Сцена на стената на гробницата на Пашеду, гробница TT3 в Дейр ел-Медина / Scene on the wall of the tomb of Pashedu, tomb TT3 at Deir el-Medina

 ИЛИЯНА БЕНИНА  НИКОЛА БЕНИН

Тази малка сцена на стената на гробницата на Пашеду, гробница TT3 в Дейр ел-Медина, показва Пашеду и съпругата му Неджмет-бехдет в лодка, извършващи символичното поклонение до Абидос, мястото на погребението на Озирис, което всеки египтянин се е надявал да направи.

Пашеду и Неджмет-бехдет са седнали на столове под балдахин, а пред тях е маса за дарения, пълна с високи заострени хлябове. Дъщеря им коленичи в краката на Неджмет-бехдет.

This small scene on the wall of the tomb of Pashedu, tomb TT3 at Deir el-Medina, shows Pashedu and his wife, Nedjmet-behdet, in a boat making the symbolic pilgrimage to Abydos, the burial-place of Osiris, which every Egyptian hoped to make.

Pashedu and Nedjmet-behdet are seated on chairs under a canopy, while in front of them is an offering table filled with tall pointed loaves of bread. Their daughter kneels at Nedjmet-behdet's feet.

Жегата в Сет Маат – Мястото на Истината, известно на по-късните векове като Дейр ел-Медина – не беше просто атмосферно явление; тя беше тежък, течен елемент, който се спускаше от оголените скали на Тиванския запад и затискаше гърдите на живите. Годината беше тридесетата от царуването на Рамзес, Великия бог, който старееше в блясъка на Пер-Рамзес на север. Тук, в затвореното селище на кралските занаятчии, обградено от високи стени от непечена тухла, времето се измерваше не с царувания, а с лакти изкопана скала и кани изразходвано мастило.

Пашеду, Главният занаятчия на Свещената долина, седеше в малката приемна на своя дом. Светлината влизаше през един квадратен отвор в тавана, пресичайки гъстия въздух като нажежено острие. Стендал би забелязал в погледа му онази хладна, пресметлива амбиция на провинциален кариерист, който е успял да се изкачи до върха на една затворена йерархия чрез желязна дисциплина и абсолютно познаване на човешките слабости. За Пашеду изкуството не беше само служба на боговете; то беше социален щит, сделка за вечността, сключена с най-висшите сили на Сената.

Пред него, върху ниска дървена маса, почиваше папирус с лошо качество – сивкав, зърнист, купен тайно от един пазач на царските складове в Мединет Хабу. Около масата се усещаше миризмата на разяждащ натриев карбонат, с който се обработваха боите, и на вкиснат хляб – неизменната храна на каменоделците.

– Ако Този, който е в Абидос, откаже да приеме името ми, Неджмет – проговори Пашеду, без да вдига очи от скицата, – трудът ни в Долината на царете ще бъде просто пясък, погълнат от вятъра. Писарят Рамос ме следи. Той знае, че задната стена на моята погребална камера надвишава размерите, позволени за човек с моя ранг.

Неджмет-бехдет, неговата съпруга, стоеше в сянката до колоната от палмово дърво, която поддържаше покрива. Балзак би намерил в нейната зряла, уморена красота тежката провинциална грация на жена, отраснала сред интригите на изолирано общество. Нейната бяла ленена рокля, макар и чиста, беше протрита по подгъва от ежедневната работа с мелничния камък. Около врата ѝ висеше тежко колие от фаянсови мъниста – нейният единствен лукс, нейният зестрален капитал.

– Рамос има очи в десния бряг на реката и уши в самия Везирски съвет – отвърна тя, гласът ѝ беше тих, но твърд като кремък. – Но той няма твоето длето, Пашеду. Царят има нужда от теб за новата гробница на принцеса Меритамон. Използвай това. Изпиши пътуването ни на стената, докато той проверява сметките за зърното в Ермент. Ако сцената е завършена и осветена от жреца, тя става закон. Никой жив съд не може да заличи онова, което Маат е приела.

