ИЛИЯНА БЕНИНА НИКОЛА БЕНИН
ИЛИЯНА БЕНИНА НИКОЛА БЕНИН
Стенна сцена от гробницата на Тутанкамон, гробница KV62 в Долината на царете. В тази сцена виждаме наследника на Тутанкамон, Ай, носещ синята корона „Хепреш“, използващ церемониалния инструмент, наречен „месехтиу“, за да извърши ритуала „отваряне на устата“ върху мумиевидната фигура на Тутанкамон, който е изобразен в традиционната поза на Озирис. Ай носи леопардовата кожа на „жреца Инмутеф“, традиционно най-големият син на починалия, който е отговорен за извършването на погребалните ритуали.
По време на ритуала за отваряне на устата, жрецът Инмутеф използвал месехтиу, заедно с други свещени инструменти като песешехеф и телешки крак, за да докосне сетивните органи на мумията, за да съживи починалия, възстановявайки способността му да диша, вижда, чува, яде и говори в отвъдния живот.
Wall scene from the tomb of Tutankhamun, tomb KV62 in the Valley of the Kings. In this scene we see Tutankhamun's successor, Ay, wearing the blue "Khepresh" crown, using the ceremonial tool called a "mesekhtiu" to perform the "opening of the mouth" ritual on the mummiform figure of Tutankhanum, who is shown in the traditional pose of Osiris. Ay wears the leopard skin of the "Iwnmutef priest", traditionally the eldest son of the deceased, who was responsible for performing the funerary rituals.
During the opening of the mouth ritual, the Iwnmutef priest used the mesekhtiu, along with other sacred instruments like the peseshkef and a calf's leg, to touch the sensory organs of a mummy in order to reanimate the deceased, restoring their ability to breathe, see, hear, eat, and speak in the afterlife.
В полумрака на гробницата KV62, където въздухът тежеше от натрапчивия мирис на натрон, смирна и прясна хипсова мазилка, се разиграваше последното действие на една велика политическа трагедия. Нажеженият, прашен въздух на Долината на царете не достигаше дотук; тук цареше хладният, застинал покой на вечността. Светлината от маслените лампи трептеше върху златните стени, хвърляйки гротескни, разтеглени сенки върху фреските, които сякаш наблюдаваха живите с безучастни, бадемови очи.
Ай, новият господар на Двете земи, стоеше изправен. На главата му тежеше синята корона Хепреш – символ на войнствена сила и на онази власт, която той бе копнял да заграби през целия си дълъг, пресметлив живот. Върху раменете му почиваше леопардовата кожа на жреца Инмутеф. Изпъстреното с тъмни петна котило символизираше синовния дълг на най-възрастния наследник. Но Ай не беше син на покойния; той бе негов везир, негов пазител, неговата сянка, а сега – негов триумфиращ приемник.
В ума на Ай се бореха два свята:
Студената, пресметлива амбиция на държавника, който най-после е отстранил последната пречка по пътя си към трона.
Мистичното благоговение пред законите на Маат и боговете, които не прощаваха на самозванците.
Пред него, положен върху дървен постамент, лежеше Тутанкамон. Крехкото момче бе превърнато в Озирис. Свит в традиционната поза на бога на отвъдното, обвит в безмилостно стегнати бели ленени бинтове, покойният цар изглеждаше като пашкул, от който всеки момент щеше да се роди божество.
Ай вдигна церемониалния инструмент месехтиу – бронзова тесла, чиято извивка повтаряше съзвездието Голяма мечка. Всеки жест в тази задушна камера беше код. Всяко движение бе част от хилядолетна семантична система, която пренаписваше реалността и превръщаше плътта в символ.
„Ако устните му останат затворени, Египет ще замлъкне с него,“ помисли си Ай, усещайки как студеният метал на инструмента пари в дланите му. „Но ако му върна гласа, аз ставам негов баща. А бащата наследява сина.“
С бавно, почти математическо движение, Ай пристъпи напред. Кожата на леопарда изшумя сухо по пода. Той докосна с месехтиу изписаните устни на златната маска:
— Отварям устата ти, за да говориш пред трибунала на Озирис. Отварям очите ти, за да съзерцаваш истината.
Той докосна очите, ушите и ноздрите на мумията. Използва раздвоения нож песешехеф и кървящия, току-що отсечен телешки крак, за да влее физическа памет и жизнена сила обратно в безжизнената обвивка. По стените на гробницата писарите вече запечатваха този миг с ярки бои — доказателство за вечността, че именно Ай, а не някой друг, е извършил синовния ритуал.
В този миг на върховно тайнство Ай усети внезапен прилив на меланхолия. Какво бе тази златна клетка, какво бе царството пред бездната на смъртта? Тутанкамон, когото той бе водил за ръка през лабиринтите на дворцовите интриги, сега бе свободен, прекрачил отвъд времето. А за него, стареца Ай, тепърва предстоеше най-страшното: да се бори с амбициите на военачалника Хоремхеб, да понесе проклятието на узурпираната корона и да чака собствения си ред пред съда на Анубис.
Ритуалът приключи. В тишината се чуваше само тежкото, неспокойно дишане на малцината присъстващи жреци. Магията бе извършена; легитимността на новия фараон бе изписана върху самата мазилка на историята.
Ай свали ръцете си, обърна гръб на Озирис и излезе от гробницата под безмилостното слънце на Тива — готов да царува върху пепелта на миналото, докато прахът на пустинята не погълнеше и неговото име.
