Египетски религиозен календар – 31 октомври 2026 г. / Egyptian Religious Calendar - 31 October 2026

Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА  Д-Р НИКОЛА БЕНИН  

Today “all the Gods and all the Goddesses are in festivity, the Sky and the Earth are in joy”.

[From the “Cairo Calendar n. 86637” and the “Sallier papyrus IV”]

𓄫𓅱𓏏𓄣, "joy" (ȝwt-jb)

Egyptian Religious Calendar - 31 October 2026

It is the 22nd day of “the Month of Hathor” (𓉡, Ḥwt-Ḥr), the third month of the Egyptian Lunar Calendar

Religious Prescriptions:

𓄤𓄤𓄤 (meaning that it is a favorable day)

Днес „всички богове и всички богини празнуват, небето и земята ликуват“.

[От „Каирски календар № 86637“ и „Папирус Салие IV“]

𓄫𓅱𓏏𓄣, „радост“ (ȝwt-jb)

Египетски религиозен календар – 31 октомври 2026 г.

Това е 22-рият ден от „месеца на Хатор“ (𓉡, Ḥwt-Ḥr) – третия месец от египетския лунен календар.

Религиозни предписания:

𓄤𓄤𓄤 (което означава, че денят е благоприятен)

Древен Египет притежава изключително богата хемерологична традиция, в рамките на която всеки ден от годината е обвързан с определени митологични събития, космически сили и предписания за поведение. Настоящият текст разглежда сакралния статут на 22-рия ден от месец Хатор (Ḥwt-Ḥr) – ден, чиято атмосфера е описана в класическите източници като състояние на всеобщо космическо тържество.

Основните писмени свидетелства за този ден се съдържат в два значими папирусни документа:

• Каирски календар № 86637 (Cairo Calendar CG 86637) – един от най-подробните запазени източници за древноeгипетските щастливи и нещастливи дни, датиран към Рамесианския период.

• Папирус Салие IV (Papyrus Sallier IV / BM EA 10184) – важен литературен и религиозен документ, съдържащ календар на празниците и благоприятните дни от Новото царство.

2. Теология на радостта: ȝwt-jb и космологично ликуване

Според изброените календарни източници, 22-рият ден на месец Хатор е ознаменуван с изключително позитивна формула:

„Всички богове и всички богини празнуват, небето и земята ликуват.“

В този контекст централно място заема египетското понятие 𓄫𓅱𓏏𓄣 – ȝwt-jb, което се превежда като „радост“, „веселие“ или „душевно удовлетворение“. За разлика от делничните дни, в които божественият ред (Ma'at) трябва непрекъснато да бъде поддържан чрез ритуали срещу силите на хаоса (Isfet), този конкретен ден представя момент на космическа хармония, в който божественият пантеон в неговата цялост изпитва пълно тържество. Небето (pt) и земята (tꜣ) се обединяват в общ ритуал на възхвала, което отразява възстановяването или пресътворяването на сакралния ред.

3. Хемерологична оценка и ритуални предписания

Както и предходният ден, 22-рият ден на Хатор е снабден с най-високата степен на благоприятност в египетската храмова система, обозначена чрез трикратния знак nefer:

\mathbb{𓄤𓄤𓄤}

• Символика на тройния nefer: Употребата на три символа за добро ($\mathbb{𓄤}$) има интензифицираща функция – тя указва абсолютна сигурност, липса на каквито и да било зловещи или деструктивни влияния от отвъдни сили и пълна защита за хората, които предприемат действия в този ден.

• Практическо приложение: В контекста на съвременния календар (съответстващ на ранния есенен период от древната лунно-слънчева система), подобни дни са били използвани за важни държавни и храмови ритуали, сключване на договори или обществени празненства, тъй като се е вярвало, че всяко начинание ще бъде благословено от божествата.

4. Заключение

Денят 22 от месец Хатор, фиксиран в „Каирски календар № 86637“ и „Папирус Салие IV“, разкрива онази страна от египетската религия, която акцентира върху празника, светлината и божествената радост (ȝwt-jb). Чрез синтеза на всеобщо космическо ликуване и най-високата хемерологична оценка (\mathbb{𓄤𓄤𓄤}), този ден функционира като съществен елемент от поддържането на вечното равновесие между боговете и хората в древноегипетския светоглед.

Библиография

1. Gaster, M. The Calendar of Ancient Egypt: Festivals and Lucky Days. Journal of Near Eastern Studies, Vol. 12, 1950.

2. Leitz, C. Tagewählen und Kalender: Der aegyptische Glücks- und Unglückskalender. Harrassowitz Verlag, Wiesbaden, 1994.

3. Bakir, A. M. The Cairo Calendar No. 86637. General Organization for Government Printing Offices, Cairo, 1966.

4. Chabas, F. Le Calendrier des Jours Fastes et Nefastes de l'année égyptienne. Paris, 1870 (основа за изследването на Папирус Салие IV).

5. Kitchen, K. A. Ramesside Inscriptions, Translated and Annotated: Translations. Blackwell Publishers, Oxford, 1993.

НАШАТА БИБЛИОТЕКА: "Братя Карамазови" от Фьодор Михайлович Достоевски: нито една система, нито един тиранин и никое проявление на човешкото безобразие не могат напълно да убият благодатта

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА   Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Кой би могъл да забрави сцената с Великия инквизитор?

