За минотаврите в нас. Разговор с Георги Господинов

Публикувал: Никола Бенин

"Литературен вестник", бр. 5, год. 29, 5-11.02.2020 

Един разговор с Георги Господинов за романа и филма по „Физика на тъгата“, за литературата и света

Вие сте първият българин, носител на голямата европейска награда „Aнгелус“. Чрез нея отваряте ли вратите на света към българската литература?

Беше много вълнуващо, когато обявяваха наградата. Това се случи в един огромен театър във Вроцлав. И понеже не обявяват само името, обявяват и страната, прозвуча така:  „Георги Господинов – България!“. Радвам се най-вече заради романа. Това е една от наистина големите награди, които „Физиката“ получи. Беше вълнуващо, защото предишни носители са писатели, които наистина много ценя – Светлана Алексиевич (нобелистка), Миленко Йергович, Петер Естерхази, Юрий Андрухович… Водещият, който обяви наградата, се пошегува, че този, който я вземе, после получава Нобел както станало със Светлана Алексиевич. Но пък тази награда не я е вземала Олга Токарчук. Това беше денят, в който Олга пристигаше във Вроцлав, целият град беше под влияние на тази новина. И аз много се радвам, защото Полша е страна с невероятна литература в момента. И винаги е била. С поети и писатели, които са били част от съпротивата срещу статуквото през времето, много нобелови лауреати. Така че това е една от радостите, а другото е, че „Физика на тъгата“ вече си има собствен път. И сега, малко преди това интервю, е приключила премиерата на романа в Албания. А един прекрасен джаз музикант, Петър Славов, който свири в най-добрите клубове на Ню Йорк, направи едно парче и то беше представено на „Пловдив джаз фест“ – „В защита на Минотавъра“ се казва, и е по една от главите на романа. Също така една група джаз музиканти в Ню Орлиънс направиха цяла сюита по „Физика на тъгата“.

Как се роди идеята за филма по „Физика на тъгата“ ?

Както казах, „Физиката“ си има свой път, има няколко театрални представления в чужбина. И много се зарадвах, когато преди 8 години Теодор Ушев започна да прави филм по този роман. Разбира се, трябва да кажем, че филмът е прочитът на Тео Ушев, той е правил сценария върху книгата и аз много се вълнувах да чуя как Доналд Съдърланд и неговият син Росиф произнасят тази ключова фраза от романа „Аз сме“ и „Аз бяхме“. И изобщо как разказват едно българско детство през гласовете от книгата и през рисунките на Тео.

Най-хубавото, което се случи покрай този филм, е, че се срещнахме с Тео. И двамата сме родени през 68-а година в различни градове, в периферията на България. В някаква степен, както се шегувахме после, малко като двама минотаври, които изведнъж се срещат. Това е много особено усещане. Помня първото писмо, което Тео ми написа, когато прочете романа и когато не се познавахме. Написа как го е чел цяла вечер, на сутринта е имал филма в главата си. Това е повод  също да разкаже и своето детство, и своята история. Хубаво е и че той е взел от романа линията с капсулите на времето, в които човек пренася най-важните си неща, най-важните си спомени за нататък.

Докато се правеше „Физика на тъгата“, някак между другото Тео направи „Сляпата Вайша“. И двата филма са френско-канадски, но хубавото е, че зад тези филми стои българска история, българска книга, български режисьор, българска музика. Музиката на Котарашки. Казвам това, защото много би ми се искало и в България да е възможно да се направят тези филми, но това зависи не само от държавата, зависи и от нас. Ние сякаш не се обичаме достатъчно, не си вярваме достатъчно, че могат да се съберат български режисьор, съвременен български текст и да рискуваме. И от това да се получи нещо хубаво и световно. В този смисъл го мисля и като стимул към българските режисьори, към българските писатели. Не се срамувайте да работите заедно.

Виждаме и резултата. В момента един „Минотавър“ се бори с титаните в киното. Когато „Сляпата Вайша“ излезе, списание „Variety“ написа, че този филм не печели Оскар, но ако слeд 50 години, журито гледа филмите от цялата селекция, ще запомни само него. Това важи ли за „Физика на тъгата “?

Да, силни думи. Помня, че имаше различни залагания тогава. Някой беше написал: „Ако трябва да кажа кой е най-добрият филм – това е „Сляпата Вайша“, ако трябва да кажа кой ще спечели,  това е продукцията на „Pixar“. И така стана. Дали този филм… Вижте този филм е още по-рисков от „Сляпата Вайша“. „Сляпата Вайша“ беше по-кратък, имаше ясно завършена история.

Този филм е рисков, защото е много трудно да се разкaжe историята през капсулите на времето. Той е 27 минути, което наистина е голямо кино за света на анимацията. Но пък това, което ми се струва негов шанс, е, че той си улучи времето, че този разказ за минотаврите и за лабиринта, в който се намираме, днес е страшно важен отново. И политически важен. Миналото се завръща и миналото е нещо, което не е невинно и може да бъде злоупотребено с него, както правят политиците. Миналото във „Физика на тъгата“ е друго минало. Минало, което се опитва да събуди емпатия. Героят, който влиза в историята на баща си, на дядо си – това е път към разбиране. Така че в момента борбата за минало е страшно сериозна и „Физика на тъгата “ се опитва да каже своята дума в тази борба.

И второто нещо… Мисля, че ако видите наоколо честотата на употребата на понятието „тъга“ в българската литература, кино, и не само в българската… Ще видите, че тъгата е чувството, дефиниращо онова, което се случва в света. В началото си задавах въпроса „Защо българската тъга? Кое е особеното в българската тъга? Защо сме най-тъжната нация в света?“, както бяхме обявени тогава през 2010-а от сп. „Economist“.  Докато пишех романа, разбрах, че тъгата се е разпростряла из Европа. И в момента е много важно да се говори за нея. Тъжният човек е смислен човек, тъжният човек е човек, който се колебае, а аз вярвам в колебаещия се човек! Тръмп, Путин и разни подобни никога няма да се колебаят. Те удрят с юмрук по масата и това е. Навлизаме във време, в което между нас и през Фейсбук, и през новите медии, агресията се радикализира. Ние вече само казваме нещо и се оттегляме и не искаме да чуем отговора. Нарушен е основният принцип на разговора, а именно вие говорите – аз ви слушам, аз говоря – вие ме слушате. Простото човешко чудо на това да си разменяме думи. Така че оттук идва голямата тъга – от невъзможността да говориш с другия.