Въздухът в погребалната камера не просто се дишаше; той се усещаше като плътна, лепкава маса, която полепваше по гърлото и се утаяваше в дробовете. Мирисът бе сложна, задушаваща амалгама от олибанум, асфалт (битум) и горчивия, студен аромат на влажна глина. Стените, измазани набързо с пласт жълт гипс, все още излъчваха влага – водата, използвана за разбъркването на боите, се изпаряваше бавно в тази херметически затворена кутия, превръщайки пространството в истински тигел.
Черният дим от маслените лампи, захранвани с мазнина от нилски хипопотами, се издигаше на тънки, мазни струи, оставяйки сажди по току-що изписаните йероглифи. Тук, под земята, времето не течеше в часове, а в капки масло, изгарящи в фитилите. Всеки детайл крещеше за бързина: някъде мазилката се беше напукала под тежестта на собствената си влага, другаде боята се бе разтекла, оставяйки кървавочервена следа върху бялата роба на божествения Тутанкамон.
Ай наблюдаваше работата на занаятчиите, които вече довършваха последните детайли по източната стена. Като истински ученик на херметичните науки и стар държавник, той разбираше великата тайна на Египет: историята не е това, което се е случило, а това, което е записано върху камъка.
„Всичко е знак,“ мислеше си старецът, докато прокарваше пръсти по грубата кожа на леопардовия наметник. „Този леопард е бил звяр в пустинята, убит и одран. Сега той е писмен знак. Свещената писменост превръща плътта в идея. Аз самият, Ай, не съм просто човек от месо и кости, измъчван от подагра и страх от утрешния ден. Върху тази стена аз съм вечната идея за Преемствеността.“
Върху мазилката неговият образ бе запечатан като млад, жизнен и силен – вечният син, който полага баща си в гроба. Но реалността бе безмилостна:
Образът на стената: Величествен, изправен жрец с гладка кожа и непоколебим поглед.
Реалността пред нея: Един седемдесетгодишен старец с разтреперани ръце, чието сърце прескачаше удари при всеки шорох в тъмните коридори на гробницата, знаейки, че генералите навън само чакат грешката му.
Това бе върховната ирония на властта. Стената беше лъжа, необходима за космическия ред. За да оцелее Египет, истината трябваше да бъде пожертвана в името на Маат – божествената хармония. Лъжата ставаше свещена.
Под краката на Ай почиваше прахът на едно момче, чийто живот бе прекършен в зората на силите му. Беше ли го отровил? Или просто бе позволил на природата и крехкото тяло на фараона да си свършат работата, отказвайки му лекарства в критичния миг? Моралът на един везир не е моралът на обикновения селянин, който оре земята край Нил.
За селянина убийството е грях, който тежи на везните на Анубис.
За владетеля бездействието, което води до гражданска война и хаос, е много по-тежък грях пред боговете.
Ай погледна към златната маска на Тутанкамон. Под този студен, идеализиран метал лежеше разлагащото се тяло на едно дете, което никога не бе поискало да бъде бог, но бе принудено да носи товара на цяла империя.
„Ти си свободен, малки царю,“ прошепна Ай толкова тихо, че дори прислужникът с ветрилото не го чу. „Твоят съд свърши. Ти отиваш при звездите, където няма везири, няма хетски пратеници и няма генерали, жадни за кръв. Ти ми оставяш златния трон, но с него ми оставяш и трънения венец на бунтовния Египет. Кой от нас е по-щастливият?“
Той се обърна към изхода. Светлината в края на дългия, стръмен коридор изглеждаше като далечна, бяла звезда. Ай тръгна нагоре, оставяйки зад гърба си хладната вечност и влизайки отново в горещия, прашен и корумпиран свят на живите, където моралът се определяше от острието на меча и дължината на царския указ.
[Старият текст: Гробница на везир]
└───► (Стриване / Нанасяне на гипс)
└───► [Новият текст: Свещена крипта на Озирис-Тутанкамон]
III. Енциклопедия на мъртвия свят: Прагматика, синтаксис и теология на ритуала
„Защото светът не е нищо друго освен безкрайно огледало, в което божественият разум съзерцава собствените си образи, а ние, затворени в нашите глинени съсъди, се опитваме да разчетем сенките на тези образи върху стените на пещерата.“
I. Материалната херменевтика: Свещените предмети на масата
На малката дървена маса с изящно извити крака, поставена между Ай и Озирис-Тутанкамон, бяха подредени инструментите на занаята. За непросветеното око те изглеждаха като странна колекция от кухненски прибори и козметични принадлежности. За Еко, за Ай и за пазителите на тайната обаче, това бяха семиотични прагове – инструменти за преминаване от небитието към битието.
Ай протегна ръка и докосна обсидиановия нож. Камъкът беше студен, гладък и черен като беззвездна нощ над Мемфис.
„Този камък е роден от огъня на земята,“ помисли си той. „Сега той трябва да събуди огъня в студената глина на царя. Каква ирония: използваме най-мъртвите неща – камък, бронз, суха дървесина, за да създадем илюзията за живот.“
II. Двусмислието на леопардовата кожа: Звярът и Логосът
Кожата на леопарда, закопчана на рамото на Ай със златна тока във формата на глава на сокол, имаше своя собствена, дълбока граматика. В теологията на Хелиополис леопардът е символ на не опитомения хаос, на дивата сила на пустинята, която трябва да бъде подчинена и впрегната в служба на реда (Маат).
