Архитектурна плоча от сграда, изобразяваща цар Нектабебо I, основателят на 29-та династия /

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН

Ако трябваше да изберeм любимия ни египетски предмет в Британския музей, това би било това. Много е семпла резба - черна алевролитна архитектурна плоча от сграда, изобразяваща цар Нектабебо I, основателят на 29-та династия, последната местна египетска династия, управлявала Египет, коленичил с вдигнати в поклонение ръце, предлагащ хляб на дланта си. Той носи само препаска през бедрата и обикновена шапка с уреус. Качеството на изработката и емоцията, която за мен се усеща в резбата, са превъзходни. Музейният референтен номер е EA22.

If I had to pick my favourite Egyptian object in the British Museum, it would be this. It's a very simple carving - a black siltstone architectural screen slab from a building, showing king Nectabebo I, the founder of the 29th dynasty, the last native Egyptian dynasty to rule Egypt, kneeling, his hands raised in worship, offering a loaf of bread on the palm of his hand. He wears only a loincloth and a simple skullcap with a uraeus.  The quality of the workmanship and the emotion that for me comes across in the carving is superb. The museum reference number is EA22.

ПОСЛЕДНИЯТ ФАРАОН НА КАМЪКА

(Исторически роман)

ПРОЛОГ: ТЪМНИЯТ СИЛТСТОН

Има предмети, които не викат за своето величие, а го шепнат в тишината. В студените, светли зали на Британския музей (под каталог EA22), сред златото, саркофазите и колосалните гранитни глави, стои една плоча от черен силтстон. Не е голяма, нито пищна. Но в гладката повърхност на този тъмен камък е запечатан последният искрен жест на една трихилядолетна цивилизация.

На плочата е изсечен мъж. Той е коленичил, разголвайки смирението си, с издигнати за молитва ръце. На дланта си държи конусовиден хляб — най-простата, най-чистата жертва към боговете. Облечен е само с препаска и прилепнала шапка със защитна урея на челото.

Това е Нектанеб I — основателят на Тридесетата династия, последният роден египтянин, носил короната на Двете земи.

ГЛАВА I: СЯНКАТА НА ПЕРСИЯ (380 г. пр.н.е.)

Въздухът в Свещения град Себенитос бе тежък от мириса на изгаряна смирна, тиня от Нил и страх. Страх от персийския Велик крал, чиито войски отново се събираха на изток, готов да погълне Египет и да го превърне в поредната безлична сатрапия.

В задната стая на царската каменоделна работилница генералката Нектанеб седеше пред блок от полиран черен силтстон. Той бе свален от царския трон не с интриги, а с убеждението, че само твърда ръка може да спаси остатъците от древната държава. Но тази нощ той не носеше двойната корона Пшент, нито държаше скиптъра и бича.

До него стоеше старят майстор каменоделец Хор-унефер, чиито пръсти бяха вкоченени от десетилетия работа с бронзови длета и кварцов пясък.

— Не ме изсичай като завоевател, Хор — каза тихо Нектанеб, прокарвайки длан по студения, копринено гладък камък. — Не слагай тежките златни огърлици, нито военната колесница. Боговете не се впечатляват от желязото на армиите ми. Те виждат само сърцето.

— Ваше Величество — отвърна старецът, навеждайки глава. — Вие сте фараон. Канонът изисква да бъдете изобразен като слънчевия бог, стъпкал враговете си.

— Канонът умира заедно с нас, Хор. Ако искаме Египет да оцелее, трябва да се върнем в началото. Направи ме просто човек. Коленичил. Облечен само с препаска. Дай ми само хляб — хляба на нашата земя, хляба, който храносмила Нил. Ако боговете приемат този хляб, Египет ще живее.

ГЛАВА II: МОЛИТВАТА НА ДЖЕТОТО

През следващите три месеца Хор-унефер работи в пълна тишина. Всяко ударение с дървения чук бе като ритъм на молитва.

Черният силтстон бе особен камък — плътен, фин, не прощаващ нито една грешка. Едно грешно движение на длетото можеше да разсече профила или да унищожи крехката извивка на уреята. Майсторът изсече фигурата на царя не в дълбок, а в изключително фин, пластичен нисък релеф.

Линията на гърба на Нектанеб се спусна с невероятна грация — извивка на анатомична съвършеност и пълно себеотдаване. Лицето бе спокойна, почти медитативна маска: носът — прав, устните — едва доловимо очертани в израз на безкрайна вяра, а окото — отворено за вечността. Ръцете, държащи жертвения хляб, носеха лекота, сякаш хлябът не бе от брашно и вода, а от светлина.

Когато релефът бе завършен, той бе поставен като архитектонска преграда в новия храм — параван между външния свят на войните и вътрешното светилище, където обитаваше божеството.

Седейки пред завършената плака в навечерието на персийското нахлуване, Нектанеб докосна изсечения си образ.

— Ако това е последната династия на нашата кръв — шепнеше той, — нека камъкът помни, че не поискахме от боговете нито злато, нито територии. Поискахме само хляб за нашия народ и мир за нашите храмове.

ГЛАВА III: ВЕЧНОСТТА В ЛОНДОН

Династиите се срутиха. Александър Македонски влезе в Египет като освободител, Птолемеите управляваха и загинаха, Рим превърна страната в житница, а пясъците на пустинята бавно покриха Себенитос.

Храмовете се превърнаха в руини, йероглифите бяха забравени, а името на Нектанеб I потъна в прахта на вековете. Но четирите дупки, пробити по-късно в горната част на плочата от вторични строители, така и не успяха да унищожат централното изображение.

Днес, зад стъклената витрина в Британския музей, черният силтстон продължава да излъчва същата невидима топлина. Мъжът с простата шапка продължава да коленичи. Ръцете му са все така издигнати, а на дланта му лежи същият конусовиден хляб.

И докато милиони посетители преминават край него, запътени към блясъка на златото и маските, малцина спират, за да уловят най-важното послание на Египет: че истинското величие не се мери с височината на пирамидите, а със смирението, с което човек застава пред вечността.

ГЛАВА I: СЯНКАТА НА ПЕРСИЯ (380 г. пр.н.е.)

(Разширена версия)

I. Анатомия на смущението: Себенитос и миризмата на заника

Нощта над Свещения град Себенитос в Делтата на Нил бе пропита от плътна, сковаваща влага. Въздухът тук нямаше нищо общо със сухия, кристален вятър на Горния Египет. Той бе тежък, почти течен — коктейл от мириса на изгаряна в храмовите кадилници смирна, анаеробната ферментация на Нилската тиня, сухия прах от речните папируси и една едва доловима, но натрапчива миризма на паника.

Това бе страхът от персийския Велик крал Артаксеркс II. На изток, в Леванта и Финикия, ковачите на Ахеменидската империя денонощно изливаха бронзови върхове за копия, а в пристанищата на Сидон и Тир се сглобяваше трирема след трирема. Персия отново събираше безкрайните си войски, готова да погълне Египет за втори път и да го превърне от свещена люлка на боговете в поредната безлична, данъчно оплетена сатрапия.

Зад дебелите стени от несушена тухла в царската каменоделна работилница, скрита в сенките на големия храм на бог Онурис (бога-ловец, божествения войн), светлината на маслените лампи трепереше. Лампите, захранвани с гранясало сусамово масло, хвърляха дълги, кървавочервени сенки върху натрупаните необработени каменни блокове — розов гранит от Асуан, червен пясъчник и монолити от тъмен, почти черен силтстон, докарани от пустинното вади Хамамат.

В тази работилница, сред праха и капките разлят гипс, генералката Нектанеб (Нектанебо) седеше върху проста дървена скара. Той бе войник, който бе завладял трона с твърда ръка и подкрепата на армията, сваляйки слабия си предшественик Неферит II, за да спаси Египет. Но тази нощ той бе събличил цялото си войнско величие. До него нямаше нито плътни бронзови брони, нито короната Пшент, нито скиптъра Уас или бича Нехаха. Той бе бос, облечен единствено в проста ленена препаска (шендит), а челото му бе покрито от плътно прилепнала шапка, върху която се издигаше само една малка, свита на кълбо кобра — уреята, последната граница на божествената защита.

До него, наднал над полиран блок от черен силтстон, стоеше майсторът Хор-унефер. Неговите пръсти бяха деформирани, с вкоченени стави от десетилетия държане на дървения чук и гравиране с фини бронзови длета и кварцов пясък. По кожата му бе залепнал фин, тъмен прах — прахът на самия камък.

II. Митологичният космос: Хлябът като сърцевина на Маат

— Погледни този камък, Хор — каза тихо Нектанеб, а гласът му бе нисък, с дрезгав войнски оттенък. той прокара бавно длан по студената, копринено гладка повърхност на силтстона. — Това не е просто скала от планината. Това е вкаменената тиня на първичния океан Нун. В него няма светлина, но в него има вечност.

— Ваше Величество — каза старецът, навеждайки ниско глава, без да изпуска длетото. — Канонът на предците, записан още в дните на Пирамидите, изисква Фараонът да бъде изсечен като слънчевия бог Ра — гигант, стъпкал под краката си деветте лъка на чуждоземните врагове. Канонът иска да държите боздугана и да трошите черепите на азиатците, за да знае светът, че сте господар на Двете земи.

— Канонът умира заедно с нас, Хор — отвърна царят и погледът му се заби в прашинките, въртящи се около пламъка на лампата. — Великият крал на Персия има десетки хиляди копия, има злато от Бактрия и гръцки наемници. Ако се опитам да застана пред боговете с желязото на армиите си, те ще видят само една умираща суета. Боговете не се впечатляват от кървави оръжия. Те виждат само сърцето (Иб), което на съдния ден на Озирис ще бъде претеглено върху везните срещу перото на истината — Маат.

Нектанеб севеде над камъка и с пръст очерта бъдещия контур на релефа:

— Не ме изсичай прав. Изсечи ме коленичил. На колене пред вечността. Съблечи целия блясък. Не слагай тежките огърлици Усех, нито перуките с нишки от злато. Дай ми само хляб.

— Хляб ли, господарю? — попита каменоделецът, а в очите му се отрази пламъкът на лампата.

— Да. Конусовидния хляб Та-хор, който поднасяме в храмовете. Какво е хлябът, Хор? Той е роден от Нил, изпечен от слънцето и сътворен от труда на последния фелах в Делтата. Този хляб съдържа в себе си целия Египет — неговата земя, неговата вода, неговата вяра. Когато поднасям този хляб на дланта си, аз не поднасям просто храна. Аз поднасям душата на моя народ. Поднасям живота. Ако боговете приемат този хляб от моята длан, Египет ще оцелее, дори персийците да изгорят градовете ни.

III. Семиотика и метафизика на длетото

Хор-унефер замълча. Той пристъпи по-близо до метафизиката на своя занаят. В древноегипетското разбиране, каменоделецът не беше просто артист; той бе Се-анх — „онзи, който дава живот“. Всяко вдълбаване в камъка не разрушаваше материята, а изваждаше от нея скрития вътреен дух (Ка).

Силтстонът бе най-коварният и най-великолепният материал. За разлика от мекия варовик, той бе метаморфна скала с изключително фина структура. Тъмнозеленият му, почти черен цвят символизираше отвъдния свят, прераждането и черната, плодородна земя на Египет (Кемет). Но всяка грешка с длетото тук бе фатална — силтстонът не се изправяше с гипс, той се цепеше на остри като бръснач люспи.

— Виж тази линия, Хор — шепнеше Нектанеб, докато майсторът нанесе първия, едва доловим белег с кремъчния си заглаждач върху повърхността. — Гърбът ми трябва да бъде извит с плавна, мека извивка. Не като на войн, изпънал гърди за битка, а като на син, който се завръща при баща си. Смирението трябва да бъде издълбано толкова дълбоко, че дори след хиляда години, когато езикът ни бъде забравен, а храмовете ни се превърнат в прах, всеки, който погледне този камък, да усети болката и любовта ни.