В ъгъла на стаята, свита върху рогозка, малката им дъщеря рисуваше с парче въглен върху чиреп от строшена стомна. Нейното присъствие внасяше онази уолтър-скотово романтична чистота сред мрежата от религиозни и материални сметки на нейните родители; тя беше невинният залог в една игра за безсмъртие.

Жълтото, получено от орпимент, донесен от пустинните оазиси, беше плътта на слънцето; синьото, приготвено от калциран силикат на мед и калций, беше самата река на времето, Нун. Но Пашеду се нуждаеше от нещо по-рядко – от истински абидоски червен охър, който притежаваше силата да съживява сенките.

След залез слънце, когато планината стана лилава, а след това черна като гърба на чакал, Пашеду слезе в гробницата си. Входът беше тесен, прикрит зад купчина остатъци от зидария. Вътре въздухът беше гъст, миришеше на лой от горящите лампи, чийто дим се утаяваше по прясно измазаните стени.

Той работеше при светлината на три фитила, потопени в солена мазнина, за да не пушат. Сцената вече придобиваше форма върху варовиковата мазилка.

Това беше великата илюзия – тяхното символично поклонение до Абидос. На стената той вече бе начертал контурите на голямата речна барка. Самият той и Неджмет седяха под лек балдахин, скован от папирусови стъбла. Пред тях масата преливаше от вечните заострени хлябове – храната на Преобразените.

– Виж – прошепна той на жена си, която бе слязла след него, носейки палитрата с тръстиковите четки. – Тук, под стола ти, изписах момичето ни. Тя докосва крака ти. Така, дори ако утре ни затрупа срутване в царската шахта, в тази стая ние ще плаваме заедно по Нил на вечността.

Изведнъж откъм входа се чу стържене на сандали по чакъла. Пашеду замръзна, държейки длетото пред гърдите си като нож. В прохода се появи силуетът на Менептах, стария пазач на Некропола, чието мълчание Пашеду плащаше всеки месец с дял от жреческите дажби от сушена риба и масло.

– Рамос идва с трима стражници от Меджай – задъха се старецът. – Носят факли. Някой му е казал за червения пигмент от царските складове. Пашеду, ако открият, че си го използвал за собствената си гробница, утре ще бъдеш изпратен в кариерите на Асуан.

Последва онази напрегната, стендалова секунда на морален избор, в която се решава една съдба. Пашеду не можеше да изтрие стената – мазилката беше още влажна, боята беше попила в нея, запечатвайки престъплението му против държавния ред. Ако го заловеха, неговият романтичен устрем към вечността щеше да завърши в прахта на каторжните кариери.

Неджмет-бехдет обаче прояви хладнокръвието на истинска дъщеря на Тива. Тя грабна каната с вода, предназначена за разреждане на боите, и я изля върху незавършената част от масата за дарения, където йероглифите с царското име на Рамзес тепърва трябваше да бъдат вписани като фалшив патронаж. След това взе шепа сух варовиков прах от пода и го хвърли срещу стената. Прахът полепна по влажната боя, скривайки детайлите зад сив, призрачен воал.

Когато Писарят Рамос влезе в камерата, придружен от високите нубийски стражници с кожени нагръдници, той завари само един уморен занаятчия, който поправяше пукнатина в стената, и жена му, която стържеше стара мазилка.

Рамос вдигна факлата си. Светлината заигра по сивата повърхност. Той виждаше очертанията на лодката, виждаше фигурите на Пашеду и жена му, но всичко изглеждаше като стара, изоставена скица, дефект в скалата, покрит с прах.

– Търся царския охър, Пашеду – каза Рамос, гъските му пера на пояса потрепваха при всяко движение, сякаш бяха антени на насекомо. – Твърде много блясък има в тази твоя дупка за един прост майстор на длетото.