Носенето на тази кожа от жреца Инмутеф (буквално: „Стълб на майка си“) съдържаше в себе си три нива на тълкуване:
Буквално ниво (Litteralis): Ай е облечен като първороден син на царя, за да изпълни дълга си. Това е юридическата измама, която му дава право на трона.
Алегорично ниво (Allegoricus): Леопардовите петна символизират звездното небе. Обличайки кожата, жрецът се превръща в самото Небе, което обгръща Земята и я дарява с живот.
Морално ниво (Moralis): Владетелят трябва да носи в себе си силата на звяра, но тя трябва да бъде мъртва кожа – подчинена на разума и на държавния интерес. Опашката на леопарда, която се влачеше между сандалите на Ай, оставяше тънка бразда в праха на пода – символ на земния произход на всяка власт.
III. Смъртта като граматическа грешка
Ай пристъпи още по-близо. Миризмата на разлагане, въпреки скъпите масла, започваше леко да си пробива път през бинтовете. Смъртта беше там – грозна, биологична реалност, която не се интересуваше от теологични метафори. Тя беше граматическа грешка в перфектно написаното изречение на живота.
— „Аз съм Ай,“ прошепна той на себе си, докато вдигаше теслата месехтиу. „Аз съм гласът, който изговаря формулите. Ако аз спра да говоря, този тиран в бели бинтове ще остане просто купчина гниещо месо. Кой тогава е богът тук? Този, който лежи на биера, или този, който държи ключа към неговото възкресение?“
Това беше великият въпрос, който Умберто Еко би задал в своята кула в Болоня: дали знакът създава реалността, или просто я маскира?
Когато острието на месехтиу докосна устните на златната маска, в тишината на гробницата се чу лек пукот – сякаш въздухът в стаята се сви. За един кратък, ужасяващ миг на Ай му се стори, че стъклените очи на маската се разшириха, отразявайки неговия собствен, уплашен лик. Това беше мигът на чистото преживяване на свещеното – tremendum et fascinans – ужасът пред бездната, която се отваря, когато живият се опитва да преговаря с мъртвия.
Той отдръпна инструмента. Ръката му трепереше, но лицето му остана каменно, непроницаемо като стените на KV62. Той беше написал своя пасаж в книгата на времето. Сега оставаше само да излезе навън, да измие праха от ръцете си и да позволи на историята – тази най-голяма измислица от всички – да започне своето дълго, лъжливо повествование.
„Всяко бързо издигане на социалната стълбица, било то в Париж от 1820 година или в Тива тридесет века преди това, изисква еднаква доза студена пресметливост, съучастие на обстоятелствата и безсрамно пренебрежение към морала. Историята не е нищо друго освен поредица от успешни завещателни измами.“
За да разберем истинския характер на драмата, която се разиграваше в тази подземна стая, трябва първо да опишем нейната физиология, както бихме описали мрачния салон на госпожа Воке или кабинета на някой парижки съдия-изпълнител.
Гробницата KV62 не притежаваше величествената архитектурна логика на царските вечни домове. Тя бе малка, тясна и задушна — истинска гарсониера на смъртта, купена набързо, на безценица, за да се задоволи един внезапен дълг. Стените бяха изписани с трескава прибързаност, която веднага би се набила на очи на всеки опитен предприемач. Жълтата боя, този евтин сурогат на истинското златно покритие, се бе утаила неравномерно; по ъглите личаха следи от четките на уморените занаятчии, бързащи да приключат работата преди лепилото да е изсъхнало.
Въздухът миришеше на влажна глина, лой от евтини свещи и на оня специфичен, кисел мирис на застояла пот, който оставят след себе си работниците от ниските класи. Това не беше храм на боговете; това беше задната стаичка на една политическа кантора, където се подписваше най-големият фалшификат в историята на Осемнадесетата династия.
На преден план стоеше Ай. Читателят, свикнал да вижда в историческите хроники само идеализирани фигури, би бил поразен от физическата реалност на този човек. Ай бе надхвърлил седемдесетте — възраст, в която човешкото тяло започва да се превръща в карикатура на самото себе си.
Очите му: Малки, жълтеникави, дълбоко хлътнали под дебелите вежди, те притежаваха студения блясък на провинциален нотариус, който току-що е открил грешка в завещанието на богат вдовец. В тях нямаше мистичен плам, а само сухата, пресметлива аритметика на властта.
Лицето: Кожата му, покрита с гъста мрежа от бръчки и старчески петна, бе придобила цвета на пергамент, прекарал твърде дълго в дворцовите архиви. Устните му бяха стиснати в тънка, цинична линия — устни на човек, който е изрекъл твърде много ласкателства и е преглътнал твърде много обиди, за да вярва в каквото и да било величие.
Короната Хепреш: Синята бойна корона стоеше някак чуждо върху този застаряващ череп. Тя бе твърде тежка за слабия му врат; Ай постоянно я наместваше с леко движение на главата, сякаш се страхуваше, че този символ на суверенитета може да се изхлузи и да разкрие плешивината му пред присъстващите жреци.
