Scenes from the burial chamber of the tomb of Ramesses IV, tomb KV2 in the Valley of the Kings, show the second hour of the Book of Gates / Сцени от погребалната камера на гробницата на Рамзес IV, гробница KV2 в Долината на царете, показват втория час от „Книгата на портите“.

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН

These wall scenes from the burial chamber of the tomb of Ramesses IV, tomb KV2 in the Valley of the Kings, show the second hour of the Book of Gates. The main theme of this hour is the punishment of the enemies of Ra.

As is usual, Ra's solar boat is pulled along through the middle register of the scene, with Ra himself in the centre of the boat and his two companions, Sia, the god of intelligence and perception, at the prow and Heka, the god of magic, at the stern. The boat is received by 12 gods, and a larger figure leans on a staff at the right of the register.

In the top register are the blessed dead. who always speak truth and live in ma'at.

In the lower register, at the far left, underneath Ra's boat, we see the creator god, Atum, leaning on a staff. In front of him are four prone figure described by the text as "the weary ones" - their meaning is obscure. The rest of the lower register is occupied by the damned with their arms tied behind their backs. The text says that these are enemies of Ra, the ones who have cursed him/

[Source: "The Royal Tombs of Egypt, Zahi Hawass, Thames & Hudson, 2006]

Тези стенни сцени от погребалната камера на гробницата на Рамзес IV, гробница KV2 в Долината на царете, показват втория час от „Книгата на портите“. Основната тема на този час е наказанието на враговете на Ра.

Както е обичайно, слънчевата лодка на Ра е теглена през средния регистър на сцената, като самият Ра е в центъра на лодката, а двамата му спътници, Сия, богът на интелигентността и възприятието, са на носа, а Хека, богът на магията, на кърмата. Лодката е посрещната от 12 богове, а по-голяма фигура се обляга на жезъл вдясно от регистъра.

В горния регистър са благословените мъртви, които винаги говорят истината и живеят в маат.

В долния регистър, най-вляво, под лодката на Ра, виждаме бога-създател Атум, облегнат на жезъл. Пред него са четири легнали фигури, описани от текста като „уморените“ - значението им е неясно. Останалата част от долния регистър е заета от прокълнатите с ръце, вързани зад гърба. Текстът казва, че това са врагове на Ра, тези, които са го проклели.

[Source: "The Royal Tombs of Egypt, Zahi Hawass, Thames & Hudson, 2006]

Нощта в Дуат не бе просто отсъствие на слънце; тя бе живо, гъсто вещество, което прояждаше плътта и ума. Напред, в непрогледната бездна на Втория час, реката на отвъдното влачеше водите си с тежък, заплашителен тътен. Наоколо се издигаха стените на Портата, пазена от огромна змия, чиито люспи искряха с фосфоресцираща, хладна светлина.

— Напред, господа! Опасността е близо, но и славата ни чака! — Гласът на Сия проряза гробната тишина. Той не бе просто бог; в този миг той изглеждаше като дързък шевалие, за когото смъртта бе просто поредният съперник, заслужаващ предизвикателна усмивка.

Сия стоеше на самия нос на златната слънчева лодка, стъпил здраво върху позлатената палуба, сякаш бе капитан на кралски фрегати или предводител на най-елитните мускетари на Негово Величество. Неговата мантия, изтъкана от чиста мисъл, се диплеше около раменете му, а ръката му почиваше върху ефеса на невидим, но смъртоносен интелектуален блясък. Неговото око — всевиждащото око на Възприятието — разсичаше черната мъгла пред тях. Нито един капан на подземните демони, нито едно скрито подводно възражение не можеше да убегне на този проницателен поглед. Той пресмяташе опасностите секунда преди те да се появят, чертаейки сигурния път на съда сред хаоса.

В самия център на съда, обвит в мистичен ореол от първична светлина, седеше самият Ра — Великият монарх на деня, скрит в своята божествена кабина, почиващ преди следващата битка за зората.

А на кърмата, неподвижен като отлята от бронз статуя, стоеше Хека. Богът на Магията бе образ на хладнокръвието. Докато Сия бе пламъкът и бързата мисъл, Хека бе самата воля, материализирана в тайнствени заклинания. Обвит в дълъг, тъмен плащ, по който искряха древни йероглифи, той стискаше тежкото весло на Магията. С всяко негово движение лодката не просто плаваше — тя разкъсваше законите на физиката и времето, плъзгайки се над бездната благодарение на думи, изречени още преди сътворението на света.

Те бяха двама на палубата, двама верни другари, готови да дадат живота си за своя Крал, но заедно с Ра в центъра, те образуваха непобедима, свещена троица — съюз от Разум, Магия и Божествена власт, пред който и най-страшните адски сили бяха безсилни.

