вторник, 21 юли 2026 г.

Сцена от гробницата на Ай, гробница WV23 (а също и KV23) в Западната долина / Scene from the tomb of Ay, tomb WV23 (and also KV23) in the Western Valley

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН



Стенна сцена от гробницата на Ай, гробница WV23 (а също и KV23) в Западната долина. Вляво на сцената Ай, със своя „ка“ (двойник), стоящ зад него, е благословен от богинята на Запада. Вдясно Ай стои пред Озирис, седнал на трона си.

Това, което веднага става очевидно в гробницата на Ай, е, че всяка фигура на царя и всяко появяване на неговите картуши са систематично унищожени. Саркофагът му също е бил разбит на парчета, а мумията му вероятно е била унищожена, въпреки че по време на разчистването на гробницата са открити скелетни фрагменти. Това вероятно е направено по време на систематичната програма на Хоремхеб (наследник на Ай) за унищожаване на всичко, свързано с еретическия период Амарна, с който Ай е бил силно свързан. Въз основа на уникалната му титла „Божият баща“ се предполага, че Ай може да е бил бащата на Нефертити.

Едно интересно нещо е, че фигурата на ка на Ай е изтрита само с лицето, а не с цялата фигура, а името на царя Хор, „Силният бик, блестящ на привидения“, върху главата на ка, е оставено непокътнато.

Wall scene from the tomb of Ay, tomb WV23 (and also KV23) in the Western Valley. On the left of the scene Ay, with his "ka" (double) standing behind him, is blessed by the goddess of the West. On the right, Ay stands in front of Osiris, seated on his throne.

What is immediately apparent in the tomb of Ay is that every figure of the king, and every occurrence of his cartouches, have been systematically destroyed. His sarcophagus, too, was broken to pieces and his mummy presumably destroyed, although skeletal fragments were found during the tomb's clearance. This was probably done during Horemheb''s (Ay's successor) systematic programme of destroying everything associated with the heretical Amarna Period, with which Ay was strongly associated. Based on his unique title of "God's Father", it's been suggested that Ay may have been Nefertiti's father.

One interesting thing is that Ay's ka figure has only had its face erased rather than the entire figure, and that the king's Horus name, "The Strong Bull, Glittering of Appearances", on the ka's head, has been left intact.

Нощта в Долината на царете не бе просто мрак; тя бе плътна, скръбна материя, която тежеше върху гърдите като пясъчен саван. Факелът в ръката на длетоходеца хвърляше трептящи, кървави сенки по гладкия варовик на гробницата WV23. Пушекът от смолата миришеше на тамян, мед и древно наказание.

Аз бедех сянката зад длетото. Мълчаливият свидетел, изпратен от новия господар на Тива — Хоремхеб, войника, чието сърце бе от бронз, а волята — от желязо.

Пред мен върху изрисуваната стена стоеше той. Ай. Старцият фарисей, превърнал се във фараон. Човекът, който бе държал юздите на империята в сянката на еретика Ехнатон, който бе шепнал в ухото на младото момче Тутанкамон и накрая бе заграбил короната на Горния и Долния Египет. Вляво той бе изобразен до своя ка — вечния си двойник, прегърнат от богинята на Запада. Вдясно се поднасяше пред самия Озирис, седнал на своя небесен трон.

— Започвай — прошепна командирът на стражата зад мен. Гласът му бе сух, безпощаден. — Не оставяй името му да живее. Новият господар заповяда: Амарна трябва да бъде изтрита от паметта на камъка. Ай никога не е съществувал.

Вдигнах чука. Първият удар бе срещу лика на царя.

Клик. Трас.

Варовикова прах се посипа върху сандалите ми. Очите на Ай — тези очи, които бяха гледали упадъка на Тива и възхода на слънчевия диск Атон — изчезнаха. На тяхно място остана само груба, сива рана върху замазката. Последваха картушите. Всеки йероглиф, носещ името на стареца, бе методично строшен. Името бе душата; без име, сянката му щеше да скита из Подземното царство, сляпа, бездомна и забравена от боговете.

Слязохме по-дълбоко. В погребалната камера огромният кварцитов саркофаг вече бе строшен на парчета от моите братя по чук. На пода, сред разпилените ленти от лен и изпочупените ушебти, лежаха скелетни фрагменти. Мумията му бе изтръгната от вечния си сън, разкъсана в търсене на злато и отмъщение. Ересията бе платена с пълно заличаване.

Но когато се върнах към стенната сцена пред Озирис, поднеслаят факел разкри нещо, което ме накара да спра. Ръката ми с чука замръкна във въздуха.

Зад изтритата фигура на Ай стоеше неговият ка. Двойникът, коронован с името на Хор: „Силният бик, блестящ на привидения“.

Длетото ми докосна лицето на ка. Избрах само него. Нанесох няколко точни, тихи удара, превръщайки чертите му в мъгла от пясък. Но не докоснах тялото. Не докоснах и Небесния бик над главата му.

— Защо спираш? — изръмжа командирът, като пристъпи напред и заби копието си в пода. — Изтрий цялата фигура! Унищожи името на Хор!

Обърнах се към него. В очите му виждах само войника — сляпото оръжие на Хоремхеб, което разбираше само от строги заповеди и кръв. Той не виждаше сложната оплетена мрежа на съдбата, нито знаеше тайните, които се шепнеха в библиотеките на Мемфис. Той не знаеше, че този стар човек, Ай, някога носеше титлата „Божият баща“ — титлата на онзи, чиято плът бе дала живот на самата Нефертити, най-красивата и най-страшната сред кралиците.