Върху раменете му бе метната леопардовата кожа. Това не беше кожа на току-що убит звяр; тя бе стара, леко протрита по краищата, взета от гардероба на храма на Карнак — типичен пример за чиновническо спестяване на разходи. Ай я носеше с рутината на актьор, който облича един и същ костюм за стотен път. За него ритуалът на жреца Инмутеф не беше религиозно тайнство, а административна процедура. Той беше „осиновеният син“, узаконяващ собствената си кражба чрез спазване на буквата на закона.
Пред него лежеше мумията на Тутанкамон — тази безжизнена купчина от скъпи платове, бижута и смоли, представляваща най-младия клониран продукт на една изродена династия. Зад златната маска се криеше едно момче със счупен крак, деформиран череп и сърце, което бе спряло да бие просто защото не можеше да понесе тежестта на собствената си кръв.
Ай вдигна инструмента месехтиу. В този момент той приличаше на френски съдебен изпълнител, който описва имуществото на фалирал благородник.
„Този инструмент,“ разсъждаваше Ай, докато тежестта на бронза опъваше ставите му, „е перото, с което ще подпиша акта за собственост над Египет. Аз не отварям неговата уста; аз затварям устата на всички негови роднини. Докосвайки тези златни устни, аз казвам на света: „Вижте, той ме посочи за наследник. Неговите мъртви уста проговориха чрез моята воля.“
Това беше съвършеният егоизъм, маскиран като синовна благочестивост. Целият морал на древния свят се крепеше на тази измама. Жреците, които стояха наоколо и държаха свещените канички с вода и песешехефа, бяха съучастници в сделката. Те знаеха, че Ай ще им осигури нови данъчни облекчения и златни дарове за храмовете в Тива. Смъртта на царя бе най-добрата бизнес трансакция за годината.
Когато металът на месехтиу докосна студеното злато на маската, Ай усети леко трептене в пръстите си. Не беше страх от боговете — Ай бе твърде стар и твърде циничен, за да вярва в приказките на жреците. Беше физическото усещане за преходността на собствения му триумф.
Той бе спечелил играта. Беше надживял Ахенатен, Сменхкара и сега — Тутанкамон. Беше се изкачил от обикновен писар до господар на света. Но на каква цена? На седемдесет години той сядаше на трон, който вече се клатеше под краката му. Зад гърба му, в сенките на Долината, генералите вече крояха следващия преврат.
Ай свали инструмента. Погребалната камера отново потъна в прашно мълчание. Той погледна за последен път към Озирис-Тутанкамон — младия цар, който бе платил най-високата цена за своето величие.
Ай се обърна и излезе от гробницата, подкрепян от слугите си. Вървеше бавно, влачейки крака, а леопардовата опашка се метеше в праха след него като символ на една износена, прашна и безсмислена суета, която хората по-късно щяха да нарекат „велика история“.
„Всяка власт е съставена от дребни, невидими нишки, които се държат от ръцете на егоизма. Когато един цар умира, неговият наследник не плаче за него; той пресмята цената на коприната за погребалния саван и умува как да съкрати разходите по завещанието.“
Ако можехме да разгърнем папирусите на царския ковчежник, които лежаха в кожения калъф на един от чиновниците, чакащи в коридора на гробницата, щяхме да разберем, че това погребение бе по-скоро счетоводен компромис, отколкото триумф на благочестието. Египет бе разорен. Годините на религиозна анархия при царя-еретик Ахенатен бяха опразнили държавната хазна, а пограничните войни на генерал Хоремхеб в Сирия изсмукваха и последните златни дебени от трезорите на Мемфис.
Зад блясъка на златната маска на Тутанкамон се криеше трескава икономия:
Саркофагът: Вторият от трите антропоморфни ковчега всъщност бе преработен набързо. Първоначално изработен за мистериозния предшественик Сменхкара, неговите надписи бяха изстъргани с длето и заменени с името на Тутанкамон. Работниците бяха спестили близо сто литра скъпоценно ленено масло за полирането.
Стените на камерата: Само северната стена — тази, пред която стоеше Ай — бе напълно завършена и изписана. Останалите три стени бяха оставени бели, покрити само с набързо нанесен пласт гипс, сякаш строителите бяха избягали при първата вест за затварянето на обекта. Всеки квадратен метър незавършена стена спестяваше на хазната по три торби червена охра и пет дебена месинг за инструментите.
Ай знаеше тези цифри наизуст. Той лично бе одобрил съкращенията. Като опитен администратор, той разбираше, че един мъртъв бог няма нужда от четири изписани стени, за да стигне до отвъдното, но живият цар имаше крещяща нужда от злато, за да плати на наемниците от Либия, които крепяха трона му.
Зад гърба на Ай, в тясната и задушна камера, се тълпяха петима мъже, чиито дебели, лъскави вратове издаваха доброто им хранене в храмовете на Амон. Тези жреци не бяха аскети; те бяха акционерите в едно акционерно дружество за продажба на безсмъртие.
Начело бе върховният жрец на Амон-Ра, чийто поглед следеше всяко движение на инструмента месехтиу с педантичността на парижки борсов посредник, следящ курса на акциите. Между него и Ай съществуваше негласен договор:
Жреците осигуряваха легитимността на Ай, узаконявайки го пред народа като „богоизбран“ син и наследник на Тутанкамон.
Ай в замяна се задължаваше да възстанови всички отнети от Ахенатен имоти, да дари на храмовете нови десет хиляди акра плодородна земя по делтата на Нил и да освободи храмовите роби от държавен ангария.
