Michel-Alain Mombo - Pouvoir du roi d'Egypte d'après la spiritualité pharaonique : (2778-1085 av. JC)

 д-р Илияна Бенина, д-р Никола Бенин

Michel-Alain Mombo - Pouvoir du roi d'Egypte d'après la spiritualité pharaonique : (2778-1085 av. JC), Paris, Éditions Harmattan, 2013

L'histoire sociopolitique et religieuse de l'Egypte pharaonique mentionne l'existence de trois clergés : celui du dieu Ptah, celui du dieu Rê et celui du dieu Amon. Ces clergés étant directement rattachés au palais royal en Egypte ancienne, l'analyse des signes constitutifs des noms des dieux permet de comprendre, sous un autre angle, le règne de Pharaon. Pour véritablement régner, Pharaon doit s'approprier les qualités des dieux qu'il représente sur le trône d'Egypte.

Master of Sir John Fastolf, Saint Anne Teaching the Virgin to Read (c. 1440-1450)

 д-р Илияна Бенина, д-р Никола Бенин

Master of Sir John Fastolf, Saint Anne Teaching the Virgin to Read (c. 1440-1450) illuminated manuscript, J. Paul Getty Museum, Ms. 5 (84.ML.723), fol. 45v

Академия Бенин - уроци по Български език и литература, Английски език

 Д-р Илияна Бенина, д-р Никола Бенин

nbenin@abv.bg

https://www.facebook.com/profile.php?id=61553669313932

Пожарна команда във Варна - стара снимка

 Никола Бенин

„РОДНОТО И ЧУЖДОТО“: ТЕСТ

Никола Бенин

 

Посочете две характеристики на жанра роман в творбата на Талев.

........................................................................................................................................................................................................................................................................................................

 ВИЖ „РОДНОТО И ЧУЖДОТО“: ТЕСТ В:

УРОЦИ ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА, АНГЛИЙСКИ ЕЗИК

Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА, Д-Р НИКОЛА БЕНИН

nbenin@abv.bg

Arc of Drusus- Roma

 Илияна Бенина, Никола Бенин

Horizon Europe research and innovation Programme

 Илияна Бенина, Никола Бенин

Мраморната плоча от Шаплъдере - древнотракийски паметник

 Никола Бенин

Шаплъдере е местност при устието на река Марица, в Беломорска Тракия, където някога се намирал древнотракийският град и старогръцка колония Енос. Плочата е намерена тук през 1917 г., докато се подготвяли окопи за българската армия през Първата световна война. Датирана е в V в. пр. Хр. и върху нея е най-ранното изображение на кола в Тракия.

Плоският релеф на мраморната плоча изобразява конник, кола с четири колела, колар и зад него пътник. На места върху фона личат следи от червена охра, които свидетелстват, че релефът е бил живописван. Ремъците и юздите вероятно са били бронзови или позлатени , а гривните на конете, косите и дрехите на пътниците са били изрисувани – това е характерният похват в изобразителното изкуство през класическия период (V-IV в. пр. Хр.) в района на Средиземноморието.

Сюжетът на сцената се среща изключително рядко. Някои изследователи смятат, че плочата от Шаплъдере е част от голяма композиция, която представлява погребално шествие по пътя към отвъдния свят. Изображението на кола с четири колела свидетелстват за високото общество положение на покойника, тъй като подобни средства за превоз били привилегия на аристокрацията.

Погребалният ритуал, изобразен на плочата от Шаплъдере, намира археологическо потвърждение с находките от Стрелчанската гробница и Могиланската могила край Враца, датирани в V-IV в.пр.Хр.

Любопитно: Античният град Енос за първи път се споменава от Омир като място, откъдето тракийският вожд Пейрой идва под стените на Троя. Омир го назовава предводител на всички траки, чиито земи обгражда „мощно течащият Хелеспонт” и го представя като херой (божествен герой). Вождът на етолийците убива Пейрой под стените на Троя, но не успява да отнесе неговите доспехи, „разтреперан от ужас”, поради прииждащите траки, които с дълги копия защитават тялото на вожда си.

