвано мастило.

Пашеду, Главният занаятчия на Свещената долина, седеше в малката приемна на своя дом. Светлината влизаше през един квадратен отвор в тавана, пресичайки гъстия въздух като нажежено острие. Стендал би забелязал в погледа му онази хладна, пресметлива амбиция на провинциален кариерист, който е успял да се изкачи до върха на една затворена йерархия чрез желязна дисциплина и абсолютно познаване на човешките слабости. За Пашеду изкуството не беше само служба на боговете; то беше социален щит, сделка за вечността, сключена с най-висшите сили на Сената.

Пред него, върху ниска дървена маса, почиваше папирус с лошо качество – сивкав, зърнист, купен тайно от един пазач на царските складове в Мединет Хабу. Около масата се усещаше миризмата на разяждащ натриев карбонат, с който се обработваха боите, и на вкиснат хляб – неизменната храна на каменоделците.

– Ако Този, който е в Абидос, откаже да приеме името ми, Неджмет – проговори Пашеду, без да вдига очи от скицата, – трудът ни в Долината на царете ще бъде просто пясък, погълнат от вятъра. Писарят Рамос ме следи. Той знае, че задната стена на моята погребална камера надвишава размерите, позволени за човек с моя ранг.

Неджмет-бехдет, неговата съпруга, стоеше в сянката до колоната от палмово дърво, която поддържаше покрива. Балзак би намерил в нейната зряла, уморена красота тежката провинциална грация на жена, отраснала сред интригите на изолирано общество. Нейната бяла ленена рокля, макар и чиста, беше протрита по подгъва от ежедневната работа с мелничния камък. Около врата ѝ висеше тежко колие от фаянсови мъниста – нейният единствен лукс, нейният зестрален капитал.

– Рамос има очи в десния бряг на реката и уши в самия Везирски съвет – отвърна тя, гласът ѝ беше тих, но твърд като кремък. – Но той няма твоето длето, Пашеду. Царят има нужда от теб за новата гробница на принцеса Меритамон. Използвай това. Изпиши пътуването ни на стената, докато той проверява сметките за зърното в Ермент. Ако сцената е завършена и осветена от жреца, тя става закон. Никой жив съд не може да заличи онова, което Маат е приела.

В ъгъла на стаята, свита върху рогозка, малката им дъщеря рисуваше с парче въглен върху чиреп от строшена стомна. Нейното присъствие внасяше онази уолтър-скотово романтична чистота сред мрежата от религиозни и материални сметки на нейните родители; тя беше невинният залог в една игра за безсмъртие.

Жълтото, получено от орпимент, донесен от пустинните оазиси, беше плътта на слънцето; синьото, приготвено от калциран силикат на мед и калций, беше самата река на времето, Нун. Но Пашеду се нуждаеше от нещо по-рядко – от истински абидоски червен охър, който притежаваше силата да съживява сенките.

След залез слънце, когато планината стана лилава, а след това черна като гърба на чакал, Пашеду слезе в гробницата си. Входът беше тесен, прикрит зад купчина остатъци от зидария. Вътре въздухът беше гъст, миришеше на лой от горящите лампи, чийто дим се утаяваше по прясно измазаните стени.

Той работеше при светлината на три фитила, потопени в солена мазнина, за да не пушат. Сцената вече придобиваше форма върху варовиковата мазилка.

Това беше великата илюзия – тяхното символично поклонение до Абидос. На стената той вече бе начертал контурите на голямата речна барка. Самият той и Неджмет седяха под лек балдахин, скован от папирусови стъбла. Пред тях масата преливаше от вечните заострени хлябове – храната на Преобразените.

– Виж – прошепна той на жена си, която бе слязла след него, носейки палитрата с тръстиковите четки. – Тук, под стола ти, изписах момичето ни. Тя докосва крака ти. Така, дори ако утре ни затрупа срутване в царската шахта, в тази стая ние ще плаваме заедно по Нил на вечността.

Изведнъж откъм входа се чу стържене на сандали по чакъла. Пашеду замръзна, държейки длетото пред гърдите си като нож. В прохода се появи силуетът на Менептах, стария пазач на Некропола, чието мълчание Пашеду плащаше всеки месец с дял от жреческите дажби от сушена риба и масло.

– Рамос идва с трима стражници от Меджай – задъха се старецът. – Носят факли. Някой му е казал за червения пигмент от царските складове. Пашеду, ако открият, че си го използвал за собствената си гробница, утре ще бъдеш изпратен в кариерите на Асуан.

Последва онази напрегната, стендалова секунда на морален избор, в която се решава една съдба. Пашеду не можеше да изтрие стената – мазилката беше още влажна, боята беше попила в нея, запечатвайки престъплението му против държавния ред. Ако го заловеха, неговият романтичен устрем към вечността щеше да завърши в прахта на каторжните кариери.

Неджмет-бехдет обаче прояви хладнокръвието на истинска дъщеря на Тива. Тя грабна каната с вода, предназначена за разреждане на боите, и я изля върху незавършената част от масата за дарения, където йероглифите с царското име на Рамзес тепърва трябваше да бъдат вписани като фалшив патронаж. След това взе шепа сух варовиков прах от пода и го хвърли срещу стената. Прахът полепна по влажната боя, скривайки детайлите зад сив, призрачен воал.

Когато Писарят Рамос влезе в камерата, придружен от високите нубийски стражници с кожени нагръдници, той завари само един уморен занаятчия, който поправяше пукнатина в стената, и жена му, която стържеше стара мазилка.

