ИЛИЯНА БЕНИНА НИКОЛА БЕНИН
Khnumhotep hunting in the desert, from the Middle Kingdom tomb of the nomarch (regional governor) Khnumhotep II at Beni Hassan. Once again, scenes such as this represent the maintenance of ma'at, the proper ordering of the world, because the desert and the animals in it represented chaos, outside the realm of ma'at.
Хнумхотеп ловува в пустинята, от гробницата на номарх (регионален управител) Хнумхотеп II в Бени Хасан от Средното царство. За пореден път сцени като тази представят поддържането на маат, правилния ред на света, защото пустинята и животните в нея са представлявали хаос, извън царството на маат.
Пустинята над Бени Хасан не познаваше милост. Тя проглушаваше ушите с червеникавата си, варовикова тишина — онова безкрайно нищо, в което боговете бяха забравили да вдъхнат ред. За древния египтянин Реката бе животът, ритъмът, измерван с ритмичното прииждане на Нил, с плодородната кал и нивите, подредени по конец. А отвъд зелената ивица започваше Исфет — хаосът.
Хнумхотеп, номарх на Осмото знаме на Горен Египет, стоеше на прага между тези два свята.
Слънцето на Средното царство тежеше върху раменете му като нагорещен бронзов щит. В ръката си стискаше лъка — тежък, огънат от изкусен майстор от Мемфис. Очите му, рамкирани с тъмен кайал, не мигаха. Пред него, сред прахоляка и сухите храсталаци на Червената земя, се скупчваше разбудената дивоч: орикси с остри като ками рогове, газели, подплашени чакали и хиени.
Това не бе просто лов за забавление или храна. Ловът на Хнумхотеп бе свещенодействие, метафизична битка.
— Го господарю... — прошепна зад него следотърсачът, приклекнал в горещата прах. — Пустинята днес е гневна. Вятърът носи диханието на Сет.
— Нека — отвърна номархът с глас, в който нямаше нито трепет, нито сянка от колебание. — Тъкмо затова сме тук.
Всеки звяр, който вилнееше в пустинята, носеше в себе си искра от първичния хаос. Ако дивите животни престъпеха границата на градините и нивите, ако безредието залееше долината, светът щеше да се разпадне. Управлението на провинцията не се изразяваше само в събиране на данъци, в измерване на зърното в хамбарите или в строителството на скални гробници. То се състоеше най-вече в това: да удържиш напиращата тъмнина.
Хнумхотеп опъна тетивата. Мускулите на гърба му се изпънаха, превръщайки тялото му в съвършен инструмент на волята.
Тетивата запя своята сурова песен. Стрелата зафуча през трепкащия от жега въздух и прониза дивия орикс точно в гърдите. Звярът рухна, разпосечен от метала и дървото, а прахта около него се обагри в пурпур.
В този едничък миг, сред безплодната пустош, владетелят на Бени Хасан възстанови равновесието. Върху кървавия пясък отново засия Ма'ат — космическият ред, истината, справедливостта и вечната хармония на Вселената. Хаосът бе отблъснат още веднъж, поне за днес.
Години по-късно, в хладната полутъмина на неговата скална гробница, майсторите художници щяха да увековечат този лов върху измазаните стени. С четки от папирус и пигменти от стрити минерали те щяха да изрисуват номарха — висок, величествен, издигащ се над коленичилата дивоч. Всички, които щяха да пристъпят тук през вековете, трябваше да знаят: Хнумхотеп II бе удържал света цял.
Глава I: На прага на червената пустош
Утрото над Бени Хасан не изгряваше с мекота, а нахлуваше като разтопено злато, излято върху нагорещената скала. В десетата година от управлението на номарха Хнумхотеп II, Върховен господар на областта Ма-хедж, границата между живота и смъртта бе така ясно чертана, сякаш самият Птах я бе врязал с длето в земята.
Отляво на Нил лежеше Та-мери — Черната земя, ухаеща на влажна кал, млада пшеница и застояла вода от напоителните канали. Отдясно, веднага след последната стръкчета папирус, заглъхваше всеки човешки шум. Започваше Дешрет — Червената земя. Пустинята.
