Сцена от една от портите на храма на Птах в Карнак показва един от Птолемеите във формата на сфинкс / Scene from one of the gateways of the Temple of Ptah at Karnak shows one of the Ptolemies in the form of a sphinx

 

ИЛИЯНА БЕНИНА   НИКОЛА БЕНИН

Тази сцена от една от портите на храма на Птах в Карнак показва един от Птолемеите във формата на сфинкс, носещ Двойната корона на Горен и Долен Египет, предлагащ буркан (с мехлем?) на Птах. Над сфинкса на царя е изобразен крилат слънчев диск с уреус, придружен от текста „Бехдети, Великият Бог, Господар на небето“. Птах носи украшение за глава от плоски овнешки рога, слънчев диск, щраусови пера и уреи.

This scene from one of the gateways of the Temple of Ptah at Karnak shows one of the Ptolemies in the form of a sphinx wearing the Double Crown of Upper and Lower Egypt, offering a jar (of ointment?) to Ptah. Above the sphinx of the king is a winged solar disk with a uraeus, accompanied by the text "Behdeti, the Great God, Lord of the Sky". Ptah wears a headdress of flat ram's horns, a solar disk, ostrich plumes, and uraei.

На този свят съществуват паметници, в които човешката суета се съюзява с божественото, за да измами неумолимото време. Портата на храма на Птах в Карнак беше точно такова място – хладно, пресметливо изявление на властта. Слънцето на Египет, подобно на безмилостен лихвар, заливаше с тежка, златна светлина барелефа, където един от наследниците на Александър Велики – грък по кръв, но фараон по амбиция – бе заповядал да го изсекат в камъка.

Каква ирония на съдбата! Този Птолемей, чиито прадеди бяха свикнали с леките мрамори на Атина, тук бе приел формата на сфинкс. Лъвското тяло, символ на бруталната сила, завършваше с хладното, пресметливо лице на македонски интригант. Върху главата му тежеше Пschent – Двойната корона на Горен и Долен Египет, обединяваща две земи, които той владееше не по право, а по силата на меча и златото.

С предните си лапи, превърнати от скулптора в странни, почти човешки крайници, сфинксът-цар протягаше към бога Птах малък, изящен буркан. В този съд се криеше скъпоценен мехлем – мадет. Това не беше просто религиозен дар; това беше чиста проба политическа транзакция. С този парфюмиран зехтин царят купуваше благословията на египетското жречество, най-корумпираната и затворена каста на античния свят. На заден план, в сенките на пилона, се усещаше миризмата на истинския Египет: тиня, тамян и онази хладна, застояла миризма на злато, която съпътстваше залеза на всяка велика империя.

Птолемей не вярваше в Птах. Как би могъл един престолонаследник, възпитан в духа на аристотеловата логика, да се кланя на божество с вид на мумия? И все пак, застанал пред тежката порта на храма, той съзерцаваше собственото си изображение с хладно задоволство. Това беше триумф на чистата калкулация над суетата.

Релефът го показваше като сфинкс – поза, която изискваше пълно самообладание. Да потиснеш човешкото у себе си, да се скриеш зад маската на митично чудовище, за да спечелиш провинцията! Короната на Долен и Горен Египет стоеше на главата на сфинкса с геометрична точност. Но истинският шедьовър на сцената беше бурканът с мехлем, който той подаваше на бога.

„Ето с какво се купува вечността,“ мислеше си Птолемей, докато жреците пееха своите монотонни химни. Този буркан с благовония беше символ на неговото лицемерие, издигнато в ранг на държавно изкуство. Той предлагаше на Птах аромата на предаността, докато в ума му прехвърчаха мисли за следващия данък върху зърното и за наемниците, които трябваше да плати. В очите на сфинкса, ако човек се загледаше по-внимателно, нямаше религиозен екстаз. Имаше само гордост – гордостта на един млад мъж, който е измамил цяла нация, карайки я да вярва, че нейният завоевател е нейният бог.

Вечерният здрач се спускаше над величествения Карнак, хвърляйки дълги, мистериозни сенки между колонадите, когато процесията спря пред портата на Птах. Тук, изсечен в самия розов гранит, който бе преживял векове на слава и разруха, стоеше монументалният образ на Птолемеевия владетел – вечен страж на свещените тайни.