В древността Хелеспонт наричали днешните Дарданели (проливите между Егейско и Мраморно море). Според древните автори траките били многоброен народ, само индийците били повече от тях. Те населявали земите от долнототечение на Дунав до Егейско море, от река Вардар до Северозападна Мала Азия

Николо Макиавели (ок. 1469-1527) „Не е разумно да се предполага, че този, който е въоръжен, ще се подчини доброволно на този, който е невъоръжен"

 

Николо Макиавели (ок. 1469-1527)

„Не е разумно да се предполага, че този, който е въоръжен, ще се подчини доброволно на този, който е невъоръжен; или че всеки невъоръжен човек ще остане в безопасност сред въоръжените слуги.”

• От Принцът (глава 14) от Макиавели

Niccolo Machiavelli (c. 1469-1527)

“It is not reasonable to suppose that one who is armed will obey willingly one who is unarmed; or that any unarmed man will remain safe among armed servants.”

• From The Prince (chapter 14) by Machiavelli

Бачковски манастир (Église des Saints Archanges, Monastère de Batchkovo)

 Никола Бенин

Église des Saints Archanges, Monastère de Batchkovo

Constantin et Hélène

Parabole du mauvais riche et du pauvre Lazare

Parabole des vierges sages et folles

Alexis 1er Commène

Демон за лягане (bedtime demon)

 Никола Бенин

bedtime demon, fol. 39v

Konstanzer Weltchronik, Germany ca. 1450 Berlin, Staatsbibliothek, mgf 1714

НЕЗАВИСИМОСТТА на БЪЛГАРИЯ

д-р Никола Бенин

На 22 септември 1908 г. Княз Фердинанд и премиерът Александър Малинов пристигат в Търново. С манифест на историческия хълм Царевец е обявена НЕЗАВИСИМОСТТА на БЪЛГАРИЯ. 

Никола Бенин. Читалище “Зора” и Доходното здание

Никола Бенин

Рицарите тамплиери

д-р Никола Бенин

Рицарите тамплиери са голяма организация от благочестиви християни по време на средновековната епоха, които изпълняват важна мисия: да защитават европейските пътници, посещаващи обекти в Святата Земя, докато извършват военни операции. Един богат, могъщ и тайнствен ред, който от векове е очаровал историците и обществеността, историите за рицарите тамплиери, тяхната финансова проницателност, военните им умения и работата им в името на християнството по време на кръстоносните походи все още се разпространяват в съвременната култура.

Кои бяха рицарите тамплиери?

След като християнските войски през 1099 г. превземат Ерусалим от мюсюлманския контрол по време на крстоносните походи, групи от поклонници от цяла Западна Европа започват да посещават Светата земя. Много от тях обаче са били ограбени и убити, докато прекосяваха контролирани от мюсюлманите територии по време на пътуването си.

Около 1118 г. френски рицар на име Хуги дьо Пайен създава военна заповед заедно с осем роднини и познати, наричайки го Бедните съпрузи и Храма на Соломон - по-късно известни просто като рицари тамплиери.

С подкрепата на Болдуин II, владетеля на Ерусалим, те създават щаб на свещения Храмовия хълм на този град - от който са взели името си - и обещават да защитят християнските посетители в Ерусалим.

Одобрението на папата

Първоначално рицарите-тамплиери се сблъсквали с критики от страна на някои религиозни лидери. Но през 1129 г. групата получи официалната подкрепа на католическата църква и подкрепата на Бернар от Клерво, известен френски игумен.

Бернард е автор на „ Похвала на новото рицарство“ , текст, който подкрепя рицарите тамплиери и укрепва техния растеж.

През 1139 г. папа Инокентий II издава папски бик, който позволява на рицарите тамплиери специални права. Сред тях тамплиерите бяха освободени от заплащане на данъци, разрешено бе да строят свои собствени оратори и да не се държат пред ничия власт, освен папата.

Рицарите тамплиери на работа

Рицарите тамплиери създадоха просперираща мрежа от банки и натрупаха огромно финансово влияние. Банковата им система позволи на религиозните поклонници да депозират активи в родните си страни и да теглят средства в Светата земя.

