"Литературен вестник", год. 25, бр. 25, 22-28.06.2016, с. 3
Похитеният
"Литературен вестник" - или за наглостта
Открито
писмо
Пишем
това писмо, защото ни боли заради нравствената мизерия, в която е изпаднал
вестникът, който някога създадохме. Защото е омерзително да виждаш как
изданието, което осъществи големия пробив в литературата на 90-те, сега
изсивява, издребнява, губи дух и хъс, превръща се в трибуна на някаква
криворазбрана литературна толерантност от академичен тип.
Вестникът
беше създаден от нас като продължение на “самиздата” от последните години на комунизма.
Той беше политически, провокативен, дори контра-културен, ползваше непозволен
до тогава “нецензурен” език, редакторите не премълчаваха нищо, с което не се
съгласяваха в тогавашния културно-политически контекст, понякога редакторите
дори спореха един с друг. Това беше част от общото кредо - за пълна творческа
свобода, каквато старата комунистическа цензура не позволяваше.
По
повод четвъртвековния юбилей на „Литературен вестник“ неговата сегашна главна
редакторка Амелия Личева напомни, че „от самото му създаване до ден-днешен той
е вестник, в който водещият броя има абсолютната свобода да включи каквито
текстове и автори иска, той сам си е главен редактор“. Уви, това казване е
фасадно. Посоченото различие, което действително открояваше ЛВ на посттоталитарния
културен фон, е суспендирано. Седмици след нейното интервю вестникът публикува
анонимна редакционна бележка, с която се извинява на читателите за публикация в
предишния си брой. Паралелно с това бяха поднесени извинения и на автора на
същата тази публикация – за това, „че публикувайки текста му, е допринесъл той
сам да си нанесе трудно поправими морални и езикови поражения“.
Името
на този автор е Ани Илков. Анонимката, пледираща де факто за неговата
невменяемост, нанася трудно поправими морални поражения на самия вестник.
(Езиковите са нанесени отдавна.)
Още
по-тежки морални щети нанася неогласеното, но вече взето решение да бъде
отстранена от редакторския екип Силвия Чолева, допуснала инкриминирания с тази
бележка „инцидент“, който според анонимното колективно писание бил довел до
„изтичането“ на текста „Към защитниците на крепостта“. Явно свободата на избор
на водещите редактори, щедро рекламирана публично покрай комично празнувания
юбилей, днес подлежи на санкции – както колективната анонимка, така и
мижитурския опит да бъде отстранена Силвия Чолева чрез сговаряне по
онлайн-кьошетата, го доказват.
И
най-сетне нещо абсолютно непростимо: ЛВ се извинява на своите читатели и
бастисва своята редакторка единствено защото си е позволила да публикува в своя
брой откритото писмо на Ани Илков, един от основателите на вестника. Очевидно,
за извиняващите се морално е позицията в това писмо (а с него и целия напълно
заслужен скандал, сполетял ЛВ) да бъде заметена под килима – и да се правим на
ни чули, ни видели – в името на литературната толерантност.
За
разлика от днешните редактори на ЛВ ние, неговите основатели, не се извиняваме
на читателите. И напук на добрия тон ще си позволим да наречем сътворения от
тях инцидент с истинското му име: цензура. За съжаление, ни се налага да
добавим още няколко определения: нравствен недоимък, наглост, подлост.
Най-малкото защото откритото писмо на Ани Илков не се е появило от нищото, а е
отговор на една изключително недостойна статия на Йордан Ефтимов, в която се
визират някакви неназовани шестдесетгодишни поети, но се има предвид именно
Ани, охулен заради искането редакционната щафета да бъде предадена в ръцете на
младите писатели – така, както ние през 90-те години го оставихме в ръцете на
тъй наречената „знаменита четворка“.