Какво бихте казали на Минотавъра днес, след световния успех на „Физика на тъгата“? Защо българската култура и литература са подценявани у нас?

Какво бих му казал… Минотавърът ги знае тези неща и не от добро се е скрил в подземието, в лабиринта. Минотавърът има много изходи в лабиринта. Нали знаете, лабиринтът е отворена система, той не е заключен. Проблемът там е точно, че има много изходи и почти никой от тях не води до правия път. Минотавърът е човек, който трудно би оцелял днес. Казвам „човек“, не животно, не чудовище. Трудно би оцелял, защото той не е адаптивен към компромисите, които се налагат днес. И в някаква степен чувствам моето поколение като поколение на минотаври. Тъкмо защото за нас, надявам се, остават важни някакви принципи, като това да останеш максимално или доколкото е възможно… честен. В някаква степен благороден. И така да спазваш тези старомодни принципи, които не ти вършат много работа. Например да си свръхчувствителен. Това е много добро, ако искаш да правиш литература, да пишеш и да правиш филми. И е адски неефективно, ако искаш да живееш добре днес. Така че Минотавърът би се чувствал болезнено самотен. Минотавърът има чувствителна кожа. Той е човек, в кожата на звяр, който се крие, заради различието си.

В момента, като че ли тече точно това – ние превръщаме жертвите си в чудовища. Защото Минотавърът е жертва. Тези, които са наши жертви, сякаш решаваме да ги измислим като чудовища. И знаете ли, с две думи – това е много характерно. Когато кажеш, че всички са идиоти, всички са безскрупулни, тогава и ти освобождаваш ниша да бъдеш също безскрупулен. То е като да няма Бог, всичко е позволено, както казва Достоевски. Затова е много важно да отглеждаме един Минотавър в себе си, който е неприспособим, непринадлежащ. И е страшно важно днес – да имаме такъв Минотавър.

Една легенда за бедуините разказва, че душата е бавен пътник – спира, за да изчака. Можем ли да кажем, че литературата прави това днес?

Да, аз обичам да цитирам тази легенда, защото ние започнахме да пътуваме много бързо, а душата има друга скорост. Литературата знае повече за скоростта на душата. Освен това, когато четеш една книга – това е като спиране, това е като влизане в друго време. Не в това, което тече около нас, а влизане в друго време. И това е единственият начин временно да надхитриш времето. Да спечелиш временна победа срещу времето. Да влезеш във времето на една книга, докато останалото си тече. Или във времето на една история. Затова вероятно хората са започнали да разказват истории, защото иначе живеем обидно малко. Живеем 70 години и нищо. А като имаш история, живееш още няколко епохи. И да, това е печелившият ход на литературата.

Как се съхранява българската литература днес? Наскоро откраднаха бастуна на Пенчо Славейков, на какво се крепи литературата у нас?

Въпросът има две страни. Едната – ние трябва да си кажем и да си знаем, че е много трудно да си български писател навън, че тръгваме от място, към което няма бог знае какъв интерес, че нямаме много преведени автори, които да направят контекст и хората да се интересуват вече за следващия. Какъвто е случаят с унгарската литература, с полската литература, с румънската литература. Става въпрос за автори с десетилетия преди нас. Но това е нещо, което е поправимо. Доброто е, че като нямаш кой знае колко предци, все пак имаш свободата да ги доизмислиш. Ние създаваме предците, тоест през твоите книги другаде да кажат: „Дайте да видим, тука има Ивайло Петров, например.“ В Америка излезе Ивайло Петров, преводът е на Анжела Родел, поканиха ме да напиша няколко думи на гърба на книгата и това беше страхотно, защото за мен Ивайло Петров е много голям писател, учил съм се от него и сега идва ред, когато аз да кажа думи за него навън. Така стават нещата в литературата, стават чрез обичане, или ако не чрез обичане, то поне чрез някакво признание.

А за откраднатия бастун на Пенчо Славейков, това е част от една по-дълбока драма. За съжаление не мога да си го обясня как, но има хора, които явно не изпитват вълнение, като четат стихотворение от Яворов или от Пенчо Славейков. И това е проблем на всички нас, че не сме създали усещане за ценност към това, че има прагове, които не могат да се пресичат, че бастунът на Пенчо Славейков не е просто парче метал. Бастунът на Славейков е нещо друго. И ако Пенчо Славейков беше жив, щеше сигурно с този бастун да раздаде правосъдие, но това е друга история.

Ние говорим и за литературата, и за българската действителност. 30 години по-късно, 30 години след началото на демокрацията – коя е нашата „Физика на тъгата“ , кои са нашите „Балади и разпади“  и къде са  „Невидимите кризи“?

Вие казахте 3 заглавия, които всъщност по-добре от мен биха обяснили каквото се случи. Мисля, че тези години тръгнаха баладично, в началото на 90-те поезията беше тази, която даде тласък. Беше най-силният жанр през цялото десетилетие на 90-те. Те тръгнаха като балади и свършиха с разпади. Съвсем небаладично, некрасиво, според мен. Малко по Яворовски, с топора по главата. „Балади и разпади“, „Физика на тъгата“,  „Невидимите кризи“, това са тези три фрази, които бих свързал с тези 30 години. Трябва тепърва да започне да се говори, най-сетне да се говори за тези 30 години. Освен всичко друго най-важното, което се случи – тогава едни млади хора минаха половината си живот, едни стари хора си отидоха, минаха края на живота си и се родиха едни други хора, млади, на които целият им живот е тези 30 години. Трябва да започнем да измерваме събитията през човешки животи и тогава ще разберем повече за това какво се случило за тези 30 години. А литературата прави и това. То също е въпрос на език, защото ние сме това, което говорим, което изговаряме. Така че внимавайте какво изговаряте.

Интервюто е публикувано на 17.11. 2019 г. в сутрешния блок на телевизия Европа.