— Това ще бъде най-трудният релеф, който съм изсичал — каза старецът, прокарвайки пръст през направената драскотина. — В него няма да има пищност, която да скрие грешките. Нисък релеф... толкова плитък, че само светлината ще създава сенките на тялото Ви.

— Точно така — каза Нектанеб и се изправи, сякаш от раменете му бе паднал тежкият товар на държавата. — Вън, зад тези стени, Персия събира армии. В александрийските занаятчийски коптори гърците се смеят на нашите богове с животински глави. Вселената се чупи около нас. Но тук, върху този черен силтстон, ние ще заковаваме последната чиста молитва. Ако това е краят на нашата кръв, нека той бъде съвършен.

Тъмнината в работилницата отново се сгъсти. Лампата припука, а първият ритмичен, сух удар на дървения чук върху бронзовото длето протекна през нощта на Себенитос — като чукането на последното, все още тупащо сърце на Египет.

ГЛАВА I: СЯНКАТА НА ПЕРСИЯ (380 г. пр.н.е.)

(Максимално разширена и детайлизирана художествена версия)

I. Топография на заника: Себенитос и паниката в Делтата

Нощта над Себенитос — древния Джебнуче, разположен в самото сърце на Нилската делта — не носеше прохлада, а задушаващ, лепкав кошмар. Въздухът бе толкова плътен и наситен с влага, че пламъците на кадилниците по покривите на храма гореха с неспокоен, червеникав оттенък. Мощното дихание на реката носеше със себе си мирис на изгниваща водна растителност, анаеробна речна тиня, гранясало сусамово масло от занаятчийските преси и натрапчивия, кисел аромат на ферментиращ ечемик от бедняшките пивоварни. Но над всички тези познати ухания висеше нещо друго — невидимият, метален мирис на смущението и страха.

Годината бе 380-а преди Новата ера. Ахеменидската империя — персийският левиатан на изток — отново бе наострила ноктите си. В сатрапиите на Сирия, Финикия и Киликия маршируваха десетки хиляди наемници, а войските на Великя крал Артаксеркс II изпълваха крайбрежните градове. Мълвата за неогледната персийска армия се разпространяваше като зараза по търговските пътища. За хората в Делтата споменът за първото персийско владичество бе още жив и кървав: той миришеше на опожарени светилища, разрушени стели, ограбени гробници и унижение за боговете.

Зад дебелите тухлени стени на царската каменоделна работилница, сгушена в сянката на гранитния пилон на бог Онурис (божественият войн и ловец), светлината бе оскъдна. Четири маслени лампи от печена глина, качени върху високи дървени поставки, хвърляха нервни, треперещи сенки по стените. Светлината се пречупваше в микроскопичните прашинки, които постоянно висяха във въздуха — прах от кварц, пясъчник и гранит.

В ъглите на работилницата се трупаха полузавършени произведения: незавършени бази на колони с форма на папирусови пъпки, глинени етюди на лъвски глави и счупени плочи от варовик. В центъра на помещението, върху масивна скара от греди от сикомора, лежеше суровият блок — монолит от черен, копринено гладък силтстон, докаран след триседмично пътуване с баржа от далечното вади Хамамат в Източната пустиня.

II. Царят-войн пред изпитанието на плътта

Върху ниска тръстикова рогозка до камъка седеше Нектанеб (Нектанебо I). Той бе генерал, преминал през десетки битки, човек, който бе изкачил стъпалата към трона не с плавно сродяване, а с безапелационния натиск на армията, сваляйки от власт Неферит II, за да спаси държавата от пълна парализа. Неговите рамене бяха широки, белязани от стари белези от бронзови върхове на стрели, а кожата му бе потъмняла от слънцето на пустинните военни лагери.

Но тази нощ Нектанеб бе събличил цялата си войнска и владетелска атрибутика. До него, върху дървен сандък, бяха поставени тежкият позлатен боздуган, бронзовият параден панцир и двойната корона Пшент, чието тегло вечер оставяше червени, възпалени бразди по челото му. Той бе останал само по проста, негрубо изтъкана ленена препаска (шендит), с каквато работеха обикновените земеделци по нивите. Единственият белег за божествения му сан бе плътно прилепналата ленена шапка, над чието чело се издигаше малка, отлята от бронз урея — готова за скок кобра.

До него седеше майсторът каменоделец Хор-унефер. Неговото тяло бе изсъхнало, сякаш слънцето и каменният прах бяха изсмукали цялата влага от плътта му. Пръстите на ръцете му бяха криви, със задебелени, вкоченени стави от десетилетия държане на тежкия дървен чук и гравиране с фини игли. Кожата на предмишниците му бе покрита с хиляди микроскопични белези от отхвърчали каменни люспи.

— Не ме изсичай като завоевател, Хор — каза тихо Нектанеб. Гласът му бе нисък, дрезгав, научен да превишава шума на битката, но сега звучеше почти като изповед. Той прокара бавно длан по студената, тъмна повърхност на силтстона. — Не слагай тежките златни огърлици Усех, нито бойните колесници, теглени от жребци. Боговете не се впечатляват от желязото на армиите ми. Те виждат само сърцето (Иб).

— Ваше Величество — отвърна старецът, без да вдига очи, докато с парче суха кожа заглаждаше ръба на камъка. — Канонът, оставен ни от древните майстори още от времето на Мемфис и Пирамидите, е категоричен. Фараонът е слънце на земята. той трябва да бъде изсечен гигантски, с изпънати гърди, стъпил върху телата на деветте чуждоземни врагове. Ако ви изсека без корона и без оръжие, хората ще кажат, че царският трон е отслабнал.

— Канонът умира заедно с нас, Хор — отговори царят и погледът му се заби в малкото пламъче на лампата. — Персийският крал има повече войници, отколкото са зърната пясък в пустинята. Ако застана пред боговете като завоевател, аз ще бъда просто поредният монарх, който се хвали със суетата си. Но ако искаме Египет да оцелее, трябва да се върнем в самото начало. Направи ме просто човек. Коленичил. Съблекъл всяко горделиво намерение.

III. Теологията на хляба и метафизиката на материята

Нектанеб севеде над камъка и с пръст, измазан с бяла креда, започна да очертава върху тъмния силтстон контурите на бъдещия релеф.

— Изсечи ме коленичил. Разголвайки цялото си смирение пред Подредения космос (Маат). Дай ми само хляб — конусовидния хляб Та-хор, който поднасяме на алтаря.

— Хляб ли, господарю? — попита каменоделецът, а в дълбоките бръчки около очите му се появи изненада. — Не злато? Не съдове с парфюмиран ладан? Не жертвени бикове?

— Хлябът е всичко, Хор — каза царят и гласът му придоби почти свещенослужебна плътност. — Какво е хлябът? Той е пръстта на Египет, напоена с водата на Нил, опечена от слънцето на Ра и сътворена от потта на най-бедния фелах в Делтата. В този конусовиден хляб се съдържа целият цикъл на живота, смъртта и прераждането. Когато поднасям хляба на дланта си, аз не поднасям просто храна на божеството. Аз поднасям самия Египет. Аз му поднасям душата на моя народ. Ако боговете приемат този хляб от дланта ми, персийските копия ще се пречупят, а Египет ще живее.

Хор-унефер пристъпи по-близо и докосна очертания с креда контур. Като майстор той разбираше изключителната сложност на задачата.

Силтстонът бе коварен, меланхоличен камък. Ограничен в тъмнозелената до почти черна гама, той символизираше Отвъдното, прераждането на Озирис и черната, плодородна тиня (Кемет). Но за разлика от мекия варовик, силтстонът не прощаваше нито едно погрешно треперене на ръката. Всяко прекалено силно ударче с чука можеше да предизвика вътрешна пукнатина, която да разцепи монолита на остър като кама фрагмент.

— Виж тази линия — шепнеше царят, посочвайки бъдещия гръб на фигурата. — Гърбът ми не трябва да бъде изпънат като на войн пред атака. той трябва да има плавна, мека извивка. Извивката на анатомично себеотдаване. Лицето ми не трябва да изразява страх от Персия, нито гордост от трона. Направете го спокойна, медитативна маска — окото да гледа към вечността, а устните да носят едва доловимото спокойствие на човек, който е предал съдбата си в ръцете на висшия закон.

— Това ще бъде най-дълбоката и същевременно най-плитката резба, която съм правил — каза старецът, посягайки към най-малкото си бронзово длето. — Нисък релеф... толкова изтънчен, че само сенките, хвърляни от слънцето в храма, ще съживяват мускулите на тялото Ви.

— Направете го — каза Нектанеб и се изправи. — Вън, зад тези стени, светът се разпада. Персия събира армии, а александрийските гърци мислят само за търговия. Но тук, върху този черен камък, ние ще заковаваме последната чиста молитва на Египет. Ако нашата династия е последната от родна кръв, нека този камък остане като доказателство, че накрая не поискахме за себе си нищо, освен мир и хляб за нашата земя.

Старият майстор севеде над силтстона. Той постави острието на длетото върху очертанията на ръката, държаща хляба. В пълната тишина на работилницата първият ритмичен, сух удар на дървения чук отекна в нощта — като бавното, но твърдо тупане на последното несъкрушимо сърце на Египет.

Варовикова релефна плака, датираща от периода на Птолемеите, изобразяваща царица или богиня / A limestone relief plaque, dated to the Ptolemaic Period, depicting a queen or a goddess

 ИЛИЯНА БЕНИНА  НИКОЛА БЕНИН

Варовикова релефна плака, датираща от периода на Птолемеите, изобразяваща царица или богиня, както е видно от нейния украшение за глава „Корона на лешояд“, увенчано със защитни змии уреи.

Вероятно е или модел или етюд на скулптор, или оброчен предмет.

Това произведение (22.282), което е с височина 15,3 сантиметра, сега се намира в музея на изкуствата „Уолтърс“, Балтимор, САЩ.

A limestone relief plaque, dated to the Ptolemaic Period, depicting a queen or a goddess as indicated by her 'Vulture Crown' headdress topped with protective uraeus serpents.

It is probably either a sculptor's model or study, or a votive object.

This piece (22.282), which is 15.3 centimeters in height, is now in the Walters Art Museum, Baltimore, USA.

ПРОЛОГ: Камъкът, който помни

(В стила на Умберто Еко — философски размисъл върху артефакта като знак)

Има в някои мъртви предмети особена, почти демонична памет. Един философ от Просвещението би казал, че това е сляпо суеверие, но всеки изкуствовед, прекарал нощите си сред студените прашни зали на музеите, знае, че мраморът и варовикът съхраняват в микроскопичните си пори неотразената светлина на очите, които са ги гледали преди хилядолетия. Малката варовикова плака с височина точно 15,3 сантиметра, носеща инвентарен номер 22.282 в каталозите на музея „Уолтърс“ в Балтимор, е тъкмо такова произведение. Тя е тиха, съвършена и ужасяваща в своето съвършенство.

На нея е изсечен профилът на жена — царица или богиня, границата между които в елинистичния Египет бе изтрита с кръв и тамян. Нейното чело е увенчано с короната на Лешояда — крилата на свещената птица обгъват слепоочията ѝ, а над тях, като строг и безпощаден трибунал, се издигат защитните змии уреи. Устните ѝ са едва доловимо извити в полуусмивка, която не съдържа нито милосърдие, нито страх. Това е усмивката на властта, осъдена да гледа срутването на империи.

ЧАСТ ПЪРВА: Мемфис, 170 г. пр.н.е.

(В стила на Виктор Юго и Оноре дьо Балзак — исторически детайл, социална среда и психологически портрет)

Работилницата на ваятеля Сострат се намираше в крайните квартали на Мемфис, където въздухът миришеше на тиня от Нил, изсъхнал гипс и гранясало маслиново масло. Беше време на смутове и раздор. Династията на Птолемеите се раздираше от братоубийствени войни, а сянката на Рим вече се спускаше над Александрия като хищна сянка на лешояд.