Поръчката стана известна със своя строг кодекс на поведение и стил на облекла, в който имаше бял навик с обикновен червен кръст.

Членовете се заклеха в бедност, целомъдрие и послушание. Не им беше позволено да пият, да залагат или да се кълнат. Молитвата е от съществено значение за тяхното ежедневие, а тамплиерите изразяват особено обожание към Дева Мария.

Тъй като рицарите-тамплиери нараствали по размер и статут, той установил нови глави в цяла Западна Европа.

В разгара на своето влияние тамплиерите се похвалили с голяма флота от кораби, притежавали средиземноморския остров Кипър и служили като основна банка и кредитна институция за европейските монарси и благородници.

Разширени задължения на рицарите

Въпреки че първоначалната му цел е била да предпази поклонниците от опасност, рицарите тамплиери постепенно разширяват задълженията си. Те станали защитници на кръстоносците в Светата земя и били известни като смели, висококвалифицирани воини.

Групата има репутация на свирепи бойци по време на кръстоносните походи, движени от религиозна ревност и забранени да се оттеглят, освен ако са били значително по-малко.

Тамплиерите построили множество замъци и воювали - и често печелили - битки срещу ислямски армии. Техният безстрашен стил на борба стана модел за други военни поръчки.

Падането на тамплиерите

В края на 12-ти век мюсюлманските армии завзеха Йерусалим и обърнаха вълните на кръстоносните походи, принуждавайки тамплиерите да се преместят няколко пъти. Падането на кръстоносния град Акра през 1291 година обозначава унищожаването на последните останали кръстоносците убежище в Светите земи.

През следващите десетилетия европейската подкрепа за военните кампании в Светата земя започна да се разрушава. Освен това много светски и религиозни лидери стават все по-критични към богатството и властта на тамплиерите.

До 1303 г. рицарите тамплиери загубиха своето място в мюсюлманския свят и създадоха база за операции в Париж. Там френският крал Филип IV решава да свали заповедта, може би защото тамплиерите са отрекли на задлъжнелите владетели допълнителни заеми.

Арести и екзекуции

В петък, 13 октомври 1307 г. бяха арестувани десетки френски тамплиери, включително великия майстор на заповедта Жак де Моле.

Много от рицарите са били жестоко измъчвани, докато не са признали фалшиви обвинения, които включват ерес, хомосексуалност, финансова корупция, поклонение на дявола, измама, плюене на кръста и др.

Няколко години по-късно десетки тамплиери бяха изгорени на клада в Париж за своите признания. De Molay е екзекутиран през 1314 година.

Под натиска на крал Филип папа Климент V неохотно разтваря рицарите тамплиери през 1312 г. Имуществото и паричните активи на групата са били дадени на конкурентна заповед, рицарите хоспиталиери. Смята се обаче, че крал Филип и крал Едуард II на Англия са заграбили богатството на рицарите тамплиери.

Тамплиерите днес

Католическата църква е признала, че преследването на тамплиерите е неоправдано. Църквата твърди, че папа Климент е бил подложен на светски владетели, за да унищожи реда.

Докато повечето историци са съгласни, че рицарите тамплиери са напълно разпуснати преди 700 години, има някои хора, които вярват, че заповедта е била под земята и остава съществуваща в някаква форма и до днес.

През 18-ти век някои групи, най-вече масоните, възродиха няколко от средновековните рицарски символи, ритуали и традиции.

В момента има няколко международни организации, оформени след рицарите-тамплиери, че обществеността може да се присъедини. Тези групи имат представители по целия свят и се стремят да поддържат ценностите и традициите на оригиналния средновековен ред.

През годините се появиха различни истории за тайнствената работа на рицарите. Съвсем наскоро истории за легендарните тамплиери са намерили място в популярни книги и филми.

Някои историци твърдят, че рицарите тамплиери тайно са пазели Торинския плащ (ленена кърпа, за която се смята, че е поставена върху тялото на Исус Христос преди погребението) в продължение на стотици години след края на кръстоносните походи.