Разговора води Теодора Тотева

НИКОЛА БЕНИН. СКАНДАЛНАТА ПОЛЕМИКА В "ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК"

"Литературен вестник", год. 25, бр. 25, 22-28.06.2016, с. 3 

Похитеният "Литературен вестник" - или за наглостта

Открито писмо

Пишем това писмо, защото ни боли заради нравствената мизерия, в която е изпаднал вестникът, който някога създадохме. Защото е омерзително да виждаш как изданието, което осъществи големия пробив в литературата на 90-те, сега изсивява, издребнява, губи дух и хъс, превръща се в трибуна на някаква криворазбрана литературна толерантност от академичен тип.

Вестникът беше създаден от нас като продължение на “самиздата” от последните години на комунизма. Той беше политически, провокативен, дори контра-културен, ползваше непозволен до тогава “нецензурен” език, редакторите не премълчаваха нищо, с което не се съгласяваха в тогавашния културно-политически контекст, понякога редакторите дори спореха един с друг. Това беше част от общото кредо - за пълна творческа свобода, каквато старата комунистическа цензура не позволяваше.

По повод четвъртвековния юбилей на „Литературен вестник“ неговата сегашна главна редакторка Амелия Личева напомни, че „от самото му създаване до ден-днешен той е вестник, в който водещият броя има абсолютната свобода да включи каквито текстове и автори иска, той сам си е главен редактор“. Уви, това казване е фасадно. Посоченото различие, което действително открояваше ЛВ на посттоталитарния културен фон, е суспендирано. Седмици след нейното интервю вестникът публикува анонимна редакционна бележка, с която се извинява на читателите за публикация в предишния си брой. Паралелно с това бяха поднесени извинения и на автора на същата тази публикация – за това, „че публикувайки текста му, е допринесъл той сам да си нанесе трудно поправими морални и езикови поражения“.

Името на този автор е Ани Илков. Анонимката, пледираща де факто за неговата невменяемост, нанася трудно поправими морални поражения на самия вестник. (Езиковите са нанесени отдавна.)

Още по-тежки морални щети нанася неогласеното, но вече взето решение да бъде отстранена от редакторския екип Силвия Чолева, допуснала инкриминирания с тази бележка „инцидент“, който според анонимното колективно писание бил довел до „изтичането“ на текста „Към защитниците на крепостта“. Явно свободата на избор на водещите редактори, щедро рекламирана публично покрай комично празнувания юбилей, днес подлежи на санкции – както колективната анонимка, така и мижитурския опит да бъде отстранена Силвия Чолева чрез сговаряне по онлайн-кьошетата, го доказват.

И най-сетне нещо абсолютно непростимо: ЛВ се извинява на своите читатели и бастисва своята редакторка единствено защото си е позволила да публикува в своя брой откритото писмо на Ани Илков, един от основателите на вестника. Очевидно, за извиняващите се морално е позицията в това писмо (а с него и целия напълно заслужен скандал, сполетял ЛВ) да бъде заметена под килима – и да се правим на ни чули, ни видели – в името на литературната толерантност.

За разлика от днешните редактори на ЛВ ние, неговите основатели, не се извиняваме на читателите. И напук на добрия тон ще си позволим да наречем сътворения от тях инцидент с истинското му име: цензура. За съжаление, ни се налага да добавим още няколко определения: нравствен недоимък, наглост, подлост. Най-малкото защото откритото писмо на Ани Илков не се е появило от нищото, а е отговор на една изключително недостойна статия на Йордан Ефтимов, в която се визират някакви неназовани шестдесетгодишни поети, но се има предвид именно Ани, охулен заради искането редакционната щафета да бъде предадена в ръцете на младите писатели – така, както ние през 90-те години го оставихме в ръцете на тъй наречената „знаменита четворка“.

Нека прочее си спомним, че тогава всичките доморасли постмодернисти, изпъплили до един изпод ямурлука на Ани, пледираха за ритуалното убийство на литературните бащи – в полза на дядовците. Сега обаче – когато самите те са в категорията на бащите – сега какво? В името на какво са се вкопчили в редакторските си столове – и в името на какво пледират за по-умерен тон – като че ли не са чели ЛВ от 90-те, като че ли не познават текстовете, публикувани там от Ани Илков, но и от доста сродни автори, а в някои случаи и от тях самите?

Съжаляваме, че се налага да го кажем, но проблемът не е в литературният бон тон, нито пък в старомоминското смайване по въпроса: как може така. Ами така, може. И може, защото става дума за кражба. "Литературен вестник" е не само осквернен – той е похитен. Това, което правите в момента, е преточване на неговия престиж и история във ваша частна полза, подмяна на неговите ценности с някакво семинароподобно битие. Унищожавате неговата свобода, за да наложите сътворените от самите вас йерархии – които важат единствено в един измислен, псевдистки свят, крепящ се на взаимни възхвали и апокрифна търговия с позиции и влияния.

Това вече не можем да ви простим – не и на територията на "Литературен вестник". Не можем да ви простим оеснафяването, превръщането ви в книжни плъхове, пилигримстването в земите на „жестоката нормализация“. Не можем да простим беззъбото битие на вестника, неговата всеядност и безпроблемност, превръщането му в културна притурка на два университета. Не можем да простим и на себе си – за това, че с оттеглянето си допуснахме да се случи всичко това.

Нека горното не ви звучи като заяждане на дребно и разчистване на сметки. Симптоматично ни се струва, че с времето залиня и днес отсъства важната рубрика „Непремълчано“. Това писмо е открито и неанонимно поради желанието истинският разговор за съдбата на ЛВ да не бъде премълчаван. Накрая бихме искали да припомним, че през годините вестникът е имал множество редактори и главни редактори, десетки млади автори са прохождали по неговите страници, бил е в центъра на какви ли не полемики и скандали, понасял е спорове и различия – но е оцелял четвърт век, защото никой не си е представял, че е по-голям от него. Бил е свод – а не инструмент, не люпилня за академични кариери. И се надяваме да продължи да бъде.