Сострат не беше просто майстор; той беше артист на прехода. Той разбираше, че всяко длето оставя не просто форма, а йероглиф на амбицията. Зад гърба му стоеше младият му ученик, Теон, чиито пръсти трепереха, докато държеше чука.

— Гледай уреята, Теон — казваше тихо Сострат, без да вдига очи от мекия варовиков блок. — Змията не трябва да изглежда просто като украшение. Тя трябва да хапе окото на този, който я гледа. Всяка от тези седем змии на главата ѝ е намерение за власт. Царица Клеопатра II не иска от нас да сътворим нейната красота. Тя иска от нас да сътворим нейната легитимност.

— Но защо правим само релеф на главата? Защо този размер? — попита момчето, избърсвайки потта от челото си. — Това модел за голям храм ли е, или оброк за боговете?

Старецът се засмя — сух, кашлящ звук, който сякаш излизаше от праха на самия камък.

„Всеки предмет, дете мое, носи двойно съществуване. В дворците на Александрия тази плака ще служи за модел на бронзовите статуи, които ще се издигнат в Серапеума. За генералите това е пропаганда. Но тук, в нощта, това е заклинание. Когато властта се разпада, хората се хващат за формалностите. Колкото по-нестабилен е тронът, толкова по-дълбоки трябва да са линиите на короната.“

Сострат изсече с изключителна прецизност пера на лешоядовата шапка. Сволът на ухото беше моделиран с анатомична вярност, пресечена от мекотата на гръцкото пластично изкуство, съчетана с вековната канонична каменна жесткост на Египет. Това беше перфектен синтез на две цивилизации, срещнали се в заника си.

ЧАСТ ВТОРА: Балтимор, 1922 г.

(В стила на Стендал — хладен анализаторски поглед върху човешката страст и сблъсъка на епохите)

Времето е коварно същество. То гълта градове, превръща царете в прах и разпръсква камъните им по земята. През пролетта на 1922 година колекционерът Хенри Уолтърс седеше в кабинета си в Балтимор, държейки същата тази варовикова плака с номер 22.282.

Лампата хвърляше остри сенки върху повърхността на релефа. Уолтърс беше човек на XIX век — възпитан в духа на Позитивизма, вярващ в каталозите, класификацията и триумфа на капитала. За него тази плака беше придобивка, покупка от анонимен търговец в Кайро. Но когато пръстите му докоснаха грапавия варовик, той изпита онова странно треперене, което Стендал описва при срещата с великото изкуство — пресекът между естетическия възторг и осъзнаването на собствената ни нищожност.

— Вижте това, професоре — каза Уолтърс на стоящия до него египтолог. — Търговецът ми каза, че това е просто моделен етюд. Но погледнете профила. Това не е просто лице. Това е портрет на амбиция, превърната в камък.

— Всъщност — отговори професорът, намествайки очилата си, — ние никога няма да бъдем сигурни дали това е Клеопатра II, Арсиноя или самата богиня Изида. Елинизмът заличава границите. Всички те са се обличали като богини, преди да ги удушат в собствените им спални.

— Тогава това е паметник на илюзията — каза Уолтърс тихо.

ЕПИЛОГ: Окончателната диалектика на форма и материя

Днес плаката стои зад дебело трислойно стъкло. Климатичните системи поддържат постоянна температура от 20 градуса по Целзий и влажност 45 процента, за да предотвратят ерозията на древния варовик. Хиляди посетители преминават край нея всеки ден — студенти, туристи, самотни мислители. Повечето от тях спират само за секунда, отбелязват номера в аудиогида си и продължават.

Но ако някой остане достатъчно дълго, когато музеят се изпразни и светлините намалеят, той ще забележи нещо странно. Змиите уреи на короната сякаш продължават да пазят древната тайна. Те не пазят царицата, нито нейната памет. Те пазят самия камък от забвението на времето — напомняйки ни, че империите загиват, господарите стават прах, но изкуството, дори останало като малък 15-сантиметров фрагмент, продължава да надсмива нашата преходност.

СЯНКАТА НА ЛЕШОЯДА

(Разширена историческа хроника)

Глава I: Прагът на сухия пясък

Работилницата на ваятеля Сострат се намираше в крайните квартали на Мемфис — там, където величието на древната столица вече се бе разпаднало на бедни глинени колиби, занаятчийски коптори и забравени погребални ниши. Вятърът, идващ от изток, носеше със себе си тежка, плътна смес от миризми: анаеробната тиня на Нил, острия кисел мирис на изсъхващ гипс, изпаренията на гранясало маслиново масло, използвано за смазване на бронзовите триони, и едва доловимия отвратителен детайл на органично изгниване от съседните работилници за мумификация.

Беше 170 година преди Новата ера. Време на мрачни смутове и раздор. Династията на Лагидите (Птолемеите) се раздираше от братоубийствени войни, дворцови интриги и дегенерирали бракове между братя и сестри. Докато младите царе Птолемей VI Филометор и брат му Птолемей VIII Фискон се бореха за престола заедно със сестра си Клеопатра II, над целия елинистичен свят падаше друга, много по-тежка сянка. От запад, зад морето, с тиха и безпощадна методичност се разпростираше сянката на Рим. Републиката вече не изпращаше просто търговци; тя изпращаше дипломати с легиони зад гърба си, чиито думи звучаха като присъда. Над Александрия тази сянка се спускаше досущ като хищна сянка на лешояд, чакащ плътта на умиращото царство да омекне напълно.

Сострат не беше просто майстор-занаятчия; той беше артист на прехода, философ с длето в ръка и семиотик на камъка. Той разбираше това, което александрийските придворни поети пропускаха в ласкателните си оди: че властта не се крепи върху златото, а върху символите. Всяко движение на чука, всяка микроскопична бразда, оставена от длетото, бе не просто форма, а йероглиф на амбицията — политическа формула, кодирана във варовика за вечността.

Зад гърба му, потопен в полумрака на работилницата, стоеше младият му ученик Теон. Момчето бе едва на четиринадесет години, взето от бедно александрийско семейство на гръцки колонисти. Пръстите му трепереха от изтощение, докато държеше тежкия дървен чук, а по челото му се стичаха струйки пот, смесени с фин варовиков прах, който залепваше по кожата като бяла смъртна maska.

— Гледай уреята, Теон — казваше тихо Сострат, без да вдига очи от мекия, сливово-бял варовиков блок, положен върху дървената скара пред него. — Вземи длетото с финия връх. Змията не трябва да изглежда просто като украшение на челото. Тя не е гирлянд от цветя за празника на Дионис. Тя трябва да хапе окото на този, който я гледа. Всяка от тези седем изправени кобри на главата ѝ е намерение за власт, предупреждение за смърт към всеки, който би дръзнал да оспори божествената ѝ кръв. Царица Клеопатра II не иска от нас да сътворим нейната красота. Младостта и хубостта преминават за броени лета. Тя иска от нас да сътворим нейната легитимност.

— Но защо правим само релеф на главата, майсторе? — попита момчето, избърсвайки с опакото на ръката потта, която лютеше на очите му. — Защо този странен, малък размер — едва една педя височина? Нито е статуя за колонада, нито е стенопис. Това модел за някой голям храм в Едфу ли е, или е просто оброчен предмет за боговете от бедняк, който търси милост?

Глава II: Двойното съществуване на знака

Старецът се засмя. Това не беше весел смях, а сух, кашлящ звук, който сякаш излизаше директно от дробовете му, задръстени от четиридесет години дишане на каменен прах.

— Всеки предмет, сътворен от човешка ръка, дете мое, носи двойно съществуване — каза Сострат и внимателно издуха фината каменна стружка от окото на фигурата. — В дворците на Александрия, сред мраморните събрания и генералите от македонската фаланга, тази плака от петнадесет сантиметра ще служи за строго указание. Тя е проект, канон. От този малък модел леярите ще излеят десетки бронзови статуи, които ще бъдат поставени в Серапеума и в храмовете на Изида. За войниците и генералите това е пропаганда: те трябва да виждат, че царицата носи древната корона на боговете, че тя е майка и господарка на Горния и Долния египет.

Он прекъсна речта си, потопи пръста си в паница с вода и овлажни ръба на варовика, за да провери как светлината на маслената лампа пада върху профила.

— Но тук, в нощта, в Мемфис, където боговете са по-стари от самата памет... това е заклинание. Когато властта се разпада отвътре, когато братя проливат кръвта на братята си за трона, хората се хващат за формалностите с отчаянието на давещи се. Колкото по-нестабилен е тронът, толкова по-дълбоки и по-безпощадни трябва да са линиите на короната. Ако короната е здрава в камъка, царят вярва, че ще бъде здрав и на трона.

Сострат взе най-малкото стоманено длето и се наведе съвсем близо. Всяко негово движение бе продукт на хилядолетна традиция, пречупена през новия гръцки дух. той започна да изсича с изключителна, хирургична прецизност перата на лешоядовата шапка — короната на богинята Нехбет, пазителката на Юга. Всяко перо беше индивидуално гравирано с фини, паралелни линии, наподобяващи тъканта на истинско птиче крило.

Но най-забележителното бе лицето. Сволът на ухото беше моделиран с анатомична вярност, характерна за атинските и александрийските скулптори — меко, чувствително, с реална хрущялна структура. И все пак, тази класическа гръцка пластичност бе пресечена и съединена с вековната канонична каменна жесткост на Египет. Линията на брадичката бе строга, носът — прав и леко орлов, а устните бяха събрани в онази едва доловима, студена полуусмивка, която не изразяваше нито радост, нито човешка топлина, а абсолютна дистанция от простосмъртните.

Това беше перфектен и драматичен синтез на две цивилизации: умиращият, величествен Египет на фаараоните и раненият, раздиран от конфликти елинистичен свят на Птолемеите. Две култури, срещнали се на прага на своя заник, за да оставят в един малък къс варовик своя последен, съвършен викащ знак за вечност.

— Запомни това, Теон — шепнеше старецът, докато лампата припукваше и хвърляше дълги, треперещи сенки по стените. — Фараоните ще станат прах. Генералите ще бъдат забравени. Римляните ще дойдат и ще изгарят библиотеките ни. Но този камък... този камък ще остане. И след две хиляди години някой ще го държи в ръцете си и ще се опитва да разчита в нашите длета страха и гордостта на тази нощ.

СЯНКАТА НА ЛЕШОЯДА

(Епично литературно платнo в традициите на Виктор Юго, Оноре дьо Балзак, Стендал и Умберто Еко)

ГЛАВА ПЪРВА: МЕМФИС — АНАТОМИЯ НА СЕНКИТЕ И КАМЪКА

I. Вечерният полумрак и лабораторията на материята

Нощта над Мемфис не падаше — тя се утаяваше. Спускаше се от лилавия заник над западните некрополи на Сакара, преминаваше през изоставените мастаби и се просмукваше в тесните, прашни улички на занаятчийския квартал край стария нилски канал. В този час въздухът придобиваше плътността на затоплен восък. Той бе наситен с парадоксален коктел от ухания: сладникаво-остър мирис на гранясало сусамово и маслиново масло, използвано за смазване на бронзовите триони; сухото, кашлично дихание на разбъркан гипс; натрапчивата анаеробна миризма на речната тиня; и парфюмираната, смъртоносно-химическа димка от съседния двор на балсаматорите, където изгаряха стърготини от кедър, натрон и нискокачествена смирна.

Работилницата на ваятеля Сострат представляваше ниска, продълговата постройка от несушени тухли, измазана с нилска кал и слама. Таванът бе изграден от оплетени папирусови стъбла и греди от сикомора, които скърцаха под тежестта на сухата прах, трупана с десетилетия. Сเวтлината тук бе рядкост и лукс. Единственият източник бе една бронзова лампа с четири чучура, поставена върху износен пън от персея. Пламъчетата, захранвани с нискокачествено рициново масло, пърпореха и хвърляха остри, нервни сенки, които превръщаха натрупаните незавършени бюстове, глинени модели и гипсови отливки в парад на замръзнали призраци.

