Ръсел срещу американските философи и атаката срещу истината. Истината е преговор с реалността

Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА  Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Бертран Ръсел е известен с критиките си към американски философи като Уилям Джеймс и техните радикални теории за истината. Според Ръсел, Джеймс и другите американски прагматици са дефинирали истината като това, което е моментно полезно или утешително, докато истината всъщност е съответствие с обективна реалност. Но атаката на Ръсел се основава на карикатура, твърди философът Джон Кааг. Джеймс и американските прагматици са имали далеч по-сложно обяснение, основано на признанието, че никога не можем да стигнем до окончателна истина или да се изправим пред реалността като такава. Вместо това ние се ангажираме с реалността чрез опит, в непрекъснати преговори със свят, който ни се съпротивлява.

 

Спорът между Уилям Джеймс и Бертран Ръсел относно природата на истината е спектакъл в историята на философията, чиято драма се основава на карикатура: Джеймс, американският прагматик, уж свежда истината до каквито и да е вярвания, които се оказват полезни или утешителни, докато Ръсел, с острия ръб на аналитичната яснота, разкрива абсурдността на подобна позиция. Истината, казва ни Ръсел, трябва да бъде нещо повече от това, което работи. Тя трябва да съответства на фактите, безразлична към случайностите на човешкия интерес или нужда. Това е елегантно възражение и аз стигнах до заключението, че в неговата елегантност се крие неговата съблазън. Но подобно на много философски възражения, които оцеляват предимно чрез повторение, то не успява да приеме най-добрия случай на опонента си, следвайки собствените си добре обосновани условия.   

Човешките същества никога не се сблъскват с реалността като такава – те се сблъскват с нея чрез опит, чрез постепенно преговаряне със света, който им се съпротивлява.

Нека веднага изясним нещо: Джеймс никога не е твърдял, че истината е въпрос на просто удобство или моментна полезност. Джон Дюи може би е правил тази грешка от време на време, но Джеймс не го е правил. Прагматизмът на Джеймс, в основата си, е философия на опита – не опит в мимолетния, субективен смисъл, а опит, разширен, социализиран и тестван върху грубите повърхности на реалността. Това не е различно от концепцията на К. С. Пърс за истината като приближение към фактите в безкрайния дългосрочен план, проверени научно чрез наблюдение и опит. След като това се разбере, критиката на Ръсел започва да се колебае.

Собственото обяснение на Ръсел по въпроса е ясно. В „Проблемите на философията“ той пише: „Теорията за съответствието на истината се състои в схващането, че едно вярване е вярно, когато има съответстващ факт, и е невярно, когато няма такъв съответстващ факт“. Привлекателността на това схващане е очевидна: то обещава да запази истината обективна, да я изолира от човешката крехкост, от потока на чувствата и модата. Но тази изолация се купува на висока цена. То игнорира или поне подценява факта, че човешките същества никога не се сблъскват с реалността като такава – те се сблъскват с нея чрез опит, чрез постепенно преговаряне със света, който им се съпротивлява.

Истината не се създава от предпочитания; тя се открива в труда на живота.

___

Предизвикателството на Джеймс не е, че съответствието е погрешно , а че то е епистемологично безполезно, освен ако не е допълнено от начините, по които човешките същества могат да го проверят – или, по-добре и по-реалистично – да го опровергаят. В „Прагматизъм“ той пише известното: „Истинското... е само целесъобразното в начина на нашето мислене, точно както правилното е само целесъобразното в начина на нашето поведение.“ Той веднага уточнява това, казвайки, че „целесъобразното“ тук не трябва да се бърка с просто приятното или мимолетно полезното. Не непосредствената отплата на едно убеждение го прави вярно, а способността му да работи „в дългосрочен план и върху целия житейски опит“.