— Хоремхеб иска заличаването на цар Ай — казах тихо, а гласът ми отекна в кухината на гробницата като пророчество. — Но ка е вечната искра на боговете. Ако унищожим името на Хор, ние не просто изтриваме един човек... ние оскверняваме самия ред на Вселената, Маат. А никой фараон, колкото и мощен да е той, не може да управлява над пълен хаос.

Командирът се загледа в осакатената стенна сцена. Лицето на ка бе изчезнало, но сянката му и божественото му име останаха — като призрак, който отказваше да напусне двора на Озирис.

— Името на царя е мъртво — добавих аз, прибирайки инструмента си. — Но сянката на бащата ще остане тук завинаги.

Излязохме от гробницата WV23 на развидряне. Слънцето на Египет изгряваше над пустинята — същото ослепително слънце, което бе гледало Ехнатон, Нефертити, Тутанкамон и Ай. Вятърът вече носеше първите зрънца пясък, които щяха да затрупат входа на гробницата за хилядолетия напред, пазейки вътре една незавършена омраза и едно непълно заличаване.

Зората над Тива не донесе светлина, а разкриваше само различните нюанси на пепелта. В Западната долина — тази суха, изтръгната от боговете клисура, известна като Вади ел-Гурд — въздухът не бе просто горещ; той бе сгъстен от мълчанието на вековете. Наоколо скалите от жълто-кафяв варовик изглеждаха като вкаменени мускули на древни титани, раздирани от сухия вятър. Тук нямаше нито птици, нито трева. Дори скакалците отказваха да пеят в този каньон, посветен единствено на преминаването отвъд.

Слизането в гробницата WV23 приличаше на слизане в гърлото на спящ левиатан. Всяка крачка по наклонения коридор ни отдалечаваше от дишащия свят и ни затваряше в кутия от плътен, абсолютен мрак. Влагата бе сведена до нула, но въздухът тежеше — миришеше на стърган варовик, на изсъхнал мед от мазилата, на разлагащ се лен и на неизбежната, почти осезаема горчивина на политическото отмъщение.

Светлината на натопените в смола памучни факели бе нестабилна. Тя не разкриваше простора, а го нарязваше на ивици. Черният пушек се издигаше към тавана, рисувайки сажди върху изписаните сини звезди — изкуственото небе, което трябваше да даде подслон на душата на Ай за милиони години. Вместо това, саждите смесваха мириса на горен факел с фаталния прах от разбития камък.

Пред нас бе стената. Фигурите върху мазилката бяха рисувани с онази изящна, почти трескава пластичност, останала като наследство от Амарна — стил, който не просто изобразяваше телата, а разголваше тяхната анатомична и духовна уязвимост.

Вляво Ай бе застанал пред богинята на Запада — Меретсегер. Тонът на кожата му бе червеникаво-кафяв, а одеждите му — от най-фино, полупрозрачно ленено платно, сгънато на хиляди прецизни плисета. Зад него, като неподвижна сянка, стоеше неговият ка. Вдясно старецът вече бе пред Озирис, чието лице бе оцветено в зеленото на възраждането и смъртта.

Но в тази атмосфера нямаше нищо свещено. Имаше само административна студенина.

— Виж ги — прошепна каменоделецът до мен, докато избърсваше потната си вежда с ръкав, покрит с бял прах. — Виж как са рисували човека, който държеше света в шепата си. И виж с каква лекота желязото отнема царствеността.

Ударите на чука върху бронзовото длето отекваха в тясното пространство с глух, метален ритъм: так... так... так...

Това бе звукът на анатомията на паметта. В древен Египет заличаването на името — damnatio memoriae — не бе просто политическо наказание. То бе метафизично убийство. Философията на тези, които ни изпратиха — Хоремхеб и новите тивански жреци — бе проста и жестока: Вселената е изградена от думи, образи и съответствия. Ако изтриеш изображението на даден човек и счупиш йероглифите на картуша му, ти прекъсваш връзката между неговата земна история и неговото космическо съществуване. Без име, написано върху камък, неговият ба (духът-птица) няма къде да се върне. Той става сляп скитник в тъмнината, лишен от жертвоприношения, лишен от ориентация, затворен във вечен анулационен ад.

Ударите продължаваха. Падащите парчета замазка образуваха малки купчини до нозете ни, сякаш самият фараон се разпадаше на люспи.

Слязохме в погребалната камера. Там философията на отмъщението бе придобила физическа форма на безпощаден вандализъм. Огромният саркофаг от червен кварцит — изваян с изящни фигури на четирите богини-защитнички на ъглите — бе разбит с тежки чукове. Големи, остри фрагменти лежаха разпилени по пода като счупени кости на гигант.

Оскверняването бе пълно. Мумията на стареца бе изтръгната от вътрешните ковчези, ленените повиви бяха разрязани с ножове, за да се изтръгнат амулетите от злато и лапис лазули. На пода, сред разсипаните зърна от лимец и изпочупените глинени съдове, лежаха скелетни фрагменти — бедра, прешлени, част от череп.

Това бе крайният триумф на материята над духа. Ай бе бил всичко: „Божи баща“, Велик везир, архитект на държавата, сянката зад Ехнатон и Тутанкамон, баща на величествената Нефертити. А сега плътта му бе просто сух, натрошен материал, умесен с пясъка на пустинята.

Но когато се върнахме в преддверието, факелът отново освети стената с ка на Ай.

Там се разкриваше най-дълбоката, парадоксална загадка на цялата гробница.