Тук, сред тази оскъдна светлина, господстваше прахът — финият, микроскопичен варовиков прах от кариерите на Тура. Той бе полепнал по всичко: по гънките на ленената туника на стария майстор, по тъмните вежди на младия му ученик Теон, по паяжините под гредите, дори по повърхността на водата в глинения съд, където изплакваха инструментите. Този прах имаше собствен вкус — кредообразен, леко солен, напомнящ за пресъхнали древни морета.

Около масивната дървена скара, върху която лежеше обработваната плака, бяха подредени инструментите на занаята — арсенал от желязо, бронз и дърво. Върху кожена престилка лежаха чукове от твърдо дърво шишам, излъскани от потта на дланите; бронзови длета с плоско, заоблено и зъбчато острие; фини железни игли за гравиране; конусовидни каменни заглаждачи от кремък; и парчета от сушена кожа на скат, използвана за окончателното полиране на камъка.

II. Митология на формите: Боговете, включени в канона

Върху работната маса лежеше блокът — варовиков релеф с височина точно 15,3 сантиметра. Камъкът не бе просто материя; той бе метафизическо бойно поле, върху което се срещаха две противоборстващи вселени.

— Погледни короната, Теон — каза тихо Сострат. Гласът му бе нисък, дрезгав, повреден от десетилетия дишане на каменен прах. той не вдигаше очи от релефа, а пръстите му, грапави и с потъмнели нокти, милваха ръба на камъка с женствена нежност. — Това, което виждаш тук, не е просто шапка. Това е геометрията на космоса.

Върху главата на изобразената царица бе изсечена короната на Лешояда — Нехбет, древната богиня-защитничка на Горния Египет, чиито крила в митологичния канон прегръщаха и пазеха главата на самия Ра. На релефа крилата на птицата не бяха просто пера; те бяха гравирани с микроскопична, графична прецизност. Всяко перо представляваше ритуална вертикала, пресечена от фини хоризонтални бразди — визуален код, символизиращ подредения космос (Маат), противопоставен на първичния хаос (Исефет). Главата на лешояда се подаваше с дръзка, граблива извивка над челото на царицата, с извита човка, готова да разкъса всеки, който би посегнал на нейната божественост.

Но над птичия гръб, наредени в строг, почти военен строеж, се издигаха седем изправени змии — уреи. Това бе появата на Уаджет, кобрата-покровителка на Долния Египет. В митологията тези змии бяха „Окото на Ра“ — огненият закрилник, който изплюва отрова и огън срещу враговете на трона.

— Защо са седем, майсторе? — попита Теон, задържал чука във въздуха. Раменете на момчето трепереха, а по слепоочията му се стичаха кървавочервени струйки пот — камъкът бе оставил червеникави следи от пигмент върху челото му.

— Седем е числото на пълнотата и на магията — отговори Сострат и наведе лампата по-близо. — В Кайро и Александрия жреците твърдят, че седемте уреи представляват седемте проявления на богинята Хатхор, които определят съдбата на новороденото царство. Но истината е по-жестока. Царица Клеопатра II се омъжи за брата си Птолемей VI, а сега брат им Птолемей VIII Фискон иска да изтрие имената им от храмовете. Тези седем кобри не са божества. Те са седемте генерали от македонската конница, които все още са верни на царицата. Всеки урей е кавалерийски сквадрон. Всеки змийски зъб е бронзов копчеджийски връх. В Египет митологията винаги е била просто друг език за политиката.

III. Семиотика на стила: Сблъсъкът между Атина и Тива

Онова, което правеше тази 15-сантиметрова плака изключително произведение на изкуството, бе нейният стилистичен синкретизъм — сблъсъкът между строгия египетски канон и свободната гръцка пластичност.

Египетският канон изискваше абсолютен профил: окото трябваше да бъде изобразено така, сякаш гледа директно срещу зрителя (фас), докато носът, устните и брадичката бяха обърнати настрани. Сострат бе спазил това правило за окото — то бе голямо, мидевидно, очертано с дълбока, строга линия, сякаш бе нанесено с черна боя за очи (кохл). Този поглед бе предназначен за вечността; той не мигаше, не изразяваше страх, нито радост.

Но в същото време устните и скулите носеха следите на атинската школа. Брадичката бе меко заоблена, носът имаше фина, аристократична чупка, а сволът на ухото бе изсечен с такава анатомична прецизност, че можеше да се види мекотата на месата му. Това бе ухо, свикнало да слуша гръцка поезия на Менандър, но украсено с корона, сътворена за кървавите ритуали на Амон-Ра.

— Виж устните, Теон — шепнеше старецът, прокарвайки гладък кремъчен камък по ръба на долната устна. — Това е усмивката на Птолемеите. Тя не е топла като усмивката на девойка от Лесбос. Това е полуусмивката на човек, който знае, че баща му е отровил дядо му, че майка му е убила чичо му и че собственият му син вероятно подготвя отрова за вечерята му. Това е усмивката на суверенитета, превърнат в самота.

IV. Философскиът епилог: Социалната анатомия на преходността

Вън от работилницата, нощният Мемфис замираше. Чуваше се само далечният, протяжен лай на диви кучета около некропола и монотонното пляскане на греблата на някоя кралска галера, преминаваща по Нил към Александрия.

Сострат остави длетото. Ръцете му трепереха от старческа слабост. Той взе плаката с двете си длани — внимателно, сякаш държеше новородено дете или отрязана човешка глава.

— Стендал би казал — въпреки че Стендал ще се роди двадесет века по-късно, — че изкуството тук е просто инструмент за суетата — каза Сострат, усмихвайки се на собствените си мисли, които надхвърляха епохата му. — Но Балзак би забелязал нещо по-важно: цената на този камък. За тази плака дворцовият ковчежник в Александрия ми плати тридесет сребърни тетрадрахми. С десет от тях платих за варовиковия блок от кариерата в Тура. С пет купих рициново масло и сусам. Пет дадох на теб и семейството ти. А останалите десет... останалите десет ще ги вземе данъчният събирач на римския сенат следващия месец.

Той вдигна плаката към светлината на лампата. Сянката на короната с лешояда се проектира върху глинената стена зад тях, нараствайки до гигантски, чудовищни размери. Тя покри целия покрив, закривайки звездите.

— Ние мислим, че ваем царица — каза старецът тихо, докато Теон го гледаше с разширени от умора и страх очи. — Но всъщност ние ваем собствения си надгробен паметник. Този Египет, който познаваме — с неговите богове със соколски глави, с неговите папирусови зwoи и хилядолетни закони — умира. Гърците го превърнаха в театър. Римляните ще го превърнат в провинция и хамбар за пшеница. Но този камък от петнадесет сантиметра... той ще преплува океаните на времето. Когато Мемфис стане купчина прах, когато Александрия потъне в морето и когато имената на Птолемеите се споменават само в бележките под линия на чужди книги, този профил ще продължава да се усмихва зад някое стъкло. И онези, които го гледат, няма да знаят дали виждат богиня, или убиец. Те ще виждат само непреходната, студена форма на човешката амбиция.

Сострат постави релефа върху меко парче ленен плат, покри го внимателно и угаси лампата. Работилницата потъна в непрогледен мрак, в който миризмата на изсъхнал гипс и древна тиня остана да бди над каменната царица.

ГЛАВА ВТОРА: СЕМИОТИКА НА КРАХА (АЛЕКСАНДРИЯ, 169 г. пр.н.е.)

I. Торбата от суров лен и пътят към Базиликата

Плаката не остана дълго в прашния полумрак на Мемфис. На следващата сутрин, още преди първите лъчи на слънцето да позлатят върховете на пирамидите в Гиза, тя вече пътуваше. Завита в три слоя груб, необагрен лен и стегната с коноп, тя бе поставена в тръстиков кош на дъното на една речна баржа, натоварена с пшеница от Долен Египет.

Пътуването по Нил бе като движение през анатомията на умиращ колос. По бреговете се виждаха изоставени напоителни канали, обрасли с див папирус; древните гранитни стели, издигнати от Рамзес Велики, бяха полузатрупани от настъпващия пустинен пясък, а върху техните свещени йероглифи гръцки войници бяха издълбали с ками имената си и нецензурни надписи.

Когато баржата акостира в александрийското пристанище Юностос, въздухът рязко се промени. Тук нямаше оттегляща се нилска тиня и сух гипс. Александрия миришеше на солена морска пяна, гниещи водорасли, изпотени тела на роби-въртячи на гребла, скъп индийски нардос, изгарян в публичните публични домове, и напрегната, истерична градска лудница.

Носена от Теон, който я стискаше под мишница като откраднато съкровище, плаката влезе в Двореца на Птолемеите през задния вход на каменоделците. В тези коридори властваше друга архитектура — не от тежки, монолитни блокове, а от мраморни облицовки, кухи мазилки и фрески, под които се криеше евтина тухла. Всичко бе сътворено за илюзия, за театрален декор на властта.

II. Царицата и нейното двойничество

В приемната зала на Клеопатра II слънчевата светлина преминаваше през пердета от фин финикийски пурпур, хвърляйки кървави петна върху мозаечния под, изобразяващ битката при Исос.

Царицата бе едва на двадесет години, но в очите ѝ вече нямаше младическа мекота. Тя седеше върху бронзов трон с крака във формата на лъвски лапи, докато фризьорките сплитаха черната ѝ коса на десетки тънки плитки. Върху коленете ѝ бе положен свитък от папирус с епиграми на Калимах, но тя не го четеше. Взърнала се бе в противоположната стена, където се издигаше огромен полиран бронзов щит — огледалото на нейната суета.

Когато дворцовият калиграф разопакова ленения плат и постави 15-сантиметровата варовикова плака върху малка масичка от слонова кост, в залата настана тишина. Единственият звук бе тихото шумолене на пурпурните завеси, движени от морския бриз.

Клеопатра се изправи. Нейните движения бяха бързи, нервни, лишени от традиционната египетска величественост. Тя пристъпи към масичката и наведе лицето си към камъка. За един дълъг, мъчителен миг в стаята се появиха две царици: едната — от плът и кръв, с потреперващи ноздри, с едва доловими бръчки на умора около очите и с устни, изсушени от безсъние; другата — от бял варовик, с перфектен и недосегаем профил, чиито устни бяха запечатали вечната усмивка на властта.

— Това ли е моето лице, калиграфе? — попита тя с нисък, рязък глас, в който се долавяше македонският акцент на прадедите ѝ.

— Това е лицето на Ваше Величество, превърнато в канон — отговори с поклон калиграфът. — Майстор Сострат от Мемфис го сътвори така, че всеки леяр в александрийските леярни да може да го повтори хиляда пъти в бронз и сребро.

Клеопатра протегна ръка и докосна с показалеца си каменната урея над челото. Пръстът ѝ се спря върху острата глава на змията.

— Сострат е разбрал всичко — каза тя тихо, сякаш говореше на себе си. — Той е разбрал, че хората не коленичат пред жена, която кърви и се страхува от отрова. Те коленичат пред короната. Виж тези седем змии... Те са по-истински от моите телохранители. Телохранителите могат да бъдат подкупени от брат ми Фискон за десет таланта злато. Но тези каменни змии не могат да бъдат подкупени. Те пазат формата.

Тя се обърна към огледалото от бронз, а после пак към релефа.

— Стендал бе казал, че красотата е само обещание за щастие — подхвърли сякаш от бъдещето гласът на разказвача, — но за Клеопатра II тази форма бе единственото обещание за оцеляване. Камъкът бе надхитрил плътта.

III. Артефактът като оръжие: Архитектурата на пропагандата

Плаката не бе направена да остане в дворцовата спалня. Тя бе матрица, първоизточник на визуална система за контрол.

