Възмутеният български еснаф, който може да говори с часове за лайната в прозата на Господинов

     ЗЛАТКО ЕНЕВ

Възмутеният български еснаф, който може да говори с часове за лайната в прозата на Господинов, очевидно си няма хал-хабер, че използването на телесното, непристойното и отвратителното за предизвикване на сериозен размисъл има повече от две хилядолетия история. Ако започнем с Аристофан, ще трябва да добавим още няколко века. Но еснафът обикновено познава литературната традиция като списък от почтени имена, от които предварително е отстранено всичко, способно да смути собствената му почтеност.

Още през II век Апулей пише „Златното магаре“, където има сцена на секс между жена и Луций, превърнат в магаре. Един от големите романи на Античността съдържа нещо, пред което тоалетните на Господинов изглеждат като образец на благоприличие. И същият този роман завършва с религиозно посвещение и възстановяване на човешкия образ. Между двете стои изпитанието на същество, запазило човешкото си съзнание в животинско тяло, изложено на чуждите желания, жестокост и произвол. За да прочетеш тази книга, трябва да проследиш какво прави писателят с непристойното. Ако способностите ти се изчерпват с неговото посочване, от Апулей ще запомниш магарешкия член и ще пропуснеш човека.

През XVI век Рабле включва в пародийния каталог на библиотеката „Сен Виктор“ съчинение, озаглавено Cacatorium medicorum, приблизително „Медицинска сералня“. В „Гаргантюа“ посвещава цяла глава на изследването с какво човек най-добре да си избърше задника. Изследването завършва с разсъждение за блаженството на героите и полубоговете в Елисейските полета. Читателят, който разпознава единствено задника, ще пропусне пародията на учената самонадеяност, изпитването на авторитетите и свободата да подложиш най-високопарните истини на проверка чрез собствения си опит. После ще обясни, че Рабле прекалявал с простотиите.

При Уилям Бъроуз смехът се втвърдява в кошмар. „Голият обяд“ свързва сексуалното насилие, обесването и превръщането на човешкото тяло в стока и зрелище. Погнусата позволява да се мисли за зависимостта и властта в най-буквалния им вид: как едно същество обсебва друго, употребява го и го унищожава. Можем да спорим за художествения резултат, за границите на подобно писане, за цената на шока. Но този спор започва там, където възмутеният читател обикновено приключва: след съобщението, че е отвратен.

Тези писатели вършат различни неща и би било глупаво да ги натъпчем в една формула. Общото е свободата им да мислят чрез онова, от което благоприличието отвръща очи. Непристойното сваля ореоли, пробива удобни лъжи, връща мисълта към тялото, което желае, страда, старее и умира. Възвишеното може да започне и от клоаката. Понякога точно оттам се вижда най-добре колко кух е официалният ни образ на човека.

Разбира се, наличието на лайна в един роман не е удостоверение за талант. Също толкова малко то освобождава критика от задължението да мисли. Да обясниш защо даден образ е художествено безплоден изисква четене, аргумент и интелектуална работа. Да повтаряш „лайна“ изисква само уста.

Когато някой свежда прозата на Господинов до тоалетната, той дължи обяснение какво е прочел и какво е разбрал. Дотогава възмущението му свидетелства главно за собствените му граници. В продължение на векове литературата прекрачва тези граници, а той стои на прага и проверява обувките ѝ за кал. След което се представя за пазител на хра