Тя стои по средата на „Братя Карамазови“ като отворена рана. Действието се развива в непрогледно тъмна килия в Севиля през XVI век, която мирише на влажен камък и овъглено дърво – остатък от кладите на градския площад, където само преди часове са горели еретици. Деветдесетгодишен кардинал в износено расо вдига мъждукащ фенер. Той е лице в лице с мълчалив затворник – Христос, завърнал се на земята – и прави признание, от което стомахът се свива: утре Църквата ще Го изгори на клада.

Старецът не е гневен. Той е изтощен. А обвинението му е смразяващо, защото той вярва, че постъпва милосърдно. Той казва на Христос, че даването на свобода на избора на човечеството е било грешка. Хората не могат да понесат мъчителното бреме да различават доброто от злото. Те са слаби, страхливи и гладни. Онова, което наистина искат, е просто: някой, който да ги нахрани, някой, който да ги заслепи с чудеса, и някой, който да ги управлява толкова всеобхватно, че никога повече да не им се налага да мислят. Църквата, казва Инквизиторът, е поправила грешката на Христос, като е заменила свободата срещу хляб и ред. И когато старецът завършва горчивата си реч, затворникът не вика, не спори и не призовава огън. Той просто пристъпва напред и нежно целува Инквизитора по сухите му, сбръчкани устни. Старецът потреперва, отваря желязната врата и Му казва да бяга в тъмнината и никога повече да не се връща.

Тази тъмна килия е ключът, който отключва целия роман.

Достоевски не е написал криминален роман просто за да разкаже хитроумна детективска история; той е написал „Братя Карамазови“, за да подложи тази целувка на изпитание сред калта, кръвта и потта на реалния живот. Всеки герой в книгата се бори със същия избор, който Инквизиторът поставя: ще пожертваш ли душата си в името на удобството, или ще понесеш болезнената, но прекрасна тежест на свободата?

Това се вижда най-напред у бащата Карамазов – Фьодор. Той е шумен, отблъскващ стар шут, който се е отказал от моралната свобода още преди десетилетия. Той е избрал чистия нагон. Той се удавя в евтино бренди, лишава децата си от наследството им и преследва жени с лигава, безсрамна алчност. Той е това, което се получава, когато един човек реши, че нищо не е свещено и че животът е просто корито, от което да се храни.

След това са тримата му сина – всеки от тях представлява различен начин, по който човешката душа може да се пречупи.

Дмитрий, най-големият, е чист импулс. Той е страстен, почтен и безумно безразсъден. Мрази баща си, взема назаем пари, които не може да върне, и се забърква в пиянски кръчмарски сбивания заради Грушенка – жената, по която са обсебени и той, и баща му. Дмитрий иска да бъде добър, но постоянно бива теглен надолу от собствената си буйна кръв. Той изживява мъчението на човек, който обича красотата, но не може да овладее собствените си ръце.

Иван, вторият син, е интелектуалецът, който всъщност измисля историята за Великия инквизитор. Иван е блестящ, логичен и дълбоко наранен. Той гледа към един свят, в който невинни деца биват малтретирани и бити, и отказва да го приеме. Неговата прочута теза е, че дори Бог да предложи вечен рай в края на времената, сълзата на едно-единствено страдащо дете е твърде висока цена. Иван избира чистия разум, но разумът без любов се превръща в отрова. Това бавно и ужасяващо го тласка към лудост, защото студената му логика го прави неспособен да живее сред обикновените, сломени хора.

И накрая е Альоша, най-малкият, който носи простото черно расо на послушник. Альоша не е нито наивен глупак, нито закостенял съдник. Той вижда покварата у баща си и лудостта у братята си, но навлиза в хаоса им без капка погнуса. Когато Иван му разказва историята за Инквизитора над мръсната маса в кръчмата, Альоша не влиза в спор с него. Той просто се навежда и целува измъчения си брат – жест, повтарящ онзи от тъмницата. Альоша въплъщава централната истина в книгата: че любовта не е хитроумен аргумент, а действие.

Когато черепът на бащата най-накрая е разбит с месингово чукало, престъплението повлича цялото семейство в калта. Дмитрий е отведен в съда – окован във вериги и изложен пред тълпа, жадна за скандали. Но истинският съд не се провежда в съдебната зала. Истинският съд се разиграва вътре в Иван, който осъзнава, че неговите цинични идеи са дали на убиеца „разрешение“ да действа; вътре в Дмитрий, който трябва да разбере дали страданието може да пречисти бурното му сърце; и вътре в Альоша, който трябва да погледне злото право в очите, без да изгуби вярата си в хората.

Достоевски не ви подвежда с лесни и удобни отговори. Той ви показва зловонието на разлагащ се труп, унижението на беден чиновник, обиден пред всички, и непоносимата гледка на умиращо момче, което моли баща си да разпръсне трохи хляб върху гроба му, та птиците да го навестяват.

И все пак, книгата нe ни довежда до отчаяние. Тя стои като величествено напомняне, че нито една система, нито един тиранин и никое проявление на човешкото безобразие не могат напълно да уБИЯТ благодатта. Подобно на мълчаливия затворник, излизащ в нощта на Севиля, Достоевски ви оставя с едно упорито, незабравимо убеждение: дори в свят, прогнил от алчност и съмнения, единственото нещо, достатъчно силно, за да ни спаси, е тихата смелост да обичаме.

Книгата „1984“ на Джордж Оруел носи усещане за студ

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА   Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Ако искате да разберете защо „1984“ носи усещане за такъв студ, погледнете къде е написана.