Изложба "Моменти” на Моника Тошева в Художествена галерия – Русе

д-р Никола Бенин

Попартът е един от стиловете, които отговарят най-много на чувствителността на художничката

◊ ИЗЛОЖБАТА

Изложба "Моменти” на Моника Тошева

16 – 31 юли 2019 година

Откриване: 16 юли (вторник), 18:30 ч.
Художествена галерия – Русе

Екзпозицията ще бде представена от русенския художник Николай Караджов, който е близк по стил и светоусещане на Моника Тошева.

„Като цяло моята живопис е свременна и това, което обхващам като теми, винаги са изживяни случки от моя живот, които пречупвам по един начин, чрез който искам да докосна публиката.”

Моника Тошева, интервю за радио Шумен, публикувано на 15.07.2019 в 16:40 часа

След изложбата „Характери” в столичната галерия „Контрасти”, в един и същи месец (юли), талантливата млада художничка представя в крайдунавския град изложба „Моменти”. В нейния нов проект са включени творби от успешните самостоятелни изложби „МОТО”; „TARGET” и „ФИ(т)НЕС”. Акцент в изложбата са серия от нови платна, които предлагат една алтернатива за този свят. Творческото кредо на Моника Тошева е да провокира публиката да усети цветността и чувството, което тя е изпитала.

Моника Тошева е завършила Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров” в София със специалност живопис. Продължава образованието си  в Национална художествена академия София. През последните години тя участва в множество общи изложби и представя самостоятелни експозиции. Пише дисертация на тема, свързана с попарт изкуството и масовата култура.

Интерпретации и контекстуализации в българската литературна критика

Интерпретации и контекстуализации в българската литературна критика

по проект „Дигитална библиотека „Българска литературна критика“, финансиран от ФНИ,
№ КП-06-0ПР 05/11 от 17.12.2018

Форумът ще се проведе на 17 и 18 октомври в София, Американски център на Столична библиотека, и се посвещава на 140-годишнината от рождението на Александър Балабанов, 140-годишнината от рождението на Симеон Радев, 90-годишнината от рождението на Тончо Жечев, 90-годишнината от рождението на Минко Николов, 75-годишнината от смъртта на Петко Росен.

В програмата ще бъде включен и модул върху оперативната критика под наслов
„Перипетиите на оперативната критика – преди и сега. В памет на Тодор Абазов“.

Критици, с разработки върху които може да се участва:

. Александър Балабанов
. Боян Ничев
. Боян Пенев
. Васил Пундев
. Георги Константинов
. Георги Цанев
. Димитър Б. Митов
. Ефрем Каранфилов
. Здравко Петров
. Иван Мешеков
. Константин Гълъбов
. Кръстьо Куюмджиев
. Малчо Николов
. Минко Николов
. Петко Росен
. Спиридон Казанджиев
. Стоян Каролев
. Тодор Боров
. Тончо Жечев
. Цветан Минков

Моля, изпращайте вашите заявки за участие, придружени с кратки анотации, до 7 октомври на следните имейл адреси:

Александра Антонова
alexandra.a.antonova@gmail.com
contact@bglitcritics.org

Елена Борисова
elena38798@abv.bg

Марин Бодаков
marin.bodakov@gmail.com

Никола Бенин. „Княз Игор“ с премиера на „Опера в Летния театър – Варна 2019“

Никола Бенин

На 2 юли от 21 часа, в рамките на десетото юбилейно издание на „Опера в Летния театър – Варна 2019“ ще бъде представена премиерата на операта „Княз Игор“ от А. Бородин. Спектакълът е част от програмата и на ММФ „Варненско лято“ 2019.

 „Княз Игор“ е прекрасно заглавие, деликатес за всеки театър, който може да си позволи средствата, певците и костюмите, необходими за такава мащабна постановка. Операта е привлекателна и с това, че звучи съвсем съвременно. В нея има редица неща, които са адекватни на нашето време, има много политика, има любов, коварство, агресия и патриотизъм. Високият патриотизъм в името на отечеството е основното чувство, основното послание, което Бородин е искал да отправи към своите съотечественици, споделя режисьорът Кузман Попов.