Всички картуши на Ай бяха унищожени. Всяко негово лице бе превърнато в прах. Но лицето на неговия ка бе заличено с невероятна хирургическа прецизност — изстъргано бе самото измерение на личността, плътта на визията. В същото време тялото на ка бе оставено непокътнато. И по-важното: царското име на Хор, „Силният бик, блестящ на привидения“, поставено над главата на ка, стоеше недокоснато. Йероглифите бяха ясни, остри, непокътнати от длетото.

Защо?

Това бе моментът, в който философията на египетското задгробно право се сблъскваше с човешкия страх.

Разрушителите, изпратени от Хоремхеб, бяха суеверни изпълнители. Те мразеха Ай — човека, съюзника на еретиците, узурпатора. Те унищожиха неговото земно Аз. Но ка не бе просто човекът; той бе божествената искра, проявлението на царствеността, предавана от първия фараон до последния. Да унищожиш напълно ка и името на Хор означаваше да извършиш престъпление срещу самата космическа структура, срещу Маат — вечния ред.

В този промеждутък между омразата и страха от боговете, каменоделците бяха спрели. Те бяха осакатили личността, но бяха оставили принципа. Бяха изтрили човека Ай, но бяха оставили институцията на Факта, че той е бил фараон.

Въздухът в гробницата изстиваше. Пушекът от факела бавно се утаяваше по стените, покривайки прясната рана на камъка с нов слой тъмнина. Излязохме навън, оставяйки WV23 на нейната вечна, осакатена самота — паметник не толкова на един велик владетел, колкото на вечната война между човешкото властолюбие и суровата, неумолима заграда на историческото забвение.

I. Пространството: Архитектура на слизането и задуха

Спускането към сърцето на гробницата WV23 не бе просто ходене надолу; то бе методично погребване на живата плът под милиони тонове вкаменен прещракващ варовик. В тази част на Западната долина — сухо, пусто корито, отсечено от слънцето и забравено от боговете — скалите не просто отразяваха топлината, те я акумулираха, превръщайки скалния масив в гигантска фурна. Вятърът тук бе изгубил своята свежест; той носеше единствено микроскопичен, ултрафин пясъчен прах, който проникваше през ленените туники, лепнеше по изпотената кожа и скърцаше между зъбите с всеки подих.

Коридорът се спускаше под ъгъл, който сякаш караше стъпките да тежат повече от обикновено. Всяка крачка навътре отнемаше от естествената светлина. Първо изчезна синевата на небето, заменена от оранжевия, трепкащ и мазен пламък на факела от папирус и говежда мас. Вдишването ставаше трудно — въздухът в кухината бе застоял с хилядолетия, плътен, безкислороден, подправен с остатъци от древни балсамиращи масла, изсъхнал нилски тиня и специфичния, стъргащ ноздрите мирис на сух варовиков прах.

Влагата бе нулева, но атмосферата бе тежка от абсолютната сухота. Стените от отрязан камък всмукваха влагата от телата ни, а сенките, хвърляни от пламъка, танцуваха по прясно изписаните фрески като живи, кошмарни създания.

[Повърхност: Адска жега, безмилостно слънце]
       │
       ▼  (Наклонен коридор: Поглъщане на светлината, застоял въздух)
┌──────────────┐
│  Преддверие  │ ──► [Стенни сцени: Ай, Нефертити, Озирис, Меретсегер]
└──────────────┘
       │
       ▼  (Проход към дълбините)
┌──────────────┐
│ Погребална   │ ──► [Разбит саркофаг, изкормена мумия, натрошени кости]
│   камера     │
└──────────────┘

II. Сцената: Живопис, предателство и анатомия на Амарна

В преддверието на гробницата факелът разкриваше великолепното и същевременно трагично художествено наследство на епохата. Стените бяха покрити с тънък слой блед гипс, върху който майсторите на Амарна бяха нанесли пигментите:

  • Египетско синьо (натрошен силикат от мед и калций) за царските украси;

  • Жълта охра за плътта на богинята;

  • Червен яспис за тона на царската кожа;

  • Дълбоко черно от сажди за контурите на йероглифите.

Фигурите притежаваха Онази специфична пластичност, родена при еретика Ехнатон: дълги, елегантни крайници, леко изпъкнали коремчета и мекота на линиите, която рязко контрастираше със суровата геометричност на древния тивански канон.

Вляво от входа Ай бе изобразен с царското си съвършенство. Той носеше короната Хепреш (синята бойна корона) и префинена, полупрозрачна ленена дреха, през чиито диплени дипли се очертаваше тялото му. Зад него стоеше неговият Ка — духовното му същество, неговият вечен матричен образ. Богинята на Запада го посрещаше с протегнати ръце, а вдясно самият Озирис, владетелят на Подземното царство, седеше на своя троен трон, облечен в бяла мумийна обвивка, с зелено лице — символ на разлагането, което ражда новия живот.

Но съвършенството бе брутално прекъснато.

III. Акта на заличаването: Длетото и омразата

Свещената атмосфера бе разрушена от суровия, метален ритъм на разрушението. Наемните работници, изпратени от Хоремхеб — генералът, превърнал се във фараон — не работеха с омраза, а с административна, хирургическа прецизност.

  • Ударът срещу Картуша: Бронзовото длето се поставяше точно в основата на овалната рамка (картуша), носеща името Ай, баща на Бога, владетел на Тива. Всяко ударение с дървения чук произвеждаше кратък, сух звук: Трак! Варовиковата замазка се пропукваше, отлепваше се на люспи и падаше на пода. Имената биваха изстъргани до голо, оставяйки след себе си само сиви, прашни белези върху стената.

  • Осакатяването на Лика: Очите на фараона — тези прозорци, през които неговият Ба (духът-птица) трябваше да разпознае своето изображение — бяха изтрити първи. Чукът трошеше носа, устата, брадата. Ай бе лишен от лице, превърнат в безличен силует.