В представите на хората от Долината това не бе просто сухо и безплодно пространство. Пустинята бе търбухът на Сет — богът с неопределимото лице, властелинът на пясъчните бури, на внезапната смърт и смущението. Всяко същество, което обитаваше тези червеникави варовикови чукари, бе белязано от Исфет — първичния хаос, съществувал преди сътворението и копнеещ да погълне отново подредения космос.
Хнумхотеп бе излязъл от палата си още преди първия лъч на Хепри. Неговата носеща се по Нил барка бе акостирала на източния бряг, където скалите се издигаха стръмно като стени на крепост. Зад него вървеше свитата му: следотърсачи от племето меджай с тъмни като абанос лица, носачи на лъкове и слуги, помъкнали кожени мехове с вино и вода.
Номархът вървеше пръв. Носеше къса ленена пола (шендит), сдиплена с хирургична прецизност, и гръден нагръдник от фаянсови мъниста, които дрънкаха тихо при всяка стъпка. В очите му, подчертани с дебел слой зелена малахитова боя за защита от слънчевата слепота, нямаше следа от умора. Той бе израснал с съзнанието, че титлата му не е привилегия, а тежка, почти смазваща служба.
„Да управляваш значи да поддържаш Ма'ат,“ бе му казвал неговият баща Нехери. „Ма'ат не е дадена веднъж завинаги. Тя е опъната тетива. Отпуснеш ли я, светът се срутва.“
Глава II: Анатомията на лова
Ловът в пустинята не приличаше на никое друго изкуство. Той изискваше студенокръвието на архитект и жестокостта на екзекутор.
Когато свитата навлезе дълбоко в сухото речно корито (уади), жегата стана плътна. Въздухът трептеше, пречупвайки силуетите на отдалечените скали. Тук, сред изсъхналите храсти и острия чакъл, се криеше дивочта.
Меджайците разположиха мрежите в тесния проход между два скални масива. Действията им бяха бързи, тихи, тренирани с години. Хнумхотеп застана на леко издигната скална площадка. В ръцете си държеше двойно огънат лък — сложно оръжие, изработено от последователни слоеве дърво, рог и сухожилия, залепени с туткал от рибени мехури. Това не бе оръжие за обикновен воин; изискваше огромна физическа сила, за да бъде опънато.
Изведнъж виковете на викачите разпориха тишината.
От сухото корито изпресна стадото. То бе смесица от най-дивите и непредвидими създания на пустошта:
Орикси с дълги, извити като ками рогове и очи, пълни с дива омраза;
Бързоноги газели, чиито копита едва докосваха горещия камък;
Степови котки и чакали, спътници на подземното царство;
И сред тях — пустинен лъв, огромен, с протрита от скалите козина, вплътил в себе си самата стихийна ярост на Дешрет.
Животните бяха подплашени, но не бяха просто плячка. Те бяха воплощение на безредието. Те бяха слепите сили, които заплашваха да разрушат дигите, да засипят каналите с пясък и да донесат глад в Долината.
Глава III: Ритуалът на стрелата
Хнумхотеп пое дълбоко въздух. За миг шумът от виковете на викачите, лаят на хрътките и тропота на копитата изчезнаха. Остана само пулсът в слепоочията му.
Той изтегли стрела от кедровия тул. Върхът ѝ, излят от бронз, блесна на слънцето.
Номархът вдигна лъка. Лявата му ръка се изпъна твърда като колона на храм, а дясната изтегли тетивата назад, докато ушната му мида не усети копринения допир на птичите пера в края на стрелата.
Първият изстрел.
Тетивата изпя своята сурова, метална нота. Стрелата прониза въздуха и се заби с тежък, глух звук в гърдите на водещия орикс. Животното се преобърна през глава, вдигайки облак от червена прах.
Втори изстрел.
Газела, скочила във въздуха, бе улучена във врата още преди да докосне земята.
Трети изстрел.
Лъвът нададе раздиращ рев и се затича директно към скалата, върху която стоеше Хнумхотеп. Очите на звяра бяха жълти, бездънни — в тях нямаше мисъл, а само чист, първичен бяс. Хнумхотеп не направи нито крачка назад. Той зареди последната, най-тежка стрела.