Диригент постановчик е високоуважаваният доайен на българските диригенти, Маестро Борислав Иванов, който с варненската си постановка на "Княз Игор" от 1977 г. жъне огромен успех в Палма де Майорка, след което, в продължение на много години, България става постоянен участник в международния фестивал на острова. 

Гост диригент сега е Григор Паликаров. Режисьор и сценограф Кузман Попов. Костюмограф Лора Маринова. Хореограф Светлана Тоншева. Диригент на хора Цветан Крумов. Асистент-режисьор Сребрина Соколова.

В ролите: КНЯЗ ИГОР - Свилен Николов; ЯРОСЛАВНА – Димитринка Райчева; ВЛАДИМИР – Валерий Георгиев, КНЯЗ ГАЛИЦКИ – Пламен Димитров; КОНЧАК - Евгений Станимиров; КОНЧАКОВНА - Михаела Берова и др. Оркестър, хор и балет на Държавна опера Варна.

Бит и история в “Чичовци” и “Под игото”

д-р Никола Бенин

 Поместена след “бита” в редицата “бит, история, литература”, историята провокира  значението й да се разбира като “другото” (“високото”) на бита (“ниското”) – още повече, че едно такова авторитетно четене на Вазовото творчество като това на Милена Цанева неведнъж ги диференцира като елементи, съграждащи Вазовия фикционален свят, и изследва взаимоотношенията помежду им. Но освен като съвкупност от значими за живота на (националната) общност събития (като синоним на “големия исторически живот на нацията”), противопоставени на жизненонеобходимото и практически полезното, в контекста на синтагмата “бит, история, литература” историята можем да мислим като “другото” на “живота”, или на жизнената действителност – на продукта от човешките действия, разположени във времето; с други думи, да я мислим като езикова реалност (“на страната” на литературата). Между живота и историята зее бездна, празнота: животът се преживява, историята се разказва. Повествованието учредява причинно-следствени връзки между просто следващите едно след друго или паралелни във времето на живота събития и човешки действия и така прави света подреден и обясним – набавя му някакъв смисъл. Разказваната история придава единство на многообразните жизнени събития и свързва съгласувано разпръснатите в жизнения опит обстоятелства, причини, мотиви, неволни следствия. Основната “работа” на разказваната история е да обоснове човешките действия – техните значения във/за времето. 

      Теза  и аргументи (1) 

      Теза: 

      “Чичовци” можем да прочетем като (хумористична) повест, разказваща как когато езикът, който опитва да подреди и обясни съществуването, е “неуправен” (неслучайно осма глава цитира призива на Иванчо Йотата “ние, учените тоест, да се соберем  и влезем в соглашение… трябва да управим язика…”!), човешкият свят изглежда не само комичен, но и абсурден, лишен от смисъл. 

      Аргументи: 

      Безсилието  на “неуправения язик” да направи  действителност Вазовото произведение представя чрез грешните означавания, на които чичовците подлагат случващото се в повестта.

• Аудиторията на господин Фратювото “слово за свободата” въобразява и изрича себе си в кода на непокорното свободолюбие – “свободата иска жертви”, “свободата скъпо се купува”. Но всъщност както революционната реч, така и съучастието на публиката в “престъплението” остават вън от полезрението на Господаря – остават непублични, незначещи в политическото пространство действия. Разминаването между нещата и думите, лишената от покритие претенция ставащото, обозначено в езика, да изглежда сериозно, “истинско”, “исторически” значимо повестта предава като комичен сблъсък между стилово разнородни клишета – към “високите” фрази, цитирани по-горе, се прибавят “ще ни вържат”, “ще ни турят клупа”, “да се браним” с “джепане”, “па тогава в планината”, “в балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра и ще се бия”.
• На същото разминаване става жертва и Иванчо, създавайки “литературен паметник” на своите споделени с Хаджи Смион приключения. В него бягството на двамата герои излиза причинено от “агарянскаго гоненiа”, злополучното преминаване на реката – “опасностi велiкiй от кораблекрушенiем”, а змията – “змей проклятiй”.
• Сгрешеният (“неуправен”) език изтрива “сатирето”, написано от Иванчо Йотата, и изписва на неговото място “прокламация на букурещкия комитет”. Но изговарянето на “ниската” (битово-невинна) ситуация във “високия” (революцоннорисковия “исторически” значим) език осигурява комичното недоразумение, в което разпознаваме сюжетно-фабулния стожер на повестта. (Изглежда, Литературата не може да мине без “сгрешен” език.)