  

Едвин Сугарев

Владимир Левчев

Румен Леонидов

Ани Илков

Ирма Димитрова

Непохитеният "Литературен вестник" - или за реалността

До авторите на писмото „Похитеният "Литературен вестник" - или за наглостта“

Уважаеми автори на откритото писмо,

Отговаряме Ви въпреки неоправданите обиди, които сте изсипали по наш адрес в писмото си. Вярваме, че все още имаме сили за разговор върху съдбата на „Литературен вестник“, въпреки негативната кампания, която някои от Вас водят срещу сегашната редакция на вестника. Основание ни дава едно от последните изречения в писмото Ви, където казвате, че ЛВ е оцелял, защото „никой не си е представял, че е по-голям от него“. Така е. Ние не сме по-големи от ЛВ. И вие не сте.

Ние Ви дължим много и не сме го забравили. За някои от нас сте били учители, приятели, кумири. Не приемаме обаче менторския тон, с който зачерквате не просто нашите усилия, но и работата на авторите и преводачите в ЛВ през всичките тези години.

Да, Вие сте участвали в създаването на ЛВ, но за да съществува той, не е достатъчен простият акт на неговото създаване. Нужна е ежедневна грижа по неговото оцеляване. ЛВ е нива, която някой трябва да работи. В последните двайсетина години, с изключение на Едвин Сугарев, не сме ви виждали на тази нива.

В какво ни обвинявате?

1. Вие целенасочено и изкуствено противопоставяте днешния образ на „Литературен вестник“ („академичен“) на онзи, който е бил в началото на 90-те години на XX век („политически“). За нас е непонятно как вие, настоящи или бивши университетски преподаватели, квалифицирате ЛВ като „академичен“, прилепвайки негативно и осъдително отношение към тази характеристика. Според нас връзката с университета е от жизнено значение за ЛВ, който предимно на академията дължи своята автономност спрямо политиката и пазара. Факт е, че през годините тъкмо университети спасяваха ЛВ от изчезване, без да поставят каквито и да било условия в замяна на своята подкрепа.

2. Обвинявате ни, че „преточваме“ престижа на ЛВ в своя полза. Държим да се знае от всички, че в първите години от историята си (1991–1993 г.) „Литературен вестник“ е издание на в. „Демокрация“ и не е имал грижи за своето материално оцеляване, а редакторите са получавали справедливо възнаграждение за труда си. Днешната редколегия, която е обвинявана, че е „похитила“ вестника, го е мислила, страдала, правила и издавала от 1993 г. до днес, постоянно обновявайки се, но и работейки постоянно във финансова криза, без никакви възнаграждения за редакторите. И ако „похитители“ са хората, които „крадат“ от личното и свободното си време години наред, някои повече от десетилетие, за да не спре „Литературен вестник“, то със сигурност ние сме такива похитители. Ако това да посвещаваш безвъзмездно времето и енергията си за едно издание, което е непрекъснато на ръба да спре, е, както Вие казвате, „нравствен недоимък“, съгласни сме да бъдем обвинени в такъв.

3. За нас е неоспоримо мястото на Ани Илков в българската поезия, а също и в ЛВ (последната възторжена публикация за него е в бр. 9 от 2 март 2016). Той е учител на някои от нас и колега в Софийския университет – на други. Но когато става дума за текста му „Към защитниците на крепостта“, публикуван в брой 20/2016 г. на ЛВ, ние сме готови да се извиним за пореден път и на читателите, и на автора. Наясно сме, че той знае какво пише, но считаме, че гневът и омразата се шегуват дори с най-добрите поети и ги карат да изглеждат ожесточени и слаби в желанието си да наранят с думи. Както Ани Илков има право да изрази своята позиция, така и ние, редакторите, имаме право да изразим своята.

4. Обвинявате ни, че сме „бастисали“ Силвия Чолева. Тя не може да бъде уволнена, защото изобщо не е назначавана, както не е назначаван никой от нас. Твърденията, че тя е „отрязана“, „бастисана“ и пр., инсинуират върху лични мнения, изказани в служебна кореспонденция, но не отразяват решение на редакционната колегия. Питаме се обаче какво всъщност иска Силвия Чолева, след като отказва да работи със сегашните членове на редакцията и охотно разпространява обиди и клевети по техен адрес. През последните два месеца тя не участва в заседанията на редакционната колегия и на практика се самоизолира. Инсинуациите в публичното пространство, че е „отстранена“, ни приличат на опит за пренаписване на фактологията на собствения й избор да стои отвън.

След всичко казано и изписано ние все още пазим надеждата, че реалният разговор е възможен, ако наистина Ви е скъп „Литературен вестник“. Но с обиди и произволни квалификации това няма как да стане.

Действащи редактори на ЛВ:

Амелия Личева

Ana пробиване

Йордан Ефтимов

Камелия Спасова

Мери Kalynova

Пламен Дойнов

Право на уточнение

До авторите на писмото „Похитеният "Литературен вестник" - или за наглостта“

През годините редактори на „Литературен вестник“ доброволно са го напускали поради следните причини:

1. Мързел

2. Умора

3. Захващане с други занимания, осмислящи живота и осигуряващи прехрана.

4. По малко от всичко изброено.

 Напускането на ЛВ винаги е било личен житейски избор и като такъв не може да бъде основание за упражняването на морален терор върху ненапусналите.

Автор: Бойко Пенчев

Връзка:  http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1510.pdf

Евгений Дайнов.„Избирам да съм изправен, а вие, наведените, си се радвайте на изкривените гръбнаци…“

Интервю с проф. Евгений Дайнов

Какво избират хората, избирайки стила музика, който да слушат: самата музика или начина на живот, който върви с нея?

Умерен привърженик съм на онова, което в когнитивистиката се нарича „екстернализъм“ – тезата, че съзнанието не е заключено в мозъка, а е вид протичане, случващо се заедно с външния свят. Оттук: изборът на музика е И избор на начин на живот, или поне – на определен поглед върху живота.

Избирайки естрадната музика (т.е. в българския постсъветски вариант), си казваш, на някакво равнище на осъзнатост: обичам да пия лимонада в горещ ден – така обичам да слушам Лили Иванова след работа. Осмисляш себе си като консуматор.

Избирайки операта (със симфоничната музика е малко по-сложно) – заявяваш, че намираш смисъл в това, да тръпнеш с вечните драми на човешкото битие (които не са се променили особено, откак класическите гърци са се захванали с тяхното изразяване); че си повече от работен инструмент, глава на семейство, грижовна домакиня и пр.