Времето сякаш спря. В този кратък интервал между изтеглянето на тетивата и нейното пускане, Хнумхотеп не бе просто човек. Той бе инструментът, чрез който боговете заявяваха правото си върху земята на Египет. Точно както Хор бе надделял над Сет, така и той, управителят на областта, трябваше да пречупи гръбнака на дивочта.
Стрелата напусна лъка. Тя влезе точно под челюстта на лъва и излезе през черепа му. Огромното тяло рухна в краката на номарха, треперещо в последните си конвулсии.
Тишината отново завладя пустинята. Червеният пясък бързо пиеше тъмната, гъста кръв. Равновесието бе възстановено. Ма'ат бе илюстрирана не с думи, а с кръв и бронз.
Глава IV: Безсмъртие върху мазилката
Привечер барката се връщаше по сините води на Нил. Хнумхотеп стоеше на носа, а хладният вечерен вятър разхлаждаше челото му. Ловът бе приключил, но истинската му цел тепърва предстоеше да бъде изпълнена.
След няколко дни номархът влезе в скалите на Бени Хасан, където каменоделците вече бяха издълбали бъдещата му гробница — неговия „дом за милиони години“.
Вътре, на светлината на маслени лампи, миришеше на влажна варовикова мазилка и сажди. Главният майстор-художник, държещ в ръка дървена палитра с гнезда за боя, се поклони ниско.
— Видя ли лова? — попита Хнумхотеп, без да сваля очи от празната, все още изгладена стена.
— видях го, господарю — отвърна художникът. — I видях как покори дивочта.
— Тогава го изрисувай. Но не така, както го виждат очите на обикновения смъртен. Не рисувай праха, нито потните чела на викачите. Изрисувай го така, както го виждат боговете.
Занаятчията разбра веднага.
През следващите месеци върху стената на гробницата на Хнумхотеп II се роди майсторска композиция. Художникът нанесе фин слой гипс, върху който с въглен чертаеха строга мрежа от квадрати — канона на съвършените пропорции.
Хнумхотеп бе изобразен колосален — два пъти по-голям от слугите си. Тялото му бе изпънато в изключителна хармония: раменете обърнати анфас, краката и лицето — в профил. В ръцете си стискаше лъка, превърнат в символ на абсолютния контрол.
Около него, оградени от въжетата на мрежите, животните от пустинята бяха подредени в строго определени регистри. Ориксите, хиените, дивите бикове и птиците вече не бяха хаотична тълпа; те бяха опитомени от изкуството, класифицирани, подредени и замразени във вечността.
Това изображение не бе просто декорация или паметник на суетата. За древните египтяни изписаното върху стената ставаше реалност в отвъдния свят. Докато тази картина съществуваше, Хнумхотеп щеше да продължава да убива хаоса всяко утро. Всеки път, когато слънцето изгрееше, неговият рисуван образ щеше да опъва лъка отново и отново, гарантирайки, че пустинята никога няма да прекрачи прага на Долината.
Така ловът на Хнумхотеп премина от краткотрайния свят на плътта във вечния свят на камъка — победа на Реда над Хаоса, на Ма'ат над Исфет, запечатана с багри, които щяха да надживеят хилядолетията.
Глава V: Кабинетът на Управителя (Администрацията на Вселената)
Преди стрелата да полети, трябва да се изчисли цената на зърното.
В палата си в Менат-Хуфу, на броени мили от скалните ниши, Хнумхотеп не бе просто ловец, а висш бюрократ на Средното царство. Неговото утро не започваше с молитва, а с преглед на папирусните свитъци. Пред него коленичеха писарите с тръстикови писци за зад ушите и черни и червени мастилени таблетки.
— Шестдесет и осем лакти бе нивото на Нил при първия праг — рапортуваше главният надзирател на хамбарите. — Калта е дебела три пръста в долните ниви. Но в източните парцели, близо до сухото корито, пясъкът от пустинята е засипал два канала.
Хнумхотеп поглади късата си брада, избръсната по модата на двора в Ичтауи. — Ако пясъкът влезе в каналите, плевелите ще удушат ечемика. Ако ечемикът изсъхне, селяните няма да платят налога за храма на Амон. А ако храмът опразнеше скринитe си, боговете ще ни обърнат гръб. Пясъкът е първият агент на Сет. Преди да отидем в пустинята с лък, трябва да я спрем с мотика.