Всяко произнасяне на магическите заклинания бе подпечатано от тази невидима златна трансакция. Когато Ай произнасяше думите: „Да се пречистиш с водата на юга...“, жреците наум пресмятаха приходите от таксите за пречистване, които щяха да наложат на уплашеното население на град Тива през следващия сезон на прииждането на Нил.
В дъното на коридора, облегнат на хладния камък на портала, стоеше мъж, който не носеше жречески одежди. Това беше Хоремхеб — главнокомандващият на египетските войски. Неговата бронзова броня, покрита с патина и малки драскотини от битките с хетите, контрастираше рязко с деликатната коприна и протритата леопардова кожа на Ай.
Хоремхеб не участваше в ритуала. Той бе тук само като наблюдател, но неговото присъствие тежеше повече от всички заклинания на жреците. Очите му — студени, сиви, свикнали да гледат смъртта на хиляди мъже на бойното поле — бяха фиксирани върху короната Хепреш на главата на Ай.
„Старецът бърза,“ мислеше си генералът, свивайки устни в едва доловима гримаса. „Той вярва, че като докосне парче злато с парче бронз, ще стане цар. Но царете се раждат в праха на битката, а не в задушната миризма на гробниците. Нека поноси тази корона още година-две. Неговата старост работи за мен. Когато времето дойде, моят меч ще напише следващата глава на тази история, и на нея няма да има място за леопардови кожи.“
Ай усещаше погледа на войника зад гърба си. Това усещане бе по-неприятно от задушаващата жега и тежката миризма на асфалт. Всеки жест на Ай с месехтиу бе продиктуван от желанието да се утвърди пред този единствен наблюдател. Той трябваше да покаже на Хоремхеб, че ритуалът е извършен перфектно, че правото е на негова страна и че боговете са свидетели на неговата победа. Това беше тиха, нервна война между бюрокрацията на перото и бруталността на меча.
Когато последното докосване с телешкия крак бе извършено и устните на Тутанкамон бяха символично „отворени“, Ай усети празнотата на своя триумф.
Магията бе приключила. Мумията лежеше неподвижна, златната маска блестеше безучастно под светлината на гаснещите лампи. Нямаше чудо. Боговете не се появиха в облак от дим. Оставеният сам със себе си труп си оставаше просто труп — скъпо струващ паметник на една изгубена илюзия.
Ай погледна собствените си ръце. Те бяха покрити с прах от мазилката на гробницата. Всичко това — короната, леопардовата кожа, властта над Двете земи — бе само прах, който вятърът на пустинята щеше да разнесе след няколко десетилетия. Той бе узурпирал трона, бе излъгал историята, бе сключил сделка с корумпираните жреци и бе задържал армията на разстояние. Но пред лицето на тази безкрайна, каменна тишина, която щеше да погълне гробницата за три хиляди години, неговият живот изглеждаше като едно кратко, жалко трептене на фитила преди маслото в лампата да свърши.
Той даде знак за приключване. Жреците започнаха да събират уредите си с шумно дрънкане на съдовете. Сделката бе сключена, документите — подписани на стената, а вечността бе купена на кредит. Ай излезе първи, воден от светлината на факлите, оставяйки младия цар в мрака на неговата вечна кутия, затворена за света до деня, в който други хора, с други интереси и други лъжи, нямаше да нарушат покоя му.
ПРАХ И ЛЕОПАРД
Хроника на везирското полунощие в гробница KV62
Л И Т Е РАТ У Р Н А П А Л И Т РА П О М О Т И В И О Т Б А Л З А К , Е КО , Т ОЛ С Т О Й , С Т Е Н Д А Л , С КО Т
И З ОЛ А
I. ФИЗИОЛОГИЯТА НА КРИПТАТА (В ДУХА НА ЕМИЛ ЗОЛА И ОНОРЕ
ДЬО БАЛЗАК)
егата под повърхността на фините тивански варовици не беше просто физическо състояние; тя
притежаваше своя собствена, тежка и задушаваща анатомия. В гробната камера KV62 въздухът стоеше
неподвижен, уплътнен от мазните изпарения на разтопена хипопотамова мас, чиито черни фитили в
глинените паници хвърляха колеблива, болнава светлина по стените. Мирисът на прясна, още не изсъхнала
мазилка – този остър, кисел дъх на мокър вар и нилска глина – се смесваше с натрапчивия, сладникав
парфюм на натрон, кедрово масло и смола от смирна, изтичащи от запечатаните ковчези. Надигаше се лек,
задушлив прах, който се утаяваше по устните на присъстващите, оставяйки горчив вкус на празнота и
тленност.
Това не беше величествен пантеон, издигнат с десетилетия на търпелив труд; това беше прибързано
разширен избаджийски склад, превърнат за денонощия в последен дом за едно дете-бог. На стените, под
прибързано нанесените слоеве жълт аурипигмент, все още личаха грубите драскотини от длетата на
каменоделците, които бяха работили на смени, задушавайки се от собствената си пот в мръсните коридори.
Балзак веднага би забелязал финансовата проза зад тази теологична мизансцена: Египет беше банкрутирал.
Годините на религиозна анархия при царя-еретик Ахенатен бяха изсмукали хазната. Всеки златен дебен,
използван за украсата на тази крипта, бе изтръгнат чрез брутални данъци от гърбовете на селяните по
Делтата, чиито кореми бяха подути от глад, докато жреците на Амон пресмятаха новите си лихви върху
папируси, съхранявани в кожените им калъфи.
