ПУБЛИКУВАЛИ: Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА Д-Р НИКОЛА БЕНИН
ДЖОН СТАЙНБЕК
Доста време ни отне да настигнем Джон Стайнбек, за да го поздравим с Нобеловата награда, но най-сетне успяхме да изпълним мисията си един неотдавнашен следобед, когато го срещнахме във фоайето на хотел „Палас“ в Хелзинки. Той тъкмо приключваше третия ден от предвидената деветседмична обиколка на Финландия, Русия, Полша, Австрия, Унгария, Чехословакия и Германия, предприета в рамките на програмата за културен обмен на Държавния департамент.
„Да ме изпратят на културна обиколка е също толкова смислено, колкото някоя банка да се рекламира с това, че Уили Сътън [прочут американски банков обирджия] е един от касиерите ѝ“, каза господин Стайнбек с дълбок, дрезгав глас и се усмихна широко, докато двамата служители на Американската информационна служба, които го придружаваха, се усмихнаха сдържано. „[Актрисата] Джейн Мансфийлд също е в града“, продължи той. „Помага при журирането на конкурса „Мис Скандинавия“. Виждате ли, и двамата разпространяваме култура.“
В този момент един от придружителите напомни на господин Стайнбек, че американският посланик Карл Роуан го очаква в посолството. Научихме, че посланикът и господин Стайнбек възнамеряват да посетят заедно Ф. Е. Силанпя, единствения финландец, удостоен с Нобеловата награда за литература.
„Нося му бутилка бренди“, каза господин Стайнбек. „Така е културно.“
След това, продължи той, му предстояла среща с група университетски студенти, а после щял да се върне в хотела за няколко часа, преди отново да излезе, този път за вечеря с местни писатели.
„Ще бъда в стаята си към пет“, каза той. „Жена ми е с мен. Качете се да пийнем малко уиски от посолството.“
Благодарихме му и обещахме да дойдем.
Когато пристигнахме в апартамента на семейство Стайнбек, разположен на деветия етаж и с великолепен изглед към пристанището, ни посрещна госпожа Стайнбек, привлекателна, жизнена жена, която ни каза, че съпругът ѝ се е обадил, за да предупреди, че ще закъснее с няколко минути.
„Срещата в университета продължила повече от предвиденото“, обясни тя и ни покани да влезем. „Изглежда, всичко продължава повече от предвиденото. Джон е зает почти всяка минута, откакто слезе от самолета, но мисля, че му харесва, а посрещането е просто чудесно.“
Тя ни показа куп изрезки от вестници, посветени на посещението. На една от тях имаше снимка на господин Стайнбек с черна превръзка на лявото око.
„Преди няколко месеца му направиха операция за отлепена ретина на това око и трябваше да го предпазва от телевизионните прожектори“, обясни госпожа Стайнбек.
След малко на вратата се почука енергично и господин Стайнбек влезе. Беше облечен, както и по-рано, в кафяв костюм с ясно изразено черно райе, бяла риза и яркозелена вратовръзка. На ревера на сакото му забелязахме нещо, което приличаше на златна лентичка, и предположихме, че е някакво отличие. Признахме невежеството си и попитахме дали това е знак, който носителите на Нобелова награда имат право да носят.
„О, не“, отвърна господин Стайнбек и повдигна вежди в престорено изумление. „Попитах за това в Стокхолм и ми казаха, че няма нужда от подобно нещо, защото всички и бездруго знаят.“
„Може ли да ви кажа какво е това на ревера ми? Парче канап от опаковка на „Бонуит Телър“. Никой досега не ме е питал какво означава. А то означава единствено моя бунт срещу отличията.“
Госпожа Стайнбек попита съпруга си как е минал следобедът.
„Добре. Уморително, но добре“, отвърна той. „Господин Силанпя трябва да е на седемдесет и пет, но е дяволски жизнен и пълен с истории. Студентите бяха страхотни. Боже мой, колко са чели! Питаха ме за неща от книгите ми, които съм забравил преди години. Това те държи нащрек и е много удовлетворяващо, но е и доста изтощително. Тази сутрин в девет и половина имах запис и оттогава не съм спрял. Около пет години отказвах да предприема подобна обиколка, но накрая се поддадох на натиска. Той дойде от източник, който в нашата страна вероятно бихме сметнали за заповед. Така че приех и казах, че ще направя каквото мога, но установявам, че се уморявам много. Работата е там, че нямам никакъв опит с подобни неща. Никога не съм изнасял лекции. Никога не съм говорил пред групи хора. В резултат на това изобщо не умея да пестя силите си. Тук сме от три дни, а ми се струват като три месеца.“
След като госпожа Стайнбек приготви по едно питие за съпруга си и за нас, а той се настани удобно в креслото, го попитахме дали би имал нещо против да си припомни при какви обстоятелства е научил, че печели Нобеловата награда.