За Хнумхотеп светът бе строга конструкция от скачени съдове. Управлението на нома (провинцията) Ма-хедж изискваше желязна дисциплина. Той бе наследник на древна династия от местни владетели, които по времето на Първия преходен период бяха управлявали като независими царе. Но сега, при силната ръка на фараоните от XII династия — Аменемхет и Сенусрет — той трябваше да балансира между абсолютното подчинение на Двореца и собственото си суверенно достойнство.
Ловът бе неговият държавен манифест. Той бе демонстрация пред поданиците, пред писарите и пред самия фараон: „Аз контролирам границата. Хаосът няма да премине през моя ном.“
Глава VI: Тъканта на пустинята (В търсене на бестиария)
Пътят към високите плата на Дешрет не бе просто марш през горещ пясък. Той бе слизане в ада на Египетската география.
Слънцето бе достигнало зенита си — онова адско пладне, в което сенките изчезват под нозете и човек остава оголен пред окото на Ра. Пустинята тук не бе от меки златисти дюни, а хамада — сурова, червено-кафява скалиста пустош, покрита с кремъчни парчета, остър като бръснач чакъл и изсъхнали кори от древни, пресъхнали езера.
Свитата се движеше в пълна тишина. Меджайците — родени в тези безводни адски пространства — разпознаваха и най-малките знаци:
Вдлъбнатина в пясъка, оставена от ноктите на каракал;
Изпрехвърлени камъчета, където бе преминала рогата усойница — символ на внезапната, тиха смърт;
И най-важното: следите от разпорени корени, където дивите прасета и ориксите бяха търсили подземна влага.
„Виж, господарю,“ прошепна водачът Сор, сочейки към една скална ниша. „Там лежи сянката на хаоса.“
В нишата се бе подслонила хиена — животно, мразено и плашещо древните египтяни. Тя бе звярът, който изравяше гробовете, съществото без дом, чийто вик през нощта приличаше на демоничен смях. За разлика от лъва, който носеше благородната и жестока сила на слънцето, хиената бе чиста проява на Исфет — подлост, гнилоч и разлагане.
Хнумхотеп не използва лъка за нея. Той кимна на един от прислужниците, който носеше тежка дървена боздуганка с бронзов острие. С един точен, почти гнуслив удар, номархът смаза черепа на животното. То дори не трябваше да бъде преследвано; то бе просто изчистено от лицето на земята, както се избърсва петно от чист ленен платно.
Глава VII: Драмата в Сухото корито (Уади)
Истинският двубой обаче се разигра в теснината на Уади ел-Накл.
Тук скалите се издигаха на тридесет метра височина, създавайки естествен капан. Долу, подплашени от десетките викачи, които удряха бронзови тапири и викаха ритмично, се бяха скупчили десетки животни.
Това бе истински вавилонски хаос от рога, копита и козина:
[ СКАЛЕН ИЗДАТЪК - ХНУМХОТЕП II ]
│
├───> [ Мрежи и меджайски стрелци ]
│
└───> [ СКУПЧЕНА ДИВОЧ В ТЕСНИНАТА ]
├── Орикси (символ на непокорството)
├── Диви бикове (първична стихия)
├── Леопард (невидимата заплаха)
└── Птици (хаосът във въздуха)
Въздухът в дефилето бе толкова сгъстен от прах, пот и миризма на уплашени животни, че едва се дишаше. Леопард, притиснат към стената, скочи върху един от меджайците, разпорейки рамото му с един удар на ноктите си.
Хнумхотеп не трепна. Той изтегли втората си оръжие — хвърлятелна пръчка (throwstick), изработена от тежко, инкрустирано с фаянс абаносово дърво. С плавно, спираловидно движение на китката той я запрати през въздуха. Пръчката се завъртя като витло и счупи предния крак на леопарда точно в момента, в който той се готвеше за нов скок.