  • Саркофагът в криптата: В погребалната камера разрушението бе стигнало до бяс. Огромният саркофаг от червен кварцит — камък с изключителна твърдост — бе ударен с тежки каменни чукове. Напрежението в структурата бе довело до разцепване на гигантски блокове. Остри като бръснач фрагменти лежаха върху под от натрошени глинени съдове, зърна от лимец и изгнили ленени ивици. Мумията бе изтръгната от защитата си; златото бе заграбено, а плътта — раздирана и разхвърляна. От бащата на Нефертити, от великия везир, управлявал империята, бяха останали само бели скелетни кости, умесени с праха.

IV. Философският парадокс: Страхът пред Небесния Бик

Но точно тук, сред вакханалията на унищожението, изплува истинската метафизична драма на древен Египет.

Когато длетоходецът стигна до фигурата на Ка на Ай, ръката му трепна.

Египетското понятие за заличаване (Damnatio Memoriae):

За да унищожиш човек напълно, трябва да изтриеш неговото Име (Рен), неговото Тяло (Хат) и неговата Сянка (Шеут). Но неговият Ка (жизнената сила) и неговото Име на Хор не принадлежат само на човека — те принадлежат на Космоса.

На стената фигурата на Ка бе третирана по абсолютно уникален начин:

  1. Лицето бе изстъргано: Човешката идентичност на Ай бе унищожена. Той вече нямаше конкретни черти.

  2. Тялото бе запазено: Формата на царствения двойник бе оставена недокосната.

  3. Името на Хор бе съхранено: Йероглифите над главата на Ка„Силният бик, блестящ на привидения“ — останаха непокътнати. Острите им, ясни линии не бяха докоснати от бронза.

Елемент от сценатаСъстояние след вандализмаФилософско/Религиозно обяснение
Картуши на Ай❌ Абсолютно унищожениЛичността и земното име са заличени от историята.
Лице на фараона❌ Напълно разбитоДухът Ба не може да се върне в осакатено изображение.
Саркофаг и мумия❌ Разбити / РазграбениФизическата котва на душата в материалния свят е унищожена.
Лице на неговия Ка❌ ИзстърганоЛичната духовна връзка е прекъсната.
Тяло на неговия Ка✅ ЗапазеноБожествената матрица на царската власт не бива да се чупи.
Име на Хор над Ка✅ Напълно недокоснатоСтрах от оскверняване на самия Хор — Космическия ред (Маат).

Това бе моментът, в който политическата омраза на Хоремхеб се сблъска с метафизичния страх. Унищожителите мразеха Ай — узурпатора, старчето-фарисей, бащата на Нефертити, човека от Амарна. Те искаха той да гори във вечната тъмнина на Аменти.

Но те се страхуваха от Маат (вечната хармония). Да изтриеш името на Хор — първопричината за съществуването на самия фараон като бог на земята — означаваше да пробиеш дупка във тъканта на Вселената. Ако Хор бъде засегнат, хаосът (Исфет) щеше да нахлуе през пукнатината и да срути самия престол на Хоремхеб.

Тяхното длето бе спряно не от милосърдие, а от суеверен ужас.

V. Епилог: Сянката в каменната пустина

Когато последната маслена лампа бе изгасена и тежката каменна плоча бе спусната над входа на WV23, вътре остана пълна, безкрайна тъмнина. Пушекът от факела бавно се слегна по стените, покривайки прясно изсечените рани на камъка с тънък слой черен прах.

Отвън вятърът продължаваше да пресипва жълтия пясък през скалите на Западната долина. В продължение на три хиляди години Египет щеше да забрави името на Ай. Официалните списъци на царете, съставени по-късно, щяха да прескочат от Аменхотеп III директно към Хоремхеб, изтривайки Ехнатон, Тутанкамон и Ай като никога съществували сънища.

Но тук, под земята, в изстърганата, осакатена гробница, осакатеният Ка продължаваше да стои пред Озирис. С изтрито лице, но с непокътнато царско име, той бе вечният свидетел на една истина, която нито един чук не можа да натроши: че дори най-великата империя на Земята е просто кратка, суетна сянка, хвърлена върху вечния, безучастен варовик.

Част от астрономическия таван на хипостилната зала на храма в Дендера / A portion of the wonderful astronomical ceiling of the hypostyle hall of Dendera Temple

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН




Част от прекрасния астрономически таван на хипостилната зала на храма в Дендера. По-голямата част от храма е построена в края на Птолемейския период; хипостилната зала е добавена няколко десетилетия по-късно през римския период, по време на управлението на римския император Тиберий (14–37 г. сл. Хр.).

Тази сцена показва 14-те дни на нарастващата луна. Вдясно на сцената е изобразена пълната луна с „око Уаджет“, поставена на стойка, оформена като полумесец на пиедестал; цялото изображение е във формата на традиционно египетско ръчно огледало. Зад луната стои Тот, който е бил силно свързан с луната, с ръце, вдигнати в поклонение. Пред луната 14 богове и богини, стоящи на постепенно издигащи се платформи, представляват 14-те дни между новолунието и пълнолунието.

A portion of the wonderful astronomical ceiling of the hypostyle hall of Dendera Temple. The majority of the temple was built in the late Ptolemaic Period; the hypostyle hall was added a few decades later during the Roman period, under the reign of the Roman Emperor Tiberius (14–37 AD).