Джордж Оруел създава книгата в Барнхил – отдалечена, брулена от ветровете селска къща на шотландския остров Джура. В къщата нямало нито електричество, нито телефон, нито асфалтиран път. За да стигнеш до най-близкото село, трябвало да изминеш двадесет и пет мили по разбити черни пътища или да прекосиш ледени води с лодка.

Месеци наред дъждът шибал тънките прозорци. Ветровете от Атлантика нахлували през каменните стени. През зимата на 1947 г. влажният студ прониквал навсякъде – в одеялата, в хартията, в гърдите на Оруел.

Той вече храчел кръв.

Туберкулозата унищожавала белите му дробове. Лекарите настоявали да си почива, но Оруел отказвал. Чувствал, че времето му изтича, и трябвало да завърши тази последна книга, преди тялото му да се предаде.

Започнал да приема ново, експериментално лекарство, за да спечели време, но от него косата му опадала, а устата му се покрила с болезнени рани. Въпреки това, щом излязъл от болницата, той веднага се върнал на остров Джура, за да продължи да пише.

Към края на 1948 г. бил толкова слаб, че не можел да седи на бюро. Оставал в леглото, подпрян на възглавници, с цигара между треперещите пръсти. Поставял тежката пишеща машина върху коленете си и с часове всеки ден удрял по клавишите.

Когато завършил първата чернова, страниците представлявали хаос от задраскани редове и червено мастило. Имал нужда от човек, който да препише текста на машина, но остров Джура бил толкова отдалечен, а времето – толкова лошо, че никой не искал да отиде там. Затова Оруел останал под одеялата и сам преписал всичките четиристотин страници.

Това усилие го съсипало.

Той завършил ръкописа през декември 1948 г. и рухнал. Приятели го отнесли на носилка. „1984“ е публикувана през юни 1949 г., а само седем месеца по-късно белите му дробове отказали. Умира на четиридесет и шест години.

Хората възприемат „1984“ като хитроумна политическа теория, но книгата носи усещане за студ, защото Оруел е умирал, докато я е писал. Болящото тяло на Уинстън Смит, сивото небе и горчивият вкус на евтиния джин бяха реални за Оруел. Той вложи последните си сили, за да завърши историята, пишейки с тихата ярост на човек, на когото времето изтича. 

НАШАТА БИБЛИОТЕКА: „Дъблинчани“: Тихата трагедия на обикновения живот От Джеймс Джойс / Dubliners: The Quiet Tragedy of Ordinary Lives By James Joyce

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА  Д-Р НИКОЛА БЕНИН

„Дъблинчани“: Тихата трагедия на обикновения живот

От Джеймс Джойс

Има градове, които се разкриват чрез своите паметници, и други – чрез живота на хората, които ги населяват. В „Дъблинчани“ Джеймс Джойс ни представя второто: град с тесни улици, слабо осветени стаи, избледняващи мечти и обикновени хора, които тихо понасят разочарованията на битието. Публикуван през 1914 г., този забележителен сборник от петнадесет разказа не е просто портрет на Дъблин; той е изследване на човешкото състояние, в което под повърхността на ежедневието се крият неосъществени желания, потиснати съжаления и мечти, които може никога да не се сбъднат.

Джойс ни въвежда в живота на деца, влюбени, свещеници, търговци и застаряващи мечтатели. Едно момче открива объркващата същност на зрелостта; една жена се оказва неспособна да избяга от познатата сигурност на нещастния си дом; един мъж бленува за романтика, но е победен от собствената си нерешителност. В разказа „Араби“ вълнението от първото увлечение на едно момче завършва с горчиво разочарование. В „Евелин“ една млада жена стои на прага на нов живот, но не намира смелост да остави миналото зад гърба си. А в „Малък облак“ тихите разочарования на един обикновен човек разкриват пропастта между живота, който си е представял, и онзи, който всъщност е изживял.

Това, което прави тези разкази толкова необикновени, е способността на Джойс да открива трагедията без наличието на драматични събития. Тук няма големи злодеи, грандиозни катастрофи или героични победи. Вместо това животът се разгръща чрез дребни жестове, неловки разговори, пропуснати възможности и моменти на болезнено прозрение. Героите му рядко осъзнават силите, които ги държат в плен. Те остават заложници на обществените норми, религията, бедността, страха и тежестта на собствените си спомени. Джойс описва тези невидими затвори с поразителна психологическа проницателност, позволявайки на читателите да разпознаят частица от самите себе си в неговите персонажи.

Сборникът достига своята емоционална кулминация в „Мъртвите“ – последния и най-прочут разказ. По време на зимно събиране в Дъблин, Гейбриъл Конрой постепенно научава, че съпругата му пази спомена за млад мъж, който някога я е обичал дълбоко. Това разкритие разклаща увереността му и го принуждава да се изправи пред ограниченията на собственото си разбиране за любовта. В незабравимия си финален откъс сняг засипва цяла Ирландия, покривайки еднакво и живите, и мъртвите. Той се превръща в образ на спомена, смъртността, самотата и онези странни връзки, които сплитат човешките съдби.

„Дъблинчани“ е книга за хора, които почти успяват да избягат, почти успяват да обичат, почти стават онова, за което някога са мечтали. Нейното величие се крие в неизказаното: думите, които никога не са били изречени; пътешествията, които никога не са били предприети; животите, които тихо се изплъзват. Джойс не предлага лесна утеха или сантиментални развръзки. Той просто поставя огледало пред обикновеното битие, разкривайки неговата красота, тъга и тиха жестокост. И дълго след като затворим книгата, нейните герои остават с нас – не защото животите им са били необикновени, а защото са били толкова болезнено човешки.