През следващите три месеца в тъмните, горещи леярни на квартала Ракотис, под ръководството на гръцки майстори, от този варовиков модел бяха снети десетки восъчни отливки. Те бяха използвани за леене по метода на загубения восък (cire perdue). Малката плака на Сострат бе възпроизведена:

1. Върху бронзовите монети (драхми): Профилът с короната на Лешояда бе отпечатан върху стотици хиляди бронзови монети, които плъзнаха от пазарите на Александрия до най-далечните гарнизони в Нубия. Войниците, които получаваха заплатите си, не виждаха боледуващата царица; те виждаха твърдия, изсечен профил от варовика.

2. Върху оброчните стели: В храмовете в Делфи, Едфу и Фила от мемфиския модел бяха увеличени и изсечени монолитни релефи, където Клеопатра бе изобразена как поднася миро и ладан пред боговете Изида и Хор.

3. Върху държавните печати: Микроскопични репродукции на главата с уреите бяха гравирани върху пръстени от агат и яспис, използвани за запечатване на кралските декрети и смъртните присъди.

Така 15-сантиметровият къс варовик се умножи в милиони цифрови и материални копия из целия източен Средиземноморски басейн. Той се превърна в това, което Умберто Еко би нарекъл „абсолютен знак“ — форма, която вече нямаше нужда от съществуването на оригиналния си първообраз. Дори когато самата Клеопатра II бе прогонена от Александрия, а brat ѝ превзе трона, нейното канонично лице продължаваше да се върти в ръцете на търговците под формата на монети. Властта бе загубена, но нейният знак бе неизтриваем.

IV. Подземието на паметта (Александрия, 30 г. пр.н.е.)

Преминаха 140 години. Времето изтри Птолемеите. Последната от тях — Клеопатра VII — приключи историята на династията с ухапване от истинска кобра в дворцовия си апартамент, завършвайки кървавия кръг, започнал с каменните уреи на Сострат.

В деня, когато легионите на Октавиан Август нахлуха в Александрия, един стар жрец от Серапеума, осъзнавайки, че грабежът и унищожението са неизбежни, взе оригиналния варовиков модел на Сострат. Той вече бе напукан по ръбовете — едното крило на лешояда бе леко залющено от влагата, а варовикът бе придобил патината на старо кучешко кост.

Жрецът слезе в подземията под храма — в лабиринта от крипти, където се съхраняваха свещените мумии на биковете Апис. Той постави 15-сантиметровата плака в една ниша в стената, зад тежка ниша от пясъчник, замаза я с нилска кал и надписа върху мазилката само една дума на демотическо писмо:

„СЯНКА“

След броени часове Серапеумът бе опожарен. Таванът се срути, тонни блокове паднаха върху подземията, запечатвайки занаятчийския модел на Сострат в абсолютна, херметична тъмнина за следващите две хиляди години. Камъкът потъна в анабиоза, чакайки своя следващ преводач.

СЯНКАТА НА ЛЕШОЯДА

(Финална част: Траекторията на материята и триумфът на колекцията)

ГЛАВА ТРЕТА: ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА ЗНАКА (КАЙРО — БАЛТИМОР, 1911–1922 г.)

I. Тъмната нощ на Антикварния пазар в Кайро (1911 г.)

Времето няма милост към империята, но изпитва непонятна слабост към дребните предмети.

През ноември 1911 година в Кайро въздухът миришеше на дим от изсушени камилски изпражнения, евтин тютюн, печено кафе с кардамон и прах от разкопките, които Британският музей и френските археолози извършваха из цялата страна. Зад малката, обвита в паяжини лавка на антикваря Ибрахим ал-Асиути в квартала Хан ал-Халили, се разиграваше сцена, достойна за перото на Балзак.

Лавката бе лаборатория на човешката страст. По рафтовете се трупаха истински и фалшиви ушебти, счупени фаянсови мъниста, византийски монети и фрагменти от коптически тъкани. В дъното на стаята, върху износен персийски килим, седеше Хенри Уолтърс — американски железопътен магнат, колекционер и събирач на изкуство от Балтимор.

Уолтърс бе човек на Новия свят. Лицето му бе гладко избръснато, а погледът му зад златните рамки на очилата — студен, изчисляващ и напълно лишен от сантименталност. Той не вярваше в богове, а в капиталови проценти, железопътни линии и каталози. Но притежаваше онази особена, почти болезнена страст, която Стендал наричаше „колекционерска лудост“ — желанието да притежаваш парчета от миналото, за да си купиш безсмъртие.

— Вижте това, мистър Уолтърс — каза арабският търговец с мазен, тихи глас, вадейки от кутия от кедрово дърво обвито в пожълтяла вестникарска хартия парче камък. — Намерено е от фелахите край Саккара, под основите на стария Серапеум.

Камъкът бе същата тази варовикова плака с височина 15,3 сантиметра. Върху повърхността ѝ личаха следите на две хилядолетия тъмнина: варовикът бе пожълтял като стара слонова кост, по ръбовете имаше дребни оронвания, а в микроскопичните бразди на лешоядовите пера бе капсулиран сух, червеникав пустинен прах.

Уолтърс взе релефа. В момента, в който хладният варовик докосна дланта му, той усети електрически шок — онова специфично треперене, което изпитва всеки истински ценител пред автентичността.

— Това е моделен етюд — каза той сухо, опитвайки се да скрие вълнението си. — Работилнишка мостра. Никой не знае коя е тази жена. Може да е Клеопатра, може да е просто въображаема богиня.

— В това е цената ѝ, мистър Уолтърс — усмихна се търговецът, показвайки жълтите си зъби. — Ако беше пълна статуя, щеше да принадлежи на музея в Булак. Но понеже е само фрагмент... тя е легенда. Вие купувате въпроса, а не отговора.

За сумата от четиридесет британски лири — пари, с които един египетски фелах можеше да преживее десет години — 15-сантиметровият варовик промени своя собственик. Знакът за легитимност на Клеопатра II бе разменен за банкноти на Английската банка.

II. Стерилният раят: Музеят „Уолтърс“ (Балтимор)

Днес, повече от век по-късно, варовиковата плака с инвентарен номер 22.282 почива в музея на изкуствата „Уолтърс“ в Балтимор, Мериленд, САЩ.

Тя вече не мирише на речна тиня от Нил, нито на рициново масло за лампи или сусамов прах. Обстановката около нея е стерилна, хирургическа, абсолютна. Релефът е поставен зад трислойно, ненатрапчиво антирефлексно стъкло. Климатичната система безшумно вкарва пречистен въздух с температура точно 20°C и относителна влажност от 45%. Нито една прашинка не смее да кацне върху крилата на лешояда. Халогенни лунички с точно изчислена спектрална температура хвърлят мека, студена светлина върху профила на царицата, подчертавайки всяко дълбоко изсичане на длетото на Сострат.

Етикетът под плаката гласи кратко и лаконично:

Релефен плак с профил на царица или богиня Египет, Птолемеев период (ок. 305–30 г. пр.н.е.) Варовик, в. 15,3 см Музей на изкуствата „Уолтърс“, Балтимор (Инв. № 22.282)

Посетителите преминават край нея всеки ден. Американски ученици с бележници, туристи с цифрови апарати, забързани любители на изкуството. Повечето от тях хвърлят бегъл поглед, отбелязват номера в аудиогида си, чуват петдесет секунди суха историческа справка за „скулпторските модели от Елинистическия период“ и продължават към залите с импресионистите.

III. Епилог: Семиотичният триумф на камъка

Но ако някой остане в залата в последния час преди затварянето на музея, когато тълпите се оредят и пазачите започнат да гасят осветлението в съседните галерии, ще види това, което Умберто Еко би нарекъл „крайната победа на знака над материята“.

Империята на Птолемеите се срути в кръв и пепел. Римската империя, която я погълна, бе разграбена и забравена. Македонските генерали, които се биеха за трона, станаха молекули прах. Дори Хенри Уолтърс — богаташът, купил предмета — почива под мраморен надгробен камък, а неговите железопътни линии отдавна са ръждясали.

Всичко, което бе плът, амбиция, страх, отрова и политика, се изпари.

Остана само камъкът.

15,3 сантиметра варовик. Със седемте изправени змии уреи, готови да хапят въздуха, с фино изсечените пера на лешоядовата корона и с онази неуловима, вечна полуусмивка. Тя вече не пази Клеопатра II, нито служи за модел на бронзови статуи. Тя пази нещо много по-голямо — умението на човека да улови преходната си суета и да я заковава за вечността в един малък къс обработена скала.

Формата надживя съдържанието. Знакът надживя империята. И в тишината на балтиморската нощ, зад дебелото стъкло, каменната царица продължава тихо да се усмихва над руините на нашата цивилизация.

НАШАТА БИБЛИОТЕКА: THE AENEID OF VIRGIL

 ИЛИЯНА БЕНИНА  НИКОЛА БЕНИН

PREFACE

There is something grotesque in the idea of a prose translation of a poet, though the practice is become so common that it has ceased to provoke a smile or demand an apology. The language of poetry is language in fusion; that of prose is language fixed and crystallised; and an attempt to copy the one material in the other must always count on failure to convey what is, after all, one of the most essential things in poetry,—its poetical quality. And this is so with Virgil more, perhaps, than with any other poet; for more, perhaps, than any other poet Virgil depends on his poetical quality from first to last. Such a translation can only have the value of a copy of some great painting executed in mosaic, if indeed a copy in Berlin wool is not a closer analogy; and even at the best all it can have to say for itself will be in Virgil's own words, Experiar sensus; nihil hic nisi carmina desunt.

In this translation I have in the main followed the text of Conington and Nettleship. The more important deviations from this text are mentioned in the notes; but I have not thought it necessary [Pg vi]to give a complete list of various readings, or to mention any change except where it might lead to misapprehension. Their notes have also been used by me throughout.

Beyond this I have made constant use of the mass of ancient commentary going under the name of Servius; the most valuable, perhaps, of all, as it is in many ways the nearest to the poet himself. The explanation given in it has sometimes been followed against those of the modern editors. To other commentaries only occasional reference has been made. The sense that Virgil is his own best interpreter becomes stronger as one studies him more.

My thanks are due to Mr. Evelyn Abbott, Fellow and Tutor of Balliol, and to the Rev. H. C. Beeching, for much valuable suggestion and criticism.

---

TABLE OF CONTENTS

PREFACE
BOOK FIRST	The Coming of Aeneas to Carthage
BOOK SECOND	The Story of the Sack of Troy
BOOK THIRD	The Story of the Seven Years' Wandering
BOOK FOURTH	The Love of Dido, and Her End
BOOK FIFTH	The Games of the Fleet
BOOK SIXTH	The Vision of the Under World
BOOK SEVENTH	The Landing in Latium, and the Roll of the Armies of Italy
BOOK EIGHTH	The Embassage to Evander
BOOK NINTH	The Siege of the Trojan Camp
BOOK TENTH	The Battle on the Beach
BOOK ELEVENTH	The Council of the Latins, and the Life and Death of Camilla
BOOK TWELFTH	The Slaying of Turnus
NOTES

---

[Pg 1]

THE AENEID

---

BOOK FIRST

THE COMING OF AENEAS TO CARTHAGE

I sing of arms and the man who of old from the coasts of Troy came, an exile of fate, to Italy and the shore of Lavinium; hard driven on land and on the deep by the violence of heaven, for cruel Juno's unforgetful anger, and hard bestead in war also, ere he might found a city and carry his gods into Latium; from whom is the Latin race, the lords of Alba, and the stately city Rome.

Muse, tell me why, for what attaint of her deity, or in what vexation, did the Queen of heaven drive one so excellent in goodness to circle through so many afflictions, to face so many toils? Is anger so fierce in celestial spirits?

