Сцена от гробницата на Сети I, гробница KV17 в Долината на царете / Scene from the tomb of Seti I, tomb KV17 in the Valley of the Kings

 ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН

Това е стенна сцена от гробницата на Сети I, гробница KV17 в Долината на царете. Тя изобразява шестия час от Книгата на портите, където се намираме в най-дълбоката част на Дуат - Подземния свят. Това е мястото, където „ба“-тата на починалите се събират отново с телата си.

В средния регистър редица богове носят трупа на слънцето. Трупът обаче е невидим, както и всичко, с което влиза в контакт, така че виждаме само редица безръки мъже.

В горния регистър редица мъже носят дълги раздвоени пръчки (използвани за улов на змии), а пред тях е змията Апофис, един от главните врагове на Ра, държан в плен от редица мъже. Главите на онези, които Апофис е изял, изскачат от гърба му.

В долния регистър редица мумии лежат върху легло с форма на змия; те се готвят да участват във възкресението на слънцето.

This is a wall scene from the tomb of Seti I, tomb KV17 in the Valley of the Kings. It depicts the sixth hour of the Book of Gates, where we are in the deepest part of the Duat - the Underworld. This is where the "ba"s of the deceased reunite with their bodies.

In the middle register, a line of gods carry the corpse of the sun. The corpse is invisible, though, and so is anything it comes into contact with, so we just see a line of armless men.

In the top register, a line of men carry long forked sticks (used to catch snakes), and in front of them is the snake Apophis, one of the chief of Ra's enemies, held captive by a line of men. The heads of those whom Apophis has eaten pop out of his back.

In the lower register, a row of mummies lie on a snake-shaped bed; they are preparing to participate in the resurrection of the sun.

Мракът в най-дълбоката утроба на Дуат не бе просто отсъствие на светлина; той бе гъст, почти осезаем флуид, който тегнеше над душите като вековна вината. В този шести час на нощта, в самото сърце на долния свят, времето бе спряло своето земно бързане, за да се превърне в чиста вечност. Тук, където сенките на фараоните се сблъскваха с абсолюта, се решаваше съдбата на Вселената.

Часът на невидимото слънце

В средния регистър на това подземно седалище се разиграваше драма, лишена от човешка суета. Процесия от божества пристъпваше с тежка, ритмична стъпка. Бароковата пищност на земните кралства тук бе заменена от оголена, стряскаща метафизика. Те носеха трупа на слънцето – самия Ра в неговия момент на най-дълбока смърт и трансформация.

Но какво виждаше окото на смъртния, дръзнал да погледне към стената на KV17? Нищо. Трупът на бога бе толкова наситен с първична святост, че ослепяваше самото пространство. Всичко, до което се докоснеше, изчезваше за сетивата. Носачите пристъпваха като призраци – редица от безръки мъже, чиито крайници бяха погълнати от невидимата субстанция на божественото тяло.

„В това се крие върховният морал на историята,“ би прошепнал тук проницателният наблюдател на човешката комедия. „Най-великите истини и най-тежките товари на този свят винаги остават невидими за тълпата. Ние виждаме само онези, които ги носят, осакатени от тежестта на дълга си.“

Борбата на титаните и вечното наказание

Ако погледът се издигнеше нагоре, пред него се разкриваше сцената на вечния човешки и божествен дуел с хаоса. В горния регистър атмосферата бе нажежена от сдържана ярост. Мъже с сурови, изсечени лица стискаха дълги раздвоени пръчки – инструменти за улов на влечуги, но и символи на хладнокръвния разум, възпиращ безумието.

Пред тях се гърчеше Апофис. Великият враг, космическото чудовище, което всяка нощ се опитваше да погълне светлината и да върне света към първичния океан Нун. Змията бе уловена, притисната от редица безстрашни пазители на реда. Но нейният триумф и нейният грях бяха запечатани в самата ѝ плът: от гърба на чудовището изскачаха главите на онези, които то бе изяло. Това бе брутална, готическа картина на възмездието – грехът не можеше да скрие своите жертви; те пробиваха обвивката на палача си, викащи за справедливост в безкрайната нощ.

Леглото на възкресението

Ниско долу, в праха на подземното царство, лежеше надеждата. В долния регистър, върху дълго легло с формата на змия, бяха подредени мумиите на праведните. Те не бяха мъртви в земния смисъл на думата; те бяха в състояние на свещено очакване. Ба-тата – летящите души – се спускаха обратно, за да се слеят с изсушените от пустинята тела.