„Ни най-малко“, отвърна той. „Само че почти нищо не си спомням. Наистина. Но жена ми помни.“
„Бяхме в Саг Харбър“, започна госпожа Стайнбек. „Имаме там една съвсем малка къщичка. Бях започнала да приготвям закуската и пържех бекон. Беше малко след осем сутринта. Кубинската криза беше достигнала връхната си точка. Джон влезе и каза: „Я да видим дали светът още се върти.“ Включи телевизора, което обикновено никога не правим сутрин, и първите думи, които чухме, бяха: „Тази сутрин в Стокхолм беше обявено, че Джон Стайнбек е удостоен с Нобеловата награда.“
„Знаете ли какво направи тя?“, намеси се господин Стайнбек. „Толкова се развълнува, че сложи тигана с пържещия се бекон в хладилника.“
„Мисля, че това беше най-вълнуващата сутрин в живота ни“, продължи госпожа Стайнбек. „Телефонът започна да звъни като луд – вестници, приятели. Джон избягва да говори по телефона, когато може, така че аз вдигах слушалката. Едва по-късно разбрах, че непрекъснато съм повтаряла: „Моля ви, затворете, за да можем да се обадим на децата си.“ Когато най-сетне линията се освободи, се обадих на единия ни син, който учеше в Мейн. Отговори някаква жена и аз попитах: „Може ли да говоря със сина си?“ А тя каза: „Разбира се, че не може. Той е в час.“ Отвърнах: „Добре тогава. Бихте ли изпратили някого да му каже, че баща му току-що е спечелил Нобеловата награда?“ Тя нададе радостен вик. После се обади издателят на Джон и каза, че трябва да даде пресконференция.“
„Дотогава вече бяхме разбрали, че изборът е между това да разположим картечници по границите на имота и да отидем в града, за да приключим с цялата работа“, каза господин Стайнбек. „Така че отидохме и аз незабавно си навлякох неприятности, защото мънках. Гласът ми звучи като бетонобъркачка, а на всичкото отгоре и мънкам. Попитаха ме как се чувствам и аз казах: „Омотан и лакиран.“ Това предизвика големи спорове. Не разбраха какво искам да кажа. Някой попита: „Какво общо има това?“ А аз казах: „Ами знаете, когато поправяте въдица, омотавате я с конец и я лакирате, но аз използвам израза в друг смисъл.“
„Беше напълно безсмислено и единствено Джон се забавляваше“, каза госпожа Стайнбек.
„Забавлявах се чудесно“, отвърна той, „защото всеки го тълкуваше по различен начин, а аз просто си правех малка шега.“
„Същата вечер отидохме на съвсем малко частно тържество по случай победата, организирано от литературната агентка на Джон, Елизабет Отис от „Макинтош и Отис“, продължи госпожа Стайнбек. „Тя е негова агентка повече от тридесет години, така че на практика е част от семейството.“
„Те са единствените агенти, които някога съм имал“, каза господин Стайнбек. „Представляваха ме още когато буквално нямах пари за пощенски марки. Плащаха ги вместо мен.“
„Имаше само още един гост – редакторът на Джон във „Вайкинг Прес“, Паскал Ковичи, който пръв го е публикувал“, продължи госпожа Стайнбек.
„Не чак пръв“, възрази господин Стайнбек. „Доста хора ме бяха публикували преди него и бяха фалирали. Веднъж докарах до фалит трима за една година. След това започнах да си мисля, че може би трябва да сменя попрището.“
„На следващата сутрин се върнахме в Саг Харбър“, продължи госпожа Стайнбек, „и през следващите пет дни Джон, едно местно момиче и аз обработихме хиляда писма от читатели и приятели. Скоро започнаха да ни доставят пощата в чували и решихме, че ще трябва да отидем в града и да потърсим още помощ. Освен това трябваше да се подготвим за пътуването до Стокхолм. Джон каза: „Ще си взема фрак под наем. Така или иначе ще го облека само два пъти – веднъж прав и веднъж легнал.“ Елизабет Отис и аз се възпротивихме ужасени и накрая той отиде в „Сакс“ и си купи фрак. Аз трябваше да си набавя цял нов гардероб, а после заминахме за Стокхолм и за онова, което според мен е най-великолепната церемония на света.“
„Не я помня“, каза господин Стайнбек. „Като раждането е, знаете ли. Спомням си фанфарите със средновековните тромпети – направо те вдигат от стола – и още някои неща, но наистина не помня много. Всичко се е превърнало в нещо като сън. Беше толкова… почти упойващо. Харесваше ми идеята за наградата, но всъщност не я исках, защото е като надгробен надпис. Кара хората да мислят, че си мъртъв. Разбира се, доста критици мислят така за мен от години, но аз не смятах, че съм готов да умирам. Имах още работа, която исках да свърша. Е, бил съм журналист достатъчно дълго, за да знам, че подобни неща отминават много бързо. Не след дълго хората започват да казват: „А, да, той не беше ли спечелил някаква награда навремето?“
Господин Стайнбек извади от джоба си пакет пурети и запали една.
„Като стана дума за награди, литературни комплименти и прочие“, каза той, „преди няколко седмици получих писмо от един книжар в отдалечен район на Дания. Пишеше ми: „Мисля, че трябва да знаете за това. Една жена пропътува с гребна лодка повече от осем мили, за да донесе в магазина ми две кокошки и да ги размени за една от вашите книги с меки корици.“
Помислете си само! Някой да гребе осем мили натам и осем мили обратно – шестнадесет мили – за да размени две кокошки за една от книгите ти! Ето за това пише човек. По-хубава награда едва ли можеш да получиш.“
The New Yorker, 1 ноември 1963 г.
ПРЕВОД: ЗЛАКТО ЕНЕВ