Рамос вдигна факлата си. Светлината заигра по сивата повърхност. Той виждаше очертанията на лодката, виждаше фигурите на Пашеду и жена му, но всичко изглеждаше като стара, изоставена скица, дефект в скалата, покрит с прах.

– Търся царския охър, Пашеду – каза Рамос, гъските му пера на пояса потрепваха при всяко движение, сякаш бяха антени на насекомо. – Твърде много блясък има в тази твоя дупка за един прост майстор на длетото.

– Тук има само прах и волята на Озирис, писарю – отвърна Пашеду, без да превива гръб. – Царският охър е в гробницата на принца, под три ключа. Моите очи гледат само земята, която копая.

Рамос се взря в очите на занаятчията, опитвайки се да открие следа от страх, но видя само хладната, горда решимост на човек, който вече е прекрачил границата между живите и мъртвите. Писарят изсумтя, направи знак на стражата и се оттегли, оставяйки след себе си миризмата на изгорял катран от факлите.

Когато стъпките заглъхнаха в нощта, Пашеду взе едно птиче перо и внимателно, с търпението на археолог и страстта на творец, започна да издухва варовиковия прах от стената. Под него, сякаш изплувайки от водите на първичния океан Нун, се появиха отново ярките, чисти цветове.

Лодката беше там. Неджмет седеше до него, вдигнала ръка в знак на вечна вярност. Дъщеря им коленичеше в краката ѝ, запечатана в мазилката за следващите три хиляди години. Масата с хлябовете блестеше с онова спасено червено, което беше по-ценно от злато.

– Ние отплавахме, Неджмет – прошепна Пашеду, докосвайки изсъхващата стена. – Рамос остава на брега на живите, сред сметките и данъците. А нашата лодка вече е в Абидос.

В тази малка подземна стая, сред миризмата на лой и пустинен пясък, тримата стояха пред своето собствено безсмъртие – паметник на човешката воля, която отказваше да бъде заличена от времето, написана с длето и спасена с хитрост.

Ако Оноре дьо Балзак беше прекрачил прага на Сет Маат през онази тридесета година от царуването на Рамзес II, той щеше веднага да прозре, че зад мистичната фасада на Некропола се крие сложна, почти буржоазна социална машина. Това затворено селище, кацнало в пустинния разлом, беше досущ като провинциален френски град – място, където страстите са по-остри, защото пространството е ограничено, а социалното издигане е въпрос на живот и смърт.

Животът на Пашеду не се определяше само от божественото вдъхновение, а от сложна счетоводна книга: дажби от еммер (двузърнест лимец), кани пиво, разпределяни от царските хамбари, и правото на достъп до дефицитни стоки като ленено масло за лампите. Като „Служител в Мястото на Истината“, той заемаше онази деликатна средна позиция в обществото, която Балзак описваше с най-голямо настървение: човек с амбиция, притиснат между аристокрацията на тиванските жреци и суровата реалност на черноработниците.

„В този затворен свят — би отбелязал авторът на „Човешка комедия“ — всяко длето имаше своя цена, а всеки йероглиф беше полица, предявена пред банката на Анубис. Пашеду пресмяташе цената на своето безсмъртие със същата хладнокръвна прецизност, с която парижки спекулант изчислява лихвите по държавни облигации.“

Стената на неговата гробница, TT3, не беше просто религиозно пано; тя беше неговият личен шедьовър, неговият отговор на социалната анонимност. На [image_0.png] ясно се вижда резултатът от тази упорита борба: изящната сцена, в която той и съпругата му Неджмет-бехдет извършват символичното поклонение до Абидос.

Тук Умберто Еко би спрял разказа, за да ни преведе през гъстата гора от символи и кодове, които Древният Египет бе създал, за да затвори смисъла в капан. За Еко, гробницата на Пашеду е огромен палимпсест, където всеки цвят е знак, а всяка линия – шифър към една по-дълбока реалност.

Нека се вгледаме по-подробно в сцената на [image_0.png]:

• Лодката (Барката): Тя не е просто превозно средство, а Семиотична машина. Направена с извити нос и кърма, имитиращи древните папирусови салове, тя представлява прехода през водите на смъртта към Нун – първичния океан. Окото на Хор (Уаджет), изписано на носа на лодката, служи като навигационен уред за душата; то вижда през тъмнината на Отвъдното.

• Балдахинът: Структурата, под която седят съпрузите, маркира свещеното пространство. Тя отделя Преобразените (Аху) от хаоса на външния свят.

• Масата за дарения: Обърнете внимание на високите, заострени хлябове, подредени вертикално. Те наподобяват йероглифа „ди“ (давам, дарение) и са едновременно пиктограма и реална храна. Това е метафизичен парадокс: изрисуваният хляб нахранява вечната сянка (Ка) по-сигурно от истинския, който изгнива.

• Йероглифните текстове: Около фигурите, в строго подредени колони, са изписани молитви от „Книга на мъртвите“. Те не просто описват сцената – те я активират. За египтянина, да прочетеш текста означава да съживиш събитието.

• Действието се развиваше в тясната погребална камера. Пашеду държеше тръстиковата четка с треперещи пръсти – не от старост, а от онази пареща, суетна амбиция, която Стендал вдъхваше на своите герои като Жулиен Сорел. Той знаеше, че прекрачва границата на позволеното. Писарят Рамос, неговият вечен съперник и административен надзорник на Некропола, търсеше и най-малкия повод, за да го съсипе.