Това бе философията на прераждането, облечена в плът и бинтове. Тези фигури чакаха първия лъч на невидимото слънце, за да разчупят оковите на смъртта и да участват във възкресението на космоса. Всяка мумия бе монумент на волята за живот, надмогнала разложението.

Сюжетът на вечната нощ

В тази зала на сенките, Сети I, облечен в бели ленени дрехи, пристъпи напред. Той не бе просто крал; той бе съдник и свидетел. Зад него стоеше неговият везир, чието сърце трепереше пред хладната, геометрична точност на подземния морал.

„Виж ги,“ промълви фараонът, сочейки безръките носачи. „Те носят светлината, която не виждат. Така и ние на земята градим империи, чийто истински смисъл ще разберем едва тук, в шестия час.“

В този момент Апофис изсъска, гърбовете на пазителите се опънаха като струни, а мумиите долу извърнаха бавно глави към изгрева, който тепърва предстоеше. Светът бе спасен за още един час, заключен в камъка на Долината на царете, чакащ вечността да отвори своите порти.

Част I: Входът в Авалон на пустинята

Светлината на маслената лампа трептеше, хвърляйки дълги, измъчени сенки по варовиковите стени на коридора, който се спускаше право в утробата на тиванската скала. Тук, в гробница KV17, въздухът имаше специфичен вкус — вкус на застояла вечност, на сух прах и скъпоценни смоли, които бяха останали недокоснати от капризите на времето, докато горе, на повърхността, империи изгряваха и угасваха като искри в ковашка пещ.

Сети, царят, чието име значеше „Принадлежащ на Сет“, пристъпваше с бавна, почти религиозна предпазливост. Ленената му туника, чиста и бяла като платното на новороден платноходец, шумолеше тихо при всяка стъпка. Зад него, с тетрадка от папирус в ръка и тръстиково перо зад ухото, вървеше Аменмес — неговият везир и главен архитект на царското безсмъртие. Аменмес не бе просто чиновник; той бе философ на формата, човек, който вярваше, че геометрията е езикът, на който боговете пишат своите закони.

— Виж, Аменмес — промълви Сети, спирайки пред прага на Златната стая, където стените бяха покрити с релефи от Книгата на портите. — Тук сме в шестия час. В средата на пътуването, където нощта е най-черна, а надеждата е само абстракция.

Пред тях се разкриваше сцената на Дуат — един подземен свят, изграден със студената, математическа прецизност на съдебна зала и същевременно с мистичния ужас на средновековна катедрала.

Часът на невидимата тежест

В средния регистър на стената се дипли бруталната и велика комедия на божествения дълг. Редица от мъже пристъпваха в перфектен, почти военен синхрон. Но нещо в тях смразяваше кръвта на страничния наблюдател. Те нямаха ръце. Раменете им завършваха с гладки, отсечени линии, сякаш плътта им бе изтрита от самото пространство.

— Това са носачите на Слънцето — прошепна Аменмес, приближавайки лампата до стената. Пигментите от стрити полускъпоценни камъни блеснаха под жълтата светлина. — Те носят трупа на Ра. Но Ра в този час е чиста, концентрирана божественост. Той е самата същност на битието, оголена от блясък. Неговата маса е толкова всепроникваща, че изтрива всичко, което се докосне до нея.

Сети прокара пръст на милиметър от камъка, без да го докосва. — Това е върховният морал на властта, Аменмес. На земята аз нося короната на Двете земи. Народът вижда златото, вижда процесиите, вижда блясъка на войската ми. Но никой не вижда истинското тяло на държавата — онази невидима, смазваща тежест на отговорността, която изяжда ръцете на онези, които я носят. Ние сме безръки носачи, осъдени да влачим товар, който никой смъртен не може да зърне.

В тази метафора се криеше цялата философия на Стендал и Балзак, пренесена хилядолетия назад: индивидът, смазан от институцията, която сам е призован да поддържа. Носачите не стенеха; лицата им, профилирани с хладна египетска строгост, изразяваха само едно — абсолютно, фаталистично подчинение на космическия ред.

Горният регистър: Войната с Хаоса и Гракховата ярост

Над безръките носачи сцената се променяше рязко. Тук атмосферата бе наситена с напрежението на бойно поле минути преди сблъсъка. Мъже с изпънати мускули и сурови изражения стискаха дълги раздвоени пръчки. Това бяха укротителите на змии — метафизичните жандарми на Дуат.