"Всяко велико богатство и всяка вечна памет крият зад себе си едно скрито, неразкрито престъпление
или поне една гигантска счетоводна измама, благословена от онези, които пишат законите на небето."
II. СЕМИОТИКА НА СВЕЩЕНОТО ОСТРИЕ (В ДУХА НА УМБЕРТО ЕКО)
й пристъпи напред, усещайки как грубият, неиздъбен ръб на леопардовата кожа се търка в рамото му. За
херменевтичния ум всеки жест в този тесен правоъгълник беше сложна граматическа единица.
Леопардовата кожа на жреца Инмутеф не беше просто облекло; тя бе палимпсест от символи. Черните
петна по нея изобразяваха звездното небе – неподвижния свод на Нут, а опашката на звяра, която се влачеше
в праха между сандалите на везира, чертаеше невидима линия между земната кал и космическия ред. Ай не
Гробница KV62 • Долината на царете 1
П
беше син на Тутанкамон; той беше старец на прага на гроба, узурпиращ синовната роля чрез педантично
спазване на ритуалния синтаксис.
В дясната си ръка той стискаше инструмента месехтиу. Това извито дървено приспособление с
метеоритно острие беше материалният израз на съзвездието Голяма мечка. Еко би отбелязал, че докосването
на острието до златната маска на мумията е семиотичен акт на трансферен превод: превеждане на
неподвижността на смъртта в езика на вечното движение.
Предмет в
ритуала
Физическа субстанция Семантична роля в Дуат (Отвъдното)
Месехтиу (Тесла)
Желязо от небето
(метеорит)
Разкъсване на застиналата вечност, отваряне на сетивата за
светлината
Песешехеф
(Нож)
Черен вулканичен
обсидиан
Разделяне на небето и земята; прерязване на последната земна
нишка
Кожа на
Инмутеф
Естествена леопардова
кожа
Носене на съзвездията; легитимиране на узурпатора като
законен наследник
Ай насочи хладното желязо към устните на маската. Металът изщрака тихо върху златната пластина –
звук, остър и чист като пукане на сух клон в зимна нощ. Зад очите от обсидиан и кварц на маската лежеше
разлагащият се череп на едно осемнадесетгодишно момче. Истинската трагедия бе скрита зад този блестящ,
идеализиран симулакър. Маската се усмихваше с вечна, леко надменна усмивка, докато под нея
биологичната реалност извършваше своята безмилостна, бавна работа по разграждането на плътта.
♦ ♦ ♦
III. ЧЕРВЕНО И ЧЕРНО ПОД ТИВАНСКОТО СЛЪНЦЕ (В ДУХА НА
СТЕНДАЛ И ЛЕВ ТОЛСТОЙ)
сихологическият шахмат в камерата беше напрегнат и безмилостен. Ай, този тивански Юлиен Сорел,
завършил живота си не на ешафода, а на трона, наблюдаваше сенките около себе си с хладен, аналитичен
поглед. Той знаеше, че неговият най-голям враг не бяха боговете, а генералите, които стояха на входа на
гробницата. В дъното на коридора, облегнат на хладния стълб, стоеше Хоремхеб – главнокомандващият на
армията. На неговото загоряло, сурово лице бе изписано пълно презрение към жреческите суеверия.
Хоремхеб вярваше само в силата на бронза и в броя на копията. Неговите очи следяха короната Хепреш
върху главата на Ай с пресметливостта на хищник.
Толстой би видял в тази сцена трагичната илюзия на човешката воля. Ай вярваше, че той насочва
историята, че неговият ритуал ще спаси империята от разпад. Но всъщност той бе просто една малка кукла,
движена от невидимите нишки на историческата необходимост. Египет се променяше; старите богове
Гробница KV62 • Долината на царете 2
Р
губеха силата си, а прахът на пустинята бавно засипваше величието на Осемнадесетата династия, без
значение дали Ай щеше да извърши седем или седемдесет докосвания с теслата.
„Аз съм цар,“ мислеше си Ай, усещайки как капка студена пот се стича по сбръчкания му врат под
тежката корона. „Но аз съм цар на гробове и мъртъвци. Моето царство трае колкото изгарянето на тази
маслена лампа. Утре Хоремхеб ще изпрати своите войници, а аз ще бъда просто поредната мумия, чиито
устни някой друг ще отваря с парче желязо. И този някой ще лъже съдбата точно толкова усърдно, колкото
аз лъжа сега.“
IV. МОРАЛЕН ЕПИЛОГ (В ДУХА НА УОЛТЪР СКОТ)
итуалът приключи. Жреците започнаха да събират своите прибори в кожените торби с глух, метален звън,
който прозвуча кощунствено в застиналата тишина на камерата. Ай свали ръцете си, които трепереха от
умора и старост. Той погледна за последен път към Озирис-Тутанкамон. В този последен поглед нямаше
омраза, нито триумф. Имаше само безкрайна, тиха меланхолия – същата, която обгръща руините на старите
шотландски замъци под сивото есенно небе.