Избирайки чалгата, съобщаваш на света: алчността е добродетел; възпитанието е пречка; силата е право. Това е агресивна програма за усвояване – както обича да казва нашият премиер-олицетворение на чалгата – на света и на човеците в него.

Избирайки рокендрола, казваш на всички следното – и то по оня хашлашки, in-your-face начин: „Избирам да съм изправен, а вие, наведените, си се радвайте на изкривените гръбнаци“.

Васко Кръпката го казва най-добре:

„Когато на кофти човек му е кофти – това е рап; когато на кофти човек му е гот – това е чалга. Когато на готин човек му е кофти – това е блус. Когато на готин човек му е гот – това е рокендрол.“

Доколко музикалните общности в България са автентични?

Там, където има общности, формирали се покрай видове музика – те са автентични. Съставени са от хора, които си контактуват и помежду концерти, радват си се, споделят си, помагат си. Такива са феновете на операта и на класическата музика (и на театрите); на джаза (доста голяма общност у нас); такива са най-видимо рокаджиите. В някакъв смисъл, споделяйки своята разпищоленост и всепозволеност, такива са и мутро-чалгарите. Има и микрообщности, като например привържениците на „Dream Theatre“, съм забелязал, които не се афишират.

Разбира се, не всички налични общности са формирани около музика; нито пък всяка музика формира общности. Естрадната музика например не прави това, тъй като там слушателят е просто моментен консуматор („потребител“) – все едно да се формира общност около потребяването на кренвирши „Кен“.

И Митко Пайнера, и Слави Трифонов са личности, свързани по някакъв начин с рока. В биографията на Пайнера стои и записът и разпространяването на касетки със западни рок банди в края на 80-те години. Слави и днес излиза на концертите си с мотор, носи се в кожени дрехи и черни тениски с черепи, а после запява нещо, което нарича етнорок. Бихте ли коментирали тези смесвания.

И това не може да бъде по-прост?

Не бих бил аз, ако не бях – от малък, буквално от детската градина – поклонник на всякакви синкретики, еклектики и просто на шарени смесици между различни неща.

„Някой ден, Дайнов, ще рухнеш под тежестта на собствените си противоречия“ – ми казваше едно време приятел състудент, смаян от щастливата ми способност да комбинирам, в един и същи момент, възхита от Че Гевара и от Маргарет Тачър например. Или: между възторжено четене на Хегел и Хайдегер да вкарам скоростно препрочитане на цялата сага (общо 7 тома) на „Тримата мускетари“, твърдейки, че Дюма по нищо не отстъпва на тези двамината тежкоатлети.

Почти 40 години по-късно не съм рухнал под тежестта на собствените си противоречия (както неотдавна възкликна възрастен колега от БАН: „Ама погледнете го тоя! Татуировки, китари, дълга коса – и професор, моля ви се…“); но съм понаучил нещо за смесването на различни неща.

Сещам се за поне четири начина за смесване на жанрове и особено – на „културна горница“ и „културна долница“.

Първият е да можеш безболезнено да минаваш от един жанр в друг, като и в двата действаш като автентичен субект, припознат от обитателите на този жанр като „свой“. Тази „подвижност“, както би казал Богдан Богданов, е по принцип характерна за отворените общества, в които влизаш и излизаш от групи (принадлежности, идентичности) без драмите на предателството или изоставеността. Сутринта съм преподавател в НБУ. Вечерта – китарист в група „Магистри“. Няма драми.

Вторият начин за смесване е – някакъв синтез, правещ нещо трето от дадени две. Смайващо количество джазово настроени музиканти се занимават с подобни синтези.

Третият начин за смесване на горница и долница е с образователна цел: да слезеш „долу“, където има повече публика, за да те припознае, та сетне да можеш бавно да я изтеглиш „нагоре“, където по принцип си. Когато стартираше вестник „24 часа“, Валери Найденов ми обясняваше такава своя програма за бавно образоване на публиката на вестника; същото ми обясняваше и Слави Трифонов, когато стартираше своето шоу. Това обаче са опасни игри, защото веднъж плъзнал се надолу, може да се окаже, че нямаш силите да се върнеш горе, камо ли да влачиш още хора със себе си; и така попадаш в:

Четвъртия сюжет на тези смесвания: веднъж намерил се на по-долното ниво, да си останеш там, защото ти харесва размерът на публиката и защото внезапно разбираш, че не можеш да я качиш нагоре. В идеалния вариант при това положение се връщаш към първия начин на смесване на нещата – да можеш безболезнено да се местиш от горе надолу и обратното, като навигираш между различни публики.

Тъй като българите по принцип имат проблем с идентичността и интегритета си, повечето хора, тръгнали надолу, си остават там; и нещо повече – омърсяват онова „горно“, което са имали в себе си (и Найденов, и Трифонов са интелигентни и начетени хора). Затова „24 часа“ стана това, което стана; както и „Шоуто на Слави“, вместо да издига публиката си, разпръсква простотия из публичната арена. А когато стане дума за връщане нагоре – греда!

Пример. Преди години бях гост (грешка!) в „Шоуто на Слави“ и изсвирих едно парче с музикантите му. Това са все блестящи, перфектни музиканти, тръгнали от класиката и рокендрола. Но след години „етнорок“ (парфюмирана чалга) вече не умееха да се върнат нагоре – дори само до нивото на рокендрола. Звучаха като чалга група, опитваща се да свири Моцарт; или като цигански военен оркестър, напълно неспособен да свири правите тонове на „Тих бял Дунав“ и затова добавящ „къдрици“ към всеки от тях.

На някакъв етап, в днешно време, некадърните смесвания пораждат уроди, които принизяват самата идея за човека като независим субект. Такъв урод е свързването на моторджийски клубове с авторитарни режими, както става в Русия и все повече – в България. Вместо „слънце в очите, вятър в косите“ – Да живее другарят вожд!

Каква е ролята на чалгата в България преди 1989 г. и сега: масова култура, субкултура или контракултура? Вие участвате като изследовател и в един научен сборник – „Чалгата – за и против“, издание на Нов български университет от 1999 г.