  – Неджмет – прошепна Пашеду, без да я поглежда, очите му бяха приковани в профила, който току-що бе завършил на стената. – Ако Рамос види тази маса за дарения, той ще каже, че броят на хлябовете е равен на този на висш жрец от Карнак. Той ще ме обвини в гордост. А гордостта пред държавата е бунт.

  Неджмет-бехдет, чиято фигура на стената излъчваше такова абсолютно спокойствие, в реалността беше напрегната като тетива. Нейната бяла ленена рокля беше мокра от потта, която се стичаше в хладната, безвъздушна гробница.

  – Рамос вижда само това, което може да претегли на везните си, Пашеду – отвърна тя с хладнокръвие, което би подхождало на херцогиня Сансеверина. – Но той не може да претегли правото ни на вечност. Нарисувай дъщеря ни в краката ми. Нека тя бъде там като свидетел. Когато законът на живите ни смаже, законът на Озирис ще ни оправдае.

  В този момент откъм шахтата се дочу ехо от гласове. Нубийските стражници на Рамос – меджай – слизаха по стъпалата. Техните тежки кожени щитове се удряха в скалните стени на прохода.

• Тук романът навлиза в своята драматична фаза, където Уолтър Скот би разгърнал целия блясък на историческия конфликт между дълга, традицията и личната чест.

  Рамос влезе пръв. Неговото право, сухо лице беше осветено от факла, носена от нубийски войник. Той беше въплъщение на хладната бюрокрация на Новото царство – човек, за когото Маат не беше космическа хармония, а правилно попълнен отчет за разхода на гипс.

  – Пашеду! – гласът на Рамос отекна в ниския свод като удар на чук по варовик. – Твоите работници свършиха копането в царската гробница преди три дни, но ти все още си тук, под земята. И какво виждат очите ми? Ти строиш палат за своята сянка! Лодка за Абидос? Откога един обикновен майстор на релефи има право да плава редом с боговете?

  Пашеду се изправи, закривайки с тялото си прясно изписаната фигура на малката си дъщеря. В ръката си стискаше тежкото бронзово длето – оръжие, което в този миг изглеждаше готово да се забие в гърдите на писаря.

  – Тази лодка, писарю Рамос – каза Пашеду, и гласът му трептеше с достойнството на средновековен рицар, защитаващ своя герб, – е платена с потта на десет години труд под палещото слънце на Долината. Аз изписах лицето на Великия бог Рамзес в неговата Златна стая. Аз дадох очи на неговите богове. Нима Озирис ще затвори вратите си за онзи, който е построил дома на неговия земен син?

  Рамос пристъпи напред, вдигайки факлата право към стената.. Пламъкът заигра върху високите заострени хлябове, карайки червения охър да изглежда като прясна кръв. Стражниците зад него поставиха ръце върху дръжките на своите бронзови мечове-хопеш. Атмосферата беше наелектризирана – сблъсък между буквата на закона и живия дух на твореца.

  Неджмет-бехдет обаче пристъпи напред и с царствен жест посочи йероглифния надпис над главите им.

  – Прочети текста, Рамос – каза тя тихо, но с леден тон. – Там е изписано името на Везира. Той лично одобри този чертеж, преди лодката да бъде положена в мазилката. Ако докоснеш тази стена, ти докосваш неговия печат.

  Рамос замръзна. Той премести погледа си от йероглифите към гордото лице на Неджмет, а след това към Пашеду, чиито пръсти все още стискаха бронзовото длето. Бюрократът в него пресметна риска. Везирът беше далеч, в Мемфис, но неговият гняв беше по-опасен от гнева на боговете.

  С бавно, злобно движение Рамос свали факлата.

  – Вечността е дълго време, Пашеду – изсъска той през зъби. – Ще видим дали твоята лодка няма да потъне в пясъците, преди да е достигнала Абидос.

• Когато стражата се оттегли и тишината отново прегърна гробницата, Пашеду се отпусна на колене. Изкуството бе спечелило своята битка срещу властта.

  Той погледна към стената – към образа, на който щеше да пребъде през вековете, дълго след като Рамзес, Рамос и самият той бяха станали на прах. Там, в хладната сигурност на варовика, те тримата вече плаваха по тихите води на Нил, под закрилата на Всевиждащото око, устремени към вечния пристан на Абидос.

• Да си купиш безсмъртие с цената на няколко кани нискокачествено пиво и шепа червен охър е проява на великолепен вкус, но и на върховна наивност. Човекът е странно животно: той прекарва половината си живот в строеж на паметници, които да напомнят на света колко забележителен е бил, без да си дава сметка, че единственото истинско очарование на миналото е това, че е абсолютно мъртво.

  Пашеду и неговата вярна Неджмет останаха там, на стената в Дейр ел-Медина, запечатани в своята вечна, двуизмерна съпружеска идилия. Колко очарователно егоистично! Те плаваха към своя Абидос в продължение на хилядолетия, докато истинските им тела се превръщаха в най-обикновен прах, който по-късно предприемчиви търговци от Кайро щяха да продават на безценица като съставка за средновековни лековити отвари.

  Изкуството, разбира се, ги спаси. То винаги ни спасява от ужаса на реалността. Писарят Рамос – този досаден пуритан на административния ред, който вярваше, че вселената се крепи върху правилно попълнените отчети – бе забравен още преди да изстине собствената му погребална клада. Никой не се интересува от добродетелните чиновници; светът помни само онези, които са имали дързостта да съгрешат в името на красотата. Пашеду открадна царската боя, за да нарисува една лъжа – лъжата, че любовта и хлябът могат да надживеят времето. И точно тази лъжа се превърна в единствената истина, която оцеля.

