Horus

 Илияна Бенина, Никола Бенин

Сцена от гробницата (QV66) на царица Нефертари в Долината на цариците близо до Луксор

 Илияна Бенина, Никола Бенин

Тази сцена от гробницата (QV66) на царица Нефертари в Долината на цариците близо до Луксор е пример за изключителното изтънченост на погребалната живопис от Новото царство.Царицата е изобразена – отдясно и отляво – в елегантно пропорционална форма, украсена с изящни бижута и развяваща се бяла ленена рокля. Чертите ѝ са предадени с деликатно моделиране и ярки цветове, които са останали забележително добре запазени.

Както и в други камери на гробницата ѝ, изображенията подчертават нейната трансформация и божествена връзка в отвъдния живот, често я изобразявайки в присъствието на главни божества и ангажирана в ритуални действия, които осигуряват прераждане.

Комбинацията от течна линия, наситени пигменти и прецизни йероглифни надписи отразява висотата на художествените постижения на Рамзес и подчертава възвишения статус на Нефертари както в живота, така и във вечността.

Най-интересното изображение на Нефертари в тази сцена е това в средата, където тя е показана като птица с човешка глава, ба. Тази птича форма символизира жизненоважен компонент на душата, способна да се движи между световете на живите и мъртвите, визуално изразявайки нейната успешна трансформация и продължаващо съществуване в Отвъдния свят.

„Вавилонската библиотека“ от Хорхе Луис Борхес

Илияна Бенина, Никола Бенин 

Светът е библиотека, която съдържа всички книги, написани някога, но повечето от тях са неразгадаеми. Много хора се осмеляват да посетят библиотеката, за да открият смисъла на живота. Това ми напомни за библиотеката на Тери Пратчет „Светът на Диска“.

„Може би старостта и страхът ми ме мамят, но подозирам, че човешкият вид – уникалният вид – е на път да изчезне, но Библиотеката ще пребъде: осветена, самотна, безкрайна, съвършено неподвижна, снабдена с ценни томове, безполезна, нетленна, тайна".

Albert Camus "The Plague"

 Илияна Бенина, Никола Бенин

here's a particular kind of loneliness that comes from watching people pretend everything is normal while the world is actively ending, and Camus understood this so completely it hurts to read.

The Plague was published in 1947, two years after the war ended, and everyone knew Camus wasn't really writing about rats and disease in an Algerian town. He was writing about occupation, about how fascism spreads like infection, about what happens to people when they're sealed inside a nightmare they can't name or escape. But he also was writing about actual plague, literal death arriving without politics or meaning, and that's what makes the book so unsettling - you can never quite separate the metaphor from the thing itself.

The book opens with rats dying in the streets and officials insisting it's nothing to worry about, which in 2020 felt like watching a documentary. But Camus wrote this in the 1940s, understood that the first response to catastrophe is always denial, that we'll call it anything but what it is until the bodies pile up too high to ignore. The way authority figures in the book keep minimizing, postponing, refusing to use the word "plague" even as people die - Camus makes bureaucratic cowardice feel more sinister than the disease itself.

People get sick and die. Families are separated. The town is quarantined. Days become weeks become months and everyone just keeps existing in this sealed reality. Camus doesn't give you grand speeches about meaning or purpose. He gives you a narrator documenting, a doctor treating patients, a journalist trying to leave, ordinary people discovering that extraordinary suffering is mostly just tedious and exhausting and refuses to feel as significant as it should.

Dr. Rieux, the doctor at the center, treats patients knowing most of them will die anyway, and he keeps doing it without heroics or crisis of faith. Camus makes him almost frustratingly steady - no breakdowns, no questioning, just work. At first this felt emotionally distant, but the longer I spent with Rieux the more I understood Camus is showing you what endurance actually looks like. The sacrifice of showing up again tomorrow because what else is there.

The other characters orbit around different responses to meaningless death - Rambert trying desperately to escape to his lover, Tarrou searching for a kind of secular sainthood, Father Paneloux preaching that the plague is divine punishment until he watches a child die and his certainty cracks. Camus gives each of them space to articulate their philosophy without endorsing any of them. The plague doesn't care about your worldview. It just keeps killing.

There's a section where Rieux and Tarrou go swimming at night, sneaking out to the ocean for half an hour of freedom, and it's one of the most tender moments I've ever read. No dialogue, just two exhausted men floating in water under stars, briefly outside the plague's reach. Camus doesn't explain it or make it symbolic. He just lets it be this small pocket of beauty and friendship in the middle of horror, and then they go back to the dying city.

Camus doesn't promise that suffering teaches you anything or that people become better or that love conquers or that meaning emerges from chaos. Sometimes plague just happens. People die randomly - the good ones, the children, the ones who were careful. Others survive for no reason. You work against it because the alternative is complicity, but working against it doesn't guarantee anything except that you tried.

Camus wrote a book about people trapped in catastrophe that refuses to redeem the catastrophe, refuses to make it worth it, and just shows you humans trying to remain human when the universe has made clear it's indifferent to whether they succeed.