Веднага след това последваха стрелите. Хнумхотеп работеше с ритъма на машина. Неговите пръсти не грешаха:
Вземане на стрелата от тула;
Напасване на задната част към тетивата;
Изтегляне до ключицата;
Освобождаване.
Всяко движение бе изчистено от излишна емоция. Тук нямаше омраза към животните. Флоберовското наблюдение би разкрило, че Хнумхотеп изпълняваше функция, толкова студена и математическа, колкото е строежът на пирамида. Животните трябваше да умрат, защото те бяха неподредени. Тяхната смърт бе тяхната единствена възможност да влязат в космическата структура — като подчинени елементи.
Глава VIII: Магията на Пигмента (Раждането на фасадния мит)
Вечерта след лова, в работилницата на гробницата, въздухът бе тежък от миризмата на горящо сусамово масло и съхнещи бои.
Художникът Бакет — човек с гърбат нос и пръсти, завинаги оцветени в червено и синьо — смесваше съставките в малки глинени паници. Неговото изкуство не бе просто естетика; то бе опасна, висша магия (Хека).
— Ако изрисувам крака на орикса твърде близо до ръката на господаря, той може да го рани в Отвъдното — шепнеше Бакет на младия си чирак, докато стриваше малахит върху каменна плоча. — Защо тогава не изрисуваме животните вече мъртви, майсторе? — попита момчето.
Бакет го изгледа с презрението на стар майстор към невежа: — Защото ако ги изрисуваме мъртви, победата на господаря ще бъде еднократна. Тя ще е приключила. Ние трябва да го изрисуваме в мига преди и в мига по време на изстрела. Животните трябва да са живи и диви, но заплетени в мрежата. Така Хнумхотеп ще ги побеждава всяка вечер, когато слънцето слиза в Дуат (Подземното царство). Това е вечен лов.
Бакет взе писеца. Върху предварително разчертаната с червен цвят мрежа от 18 квадрата (стандартният канон за височината на човешкото тяло от петата до линията на косата), той започна да нанася контурите:
Очите на Хнумхотеп: Нарисувани уголемени, с изписан кафяв ирен и черна зеница, гледащи не към животните, а през тях — към вечността.
Тялото на номарха: Без нито една бръчка, без следа от пот или умора. Мускулите са загатнати с елегантни, почти графични линии. Той е идеализиран — той е самата държава.
Животните: Изрисувани с изумителен натурализъм. Всяко косъмче на газелата, всеки рог на орикса е препредаден с почти научна прецизност. Защо? Защото за да подчиниш Хаоса, трябва да го познаваш до най-малкия детайл.
+-----------------------------------------------------------------+
| СТЕНАТА НА ГРОБНИЦАТА В БЕНИ ХАСАН |
| |
| [ВЕЧНИЯТ КОСМОС (МА'АТ)] [ОБЛAСТТА НА ХАОСА (ИСФЕТ)] |
| ------------------------ --------------------------- |
| • Хнумхотеп (Голям размер) • Наплашени животни |
| • Праволинейна стойка • Хаотични, преплетени линии |
| • Йерархична хармония • Прах, рога, кървави петна |
| • Ясни, чисти цветове • Смесени, тъмни нюанси |
+-----------------------------------------------------------------+
ЕПИЛОГ: ПРАХЪТ И КАМЪКЪТ
Хилядолетия по-късно, когато ветровете са изтрили палата в Менат-Хуфу, а костите на Хнумхотеп II са се превърнали в шепа сива прах, стената в Бени Хасан все още стои.
Парадоксът, който Еко или Юго биха уловли с горчива усмивка, е следният: действителният лов — с неговата смрад на кръв, с извиците на ранените меджайци и жегата, която изгаря дробовете — отдавна е изчезнал. Но идеята за лова продължава да съществува.
Върху избледнялата мазилка номархът все така държи опънатия лък. Неговата стрела никога няма да напусне тетивата, но и ориксът пред него никога няма да избяга. В този замръзнал миг между движението и покой, древният египтянин постигна своето най-голямо прозрение:
Светът е спасен от хаоса не тогава, когато всички зверове са убити, а когато са поставени в правилния ред.
И докато скалата на Бени Хасан държи този образ, Ма'ат продължава да властва над пясъците.
Няма коментари:
Публикуване на коментар