Въпрос за финал:

Случвало ли ви се е, поглеждайки назад към живота си, да се запитате колко възможности сте пропуснали – не заради съдбата, а заради страх, колебание или просто неспособност да започнете отначало?

Dubliners: The Quiet Tragedy of Ordinary Lives

By James Joyce

There are cities that reveal themselves through their monuments, and others through the lives of the people who inhabit them. In *Dubliners*, James Joyce gives us the latter: a city of narrow streets, dimly lit rooms, fading dreams and ordinary people quietly enduring the disappointments of existence. Published in 1914, this remarkable collection of fifteen short stories is not simply a portrait of Dublin; it is an exploration of the human condition, where beneath the surface of everyday life lie unfulfilled desires, buried regrets and dreams that may never come true.

Joyce takes us into the lives of children, lovers, priests, shopkeepers and ageing dreamers. A young boy discovers the bewildering nature of adulthood; a woman finds herself unable to escape the familiar security of an unhappy home; a man dreams of romance but is defeated by his own hesitation. In *Araby*, the excitement of a young boy's first infatuation ends in bitter disillusionment. In *Eveline*, a young woman stands on the threshold of a new life but cannot summon the courage to leave her past behind. And in *A Little Cloud*, the quiet frustrations of an ordinary man reveal the distance between the life he imagined and the one he has actually lived.

What makes these stories so extraordinary is Joyce's ability to find tragedy without dramatic events. There are no great villains, spectacular disasters or heroic victories. Instead, life unfolds through small gestures, awkward conversations, missed opportunities and moments of painful recognition. His characters rarely understand the forces that imprison them. They remain trapped by convention, religion, poverty, fear and the weight of their own memories. Joyce captures these invisible prisons with astonishing psychological insight, allowing readers to recognise something of themselves in his characters.

The collection reaches its emotional height in *The Dead*, its final and most celebrated story. At a winter gathering in Dublin, Gabriel Conroy gradually discovers that his wife carries a memory of a young man who once loved her deeply. The revelation unsettles his confidence and forces him to confront the limitations of his own understanding of love. In its unforgettable closing passage, snow falls across Ireland, covering the living and the dead alike. It becomes an image of memory, mortality, loneliness and the strange connections that bind human lives together.

*Dubliners* is a book about people who almost escape, almost love, almost become what they once dreamed of being. Its greatness lies in what remains unsaid: the words never spoken, the journeys never taken and the lives that quietly slip away. Joyce does not offer easy consolation or sentimental endings. He simply holds a mirror before ordinary existence, revealing its beauty, sadness and quiet cruelty. And long after the book is closed, its characters remain with us—not because their lives were extraordinary, but because they were so painfully human.

A question to end the article:

Have you ever looked back on your life and wondered how many possibilities you lost—not through fate, but through fear, hesitation or the simple inability to begin again?

Епосът за Гилгамеш: Месопотамски шедьовър, представящ древната мъдрост и търсенето на безсмъртие (Колекция от древни месопотамски митове) от Дрейън Халоу / The Epic of Gilgamesh: A Mesopotamian Masterpiece Featuring Ancient Wisdom and the Quest for Immortality (The Ancient Mesopotamian Mythos Collection) by Drayen Hallow

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА   Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Най-старата история на света разказва за един цар – две трети бог и една трета човек, – който издига стени и храмове, потиска народа си, губи най-добрия си приятел и прекарва остатъка от живота си в опити да разбере как да избегне смъртта. Тя е била записана върху глинени плочки в Месопотамия преди повече от четири хиляди години, на език, който вече никой не е говорел, и е останала изгубена в продължение на хилядолетия. Плочките са били пръснати из музеи в Лондон, Париж и Багдад. Учените е трябвало да ги сглобят като пъзел. И когато успели, открили история – толкова странна, толкова красива и толкова болезнено човешка, – че тя никога не е губила силата си.

Гилгамеш е царят на Урук. Той е най-силният, най-смелият и най-красивият мъж на света. Но е и тиранин. Взема всичко, което пожелае. Спи с всяка жена, която си хареса. Принуждава народа си да работи до пълно изтощение, издигайки стени и храмове. Боговете чуват оплакванията на хората. Те решават да създадат съперник на Гилгамеш – някой, който да може да се мери със силата му и да го отвлече от жестокостта му. Създават Енкиду – див човек, който живее сред животните в пустошта. Енкиду е невинен и могъщ. Една храмова блудница го отвежда в Урук и го въвежда в цивилизацията. След това той среща Гилгамеш. Двамата се бият. Стават приятели. Стават братя.

Следва поредица от приключения. Гилгамеш и Енкиду отиват в Кедровата гора и убиват Хумбаба – нейния чудовищен пазител. Връщат се в Урук. Богинята Ищар се влюбва в Гилгамеш и му предлага брак. Той ѝ отказва. Обижда я. Тя изпада в ярост. Изпраща Небесния бик, за да го погуби. Гилгамеш и Енкиду убиват бика. Тогава боговете решават, че някой трябва да плати за това. Енкиду е осъден на смърт. Разболява се. Умира. А Гилгамеш е съкрушен.