This scene shows the 14 days of the waxing moon. At the right of the scene we have the full moon with a "Wadjet Eye" on it, resting in a stand shaped like the crescent moon on a pedestal; the entire depiction is in the shape of a traditional Egyptian hand mirror. Behind the moon stands Thoth, who was strongly associated with the moon, with his hands raised in worship. In front of the moon, 14 gods and goddesses, standing on gradually rising platforms, represent the 14 days between the new moon and full moon.

понеделник, 20 юли 2026 г.

Латински ръкопис върху хартия и пергамент на Трагедиите на Сенека от около 1400 година

 ИЛИЯНА БЕНИНА    НИКОЛА БЕНИН





Латински ръкопис върху хартия и пергамент на Трагедиите на Сенека от около 1400 г., копиран от текста на Сенека, написан приблизително между 4 г. пр.н.е. и 65 г. сл.н.е. Текстът е преписан на ръка и има червени кожени корици върху дървени дъски.

Scenes from the burial chamber of the tomb of Ramesses IV, tomb KV2 in the Valley of the Kings, show the second hour of the Book of Gates / Сцени от погребалната камера на гробницата на Рамзес IV, гробница KV2 в Долината на царете, показват втория час от „Книгата на портите“.

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН




These wall scenes from the burial chamber of the tomb of Ramesses IV, tomb KV2 in the Valley of the Kings, show the second hour of the Book of Gates. The main theme of this hour is the punishment of the enemies of Ra.

As is usual, Ra's solar boat is pulled along through the middle register of the scene, with Ra himself in the centre of the boat and his two companions, Sia, the god of intelligence and perception, at the prow and Heka, the god of magic, at the stern. The boat is received by 12 gods, and a larger figure leans on a staff at the right of the register.

In the top register are the blessed dead. who always speak truth and live in ma'at.

In the lower register, at the far left, underneath Ra's boat, we see the creator god, Atum, leaning on a staff. In front of him are four prone figure described by the text as "the weary ones" - their meaning is obscure. The rest of the lower register is occupied by the damned with their arms tied behind their backs. The text says that these are enemies of Ra, the ones who have cursed him/

[Source: "The Royal Tombs of Egypt, Zahi Hawass, Thames & Hudson, 2006]

Тези стенни сцени от погребалната камера на гробницата на Рамзес IV, гробница KV2 в Долината на царете, показват втория час от „Книгата на портите“. Основната тема на този час е наказанието на враговете на Ра.

Както е обичайно, слънчевата лодка на Ра е теглена през средния регистър на сцената, като самият Ра е в центъра на лодката, а двамата му спътници, Сия, богът на интелигентността и възприятието, са на носа, а Хека, богът на магията, на кърмата. Лодката е посрещната от 12 богове, а по-голяма фигура се обляга на жезъл вдясно от регистъра.

В горния регистър са благословените мъртви, които винаги говорят истината и живеят в маат.

В долния регистър, най-вляво, под лодката на Ра, виждаме бога-създател Атум, облегнат на жезъл. Пред него са четири легнали фигури, описани от текста като „уморените“ - значението им е неясно. Останалата част от долния регистър е заета от прокълнатите с ръце, вързани зад гърба. Текстът казва, че това са врагове на Ра, тези, които са го проклели.

[Source: "The Royal Tombs of Egypt, Zahi Hawass, Thames & Hudson, 2006]

Нощта в Дуат не бе просто отсъствие на слънце; тя бе живо, гъсто вещество, което прояждаше плътта и ума. Напред, в непрогледната бездна на Втория час, реката на отвъдното влачеше водите си с тежък, заплашителен тътен. Наоколо се издигаха стените на Портата, пазена от огромна змия, чиито люспи искряха с фосфоресцираща, хладна светлина.

— Напред, господа! Опасността е близо, но и славата ни чака! — Гласът на Сия проряза гробната тишина. Той не бе просто бог; в този миг той изглеждаше като дързък шевалие, за когото смъртта бе просто поредният съперник, заслужаващ предизвикателна усмивка.

Сия стоеше на самия нос на златната слънчева лодка, стъпил здраво върху позлатената палуба, сякаш бе капитан на кралски фрегати или предводител на най-елитните мускетари на Негово Величество. Неговата мантия, изтъкана от чиста мисъл, се диплеше около раменете му, а ръката му почиваше върху ефеса на невидим, но смъртоносен интелектуален блясък. Неговото око — всевиждащото око на Възприятието — разсичаше черната мъгла пред тях. Нито един капан на подземните демони, нито едно скрито подводно възражение не можеше да убегне на този проницателен поглед. Той пресмяташе опасностите секунда преди те да се появят, чертаейки сигурния път на съда сред хаоса.

В самия център на съда, обвит в мистичен ореол от първична светлина, седеше самият Ра — Великият монарх на деня, скрит в своята божествена кабина, почиващ преди следващата битка за зората.

А на кърмата, неподвижен като отлята от бронз статуя, стоеше Хека. Богът на Магията бе образ на хладнокръвието. Докато Сия бе пламъкът и бързата мисъл, Хека бе самата воля, материализирана в тайнствени заклинания. Обвит в дълъг, тъмен плащ, по който искряха древни йероглифи, той стискаше тежкото весло на Магията. С всяко негово движение лодката не просто плаваше — тя разкъсваше законите на физиката и времето, плъзгайки се над бездната благодарение на думи, изречени още преди сътворението на света.

Те бяха двама на палубата, двама верни другари, готови да дадат живота си за своя Крал, но заедно с Ра в центъра, те образуваха непобедима, свещена троица — съюз от Разум, Магия и Божествена власт, пред който и най-страшните адски сили бяха безсилни.