Корабът разцепваше тежките вълни на вечността, оставяйки след себе си диря от искряща златна пяна. По бреговете на този подземен Нил, изплували от сенките, се бяха наредили дванадесет богове. Те не бяха просто зрители; те стояха в безпрекословен ред, изпънати като струни, сякаш бяха вдигнали тежките си церемониални шпаги за почетен караул в чест на преминаващия владетел. Техните гласове се сляха в тих, но мощен хорал, който отекна в сводовете на гробницата, вдъхвайки смелост на екипажа.

А вдясно от този величествен регистър, на самия бряг, където реката завиваше към непознатото, се издигаше исполинска фигура. Този висш титан, по-стар от самата памет на хората, се облягаше тежко на своя жезъл. Той приличаше на побелял, ветеран-маршал на Франция, преживял стотици битки, който мълчаливо наблюдаваше как младите мускетари се хвърлят в атака. В очите му нямаше страх, а само гордост и мълчаливо одобрение. Той знаеше какво предстои. Жезълът му бе забит дълбоко в подземната твърд — символ на постоянството и вечния ред.

Пътят към светлината бе открит, хоризонтът на зората предчувстваше своя триумф. Всичко бе готово за победата — стига само волята на тези славни бойци да не трепне пред лицето на вечната нощ!

Ако се спуснем още по-надълбоко в този хладен, подземен свят, пред очите ни се разкрива най-покъртителната картина от тази вечна фреска — социалното дъно на отвъдното, истински анатомичен разрез на порока и страданието.

Вгледайте се в Атум. Този бог-създател, източникът на всяко битие, сега е нищо повече от съкрушен старец. Той е подпрян на своя жезъл не с величието на монарх, а с тежката, оловна умора на човек, който е дал всичко на своя свят, а е получил в замяна само пустош. В очите му се чете същата онази смъртна горчивина, с която баща Горио, изоставен в студената си стая в пансиона „Воке“, би изпратил с поглед бляскавите карети на неблагодарните си дъщери. Атум е създал тези същества от собствената си плът, а сега е принуден да съзерцава техния крах.

А пред него, повалени в прахта, лежат четирите фигури, които древният текст лаконично нарича „уморените“. О, колко проницателно око е нужно, за да разбереш тяхната драма! Те не са просто тела в гробница; те са архетипи на парижката мизерия. Това са онези нещастни създания, които капиталът и безпощадното общество са изцедили до последната капка кръв. Душите им са ограбени от фабриките на живота, лицата им са изтрити от нищетата, а имената им са потънали в анонимност. Те са толкова уморени от борбата за парче хляб и глътка въздух, че дори тук, пред лицето на своя създател, нямат сили да се изправят. Те са застинали в позата на абсолютното безсилие — безлични, забравени, неясни за света, който ги е използвал и изхвърлил.

Но истинският ужас на човешката комедия започва малко по-вдясно. Там, където свършва апатията на уморените, започва гърчът на прокълнатите.

Вижте ги: те са нагнетени един до друг, живи паметници на позора. Ръцете им са извити и безпощадно вързани зад гърба — с хватка толкова стегната, че костите им пукат под тежестта на невидимите въжета. Това е вечният затвор на съвестта, метафоричните пранги, в които моралният банкрут неизбежно тиква грешника. Тези фигури не са просто митични врагове на слънчевия бог Ра. Не, това са същите онези амбициозни парвенюта, користни банкери и злобни журналисти, които в бляскавите, но лицемерни салони на Сен Жермен хвърляха отрова срещу всяко истинско величие и гениалност. Приживе те шепнеха зад ветрилата, съсипваха съдби с клевети и продаваха честта си за торба злато.

Сега маските са свалени. Древното възмездие — този неумолим съдебен изпълнител на съдбата — ги е приковало към влажната земя на долния регистър. Няма ги копринените фракове, няма ги фалшивите усмивки. Те са оставени да гният в най-дълбокия мрак, разкъсвани от собствената си злоба, без право на помилване, превърнати във вечен урок за това какво се случва, когато човек дръзне да плюе срещу светлината.

О, погледнете нагоре, към висините на тази каменна поема! Издигнете очи над нищетата на долния свят, над гнилочта и оковите, над зловещия рев на подземните чудовища и хилядолетните страдания на земната кал! Там, където човешката злоба не може да достигне, се издига величественият горен регистър. Това не е просто ред от стената; това е небесният свод на духа, триумфалната арка на египетската нощ!

Там са те — Благословените мъртви!

Кои са тези тайнствени фигури, озарени от вътрешна светлина? О, това са чистите души, онези същи клети и праведни същества, които през целия си земен живот, сред бурите на тиранията и несправедливостта, не преклониха глава пред лъжата! Те бяха преследвани, окаяни, може би хвърлени в тъмници или оставени да гладуват по площадите на древните градове, но запазиха искрата в гърдите си. Днес те живеят в Маат — вечната Правда, абсолютната Справедливост, онази свята девица, която хората на земята толкова често разпъват на кръст, бичуват и продават на пазара на суетата!