Всяко общество произвежда културна „долница“ – музикално-танцов жанр, който празнува не духовното, а телесното. В този смисъл и ранният рокендрол е телесна еманципация, връщане на правото на съществуване на тялото такова, каквото е. Но в напредналите общества съществува и мощна легитимна културна „горница“. В пространството между двете съществува огромно креативно напрежение, което поражда „средните“ нива на култура, стабилизиращи приличието, средната класа и целите общества.

В такава среда рокендролът много бързо излиза извън телесното и се развива към възвишеното (т.е. към същинската култура по Арнолд): за има-няма 15 години стигаме от Бо Дидли до „Пинк Флойд”.

В България обаче няма „горница“. Затова, макар от музикална гледна точка чалгата да има потенциала да се развие в някаква по-възвишена синтетична посока (и да произведе например еквивалента на химна Bulgaria на Джеф Бек), тя не прави това. Няма го културното напрежение, което да я бута натам.

Нещо повече: както видяхме горе, българската долница всмуква в себе си всичко. Затова в крайна сметка чалга-мутро поведението стана легитимно и за висшите среди, олицетворявани от Бойко Борисов, Делян Пеевски, Георги Гергов и подобни херои на нашето време.

Каква е обществената функция на музикалните общности в България преди 1989 г. и сега? Имат ли допирателни с другите граждански обединения?

Не знам за другите, но аз бях в рокендрол субкултурата, по-скоро – рокендрол резервата, събиращ се отначало пред сладкарница „Преспа“ и после преместил се към „Кравай“.

За нас този резерват беше въпрос на оцеляване като хора – т.е. като модерни индивиди, вярващи в това, че всеки трябва да може да води (ако иска) независим и достоен живот. В соцмравуняка последното нещо, което се предлагаше, беше достойнство; затова пазехме тази възможност в нашия си резерват. В разширен състав, членуващите в резервата в края на 80-те години се вляха устремно в революционните брожения и оформиха първоначалното ядро на уличната агитка, сътрисаща големите градове между октомври 1989 и февруари 1991. В този смисъл Протестът от 2013-2014  е коренно различен, защото не тръгна от музикални общности и, веднъж тръгнал, не успя нито да ги привлече, нито да оформи своя.

Един от вашите лични сърдечни проекти е Миндя рок фест. Рокът не е ли градско явление?

Рокендролът е народната музика на големите градове в протестантския свят – по простата причина, че замества разпадналите се семейни и кланови общности. Както посочва Дейвид Боуи, в Южна Европа няма и не може да има рокендрол, тъй като там тези традиционни общности са си живи и здрави.

Рокендролът се свързва със селото чрез фасцинацията на хипитата с природата и с прединдустриалния начин на живот. И тъй като Миндя рок фест го правим все стари хипита и селски обитатели, избрали да се махнат от градовете поради тяхната тромавост и ъгловатост – ерго, селски хипи фестивал.

Рокът ляв ли е или десен?

Рокът е свободен: търси свободата там, където тя се намира в момента. А тя шари – ту е вляво, ту е вдясно. През 60-те години в протестантския свят беше вляво – и рокендролът с нея. През 80-те и 90-те години в Източна Европа свободата беше вдясно – и рокендролът с нея. Днес май нещата отново отиват вляво.

Между другото, това местене на свободата не е моя измишльотина. За пръв път по този начин обяснено го чух от един стар приятел (вече го няма) – британският депутат от торите, Тим Ратбоун, ментор и кум на Дейвид Камерън. Та точно Тим ми го раздъвка, някъде в средата на 90-те: „Юджийн, естествено, че вие с дългите коси и китарите на изток сте десни, а тук такива като вас бяха леви. Свободата е подвижна, мести се; тя не стои заключена вляво или вдясно завинаги“.

Заради такива свободомислия го изгониха от Консервативната партия, макар да беше неин второ поколение депутат.

Автор сте на две книги, специално обърнати към рока – „Забавленията на другата половина: рокът и съвременната културна ситуация“ от 1992 г. и „Елегия за Боуи“ от 2013 г. Защо измежду толкова любими ваши рок музиканти – в интервюта и в статии споменавате Ричи Блекмор, Джими Хендрикс, Джони Уинтър, Ерик Клептън и още много други китаристи – написахте портрет точно на Дейвид Боуи? Да не би заради „литературността“ му? Или заради саморефлексивността? Защото не е рок ентусиаст, а краен случай на играещ човек?

Причината е елементарна. Има творци (в случая – музиканти), които успяват така да обяснят света на времето си, че да го дооформят – да го досъздадат. Да накарат обществото да мисли света с техните образи. Такива за 60-те години бяха „Бийтълс“; за 70-те, 80-те, 90-те и 2000-те е Боуи. Никога не намерих думите, с помощта на които да се захвана с „Бийтълс“ (затова ги няма в „Забавленията на другата половина“). В един момент обаче се усетих, че мога да намеря думите за Боуи. Всички останали музиканти, изброени от вас (и цял вагон други), колкото и да са велики, работят в рамката, поставена от хора като „Бийтълс“ и Боуи.

И да, Боуи е най-широко разгърналият се творец. Не е само музикант, а всичко, което изброихте – и още. А начинът, по който непрестанно конструираше и деконструираше своите идентичности – това е светът, в който живеем днес. Тук има и извод: ако не се заемем с конструирането и поддържането на собствените си идентичности, някой друг ще се заеме с това. Някой друг ще ни конструира. А тъй като самоконструирането е сложна работа, все повече хора по света с облекчение потъват в чужди конструкции. Това обяснява днешните радикални форми на групов живот – от ДАЕШ до Тръмп. Боуи усещаше това и предупреждаваше за това.

Съществува мнение, че днешната рок култура у нас е носталгична. Така ли е?

Всичко става носталгично в един свят, който като че се е откъснал от котвите си и се носи неизвестно накъде.

Има и още нещо, обясняващо безспорната анемичност на рокендрола от едно известно време, а именно: в крайна сметка статуквото победи. Успя да наложи тезата си, че рокендролът не е революция – а просто един музикално-развлекателен стил, наред с безкрайно количество други музикално-развлекателни стилове.