Корабът разцепваше тежките вълни на вечността, оставяйки след себе си диря от искряща златна пяна. По бреговете на този подземен Нил, изплували от сенките, се бяха наредили дванадесет богове. Те не бяха просто зрители; те стояха в безпрекословен ред, изпънати като струни, сякаш бяха вдигнали тежките си церемониални шпаги за почетен караул в чест на преминаващия владетел. Техните гласове се сляха в тих, но мощен хорал, който отекна в сводовете на гробницата, вдъхвайки смелост на екипажа.

А вдясно от този величествен регистър, на самия бряг, където реката завиваше към непознатото, се издигаше исполинска фигура. Този висш титан, по-стар от самата памет на хората, се облягаше тежко на своя жезъл. Той приличаше на побелял, ветеран-маршал на Франция, преживял стотици битки, който мълчаливо наблюдаваше как младите мускетари се хвърлят в атака. В очите му нямаше страх, а само гордост и мълчаливо одобрение. Той знаеше какво предстои. Жезълът му бе забит дълбоко в подземната твърд — символ на постоянството и вечния ред.

Пътят към светлината бе открит, хоризонтът на зората предчувстваше своя триумф. Всичко бе готово за победата — стига само волята на тези славни бойци да не трепне пред лицето на вечната нощ!

Ако се спуснем още по-надълбоко в този хладен, подземен свят, пред очите ни се разкрива най-покъртителната картина от тази вечна фреска — социалното дъно на отвъдното, истински анатомичен разрез на порока и страданието.

Вгледайте се в Атум. Този бог-създател, източникът на всяко битие, сега е нищо повече от съкрушен старец. Той е подпрян на своя жезъл не с величието на монарх, а с тежката, оловна умора на човек, който е дал всичко на своя свят, а е получил в замяна само пустош. В очите му се чете същата онази смъртна горчивина, с която баща Горио, изоставен в студената си стая в пансиона „Воке“, би изпратил с поглед бляскавите карети на неблагодарните си дъщери. Атум е създал тези същества от собствената си плът, а сега е принуден да съзерцава техния крах.

А пред него, повалени в прахта, лежат четирите фигури, които древният текст лаконично нарича „уморените“. О, колко проницателно око е нужно, за да разбереш тяхната драма! Те не са просто тела в гробница; те са архетипи на парижката мизерия. Това са онези нещастни създания, които капиталът и безпощадното общество са изцедили до последната капка кръв. Душите им са ограбени от фабриките на живота, лицата им са изтрити от нищетата, а имената им са потънали в анонимност. Те са толкова уморени от борбата за парче хляб и глътка въздух, че дори тук, пред лицето на своя създател, нямат сили да се изправят. Те са застинали в позата на абсолютното безсилие — безлични, забравени, неясни за света, който ги е използвал и изхвърлил.

Но истинският ужас на човешката комедия започва малко по-вдясно. Там, където свършва апатията на уморените, започва гърчът на прокълнатите.

Вижте ги: те са нагнетени един до друг, живи паметници на позора. Ръцете им са извити и безпощадно вързани зад гърба — с хватка толкова стегната, че костите им пукат под тежестта на невидимите въжета. Това е вечният затвор на съвестта, метафоричните пранги, в които моралният банкрут неизбежно тиква грешника. Тези фигури не са просто митични врагове на слънчевия бог Ра. Не, това са същите онези амбициозни парвенюта, користни банкери и злобни журналисти, които в бляскавите, но лицемерни салони на Сен Жермен хвърляха отрова срещу всяко истинско величие и гениалност. Приживе те шепнеха зад ветрилата, съсипваха съдби с клевети и продаваха честта си за торба злато.

Сега маските са свалени. Древното възмездие — този неумолим съдебен изпълнител на съдбата — ги е приковало към влажната земя на долния регистър. Няма ги копринените фракове, няма ги фалшивите усмивки. Те са оставени да гният в най-дълбокия мрак, разкъсвани от собствената си злоба, без право на помилване, превърнати във вечен урок за това какво се случва, когато човек дръзне да плюе срещу светлината.

О, погледнете нагоре, към висините на тази каменна поема! Издигнете очи над нищетата на долния свят, над гнилочта и оковите, над зловещия рев на подземните чудовища и хилядолетните страдания на земната кал! Там, където човешката злоба не може да достигне, се издига величественият горен регистър. Това не е просто ред от стената; това е небесният свод на духа, триумфалната арка на египетската нощ!

Там са те — Благословените мъртви!

Кои са тези тайнствени фигури, озарени от вътрешна светлина? О, това са чистите души, онези същи клети и праведни същества, които през целия си земен живот, сред бурите на тиранията и несправедливостта, не преклониха глава пред лъжата! Те бяха преследвани, окаяни, може би хвърлени в тъмници или оставени да гладуват по площадите на древните градове, но запазиха искрата в гърдите си. Днес те живеят в Маат — вечната Правда, абсолютната Справедливост, онази свята девица, която хората на земята толкова често разпъват на кръст, бичуват и продават на пазара на суетата!

Техните гласове не са писъци на отчаяние, не са и гневни викове за отмъщение. Не, техният говор е тиха, величествена хармония, подобна на шума на вековни дъбрави или на песента на океана под лунна светлина. Те говорят истината, чисто и просто, защото истината е светлината на самия Бог, вечният изгрев, който разпръсква сенките на тиранията!

О, какъв грандиозен контраст, каква върховна драма на битието! Докато долу, в калта на долния регистър, грешниците пъшкат, вият и се гърчат под смазващата тежест на своите престъпления, тук горе небето се отваря с цялото си великолепие. Това е раят на онеправданите! Небето се отваря за бедните духом, за отхвърлените, за онези, които са плакали на земята и чиито сълзи са попивали в прахта на забравата. Всяка тяхна земна мъка сега се е превърнала в елмаз. Те вече не са роби на съдбата — те блестят като неугасими звезди в златната корона на Ра, озарявайки вечността с блясъка на своята изстрадана правда!