Техните гласове не са писъци на отчаяние, не са и гневни викове за отмъщение. Не, техният говор е тиха, величествена хармония, подобна на шума на вековни дъбрави или на песента на океана под лунна светлина. Те говорят истината, чисто и просто, защото истината е светлината на самия Бог, вечният изгрев, който разпръсква сенките на тиранията!

О, какъв грандиозен контраст, каква върховна драма на битието! Докато долу, в калта на долния регистър, грешниците пъшкат, вият и се гърчат под смазващата тежест на своите престъпления, тук горе небето се отваря с цялото си великолепие. Това е раят на онеправданите! Небето се отваря за бедните духом, за отхвърлените, за онези, които са плакали на земята и чиито сълзи са попивали в прахта на забравата. Всяка тяхна земна мъка сега се е превърнала в елмаз. Те вече не са роби на съдбата — те блестят като неугасими звезди в златната корона на Ра, озарявайки вечността с блясъка на своята изстрадана правда!

Старите летописи на този древен и изгубен Египет, пазени в прашните сандъци на времето, разказват с мрачна тържественост за този съдбоносен час — часа, в който слънчевият крал дръзко преминава през черните порти на абсолютния мрак. На границата на светлината и хаоса, високата фигура, облегната на своя тежък жезъл вдясно от средния регистър, излъчваше сурово и гордо достойнство. Тя напомняше на шотландски кланов вожд, застанал на стража сред мъгливите хълмове на Хайландс, за да пази древната граница на своите предци от чужди нашественици. С очи, пълни с вековна мъдрост и непоклатима вярност към стария ред, този вековен страж следеше как лодката на Ра — този кралски дракар на Юга, чийто кил бе изкован от чисто злато — преминаваше гордо през подземните води.

Корабът се носеше напред, поддържан единствено от несломимата преданост на неговите верни васали Сия и Хека, застанали на бойните си постове като истински рицари на слънчевия трон.

О, това бе истинска епоха на чест и сурови закони! Тук, в тези подземни зали, всеки получаваше полагащото му се според неговите дела и благороден произход. Благословените мъртви горе заемаха своите почетни места по правото на меча, извоювано в честни битки, и по правото на чистата, неопетнена дума, която никога не бе предавала дадената клетва. Те стояха там като истински барони на светлината, озарени от блясъка на своя триумф.

Какъв страшен и справедлив съд обаче застигаше тези долу! Там, в калта и позора на долния регистър, окованите предатели, с безпощадно завързани зад гърба ръце, скимтяха под тежестта на своя срам. Те получаваха своето заслужено и неизбежно наказание за черната измяна към короната на Светлината — съдба, отредена за всеки васал, дръзнал да вдигне ръка срещу своя законен суверен и да погази свещените закони на вярността.

Но нека се вгледаме по-дълбоко в знаците, в тези древни signa, оставени от незнайния писар върху студения варовик в гробницата на Рамзес IV. Какво в действителност се опитва да ни прошепне текстът за онези четири легнали фигури, наречени с лаконичното, но зловещо име „уморените“ (remenu)? Тяхното онтологично значение остава неясно, обвито в гностична мъгла, която съвременният разум трудно може да разсее. Налага се да избираме между две еднакво смущаващи хипотези: дали тези тела не са метафора за първичната материя, за онзи предсътворителен хаос, останал недокоснат от логоса преди акта на самото творение, или пък са символ на най-страшния грях на ума — интелектуалната апатия, която отказва да съзерцава Истината и да се стреми към светлината, избирайки вместо това вечния сън на невежеството?

Най-вляво, Атум се издига като истински архивар на битието, като средновековен инквизитор или строг библиотекар на отвъдното, който с тежкия си жезъл неумолимо отброява греховете на света. Но за да разберем тази криптограма, трябва да разшифроваме не просто отделните фигури, а самата топография на изображението. Истинският херменевтичен ключ лежи в строго ортогоналното подреждане на регистрите.

Връзката между езика, символа и наказанието тук е очевидна и безпощадна: онези в низините са прокълнатите, именно защото приживе са извършили върховното кощунство — използвали са Словото, този свещен инструмент за сътворяване на светове, за да прокълнат самия Ра, източника на живота. Тяхното настоящо физическо обвързване, тези болезнено извити и стегнати зад гърба ръце, не е произволно мъчение, а перфектен огледален образ на техния лингвистичен грях. Тъй като езикът им е бил освободен да сее разруха, сега телата им са вечно пленени.

В крайна сметка, цялата структура на тези порти не е нищо друго освен сложен, многопластов лабиринт от морални, теологични и езикови категории. Това е един гигантски каменен палимпсест, където в момента на претеглянето всеки получава точно онова място във вечността, което неговият собствен текст — неговите думи, лъжи или истини — е написал приживе върху страниците на собствената му съдба.

