Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА Д-Р НИКОЛА БЕНИН
Кой би могъл да забрави сцената с Великия инквизитор?
Тя стои по средата на „Братя Карамазови“ като отворена рана. Действието се развива в непрогледно тъмна килия в Севиля през XVI век, която мирише на влажен камък и овъглено дърво – остатък от кладите на градския площад, където само преди часове са горели еретици. Деветдесетгодишен кардинал в износено расо вдига мъждукащ фенер. Той е лице в лице с мълчалив затворник – Христос, завърнал се на земята – и прави признание, от което стомахът се свива: утре Църквата ще Го изгори на клада.
Старецът не е гневен. Той е изтощен. А обвинението му е смразяващо, защото той вярва, че постъпва милосърдно. Той казва на Христос, че даването на свобода на избора на човечеството е било грешка. Хората не могат да понесат мъчителното бреме да различават доброто от злото. Те са слаби, страхливи и гладни. Онова, което наистина искат, е просто: някой, който да ги нахрани, някой, който да ги заслепи с чудеса, и някой, който да ги управлява толкова всеобхватно, че никога повече да не им се налага да мислят. Църквата, казва Инквизиторът, е поправила грешката на Христос, като е заменила свободата срещу хляб и ред. И когато старецът завършва горчивата си реч, затворникът не вика, не спори и не призовава огън. Той просто пристъпва напред и нежно целува Инквизитора по сухите му, сбръчкани устни. Старецът потреперва, отваря желязната врата и Му казва да бяга в тъмнината и никога повече да не се връща.
Тази тъмна килия е ключът, който отключва целия роман.
Достоевски не е написал криминален роман просто за да разкаже хитроумна детективска история; той е написал „Братя Карамазови“, за да подложи тази целувка на изпитание сред калта, кръвта и потта на реалния живот. Всеки герой в книгата се бори със същия избор, който Инквизиторът поставя: ще пожертваш ли душата си в името на удобството, или ще понесеш болезнената, но прекрасна тежест на свободата?
Това се вижда най-напред у бащата Карамазов – Фьодор. Той е шумен, отблъскващ стар шут, който се е отказал от моралната свобода още преди десетилетия. Той е избрал чистия нагон. Той се удавя в евтино бренди, лишава децата си от наследството им и преследва жени с лигава, безсрамна алчност. Той е това, което се получава, когато един човек реши, че нищо не е свещено и че животът е просто корито, от което да се храни.
След това са тримата му сина – всеки от тях представлява различен начин, по който човешката душа може да се пречупи.
Дмитрий, най-големият, е чист импулс. Той е страстен, почтен и безумно безразсъден. Мрази баща си, взема назаем пари, които не може да върне, и се забърква в пиянски кръчмарски сбивания заради Грушенка – жената, по която са обсебени и той, и баща му. Дмитрий иска да бъде добър, но постоянно бива теглен надолу от собствената си буйна кръв. Той изживява мъчението на човек, който обича красотата, но не може да овладее собствените си ръце.
Иван, вторият син, е интелектуалецът, който всъщност измисля историята за Великия инквизитор. Иван е блестящ, логичен и дълбоко наранен. Той гледа към един свят, в който невинни деца биват малтретирани и бити, и отказва да го приеме. Неговата прочута теза е, че дори Бог да предложи вечен рай в края на времената, сълзата на едно-единствено страдащо дете е твърде висока цена. Иван избира чистия разум, но разумът без любов се превръща в отрова. Това бавно и ужасяващо го тласка към лудост, защото студената му логика го прави неспособен да живее сред обикновените, сломени хора.
И накрая е Альоша, най-малкият, който носи простото черно расо на послушник. Альоша не е нито наивен глупак, нито закостенял съдник. Той вижда покварата у баща си и лудостта у братята си, но навлиза в хаоса им без капка погнуса. Когато Иван му разказва историята за Инквизитора над мръсната маса в кръчмата, Альоша не влиза в спор с него. Той просто се навежда и целува измъчения си брат – жест, повтарящ онзи от тъмницата. Альоша въплъщава централната истина в книгата: че любовта не е хитроумен аргумент, а действие.
Когато черепът на бащата най-накрая е разбит с месингово чукало, престъплението повлича цялото семейство в калта. Дмитрий е отведен в съда – окован във вериги и изложен пред тълпа, жадна за скандали. Но истинският съд не се провежда в съдебната зала. Истинският съд се разиграва вътре в Иван, който осъзнава, че неговите цинични идеи са дали на убиеца „разрешение“ да действа; вътре в Дмитрий, който трябва да разбере дали страданието може да пречисти бурното му сърце; и вътре в Альоша, който трябва да погледне злото право в очите, без да изгуби вярата си в хората.
Достоевски не ви подвежда с лесни и удобни отговори. Той ви показва зловонието на разлагащ се труп, унижението на беден чиновник, обиден пред всички, и непоносимата гледка на умиращо момче, което моли баща си да разпръсне трохи хляб върху гроба му, та птиците да го навестяват.
И все пак, книгата нe ни довежда до отчаяние. Тя стои като величествено напомняне, че нито една система, нито един тиранин и никое проявление на човешкото безобразие не могат напълно да уБИЯТ благодатта. Подобно на мълчаливия затворник, излизащ в нощта на Севиля, Достоевски ви оставя с едно упорито, незабравимо убеждение: дори в свят, прогнил от алчност и съмнения, единственото нещо, достатъчно силно, за да ни спаси, е тихата смелост да обичаме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар