Ра-Хорахти, седнал на трон, държи анкх и жезъл „уас“ пред маса с дарове / Ra-Horakhty enthroned with Ankh & Was-Sceptre before a table of offerings

 Д-Р ИЛИЯНА ББЕНИНА   Д-Р НИКОЛА БЕНИН   

Ра-Хорахти, седнал на трон, държи анкх и жезъл „уас“ пред маса с дарове; от „Книга на мъртвите“ на Неджмет

Трети преходен период, XXI династия, ок. 1070 г. пр.Хр.

Британски музей. EA10541

Ra-Horakhty enthroned with Ankh & Was-Sceptre before a table of offerings; from the Book of the Dead of Nedjmet

Third Intermediate Period, 21st Dynasty, c. 1070 B.C.

British Museum. EA10541

1. Въведение и контекст

Представеният визуален фрагмент разкрива едно от най-емблематичните произведения на тиванската погребална индустрия от началото на Трети преходен период (XXI династия, ок. 1070 г. пр.Хр.). Този папирус, създаден за великата кралска съпруга и жрица Неджмет, онагледява дълбоките теологични трансформации в египетското общество след края на Новото царство.

В епоха, когато властта в Горен Египет е концентрирана в ръцете на тиванските жреци на Амон, погребствените текстове и илюстрации изпълняват ролята не просто на водач в отвъдното, а на сакрален инструмент за легитимация и вечно божествено прераждане.

2. Иконографски анализ на сцената

Фигурата на бог Ра-Хорахти

В лявата част на композицията е изобразен синкретичният слънчев бог Ра-Хорахти (Ра-Хорус на двата хоризонта), заел традиционна седнала поза върху кубичен трон:

• Зооцефален образ: Богът е представен с човешко тяло и соколова глава, увенчана с масивен червен слънчев диск, обвит от уреус (свещената кобра). Тази иконография подчертава върховната му соларна същност и защитна функция срещу силите на хаоса.

• Регалии: В дясната си ръка божеството държи жезъла „уас“ (wās) — символ на власт и божествена сила, а в лявата стиска знака анх (‘ankh) — вечния живот и диханието.

• Художествен стил: Червеникаво-кафявият тен на тялото е изведен по класическия канон, а детайлите по яката (усех) и ритуалното облекло демонстрират изключителен финес и прецизност при работата с пигменти върху папирус.

Масата с дарове и ритуалният принос

Пред божеството е поставена изящна маса за дарове, издигаща се върху две издължени подпорни колони:

• Върху нея са подредени жертвени хлябове, парчета месо и изобилие от растителни дарове — пресни лотосови цветове и пъпки, които символизират плодородието, слънчевото изгревателно действие и ежедневното възраждане.

• Масата функционира като магически посредник, гарантиращ, че покойницата ще получава непрекъснато материално и духовно подхранване в отвъдния свят (Дуат).

Йероглифен текст

В горната част и в дясното поле са разположени вертикални колони с йероглифни текстове, написани в курсивен йероглифен стил, характерен за периода на XXI династия. Текстовете съдържат сакрални формули, насочени към обожествяването на Неджмет и нейното идентифициране със слънчевите и озирианските сили.

3. Историческо и богословско значение

Артефактът EA10541 от Британския музей разкрива ключови аспекти от религията на Третия преходен период:

1. Слънчево-Озириански синкретизъм: Наблюдава се сливане между култа към слънцето (Ра-Хорахти) и вярата във възкресението чрез Озирис, което е основен елемент в есхатологията на тиванския жречески елит.

2. Идеология на вечността: Изображенията на божества, даряващи живот (анх) и власт пред маса с дарове, служат за вечно гарантиране на съществуването на Ка (жизнената сила) на висшите държавни и жречески лица.

3. Основните вертикални колони над божеството и около масата за дарове съдържат стандартни епитети и формули за обожествяване:

НАШАТА БИБЛИОТЕКА: Трагедията на един човек, който искаше всичко „Доктор Фауст“ на Кристофър Марлоу / Christopher Marlowe’s Doctor Faustus: The Tragedy of a Man Who Wanted Everything

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА     Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Doctor Faustus: The Tragedy of a Man Who Wanted Everything

There is something profoundly human about a man who has everything he needs but cannot be satisfied with what he possesses. In Christopher Marlowe’s Doctor Faustus, we encounter such a man: a brilliant scholar whose hunger for knowledge, power, and greatness gradually becomes his undoing. Faustus has mastered the established disciplines of learning, yet he finds their boundaries unbearable. He wants more than knowledge can offer, more than an ordinary lifetime can provide, and more than human existence seems willing to grant him. His tragedy begins not with ignorance, but with the restless conviction that being human is simply not enough.

When Faustus turns to black magic and makes his infamous bargain with Lucifer, exchanging his soul for twenty-four years of supernatural power, he believes he has discovered the ultimate shortcut to greatness. He imagines himself commanding spirits, bending the world to his will, and rising above the limitations that govern ordinary mortals. Yet there is a terrible irony in his decision: a man who longs for unlimited freedom willingly places a limit upon his own eternity. He trades what he cannot fully comprehend for pleasures whose value he will eventually discover to be painfully small. The bargain promises him everything, but it gradually deprives him of the one thing he can never recover—the possibility of choosing differently.

Perhaps the most haunting aspect of Faustus’s downfall is that his ambition is not entirely unfamiliar to us. We, too, dream of becoming more successful, more powerful, more admired, and more extraordinary than we are. We convince ourselves that happiness lies somewhere beyond our present circumstances, waiting at the summit of our next achievement. But Faustus reveals the danger of a desire that has no natural stopping point. When every accomplishment becomes insufficient and every boundary feels like an insult, ambition ceases to be a source of progress and becomes a form of imprisonment. Faustus possesses supernatural powers, yet he cannot find lasting satisfaction; he can command wonders, but he cannot command his own fear. The man who wanted to rise above humanity discovers, too late, how deeply he remains bound by its weaknesses.

Marlowe’s tragedy is therefore not simply the story of a scholar who sells his soul to the Devil. It is the story of a man who mistakes possession for fulfilment and power for freedom. Faustus spends his precious years pursuing extraordinary experiences, while the possibility of repentance remains painfully present in his life. His final moments expose the emptiness beneath his grand ambitions. As the clock approaches the hour of his damnation, all his dreams of mastery collapse into terror, and the man who once imagined himself capable of commanding the universe desperately wishes he could escape the consequences of a single decision. His tragedy lies not merely in what he loses, but in how long he takes to understand what he has lost.

Perhaps that is why Doctor Faustus continues to speak to us across the centuries. It asks a question that every ambitious soul must eventually confront: What is the value of gaining everything if, in the process, we destroy the very things that make life worth living? Greatness is not necessarily the ability to transcend every human limitation; sometimes, it is the wisdom to recognize which limits protect us from ourselves. Faustus wanted everything, and in that desire he lost sight of the value of anything. His story leaves us with a chilling reminder: the greatest tragedy may not be that we fail to obtain everything we desire, but that we sacrifice what truly matters in pursuit of something that can never make us whole.

Доктор Фауст: Трагедията на един човек, който искаше всичко

Има нещо дълбоко човешко в един човек, който притежава всичко необходимо, но не може да се задоволи с това, което има. В „Доктор Фауст“ на Кристофър Марлоу срещаме именно такъв човек – блестящ учен, чийто глад за знание, власт и величие постепенно се превръща в неговата гибел. Фауст е овладял утвърдените научни дисциплини, но намира границите им за непоносими. Той иска повече, отколкото знанието може да предложи, повече, отколкото един обикновен човешки живот може да даде, и повече, отколкото човешкото съществуване изглежда готово да му предостави. Неговата трагедия започва не от невежество, а от неспокойното убеждение, че да бъдеш човек просто не е достатъчно.

Когато Фауст се обръща към черната магия и сключва печално известната си сделка с Луцифер, заменяйки душата си срещу двадесет и четири години свръхестествена мощ, той вярва, че е открил най-прекия път към величието. Той си представя как повелява на духове, подчинява света на волята си и се издига над ограниченията, на които са подвластни обикновените смъртни. В решението му обаче се крие ужасяваща ирония: човек, който копнее за неограничена свобода, доброволно поставя граница на собствената си вечност. Той заменя нещо, което не може напълно да осмисли, за удоволствия, чиято стойност в крайна сметка се оказва болезнено нищожна. Сделката му обещава всичко, но постепенно го лишава от единственото нещо, което никога не може да си върне – възможността да направи друг избор.

Може би най-тревожният аспект от падението на Фауст е, че неговите амбиции не са ни съвсем чужди. Ние също мечтаем да бъдем по-успешни, по-могъщи, по-възхищавани и по-изключителни, отколкото сме в действителност. Убеждаваме се, че щастието се крие някъде отвъд настоящите ни обстоятелства, очаквайки ни на върха на следващото ни постижение. Но Фауст разкрива опасността от едно желание, което няма естествен край. Когато всяко постижение започне да изглежда недостатъчно, а всяка граница – като оскърбление, амбицията престава да бъде двигател на прогреса и се превръща във форма на затвор. Фауст притежава свръхестествени сили, но не може да намери трайно удовлетворение; той може да повелява на чудеса, но не може да овладее собствения си страх. Човекът, който е искал да се издигне над човешкото, открива – твърде късно – колко дълбоко остава обвързан с човешките слабости. Трагедията на Марлоу следователно не е просто историята на един учен, който продава душата си на Дявола. Това е историята на човек, който бърка притежанието с пълноценността, а властта – със свободата. Фауст прекарва скъпоценните си години в преследване на необикновени преживявания, докато възможността за покаяние остава болезнено осезаема в живота му. Последните му мигове разкриват празнотата, скрита зад грандиозните му амбиции. Когато часовникът наближава часа на неговото проклятие, всичките му мечти за господство се сриват в ужас; човекът, който някога си е представял, че може да владее вселената, сега отчаяно копнее да избегне последствията от едно-единствено свое решение. Трагедията му се състои не толкова в това, което губи, а в това колко време му е нужно, за да осъзнае какво е загубил.

Може би именно затова „Доктор Фауст“ продължава да ни говори през вековете. Творбата поставя въпрос, пред който всяка амбициозна душа неизбежно се изправя: каква е стойността на това да придобиеш всичко, ако в процеса унищожиш онези неща, които правят живота смислен? Величието невинаги се изразява в способността да надскочиш всяко човешко ограничение; понякога то е мъдростта да разпознаеш кои граници те предпазват от самия теб. Фауст искаше всичко, но в това свое желание той изгуби представа за стойността на каквото и да било. Неговата история ни оставя с едно смразяващо напомняне: най-голямата трагедия може би не е в това, че не успяваме да получим всичко, което желаем, а в това, че в преследването на нещо, което никога не може да ни направи цялостни, ние жертваме онова, което наистина има значение.

ДИМИТЪР ТАЛЕВ "БАНСКО"

 ПУБЛИКУВАЛИ:   Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА   Д-Р НИКОЛА БЕНИН

БАНСКО

„Полека. Тук е Банско. Тук никой в нищо не бърза. Манталитет, природа, светоглед? Кой знае. Банскалията не обича дори да говори, а камо ли да прави изповеди. Дори при седмата оканица мелнишко. Мъчно можеш да проникнеш в душата му. Гледай го – пиши го. Хич не иска да знае какво си мислиш за него.

Попривършил що-годе работа през деня, той бавно слиза по тясната уличка откъм черквата и се показва на малкия площад в центъра на градеца. В същия момент на площада изръмжава и се спира автомобил с весели туристи. Дига се шум и крясък около автомобила и малкият площад оживява. Все тъй бавно банскалията прекосява площада, едвам-едвам поглежда шумната дружина от млади и пъргави люде, свива по някоя от близките улички и влиза в една врата, над която виси малка, потъмняла от времето фирма. И само ако надзърнеш през вратата, ще видиш, че това е кръчма – тъмна, с нисък таван и с два-три малки прозореца към улицата. Банскалията сяда мълчаливо на някоя от масичките и пак без да бърза, най-често със знак към кръчмаря, си поръчва питие. И седи. Час по час надига чашката или шишенцето и седи. Час, два, три и повече. Седи и мълчи. Щом му се приспи – става и си отива. Но понякога не си отива така скоро. Разбира се, идват и други банскалии в кръчмата. Като влизат, всеки сяда на някоя от свободните маси. Свършат ли се свободните маси – идващите по-късно сядат при другите.

И всеки при своето шишенце. Може да се случи в кръчмата да има по десетина човека, а е тихо. Всички мълчат. Рядко ще чуеш някой да провлече по някоя отделна дума. Мълчат си – по час, по два, по три. Но понякога – мале майчице, понякога! Ела ти да видиш чудо. Обикновено това се случва, когато в кръчмата има добре опечено „чеверме“ или добре приготвен

„старец“. Случва се впрочем и току тъй – без особени причини, само по себе си. Ела да видиш ти, как се весели банскалията. Нощта се слива с деня, а често и по няколко дни и нощи се сливат в едно.