Сцена от една от страничните стаи на храма в Дендера / Scene from one of the side rooms of Dendera Temple

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН

В тази стенна сцена от една от страничните стаи на храма в Дендера, цар, неназован, вероятно Птолемей XII Аулет („Птолемей Флейтистата“, бащата на Клеопатра VII), предлага две „очи на Уаджет“, увенчани с папирус и лотосов цвят (символични съответно на Долен и Горен Египет), върху поднос на фигурата на Тот с глава на ибис, който е седнал на украсен трон.

Царят носи сложната корона „хем-хем“ с тройни слънчеви дискове и соколи на Хор отгоре (по ирония на съдбата, преди няколко дни, когато описвах сцена в храма Есна, казах, че никога преди не съм виждал корона „хем-хем“ със соколи на Хор, а сега ето още една!); Тот носи по-простата корона „Атеф“.

Както обикновено се случва в сцени в птолемеевските храмове, картушите на царя са празни, вероятно поради изключителната буря на династията на Птолемеите. Картушите може би са били рисувани, а не издълбани на стената, за да могат лесно да се сменят при една от честите и често насилствени смени на владетели.

In this wall scene from one of the side rooms of Dendera Temple, a king, unnamed, but probably Ptolemy XII Auletes ("Ptolemy the Flute Player", the father of Cleopatra VII), offers what two "Wadjet eyes", topped with a papyrus and a lotus flower (symbolic of Lower and Upper Egypt respectively) on a tray to the ibis-headed figure of Thoth, who is seated on a decorated throne.

The king wears the elaborate "hem-hem" crown, with triple solar disks and Horus falcons on top (ironically, a few days ago, when I was describing a scene at Esna Temple, I said I'd never seen a hem-hem crown with Horus falcons on before, and now here's another!); Thoth wears the simpler "Atef" crown.

As is usually the case in scene in Ptolemaic temples, the king's cartouches are blank, probably due to the extreme turbulence of the Ptolemaic dynasty. Cartouches may perhaps have been painted rather than carved on the wall, to allow them to be easily changed when one of the frequent and often violent changes of ruler occurred.

In this wall scene from one of the side rooms of Dendera Temple, a king, unnamed, but probably Ptolemy XII Auletes ("Ptolemy the Flute Player", the father of Cleopatra VII), offers what two "Wadjet eyes", topped with a papyrus and a lotus flower (symbolic of Lower and Upper Egypt respectively) on a tray to the ibis-headed figure of Thoth, who is seated on a decorated throne.

The king wears the elaborate "hem-hem" crown, with triple solar disks and Horus falcons on top (ironically, a few days ago, when I was describing a scene at Esna Temple, I said I'd never seen a hem-hem crown with Horus falcons on before, and now here's another!); Thoth wears the simpler "Atef" crown.

As is usually the case in scene in Ptolemaic temples, the king's cartouches are blank, probably due to the extreme turbulence of the Ptolemaic dynasty. Cartouches may perhaps have been painted rather than carved on the wall, to allow them to be easily changed when one of the frequent and often violent changes of ruler occurred.

Великолепен илюстриран ръкопис От 14-ти век

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН

Рискът от удавяне

Животът и чудесата на Сейнт Луис

Тази илюстрирана страница разказва за удавянето на 3-годишната Марот в река, която тече през град Сен Дени.

В горния регистър, отляво, Марот е наблюдавана от по-големия си брат в задния двор; но той напуска поста си. Оставена сама, Марот взема играчка сервиз за чай, за да си играе на вода; тя пада в реката. Тялото ѝ е отнесено до пералнята; перачка я вижда и вика за помощ. След това съседите изваждат детето, окачват го за краката и натискат корема ѝ, за да я накарат да изплюе погълнатата вода.

В долния регистър, съживена, Марот е доведена у дома в състояние на хипотермия; поставят я в гореща вана. След това я полагат възможно най-близо до пламтящ огън в камината, докато майка ѝ я наблюдава и се моли. След като е излекувана, малкото момиче е отведено от майка си в светилището „Сен Дени“, за да бъде официално документирано изцелението ѝ, считано за чудотворно

НАШАТА БИБЛИОТЕКА: Epicurus. The Extant Remains / Ed. by Cyril Bailey. Oxford, 1926

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН

Критично издание на оцелелите пасажи от Епикур с паралелен английски превод и коментар.