Старите летописи на този древен и изгубен Египет, пазени в прашните сандъци на времето, разказват с мрачна тържественост за този съдбоносен час — часа, в който слънчевият крал дръзко преминава през черните порти на абсолютния мрак. На границата на светлината и хаоса, високата фигура, облегната на своя тежък жезъл вдясно от средния регистър, излъчваше сурово и гордо достойнство. Тя напомняше на шотландски кланов вожд, застанал на стража сред мъгливите хълмове на Хайландс, за да пази древната граница на своите предци от чужди нашественици. С очи, пълни с вековна мъдрост и непоклатима вярност към стария ред, този вековен страж следеше как лодката на Ра — този кралски дракар на Юга, чийто кил бе изкован от чисто злато — преминаваше гордо през подземните води.

Корабът се носеше напред, поддържан единствено от несломимата преданост на неговите верни васали Сия и Хека, застанали на бойните си постове като истински рицари на слънчевия трон.

О, това бе истинска епоха на чест и сурови закони! Тук, в тези подземни зали, всеки получаваше полагащото му се според неговите дела и благороден произход. Благословените мъртви горе заемаха своите почетни места по правото на меча, извоювано в честни битки, и по правото на чистата, неопетнена дума, която никога не бе предавала дадената клетва. Те стояха там като истински барони на светлината, озарени от блясъка на своя триумф.

Какъв страшен и справедлив съд обаче застигаше тези долу! Там, в калта и позора на долния регистър, окованите предатели, с безпощадно завързани зад гърба ръце, скимтяха под тежестта на своя срам. Те получаваха своето заслужено и неизбежно наказание за черната измяна към короната на Светлината — съдба, отредена за всеки васал, дръзнал да вдигне ръка срещу своя законен суверен и да погази свещените закони на вярността.

Но нека се вгледаме по-дълбоко в знаците, в тези древни signa, оставени от незнайния писар върху студения варовик в гробницата на Рамзес IV. Какво в действителност се опитва да ни прошепне текстът за онези четири легнали фигури, наречени с лаконичното, но зловещо име „уморените“ (remenu)? Тяхното онтологично значение остава неясно, обвито в гностична мъгла, която съвременният разум трудно може да разсее. Налага се да избираме между две еднакво смущаващи хипотези: дали тези тела не са метафора за първичната материя, за онзи предсътворителен хаос, останал недокоснат от логоса преди акта на самото творение, или пък са символ на най-страшния грях на ума — интелектуалната апатия, която отказва да съзерцава Истината и да се стреми към светлината, избирайки вместо това вечния сън на невежеството?

Най-вляво, Атум се издига като истински архивар на битието, като средновековен инквизитор или строг библиотекар на отвъдното, който с тежкия си жезъл неумолимо отброява греховете на света. Но за да разберем тази криптограма, трябва да разшифроваме не просто отделните фигури, а самата топография на изображението. Истинският херменевтичен ключ лежи в строго ортогоналното подреждане на регистрите.

Връзката между езика, символа и наказанието тук е очевидна и безпощадна: онези в низините са прокълнатите, именно защото приживе са извършили върховното кощунство — използвали са Словото, този свещен инструмент за сътворяване на светове, за да прокълнат самия Ра, източника на живота. Тяхното настоящо физическо обвързване, тези болезнено извити и стегнати зад гърба ръце, не е произволно мъчение, а перфектен огледален образ на техния лингвистичен грях. Тъй като езикът им е бил освободен да сее разруха, сега телата им са вечно пленени.

В крайна сметка, цялата структура на тези порти не е нищо друго освен сложен, многопластов лабиринт от морални, теологични и езикови категории. Това е един гигантски каменен палимпсест, където в момента на претеглянето всеки получава точно онова място във вечността, което неговият собствен текст — неговите думи, лъжи или истини — е написал приживе върху страниците на собствената му съдба.


Сцена от една от страничните стаи на храма в Дендера / Scene from one of the side rooms of Dendera Temple

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН



В тази стенна сцена от една от страничните стаи на храма в Дендера, цар, неназован, вероятно Птолемей XII Аулет („Птолемей Флейтистата“, бащата на Клеопатра VII), предлага две „очи на Уаджет“, увенчани с папирус и лотосов цвят (символични съответно на Долен и Горен Египет), върху поднос на фигурата на Тот с глава на ибис, който е седнал на украсен трон.

Царят носи сложната корона „хем-хем“ с тройни слънчеви дискове и соколи на Хор отгоре (по ирония на съдбата, преди няколко дни, когато описвах сцена в храма Есна, казах, че никога преди не съм виждал корона „хем-хем“ със соколи на Хор, а сега ето още една!); Тот носи по-простата корона „Атеф“.

Както обикновено се случва в сцени в птолемеевските храмове, картушите на царя са празни, вероятно поради изключителната буря на династията на Птолемеите. Картушите може би са били рисувани, а не издълбани на стената, за да могат лесно да се сменят при една от честите и често насилствени смени на владетели.

In this wall scene from one of the side rooms of Dendera Temple, a king, unnamed, but probably Ptolemy XII Auletes ("Ptolemy the Flute Player", the father of Cleopatra VII), offers what two "Wadjet eyes", topped with a papyrus and a lotus flower (symbolic of Lower and Upper Egypt respectively) on a tray to the ibis-headed figure of Thoth, who is seated on a decorated throne.