Чудни люде. Философи по рождение. Цял живот гледат пред себе си Пирина и може би неговото величие непрестанно ги навежда на песимистични размишления за човешката суета, за нищожеството на човека пред вечността, чийто образ е великата планина. Кой знае? На всеки случай, те са мълчаливи и тежки люде, но с жив, неспокоен дух. Още преди повече от 100 - 150 години неколцина банскалии са проникнали до сърцето на Европа, чак до Беч и Липиска. Други пък неколцина банскалии едно време бяха наводнили цяла Турция с фалшиви металици. Механизмът на градският им часовник е работа на майстор – самоук банскалия. Неофит Рилски – първият български учител е от Банско. Пък като ги гледаш едни такива мълчаливи, тромави...

Исках да пиша за Банско, а то излезе за банскалии. Нищо – гражданите на един град са неговата душа. И никак не е чудно, че Банско е едно селище от крепости – почти всяка къща е отделна крепост: здрава, каменна постройка, с високи каменни стени и тежки, обковани с желязо порти, с малки прозорчета и бойници по стените. Нито можеш да видиш, нито можеш да чуеш какво става вътре, отвъд тия каменни стени. А вътре има хубави, просторни стаи, с шарени стени и майсторската резба по таваните, обикновено зад къщата има сенчести градини и почти всяка къща има широка тераса („колиба“) – указание за съзерцателната природа на банскалията. Друго указание за нежните струни в душата му са комините – ей такива едни бели, високи, тънки комини, сякаш са издялани с длето. Високо над широките стрехи на къщите, над терасите и белите комини се издига величествената каменна кула на градския часовник. А долу, в тишината на тесните улички, между каменните стени и тежките затворени порти се чува тихият ромон на многобройните води – бистра пиринска вода. Тия домове-крепости, тая тишина и ромонът на бистрите води, белите комини, като видения през лунните нощи, и далечния спомен за страшни бури, които са преминавали над тоя градец в тъмното робство, величествената гледка на Пирина от всяка тераса, от всеки прозорец – това е, което прави Банско едно от най-романтичните селища на Македония.“

ДИМИТЪР ТАЛЕВ

(В. „Македония“, 16 ноември 1933г.)

Научна конференция "Априлското въстание в литературата: пространства на паметта"

 

Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА   Д-Р НИКОЛА БЕНИН

 

 

Научна конференция

 

Априлското въстание в литературата: пространства на паметта     

 

4 – 5 ноември 2026 г.

 

Институт за литература, Голям салон, партер

 

 

 

Ровейки се в историята на Априлското въстание,

все по-силно имам чувството,

че то е било въстание на поети.

Георги Марков

 

 

Дискусии в края на една юбилейна година

 

Форми на участие: присъствено и онлайн

 

 

 

 

4 ноември (сряда)

10:00 – 10:30 - Официално откриване на конференцията

 

Първо заседание

Априлското въстание: памет, личности, интерпретации

 

10:30 – 10:50 – Михаил Неделчев (Нов български университет)

Устойчиви системи от биографии в паметта за Априлското въстание

10:50 – 11:10 – Николай Аретов (Институт за литература)

Априлското въстание и пресата на цариградските просветители

11:10 – 11:30 – Мая Горчева (УниБИТ)

Между „пряпореца“ и „гуслата“: Тодор Пеев като революционер и журналист

11:30 – 11:40 – Кафе пауза

11:40 – 12:00 – Татяна Ичевска (Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“)

1876. Мащехата

12:00 – 12:20 – Мариета Гиргинова (Институт за литература)

Паметта за Април 76 в българската драматургия между двете световни войни. Мит, история и травма

12:20 – 12:40 – Елка Димитрова (Институт за литература)

Април 1876 и Април 1956 – събитие, случайност, симулакрум

12:40 – 13:30 – Дискусия

13:30 – 14:20 – Обедна пауза

 

Второ заседание

Априлското въстание и неговите европейски отражения

 

14:20 – 14:40 – Емил Димитров (Институт за литература)

„Един българин в Москва ми разправяше...“: вмъкнатият български разказ в „Братя Карамазови“

14:40 – 15:00 – Мария Пилева (Институт за литература)

Балканите и Източната криза в пътеписите на Хайнрих Ное от 1876 г.