Каква великолепна гледка за любителя на древните предания! Владетелят бе изобразен не като простосмъртен, а в страховитото и благородно величие на сфинкса. Неговите лъвски лапи бяха стъпили здраво върху свещената земя, а на челото му блестеше Двойната корона – червената митра на Севера и бялата тиара на Юга, символи на една разделена страна, събрана отново под неговия скиптър.

В ръцете си този царствен звяр държеше алабастров съд, съдържащ най-редките мехлеми от Пунт, чиято цена надхвърляше теглото им в сребро. С жест, изпълнен с антично достойнство и рицарско преклонение пред висшите сили, сфинксът поднасяше този дар на Птах – Великия архитект на вселената. Меката светлина на факлите караше гравираните йероглифи наоколо да оживяват, сякаш самите духове на старите фараони шепнеха одобрението си за този акт на благочестие и царствен блясък, който свързваше миналото на Египет с неговото ново, елинистично бъдеще.

Пред огромната, студена порта на Птах, издигната от Птолемеите, цареше онази изкуствена, тържествена тишина, която винаги съпътства делата на силните на деня. На стената беше изсечен сфинкс. Този сфинкс имаше лицето на царя и носеше тежката, сложна Двойна корона на Горен и Долен Египет. Той протягаше някакъв буркан с мехлем към фигурата на бога.

Всичко в тази сцена – от сложните гънки на короната до прецизно изваяния съд – говореше за огромен, прахосан човешки труд. Стотици роби бяха плакали и умирали под камшиците в кариерите на Суен, за да може един цар, пълен с предразсъдъци и егоизъм, да увековечи своята лъжа в камък. Сфинксът предлагаше мехлем на бога, сякаш на Твореца на вселената му беше нужен ароматен зехтин, изцеден от ръцете на бедни селяни!

Покрай портата мина един стар египетски чистач с напукани от работа ръце. Той дори не погледна към барелефа. За него този Птолемей, маскиран като лъв и бог, не значеше нищо. Старецът знаеше, че хлябът е скъп, че децата му гладуват и че никакъв мехлем, поднесен от сфинкс на измислен бог, няма да спре водите на Нил, нито ще донесе мир в душата на човека. И в тази проста, неизречена мисъл на бедняка имаше много повече истина и вечност, отколкото в целия този тежък, мъртъв гранит, с който царете се опитваха да скрият своята преходност и грях.

За да разбере човек готическата катедрала, трябва да познава средновековния буржоа; за да разбере пък тази порта на Птах в Карнак, човек трябва да вникне в счетоводните книги на Птолемеите. Тази величествена структура не е родена от вяра, тя е родена от дълг и политическа спекулация. Архитектурата тук е просто монументален параван, зад който се крие сложна мрежа от интереси, точно както зад лъскавата фасада на някоя парижка банкова къща се крият десетки фалити.

Погледнете този барелеф – слънцето пада върху него под ъгъл, който разкрива всяка резка, оставена от длетото на бедния нубийски каменоделец, на когото са плащали по три мерки ечемик на месец. Тук е изобразен Птолемей – вероятно Филопатор или може би Евергет, – но за историята на човешките страсти името няма значение; той е Типът. Той е заел позата на сфинкс. Каква физиологическа метаморфоза! Човешката глава, с онази характерна за македонците нервна линия около устните и леко изпъкнала брадичка – признак на фамилна упоритост, – преминава в мощното, налято с мускули тяло на лъв. Това е съвършеният символ на абсолютизма: интелектът, впрегнат в служба на хищническата сила.

Върху главата на това същество тежи Псхент – Двойната корона. Скулпторът е предал с поразителна точност текстурата на камъка, имитиращ бялото кече на Горния Египет и червената тръстика на Делтата. Тя стои толкова неестествено върху гръцките къдрици на владетеля, колкото перука от епохата на Луи XIV върху главата на дивак. Но истинският център на тази композиция, точката, в която се пресичат всички линии на финансовия и религиозен интерес, е малкият съд, който сфинксът държи с предните си лапи.