– Тук има само прах и волята на Озирис, писарю – отвърна Пашеду, без да превива гръб. – Царският охър е в гробницата на принца, под три ключа. Моите очи гледат само земята, която копая.

Рамос се взря в очите на занаятчията, опитвайки се да открие следа от страх, но видя само хладната, горда решимост на човек, който вече е прекрачил границата между живите и мъртвите. Писарят изсумтя, направи знак на стражата и се оттегли, оставяйки след себе си миризмата на изгорял катран от факлите.

Когато стъпките заглъхнаха в нощта, Пашеду взе едно птиче перо и внимателно, с търпението на археолог и страстта на творец, започна да издухва варовиковия прах от стената. Под него, сякаш изплувайки от водите на първичния океан Нун, се появиха отново ярките, чисти цветове.

Лодката беше там. Неджмет седеше до него, вдигнала ръка в знак на вечна вярност. Дъщеря им коленичеше в краката ѝ, запечатана в мазилката за следващите три хиляди години. Масата с хлябовете блестеше с онова спасено червено, което беше по-ценно от злато.

– Ние отплавахме, Неджмет – прошепна Пашеду, докосвайки изсъхващата стена. – Рамос остава на брега на живите, сред сметките и данъците. А нашата лодка вече е в Абидос.

В тази малка подземна стая, сред миризмата на лой и пустинен пясък, тримата стояха пред своето собствено безсмъртие – паметник на човешката воля, която отказваше да бъде заличена от времето, написана с длето и спасена с хитрост.

Ако Оноре дьо Балзак беше прекрачил прага на Сет Маат през онази тридесета година от царуването на Рамзес II, той щеше веднага да прозре, че зад мистичната фасада на Некропола се крие сложна, почти буржоазна социална машина. Това затворено селище, кацнало в пустинния разлом, беше досущ като провинциален френски град – място, където страстите са по-остри, защото пространството е ограничено, а социалното издигане е въпрос на живот и смърт.

Животът на Пашеду не се определяше само от божественото вдъхновение, а от сложна счетоводна книга: дажби от еммер (двузърнест лимец), кани пиво, разпределяни от царските хамбари, и правото на достъп до дефицитни стоки като ленено масло за лампите. Като „Служител в Мястото на Истината“, той заемаше онази деликатна средна позиция в обществото, която Балзак описваше с най-голямо настървение: човек с амбиция, притиснат между аристокрацията на тиванските жреци и суровата реалност на черноработниците.

„В този затворен свят — би отбелязал авторът на „Човешка комедия“ — всяко длето имаше своя цена, а всеки йероглиф беше полица, предявена пред банката на Анубис. Пашеду пресмяташе цената на своето безсмъртие със същата хладнокръвна прецизност, с която парижки спекулант изчислява лихвите по държавни облигации.“

Стената на неговата гробница, TT3, не беше просто религиозно пано; тя беше неговият личен шедьовър, неговият отговор на социалната анонимност. На [image_0.png] ясно се вижда резултатът от тази упорита борба: изящната сцена, в която той и съпругата му Неджмет-бехдет извършват символичното поклонение до Абидос.

Тук Умберто Еко би спрял разказа, за да ни преведе през гъстата гора от символи и кодове, които Древният Египет бе създал, за да затвори смисъла в капан. За Еко, гробницата на Пашеду е огромен палимпсест, където всеки цвят е знак, а всяка линия – шифър към една по-дълбока реалност.

Нека се вгледаме по-подробно в сцената на [image_0.png]:

• Лодката (Барката): Тя не е просто превозно средство, а Семиотична машина. Направена с извити нос и кърма, имитиращи древните папирусови салове, тя представлява прехода през водите на смъртта към Нун – първичния океан. Окото на Хор (Уаджет), изписано на носа на лодката, служи като навигационен уред за душата; то вижда през тъмнината на Отвъдното.