  В края на краищата, единственият грях на Египет бе, че вземаше смъртта твърде насериозно. Те правеха къщи за мъртвите си, които бяха по-здрави от палатите на живите. Какъв прекрасен, трагичен абсурд! Да заключиш надеждата си в тъмна варовикова кутия под земята, надявайки се, че някой ден – след три или четири хиляди години – някой отегчен странник ще влезе с лампа в ръка, ще погледне към стената и ще прошепне името ти.

  Е, Пашеду, ти спечели своята малка сделка с боговете. Ние гледаме твоята лодка. Но истинската трагедия на твоето безсмъртие не е в това, че си измамен, а в това, че си постигнал точно каквото си искал. Защото няма нищо по-скучно от едно пътуване, което никога не завършва, и нищо по-уморително от хляб, който никога не може да бъде изяден.

  Изкуството е напълно безполезно, скъпи ми майсторе на длетото. И точно затова то е единственото нещо, което си заслужаваше да бъде спасено в цялата ти прашна Пустиня на Запада.

Сцена от една от портите на храма на Птах в Карнак показва един от Птолемеите във формата на сфинкс / Scene from one of the gateways of the Temple of Ptah at Karnak shows one of the Ptolemies in the form of a sphinx

 

ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН

Тази сцена от една от портите на храма на Птах в Карнак показва един от Птолемеите във формата на сфинкс, носещ Двойната корона на Горен и Долен Египет, предлагащ буркан (с мехлем?) на Птах. Над сфинкса на царя е изобразен крилат слънчев диск с уреус, придружен от текста „Бехдети, Великият Бог, Господар на небето“. Птах носи украшение за глава от плоски овнешки рога, слънчев диск, щраусови пера и уреи.

This scene from one of the gateways of the Temple of Ptah at Karnak shows one of the Ptolemies in the form of a sphinx wearing the Double Crown of Upper and Lower Egypt, offering a jar (of ointment?) to Ptah. Above the sphinx of the king is a winged solar disk with a uraeus, accompanied by the text "Behdeti, the Great God, Lord of the Sky". Ptah wears a headdress of flat ram's horns, a solar disk, ostrich plumes, and uraei.

На този свят съществуват паметници, в които човешката суета се съюзява с божественото, за да измами неумолимото време. Портата на храма на Птах в Карнак беше точно такова място – хладно, пресметливо изявление на властта. Слънцето на Египет, подобно на безмилостен лихвар, заливаше с тежка, златна светлина барелефа, където един от наследниците на Александър Велики – грък по кръв, но фараон по амбиция – бе заповядал да го изсекат в камъка.

Каква ирония на съдбата! Този Птолемей, чиито прадеди бяха свикнали с леките мрамори на Атина, тук бе приел формата на сфинкс. Лъвското тяло, символ на бруталната сила, завършваше с хладното, пресметливо лице на македонски интригант. Върху главата му тежеше Пschent – Двойната корона на Горен и Долен Египет, обединяваща две земи, които той владееше не по право, а по силата на меча и златото.

С предните си лапи, превърнати от скулптора в странни, почти човешки крайници, сфинксът-цар протягаше към бога Птах малък, изящен буркан. В този съд се криеше скъпоценен мехлем – мадет. Това не беше просто религиозен дар; това беше чиста проба политическа транзакция. С този парфюмиран зехтин царят купуваше благословията на египетското жречество, най-корумпираната и затворена каста на античния свят. На заден план, в сенките на пилона, се усещаше миризмата на истинския Египет: тиня, тамян и онази хладна, застояла миризма на злато, която съпътстваше залеза на всяка велика империя.

Птолемей не вярваше в Птах. Как би могъл един престолонаследник, възпитан в духа на аристотеловата логика, да се кланя на божество с вид на мумия? И все пак, застанал пред тежката порта на храма, той съзерцаваше собственото си изображение с хладно задоволство. Това беше триумф на чистата калкулация над суетата.

Релефът го показваше като сфинкс – поза, която изискваше пълно самообладание. Да потиснеш човешкото у себе си, да се скриеш зад маската на митично чудовище, за да спечелиш провинцията! Короната на Долен и Горен Египет стоеше на главата на сфинкса с геометрична точност. Но истинският шедьовър на сцената беше бурканът с мехлем, който той подаваше на бога.

„Ето с какво се купува вечността,“ мислеше си Птолемей, докато жреците пееха своите монотонни химни. Този буркан с благовония беше символ на неговото лицемерие, издигнато в ранг на държавно изкуство. Той предлагаше на Птах аромата на предаността, докато в ума му прехвърчаха мисли за следващия данък върху зърното и за наемниците, които трябваше да плати. В очите на сфинкса, ако човек се загледаше по-внимателно, нямаше религиозен екстаз. Имаше само гордост – гордостта на един млад мъж, който е измамил цяла нация, карайки я да вярва, че нейният завоевател е нейният бог.

Вечерният здрач се спускаше над величествения Карнак, хвърляйки дълги, мистериозни сенки между колонадите, когато процесията спря пред портата на Птах. Тук, изсечен в самия розов гранит, който бе преживял векове на слава и разруха, стоеше монументалният образ на Птолемеевия владетел – вечен страж на свещените тайни.