Това е буркан с мадет – свещеният мехлем, чиято рецепта се пази в тайните лаборатории на храма в Едфу. Един флакон от това вещество струва колкото издръжката на три кавалерийски полка за половин година. Той съдържа мас от свещен бик, зехтин от първо пресоване, внесен от Либия, канела от индийските пазари и смирна, за която арабските търговци са пролели кръв. Като предлага този съд на Птах – бога на занаятите и сътворението, застинал в своята вторачена, подобна на мумия неподвижност – Птолемей всъщност казва на жреците: „Вземете този лукс, вземете този монопол върху парфюмите, оставете ми правото да събирам данъка върху солта и дайте на моите кораби благословията на Амон.“ Това е сцена на висша корупция, превърната в свещено изкуство. Наоколо въздухът е тежък, мирише на застояла вода от Нил, на сух пясък и на онзи специфичен аромат на скъпо гниене, който винаги лъха от олтарите на залязващите империи.

На 15-ти август, под едно небе с цвят на нажежено желязо, младият Птолемей посети храма на Птах. Той беше в лошо настроение; сутринта бе получил писмо от Александрия, което го известяваше за нови интриги в двора, водени от майка му. Разходката до Карнак беше чиста проба политическо задължение, досадно като официален прием при австрийския посланик.

Той спря пред новия пилон, за да разгледа работата на придворния архитект. Релефът беше завършен. Портретът му като сфинкс беше отличен пример за това какво може да постигне суетата, когато е ръководена от хладен разум.

„Тази поза е изключително удобна,“ помисли си той, докато оправяше леката си ленена туника, която едва го спасяваше от адската жега. „Като лъв аз нямам нужда да обяснявам мотивите си. Лъвът не дава сметка на никого, той просто разкъсва.“

Очите му се спряха на Двойната корона. Какъв абсурден предмет, роден от суеверието на тези варвари! И все пак, тя му осигуряваше послушанието на два милиона души. Скулпторът бе уловила изражението му – същата тази хладна, леко пренебрежителна усмивка, с която той подписваше смъртни присъди или приемаше ухажванията на придворните дами. Но детайлът, който най-много го забави, беше бурканът с мехлем. Това беше неговата лична идея, неговият дипломатически ход.

Предлагайки този буркан на Птах, той показваше на местното население, че приема техните глупави ритуали. В действителност, това беше сделка, сключена с върховния жрец Керуб преди три месеца в една затъмнена стая, където се говореше повече за проценти от реколтата, отколкото за богове. Птолемей знаеше, че Керуб е суетен и лаком за скъпи мазила; барелефът просто легитимираше този подкуп пред очите на тълпата.

„Те мислят, че се кланям на техния бог,“ каза си младежът, докато се обръщаше към своя адютант с кратка, суха заповед да подготвят конете за връщане. „А аз просто смазвам колелата на машината, която ги угнетява. Колкото по-ароматен е мехлемът, толкова по-тихо работят веригите.“ В ума му нямаше място за мистика; имаше само сухо удоволствие от добре изиграния ход.

Слънцето, този велик и огнен суверен на Изтока, бавно потъваше зад либийските хълмове, хвърляйки последните си пурпурни и златни лъчи върху величествените пилони на Карнак. В този уединен и тържествен час, когато дори ветровете над Нил изглеждаха утихнали от почит, пред портите на малкия, но пресветъл храм на божеството Птах се разкриваше гледка, способна да изпълни със свещен трепет сърцето на всеки истински antiquary.

Там, върху величествената порта, издигната по волята на македонските царе, се издигаше барелеф с поразително величие. Владетелят на Египет бе изобразен в старинния и загадъчен образ на сфинкс – същество, обединяващо в себе си царствената доблест на пустинния лъв и високия разум на човека. Мускулите на мощните му лапи бяха напрегнати, готови за скок в защита на вярата, но тялото му почиваше в съвършено, царствено спокойствие върху гранитния постамент.

Главата на този величествен полубог бе увенчана с двойния символ на властта – Псхент. Бялата корона на Горното царство, напомняща по форма шлемовете на нашите древни рицари, се издигаше гордо, обгърната от червения венец на Долната земя, чиито резбовани орнаменти имитираха листата на папируса. Това бе същата корона, която бяха носили Рамзес Велики и Тутмос, и сега тя блестеше на челото на чуждоземния принц като знак, че истинското благородство няма родина, а принадлежи на целия свят.

С жест на безкрайно изящество и рицарска куртоазия, която би подхождала на най-изтъкнатия паладини на Ричард Лъвското сърце, сфинксът-владетел протягаше напред фино изработен съд от чист алабастър. В този буркан, според преданията на старите жреци, се съхраняваше благовонен балсам, дестилиран от най-редките цветя на Изтока – дар, предназначен да умилостиви Птах, Великия майстор на формата и занаятите. Сенките на вечерта преминаваха по барелефа, и в играта на светлината изглеждаше, че алабастровият съд наистина излъчва слаб, небесен аромат, а очите на сфинкса гледат към бъдещето с надеждата, че този акт на благочестие ще запази името му неопетнено в аналите на времето.