• Балдахинът: Структурата, под която седят съпрузите, маркира свещеното пространство. Тя отделя Преобразените (Аху) от хаоса на външния свят.

• Масата за дарения: Обърнете внимание на високите, заострени хлябове, подредени вертикално. Те наподобяват йероглифа „ди“ (давам, дарение) и са едновременно пиктограма и реална храна. Това е метафизичен парадокс: изрисуваният хляб нахранява вечната сянка (Ка) по-сигурно от истинския, който изгнива.

• Йероглифните текстове: Около фигурите, в строго подредени колони, са изписани молитви от „Книга на мъртвите“. Те не просто описват сцената – те я активират. За египтянина, да прочетеш текста означава да съживиш събитието.

• Действието се развиваше в тясната погребална камера. Пашеду държеше тръстиковата четка с треперещи пръсти – не от старост, а от онази пареща, суетна амбиция, която Стендал вдъхваше на своите герои като Жулиен Сорел. Той знаеше, че прекрачва границата на позволеното. Писарят Рамос, неговият вечен съперник и административен надзорник на Некропола, търсеше и най-малкия повод, за да го съсипе.

  – Неджмет – прошепна Пашеду, без да я поглежда, очите му бяха приковани в профила, който току-що бе завършил на стената. – Ако Рамос види тази маса за дарения, той ще каже, че броят на хлябовете е равен на този на висш жрец от Карнак. Той ще ме обвини в гордост. А гордостта пред държавата е бунт.

  Неджмет-бехдет, чиято фигура на стената излъчваше такова абсолютно спокойствие, в реалността беше напрегната като тетива. Нейната бяла ленена рокля беше мокра от потта, която се стичаше в хладната, безвъздушна гробница.

  – Рамос вижда само това, което може да претегли на везните си, Пашеду – отвърна тя с хладнокръвие, което би подхождало на херцогиня Сансеверина. – Но той не може да претегли правото ни на вечност. Нарисувай дъщеря ни в краката ми. Нека тя бъде там като свидетел. Когато законът на живите ни смаже, законът на Озирис ще ни оправдае.

  В този момент откъм шахтата се дочу ехо от гласове. Нубийските стражници на Рамос – меджай – слизаха по стъпалата. Техните тежки кожени щитове се удряха в скалните стени на прохода.

• Тук романът навлиза в своята драматична фаза, където Уолтър Скот би разгърнал целия блясък на историческия конфликт между дълга, традицията и личната чест.

  Рамос влезе пръв. Неговото право, сухо лице беше осветено от факла, носена от нубийски войник. Той беше въплъщение на хладната бюрокрация на Новото царство – човек, за когото Маат не беше космическа хармония, а правилно попълнен отчет за разхода на гипс.

  – Пашеду! – гласът на Рамос отекна в ниския свод като удар на чук по варовик. – Твоите работници свършиха копането в царската гробница преди три дни, но ти все още си тук, под земята. И какво виждат очите ми? Ти строиш палат за своята сянка! Лодка за Абидос? Откога един обикновен майстор на релефи има право да плава редом с боговете?

  Пашеду се изправи, закривайки с тялото си прясно изписаната фигура на малката си дъщеря. В ръката си стискаше тежкото бронзово длето – оръжие, което в този миг изглеждаше готово да се забие в гърдите на писаря.

  – Тази лодка, писарю Рамос – каза Пашеду, и гласът му трептеше с достойнството на средновековен рицар, защитаващ своя герб, – е платена с потта на десет години труд под палещото слънце на Долината. Аз изписах лицето на Великия бог Рамзес в неговата Златна стая. Аз дадох очи на неговите богове. Нима Озирис ще затвори вратите си за онзи, който е построил дома на неговия земен син?

  Рамос пристъпи напред, вдигайки факлата право към стената.. Пламъкът заигра върху високите заострени хлябове, карайки червения охър да изглежда като прясна кръв. Стражниците зад него поставиха ръце върху дръжките на своите бронзови мечове-хопеш. Атмосферата беше наелектризирана – сблъсък между буквата на закона и живия дух на твореца.