Каква великолепна гледка за любителя на древните предания! Владетелят бе изобразен не като простосмъртен, а в страховитото и благородно величие на сфинкса. Неговите лъвски лапи бяха стъпили здраво върху свещената земя, а на челото му блестеше Двойната корона – червената митра на Севера и бялата тиара на Юга, символи на една разделена страна, събрана отново под неговия скиптър.

В ръцете си този царствен звяр държеше алабастров съд, съдържащ най-редките мехлеми от Пунт, чиято цена надхвърляше теглото им в сребро. С жест, изпълнен с антично достойнство и рицарско преклонение пред висшите сили, сфинксът поднасяше този дар на Птах – Великия архитект на вселената. Меката светлина на факлите караше гравираните йероглифи наоколо да оживяват, сякаш самите духове на старите фараони шепнеха одобрението си за този акт на благочестие и царствен блясък, който свързваше миналото на Египет с неговото ново, елинистично бъдеще.

Пред огромната, студена порта на Птах, издигната от Птолемеите, цареше онази изкуствена, тържествена тишина, която винаги съпътства делата на силните на деня. На стената беше изсечен сфинкс. Този сфинкс имаше лицето на царя и носеше тежката, сложна Двойна корона на Горен и Долен Египет. Той протягаше някакъв буркан с мехлем към фигурата на бога.

Всичко в тази сцена – от сложните гънки на короната до прецизно изваяния съд – говореше за огромен, прахосан човешки труд. Стотици роби бяха плакали и умирали под камшиците в кариерите на Суен, за да може един цар, пълен с предразсъдъци и егоизъм, да увековечи своята лъжа в камък. Сфинксът предлагаше мехлем на бога, сякаш на Твореца на вселената му беше нужен ароматен зехтин, изцеден от ръцете на бедни селяни!

Покрай портата мина един стар египетски чистач с напукани от работа ръце. Той дори не погледна към барелефа. За него този Птолемей, маскиран като лъв и бог, не значеше нищо. Старецът знаеше, че хлябът е скъп, че децата му гладуват и че никакъв мехлем, поднесен от сфинкс на измислен бог, няма да спре водите на Нил, нито ще донесе мир в душата на човека. И в тази проста, неизречена мисъл на бедняка имаше много повече истина и вечност, отколкото в целия този тежък, мъртъв гранит, с който царете се опитваха да скрият своята преходност и грях.

За да разбере човек готическата катедрала, трябва да познава средновековния буржоа; за да разбере пък тази порта на Птах в Карнак, човек трябва да вникне в счетоводните книги на Птолемеите. Тази величествена структура не е родена от вяра, тя е родена от дълг и политическа спекулация. Архитектурата тук е просто монументален параван, зад който се крие сложна мрежа от интереси, точно както зад лъскавата фасада на някоя парижка банкова къща се крият десетки фалити.

Погледнете този барелеф – слънцето пада върху него под ъгъл, който разкрива всяка резка, оставена от длетото на бедния нубийски каменоделец, на когото са плащали по три мерки ечемик на месец. Тук е изобразен Птолемей – вероятно Филопатор или може би Евергет, – но за историята на човешките страсти името няма значение; той е Типът. Той е заел позата на сфинкс. Каква физиологическа метаморфоза! Човешката глава, с онази характерна за македонците нервна линия около устните и леко изпъкнала брадичка – признак на фамилна упоритост, – преминава в мощното, налято с мускули тяло на лъв. Това е съвършеният символ на абсолютизма: интелектът, впрегнат в служба на хищническата сила.

Върху главата на това същество тежи Псхент – Двойната корона. Скулпторът е предал с поразителна точност текстурата на камъка, имитиращ бялото кече на Горния Египет и червената тръстика на Делтата. Тя стои толкова неестествено върху гръцките къдрици на владетеля, колкото перука от епохата на Луи XIV върху главата на дивак. Но истинският център на тази композиция, точката, в която се пресичат всички линии на финансовия и религиозен интерес, е малкият съд, който сфинксът държи с предните си лапи.

Това е буркан с мадет – свещеният мехлем, чиято рецепта се пази в тайните лаборатории на храма в Едфу. Един флакон от това вещество струва колкото издръжката на три кавалерийски полка за половин година. Той съдържа мас от свещен бик, зехтин от първо пресоване, внесен от Либия, канела от индийските пазари и смирна, за която арабските търговци са пролели кръв. Като предлага този съд на Птах – бога на занаятите и сътворението, застинал в своята вторачена, подобна на мумия неподвижност – Птолемей всъщност казва на жреците: „Вземете този лукс, вземете този монопол върху парфюмите, оставете ми правото да събирам данъка върху солта и дайте на моите кораби благословията на Амон.“ Това е сцена на висша корупция, превърната в свещено изкуство. Наоколо въздухът е тежък, мирише на застояла вода от Нил, на сух пясък и на онзи специфичен аромат на скъпо гниене, който винаги лъха от олтарите на залязващите империи.

На 15-ти август, под едно небе с цвят на нажежено желязо, младият Птолемей посети храма на Птах. Той беше в лошо настроение; сутринта бе получил писмо от Александрия, което го известяваше за нови интриги в двора, водени от майка му. Разходката до Карнак беше чиста проба политическо задължение, досадно като официален прием при австрийския посланик.

Той спря пред новия пилон, за да разгледа работата на придворния архитект. Релефът беше завършен. Портретът му като сфинкс беше отличен пример за това какво може да постигне суетата, когато е ръководена от хладен разум.