Когато се вгледаш в тази огромна, сива каменна порта, която Птолемеите бяха построили в Карнак, изпитваш едно особено чувство на умора и отвращение. Цялата стена беше покрита с плитки, прецизно изрязани линии, изобразяващи царя под формата на сфинкс. Този сфинкс имаше изкуствено, застинало лице, лишено от всякакъв жив човешки израз – лице, каквото имат само хората, свикнали да заповядват и никога да не мислят за последствията от своите заповеди. На главата му бе поставена огромна, сложна корона, която сигурно би била страшно тежка и неудобна, ако беше истинска; но в камъка тя просто стоеше там, като тъп символ на това, че този един човек притежава земята и живота на хиляди други.

Сфинксът държеше буркан с някакъв мехлем, който предлагаше на фигурата на бога Птах. Всичко това беше направено с цел да се внуши на хората нещо необикновено, божествено и важно. Но в действителност нямаше нищо важно. Този буркан с мазило беше символ на онази страшна, изкуствена лъжа, в която живееха тогавашните управници. Царят, който прекарваше дните си в пиянство, разврат и интриги в Александрия, искаше да вярва – и да накара другите да вярват, – че неговият най-важен дълг е да даде малко мазнина на една каменна фигура.

На десет крачки от портата, в прахта, седеше едно малко момче, син на един от пазачите на храма. То беше босо, ризата му беше скъсана и мръсна, а по лицето му се стичаше пот. То държеше в ръцете си малко парче сух ечемичен хляб и го дъвчеше бавно, с удоволствие, като се оглеждаше наоколо с големите си, живи очи. То не гледаше към сфинкса, нито към короната, нито към буркана с мехлем. За това дете истинският свят не беше в този мъртъв, горд гранит, който възхваляваше един отдавна умрял егоизъм. Неговият свят беше в сладостта на хляба, в топлината на слънцето върху кожата му и в любовта на майка му, която го чакаше в тръстиковата колиба край реката. И в това просто момче, в неговия глад и неговия живот, имаше хиляди пъти повече от истинския Бог и истинската правда, отколкото във всичките Птолемееви порти, сътворени от суета и поддържани от робство.

За да разчетеш този портал, е необходимо да притежаваш ключа към един среднощни лабиринт от семиотични референции. Пред нас не стои просто камък, а textus – текст, в който всяка резка е знак, препращащ към друг знак в една безкрайна верига от умишлени мистификации. Сцената на Птолемей-сфинкс е само повърхността; истинската енигма се крие в "текста-храм", който я обгражда.

Погледнете нагоре. Дискът разперва крила над сфинкса като гигантски космически щит. Това е Бехдети – Хорус от Едфу, „Великият Бог, Господар на небето“. Каква изящна политическа теология! Македонският Птолемей, който носеше короната Псхент и предлагаше своя буркан с мехлем на Птах, не е просто фигура; той е синтактична единица. Уреусът на диска се спуска, за да се слее с уреуса на короната на сфинкса. Знакът казва: „Властта на земята е легитимирана от властта на небето, а тази легитимност е потвърдена от древните богове на Карнак.“ Цялата сцена, от лапите на сфинкса до рогата на Птах, е едно полифонично божество, където всяка част е код.

И ето го, самият Птах. Скулпторът е натрупал върху главата на бога на занаятите цяла библиотека от символи: овнешки рога (Амон), слънчев диск (Ра), щраусови пера (Маат), уреи. Това не е просто Птах; това е Птах-Амон-Ра-Маат, едно синкретично творение на александрийските теолози. И всичко това е обгърнато от текста-храм, който е едновременно граница и обяснение. Сфинксът предлага мехлем на тази акумулация от символи, но мехлемът е течният медиатор между човека-звяр и бога-вселена. Това не е религия, драги ми читателю. Това е семиотична опера, изсечена в гранит, където либретото е написано от жреците, а сметката е платена от държавната хазна. 