PREFACE

Aw interest in Lucretius took me back many years

ago, as it has others, to the study of the remains of

Epicurus, without which the true meaning of the

Latin poet cannot be fully understood. The great

work of Usener placed at one’s diszosal all that was

then available for the knowledge of Epicurus, and with

the exception of the Vatican Gnomologium nothing has

since been added. But the study of Epzcurea brought

me to the conclusion that something more than a mere

text was needed: the work of Brieger, Giussani, Tohte,

and others on certain portions of the Epicurean theory

had at once shed light and raised new problems, and

I was thus led to set about making my own text,

translation, and commentary. Since I have been at

work, there have appeared the German translation of

Kochalsky, the Italian translation and brief commentary of Bignone, and quite recently the new

Teubner text of von der Muehll. Each of these—

and especially in my view the work of Bignone—have

greatly advanced the study of Epicurus, but there is

1 For certain fragments of the Ilepi Sicews see Commentary,

p- 391.

6 INTRODUCTION

still no complete ! translation in English and no complete commentary in any language.

In the circumstances it seems worth while to publish

the result of a good many years’ work on the Epicurean

text. But I do so with much hesitation. No one can

be more fully aware than I am of the extreme difficulty

of the writings of Epicurus, and the necessarily tentatative character of any solution of their many cruces :

I would repeat with fervour the words of Usener,

_ ‘nunc cum librum manibus emitto, sentio me hominem

et inconstantem fuisse’. But I trust that I have shed

some light on dark places and at least have made it

clear where the problems lie and what are the data for

their solution. I hope to follow up this work shortly

with a volume of critical essays on the system of

Epicurus, where it will be possible to deal with some

of the problems at greater length.

My debt to many predecessors in Epicurean studies

is great, and will become obvious in the commentary,

but I think that after Usener I owe most to two great

Italian scholars, Giussani and Bignone.

pen sh

OXFORD, September, 1924.

* Many of the important passages have been translated by Mr. R. D. Hicks in his Store and Epicurean (1910), but I do not always find myself in agreement with his versions. His translation of Diogenes Laertius in the Loeb series unfortunately appeared too late for me to use it. For the same reason I have been unable to use the translation of the Letters and the Kvpia. Adgat by A. Ernout in his Commentary

on Lucretius I, II.

CONG REN ES

INTRODUCTION. MSS. and editions .

TEXT AND TRANSLATION.

Epistula ad Herodotum

Epistula ad Pythoclea .

Epistula ad Menoeceum

Kvpiar Adgar .

Fragmenta

Vita Epicuri .

COMMENTARY.

Letter to Herodotus

Letter to Pythocles

Letter to Menoeceus

Principal Doctrines

Fragments

Life of Epicurus

BIBLIOGRAPHY

INDEX OF PRINCIPAL TERMS

FRONTISPIECE. Epicurus, from the bust in the Museo

Capitolino, Rome.

Никой не е без грях: народен език в обиталището на атикизма

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН

Никой не е без грях: народен език в обиталището на атикизма

По време на разкопките на библиотеката Пантен, построена през 1 век. е открита стела със следното съобщение:

Βυβλίον οὐκ ἐξενεχθήσεται, ἐπεὶ ὠμόσαmen· ἀνυγήσεται ἀπὸ ὥρας πρώτης μέχρι ἕκτης

„Нека нито една книга не бъде изнесена оттук, защото сме дали обет [да ги пазим]. [Читалнята] ще бъде отворена от първия до шестия час.“

(NB: древните са смятали деня за различен от днешния, така че има (като „от изгрев до обяд“)

Формата ἀνυγήσεται е изключително любопитна в този надпис. Първо, правописът регистрира прехода на дифтонга οι към υ (произнася се, вероятно, като немското ü). По-късно това υ ще стане неразличимо от ι, което ще доведе до още по-голяма вариабилност в правописа. Второ, тук можем да наблюдаваме изравняването на глаголната основа: ἀνυγήσεται произлиза директно от формата за сегашно време ἀνύγω (> ἀνοίγω). В класическия гръцки език би било ἀνοίξεται, където ξ произлиза от γσ. С други думи, за Платон би звучало като „не лъжи“ или „техен“: разбираемо, но дразнещо.

Изкушаващо е да се припише това на изместване на гласната и βυβλίον, така че нека веднага уточним, че ипсилонът е присъствал в тази дума от самото начало, а познатата ни форма с йота е възникнала именно в резултат на изкривяване, което обаче е станало широко разпространено. По-нататъшното объркване на "υ" с "ι" ще се случи едва през Средновековието; няма нужда да го търсим тук.

Може би крайните педанти и хасмодиофоби също ще бъдат объркани от ἀπὸ ὥρας, тъй като то моли за премахване – ἀφ᾽ ὥρας. Но в ежедневната реч хиатусът почти никога не е предизвиквал такова непримиримо отхвърляне, както във високата реторика и поезия. В писмеността пълната форма на предлога е била по-лесно разпознаваема, така че в утилитарните надписи изборът да се запази омикронът е съвсем логичен.