Втората половина на епоса е посветена на скръбта. Гилгамеш не може да приеме, че приятелят му го няма. Той отказва да го погребе. Отказва да продължи напред. Гледа тялото на Енкиду и осъзнава, че един ден и той самият ще бъде труп. Смъртта го изпълва с ужас. Решава да открие Утнапищим – единствения човек, получил безсмъртие от боговете. Пътува до краищата на земята. Прекосява водите на смъртта. Намира Утнапищим. А Утнапищим му разкрива тайна: на дъното на морето расте растение, което връща младостта. Гилгамеш се гмурка, за да го вземе. Намира го. Изпълва се с огромна радост. Но докато той се къпе, една змия го открадва. Изгубил е всичко. Връща се в Урук с празни ръце.

The oldest story in the world is about a king who is two-thirds god and one-third man, who builds walls and temples and oppresses his people, who loses his best friend, and who spends the rest of his life trying to figure out how to avoid dying. It was written on clay tablets in Mesopotamia over four thousand years ago, in a language no one spoke anymore, and it was lost for thousands of years. The tablets were scattered across museums in London, Paris, and Baghdad. Scholars had to piece them together like a jigsaw puzzle. And when they did, they found a story that was so strange, so beautiful, and so achingly human that it has never lost its power.

Gilgamesh is the king of Uruk. He is the strongest, the bravest, the most beautiful man in the world. He is also a tyrant. He takes whatever he wants. He sleeps with whichever woman he wants. He works his people to exhaustion building walls and temples. The gods hear their complaints. They decide to create a rival for Gilgamesh, someone who can match his strength and distract him from his cruelty. They create Enkidu, a wild man who lives with the animals in the wilderness. Enkidu is innocent and powerful. He is brought to Uruk by a temple prostitute, who teaches him civilization. And then he meets Gilgamesh. They fight. They become friends. They become brothers.

What follows is a series of adventures. Gilgamesh and Enkidu travel to the Cedar Forest and kill Humbaba, its monstrous guardian. They return to Uruk. The goddess Ishtar falls in love with Gilgamesh and offers to marry him. He refuses her. He insults her. She is furious. She sends the Bull of Heaven to destroy him. Gilgamesh and Enkidu kill the bull. And then the gods decide that someone must pay. Enkidu is sentenced to death. He falls ill. He dies. And Gilgamesh is shattered.

The second half of the epic is about grief. Gilgamesh cannot accept that his friend is gone. He refuses to bury him. He refuses to move on. He looks at Enkidu's body and realizes that one day he will be a corpse too. He is terrified of death. He decides to find Utnapishtim, the only man who was granted immortality by the gods. He travels to the ends of the earth. He crosses the waters of death. He finds Utnapishtim. And Utnapishtim tells him a secret: there is a plant at the bottom of the sea that will restore youth. Gilgamesh dives for it. He finds it. He is overjoyed. And then, while he is bathing, a snake steals it. He has lost everything. He returns to Uruk empty-handed.

Египетски религиозен календар - 30 октомври 2026 г. / Egyptian Religious Calendar - 30 October 2026

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА   Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Днес започва Празникът на Хнум-Ра в Есна, когато „боговете идват от своите провинции, за да съзерцават Почитаемия Бог (Хнум-Ра)“ (продължава шест дни, до 4 ноември).

[От календара в храма на Хнум и Нейт в Есна]

𓎸𓅱𓁠 𓇴𓏤 , Хнум-Ра (H̱nmw-Rˁ)

Това е 21-ият ден от „Месеца на Хатор“ (𓉡, Ḥwt-Ḥr), третият месец от египетския лунен календар.

Религиозни предписания:

𓄤𓄤𓄤 (което означава, че е благоприятен ден)

Today begins the Feast of Khnum-Ra at Esna when “the Gods come from Their provinces to contemplate the Venerable God (Khnum-Ra)” (lasting six days, until 4 November).

[From the calendar in the Temple of Khnum and Neith at Esna]

𓎸𓅱𓁠 𓇴𓏤 , Khnum-Ra (H̱nmw-Rˁ)

It is the 21st day of “the Month of Hathor” (𓉡, Ḥwt-Ḥr), the third month of the Egyptian Lunar Calendar

Religious Prescriptions:

𓄤𓄤𓄤 (meaning that it is a favorable day)

Храмът на Хнум и Нейт в Есна (древногръцкия Latopolis) представлява един от най-важните епиграфски извори за късния период на египетската цивилизация (гръко-римска епоха). Запазените храмови текстове и календарни предписания разкриват сложната мрежа от теологични концепции, свързани с локалните божества и техните периодични култни събирания.

Настоящото изследване разглежда събитията, започващи на 21-вия ден от месец Хатор (Ḥwt-Ḥr) – третият месец от сезона на разлива (Akhet) в египетската календарна система. Според храмовия календар в Есна този ден бележи началото на мащабен шестдневен празник (протичащ до 25-ия/26-ия ден на месеца, съответно до 4 ноември в съвременния юлиански/григориански паралел), посветен на Върховния бог Хнум-Ра (H̱nmw-Rˁ).

2. Теологична същност на Празника на Хнум-Ра

Централното събитие на този шестдневен цикъл е описано в храмовите текстове чрез формулировката:

„Боговете идват от своите провинции (номове), за да съзерцават Почитаемия Бог (Хнум-Ра).“

Този епиграфски фрагмент илюстрира концепцията за теофанията и теологичната хетерогенност, при която локалните божества от съседни и отдалечени номове се „събират“ около централното култово изображение на Хнум-Ра в неговото светилище в Есна. Хнум, изобразяван тук в синкретичната си форма като Хнум-Ра (създател на човечеството на грънчарското колело и слънчев демиург), временно се утвърждава като фокусна точка на пантеона.

