Никола Бенин. "Ние сме българе, ние сме българе"

 Никола Бенин

Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

Български войници на Чаталджанските позиции през Балканската война 1912-1913 г. били изненадани от този вик на тичащи към тях турски войници. Заведени при началството, турските войници разказали своята одисея: били българи от Анадола (Мала Азия), избягали от турската армия. След много премеждия, при голям риск за живота си, те успели да достигнат фронтовата линия и да преминат на българска страна.

 

След Хуриета (Младотурската революция през 1908 г.) българските младежи в Турция били вземани войници в турската армия. През Балканската война мнозина българи от Мала Азия били изпратени на фронта. Почти всички, на групи по двама-трима или поединично, преминали в България. Бягства на малоазийски българи от турската армия имало и преди, и след войната. Те прекосявали турско-българската граница или по различни пътища и по море стигали до други страни и оттам се прехвърляли в България. Те настоявали пред българското правителство да уреди преселването в България на семействата им, останали в Мала Азия, изложени на насилия и грабежи от турските власти, от черкези и от пристигащи от България турци-мухаджири (изселници), които се настанявали в къщите им.

 

До Балканската война малко се знае за малоазийските българи. Първите писмени сведения за тях са от началото на XIX в. от европейски пътешественици и дипломати: Ж. М. Танкоан (френски пътешественик и дипломат в Персия), д-р Салватори (италиански пътешественик), Джордж Кепел (английски офицер).

 

В българската книжнина и печат за първи път се споменава

 

9

 

 

за българско село в Мала Азия през 1844 г. в издаваното от Константин Фотинов в Смирна (Измир) списание "Любословие". Сведения за малоазийските българи се появяват и в цариградския български печат през 60-те и 70-те години на XIX век.

 

През XIX-то столетие за българите в Мала Азия са писали и руски и чешки учени, а след освобождението на България - българските университетски професори Иван Д. Шишманов, Любомир Милетич и други български автори.

 

Най-ценните изследвания върху историята на малоазийските българи, от които се ползва всеки, който проучва тяхното минало, по хронология на публикуването им, са:

 

"Из Мала Азия (пътуване към българските колонии)" от Васил Кънчов, известен географ и етнограф, бивш учител в българската гимназия в Солун, инспектор към Българската екзархия в Цариград и министър на просветата. Той посетил някои от българските селища в Мала Азия в края на миналия век, срещал се и разговарял с жителите им. Трудът му е прочетен на 23 март 1899 г. на заседание на Книжовното дружество. Публикуван е в сп. "Български преглед", год. V кн. VIII, 1899 г.

 

"Българските колонии в Мала Азия" от Лука Ив. Доросиев, служител в Българската екзархия в Цариград. Изследването е докладвано в Историко-филологическия клон на Академията на науките от А. П. Стоилов и М. Маджаров на 17 ноември 1921 г. Публикувано е в кн. XXIV на списанието на Академията, клон Историко-филологически и философско-обществен, 1922 г. Доросиев е проучил официалната преписка между българското правителство и легацията и консулството в Цариград по изселването на малоазийските българи от Мала Азия през 1914 г. Той е ползвал и спомените, които му разказвали братята му Тодор Доросиев, учител в българските села в Мала Азия, Яким, абаджия в Балъкесир и Бобе, абаджия в Бурса.

 

"Език и бит на тракийските и малоазийските българи" от проф. Стефан Младенов, Хр. Кондов и Хр. Вакарелски, в два тома, Тракийски сборник, кн. V и VI, издание на Тракийския научен институт през 1935 и 1936 г. Идеята за написването на този труд принадлежи на видния философ проф. Димитър Ми-

 

10

 

 

халчев, един от ръководителите на Тракийската организация, в която членуват и малоазийските българи - бежанци. Подкрепа за публикуването му оказва тогавашният председател на Тракийския върховен комитет Коста Георгиев. Малоазийските българи произхождат предимно от Южна Тракия. След изселването им от Мала Азия те са настанени в голямата си част в Западна Тракия и споделят бежанската неволя на западнотракийци след Първата световна война. Вакарелски и Кодов посещават села, в които живеят малоазийски българи, разговарят с тях, записват спомените им с характерното наречие, проучват техния език и бит.

 

Обемист сборник с народни песни, приказки и поверия от Новопазарско, издание на БАН, публикува през 1956 г. проф. Симеон Русакиев. Той е пребивавал продължително време в с. Стан и в други села в Новопазарско, чиито жители са предимно българи-преселници от Мала Азия. Записал е много песни, приказки, гатанки, главно от малоазийски българи от селата Гьобел, Коджа бунар, Сьоют.

 

Върху историята на малоазийските българи работят и по-млади български учени като проф. Стайко Трифонов, проф. Боян Гюзелев, К. Венедикова, Мария Николчовска.

 

Между най-новите публикации върху историята на малоазийските българи в чуждестранната книжнина е специална глава от обемистия труд на турския историк Парс Тугладжъ "България и турско-българските отношения", издаден в Истанбул през 1984 г. 

 

Живи свидетели на тази история все още се срещат към края на XX в. и в началото на XXI в. в някои села и градове на Хасковска, Бургаска, Варненска област, в Ивайловградско, Поморийско, Новопазарско, Шуменско. Това са възрастни хора, които казват, че са родени в Мала Азия. С характерния си южнобългарски говор те разказват любопитни спомени за родните си места, какво знаят за преселването на техните предци в Анадола, как там са живели своя български начин на живот, със своите народни песни, хора, обичаи, носии, пренесени преди

 

 

1. Pars Tuglacı. "Bulgaristan ve bulgar-turk ilişkileri", Istanbul, 1984, с. 197-201.

 

11

 

 

две-три столетия от България в Мала Азия и върнати непокътнати в старата родина. През тези столетия в чужда земя, далече от своя народ, те са запазили будно българско народностно съзнание. Изолирани и обградени от градове и села, населени с турци и гърци, те създали един свой, български кът, един малък, затворен в себе си български свят, в който са се запазили от претопяване и изчезване. Живели са така, както са живели в старата родина - със своя български бит, език и вяра, с неизменното чувство за принадлежност към българския народ, от който се смятали неделима частица.

 

Една от основните причини тези българи да се преселят в Мала Азия е бил стремежът им да оцелеят и да се запазят като българи-християни от грозящата ги опасност да бъдат ислямизирани и потурчени. Единствената причина да се завърнат в България след освобождението ѝ е била пак да си останат българи.