Пред тях, извиваща се в конвулсии на злоба и безсилие, лежеше Апофис. Великият червей, олицетворението на ентропията, на разрухата и на моралния разпад. Но този път чудовището бе пленено. Редица пазители го държаха с дебели, невидими за простото око въжета на волята.

Но истинският ужас на релефа, неговата готическа, Ековска дълбочина, се криеше в гърба на змията. От люспите ѝ, като чудовищни кълнове, израстваха човешки глави. Това бяха онези, които Апофис бе погълнал през вековете — предателите, слабите, грешниците, които бяха допуснали хаосът да влезе в душите им.

— Виж ги — каза Сети, и в гласа му прозвуча мрачната нотка на Толстоевия морал. — Грехът не остава погребан. Апофис ги е изял, мислейки, че ги е скрил в утробата на забравата. Но в шестния час, пред лицето на истината, престъплението става видимо. Тези глави, изскачащи от гърба му, са неговият собствен затвор. Ние сме направени от онова, което унищожаваме. Палачът е обречен да носи телата на своите жертви пред съда на вечността.

Това бе сблъсък на принципи: редът (Маат), представен от мъжете с пръчките, срещу вечния стремеж на вселената към разпад. Борба, която се водеше не с мечове, а с постоянството на духа.

Долният регистър: Спящите титани и обещанието за утрешния ден

Най-долу, близо до пода, където се събираше хладният въздух на гробницата, сцената утихваше в предсмъртна и същевременно предрождествена тишина. Върху легло, чиято рамка бе извита като тялото на пазителна змия, лежаха мумии.

Те бяха подредени с прецизността на войници в казарма преди зазоряване. Около тях летяха ба — птиците с човешки глави, душите, които търсеха своите земни обвивки. Това бе моментът на великото воляво усилие. Тези тела не чакаха просто милост; те се подготвяха да участват в акта на космическото възкресение.

— Дюма би видял тук заговорници, чакащи сигнала за революция — усмихна се тъжно Сети, а очите му отразяваха пламъка на лампата. — Но това е по-дълбоко от всяка земна конспирация. Това е бунтът на материята срещу смъртта. Тези мумии, обвити в лен, са свили юмруци под бинтовете. Когато невидимото слънце премине над тях, те ще поемат от неговата скрита топлина. Те ще станат горивото, което ще изтласка лодката на Ра извън източния хоризонт.

Аменмес кимна и записа нещо върху папируса. — Идеята за възкресението, господарю мой, не е утеха за слабите. Тя е дълг за силните. Ние не умираме, за да почиваме. Ние умираме, за да се прегрупираме.

Епилог на стената

Двамата мъже стояха в тишината на KV17, заключени между четирите регистъра на вселенската драма. Над тях бе борбата с чудовището, пред тях — невидимият бог, под тях — армията на възкръсващите.

Сети вдигна ръка и за първи път докосна стената, усещайки хладината на варовика, който бе поел труда на стотици каменоделци. В този шести час на нощта, в най-дълбоката точка на Дуат, той разбра, че историята на човечеството не се пише на бойното поле, нито в златните зали на Мемфис. Тя се пишеше тук, в тъмното, където всеки човек трябваше да реши: дали ще бъде безрък носач на светлината, пазител с раздвоена пръчка, или просто глава, изскачаща от гърба на собствените си илюзии.

Лампата угасна, но образите останаха да живеят в тъмнината, чакайки следващия час.

Преминавайки от коридорите на гробницата към по-дълбоките ѝ части,

В края на краищата, единственият истински грях на Апофис бе неговата поразителна липса на вкус. Да погълнеш толкова много души, само за да ги оставиш да изникнат от гърба ти като вулгарни орнаменти по зле ушита дреха, е проява на най-висш естетически провал. В Дуат, както и в салоните на Мемфис, повърхността е всичко; онези, които се опитват да разчетат скритото под нея, го правят на свой собствен риск.

Светлината на лампата угасна с финеса на актьор, който знае точно кога да напусне сцената. Безръките богове продължиха своя безкраен марш, уморени не от тежестта на невидимото слънце, а от ужасяващата монотонност на своя дълг. Има нещо дълбоко прозаично в това да спасяваш вселената всяка вечер по един и същи начин.

Мумиите долу, положени с толкова изящна симетрия върху змийското си ложе, разбраха най-важната тайна на шестия час: че истинското възкресение не е триумф на духа над плътта, а просто най-добрият начин да смениш тоалета си за следващия прием на зората. Смъртта не е краят на романа; тя е просто досадна пауза между две много по-интересни глави, написана от божество, което очевидно страда от липса на въображение.