---

There was a city of ancient days that Tyrian settlers dwelt in, Carthage, over against Italy and the Tiber mouths afar; rich of store, and mighty in war's fierce pursuits; wherein, they say, alone beyond all other lands had Juno her seat, and held Samos itself less dear. Here was her armour, here her chariot; even now, if fate permit, the goddess strives to nurture it for queen of the nations. Nevertheless she had heard a race was issuing of the blood of [Pg 2][20-53]Troy, which sometime should overthrow her Tyrian citadel; from it should come a people, lord of lands and tyrannous in war, the destroyer of Libya: so rolled the destinies. Fearful of that, the daughter of Saturn, the old war in her remembrance that she fought at Troy for her beloved Argos long ago,—nor had the springs of her anger nor the bitterness of her vexation yet gone out of mind: deep stored in her soul lies the judgment of Paris, the insult of her slighted beauty, the hated race and the dignities of ravished Ganymede; fired with this also, she tossed all over ocean the Trojan remnant left of the Greek host and merciless Achilles, and held them afar from Latium; and many a year were they wandering driven of fate around all the seas. Such work was it to found the Roman people.

Hardly out of sight of the land of Sicily did they set their sails to sea, and merrily upturned the salt foam with brazen prow, when Juno, the undying wound still deep in her heart, thus broke out alone:

'Am I then to abandon my baffled purpose, powerless to keep the Teucrian king from Italy? and because fate forbids me? Could Pallas lay the Argive fleet in ashes, and sink the Argives in the sea, for one man's guilt, mad Oïlean Ajax? Her hand darted Jove's flying fire from the clouds, scattered their ships, upturned the seas in tempest; him, his pierced breast yet breathing forth the flame, she caught in a whirlwind and impaled on a spike of rock. But I, who move queen among immortals, I sister and wife of Jove, wage warfare all these years with a single people; and is there any who still adores Juno's divinity, or will kneel to lay sacrifice on her altars?'

Such thoughts inly revolving in her kindled bosom, the goddess reaches Aeolia, the home of storm-clouds, the land laden with furious southern gales. Here in a desolate cavern Aeolus keeps under royal dominion and yokes in [Pg 3][54-85]dungeon fetters the struggling winds and loud storms. They with mighty moan rage indignant round their mountain barriers. In his lofty citadel Aeolus sits sceptred, assuages their temper and soothes their rage; else would they carry with them seas and lands, and the depth of heaven, and sweep them through space in their flying course. But, fearful of this, the lord omnipotent hath hidden them in caverned gloom, and laid a mountain mass high over them, and appointed them a ruler, who should know by certain law to strain and slacken the reins at command. To him now Juno spoke thus in suppliant accents:

'Aeolus—for to thee hath the father of gods and king of men given the wind that lulls and that lifts the waves—a people mine enemy sails the Tyrrhene sea, carrying into Italy the conquered gods of their Ilian home. Rouse thy winds to fury, and overwhelm their sinking vessels, or drive them asunder and strew ocean with their bodies. Mine are twice seven nymphs of passing loveliness; her who of them all is most excellent in beauty, Deïopea, I will unite to thee in wedlock to be thine for ever; that for this thy service she may fulfil all her years at thy side, and make thee father of a beautiful race.'

Aeolus thus returned: 'Thine, O queen, the task to search whereto thou hast desire; for me it is right to do thy bidding. From thee have I this poor kingdom, from thee my sceptre and Jove's grace; thou dost grant me to take my seat at the feasts of the gods, and makest me sovereign over clouds and storms.'

Even with these words, turning his spear, he struck the side of the hollow hill, and the winds, as in banded array, pour where passage is given them, and cover earth with eddying blasts. East wind and west wind together, and the gusty south-wester, falling prone on the sea, stir it up [Pg 4][86-120]from its lowest chambers, and roll vast billows to the shore. Behind rises shouting of men and whistling of cordage. In a moment clouds blot sky and daylight from the Teucrians' eyes; black night broods over the deep. Pole thunders to pole, and the air quivers with incessant flashes; all menaces them with instant death. Straightway Aeneas' frame grows unnerved and chill, and stretching either hand to heaven, he cries thus aloud: 'Ah, thrice and four times happy they who found their doom under high Troy town before their fathers' faces! Ah, son of Tydeus, bravest of the Grecian race, that I could not have fallen on the Ilian plains, and gasped out this my life beneath thine hand! where under the spear of Aeacides lies fierce Hector, lies mighty Sarpedon; where Simoïs so often bore beneath his whirling wave shields and helmets and brave bodies of men.'

As the cry leaves his lips, a gust of the shrill north strikes full on the sail and raises the waves up to heaven. The oars are snapped; the prow swings away and gives her side to the waves; down in a heap comes a broken mountain of water. These hang on the wave's ridge; to these the yawning billow shows ground amid the surge, where the sea churns with sand. Three ships the south wind catches and hurls on hidden rocks, rocks amid the waves which Italians call the Altars, a vast reef banking the sea. Three the east forces from the deep into shallows and quicksands, piteous to see, dashes on shoals and girdles with a sandbank. One, wherein loyal Orontes and his Lycians rode, before their lord's eyes a vast sea descending strikes astern. The helmsman is dashed away and rolled forward headlong; her as she lies the billow sends spinning thrice round with it, and engulfs in the swift whirl. Scattered swimmers appear in the vast eddy, armour of men, timbers and Trojan treasure amid the water. Ere now the stout ship of Ilioneus, ere now of brave Achates, and she wherein [Pg 5][121-152]Abas rode, and she wherein aged Aletes, have yielded to the storm; through the shaken fastenings of their sides they all draw in the deadly water, and their opening seams give way.

Meanwhile Neptune discerned with astonishment the loud roaring of the vexed sea, the tempest let loose from prison, and the still water boiling up from its depths, and lifting his head calm above the waves, looked forth across the deep. He sees all ocean strewn with Aeneas' fleet, the Trojans overwhelmed by the waves and the ruining heaven. Juno's guile and wrath lay clear to her brother's eye; east wind and west he calls before him, and thereon speaks thus:

'Stand you then so sure in your confidence of birth? Careless, O winds, of my deity, dare you confound sky and earth, and raise so huge a coil? you whom I—But better to still the aroused waves; for a second sin you shall pay me another penalty. Speed your flight, and say this to your king: not to him but to me was allotted the stern trident of ocean empire. His fastness is on the monstrous rocks where thou and thine, east wind, dwell: there let Aeolus glory in his palace and reign over the barred prison of his winds.'

Thus he speaks, and ere the words are done he soothes the swollen seas, chases away the gathered clouds, and restores the sunlight. Cymothoë and Triton together push the ships strongly off the sharp reef; himself he eases them with his trident, channels the vast quicksands, and assuages the sea, gliding on light wheels along the water. Even as when oft in a throng of people strife hath risen, and the base multitude rage in their minds, and now brands and stones are flying; madness lends arms; then if perchance they catch sight of one reverend for goodness and service, they are silent and stand by with attentive ear; he with [Pg 6][153-190]speech sways their temper and soothes their breasts; even so hath fallen all the thunder of ocean, when riding forward beneath a cloudless sky the lord of the sea wheels his coursers and lets his gliding chariot fly with loosened rein.

The outworn Aeneadae hasten to run for the nearest shore, and turn to the coast of Libya. There lies a spot deep withdrawn; an island forms a harbour with outstretched sides, whereon all the waves break from the open sea and part into the hollows of the bay. On this side and that enormous cliffs rise threatening heaven, and twin crags beneath whose crest the sheltered water lies wide and calm; above hangs a background of flickering forest, and the dark shade of rustling groves. Beneath the seaward brow is a rock-hung cavern, within it fresh springs and seats in the living stone, a haunt of nymphs; where tired ships need no fetters to hold nor anchor to fasten them with crooked bite. Here with seven sail gathered of all his company Aeneas enters; and disembarking on the land of their desire the Trojans gain the chosen beach, and set their feet dripping with brine upon the shore. At once Achates struck a spark from the flint and caught the fire on leaves, and laying dry fuel round kindled it into flame. Then, weary of fortune, they fetch out corn spoiled by the sea and weapons of corn-dressing, and begin to parch over the fire and bruise in stones the grain they had rescued.

Meanwhile Aeneas scales the crag, and seeks the whole view wide over ocean, if he may see aught of Antheus storm-tossed with his Phrygian galleys, aught of Capys or of Caïcus' armour high astern. Ship in sight is none; three stags he espies straying on the shore; behind whole herds follow, and graze in long train across the valley. Stopping short, he snatched up a bow and swift arrows, the arms trusty Achates was carrying; and first the leaders, their stately heads high with branching antlers, then the common [Pg 7][191-222]herd fall to his hand, as he drives them with his shafts in a broken crowd through the leafy woods. Nor stays he till seven great victims are stretched on the sod, fulfilling the number of his ships. Thence he seeks the harbour and parts them among all his company. The casks of wine that good Acestes had filled on the Trinacrian beach, the hero's gift at their departure, he thereafter shares, and calms with speech their sorrowing hearts:

'O comrades, for not now nor aforetime are we ignorant of ill, O tried by heavier fortunes, unto this last likewise will God appoint an end. The fury of Scylla and the roaring recesses of her crags you have been anigh; the rocks of the Cyclops you have trodden. Recall your courage, put dull fear away. This too sometime we shall haply remember with delight. Through chequered fortunes, through many perilous ways, we steer for Latium, where destiny points us a quiet home. There the realm of Troy may rise again unforbidden. Keep heart, and endure till prosperous fortune come.'

Such words he utters, and sick with deep distress he feigns hope on his face, and keeps his anguish hidden deep in his breast. The others set to the spoil they are to feast upon, tear chine from ribs and lay bare the flesh; some cut it into pieces and pierce it still quivering with spits; others plant cauldrons on the beach and feed them with flame. Then they repair their strength with food, and lying along the grass take their fill of old wine and fat venison. After hunger is driven from the banquet, and the board cleared, they talk with lingering regret of their lost companions, swaying between hope and fear, whether they may believe them yet alive, or now in their last agony and deaf to mortal call. Most does good Aeneas inly wail the loss now of valiant Orontes, now of Amycus, the cruel doom of Lycus, of brave Gyas, and brave Cloanthus. [Pg 8][223-254]And now they ceased; when from the height of air Jupiter looked down on the sail-winged sea and outspread lands, the shores and broad countries, and looking stood on the cope of heaven, and cast down his eyes on the realm of Libya. To him thus troubled at heart Venus, her bright eyes brimming with tears, sorrowfully speaks:

'O thou who dost sway mortal and immortal things with eternal command and the terror of thy thunderbolt, how can my Aeneas have transgressed so grievously against thee? how his Trojans? on whom, after so many deaths outgone, all the world is barred for Italy's sake. From them sometime in the rolling years the Romans were to arise indeed; from them were to be rulers who, renewing the blood of Teucer, should hold sea and land in universal lordship. This thou didst promise: why, O father, is thy decree reversed? This was my solace for the wretched ruin of sunken Troy, doom balanced against doom. Now so many woes are spent, and the same fortune still pursues them; Lord and King, what limit dost thou set to their agony? Antenor could elude the encircling Achaeans, could thread in safety the Illyrian bays and inmost realms of the Liburnians, could climb Timavus' source, whence through nine mouths pours the bursting tide amid dreary moans of the mountain, and covers the fields with hoarse waters. Yet here did he set Patavium town, a dwelling-place for his Teucrians, gave his name to a nation and hung up the armour of Troy; now settled in peace, he rests and is in quiet. We, thy children, we whom thou beckonest to the heights of heaven, our fleet miserably cast away for a single enemy's anger, are betrayed and severed far from the Italian coasts. Is this the reward of goodness? Is it thus thou dost restore our throne?'