Нека
прочее си спомним, че тогава всичките доморасли постмодернисти, изпъплили до
един изпод ямурлука на Ани, пледираха за ритуалното убийство на литературните
бащи – в полза на дядовците. Сега обаче – когато самите те са в категорията на
бащите – сега какво? В името на какво са се вкопчили в редакторските си столове
– и в името на какво пледират за по-умерен тон – като че ли не са чели ЛВ от
90-те, като че ли не познават текстовете, публикувани там от Ани Илков, но и от
доста сродни автори, а в някои случаи и от тях самите?
Съжаляваме,
че се налага да го кажем, но проблемът не е в литературният бон тон, нито пък в
старомоминското смайване по въпроса: как може така. Ами така, може. И може,
защото става дума за кражба. "Литературен вестник" е не само
осквернен – той е похитен. Това, което правите в момента, е преточване на
неговия престиж и история във ваша частна полза, подмяна на неговите ценности с
някакво семинароподобно битие. Унищожавате неговата свобода, за да наложите
сътворените от самите вас йерархии – които важат единствено в един измислен,
псевдистки свят, крепящ се на взаимни възхвали и апокрифна търговия с позиции и
влияния.
Това
вече не можем да ви простим – не и на територията на "Литературен
вестник". Не можем да ви простим оеснафяването, превръщането ви в книжни
плъхове, пилигримстването в земите на „жестоката нормализация“. Не можем да
простим беззъбото битие на вестника, неговата всеядност и безпроблемност,
превръщането му в културна притурка на два университета. Не можем да простим и
на себе си – за това, че с оттеглянето си допуснахме да се случи всичко това.
Нека
горното не ви звучи като заяждане на дребно и разчистване на сметки.
Симптоматично ни се струва, че с времето залиня и днес отсъства важната рубрика
„Непремълчано“. Това писмо е открито и неанонимно поради желанието истинският
разговор за съдбата на ЛВ да не бъде премълчаван. Накрая бихме искали да
припомним, че през годините вестникът е имал множество редактори и главни
редактори, десетки млади автори са прохождали по неговите страници, бил е в центъра
на какви ли не полемики и скандали, понасял е спорове и различия – но е оцелял
четвърт век, защото никой не си е представял, че е по-голям от него. Бил е свод
– а не инструмент, не люпилня за академични кариери. И се надяваме да продължи
да бъде.
Едвин Сугарев
Владимир
Левчев
Румен
Леонидов
Ани
Илков
Ирма
Димитрова
Непохитеният
"Литературен вестник" - или за реалността
До
авторите на писмото „Похитеният "Литературен вестник" - или за
наглостта“
Уважаеми
автори на откритото писмо,
Отговаряме
Ви въпреки неоправданите обиди, които сте изсипали по наш адрес в писмото си.
Вярваме, че все още имаме сили за разговор върху съдбата на „Литературен
вестник“, въпреки негативната кампания, която някои от Вас водят срещу
сегашната редакция на вестника. Основание ни дава едно от последните изречения
в писмото Ви, където казвате, че ЛВ е оцелял, защото „никой не си е представял,
че е по-голям от него“. Така е. Ние не сме по-големи от ЛВ. И вие не сте.
Ние
Ви дължим много и не сме го забравили. За някои от нас сте били учители,
приятели, кумири. Не приемаме обаче менторския тон, с който зачерквате не
просто нашите усилия, но и работата на авторите и преводачите в ЛВ през
всичките тези години.
Да,
Вие сте участвали в създаването на ЛВ, но за да съществува той, не е достатъчен
простият акт на неговото създаване. Нужна е ежедневна грижа по неговото
оцеляване. ЛВ е нива, която някой трябва да работи. В последните двайсетина
години, с изключение на Едвин Сугарев, не сме ви виждали на тази нива.
В
какво ни обвинявате?
1.