Те оставиха момчето в тъмнината, затваряйки тежките каменни плочи на вратата една по една, докато и
последната ивица слънчева светлина не изчезна от пода. Вечността бе купена на кредит, подпечатана с лъжи
и златни украшения. Отвън, над Долината на царете, слънцето залязваше в пурпур и кръв, хвърляйки дълги
сенки върху сухите хълмове, които щяха да пазят тази тайна три хиляди години – докато прахът на
узурпатора и прахът на жертвата не станат напълно неразличими под стъпките на новото време.
„Никой от хората, които извършват великите исторически събития, не си дава сметка за това какво прави в действителност. Човек действа, воден от личните си страсти, страхове и амбиции, но неговите действия са само несъзнателни инструменти в ръцете на великия закон на Необходимостта. Ай вярваше, че коронясва себе си и спасява Египет; всъщност той просто запълваше празнотата, оставена от едно събитие, чиито причини лежаха далеч отвъд неговия сбръчкан разум.“
Ако погледнем отстрани на това събитие, което историците по-късно ще определят като „легитимация на царуването на Ай“, пред нас се разкрива вечната илюзия, че владетелите насочват съдбите на народите
Ай стоеше в КV62 с усещането за непосилно величие
Един болен нилски селянин, който бе умрял от чума три седмици по-рано, забавяйки строежа на гробницата на Ай
Една интрига на уплашена вдовица (Анхесенамон), която бе изпратила тайно писмо до хетския цар с молба за брак, предизвиквайки паника в тиванския двор и принуждавайки Ай да действа прибързано.
Една суха пролет в Горна Нубия, която бе намалила реколтата и бе направила наемниците нервни за заплатите им.
Всички тези малки човешки воли, сблъсквайки се една с друга, родиха този конкретен миг
В тишината на камерата, нарушавана само от тежкото дишане на жреците, се сблъскваха два вида нищожност: активната, шумна суета на живия старец и пасивната, златна празнота на мъртвото момче
Ай гледаше Тутанкамон
„Това злато е толкова студено,“ помисли си изведнъж Ай, когато ръката му без да иска допря ръба на маската
. „Ние го наричаме „плът на боговете“, но то е просто метал, изкопан от робите в пустинята на Изток. Ние го поставяме върху лицето му, за да забравим собствената си съдба. И защо е всичко това? Този труп няма да чуе моите заклинания. Той няма да диша. Но аз трябва да стоя тук, в тази задушна стая, облечен в кожата на умрял звяр, и да лъжа себе си и света, че притежавам властта над живота и смъртта.“
Като везир, Ай бе извършил десетки престъпления, които в очите на обикновените хора изглеждаха ужасяващи. Той бе предал учението на Ахенатен, на когото бе служил вярно; бе организирал убийства на дворцови съперници; бе оставил стотици роби да загинат от глад при възстановяването на храмовете в Карнак. Но пред собствената си съвест той се оправдаваше с „държавната необходимост“
Задължението към Египет: Ай вярваше, че ако той не поеме властта чрез тази измамна легитимация, държавата ще се разпадне на фракции
Гласът на съвестта: Но тук, под земята, където времето бе спряло, това оправдание изглеждаше слабо и жалко
Ай
ИЛИЯНА БЕНИНА НИКОЛА БЕНИН
Тази стенна сцена е от гробницата на Рамзес V и VI, гробница KV9 в Долината на царете. Това е сцена от „Книгата на пещерите“, която предоставя на починалия цар знанията, необходими му за безопасно преминаване през опасното пътешествие през подземния свят.
Мумиевидната фигура на Озирис, носещ Бялата корона на Горен Египет, стои в светилище, защитено от четири змии. Текстът вътре в светилището гласи „Озирис, най-видният от западняците“. Около светилището на Озирис са разположени десет бога и богини в овални саркофази, всеки с името си, написано до тях.
This wall scene is from the tomb of Ramesses V and VI, tomb KV9 in the Valley of the Kings. It's a scene from the "Book of Caverns", which provides the deceased king with the knowledge he requires to safely navigate the perilous journey through the underworld.
The mummiform figure of Osiris, wearing the White Crown of Upper Egypt, stands inside a shrine, protected by four serpents. The text inside the shrine says "Osiris, Foremost of the Westerners". Surrounding Osiris' shrine are ten gods and goddesses in oval sarcophagi, each with their name written alongside them.
ИЛИЯНА БЕНИНА НИКОЛА БЕНИН
Фараон Псамтик I
Псамтик I е основател и първи фараон от периода Саит (XXVI династия) 664 и 525 г. пр.н.е.
Той получава независимост от Асирийската империя и народът му преживява просперитет по време на дългото му царуване.
Анекдот за откриването на произхода на езика.
Гръцкият историк Херодот предава анекдот за Псамтик във втория том на своите „Истории“.
По време на пътуването си до Египет Херодот чува, че Псаметих („Псамтик“) се опитва да открие произхода на езика, като провежда експеримент с две деца. Твърди се, че той дал две новородени бебета на овчар с инструкциите никой да не им говори, но овчарят да ги храни и да се грижи за тях, докато слуша, за да определи първите им думи. Хипотезата е, че първата дума ще бъде произнесена на коренния език на всички хора.
Когато едно от децата извикало „βεκός“ (bekós) с протегнати ръце, овчарят съобщил това на Псаметих, който заключил, че думата е фригийска, защото това е звукът на фригийската дума за „хляб“. Те заключили, че фригийците са по-древен народ от египтяните и че фригийският е оригиналният език на хората.
Няма други запазени източници, които да потвърждават тази история.