Шестдневната продължителност на ритуала отговаря на традиционните структури на древноeгипетските литургични периоди, разделени на фази на процесия, съзерцание (mꜣꜣ), жертвоприношение и завръщане на гостуващите божества в техните собствени храмове.

3. Хемерология и ритуални предписания

В египетската храмова наука хемерологията (учението за благоприятните и неблагоприятни дни) играе основополагаща роля. Записаният в календара на Есна 21-ви ден от месец Хатор е снабден с трикратното йероглифно обозначение:

$$\mathbb{𓄤𓄤𓄤}$$

• Значение и символ: Тройният знак nefer ($\mathbb{𓄤}$) в египетските календари обозначава изключителна степен на благоприятност – денят е „напълно добър“ (или „прекрасен три пъти“).

• Това предписание гарантира, че космическият ред (Ma'at) е възстановен, а извършваните ритуали ще бъдат успешни, предпазвайки участниците от зли демони и гарантирайки плодородие и космическа хармония.

• Благоприятният характер на деня узаконява започването на мащабните шестдневни празненства, без риск от ритуално замърсяване или неблагоприятни астрологични влияния.

4. Заключение

Празникът на Хнум-Ра в Есна, стартиращ на 21-вия ден от месец Хатор, е ярък пример за съхраняването и еволюцията на фараонските ритуални практики през елиминиращата се римска административна рамка. Чрез обединяването на провинциалните божества около фигурата на Хнум-Ра и подкрепен от най-високата хемерологична оценка ($\mathbb{𓄤𓄤𓄤}$), този празник функционира както като теологична демонстрация на космически ред, така и като инструмент за социална и религиозна кохезия в региона.

Библиография

1. Sauneron, S. Le храм de Esna. Les Fêtes d'Esna le mois de Hathor. IFAO (Institut français d'archéologie orientale), Le Ciro, 1962.

2. Sauneron, S. Esna aux derniers siècles de l’époque pharaonique. Bibliothèque d'étude, Vol. 7, IFAO, Le Ciro, 1982.

3. Cauville, S. Le temple de Esna: Les inscriptions tườngs. Orientalia Lovaniensia Analecta (OLA), Peeters Publishers, Leuven, 2005.

4. Leitz, C. Tagewählen und Kalender: Der aegyptische Glücks- und Unglückskalender. Harrassowitz Verlag, Wiesbaden, 1994.

5. Wilkinson, R. H. The Complete Temples of Ancient Egypt. Thames & Hudson, London, 2000.

Исет - царица, втора съпруга и наложница на Тутмос II

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА  Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Исет

Царица, втора съпруга и наложница на Тутмос II (управлявал ок. 1492–1479 г. пр.н.е. в продължение на 13 години) и майка на последвалия го фараон Тутмос III (управлявал ок. 1479–1425 г. пр.н.е. в продължение на 54 години).

След смъртта на съпруга ѝ и възкачването на сина ѝ на престола, тя получава титлата „Велика царица“. Вероятно титлата „Съпруга на божеството“ ѝ е била присъдена посмъртно.

Исет произлиза от благородническо семейство; възможно е фараонът да е таял голямо уважение към рода ѝ, което е улеснило влизането ѝ в царския харем.

Синът на Исет – единственият син на фараона – е обявен за наследник малко преди смъртта на Тутмос II, настъпила около 1479 г. пр.н.е., когато фараонът е бил на 29 или 30 години.

Тутмос III умира на 11 март 1425 г. пр.н.е., а името на Исет е изписано върху погребалните превръзки на неговата мумия. Тя е спомената и върху статуя от черен гранит с височина 98,5 см, открита от Жорж Льогрен в Карнак и съхранявана днес в Кайроския музей (инв. № JE 37417; CG 42072). Тази статуя е поръчана от нейния син. Исет е изобразена седяща на трон, облечена в *калазирис* (плътно прилепнала рокля) и носеща огърлица *усех*; тя е с пищна перука, украсена със златна диадема с два *урея* (кобри). В ръката си държи скиптър във формата на лотос.

Параклис за жертвоприношения на Ихетнефрет – съпругата на върховния жрец Сабу

Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА  Д-Р НИКОЛА БЕНИН 

Нови разкопки в Сакара разкриха досега неизвестен параклис за жертвоприношения, принадлежал на съпругата на върховния жрец Сабу, както и варовиков саркофаг, съдържащ останките на сина му Птахшепсес.

Чешка археологическа мисия откри отново поредица от гробници от периода на Старото царство – принадлежали на върховни жреци на бог Птах и ​​високопоставени държавни служители. Тези находки хвърлят нова светлина върху погребалните традиции, семейните връзки и обществения живот на египетския елит, живял преди повече от 4000 години.

Откритията са дело на мисия от Чешкия институт по египтология в рамките на дългосрочен изследователски проект, целящ локализирането, разкопаването и документирането на гробници, които са били частично проучени през XIX век, преди да бъдат затрупани от пустинните пясъци. Сред най-значимите находки са споменатият по-рано параклис за жертвоприношения на Ихетнефрет – съпругата на върховния жрец Сабу – както и варовиков саркофаг с останките на сина им Птахшепсес, един от най-видните сановници от Петата династия на Древен Египет.