Вие целенасочено и изкуствено противопоставяте днешния образ на „Литературен
вестник“ („академичен“) на онзи, който е бил в началото на 90-те години на XX
век („политически“). За нас е непонятно как вие, настоящи или бивши
университетски преподаватели, квалифицирате ЛВ като „академичен“, прилепвайки
негативно и осъдително отношение към тази характеристика. Според нас връзката с
университета е от жизнено значение за ЛВ, който предимно на академията дължи
своята автономност спрямо политиката и пазара. Факт е, че през годините тъкмо
университети спасяваха ЛВ от изчезване, без да поставят каквито и да било
условия в замяна на своята подкрепа.
2.
Обвинявате ни, че „преточваме“ престижа на ЛВ в своя полза. Държим да се знае
от всички, че в първите години от историята си (1991–1993 г.) „Литературен
вестник“ е издание на в. „Демокрация“ и не е имал грижи за своето материално
оцеляване, а редакторите са получавали справедливо възнаграждение за труда си.
Днешната редколегия, която е обвинявана, че е „похитила“ вестника, го е
мислила, страдала, правила и издавала от 1993 г. до днес, постоянно обновявайки
се, но и работейки постоянно във финансова криза, без никакви възнаграждения за
редакторите. И ако „похитители“ са хората, които „крадат“ от личното и
свободното си време години наред, някои повече от десетилетие, за да не спре
„Литературен вестник“, то със сигурност ние сме такива похитители. Ако това да
посвещаваш безвъзмездно времето и енергията си за едно издание, което е
непрекъснато на ръба да спре, е, както Вие казвате, „нравствен недоимък“,
съгласни сме да бъдем обвинени в такъв.
3.
За нас е неоспоримо мястото на Ани Илков в българската поезия, а също и в ЛВ
(последната възторжена публикация за него е в бр. 9 от 2 март 2016). Той е
учител на някои от нас и колега в Софийския университет – на други. Но когато
става дума за текста му „Към защитниците на крепостта“, публикуван в брой
20/2016 г. на ЛВ, ние сме готови да се извиним за пореден път и на читателите,
и на автора. Наясно сме, че той знае какво пише, но считаме, че гневът и
омразата се шегуват дори с най-добрите поети и ги карат да изглеждат ожесточени
и слаби в желанието си да наранят с думи. Както Ани Илков има право да изрази
своята позиция, така и ние, редакторите, имаме право да изразим своята.
4.
Обвинявате ни, че сме „бастисали“ Силвия Чолева. Тя не може да бъде уволнена,
защото изобщо не е назначавана, както не е назначаван никой от нас.
Твърденията, че тя е „отрязана“, „бастисана“ и пр., инсинуират върху лични
мнения, изказани в служебна кореспонденция, но не отразяват решение на
редакционната колегия. Питаме се обаче какво всъщност иска Силвия Чолева, след
като отказва да работи със сегашните членове на редакцията и охотно разпространява
обиди и клевети по техен адрес. През последните два месеца тя не участва в
заседанията на редакционната колегия и на практика се самоизолира. Инсинуациите
в публичното пространство, че е „отстранена“, ни приличат на опит за
пренаписване на фактологията на собствения й избор да стои отвън.
След
всичко казано и изписано ние все още пазим надеждата, че реалният разговор е
възможен, ако наистина Ви е скъп „Литературен вестник“. Но с обиди и произволни
квалификации това няма как да стане.
Действащи
редактори на ЛВ:
Амелия
Личева
Ana пробиване
Йордан
Ефтимов
Камелия
Спасова
Мери Kalynova
Пламен
Дойнов
Право
на уточнение
До
авторите на писмото „Похитеният "Литературен вестник" - или за
наглостта“
През
годините редактори на „Литературен вестник“ доброволно са го напускали поради
следните причини:
1.
Мързел
2.
Умора
3.
Захващане с други занимания, осмислящи живота и осигуряващи прехрана.
4.
По малко от всичко изброено.
Напускането
на ЛВ винаги е било личен житейски избор и като такъв не може да бъде основание
за упражняването на морален терор върху ненапусналите.
Автор:
Бойко Пенчев
Няма коментари:
Публикуване на коментар