The question Camus leaves you with isn't whether you'd be heroic in crisis - it's whether you'd keep showing up to work that feels pointless, keep extending small kindnesses, keep swimming in the ocean at night when you're too tired to remember why it matters.

The French Campaign in Egypt (1798–1801) By Evgeniya Prusskaya

 Илияна Бенина    Никола Бенин

This book examines the cultural encounter and conflict that arose during the French occupation of Egypt (1798–1801) by analyzing mutual perceptions of the French and Egyptians. It investigates how the image of Egypt, originally shaped by the writings of late eighteenth-century French travelers, was transformed in the minds of those who participated in the French campaign, and how it was used in Napoleonic propaganda. The book demonstrates that French impressions of Egypt contributed to broader generalizations about the imagined Orient and analyzes how these attitudes were linked to French colonial policy. It includes the Arab perspective on the occupation, challenging the one-sided narratives found in French sources. Evgeniya Prusskaya argues that French perceptions of ‘Oriental’ society directly influenced French policies in Egypt, reinforcing a framework of violence and fostering the development of a colonial mindset, which later evolved into the dominant narratives of nineteenth-century imperialism. The book also examines the legacy of the Egyptian campaign during the French occupation of Algeria in the early 1830s.

Тази книга разглежда културните срещи и конфликти, възникнали по време на френската окупация на Египет (1798–1801), като анализира взаимните възприятия на французите и египтяните. Тя изследва как образът на Египет, първоначално оформен от писанията на френски пътешественици от края на осемнадесети век, се е трансформирал в съзнанието на участниците във френската кампания и как е бил използван в наполеоновата пропаганда. Книгата показва, че френските впечатления от Египет са допринесли за по-широки обобщения за въображаемия Ориент и анализира как тези нагласи са били свързани с френската колониална политика. Тя включва арабската перспектива за окупацията, оспорвайки едностранчивите наративи, открити във френски източници. Евгения Пруская твърди, че френските възприятия за „ориенталското“ общество са повлияли пряко на френската политика в Египет, засилвайки рамката на насилие и насърчавайки развитието на колониално мислене, което по-късно се е превърнало в доминиращите наративи на империализма от деветнадесети век. Книгата разглежда и наследството на египетската кампания по време на френската окупация на Алжир в началото на 30-те години на XIX век.

На 20 февруари 1530 г. в замъка Вавел се провежда коронацията на 9-годишния Сигизмунд Август за крал на Полша

 ИЛИЯНА БЕНИНА, НИКОЛА БЕНИН

На 20 февруари 1530 г. в замъка Вавел се провежда коронацията на 9-годишния Сигизмунд Август за крал на Полша.

Това е първият и единствен случай в историята на полската държава, когато изборът на бъдещия крал се провежда, докато настоящият владетел е все още жив (vivente rege). Кралица Бона е инициатор на този прецедент.

Документ на крал Сигизмунд I, датиран от 26 март 1530 г., е запазен в архивите на AGAD. В него, след единодушното избиране на сина му, Сигизмунд Август (наричан в текста Сигизмунд II), за крал на Полша и след коронацията си, той поема следните ангажименти:

1) Той лично ще управлява Кралство Полша до края на живота си, без никакви пречки от страна на сина си. 2) Синът му, след като навърши 15 години, ще се закълне във всички права, свободи и привилегии, предоставени на Кралство Полша, неговите имения и всеки отделен поданик от издателя на документа и от неговите предшественици, започвайки с Казимир Велики. Ако Сигизмунд Август не изпълни тази клетва, поданиците му ще бъдат автоматично освободени от задължението за подчинение. Ако обаче го направи, поданиците му ще го признаят за крал след смъртта на баща му.

Задълженията, поети в замяна на съгласието на Сейма за избирането и коронацията на Сигизмунд Август, не отслабиха кралската власт. Обещанието за независимо управление и потвърждаването от младия крал на неговите права и привилегии при достигане на пълнолетие изглеждаха умерена цена, която трябваше да се плати за осигуряване на наследяването му на трона. Никой не можеше да предвиди по онова време, че Сигизмунд Август ще бъде последният крал от династията на Ягелоните и че след смъртта му ще започне ера на свободни избори на трона на Полско-литовската държава. Краков, на Генералния сейм, 26 март 1530 г.

Сигизмунд, крал на Полша, във връзка с избирането и коронацията на младия Сигизмунд Август, неговия син, обещава, че ще управлява доживот и че синът му, след като навърши пълнолетие, ще потвърди всички права и привилегии, а ако не го направи, поданиците му няма да бъдат задължени да се подчиняват и да бъдат верни.

По-малкият коронен печат, отпечатан във восъчна купа, е прикрепен към пергаментовата лента. Под гънката е подписът на Пьотр Томицки, епископ на Перемишъл, коронен вицеканцлер.

Плутарх „Това, което е в сърцето на трезвен човек, е на езика на пияницата"

 Илияна Бенина, Никола Бенин

„Това, което е в сърцето на трезвен човек, е на езика на пияницата" 

Плутарх. За бъбривостта (De garrulitate)