  Неджмет-бехдет обаче пристъпи напред и с царствен жест посочи йероглифния надпис над главите им.

  – Прочети текста, Рамос – каза тя тихо, но с леден тон. – Там е изписано името на Везира. Той лично одобри този чертеж, преди лодката да бъде положена в мазилката. Ако докоснеш тази стена, ти докосваш неговия печат.

  Рамос замръзна. Той премести погледа си от йероглифите към гордото лице на Неджмет, а след това към Пашеду, чиито пръсти все още стискаха бронзовото длето. Бюрократът в него пресметна риска. Везирът беше далеч, в Мемфис, но неговият гняв беше по-опасен от гнева на боговете.

  С бавно, злобно движение Рамос свали факлата.

  – Вечността е дълго време, Пашеду – изсъска той през зъби. – Ще видим дали твоята лодка няма да потъне в пясъците, преди да е достигнала Абидос.

• Когато стражата се оттегли и тишината отново прегърна гробницата, Пашеду се отпусна на колене. Изкуството бе спечелило своята битка срещу властта.

  Той погледна към стената – към образа, на който щеше да пребъде през вековете, дълго след като Рамзес, Рамос и самият той бяха станали на прах. Там, в хладната сигурност на варовика, те тримата вече плаваха по тихите води на Нил, под закрилата на Всевиждащото око, устремени към вечния пристан на Абидос.

• Да си купиш безсмъртие с цената на няколко кани нискокачествено пиво и шепа червен охър е проява на великолепен вкус, но и на върховна наивност. Човекът е странно животно: той прекарва половината си живот в строеж на паметници, които да напомнят на света колко забележителен е бил, без да си дава сметка, че единственото истинско очарование на миналото е това, че е абсолютно мъртво.

  Пашеду и неговата вярна Неджмет останаха там, на стената в Дейр ел-Медина, запечатани в своята вечна, двуизмерна съпружеска идилия. Колко очарователно егоистично! Те плаваха към своя Абидос в продължение на хилядолетия, докато истинските им тела се превръщаха в най-обикновен прах, който по-късно предприемчиви търговци от Кайро щяха да продават на безценица като съставка за средновековни лековити отвари.

  Изкуството, разбира се, ги спаси. То винаги ни спасява от ужаса на реалността. Писарят Рамос – този досаден пуритан на административния ред, който вярваше, че вселената се крепи върху правилно попълнените отчети – бе забравен още преди да изстине собствената му погребална клада. Никой не се интересува от добродетелните чиновници; светът помни само онези, които са имали дързостта да съгрешат в името на красотата. Пашеду открадна царската боя, за да нарисува една лъжа – лъжата, че любовта и хлябът могат да надживеят времето. И точно тази лъжа се превърна в единствената истина, която оцеля.

  В края на краищата, единственият грях на Египет бе, че вземаше смъртта твърде насериозно. Те правеха къщи за мъртвите си, които бяха по-здрави от палатите на живите. Какъв прекрасен, трагичен абсурд! Да заключиш надеждата си в тъмна варовикова кутия под земята, надявайки се, че някой ден – след три или четири хиляди години – някой отегчен странник ще влезе с лампа в ръка, ще погледне към стената и ще прошепне името ти.

  Е, Пашеду, ти спечели своята малка сделка с боговете. Ние гледаме твоята лодка. Но истинската трагедия на твоето безсмъртие не е в това, че си измамен, а в това, че си постигнал точно каквото си искал. Защото няма нищо по-скучно от едно пътуване, което никога не завършва, и нищо по-уморително от хляб, който никога не може да бъде изяден.

  Изкуството е напълно безполезно, скъпи ми майсторе на длетото. И точно затова то е единственото нещо, което си заслужаваше да бъде спасено в цялата ти прашна Пустиня на Запада.