Гробниците са открити за първи път в периода 1858–1860 г. от френския египтолог Огюст Мариет – основател на Службата за египетски древности. Той идентифицира около 160 погребения, датиращи от различни етапи на Старото царство. По онова време обаче разкопките се фокусират предимно върху отделни архитектурни елементи, като погребални параклиси, „сердаби“ (помещения за статуи) и, в някои случаи, погребални камери. Значителна част от архитектурата на гробниците остава непроучена и слабо документирана, а много от паметниците впоследствие отново биват затрупани от пясъците – на практика изгубени за втори път.

Възобновените разкопки сега дават възможност на археолозите да изследват тези забравени обекти чрез съвременни научни методи, което позволява да се изгради по-пълна представа за живота на древните им обитатели.

Министърът на туризма и древностите Шериф Фатхи, който посети мястото на разкопките, определи откритието като поредното доказателство, че под древните паметници на Египет все още се крият археологически съкровища, които тепърва предстои да бъдат открити. Една от ключовите структури, изследвани от мисията, е гробницата на Сабу, разположена северно от гробницата на неговия син Птахшепсес.

С дължина от около 54 метра и ширина 28 метра, гробницата първоначално е била висока пет метра. Външните ѝ стени са украсени със сложни архитектурни елементи, напомнящи фасадите на царски дворци – свидетелство за високия статус на собственика ѝ.

В погребалния параклис археолозите откриха изключително добре запазени релефи, изобразяващи Сабу и сина му Птахшепсес, които наблюдават процесии от хора, носещи дарове. Тези сцени се отличават с високо майсторство и художествена изразителност. Според Мирослав Барта, ръководител на чешката археологическа мисия, една от най-значимите находки – открита за първи път в историята – е параклис за поднасяне на дарове, принадлежал на съпругата на Сабу, Ихетнефрет. Огюст Мариет, който провежда първоначалните разкопки на обекта, не е успял да го открие. Параклисът съдържа „фалшива врата“, украсена с изображения на Ихетнефрет, нейния съпруг и двамата им синове – Птахшепсес и Ранефереф. Това откритие предоставя ценна информация за семейните и роднинските връзки, като дава по-задълбочена представа за социалния живот на висшия жречески елит в Древен Египет.

Екипът на експедицията успя също така да локализира отново гробницата на Птахшепсес, съчетавайки сателитни изображения с теренни проучвания. Според изследователите паметникът заема площ от над 900 квадратни метра и включва помещение за поднасяне на дарове; входът му е украсен с релефи, показващи процесии от хора, носещи дарове, както и сцени на жертвоприношение на животни.

Птахшепсес е бил влиятелен сановник, заемал висши длъжности при четирима царе от Петата династия: Сахуре, Нефериркаре, Ранефереф и Ниусерре. Археологическите данни сочат също, че той е първият известен държавник от нецарски произход, оженил се за египетска принцеса – Хамаат, дъщеря на фараона Усеркаф, основателя на Петата династия. Бракът му в кралското семейство подчертава изключителния статут, който той е постигнал в административната структура на Древен Египет, и служи като ярък пример за тесните връзки, които са могли да възникнат между царския дом и високопоставените държавни служители. Една от най-значимите находки при разкопките е откриването на погребалната камера на Птахшепсес, достъпна чрез широк, спускащ се надолу коридор, разположен от източната страна на гробницата. Вътре археолозите откриват варовиков саркофаг, в който се намират останките му. Въпреки че гробницата е била ограбена още в древността – при което са били отнесени бижута и други ценни погребални предмети – запазените човешки останки предоставят на изследователите ценна възможност да проучат живота на човека, за когото е била предназначена гробницата. Екип от египетски антрополози, които изследват останките, стига до заключението, че Птахшепсес е починал на възраст над 60 години. Този факт съвпада с информацията от автобиографичните надписи, открити в гробницата, които документират дългата кариера на Птахшепсес и заеманите от него висши длъжности.

Маската на Тутанкамон / The Mask of Tutankhamun

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА   Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Снимки, направени с DSLR фотоапарат

Маската е изработена от два листа 23-каратово злато, към които е добавено малко количество мед за по-лесна обработка; златото е нагрято и изчукано върху калъп (вероятно издялан от дърво), след което частите са запоени една за друга. Между двата слоя са вградени полускъпоценни камъни и цветно стъкло – сред които лапис лазули, кварц, обсидиан, фаянс и египетско синьо. Маската тежи 10,23 кг.

Йероглифният текст на гърба на маската представлява заклинание 151b от „Книга на мъртвите“. В него се призовават различни божества да закрилят отделни части от главата и тялото на царя, като се гарантира, че „няма част от теб, която да е лишена от божество“. Това подпомага преобразяването на покойния владетел в божествено същество, за да може той безопасно да премине през отвъдния свят. Освен това текстът възвръща зрението, говора и физическите сетива, необходими за прераждането в задгробния живот.

The mask is made from two sheets of 23-karat gold, alloyed with a small amount of copper to make it easier to work, heated and hammered out over a former (probably carved from wood) and soldered together. The inlays were inserted between the two layers and consist of semiprecious stones and coloured glass, including lapis lazuli, quartz, obsidian, faience, and Egyptian blue. The mask weighs 10.23kg.

The hieroglyphic text on the back of the mask is spell 151b from the Book of the Dead, which invokes various gods to protect different parts of the king's head and body, ensuring "there is no limb in you devoid of a god", helping to transform the deceased king into a divine being so he can safely navigate the underworld. It also restores sight, speech, and physical senses for rebirth in the afterlife. 