      “Чичовци” разказва и обратния случай – на неадекватния “превод” на езика на “словото за свободата” в действията на чичовците.

• “Ехтенето на доловете” от “реването на балканский окований лев” от речта на Фратю се “превежда” в Иванчовия “ужасен нечовешки вик, в който се смешаваше ревът на мечката, музиката на магарето и виенето на вълка”, от който “Балканските долове ехтяха”.
• Повествованието загатва, че също както според “словото за свободата” “се е проливала цели столетия българска кръв”, и при бягството на двамата “народни мученици” се пролива телесна течност, макар и не точно кръв: “– Хай, дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? – каза усмихнато-кисело хаджи Смион, защото му се беше случило, без да ще, едно произшествие…”
• И бягството на господин Фратю повествователят иронично “превежда” в революционния код: “…господин Фратю… летеше… из разклатения въздух (“Въздухът трепери!”) …възкачи се и скри в сламника (“качи се на “Волът”) …след лют бой със затрънения плет, който остави славни рани по сетрето му… остави за плячка един къс от полата си… отнесе хвъркатия пискюл във вид на транспортен откуп (“свободата иска жертви… свободата скъпо се купува”).

      Не  само чичовците – и повествованието  в “Чичовци” (само)иронично попада в следите от “неуправения язик”. То възпоминава, пародирайки ги чрез пренаписването им в плана на незначително битовото, комично в своята претенция за езикова възвишеност, редица Вазови и други възрожденски литературни сюжети.

• Такова пренаписване претърпяват “Волът” – лобното място на Ботев в повестта се оказва ораторска трибуна за (словесно) изиграване на революционен порив, както и преминаването на Македонски през Дунава и на “една българка” през Искъра, “битовизирано” в злополучното прекосяване на реката от двамата бегълци.
• “Незнайно как” случилото се изгаряне на “славните списания” на Йотата (“За народа загуба велика”) припомня автобиографичния разказ на стария Славейков: “Къщата, в която живеех, стана жертва на пламъците, а заедно с нея… и скъпоценните ми литературни сбирки и трудове…”
• Пренията между “волтерианци” и “елинисти” не само цитират в окарикатуряващ я контекст Ботевата Молитва (“редовете на борбата”), но бездруго спомнят споровете на учените през Възраждането за “управянето на язика” – за това дали “народният” или черковнославянският език да стане основа на книжовния.
• Цапването на змията в главата от Иванчо перифразира Чинтуловата песен: “Дорде е мъничка змията/…с крака да й строшим главата,/ свободни да се назовем”, пародийно буквализирайки алегоричния й смисъл.

 

      Теза  и аргументи (2) 

      Теза: 

      “Под  игото” отиграва функциониращия в  “Чичовци” модел на “погрешаващия” (спрямо “действителността”) език, оказал се продуктивен спрямо правенето  на “Литература”, но разменяйки ценностите и “обектите”, към които сочат значенията му, от една страна, и усложнявайки строежа му, от друга, за да го накара да произведе патос, смисъл и безсмислие, различни от тия на света в повестта.  

      Аргументи: 

      За  разлика от чичовците в едноименната повест, смешни със своите неволни, “невинни” обърквания на думите и нещата, обитателите на Бяла черква в “Под игото” извършват немалко съвсем съзнатели менитби на думи, за да си осигурят в многозначността и омонимията на думите, в пролуките между буквалните и метафоричните им значения заслони за своите недопосмяващи публични изяви на революционно-патриотичното си въодушевление.