Резюме

Настоящото изследване анализира прочутия надпис от Библиотеката на Тит Флавий Пантен в Атина (построена около 100 г. сл. Хр.). Обект на специфичен интерес е граматическата и лексикална флуктуация в текста на стелата:

Βυβλίον οὐκ ἐξενεχθήσεται, ἐπεὶ ὠμόσαμεν· ἀνυγήσεται ἀπὸ ὥρας πρώτης μέχρι ἕκτης

В епоха, доминирана от атикизма — интелектуално движение, стремящо се към пуризъм и завръщане към класическия атически диалект от V–IV в. пр. Хр. — този официален институционален надпис разкрива проникването на говоримия народен език (койне / κοινή). Фокусът пада върху фонетичните, морфологичните и лексикалните отклонения, които свидетелстват за живата езикова реалност в „сърцето“ на античната ученост.

1. Исторически и културен контекст: Библиотеката на Пантен и Втората софистика

Библиотеката на Пантен, разположена в източния край на Атинската агора, е посветена на Атина Полиас, император Траян и град Атина. Тя е ярък паметник на Pax Romana и разцвета на Втората софистика — културен ренесанс, в който елитът на Римската империя идеализира класическото гръцко минало.

Основен стълб на тази култура е атикизмът. Учените и риторите от епохата (като Фриних, Юлий Полукс и по-късно Лукиан) налагат строги норми, забраняващи употребата на думи и форми, възникнали след епохата на Платон и Демостен. На този фон, официалният правилник на библиотеката, изсечен върху мрамор, предлага изненадващ поглед към пукнатините в тази пуристична фасада.

2. Лингвистичен анализ на надписа

Надписът се състои от две основни разпоредби (забрана за изнасяне и работно време) и едно мотивиращо подчинено изречение. При подробна лингвистична дисекция се откриват три ключови зони на езиково напрежение между класическия стандарт и живата практика:

2.1. Фонетична еволюция и итацизъм: βυβλίον срещу βιβλίον

Изписването на думата за книга с ипсилон (υ) вместо традиционното йота (ι) е ясен маркер за преходния период на гръцката фонетика:

• В класическия атически диалект υ се произнася като предна закръглена гласна [y] (подобно на немското ü), докато ι е [i].

• През епохата на койне започва процесът на итацизъм — уеднаквяването на няколко различни гласни и дифтонги (ι, η, υ, ει, οι) в един звуков тип [i].

• Грешката във вокализма (хиперкорекция или дисимилация под влияние на съседни срички) показва, че за пишещия звуковата разлика между двата графема вече е била размита в ежедневната реч.

2.2. Морфологичен хибрид: Иновацията ἀνυγήσεται

Най-сериозното „прегрешение“ спрямо атическия канон в надписа е глаголната форма за бъдеще време ἀνυγήσεται („ще бъде отворена“):

• Класическа атическа норма: ἀνοιχθήσεται (силен пасивен аорист/бъдеще време с коренна промяна).

• Народен език (Койне): ἀνοιγήσεται / ἀνυγήσεται (слаба пасивна форма, образувана по аналогия с правилните глаголи).

Формата в надписа демонстрира два процеса едновременно:

1. Морфологично опростяване: Замяна на сложния класически пасивен суфикс с по-редовния и продуктивен в народния език суфикс за слаб пасив (-ησ-).

2. Вокална редукция: Превръщането на дифтонга οι в υ (ἀνυγήσεται вместо ἀνοιγήσεται), което отразява неформалното произношение на дългата словесна форма в разговорната практика.

2.3. Синтактичен лаконизъм и административен стил

Употребата на съюза ἐπεί („тъй като“, „защото“) въвежда лично обяснение (ὠμόσαμεν – „обещахме/заклехме се“), което е нетипично за сухия, императивен стил на класическите атически декрети. Формулата е по-близка до елинистическите и римските административни разпоредби, където мотивът на чиновника или дарителя се извежда на преден план, за да легитимира правилата.

3. Социолингвистични изводи: Диглосия в действие

Наличието на тези форми в официален надпис на обществена сграда в Атина илюстрира феномена диглосия (двуезичие в рамките на един и същ език).

• Висок регистър (Атикизъм): Използва се за литература, риторика и философски трактати. Стреми се към елитарен пуризъм.

• Нисък регистър (Всекидневно Койне): Използва се за търговия, занаяти и ежедневна администрация. Това е разговорният език на масите.

Когато каменоделецът (или уредникът на библиотеката, съставил текста) е трябвало да формулира практическо съобщение, което да бъде разбрано незабавно от всички граждани и чужденци, той несъзнателно (или умишлено) е използвал граматическите структури на живия език. Това доказва, че дори в епицентъра на интелектуалния консерватизъм, народният език е притежавал по-висока функционална стойност за ежедневна комуникация от изкуствено поддържания класически стандарт.

Заключение

Надписът от библиотеката на Пантен е безценен лингвистичен документ. Той напомня, че езикът е жив организъм, който не може да бъде напълно затворен в оковите на пуризма. Фразата „Никой не е без грях“ в контекста на това изследване придобива двояко значение: тя е както признание за човешката склонност към нарушаване на правилата (затова книгите не се изнасят), така и лингвистично пророчество — дори в най-чистото обиталище на атикизма, живият народен глас неизбежно си пробива път през мрамора.

2. Подробен лингвистичен анализ на надписа

При подробна дисекция на текста се откриват три ключови зони на езиково напрежение между класическия стандарт и живата народна практика:

2.1. Енигмата ἀνυγήσεται: Лингвистичен бунт срещу Атина

Формата ἀνυγήσεται („ще бъде отворена“) е истинско езиково съкровище, защото действа като моментна снимка на прехода от класическия атически стандарт към койне. Тук виждаме сблъсък между интелектуалната норма и практическото удобство.

В класическия атически език глаголът „отварям“ (ἀνοίγνυμι) е изключително капризен при образуването на бъдеще време. За да кажеш „ще се отвори“, трябва да преведеш основата през пасивен аорист, което ражда трудната форма ἀνοιχθήσεται.

Авторът на нашия надпис обаче прилага чисто морфологично изравняване (аналогия). Вместо да помни сложните класически трансформации, той взема основата на тогавашното сегашно време — живата разговорна форма ἀνύγω (която по-късно се утвърждава като ἀνοίγω) — и просто ѝ закача стандартното окончание за бъдеще време.

За пуриста от епохата на Платон това е звучало не просто като грешка, а като варваризъм. Прочитът на тази дума е предизвиквал същия интелектуален дискомфорт, какъвто днес изпитваме, когато някой употреби неправилни форми като „отидохме“ вместо „отидох“ или „незнам“ като една дума — абсолютно разбираемо, но силно стържещо по ухото на образования човек.

Паралелно с това правописът фиксира звуковата еволюция. Дифтонгът οι вече е започнал своето пътешествие към звука [y] (френското u или немското ü), поради което каменоделецът директно го е изписал като υ. До пълното сливане с йота ([i]), което наричаме итацизъм, има още време, но тук виждаме първата голяма междинна гара.

2.2. Парадоксът на βυβλίον: Когато грешката стане канон

Много лесно е да се подхлъзнем и да обявим изписването βυβλίον (с ипсилон) за поредната проява на късно фонетично объркване. Историческата истина обаче е коренно различна и много по-иронична.

Коренът на думата произлиза от древното финикийско пристанище Библос (Βύβλος), откъдето гърците са внасяли египетския папирус. Следователно оригиналната, автентична и етимологично правилна форма винаги е била с ипсилон: βυβλίον.

Формата с йота (βιβλίον), която днес познаваме и от която произлизат думи като Библия и библиотека, всъщност е историческото изкривяване! Тя се ражда вследствие на т.нар. вокална дисимилация — езикът не обича да повтаря близки звуци в съседни срички и народният говор постепенно е „изправил“ първото [y] в [i]. Докато официалният атикизъм през II в. сл. Хр. упорито налага по-новата, но вече авторитетна форма с йота, нашият надпис гордо (и вероятно несъзнателно) пази архаичния правопис с ипсилон. Объркването на υ с ι поради пълно фонетично съвпадение е средновековен феномен; тук просто виждаме сблъсък между етимологичната памет на езика и новата писмена мода.

2.3. ἀπὸ ὥρας: Прагматизъм срещу поетична естетика

Третият детайл, който би докарал до тиха лудост всеки класически реторик, е липсата на елизия в израза ἀπὸ ὥρας („от първия час“).

Според каноните на класическата гръцка проза и поезия, когато една дума завършва на гласна (ἀπό), а следващата започва с гласна с придихание (ὥρας), трябва да настъпи елизия и асимилация: омикронът изпада, а гласната се заменя от съответното беззвучно придихателно съгласно. Така стандартът изисква изписването ἀφ᾽ ὥρας.

Защо Пантеновият надпис пренебрегва това правило и запазва пълната форма ἀπό? Отговорът се крие в разликата между високата реторика и утилитарния дизайн. За елита хиатусът (струпването на гласни) е бил естетически грях, нарушаващ плавния ритъм на речта. Но за масовия читател на Агората, който търси кога отваря читалнята, пълният предлог ἀπό е визуално много по-разпознаваем и ясен от съкратеното ἀφ᾽. В ежедневната реч хората не са се притеснявали от хиатуса; те са търсили бързина и функционалност. Надписът избира прагматизма пред поезията — той иска да информира, а не да впечатлява с декламация.

3. Социолингвистични изводи: Диглосия в действие

Наличието на тези форми в официален надпис на обществена сграда в Атина илюстрира феномена диглосия (двуезичие в рамките на един и същ език):

• Висок регистър (Атикизъм): Използва се за литература, риторика и философски трактати. Стреми се към елитарен пуризъм.