Египтяните са вярвали, че човекът се състои от много различни части, една от които е сянката – на египетски „шут“ / Egyptians believed that a person had many different parts, one of which was the shadow, or "shut" in Egyptian.

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА  Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Egyptians believed that a person had many different parts, one of which was the shadow, or "shut" in Egyptian. Every person had a shadow and hence it was an essential component of what made up a person. Like other constituent parts of the person, the shadow lived on after death but, unlike the "ka", it remained tied to the Earthly realm. Spell 92 of the Book of the Dead allowed the shadow to leave the tomb during the day and interact with the world of the living. 

One of the best-known depictions of the shadow is this one in the tomb of Nebenmaat at Deir el-Medina, shown as a silhouette standing in front of the tomb, with the shadow within the tomb. 

Египтяните са вярвали, че човекът се състои от много различни части, една от които е сянката – на египетски „шут“. Всеки човек притежава сянка, поради което тя е съществен елемент от човешката същност. Подобно на другите съставни части на личността, сянката продължава да съществува и след смъртта, но за разлика от „ка“, тя остава обвързана със земния свят. Заклинание 92 от „Книга на мъртвите“ позволява на сянката да напуска гробницата през деня и да взаимодейства със света на живите.

Едно от най-известните изображения на сянката се намира в гробницата на Небенмаат в Деир ел-Медина; тя е представена като силует, стоящ пред гробницата, докато самата сянка се намира вътре в нея.

В древноeгипетската антропологична мисъл човешката личност не се възприема като неделим монолит, а като сложен съвкупен комплекс от физически и духовни съставни елементи. Наред с физическото тяло (ḏt), жизнената сила (kꜣ), душата (bꜣ), името (rn) и сърцето-съвест (jb), съществен компонент на човешката същност е сянката, известна на египетски като šwt (шут).

За разлика от kꜣ, чието съществуване е тясно свързано с погребалния култ и материалните дарове в гробницата, или от bꜣ, която притежава способността да се превъплъщава и да странства свободно из отвъдния свят (Duat), сянката заема по-особен статут. Тя е едновременно автономна същност и сянка на земната материалност, но запазва неразривна връзка със семантиката на светлината, слънцето и защитата.

2. Сянката (šwt) в египетската теология и „Книга на мъртвите“

В египетските религиозни текстове йероглифният знак за šwt представлява слънцезащитен чадър или ветрило (S35 в списъка на Гарднър), което подчертава защитната ѝ функция срещу изпепеляващата слънчева топлина и смъртоносните опасности. Сянката е жива субстанция, която придружава човека през целия му жизнен път и продължава да съществува след смъртта.

В контекста на отвъдния живот преодоляването на изолацията в гробницата е ключова грижа за покойника. Заклинание 92 от „Книга на мъртвите“ изпълнява именно тази функция – то е магическа формула, която позволява на сянката да напусне гробницата през деня, за да види слънчевата светлина и да взаимодейства със света на живите:

„О, ти, който отваряш гробницата за твоята сянка, нека ми бъде позволено да изляза на дневна светлина, да победя мрака и да се движа свободно сред живите.“

3. Иконографски анализ: Гробницата на Небенмаат (TT 219)

Един от най-ярките и академично дискутирани иконографски извори, визуализиращи тази сложна теологична концепция, се намира в Тиванския некропол, по-конкретно в гробницата на Небенмаат (TT 219) в Деир ел-Медина (датирана към XIX династия, Рамесиански период).

На стенописите в гробницата сянката е представена по изключително оригинален начин:

• Фигурата е изобразена като тъмен антропоморфен силует, стоящ пред архитектурния вход на гробницата.

• В основата на изображението се забелязва специфична кръгла форма (черно кълбо или диск), разположена на земята до краката на силуета, което според съвременните изследвания символизира материалната сянка, хвърлена върху земната повърхност от слънчевите лъчи.

• Това визуализиране подчертава парадоксалната природа на šwt: тя е едновременно „невидимо-видимо“ присъствие, разположено на границата между вътрешността на гробницата (царството на мъртвите) и външния свят (царството на живите).

4. Заключение

Представата за сянката (šwt) в Древен Египет разкрива дълбокото разбиране на древните египтяни за многоизмерността на човешката личност. Сянката не е просто оптичен ефект, а реален духовен компонент, чието съществуване след смъртта е гарантирано чрез магията на свещените текстове (като Заклинание 92) и засвидетелствано по уникален начин в гробничното изкуство на занаятчиите от Деир ел-Медина.

Библиография

1. Maystre, C. Le tombeau de Nebenmât (TT 219). L'Institut français d'archéologie orientale (IFAO), Le Ciro, 1936.

2. Saleh, M. Das Totenbuch in den Thebanischen Privätnüben des Neuen Reiches (AV 46). Verlag Philipp von Zabern, Mainz am Rhein, 1984.

3. Budge, E. A. Wallis. The Book of the Dead: The Chapters of Coming Forth by Day. British Museum, London, 1898.

4. Vivas, I. The Embracing Mountain and Funerary Topography in West Thebes. Research in egiptology, Journal of Ancient Near Eastern Art and History, 2023.

5. Žabánka, J. The Conception of Shadow (šwt) in New Kingdom Funerary Liturgy. Archiv Orientální, Vol. 74, No. 2, 2006.