„Тази поза е изключително удобна,“ помисли си той, докато оправяше леката си ленена туника, която едва го спасяваше от адската жега. „Като лъв аз нямам нужда да обяснявам мотивите си. Лъвът не дава сметка на никого, той просто разкъсва.“

Очите му се спряха на Двойната корона. Какъв абсурден предмет, роден от суеверието на тези варвари! И все пак, тя му осигуряваше послушанието на два милиона души. Скулпторът бе уловила изражението му – същата тази хладна, леко пренебрежителна усмивка, с която той подписваше смъртни присъди или приемаше ухажванията на придворните дами. Но детайлът, който най-много го забави, беше бурканът с мехлем. Това беше неговата лична идея, неговият дипломатически ход.

Предлагайки този буркан на Птах, той показваше на местното население, че приема техните глупави ритуали. В действителност, това беше сделка, сключена с върховния жрец Керуб преди три месеца в една затъмнена стая, където се говореше повече за проценти от реколтата, отколкото за богове. Птолемей знаеше, че Керуб е суетен и лаком за скъпи мазила; барелефът просто легитимираше този подкуп пред очите на тълпата.

„Те мислят, че се кланям на техния бог,“ каза си младежът, докато се обръщаше към своя адютант с кратка, суха заповед да подготвят конете за връщане. „А аз просто смазвам колелата на машината, която ги угнетява. Колкото по-ароматен е мехлемът, толкова по-тихо работят веригите.“ В ума му нямаше място за мистика; имаше само сухо удоволствие от добре изиграния ход.

Слънцето, този велик и огнен суверен на Изтока, бавно потъваше зад либийските хълмове, хвърляйки последните си пурпурни и златни лъчи върху величествените пилони на Карнак. В този уединен и тържествен час, когато дори ветровете над Нил изглеждаха утихнали от почит, пред портите на малкия, но пресветъл храм на божеството Птах се разкриваше гледка, способна да изпълни със свещен трепет сърцето на всеки истински antiquary.

Там, върху величествената порта, издигната по волята на македонските царе, се издигаше барелеф с поразително величие. Владетелят на Египет бе изобразен в старинния и загадъчен образ на сфинкс – същество, обединяващо в себе си царствената доблест на пустинния лъв и високия разум на човека. Мускулите на мощните му лапи бяха напрегнати, готови за скок в защита на вярата, но тялото му почиваше в съвършено, царствено спокойствие върху гранитния постамент.

Главата на този величествен полубог бе увенчана с двойния символ на властта – Псхент. Бялата корона на Горното царство, напомняща по форма шлемовете на нашите древни рицари, се издигаше гордо, обгърната от червения венец на Долната земя, чиито резбовани орнаменти имитираха листата на папируса. Това бе същата корона, която бяха носили Рамзес Велики и Тутмос, и сега тя блестеше на челото на чуждоземния принц като знак, че истинското благородство няма родина, а принадлежи на целия свят.

С жест на безкрайно изящество и рицарска куртоазия, която би подхождала на най-изтъкнатия паладини на Ричард Лъвското сърце, сфинксът-владетел протягаше напред фино изработен съд от чист алабастър. В този буркан, според преданията на старите жреци, се съхраняваше благовонен балсам, дестилиран от най-редките цветя на Изтока – дар, предназначен да умилостиви Птах, Великия майстор на формата и занаятите. Сенките на вечерта преминаваха по барелефа, и в играта на светлината изглеждаше, че алабастровият съд наистина излъчва слаб, небесен аромат, а очите на сфинкса гледат към бъдещето с надеждата, че този акт на благочестие ще запази името му неопетнено в аналите на времето.

Когато се вгледаш в тази огромна, сива каменна порта, която Птолемеите бяха построили в Карнак, изпитваш едно особено чувство на умора и отвращение. Цялата стена беше покрита с плитки, прецизно изрязани линии, изобразяващи царя под формата на сфинкс. Този сфинкс имаше изкуствено, застинало лице, лишено от всякакъв жив човешки израз – лице, каквото имат само хората, свикнали да заповядват и никога да не мислят за последствията от своите заповеди. На главата му бе поставена огромна, сложна корона, която сигурно би била страшно тежка и неудобна, ако беше истинска; но в камъка тя просто стоеше там, като тъп символ на това, че този един човек притежава земята и живота на хиляди други.

Сфинксът държеше буркан с някакъв мехлем, който предлагаше на фигурата на бога Птах. Всичко това беше направено с цел да се внуши на хората нещо необикновено, божествено и важно. Но в действителност нямаше нищо важно. Този буркан с мазило беше символ на онази страшна, изкуствена лъжа, в която живееха тогавашните управници. Царят, който прекарваше дните си в пиянство, разврат и интриги в Александрия, искаше да вярва – и да накара другите да вярват, – че неговият най-важен дълг е да даде малко мазнина на една каменна фигура.

На десет крачки от портата, в прахта, седеше едно малко момче, син на един от пазачите на храма. То беше босо, ризата му беше скъсана и мръсна, а по лицето му се стичаше пот. То държеше в ръцете си малко парче сух ечемичен хляб и го дъвчеше бавно, с удоволствие, като се оглеждаше наоколо с големите си, живи очи. То не гледаше към сфинкса, нито към короната, нито към буркана с мехлем. За това дете истинският свят не беше в този мъртъв, горд гранит, който възхваляваше един отдавна умрял егоизъм. Неговият свят беше в сладостта на хляба, в топлината на слънцето върху кожата му и в любовта на майка му, която го чакаше в тръстиковата колиба край реката. И в това просто момче, в неговия глад и неговия живот, имаше хиляди пъти повече от истинския Бог и истинската правда, отколкото във всичките Птолемееви порти, сътворени от суета и поддържани от робство.