15:00 – 15:20 – Мария Огойска (Нов български университет)

„Тъмницата“ – общо място в европейската литературна култура

15:20 – 15:30 – Кафе пауза

15:30 – 15:50 – Борислава Иванова (Институт за литература)

Градът призрак като метафора и документ: Фамагуста в кипърската литература – пространства на отсъствието и паметта

15:50 – 16:10 – Албена Иванова-Барнякович (Институт за литература)

Пресъздаването на Априлското въстание в творчеството на словенския поет Антон Ашкерц

16:10 – 17:00 – Дискусия

 

5 ноември (четвъртък)

Първо заседание

Литературни прочити на Априлското въстание

 

10:30 – 10:50 – Николета Пътова (Институт за литература)

Една пиеса за „най-идеалната и най-почетна“ епоха

10:50 – 11:10 – Александър Николов (Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“)

Българската революция през погледа на белетриста Каравелов (в повестите „Богатият сиромах“ и „Ще ли им се върне?“)

11:10 – 11:30 – Христо Трендафилов

Бенковски  и паролата „Наполеон“

11:30 – 11:40 – Кафе пауза

11:40 – 12:00 – Илияна Бенина и Никола Бенин (Русенски университет „Ангел Кънчев“)

Народното страдание в „В тъмница. Спомени от 1876 година“ от Константин Величков

12:00 – 12:20 – Пламена Костова (Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“)

От народното оплакване до „Епопея на забравените“: възпоменателната култура и литературната памет за Априлското въстание

12:20 – 13:10 – Дискусия

13:10 – 14:00 – Обедна пауза

 

Второ заседание

Априлското въстание: културна памет и историческо наследство

 

14:00 – 14:20 – Димитър Бурла (Институт за литература)

Април 1876 през червения прозорец на страха: Херменевтика на Аза в повестта „Неотдавна“ на Иван Вазов“

14:20 – 14:40 – Галина Шалаверова (Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“)

Между Април и Септември: памет и историческа приемственост в „Хоро“ на Антон Страшимиров

14:40 – 15:00 – Надежда Цочева (Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“)

 Образът на Райна Княгиня в „Бенковски“ на Яна Язова и „Знаменоската“ на Георги Хрусанов

15:00 – 15:10 – Кафе пауза

15:10 – 15:30 – Роман Хаджикосев (Югозападен университет „Неофит Рилски“)

„Калуня-каля“ и невъзможната колективна памет

15:30 – 15:50 – Иван Александров (Регионална библиотека „П. Р. Славейков“, Велико Търново)

Издания, посветени на Априлската епопея, от проф. д-р Петко Ст. Петков, доц. д-р Атанас Шопов и чл. кор. Атанас Семов

15:50 – 16:10 – Искрен Великов (Русенски университет „Ангел Кънчев“)

Изложбата „Ехо по Дунава. Русе и Априлското въстание (1876)“

16:10 – 17:00 – Дискусия

Закриване на конференцията

 

"ПОСВЕЩЕНИЕ" ОТ ПЕТЯ ДУБАРОВА

 Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА  Д-Р НИКОЛА БЕНИН

ПРЕДДИНАСТИЧЕСКИЯТ ОБЕКТ АБИДОС (УМ ЕЛ-КААБ): НЕКРОПОЛ B, гробницата на Нармер / LE SITE PRÉDYNASTIQUE D'ABYDOS (UMM EL QA’AB) : TROISIÈME PARTIE LA NÉCROPOLE B, la tombe de Narmer

 Д-Р ИЛИЯНА БЕИНА   Д-Р НИКОЛА БЕНИН

ПРЕДДИНАСТИЧЕСКИЯТ ОБЕКТ АБИДОС (УМ ЕЛ-КААБ): 

НЕКРОПОЛ B, гробницата на Нармер

Въпреки че по-късните египетски летописци може да са го смятали за основател на Египетското царство, Нармер е погребан в сравнително скромна гробница.