Нека нашият въображаем пътешественик спре за миг и се вгледа в горната част на тази монументална порта, където изкуството на древните египтяни достигна своя триумф в областта на сакралната хералдика. Над главата на царствения сфинкс се разгръщаше крилатият слънчев диск на Бехдети. Крилата му бяха разперени в жест на абсолютна закрила, а всяко перо бе така фино изваяно в гранита, сякаш бе истинско оръжие на небесен страж. От самия център на диска се спускаше страховитият уреус – свещената кобра, символ на царското правосъдие и божествения гняв, която сякаш бдеше над Двойната корона. Надписът, издълбан с ясни и дълбоки йероглифи, гласеше безкомпромисно: „Бехдети, Великият Бог, Господар на небето“ – титла, която би накарала всеки рицар от Средновековието да преклони глава.

Но пред този небесен щит стоеше самият Птах – богът, чийто авторитет бе по-стар от самата история. Начинът, по който бе украсена главата му, предизвикваше истинско възхищение у познавача на древните костюми. Скулпторът бе поставил върху мумията сложна прическа, започваща с плоските, извити рога на свещения овен – символ на първичната творческа сила. Между тях почиваше сияйният слънчев диск, обгърнат от високите щраусови пера на Истината, които се издигаха нагоре като пищни плюмажи на рицарски шлем по време на турнир. Цялата тази композиция бе завършена от допълнителни уреи, които се извиваха в основата на перата.

Пред това божество, обсипано със символи на космическа власт, Птолемей в своя лъвски облик изглеждаше едновременно като могъщ васал и като смирен молител. Той протягаше своя алабастров буркан с мехлем с почит, която показваше, че дори най-могъщите владетели на земята трябва да признаят суверенитета на Небето. Цялата сцена е обгърната от текста-храм, който е като хералдически кодекс, потвърждаващ всяко движение и всяка корона.

В този барелеф от Карнак има нещо, което напомня за дипломатическа среща на най-високо равнище между две цивилизации, които се преструват, че се разбират, докато всъщност просто спазват протокола. Птолемей, този умен и малко уморен грък, е разбрал, че за да управляваш Египет, трябва да станеш част от неговия декоративен сън. Той се е превърнал в сфинкс и е сложил Двойната корона – една доста тежка шапка за човек, възпитан в скептицизма на Александрия.

За да бъде илюзията пълна, над него е поставен крилатият диск на Бехдети, придружен от титлата „Великият Бог, Господар на небето“. Това е официалното комюнике на правителството: царят е защитен отгоре. Уреусът на диска бди над уреуса на короната – двойна застраховка срещу бунтове в Делтата. А Птах го приема, натоварен с цялата тежест на своята иконография: плоски онешки рога, слънчев диск, щраусови пера, уреи. Цялата сцена, обгърната от текста-храм, е един затворен свят от символи. Птолемей подава своя буркан с мехлем с почит, която показва, че дори най-могъщите владетели на земята трябва да признаят суверенитета на Традицията. Мехлемът ще се изпари, но докато камъкът издържа, играта си заслужава да бъде играна с финес и стил.

Погледнете отново това изображение, но този път с лупата на средновековен инквизитор или съвременен криптолог. Пространството не е просто плоскост – то е организирано като йерархична матрица на внушението. Вляво, застинал в строгия профил на вечността, стои бог Птах. Той е затворен в своята традиционна обвивка на мумия – неговото тяло е чиста линия, лишена от плът, защото Богът не е биология, той е Функция. Неговата ръка държи скептъра Уас, увенчан със символа на стабилността Джед и живота Анх. Но истинската иконографска драма се разиграва на главата му. Рогата не са просто овнешки – те са хоризонталните, набраздени рога на стария нилски коч Ovis longipes paleoaegyptiacus, символ на първичното преливане на жизнени сокове, върху които е кацнал слънчевият диск. Над диска се издигат двете щраусови пера на Маат, хвърлящи сянка върху симетрично разположените кобри. Това не е просто шапка; това е визуален трактат по космогония, претоварен с цитати, за да респектира нашественика.

И как отговаря нашественикът? Птолемей се е разположил в хоризонтала на сфинкса. Той заема долната половина на релефа, неговата лъвска опашка е изящно извита около хълбока му, а предните му крайници са изпънати напред върху платформа, украсена с декоративен фриз от нилски лилии. Но вижте картушите! Точно над гърба на сфинкса, скулпторът е разположил два вертикални овала. Първият съдържа титлата „Иуенет Кереб Мери-Птах“ – „Наследникът на Избрания от Ра, Възлюбеният на Птах“, а вторият – елинистичното име, преведено на езика на Тота. Това е лингвистичен капан. Гръцкият монарх е затворен в картуша, точно както е затворен в лъвското тяло.