• Нисък регистър (Всекидневно Койне): Използва се за търговия, занаяти и ежедневна администрация. Това е разговорният език на масите.

Когато уредникът на библиотеката е трябвало да формулира практическо съобщение, което да бъде разбрано незабавно от всички граждани и чужденци, той несъзнателно е използвал граматическите структури на живия език. Това доказва, че дори в епицентъра на интелектуалния консерватизъм, народният език е притежавал по-висока функционална стойност за ежедневна комуникация от изкуствено поддържания класически стандарт.

Заключение

Надписът от библиотеката на Пантен е безценен лингвистичен документ. Той напомня, че езикът е жив организъм, който не може да бъде напълно затворен в оковите на пуризма. Фразата „Никой не е без грях“ в контекста на това изследване придобива двояко значение: тя е както признание за човешката склонност към нарушаване на правилата (затова книгите не се изнасят), така и лингвистично пророчество — дори в най-чистото обиталище на атикизма, живият народен глас неизбежно си пробива път през мрамора.

Стенна сцена от хипостилната зала на храма Есна, посветен на бога Хнум с глава на овен / Wall scene from the hypostyle hall of Esna Temple, which is dedicated to the ram-headed god Khnum

 ИЛИЯНА БЕНИНА  НИКОЛА БЕНИН

Wall scene from the hypostyle hall of Esna Temple, which is dedicated to the ram-headed god Khnum. Esna was one of the last temples to be built in Egypt, with construction starting in the mid 1st century AD and continuing until at least 250 AD. The "kings" on the walls are various Roman emperors adopting traditional Egyptian dress.

In this wall scene, the Roman emperor Caracalla (thanks to Gabriel Mn for the identification!) offers a sphinx statue of himself to the goddess Neith, who wears the Red Crown of Lower Egypt and is seated on a throne. The crocodile god Shemanefer stands behind Neith's throne.

Both the king and Shemanefer wear the fantastically elaborate "hem-hem" crown. The king's crown us topped with triple Horus falcons wearing solar disks, which is a feature I don't recall seeing before. You really do to wonder if these crowns actually were worn in reality, or if this is artistic license! Traces of the original yellow paint still remain on Shemanefer's crown.

Стенна сцена от хипостилната зала на храма Есна, посветен на бога Хнум с глава на овен. Есна е един от последните храмове, построени в Египет, като строителството започва в средата на 1 век сл. Хр. и продължава поне до 250 г. сл. Хр. „Царетата“ по стените са различни римски императори, възприели традиционното египетско облекло. В тази стенна сцена римският император Каракала (благодарение на Габриел Мн за идентификацията!) предлага статуя на себе си-сфинкс на богинята Нейт, която носи Червената корона на Долен Египет и е седнала на трон. Богът крокодил Шеманефер стои зад трона на Нейт. Както царят, така и Шеманефер носят фантастично сложната корона „хем-хем“. Царската корона е увенчана с тройни соколи на Хор, носещи слънчеви дискове, нещо, което не си спомням да съм виждал преди. Наистина се чудите дали тези корони наистина са били носени в действителност или това е артистична воля! Следи от оригиналната жълта боя все още са запазени върху короната на Шеманефер.

Малко преоткриване в Biblioteca Civica di Padova: богато украсен кодекс от втората половина на 18 век (около 1751–1800 г.)

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН

Малко преоткриване в Biblioteca Civica di Padova

Попаднахме на ръкопис, който според нас не е привлякъл много внимание: богато украсен кодекс от втората половина на 18 век (около 1751–1800 г.), подвързан в червен сафьян върху дървени дъски, чиито 90 листа са рамкирани страница след страница с акварелни червени бордюри и са осеяни с залепени и ръчно оцветени гравюри – ангели, светци, мъченичеството на войник, Климент XI, Климент XIV, а на втория форзац – поразително изображение на Свети Игнатий Лойола, възнесен на небето от ангели и херувими.

Но истинската находка е самият текст. Заглавието му, дадено на л. 5v, е „Свещени, морални и доктринални размисли върху потискането на ордена на Обществото на Исус“.

Започва с мозайка от Писанието, преработено като присъда срещу йезуитите – самият Игнатий от Лойола е посочен сред онези, „отхвърлени от лицето“ на Господа, гордото дърво е „смирено“ и зеленото дърво е „изсъхнало“ (Езекиил 17:24), „Magnificat“, пренаписан така, че „той свали силните от престола им... и разпръсна богатствата им... и ги остави отхвърлени, да плачат и да ридаят“.

С други думи: това е апология за потискането на йезуитите от Климент XIV през 1773 г., представяща падането на Обществото като божествен съд, а не като трагедия – благочестиво по тон, ортодоксално, папски лоялно, но подчертано враждебно към самия орден. Малък, богато украсен свидетел на една от големите институционални конвулсии на църквата през 18-ти век.