Тя е открита за първи път през 1890 г. по време на разкопки, ръководени от Амелино в некропол B в Ум ел-Кааб. Състои се от две правоъгълни ями, обозначени като B17 и B18. По-голямата, B17, е с размери приблизително 3 на 4,1 метра, докато по-зле запазената B18 е с размери около 3 на 3 метра. Стените са били облицовани със сурови тухли; открити са и следи от дървени панели. Две ями с дълбочина 0,65 метра, разположени близо до B17, вероятно са служели за закрепване на стълбовете, поддържащи покрива на гробницата.

През 1986 г. германска експедиция, провеждаща допълнителни разкопки в Ум ел-Кааб, открива важен отпечатък от печат, носещ имената на Хор на Нармер, Аха, Джет и Ден, както и името на майката на Ден – Мернейт. Няколко години по-късно е открит друг печат, съдържащ имената на всички царе от Първата династия, включително Каа (с изключение на царица Мернейт). И в двата случая името на Нармер стои начело на списъка – ясен знак за престижа, с който той се е ползвал като основоположник на една епоха. Ако приемем, че той може да бъде отъждествен с легендарния Менес – обединителя на Египет, то той не би могъл да бъде Аха (както твърдят някои изследователи, според които Нармер и Аха са една и съща личност). Всъщност би било доста странно в подобен списък пред неговото име да стои името на друг владетел. Макар да е вярно, че паметниците от управлението на Аха в Сакара, Абидос и Накада са значително по-впечатляващи от тези, приписвани на Нармер, това вероятно се дължи просто на факта, че по време на управлението на последния (негов баща?), на неговия приемник са били предоставени значителни ресурси. Името на Нармер често се среща в съкратената си форма „Нар“ – изписана чрез знака за сом, чиято фонетична стойност по-късно е определена като „nˤr“ (нар), макар да е основателно да се предположи, че по онова време то не се е произнасяло точно по този начин. Въпреки това, това име се използва общоприето и ще остане такова, докато не бъде предложено правдоподобно алтернативно тълкуване. Наличието на гробници, датиращи от Първата и началото на Втората династия, изглежда потвърждава хронологията на Манетон, като Абидос служи за основен некропол за региона на Тис. Независимо дали Нармер е поддържал царска резиденция в Тис, той очевидно е изпитвал толкова силна връзка с този регион и своите преддинастични предци, че е спазил традицията да бъде погребан в древното родово гробище.

В сравнение с известните му предшественици, Нармер е много по-добре засвидетелстван в археологическите находки. Името му е открито върху фрагменти на места, отдалечени едно от друго – като Тел Ерани, Тел Арад и Нахал Тилах в северната част на пустинята Негев в Израел. Подобни открития са направени и в североизточната част на делтата на Нил, което подсказва за съществуването на оживена търговия между Египет и Южна Палестина по време на неговото управление. Друго убедително доказателство за такъв обмен идва от гробница B17 в Ум ел-Кааб: гравиран фрагмент от слонова кост, изобразяващ брадат мъж – очевидно от азиатски произход – в приведен вид, вероятно отдаващ почит на египетския цар (Petrie, 1901). В Делтата, в гробница в Миншат Абу Омар, е открит цял ​​съд, носещ *серех* (царски символ) на Нармер (Kroeper, 1988), а в Буто е намерен фрагмент с повреден *серех*, в който вероятно е било изписано името му (von der Way, 1989). Други предмети, носещи името на Нармер, са открити в Завиет ел-Ариан (Kaplony, 1963; Dunham, 1978), Тура и Елван в района на Мемфис; в Тархан, близо до Фаюм; както и в Абидос, Накада и Йераконполис в Горен Египет. Накрая, в близост до Уади Каш – по средата между долината на Нил и крайбрежието на Червено море – е открит скален надпис, съдържащ *серех* (символична рамка за име) на Нармер, редом до друг, празен *серех*. Присъствие в пустинните райони, граничещи с Египет, се засвидетелства още през додинастическия период, а привлекателността на Източната пустиня – най-вече заради нейните минерални ресурси – е подтикнала организирането на държавни експедиции още в началото на Първата династия. … следва

Източници: Тоби А. Х. Уилкинсън, *Египет през раннодинастическия период* (*Early Dynastic Egypt*)

Франческо Рафаеле, *Египет през късния додинастически и раннодинастическия период* (*Late Predynastic and Early Dynastic Egypt*)

LE SITE PRÉDYNASTIQUE D'ABYDOS (UMM EL QA’AB) : TROISIÈME PARTIE

LA NÉCROPOLE B, la tombe de Narmer

Bien que les chroniqueurs égyptiens postérieurs aient pu le considérer comme le fondateur du royaume égyptien, Narmer fut inhumé dans une tombe assez modeste.