Верно, музикалната индустрия умря в момента на този си свой триумф; но вредата е налице. Няма млади рокаджии, сравними със старите динозаври; затова динозаврите продължават да пълнят стадионите, а младите се кекерчат в клипове. Не е ясно какво става, когато и динозаврите си отидат. А може би самата изразна форма вече е нежизнеспособна, както е невъзможно да има днес класически блус, поради изчезването на потиснатата класа на черните събирачи на памук, чийто живот блусът изразяваше.

Засега пазим пламъчето на рокендрола, както правехме навремето в резерватите „Преспа“ и „Кравай“. Но пък самият факт, че осем години след първия Миндя рок фест в страната има вече поне 20 подобни рок фестивала – този факт значи нещо. Върви процес на излизане от резерватите, поне у нас.

Често из социалните мрежи припламва спор за алтернативната рок култура преди 1989 г. и се противопоставят Удсток на „Ален мак”. Има ли някакъв смисъл в такъв разговор?

Бях на „Ален мак” през 1981 г. (за участие даваха 10 дни домашен отпуск от казармата). Всички участници (а те бяха стотици, събрани от цял свят) денонощно се опитваха да превърнат „Ален мак” в Удсток. Извън официалната (соц)програма се правеха десетки импровизирани сцени и десетки сборни групи, свирещи по улици, площади и дори – училищни дворове. Репертоарът беше общият знаменател: „Бийтълс”. Поради наличието на чужденци ченгетата не събраха куража да прекратят това безобразие.

Удсток е матрицата, дефолт-програмата; и тази програма се възпроизвежда и при най-малкия повод.

Какво мислите за „канонизацията“ на рокаджии чрез портретирането им върху панелни блокове в Каварна по инициатива на бившия кмет на града Цонко Цонев?

Такива портрети се появиха и по скалите на плажа Велека в Синеморец – на Гошо Минчев и Пеци Гюзелев (засега); долу под моста на реката пък цъфна Иван Вазов. Има никому неизвестен малък паметник на Джими Хендрикс, потулен в скалите на Ахтопол. Никой не знае кой ги прави (за разлика от Каварна). Но населяването на средата с образи на (и препратки към) „нашите“ е много добра тенденция в една покорна страна, чиито държавници съхраняват с лакейска страст паметници на нейните външни господари.

Необходимо ли е държавата да упражнява контрол в областта на музиката? Трябва ли да има държавна политика, подкрепяща примерно българските изпълнители, песните на български, определен вид музика?

Контрол – не, за Бога.

Помня как висях часове наред в коридора на Министерството на културата, за да легализирам първия албум на моята група „Магистри”. Минава по едно време тогавашният министър Стрефан Данаилов и ми съобщава, грейнал:

– Чакаш за подпис, а? Ама ние планираме да възстановим комисиите по текстовете, дето ги имахме навремето.

Аз:

– Да няма нищо против Партията и нейната Линия?

Той (наклони):

– Не, бе – да няма проповядване на екстремизъм и тероризъм. Което си е едно и също. Ние решаваме кое може. Така че – виж си пак текстчетата…

Не възстановиха тази цензура, но вятърът на соца ме лъхна доста осезателно; и изобщо не ми стана носталгично. Напротив, исках да удуша Ламбо още там, в коридора.

Трябва обаче да има държавна подкрепа за високите форми на култура, за които тук (в тази проста страна) няма пазар. Това включва рокендрола, който у нас не е народна музика, а висока култура. Добре правят онези (малко на брой) общини, които подпомагат рок фестивалите на своя територия.

Въпросите зададоха ГЕОРГИ ГОЧЕВ

и ЙОРДАН ЕФТИМОВ

Връзка: https://litvestnik.wordpress.com/2016/10/29/%D0%B8%D0%B7%D0%B1%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BC-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D1%8A%D0%BC-%D0%B8%D0%B7%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%B0-%D0%B2%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%B5/

Никола Бенин. Депешите на "Литературен вестник"

До г-н Бойко Борисов, министър-председател в оставка,

Брате Борисов,

Таз година май неразбран остана от читателите, пардон избирателите, като същински жрец на чистото изкуство, въздигнат над недостойната тълпа! От нас да знаеш, тия елитарни мурафети вече не вървят! Сега на мода е социалното! Опичай си акъла, че накрая ще те обявят за постмодернист и отиде, та се не видя! (Ще прощаваш, че така на „ти” се обръщаме, ама ние сме прости и… важното е да се разбираме.)

Хайде със здраве и от баницата да дръпнеш късмета „Коалиция с ДСБ”.

              ЛВ

До г-жа Корнелия Нинова, генерален секретар на БСП, или както там се води,

Госпожо Корнелия,

Нямаме честта да се знаем, но понеже на Коледа стават чудеса, да си пожелаем и ние нещичко. Едно добро да ни направите, няма да е за Вас кой знае какъв труд. Та, като си говорите там с оня генерал, дето уж не си говорите, пенсионера, де – да му кажете, че в ЛВ сме хорошие ребята, стълбове на руската литература и култура в България. Я, колко руски броеве сме правили… Той, генералът, всичко знае, ама да не вземе баш за нас да не е чувал и да стане някоя грешка, та да ни зачистят, като се обърнат работите.

Бъдете здрава, а за парˆта от баницата не берете дерт – при Вас ще е.

          ЛВ

До литературните олигарси,

Братя олигарси,

Доживяхме най-сетне и в нашия бранш олигархия да се измъти! Каква ли не мафия се прочу из царщината, та учителска, та лекарска, та дърварска ли не щеш, само литературна нямахме, като че ли Бога с камъни сме били! Хвала вам, че отсрамихте занаята!

Да сте живи и здрави и гледайте по-еркек! А, за парите не се чудете! Една третя в евро, една третя в рубли, една третя – в акции на „Литературен вестник”. Кривите си капата и не се плашите от нищо!

             ЛВ

До бъдещия Председател на Народното събрание

Уважеми г-н или г-жа, няма значение,

Коленопреклонно Ви молим една голяма добрина да направите за българската литература. Покрай другата работа, ей-така, за почивка, едно законче да гласувате – за реприватизация или направо за национализация на българския литературен капитал!  Не се живей веке! Всеки влачи каквото закачи, от турско по-лошо, да ни извинява Ахмед Доган за метафората. Плъзнали са едни приватизатори, награди печелят, по света ги издават, срама нямат! Ковнете един такъв закон, г-н Председателю (може и г-жо), па вътре напишете: кой каквото е докопал от символния капитал на българската литература – да го върне. Това награди, хвалби, букети – всичко да се върне! И оттук нататък книгите да се отпечатват без име на автора на корицата! Кой ги пише тия книги – ами, народът ги пише! Само така литературният капитал  ще се върне при своя истински собственик – потиснатите народни маси. Таз работа направите ли, рейтингът Ви ще стане като на Слави Трифонов!