• Обществото, събрано на училищния изпит, успява да предотврати превръщането на спонтанната езикова грешка на Събка (която, “зле разбрала думите на баща си”, сбърква в отговора си на въпроса кой цар ни е избавил от гръцко робство) в идеологическа: оценявайки казаното от детето като “няколко безместни” думи, тя буквално “лишава от място” в публичното пространство езика, дръзващ да изрече идеята за освобождение от турско робство.
• Господин Фратю прислонява патриотичната си наздравица на Силистра-йолу в непрозирността на чуждия/”немеещия” език, използвайки вместо българската дума свобода френската liberte.
• В края на представлението на “Многострадална Геновева” народът пее Чинтуловата песен пред лицето на бея, но до ухото на властта революционното слово достига опосредено от “превода” на Дамянчо Григорът (“нарочно… турен там”), в който “вярната любов народна” става театралносценичната (фикционална) любов между графа и графинята.
• Христо Врагов е “съзаклетник и революционер”, но понеже Ристо Врагата “къща има”, налага му се да употреби “хитрост за всеки случай” и да подпише протокола на съзаклятието, изписвайки “както произнасяха името му”: героят успява в едно и също движение да (под)пише и да не пише (да “произнесе”).

      Двойственото (речево) поведение, сдвояването на показването и скриването, събирането на надмогването на незначителното битово съществуване в революционноосвободителния порив с оставането в уюта и сигурността на “невидимото” всекидневие, съединяването на “сериозно” и “наужким” е възможно само в играта. Снизяващия лудостта като метафора на саможертвената дързост, плод на която е Април `76, неин двойник “Под игото” разпознава в образа на играещия/лудуващия народ.

• Не друг, а Бойчо Огнянов – “идеологът на революцията” в романа, уподобява народа на дете в главата “Нощта”: “Тоя народ… вярваше като дете и сега като дете трепере…”
• Разговорите между белочерковчани в Ганковото кафене например изговарят съзнанието им за това, че за тях предстоящото въстание е не някакво необратимо и със сериозни последици историческо събитие, а по-скоро игра, лудуване: “Мой Ганко е събрал де да си пищови и пушки и… само с тях си играе”; “Играем си с огъня!”; “Назад, му рекох, лудетино, ти когото ще убиваш, него по-добре господ да го убие!”; “Детински работи не ща…”
• Още първата глава на “Под игото” като да разказва целия сюжет на романовото повествование – сюжета на “полудяването”/опияняването на народа от революционната идея и неговото “отрезвяване”/”умиряване” след краха на въстанието, тъжноиронично (буквализирайки другата, освен лудостта, метафора на героизма – пиянството: “И паницата изреждаше всичкия народ. Очите на народа светваха, бузите се зачервяваха… Но тая невинна радостна игра сдоби изведнъж по-войнствен характер: ръчичките замахаха по-живо, размениха се малки юмручета, чуха се застрашителни крикчета… И народът се умири.”

      Освен дискурсите на персонажите и на повествователя, “Под игото” вплита в тъканта си и един друг дискурс – тоя на, да го наречем условно, “философа – есеист”, който говори например в такива ключови за романовия смисъл глави като “Пиянство на един народ” и “Пробуждане” и който, изглежда, или не е чел разказаното в “Под игото”, или го е чел, но го е забравил.

• Изказаните в “Пиянство на един народ” твърдения, свързани с възторжената готовност, с която селяните “сега”, за разлика от преди 20 години, посрещат апостолите на борбата, нямат памет за разказа на Муратлийски от главата “Неочаквана среща”, според който участникът в Старозагорското въстание, бягайки от преследванията на турската власт, бил “гонен… и от самите българи”.
• Изявлението, че чорбаджиите не са предали въстанието, не само е изтласкало спомена за ролята на Стефчов в откриването на истинската самоличност на Огнянов, но и не подозира за какви деяния на чорбаджи Юрдан ще разкажат някои от последните глави на романа.
• Краличът – “идеологът” на бунта, отхвърля както “трезвите науки на разума” в спора си с Кандов на Силистра-йолу, така и принципите на християнството в размисъла си върху “праведното отмъщение” в главата “Победителите угощават победените”. За това “Пиянството” не знае, защото според него “науката и кръстът, сиреч духът, стои на първи ред”в борбата.
• “Пиянството” се отрича и от скептицизма на разказвача, според когото “Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива, защото “философът – есеист” прогласява жаждата за “великото слово на свободата” на “един народ… нетърпелив да понесе кръста си на Голгота”.
• “Пробуждане” на свой ред “трие” не само разказа и “езиковите игри” на персонажа, както прави Пиянството, но “поправя” и самото него: “порасналия” (а всъщност цитиращ “Каблешков” от “Епопеята”) народ от “Пиянството”, трансцендиращ народа – “дете” от повествованието, “Пробуждане” пренаписва като “млад народ поет”, а “сюблимното безумство” от “Пиянството” става “поетическо безумие”. Ако нещо в романа се пробужда, то е (езикът на) Поезията.