Smiling on her with that look which clears sky and [Pg 9][255-289]storms, the parent of men and gods lightly kissed his daughter's lips; then answered thus:

'Spare thy fear, Cytherean; thy people's destiny abides unshaken. Thine eyes shall see the city Lavinium, their promised home; thou shalt exalt to the starry heaven thy noble Aeneas; nor is my decree reversed. He thou lovest (for I will speak, since this care keeps torturing thee, and will unroll further the secret records of fate) shall wage a great war in Italy, and crush warrior nations; he shall appoint his people a law and a city; till the third summer see him reigning in Latium, and three winters' camps pass over the conquered Rutulians. But the boy Ascanius, whose surname is now Iülus—Ilus he was while the Ilian state stood sovereign—thirty great circles of rolling months shall he fulfil in government; he shall carry the kingdom from its fastness in Lavinium, and make a strong fortress of Alba the Long. Here the full space of thrice an hundred years shall the kingdom endure under the race of Hector's kin, till the royal priestess Ilia from Mars' embrace shall give birth to a twin progeny. Thence shall Romulus, gay in the tawny hide of the she-wolf that nursed him, take up their line, and name them Romans after his own name. I appoint to these neither period nor boundary of empire: I have given them dominion without end. Nay, harsh Juno, who in her fear now troubles earth and sea and sky, shall change to better counsels, and with me shall cherish the lords of the world, the gowned race of Rome. Thus is it willed. A day will come in the lapse of cycles, when the house of Assaracus shall lay Phthia and famed Mycenae in bondage, and reign over conquered Argos. From the fair line of Troy a Caesar shall arise, who shall limit his empire with ocean, his glory with the firmament, Julius, inheritor of great Iülus' name. Him one day, thy care done, thou shalt welcome to heaven loaded [Pg 10][290-321]with Eastern spoils; to him too shall vows be addressed. Then shall war cease, and the iron ages soften. Hoar Faith and Vesta, Quirinus and Remus brothers again, shall deliver statutes. The dreadful steel-riveted gates of war shall be shut fast; on murderous weapons the inhuman Fury, his hands bound behind him with an hundred fetters of brass, shall sit within, shrieking with terrible blood-stained lips.'

So speaking, he sends Maia's son down from above, that the land and towers of Carthage, the new town, may receive the Trojans with open welcome; lest Dido, ignorant of doom, might debar them her land. Flying through the depth of air on winged oarage, the fleet messenger alights on the Libyan coasts. At once he does his bidding; at once, for a god willed it, the Phoenicians allay their haughty temper; the queen above all takes to herself grace and compassion towards the Teucrians.

But good Aeneas, nightlong revolving many and many a thing, issues forth, so soon as bountiful light is given, to explore the strange country; to what coasts the wind has borne him, who are their habitants, men or wild beasts, for all he sees is wilderness; this he resolves to search, and bring back the certainty to his comrades. The fleet he hides close in embosoming groves beneath a caverned rock, amid shivering shadow of the woodland; himself, Achates alone following, he strides forward, clenching in his hand two broad-headed spears. And amid the forest his mother crossed his way, wearing the face and raiment of a maiden, the arms of a maiden of Sparta, or like Harpalyce of Thrace when she tires her coursers and outstrips the winged speed of Hebrus in her flight. For huntress fashion had she slung the ready bow from her shoulder, and left her blown tresses free, bared her knee, and knotted together her garments' flowing folds. 'Ha! my men,' she begins, 'shew me if [Pg 11][322-355]haply you have seen a sister of mine straying here girt with quiver and a lynx's dappled fell, or pressing with shouts on the track of a foaming boar.'

Thus Venus, and Venus' son answering thus began:

'Sound nor sight have I had of sister of thine, O maiden unnamed; for thy face is not mortal, nor thy voice of human tone; O goddess assuredly! sister of Phoebus perchance, or one of the nymphs' blood? Be thou gracious, whoso thou art, and lighten this toil of ours; deign to instruct us beneath what skies, on what coast of the world, we are thrown. Driven hither by wind and desolate waves, we wander in a strange land among unknown men. Many a sacrifice shall fall by our hand before thine altars.'

Then Venus: 'Nay, to no such offerings do I aspire. Tyrian maidens are wont ever to wear the quiver, to tie the purple buskin high above their ankle. Punic is the realm thou seest, Tyrian the people, and the city of Agenor's kin; but their borders are Libyan, a race unassailable in war. Dido sways the sceptre, who flying her brother set sail from the Tyrian town. Long is the tale of crime, long and intricate; but I will briefly follow its argument. Her husband was Sychaeus, wealthiest in lands of the Phoenicians, and loved of her with ill-fated passion; to whom with virgin rites her father had given her maidenhood in wedlock. But the kingdom of Tyre was in her brother Pygmalion's hands, a monster of guilt unparalleled. Between these madness came; the unnatural brother, blind with lust of gold, and reckless of his sister's love, lays Sychaeus low before the altars with stealthy unsuspected weapon; and for long he hid the deed, and by many a crafty pretence cheated her love-sickness with hollow hope. But in slumber came the very ghost of her unburied husband; lifting up a face pale in wonderful wise, he exposed the merciless altars and [Pg 12][356-387]his breast stabbed through with steel, and unwove all the blind web of household guilt. Then he counsels hasty flight out of the country, and to aid her passage discloses treasures long hidden underground, an untold mass of silver and gold. Stirred thereby, Dido gathered a company for flight. All assemble in whom hatred of the tyrant was relentless or fear keen; they seize on ships that chanced to lie ready, and load them with the gold. Pygmalion's hoarded wealth is borne overseas; a woman leads the work. They came at last to the land where thou wilt descry a city now great, New Carthage, and her rising citadel, and bought ground, called thence Byrsa, as much as a bull's hide would encircle. But who, I pray, are you, or from what coasts come, or whither hold you your way?'

At her question he, sighing and drawing speech deep from his breast, thus replied:

'Ah goddess, should I go on retracing from the fountain head, were time free to hear the history of our woes, sooner would the evening star lay day asleep in the closed gates of heaven. Us, as from ancient Troy (if the name of Troy hath haply passed through your ears) we sailed over alien seas, the tempest at his own wild will hath driven on the Libyan coast. I am Aeneas the good, who carry in my fleet the household gods I rescued from the enemy; my fame is known high in heaven. I seek Italy my country, my kin of Jove's supreme blood. With twenty sail did I climb the Phrygian sea; oracular tokens led me on; my goddess mother pointed the way; scarce seven survive the shattering of wave and wind. Myself unknown, destitute, driven from Europe and Asia, I wander over the Libyan wilderness.'

But staying longer complaint, Venus thus broke in on his half-told sorrows:

'Whoso thou art, not hated I think of the immortals [Pg 13][388-420]dost thou draw the breath of life, who hast reached the Tyrian city. Only go on, and betake thee hence to the courts of the queen. For I declare to thee thy comrades are restored, thy fleet driven back into safety by the shifted northern gales, except my parents were pretenders, and unavailing the augury they taught me. Behold these twelve swans in joyous line, whom, stooping from the tract of heaven, the bird of Jove fluttered over the open sky; now in long train they seem either to take the ground or already to look down on the ground they took. As they again disport with clapping wings, and utter their notes as they circle the sky in company, even so do these ships and crews of thine either lie fast in harbour or glide under full sail into the harbour mouth. Only go on, and turn thy steps where the pathway leads thee.'

Speaking she turned away, and her neck shone roseate, her immortal tresses breathed the fragrance of deity; her raiment fell flowing down to her feet, and the godhead was manifest in her tread. He knew her for his mother, and with this cry pursued her flight: 'Thou also merciless! Why mockest thou thy son so often in feigned likeness? Why is it forbidden to clasp hand in hand, to hear and utter true speech?' Thus reproaching her he bends his steps towards the city. But Venus girt them in their going with dull mist, and shed round them a deep divine clothing of cloud, that none might see them, none touch them, or work delay, or ask wherefore they came. Herself she speeds through the sky to Paphos, and joyfully revisits her habitation, where the temple and its hundred altars steam with Sabaean incense, and are fresh with fragrance of chaplets in her worship.

They meantime have hasted along where the pathway points, and now were climbing the hill which hangs enormous over the city, and looks down on its facing towers. [Pg 14][421-456]Aeneas marvels at the mass of building, pastoral huts once of old, marvels at the gateways and clatter of the pavements. The Tyrians are hot at work to trace the walls, to rear the citadel, and roll up great stones by hand, or to choose a spot for their dwelling and enclose it with a furrow. They ordain justice and magistrates, and the august senate. Here some are digging harbours, here others lay the deep foundations of their theatre, and hew out of the cliff vast columns, the lofty ornaments of the stage to be: even as bees when summer is fresh over the flowery country ply their task beneath the sun, when they lead forth their nation's grown brood, or when they press the liquid honey and strain their cells with nectarous sweets, or relieve the loaded incomers, or in banded array drive the idle herd of drones far from their folds; they swarm over their work, and the odorous honey smells sweet of thyme. 'Happy they whose city already rises!' cries Aeneas, looking on the town roofs below. Girt in the cloud he passes amid them, wonderful to tell, and mingling with the throng is descried of none.

In the heart of the town was a grove deep with luxuriant shade, wherein first the Phoenicians, buffeted by wave and whirlwind, dug up the token Queen Juno had appointed, the head of a war horse: thereby was their race to be through all ages illustrious in war and opulent in living. Here to Juno was Sidonian Dido founding a vast temple, rich with offerings and the sanctity of her godhead: brazen steps rose on the threshold, brass clamped the pilasters, doors of brass swung on grating hinges. First in this grove did a strange chance meet his steps and allay his fears; first here did Aeneas dare to hope for safety and have fairer trust in his shattered fortunes. For while he closely scans the temple that towers above him, while, awaiting the queen, he admires the fortunate city, the emulous hands and elaborate work of her craftsmen, he sees ranged in order the [Pg 15][457-491]battles of Ilium, that war whose fame was already rumoured through all the world, the sons of Atreus and Priam, and Achilles whom both found pitiless. He stopped and cried weeping, 'What land is left, Achates, what tract on earth that is not full of our agony? Behold Priam! Here too is the meed of honour, here mortal estate touches the soul to tears. Dismiss thy fears; the fame of this will somehow bring thee salvation.'

So speaks he, and fills his soul with the painted show, sighing often the while, and his face wet with a full river of tears. For he saw, how warring round the Trojan citadel here the Greeks fled, the men of Troy hard on their rear; here the Phrygians, plumed Achilles in his chariot pressing their flight. Not far away he knows the snowy canvas of Rhesus' tents, which, betrayed in their first sleep, the blood-stained son of Tydeus laid desolate in heaped slaughter, and turns the ruddy steeds away to the camp ere ever they tasted Trojan fodder or drunk of Xanthus. Elsewhere Troïlus, his armour flung away in flight—luckless boy, no match for Achilles to meet!—is borne along by his horses, and thrown back entangled with his empty chariot, still clutching the reins; his neck and hair are dragged over the ground, and his reversed spear scores the dust. Meanwhile the Ilian women went with disordered tresses to unfriendly Pallas' temple, and bore the votive garment, sadly beating breast with palm: the goddess turning away held her eyes fast on the ground. Thrice had Achilles whirled Hector round the walls of Troy, and was selling the lifeless body for gold; then at last he heaves a loud and heart-deep groan, as the spoils, as the chariot, as the dear body met his gaze, and Priam outstretching unarmed hands. Himself too he knew joining battle with the foremost Achaeans, knew the Eastern ranks and swart Memnon's armour. Penthesilea leads her crescent-shielded Amazonian columns in furious heat with [Pg 16][492-524]thousands around her; clasping a golden belt under her naked breast, the warrior maiden clashes boldly with men.

While these marvels meet Dardanian Aeneas' eyes, while he dizzily hangs rapt in one long gaze, Dido the queen entered the precinct, beautiful exceedingly, a youthful train thronging round her. Even as on Eurotas' banks or along the Cynthian ridges Diana wheels the dance, while behind her a thousand mountain nymphs crowd to left and right; she carries quiver on shoulder, and as she moves outshines them all in deity; Latona's heart is thrilled with silent joy; such was Dido, so she joyously advanced amid the throng, urging on the business of her rising empire. Then in the gates of the goddess, beneath the central vault of the temple roof, she took her seat girt with arms and high enthroned. And now she gave justice and laws to her people, and adjusted or allotted their taskwork in due portion; when suddenly Aeneas sees advancing with a great crowd about them Antheus and Sergestus and brave Cloanthus, and other of his Trojans, whom the black squall had sundered at sea and borne far away on the coast. Dizzy with the shock of joy and fear he and Achates together were on fire with eagerness to clasp their hands; but in confused uncertainty they keep hidden, and clothed in the sheltering cloud wait to espy what fortune befalls them, where they are leaving their fleet ashore, why they now come; for they advanced, chosen men from all the ships, praying for grace, and held on with loud cries towards the temple.