Elle a été découverte pour la première fois en 1890 lors des fouilles menées par Amélineau dans le cimetière B d'Umm el-Qa'ab. Elle se compose de deux fosses rectangulaires, numérotées B17 et B18. La plus grande, la B17, mesure environ 3 mètres sur 4,1, tandis que la moins bien conservée, la B18, mesure environ 3 mètres sur 3. Les parois étaient revêtues de briques de terre crue et on y trouve également des traces de panneaux de bois. Deux trous d'une profondeur de 0,65 mètre près de la B17 auraient pu servir à fixer les poteaux qui soutenaient le toit de la tombe.

En 1986, l’expédition allemande qui a mené de nouvelles fouilles à Umm-el-Qa’ab a découvert une importante empreinte de sceau portant les noms d’Horus de Narmer, d’Aha, de Djet, de Den et de la mère de ce dernier, Merneith. Quelques années plus tard, un nouveau sceau fut découvert : il comportait tous les noms de la Ire dynastie jusqu’à Qa’a (à l’exception de la reine Merneith). Dans les deux cas, le premier roi à figurer en tête de liste était Narmer, ce qui démontre clairement le prestige dont il jouissait en tant qu’initiateur d’une ère. À supposer que l’on veuille l’identifier au mythique Ménès, unificateur de l’Égypte, celui-ci ne pourrait pas être Aha, comme le soutiennent certains (qui voient en Narmer et Aha une seule et même personne). Il serait en effet bien étrange que, dans une liste, il ait été précédé par le nom d’un autre roi.

Il est vrai que les monuments du règne d’Aha à Saqqarah, Abydos et Naqada sont bien plus impressionnants que ceux attribués à Narmer, mais il est probable que cela soit simplement dû au fait que, sous le règne de ce dernier (son père ?), d’importantes ressources ont été mises à la disposition de son successeur. Le nom de Narmer apparaît souvent sous sa forme abrégée « Nar », représentée par un signe, un poisson-chat, dont la valeur phonétique fut par la suite fixée à « nˤr (nar) », mais il est raisonnable de supposer qu’il était difficilement prononcé ainsi à l’époque. Ce nom est toutefois universellement utilisé et le restera tant qu’une lecture alternative acceptable ne sera pas proposée. La présence de tombes datant de la première et du début de la deuxième dynastie semble confirmer la chronologie de Manétôn, Abydos étant la principale nécropole de la région de This. Que Narmer ait eu ou non une résidence royale à This, il devait manifestement ressentir des liens si forts avec la région et ses ancêtres prédynastiques qu’il a perpétué la tradition d’être inhumé dans l’ancien cimetière ancestral.

Comparé à ses prédécesseurs connus, Narmer est beaucoup mieux attesté dans le contexte archéologique. Son nom a été identifié sur des fragments provenant de régions très éloignées les unes des autres, telles que Tel Erani, Tell Arad et Nahal Tillah, dans le nord du Néguev, en Israël. Des découvertes similaires ont été faites dans le delta nord-est du Nil, ce qui suggère l’existence d’échanges commerciaux intenses entre l’Égypte et le sud de la Palestine pendant son règne. Une autre preuve convaincante de ces échanges provient précisément de la tombe B17 d’Umm el-Qa’ab. Il s’agit d’un fragment d’ivoire gravé représentant un homme barbu, d’origine apparemment asiatique, représenté dans une posture courbée, peut-être en train de rendre hommage au roi d’Égypte (Petrie, 1901). Dans le delta, un vase complet portant le serekh de Narmer a été découvert dans une tombe de Minshat Abu Omar (Kroeper, 1988) et un fragment, portant un serekh endommagé contenant peut-être son nom, a été mis au jour à Buto (von der Way, 1989). D’autres objets portant le nom de Narmer ont été mis au jour à Zawiyet el-Aryan (Kaplony, 1963 et Dunham, 1978), à Tura et à Elwann dans la région de Memphis ; à Tarkhan, près du Fayoum ; à Abydos, à Naqada et à Hiérakonpolis en Haute-Égypte. Enfin, on trouve une inscription gravée dans la roche comportant le serekh de Narmer et un autre serekh vide près du Wadi Qash, à mi-chemin entre la vallée du Nil et la côte de la mer Rouge. L’activité dans les régions désertiques frontalières de l’Égypte est attestée dès l’époque prédynastique et l’attrait exercé par le désert oriental (principalement pour ses ressources minérales) a encouragé des expéditions organisées par l’État dès les débuts de la Première Dynastie.