 

      Теза  и аргументи (3) 

      Теза: 

      Безпаметството  за Разказа на философскоесеистичната прослава на въодушевлението през подранилата пролет на 1876 г. е обяснимо през стремежа на “Под игото” да констатира и утвърди уникалното “вдигане на националния дух” като “сюблимно безумство”, като “умствено опиянение” – чудо, за което не може да се повествува, понеже е отвъд времето, разбирането, обяснението, рационалното познание и няма аналог в жизнения опит. 

      Аргументи: 

      Понеже  е “Из живота на българите в  предвечерието на Освобождението”, повествованието в “Под игото” (симулативно) опитва да разкаже за чудодейното “порастване” на “един народ поробен” “в няколко деня… на няколко века” в “един народ… нетърпелив да понесе кръста си на Голгота”. Но като цар Мидас, от чийто допир всичко се превръщало в злато, щом се докосне до “живота”, разказът сякаш превръща въодушевлението в предпазливост, ентусиазма в хитрувания, подготовката за въстание – в подготовка за театрално представление.

• “Пленник” на каузалността, набавяща основания (мотиви) на човешките действия, историята във Вазовия роман не смогва да изобрети разбираеми за “здравия смисъл” основания “един народ поробен” да се раздели с “привилегията на робството” – да “прави народите весели”. Затова в оценката на “Пробуждане” “тая стара куртизанка – историята” напразно опитва да съблазни “младия народ”: неговото “поетическо” дело е отвъд нейните компетенции.
• Отказа си да затвори и изглади прорива между геройството, пиянството, лудостта и “нашия стомах, българския здрав смисъл” (да “одомашни” героизма) Вазовото произведение мотивира чрез настояването в главата “Пробуждане”, че “въстанието нема даже история” – не знаейки сякаш, че историята не се съдържа във фактите, а се конструира върху основата им.
• Повествователят в романа също има свой двойник – студента Кандов, който (уж) се кани да пише роман и търси съвети за психологически убедителното изграждане на образите в него от “пловдивския доктор”, а пък всъщност търси лек за своята безумна любов към Рада. Но докторът подлага на унищожителни подигравки идеята (мнимият) романов герой да се самоубие, защото е… българин (също както повествованието в “Под игото” отказва самоубийството на поробения български народ). И също както романистът (Вазов) не смогва да затвори процепа между “бита” и “вдигането на националния дух” (“Историята”), така и (романистът) Кандов не успява да подчини на своя “божествен разум”, на своята “безконечна мисъл” своята “сляпа” страст.

      Разказът  има за задача да подреди в умопостижим  ред действителността (плода на човешките  действия) и така да я направи  ясна, разбираема, почти “свойска”, а “Под игото” опитва да фиксира патоса на националноосвободителното движение.

• В гръцкия език, откъдето идва, думата “патос” означава не само силно чувство, но преди всичко понасяне, страдание, страст. Затова с нея означаваме “основата” на човека, онова, което не е негово дело, а му е дадено изначално и не се променя във времето (например страстите).
• На патоса само поетическият език – “другото” на “наричанията” на “здравия разум”, на “народите”, на “историята”, може да даде наглед. Поетите само се осмеляват да дават образи на немислимото, свръхопитното, възвишеното посредством способността за въображение.
• Затова “Пробуждане” пренаписва “порасналия” народ в “млад народ поет” – защото само поетическото въображение (на “народния поет” – на “народа поет”) чертае перспективите на възможностите си пряко “наистина” случилото се (“историята”) и така компенсира “трагическата безславност” на бунта.