Релеф на Псамтик I, който прави дар на Ра-Хорахти
Гробница на Пабаса (точно пред входа на храма на Хатшепсут в Дейр ел-Бахри).
Pharaoh Psamtik I
Psamtik I was the founder and first pharaoh of the Saite Period (XXVI dynasty) 664 and 525 BC
He gained independence from the Assyrian Empire and his people experienced prosperity during his long reign.
Anecdote about the Discovering the origin of language.
The Greek historian Herodotus conveyed an anecdote about Psamtik in the second volume of his Histories.
During his travel to Egypt, Herodotus heard that Psammetichus ("Psamṯik") sought to discover the origin of language by conducting an experiment with two children.
Allegedly he gave two newborn babies to a shepherd, with the instructions that no one should speak to them, but that the shepherd should feed and care for them while listening to determine their first words.
The hypothesis was that the first word would be uttered in the root language of all people.
When one of the children cried "βεκός" (bekós) with outstretched arms, the shepherd reported this to Psammetichus, who concluded that the word was Phrygian because that was the sound of the Phrygian word for "bread". Thus, they concluded that the Phrygians were an older people than the Egyptians, and that Phrygian was the original language of men.
There are no other extant sources to verify this story.
Relief of Psamtik I making an offering to Ra-Horakhty
Tomb of Pabasa (just outside the entrance to Hatshepsut’s temple at Deir el-Bahri)
ИЛИЯНА БЕНИНА НИКОЛА БЕНИН
„По-голямата част от смъртните се оплакват горчиво от злобата на Природата, защото сме родени за кратък живот, защото дори това пространство, което ни е дадено, преминава толкова бързо и толкова бързо, че всички, с изключение на много малцина, намират живота си в края си точно когато се готвят да живеят.
Не че имаме кратък период от време, а че пилеем голяма част от него. Животът е достатъчно дълъг и е даден в достатъчно щедра мярка, за да позволи постигането на най-великите неща, ако целият му период е добре инвестиран. Но когато е пропилян в лукс и безгрижие, когато е посветен на недобра цел, принуден накрая от крайната необходимост, ние осъзнаваме, че е отминал, преди да сме осъзнали, че отминава. Така е - животът, който получаваме, не е кратък, но ние го правим такъв, нито пък ни липсва, а го пилеем.
Животът, ако знаете как да го използвате, е дълъг. Но един човек е обзет от ненаситна алчност, друг - от мъчителна отдаденост на задачи, които са безполезни; един...“ Човек е опиянен от вино, друг е парализиран от леност; един човек е изтощен от амбиция, която винаги зависи от решението на другите, друг, воден от алчността на търговеца, е воден през всички земи и всички морета от надеждата за печалба; някои са измъчвани от страст към войната и винаги са или склонни да причиняват опасност на другите, или са загрижени за своята собствена; има някои, които са изтощени от доброволно робство в благодарно обслужване на великите; мнозина са затворници на копнежа за красотата на другите или за собствената си грижа; мнозина, не следвайки фиксирана цел, непостоянни и недоволни, са потопени от своята непостоянност в планове, които са вечно нови; някои нямат фиксиран принцип, по който да ръководят пътя си, но Съдбата ги хваща неподготвени, докато се мързелуват и прозяват. Защото всичко останало от съществуването не е живот, а просто време. (Сенека, „De Brevitate Vitae“, „За краткостта на живота“, I-II)
На снимката,
Изида - женската Ра, с глава на лъвица, дава Анкх на цар Птолемей XII.
Двоен храм на Хароерис и Собек в Ком Омбо, Външна хипостилна зала
"The majority of mortals complain bitterly of the spitefulness of Nature, because we are born for a brief span of life, because even this space that has been granted to us rushes by so speedily and so swiftly that all save a very few find life at an end just when they are getting ready to live.
It is not that we have a short space of time, but that we waste much of it. Life is long enough, and it has been given in sufficiently generous measure to allow the accomplishment of the very greatest things if the whole of it is well invested. But when it is squandered in luxury and carelessness, when it is devoted to no good end, forced at last by the ultimate necessity we perceive that it has passed away before we were aware that it was passing. So it is—the life we receive is not short, but we make it so, nor do we have any lack of it, but are wasteful of it.
Life, if you know how to use it, is long. But one man is possessed by an avarice that is insatiable, another by a toilsome devotion to tasks that are useless; one man is besotted with wine, another is paralyzed by sloth; one man is exhausted by an ambition that always hangs upon the decision of others, another, driven on by the greed of the trader, is led over all lands and all seas by the hope of gain; some are tormented by a passion for war and are always either bent upon inflicting danger upon others or concerned about their own; some there are who are worn out by voluntary servitude in a thankless attendance upon the great; many are prisoners of the craving for the beauty of others or the grooming of their own; many, following no fixed aim, shifting and inconstant and dissatisfied, are plunged by their fickleness into plans that are ever new; some have no fixed principle by which to direct their course, but Fate takes them unawares while they loll and yawn. For all the rest of existence is not life, but merely time."
(Seneca, "De Brevitate Vitae", "On the shortness of life", I-II)
Isis-the female Ra, lioness-headed, giving the Ankh to King Ptolemy XII.
Double Temple of Haroeris and Sobek at Kom Ombo, Outer Hypostyle Hall
ИЛИЯНА БЕНИНА НИКОЛА БЕНИН