After they entered in, and free speech was granted, aged Ilioneus with placid mien thus began:

'Queen, to whom Jupiter hath given to found this new city, and lay the yoke of justice upon haughty tribes, we beseech thee, we wretched Trojans storm-driven over all [Pg 17][525-559]the seas, stay the dreadful flames from our ships; spare a guiltless race, and bend a gracious regard on our fortunes. We are not come to deal slaughter through Libyan homes, or to drive plundered spoils to the coast. Such violence sits not in our mind, nor is a conquered people so insolent. There is a place Greeks name Hesperia, an ancient land, mighty in arms and foison of the clod; Oenotrian men dwelt therein; now rumour is that a younger race from their captain's name have called it Italy. Thither lay our course . . . when Orion rising on us through the cloudrack with sudden surf bore us on blind shoals, and scattered us afar with his boisterous gales and whelming brine over waves and trackless reefs. To these your coasts we a scanty remnant floated up. What race of men, what land how barbarous soever, allows such a custom for its own? We are debarred the shelter of the beach; they rise in war, and forbid us to set foot on the brink of their land. If you slight human kinship and mortal arms, yet look for gods unforgetful of innocence and guilt. Aeneas was our king, foremost of men in righteousness, incomparable in goodness as in warlike arms; whom if fate still preserves, if he draws the breath of heaven and lies not yet low in dispiteous gloom, fear we have none; nor mayest thou repent of challenging the contest of service. In Sicilian territory too is tilth and town, and famed Acestes himself of Trojan blood. Grant us to draw ashore our storm-shattered fleet, to shape forest trees into beams and strip them for oars; so, if to Italy we may steer with our king and comrades found, Italy and Latium shall we gladly seek; but if salvation is clean gone, if the Libyan gulf holds thee, dear lord of thy Trojans, and Iülus our hope survives no more, seek we then at least the straits of Sicily, the open homes whence we sailed hither, and Acestes for our king.' Thus Ilioneus, and all the Dardanian company [Pg 18][560-593]murmured assent. . . . Then Dido, with downcast face, briefly speaks:

'Cheer your anxious hearts, O Teucrians; put by your care. Hard fortune in a strange realm forces me to this task, to keep watch and ward on my wide frontiers. Who can be ignorant of the race of Aeneas' people, who of Troy town and her men and deeds, or of the great war's consuming fire? Not so dull are the hearts of our Punic wearing, not so far doth the sun yoke his steeds from our Tyrian town. Whether your choice be broad Hesperia, the fields of Saturn's dominion, or Eryx for your country and Acestes for your king, my escort shall speed you in safety, my arsenals supply your need. Or will you even find rest here with me and share my kingdom? The city I establish is yours; draw your ships ashore; Trojan and Tyrian shall be held by me in even balance. And would that he your king, that Aeneas were here, storm-driven to this same haven! But I will send messengers along the coast, and bid them trace Libya to its limits, if haply he strays shipwrecked in forest or town.'

Stirred by these words brave Achates and lord Aeneas both ere now burned to break through the cloud. Achates first accosts Aeneas: 'Goddess-born, what purpose now rises in thy spirit? Thou seest all is safe, our fleet and comrades are restored. One only is wanting, whom our eyes saw whelmed amid the waves; all else is answerable to thy mother's words.'

Scarce had he spoken when the encircling cloud suddenly parts and melts into clear air. Aeneas stood discovered in sheen of brilliant light, like a god in face and shoulders; for his mother's self had shed on her son the grace of clustered locks, the radiant light of youth, and the lustre of joyous eyes; as when ivory takes beauty under the artist's hand, or when silver or Parian stone is inlaid in gold. [Pg 19][594-625]Then breaking in on all with unexpected speech he thus addresses the queen:

'I whom you seek am here before you, Aeneas of Troy, snatched from the Libyan waves. O thou who alone hast pitied Troy's untold agonies, thou who with us the remnant of the Grecian foe, worn out ere now by every suffering land and sea can bring, with us in our utter want dost share thy city and home! to render meet recompense is not possible for us, O Dido, nor for all who scattered over the wide world are left of our Dardanian race. The gods grant thee worthy reward, if their deity turn any regard on goodness, if aught avails justice and conscious purity of soul. What happy ages bore thee? what mighty parents gave thy virtue birth? While rivers run into the sea, while the mountain shadows move across their slopes, while the stars have pasturage in heaven, ever shall thine honour, thy name and praises endure in the unknown lands that summon me.' With these words he advances his right hand to dear Ilioneus, his left to Serestus; then to the rest, brave Gyas and brave Cloanthus.

Dido the Sidonian stood astonished, first at the sight of him, then at his strange fortunes; and these words left her lips:

'What fate follows thee, goddess-born, through perilous ways? what violence lands thee on this monstrous coast? Art thou that Aeneas whom Venus the bountiful bore to Dardanian Anchises by the wave of Phrygian Simoïs? And well I remember how Teucer came to Sidon, when exiled from his native land he sought Belus' aid to gain new realms; Belus my father even then ravaged rich Cyprus and held it under his conquering sway. From that time forth have I known the fall of the Trojan city, known thy name and the Pelasgian princes. Their very foe would extol the Teucrians with highest praises, and boasted himself a branch [Pg 20][626-661]of the ancient Teucrian stem. Come therefore, O men, and enter our house. Me too hath a like fortune driven through many a woe, and willed at last to find my rest in this land. Not ignorant of ill do I learn to succour the afflicted.'

With such speech she leads Aeneas into the royal house, and orders sacrifice in the gods' temples. Therewith she sends his company on the shore twenty bulls, an hundred great bristly-backed swine, an hundred fat lambs and their mothers with them, gifts of the day's gladness. . . . But the palace within is decked with splendour of royal state, and a banquet made ready amid the halls. The coverings are curiously wrought in splendid purple; on the tables is massy silver and deeds of ancestral valour graven in gold, all the long course of history drawn through many a heroic name from the nation's primal antiquity.

Aeneas—for a father's affection denied his spirit rest—sends Achates speeding to his ships, to carry this news to Ascanius, and lead him to the town: in Ascanius is fixed all the parent's loving care. Presents likewise he bids him bring saved from the wreck of Ilium, a mantle stiff with gold embroidery, and a veil with woven border of yellow acanthus-flower, that once decked Helen of Argos, the marvel of her mother Leda's giving; Helen had borne them from Mycenae, when she sought Troy towers and a lawless bridal; the sceptre too that Ilione, Priam's eldest daughter, once had worn, a beaded necklace, and a double circlet of jewelled gold. Achates, hasting on his message, bent his way towards the ships.

But in the Cytherean's breast new arts, new schemes revolve; if Cupid, changed in form and feature, may come in sweet Ascanius' room, and his gifts kindle the queen to madness and set her inmost sense aflame. Verily she fears the uncertain house, the double-tongued race of Tyre; [Pg 21][662-698]cruel Juno frets her, and at nightfall her care floods back. Therefore to winged Love she speaks these words:

'Son, who art alone my strength and sovereignty, son, who scornest the mighty father's Typhoïan shafts, to thee I fly for succour, and sue humbly to thy deity. How Aeneas thy brother is driven about all the sea-coasts by bitter Juno's malignity, this thou knowest, and hast often grieved in our grief. Now Dido the Phoenician holds him stayed with soft words, and I tremble to think how the welcome of Juno's house may issue; she will not be idle in this supreme turn of fortune. Wherefore I counsel to prevent her wiles and circle the queen with flame, that, unalterable by any deity, she may be held fast to me by passionate love for Aeneas. Take now my thought how to do this. The boy prince, my chiefest care, makes ready at his dear father's summons to go to the Sidonian city, carrying gifts that survive the sea and the flames of Troy. Him will I hide deep asleep in my holy habitation, high on Cythera's hills or in Idalium, that he may not know nor cross our wiles. Do thou but for one night feign his form, and, boy as thou art, put on the familiar face of a boy; so when in festal cheer, amid royal dainties and Bacchic juice, Dido shall take thee to her lap, shall fold thee in her clasp and kiss thee close and sweet, thou mayest imbreathe a hidden fire and unsuspected poison.'

Love obeys his dear mother's words, lays by his wings, and walks rejoicingly with Iülus' tread. But Venus pours gentle dew of slumber on Ascanius' limbs, and lifts him lulled in her lap to the tall Idalian groves of her deity, where soft amaracus folds him round with the shadowed sweetness of its odorous blossoms. And now, obedient to her words, Cupid went merrily in Achates' guiding, with the royal gifts for the Tyrians. Already at his coming the queen hath sate her down in the midmost on her golden [Pg 22][699-733]throne under the splendid tapestries; now lord Aeneas, now too the men of Troy gather, and all recline on the strewn purple. Servants pour water on their hands, serve corn from baskets, and bring napkins with close-cut pile. Fifty handmaids are within, whose task is in their course to keep unfailing store and kindle the household fire. An hundred others, and as many pages all of like age, load the board with food and array the wine cups. Therewithal the Tyrians are gathered full in the wide feasting chamber, and take their appointed places on the broidered cushions. They marvel at Aeneas' gifts, marvel at Iülus, at the god's face aflame and forged speech, at the mantle and veil wrought with yellow acanthus-flower. Above all the hapless Phoenician, victim to coming doom, cannot satiate her soul, but, stirred alike by the boy and the gifts, she gazes and takes fire. He, when hanging clasped on Aeneas' neck he had satisfied all the deluded parent's love, makes his way to the queen; the queen clings to him with her eyes and all her soul, and ever and anon fondles him in her lap, ah, poor Dido! witless how mighty a deity sinks into her breast; but he, mindful of his mother the Acidalian, begins touch by touch to efface Sychaeus, and sows the surprise of a living love in the long-since-unstirred spirit and disaccustomed heart. Soon as the noise of banquet ceased and the board was cleared, they set down great bowls and enwreathe the wine. The house is filled with hum of voices eddying through the spacious chambers; lit lamps hang down by golden chainwork, and flaming tapers expel the night. Now the queen called for a heavy cup of jewelled gold, and filled it with pure wine; therewith was the use of Belus and all of Belus' race: then the hall was silenced. 'Jupiter,' she cries, 'for thou art reputed lawgiver of hospitality, grant that this be a joyful day to the Tyrians and the voyagers from Troy, a day to live in our children's memory. [Pg 23][734-756]Bacchus, the giver of gladness, be with us, and Juno the bountiful; and you, O Tyrians, be favourable to our assembly.' She spoke, and poured liquid libation on the board, which done, she first herself touched it lightly with her lips, then handed it to Bitias and bade him speed; he valiantly drained the foaming cup, and flooded him with the brimming gold. The other princes followed. Long-haired Iopas on his gilded lyre fills the chamber with songs ancient Atlas taught; he sings of the wandering moon and the sun's travails; whence is the human race and the brute, whence water and fire; of Arcturus, the rainy Hyades, and the twin Oxen; why wintry suns make such haste to dip in ocean, or what delay makes the nights drag lingeringly. Tyrians and Trojans after them redouble applause. Therewithal Dido wore the night in changing talk, alas! and drank long draughts of love, asking many a thing of Priam, many a thing of Hector; now in what armour the son of the Morning came; now of what fashion were Diomede's horses; now of mighty Achilles. 'Nay, come,' she cries, 'tell to us, O guest, from their first beginning the treachery of the Grecians, thy people's woes, and thine own wanderings; for this is now the seventh summer that bears thee a wanderer over all the earth and sea.'