С пожелание да сте здрав като металните ограждения пред Парламента!

         ЛВ

 До Цецка Цачева, кандидат мати Болгария

Ах! България, vseokayannaya България!

Тъй като, ако можете, Болгария, terpish сирак майка Цецка в Ефир plachevnoridatelstva, zhalastno narezhda, drugago да аз obizhda, Che Nyama то нито красиво, нито Младост и наи-така Nyama диплома от ouchilische празна. Oh! Как mozhesh да terpish сирак Cecina slzi Koga sinovno обещават км Дядо B pristpva секс и как хората voznevizhda минути. Но така мълчи и traem Che Mercury пакет чрез създаване усмихнати и osche Tyeglev gerberski WMS Prez Novatus Годин DOKAR!

            Една Българка

До Христиан Петров, изпълнителен директор на „Център за градска мобилност“ ЕАД

Светли празници, г-н директор, искаме във ваше лице да благодарим на Центъра за градска мобилност за новата цена на билета от 1,60 лв.  От това лято ходим пеша, купуваме си „Литературен вестник“ за 1,50 и даже спестяваме десет стотинки. Освен това четохме и се разхождахме. Надяваме се, че новата година и родните управляващи са ни подготвили още по-големи повишения, че да можем да си купим я някоя книга, я на театър да идем или пък на опера и балет.

     Читатели на ЛВ от 1 юни 2016

До

Г-н Вежди Рашидов

Културен министър в оставка

Г-н министър,

Искрено се надяваме слуховете да излязат само слухове! И че това дето навсякъде казват, че сте в оставка, да означава само едно – че оставате.

Апропо, от цялото второ правителство на Б. Борисов заслужавате да останете само Вие, като не броим, разбира се, самият премиер-министър, който трябва да остане по подразбиране. Но Вие, Вие сте най-ценният!

Защо сте най-ценният?

Първо, защото направихте така, щото българското изкуство да не излиза от Лувъра. Изложби, експозиции, вернисажи – показахме й на Европа откъде изгрява слънцето на културата. От старото злато на траките до най-новите шедьоври на Светлин Русев – българското изкуството е за чудо и показ. Поклон!

Второ, защото успяхте да преодолеете в себе си цензора и оставихте на работа всички журналисти, които хем стоят „на държавна ясла“, хем си позволяват да Ви критикуват. Благородството Ви надделя и показахте на целия свят как един министър може да задуши егото си, стискайки пура със зъби в името на свободата на словото. Поклон!

Трето, защото се отказахте от намерението си да възстановявате международните писателски срещи от времето на Живков и Левчев. Прозряхте, че струват много пари, а най-вече – такава идея подхожда повече на министър на малка тоталитарна държава, която се тресе от комплекси за малоценност. А Вие не сте такъв министър. Поклон!

Заради всичко това, вярваме, че ще останете. И вместо да четем молитви, ние, по-първите Ви почитатели, се събираме вечер, изправяме се срещу залязващото зимно слънце и пеем песента „Оставаме!“ от филма „Оркестър без име“, а после на маса специално си поръчваме същата песен на оркестъра в ресторант „Културна среща“. Плачем, пеем, пием и ревем с Вашето име на уста!

Още по-културна Коледа, господин министре!

С вярата, че ще се видим и през 2017 година!

            От инициативата „Министър на годината“ при СБЖ и СБП

До ловците на бежанци

Светли нискочели патриоти!

Здрави, малко чели юнаци!

Преследвачи на далекоизточни демони!

Лъвове със свински опашки!

Полицаи на народа!

Граничари на българското сърце!

Вземете и нас във вашите чети.

Във всяка чета отпред – по един поет – да възпява.

Помнете, днес се създава утрешният български епос!

Чакаме знак!

Да срещнем заедно най-българската Коледа!

              От движението „Поети за чиста нация”

До професорите и доцентите –

борци срещу академизма в литературата

Господа професори и доценти!

Чакането си изчакахме някой да каже цялата истина за днешната българска литература. И вие го сторихте!

Открихте голямото зло. Слязохте временно от университетските катедри и пронизахте в сърцето чудовището на академизма с цялата му престорена толерантност и фалшива начетеност.

Срещу него вие предложихте възхитителните оръжия на конспиративните прозрения, параноичните анализи, бомбените псувни, анонимните писма, които изпратихте до самите себе си, заклинанията за нагласени конкурси и награди, аргументите, иззети направо от езика на жълтата и кафявата преса… Всичко, всичко направихте, за да пропадне този академизъм вдън земя.

Само едно остана. И знаем, че скоро ще го направите: ще подадете оставки и ще напуснете този омразен университет, ще ни заразите с беззаветния си личен пример, за да пребъде чистата социална литература и да постигне собствената си идентичност най-сетне нейният етически субект.

Тогава непременно ще ви последваме, а над останките на Академията и Университета ще се носят гласовете на Улицата и Кръчмата – тези два кита на най-новата българска литература.

Rot Front!

Революционна антиакадемична Коледа!

              От кръга „Докторанти и асистенти срещу академизма”

До духовете

от фейсбуковата гора на литературата

Неясни деца на дигиталните страсти!

Полуанонимни гении!

Комплексирани псувачи и зяпачи!

Стигнахте много далеч.

Спрете се! Тихо, тихо!

Току-виж някой обявил 2017-а за нулева година на българската литература.

Какво? Ние да не пишем ли?

Молим ви, тиха и свята Коледа!

     От другите духове,

     останали извън фейсбуковата гора

         ЛВ

Depeche Bihan MK, PD Абонамент BP

Връзка:https://litvestnik.wordpress.com/2017/01/13/%D0%B4%D0%B5%D0%BF%D0%B5%D1%88%D0%B8%D1%82%D0%B5-% D0% BD% D0% B0-% D0% BB% D0% B2 /