Но най-вълнуващ е пространственият триъгълник на погледите и даровете. Сфинксът не просто държи съд; той предлага „уаж“ – буркан с конична форма, съдържащ зелен мехлем от малахит и скъпоценни смоли, предназначен за „отваряне на очите и устата“ на бога. Точно над този жест на подчинение, в десния ъгъл на композицията, се спуска крилото на Хорус Бехдети. То не е просто там – то балансира теглото на Птах вляво. Дискът е гравиран с три слоя пера: махови, покривни и пухени. От него излиза уреус, който е огледален образ на уреуса върху Двойната корона на царя. Това е симетрия на сплашването. Текстът „Бехдети, Великият Бог, Господар на небето“ е изсечен с дълбоки, резки йероглифи, чиито хладнокръвни птици и слънца затварят композицията отгоре. Това е затвор от знаци, в който Птолемей е едновременно пазач и вечен затворник.

Когато анализираме този релеф, ние всъщност съзерцаваме раждането на един политически мит, фиксиран в пясъчника с прецизността на съдебен протокол. Птолемей е разбрал, че чистата сила е вулгарна; тя се нуждае от естетическа легитимация. Затова той се съгласява да бъде изобразен като сфинкс – една метаморфоза, която за един грък, възпитан в салоните на Александрия, сигурно е изглеждала малко варварска, но изключително ефикасна.

Погледнете иронията на детайла. Над гърба му са поставени два картуша – това са неговите нови, египетски паспорти. Без тях той е просто македонски генерал; с тях той е син на Ра. Той подава своя съд с мехлем на Птах с вниманието на банкер, който инвестира в стабилни, макар и малко скучни държавни облигации. Птах, от своя страна, го посреща с цялата тежест на своя космически гардероб: тези плоски рога, този огромен диск и щраусовите пера са символите на една институция, която е преживяла тридесет династии и няма намерение да се впечатлява от един гръцки младеж с амбиции.

И за да бъде измамата пълна, над цялата тази дипломатическа сцена е поставен крилатият диск на Бехдети. Надписът „Великият Бог, Господар на небето“ е официалният печат върху договора. Уреусът се спуска от небето, за да целуне уреуса на царската корона, създавайки илюзията за перфектна хармония между Космоса и Държавата. Това е прекрасна театрална постановка. Птолемей знае, че мехлемът в буркана ще свърши, жреците знаят, че неговото благочестие е фалшиво, а крилатият диск над тях мълчи с вековното безразличие на камъка. Но за поданиците, които минават през тази порта, това е Истината – ароматизирана, коронована и изсечена за вечността.

Какъв изящен абсурд! Да посветиш живота си на мисълта, че камъкът може да бъде умилостивен с парфюм. И все пак, единственото истинско нещо в целия този Карнак не е Птолемей, нито неговата скучна Двойна корона, а самият буркан с мехлем. Изкуството винаги е по-истинско от живота, защото животът е твърде зает да бъде реален, за да бъде красив.

Този гръцки цар, преструващ се на сфинкс под крилата на Бехдети, е разбрал най-висшата тайна на дендизма: ако не можеш да бъдеш бог, поне се облечи като такъв. Неговата измама е възхитителна, защото е напълно безполезна. Мехлемът отдавна е изсъхнал, кобрите на Птах не хапят никого, а „Господарят на небето“ е просто добре балансирана фраза, изсечена от неграмотен майстор. Но каква прекрасна маска! Обществото винаги прощава на престъпниците, но никога не прощава на онези, които не знаят как да носят своите маски с финес.

Истинският грях на Птолемей не е, че е измамил Египет, а че е позволил на времето да го запечата в профил. Профилът е толкова ограничаващ – той показва само едната страна на суетата ни. Но тук, на тази порта, където Бехдети разперва крилата си над вечността, ние виждаме най-висшия триумф на Стила. Светът е сътворен, за да завърши като красив барелеф. Царете умират, империите се разпадат на прах, но една перфектно изваяна лъвска опашка и няколко щраусови пера върху главата на една мумия остават, за да ни напомнят, че единственото нещо, което си заслужава да бъде спасено от греха на съществуването, е чистата, безцелна Форма.