За да разчетеш този портал, е необходимо да притежаваш ключа към един среднощни лабиринт от семиотични референции. Пред нас не стои просто камък, а textus – текст, в който всяка резка е знак, препращащ към друг знак в една безкрайна верига от умишлени мистификации. Сцената на Птолемей-сфинкс е само повърхността; истинската енигма се крие в "текста-храм", който я обгражда.

Погледнете нагоре. Дискът разперва крила над сфинкса като гигантски космически щит. Това е Бехдети – Хорус от Едфу, „Великият Бог, Господар на небето“. Каква изящна политическа теология! Македонският Птолемей, който носеше короната Псхент и предлагаше своя буркан с мехлем на Птах, не е просто фигура; той е синтактична единица. Уреусът на диска се спуска, за да се слее с уреуса на короната на сфинкса. Знакът казва: „Властта на земята е легитимирана от властта на небето, а тази легитимност е потвърдена от древните богове на Карнак.“ Цялата сцена, от лапите на сфинкса до рогата на Птах, е едно полифонично божество, където всяка част е код.

И ето го, самият Птах. Скулпторът е натрупал върху главата на бога на занаятите цяла библиотека от символи: овнешки рога (Амон), слънчев диск (Ра), щраусови пера (Маат), уреи. Това не е просто Птах; това е Птах-Амон-Ра-Маат, едно синкретично творение на александрийските теолози. И всичко това е обгърнато от текста-храм, който е едновременно граница и обяснение. Сфинксът предлага мехлем на тази акумулация от символи, но мехлемът е течният медиатор между човека-звяр и бога-вселена. Това не е религия, драги ми читателю. Това е семиотична опера, изсечена в гранит, където либретото е написано от жреците, а сметката е платена от държавната хазна. 

Нека нашият въображаем пътешественик спре за миг и се вгледа в горната част на тази монументална порта, където изкуството на древните египтяни достигна своя триумф в областта на сакралната хералдика. Над главата на царствения сфинкс се разгръщаше крилатият слънчев диск на Бехдети. Крилата му бяха разперени в жест на абсолютна закрила, а всяко перо бе така фино изваяно в гранита, сякаш бе истинско оръжие на небесен страж. От самия център на диска се спускаше страховитият уреус – свещената кобра, символ на царското правосъдие и божествения гняв, която сякаш бдеше над Двойната корона. Надписът, издълбан с ясни и дълбоки йероглифи, гласеше безкомпромисно: „Бехдети, Великият Бог, Господар на небето“ – титла, която би накарала всеки рицар от Средновековието да преклони глава.

Но пред този небесен щит стоеше самият Птах – богът, чийто авторитет бе по-стар от самата история. Начинът, по който бе украсена главата му, предизвикваше истинско възхищение у познавача на древните костюми. Скулпторът бе поставил върху мумията сложна прическа, започваща с плоските, извити рога на свещения овен – символ на първичната творческа сила. Между тях почиваше сияйният слънчев диск, обгърнат от високите щраусови пера на Истината, които се издигаха нагоре като пищни плюмажи на рицарски шлем по време на турнир. Цялата тази композиция бе завършена от допълнителни уреи, които се извиваха в основата на перата.

Пред това божество, обсипано със символи на космическа власт, Птолемей в своя лъвски облик изглеждаше едновременно като могъщ васал и като смирен молител. Той протягаше своя алабастров буркан с мехлем с почит, която показваше, че дори най-могъщите владетели на земята трябва да признаят суверенитета на Небето. Цялата сцена е обгърната от текста-храм, който е като хералдически кодекс, потвърждаващ всяко движение и всяка корона.

В този барелеф от Карнак има нещо, което напомня за дипломатическа среща на най-високо равнище между две цивилизации, които се преструват, че се разбират, докато всъщност просто спазват протокола. Птолемей, този умен и малко уморен грък, е разбрал, че за да управляваш Египет, трябва да станеш част от неговия декоративен сън. Той се е превърнал в сфинкс и е сложил Двойната корона – една доста тежка шапка за човек, възпитан в скептицизма на Александрия.

За да бъде илюзията пълна, над него е поставен крилатият диск на Бехдети, придружен от титлата „Великият Бог, Господар на небето“. Това е официалното комюнике на правителството: царят е защитен отгоре. Уреусът на диска бди над уреуса на короната – двойна застраховка срещу бунтове в Делтата. А Птах го приема, натоварен с цялата тежест на своята иконография: плоски онешки рога, слънчев диск, щраусови пера, уреи. Цялата сцена, обгърната от текста-храм, е един затворен свят от символи. Птолемей подава своя буркан с мехлем с почит, която показва, че дори най-могъщите владетели на земята трябва да признаят суверенитета на Традицията. Мехлемът ще се изпари, но докато камъкът издържа, играта си заслужава да бъде играна с финес и стил.