… à suivre

Sources : Toby A.H. Wilkinson, Early Dynastic Egypt

Francesco Raffaele, Late Predinastyc and Early Dynastic

Egypt

Ръсел срещу американските философи и атаката срещу истината. Истината е преговор с реалността

Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА  Д-Р НИКОЛА БЕНИН

Бертран Ръсел е известен с критиките си към американски философи като Уилям Джеймс и техните радикални теории за истината. Според Ръсел, Джеймс и другите американски прагматици са дефинирали истината като това, което е моментно полезно или утешително, докато истината всъщност е съответствие с обективна реалност. Но атаката на Ръсел се основава на карикатура, твърди философът Джон Кааг. Джеймс и американските прагматици са имали далеч по-сложно обяснение, основано на признанието, че никога не можем да стигнем до окончателна истина или да се изправим пред реалността като такава. Вместо това ние се ангажираме с реалността чрез опит, в непрекъснати преговори със свят, който ни се съпротивлява.

 

Спорът между Уилям Джеймс и Бертран Ръсел относно природата на истината е спектакъл в историята на философията, чиято драма се основава на карикатура: Джеймс, американският прагматик, уж свежда истината до каквито и да е вярвания, които се оказват полезни или утешителни, докато Ръсел, с острия ръб на аналитичната яснота, разкрива абсурдността на подобна позиция. Истината, казва ни Ръсел, трябва да бъде нещо повече от това, което работи. Тя трябва да съответства на фактите, безразлична към случайностите на човешкия интерес или нужда. Това е елегантно възражение и аз стигнах до заключението, че в неговата елегантност се крие неговата съблазън. Но подобно на много философски възражения, които оцеляват предимно чрез повторение, то не успява да приеме най-добрия случай на опонента си, следвайки собствените си добре обосновани условия.   

Човешките същества никога не се сблъскват с реалността като такава – те се сблъскват с нея чрез опит, чрез постепенно преговаряне със света, който им се съпротивлява.

Нека веднага изясним нещо: Джеймс никога не е твърдял, че истината е въпрос на просто удобство или моментна полезност. Джон Дюи може би е правил тази грешка от време на време, но Джеймс не го е правил. Прагматизмът на Джеймс, в основата си, е философия на опита – не опит в мимолетния, субективен смисъл, а опит, разширен, социализиран и тестван върху грубите повърхности на реалността. Това не е различно от концепцията на К. С. Пърс за истината като приближение към фактите в безкрайния дългосрочен план, проверени научно чрез наблюдение и опит. След като това се разбере, критиката на Ръсел започва да се колебае.

Собственото обяснение на Ръсел по въпроса е ясно. В „Проблемите на философията“ той пише: „Теорията за съответствието на истината се състои в схващането, че едно вярване е вярно, когато има съответстващ факт, и е невярно, когато няма такъв съответстващ факт“. Привлекателността на това схващане е очевидна: то обещава да запази истината обективна, да я изолира от човешката крехкост, от потока на чувствата и модата. Но тази изолация се купува на висока цена. То игнорира или поне подценява факта, че човешките същества никога не се сблъскват с реалността като такава – те се сблъскват с нея чрез опит, чрез постепенно преговаряне със света, който им се съпротивлява.

Истината не се създава от предпочитания; тя се открива в труда на живота.

___

Предизвикателството на Джеймс не е, че съответствието е погрешно , а че то е епистемологично безполезно, освен ако не е допълнено от начините, по които човешките същества могат да го проверят – или, по-добре и по-реалистично – да го опровергаят. В „Прагматизъм“ той пише известното: „Истинското... е само целесъобразното в начина на нашето мислене, точно както правилното е само целесъобразното в начина на нашето поведение.“ Той веднага уточнява това, казвайки, че „целесъобразното“ тук не трябва да се бърка с просто приятното или мимолетно полезното. Не непосредствената отплата на едно убеждение го прави вярно, а способността му да работи „в дългосрочен план и върху целия житейски опит“.