The king wears the elaborate "hem-hem" crown, with triple solar disks and Horus falcons on top (ironically, a few days ago, when I was describing a scene at Esna Temple, I said I'd never seen a hem-hem crown with Horus falcons on before, and now here's another!); Thoth wears the simpler "Atef" crown.

As is usually the case in scene in Ptolemaic temples, the king's cartouches are blank, probably due to the extreme turbulence of the Ptolemaic dynasty. Cartouches may perhaps have been painted rather than carved on the wall, to allow them to be easily changed when one of the frequent and often violent changes of ruler occurred.

In this wall scene from one of the side rooms of Dendera Temple, a king, unnamed, but probably Ptolemy XII Auletes ("Ptolemy the Flute Player", the father of Cleopatra VII), offers what two "Wadjet eyes", topped with a papyrus and a lotus flower (symbolic of Lower and Upper Egypt respectively) on a tray to the ibis-headed figure of Thoth, who is seated on a decorated throne.

The king wears the elaborate "hem-hem" crown, with triple solar disks and Horus falcons on top (ironically, a few days ago, when I was describing a scene at Esna Temple, I said I'd never seen a hem-hem crown with Horus falcons on before, and now here's another!); Thoth wears the simpler "Atef" crown.

As is usually the case in scene in Ptolemaic temples, the king's cartouches are blank, probably due to the extreme turbulence of the Ptolemaic dynasty. Cartouches may perhaps have been painted rather than carved on the wall, to allow them to be easily changed when one of the frequent and often violent changes of ruler occurred.

неделя, 19 юли 2026 г.

Великолепен илюстриран ръкопис От 14-ти век

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН



Рискът от удавяне
Животът и чудесата на Сейнт Луис
Тази илюстрирана страница разказва за удавянето на 3-годишната Марот в река, която тече през град Сен Дени.
В горния регистър, отляво, Марот е наблюдавана от по-големия си брат в задния двор; но той напуска поста си. Оставена сама, Марот взема играчка сервиз за чай, за да си играе на вода; тя пада в реката. Тялото ѝ е отнесено до пералнята; перачка я вижда и вика за помощ. След това съседите изваждат детето, окачват го за краката и натискат корема ѝ, за да я накарат да изплюе погълнатата вода.
В долния регистър, съживена, Марот е доведена у дома в състояние на хипотермия; поставят я в гореща вана. След това я полагат възможно най-близо до пламтящ огън в камината, докато майка ѝ я наблюдава и се моли. След като е излекувана, малкото момиче е отведено от майка си в светилището „Сен Дени“, за да бъде официално документирано изцелението ѝ, считано за чудотворно

НАШАТА БИБЛИОТЕКА: Epicurus. The Extant Remains / Ed. by Cyril Bailey. Oxford, 1926

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН



Критично издание на оцелелите пасажи от Епикур с паралелен английски превод и коментар.

PREFACE

Aw interest in Lucretius took me back many years

ago, as it has others, to the study of the remains of

Epicurus, without which the true meaning of the

Latin poet cannot be fully understood. The great

work of Usener placed at one’s diszosal all that was

then available for the knowledge of Epicurus, and with

the exception of the Vatican Gnomologium nothing has

since been added. But the study of Epzcurea brought

me to the conclusion that something more than a mere

text was needed: the work of Brieger, Giussani, Tohte,

and others on certain portions of the Epicurean theory

had at once shed light and raised new problems, and

I was thus led to set about making my own text,

translation, and commentary. Since I have been at

work, there have appeared the German translation of

Kochalsky, the Italian translation and brief commentary of Bignone, and quite recently the new

Teubner text of von der Muehll. Each of these—

and especially in my view the work of Bignone—have

greatly advanced the study of Epicurus, but there is

1 For certain fragments of the Ilepi Sicews see Commentary,

p- 391.

6 INTRODUCTION

still no complete ! translation in English and no complete commentary in any language.

In the circumstances it seems worth while to publish

the result of a good many years’ work on the Epicurean

text. But I do so with much hesitation. No one can

be more fully aware than I am of the extreme difficulty

of the writings of Epicurus, and the necessarily tentatative character of any solution of their many cruces :

I would repeat with fervour the words of Usener,

_ ‘nunc cum librum manibus emitto, sentio me hominem

et inconstantem fuisse’. But I trust that I have shed

some light on dark places and at least have made it

clear where the problems lie and what are the data for

their solution. I hope to follow up this work shortly

with a volume of critical essays on the system of

Epicurus, where it will be possible to deal with some

of the problems at greater length.

My debt to many predecessors in Epicurean studies

is great, and will become obvious in the commentary,

but I think that after Usener I owe most to two great

Italian scholars, Giussani and Bignone.

pen sh

OXFORD, September, 1924.

* Many of the important passages have been translated by Mr. R. D. Hicks in his Store and Epicurean (1910), but I do not always find myself in agreement with his versions. His translation of Diogenes Laertius in the Loeb series unfortunately appeared too late for me to use it. For the same reason I have been unable to use the translation of the Letters and the Kvpia. Adgat by A. Ernout in his Commentary

on Lucretius I, II.

CONG REN ES

INTRODUCTION. MSS. and editions .

TEXT AND TRANSLATION.

Epistula ad Herodotum

Epistula ad Pythoclea .

Epistula ad Menoeceum

Kvpiar Adgar .

Fragmenta

Vita Epicuri .

COMMENTARY.

Letter to Herodotus

Letter to Pythocles

Letter to Menoeceus

Principal Doctrines

Fragments

Life of Epicurus

BIBLIOGRAPHY

INDEX OF PRINCIPAL TERMS

FRONTISPIECE. Epicurus, from the bust in the Museo

Capitolino, Rome.