Погледнете отново това изображение, но този път с лупата на средновековен инквизитор или съвременен криптолог. Пространството не е просто плоскост – то е организирано като йерархична матрица на внушението. Вляво, застинал в строгия профил на вечността, стои бог Птах. Той е затворен в своята традиционна обвивка на мумия – неговото тяло е чиста линия, лишена от плът, защото Богът не е биология, той е Функция. Неговата ръка държи скептъра Уас, увенчан със символа на стабилността Джед и живота Анх. Но истинската иконографска драма се разиграва на главата му. Рогата не са просто овнешки – те са хоризонталните, набраздени рога на стария нилски коч Ovis longipes paleoaegyptiacus, символ на първичното преливане на жизнени сокове, върху които е кацнал слънчевият диск. Над диска се издигат двете щраусови пера на Маат, хвърлящи сянка върху симетрично разположените кобри. Това не е просто шапка; това е визуален трактат по космогония, претоварен с цитати, за да респектира нашественика.

И как отговаря нашественикът? Птолемей се е разположил в хоризонтала на сфинкса. Той заема долната половина на релефа, неговата лъвска опашка е изящно извита около хълбока му, а предните му крайници са изпънати напред върху платформа, украсена с декоративен фриз от нилски лилии. Но вижте картушите! Точно над гърба на сфинкса, скулпторът е разположил два вертикални овала. Първият съдържа титлата „Иуенет Кереб Мери-Птах“ – „Наследникът на Избрания от Ра, Възлюбеният на Птах“, а вторият – елинистичното име, преведено на езика на Тота. Това е лингвистичен капан. Гръцкият монарх е затворен в картуша, точно както е затворен в лъвското тяло.

Но най-вълнуващ е пространственият триъгълник на погледите и даровете. Сфинксът не просто държи съд; той предлага „уаж“ – буркан с конична форма, съдържащ зелен мехлем от малахит и скъпоценни смоли, предназначен за „отваряне на очите и устата“ на бога. Точно над този жест на подчинение, в десния ъгъл на композицията, се спуска крилото на Хорус Бехдети. То не е просто там – то балансира теглото на Птах вляво. Дискът е гравиран с три слоя пера: махови, покривни и пухени. От него излиза уреус, който е огледален образ на уреуса върху Двойната корона на царя. Това е симетрия на сплашването. Текстът „Бехдети, Великият Бог, Господар на небето“ е изсечен с дълбоки, резки йероглифи, чиито хладнокръвни птици и слънца затварят композицията отгоре. Това е затвор от знаци, в който Птолемей е едновременно пазач и вечен затворник.

Когато анализираме този релеф, ние всъщност съзерцаваме раждането на един политически мит, фиксиран в пясъчника с прецизността на съдебен протокол. Птолемей е разбрал, че чистата сила е вулгарна; тя се нуждае от естетическа легитимация. Затова той се съгласява да бъде изобразен като сфинкс – една метаморфоза, която за един грък, възпитан в салоните на Александрия, сигурно е изглеждала малко варварска, но изключително ефикасна.

Погледнете иронията на детайла. Над гърба му са поставени два картуша – това са неговите нови, египетски паспорти. Без тях той е просто македонски генерал; с тях той е син на Ра. Той подава своя съд с мехлем на Птах с вниманието на банкер, който инвестира в стабилни, макар и малко скучни държавни облигации. Птах, от своя страна, го посреща с цялата тежест на своя космически гардероб: тези плоски рога, този огромен диск и щраусовите пера са символите на една институция, която е преживяла тридесет династии и няма намерение да се впечатлява от един гръцки младеж с амбиции.

И за да бъде измамата пълна, над цялата тази дипломатическа сцена е поставен крилатият диск на Бехдети. Надписът „Великият Бог, Господар на небето“ е официалният печат върху договора. Уреусът се спуска от небето, за да целуне уреуса на царската корона, създавайки илюзията за перфектна хармония между Космоса и Държавата. Това е прекрасна театрална постановка. Птолемей знае, че мехлемът в буркана ще свърши, жреците знаят, че неговото благочестие е фалшиво, а крилатият диск над тях мълчи с вековното безразличие на камъка. Но за поданиците, които минават през тази порта, това е Истината – ароматизирана, коронована и изсечена за вечността.

Какъв изящен абсурд! Да посветиш живота си на мисълта, че камъкът може да бъде умилостивен с парфюм. И все пак, единственото истинско нещо в целия този Карнак не е Птолемей, нито неговата скучна Двойна корона, а самият буркан с мехлем. Изкуството винаги е по-истинско от живота, защото животът е твърде зает да бъде реален, за да бъде красив.

Този гръцки цар, преструващ се на сфинкс под крилата на Бехдети, е разбрал най-висшата тайна на дендизма: ако не можеш да бъдеш бог, поне се облечи като такъв. Неговата измама е възхитителна, защото е напълно безполезна. Мехлемът отдавна е изсъхнал, кобрите на Птах не хапят никого, а „Господарят на небето“ е просто добре балансирана фраза, изсечена от неграмотен майстор. Но каква прекрасна маска! Обществото винаги прощава на престъпниците, но никога не прощава на онези, които не знаят как да носят своите маски с финес.

Истинският грях на Птолемей не е, че е измамил Египет, а че е позволил на времето да го запечата в профил. Профилът е толкова ограничаващ – той показва само едната страна на суетата ни. Но тук, на тази порта, където Бехдети разперва крилата си над вечността, ние виждаме най-висшия триумф на Стила. Светът е сътворен, за да завърши като красив барелеф. Царете умират, империите се разпадат на прах, но една перфектно изваяна лъвска опашка и няколко щраусови пера върху главата на една мумия остават, за да ни напомнят, че единственото нещо, което си заслужава да бъде спасено от греха на съществуването, е чистата, безцелна Форма.