Д-Р ИЛИЯНА БЕНИНА Д-Р НИКОЛА БЕНИН
The Old Familiar Faces
Charles Lamb (1775–1834) Written in January 1798
Where are they gone, the old familiar faces?
I had a mother, but she died, and left me, Died prematurely in a day of horrors— All, all are gone, the old familiar faces.
I have had playmates, I have had companions, In my days of childhood, in my joyful school-days— All, all are gone, the old familiar faces.
I have been laughing, I have been carousing, Drinking late, sitting late, with my bosom cronies— All, all are gone, the old familiar faces.
I loved a love once, fairest among women. Closed are her doors on me, I must not see her— All, all are gone, the old familiar faces.
I have a friend, a kinder friend has no man. Like an ingrate, I left my friend abruptly; Left him, to muse on the old familiar faces.
Ghost-like, I paced round the haunts of my childhood. Earth seem'd a desert I was bound to traverse, Seeking to find the old familiar faces.
Friend of my bosom, thou more than a brother! Why wert not thou born in my father's dwelling? So might we talk of the old familiar faces.
For some they have died, and some they have left me, And some are taken from me; all are departed; All, all are gone, the old familiar faces.
Note: This is the original 1798 version of the poem. Charles Lamb subsequently omitted the opening lines about his mother from the revised version published in 1818.
The poem is one of the most poignant reflections in English literature on childhood, lost friendships, separation, and the painful realization that the people who once filled our lives gradually disappear.
Старите познати лица
Чарлз Лам (1775–1834) – Написано през януари 1798 г.
Къде изчезнаха те – старите познати лица?
Имах майка, но тя почина и ме остави – си отиде преждевременно, в един ден на ужаси... Всички, всички ги няма – старите познати лица.
Имах другарчета, имах спътници – в дните на моето детство, в радостните ученически години... Всички, всички ги няма – старите познати лица.
Смял съм се, пирувал съм, седял съм до късно с най-близките си приятели... Всички, всички ги няма – старите познати лица.
Обичах някога една жена – най-прекрасната от всички. Вратите ѝ са затворени за мен, не бива да я виждам... Всички, всички ги няма – старите познати лица.
Имам приятел – по-добър човек никой не би могъл да срещне. А аз, като неблагодарник, го напуснах внезапно – оставих го сам да размишлява за старите познати лица.
Като призрак бродих из местата на своето детство. Земята ми се струваше пустиня, която трябваше да прекося, търсейки старите познати лица.
Приятелю мой, ти, който си повече от брат! Защо ли не си роден в дома на баща ми? Така щяхме да можем да си поговорим за старите познати лица.
Едни умряха, други ме напуснаха, трети ми бяха отнети – всички си отидоха; всички, всички ги няма – старите познати лица.
Бележка: Това е оригиналната версия на стихотворението от 1798 г. В по-късната редакция, публикувана през 1818 г., Чарлз Лам премахва началните редове, посветени на майка му.
Това стихотворение е едно от най-трогателните размишления в английската литература върху детството, изгубените приятелства, раздялата и болезненото осъзнаване, че хората, които някога са изпълвали живота ни, постепенно изчезват.
1. Автобиографичен контекст и трагедията от 1796 година
Стихотворението е написано през януари 1798 г., малко след една от най-страшните лични трагедии в живота на автора. През септември 1796 г. неговата сестра Мери Лам, в пристъп на тежко психично разстройство, убива майка им с нож. Чарлз Лам поета цялата отговорност за нея, като я спасява от затвора и я закарва в психиатрична клиника, посвещавайки ѝ целия си живот.
Обяснението за премахването на началните редове в порезвната редакция от 1818 г. (където се споменава майката) се крие в дълбоката болка и желанието на Лам да защити публичния образ на сестра си и да заглуши болезнения спомен от „деня на ужасите“, който остава твърде интимен за широката публика.
2. Структура на загубата и рефренът като ритуален плач
Творбата е изградена върху опустошителния риторичен рефрен: „Всички, всички ги няма – старите познати лица“. Всеки станс отбелязва поредния кръг от отчуждението и смъртта:
Загубата на майката и семейния уют: Преждевременната смърт, разрушила защитната детска среда.
Приятелите от детството и младостта: Преходността на споделената радост и безгрижие.
Любовта: Затворените врати на жената, която някога е обичал (вероятно позоваване на младежката му любов към Анна Симънс).
Вината към приятел: Самокритичното признание за собствената му импулсивност и неблагодарност (препратка към поета Самюъл Тейлър Колридж, с когото Лам временно прекъсва отношенията си след скандал).
3. Поетика на отчуждението и модерната меланхолия
За разлика от традиционната викторианска или класицистична елегия, стихотворението на Лам няма утешителен финал или религиозен катарзис. То завършва с констатацията за абсолютна празнота: „Едни умряха, други ме напуснаха, трети ми бяха отнети“. Лам предвосхищава модерното усещане за екзистенциална изолация, където светът се превръща в „пустиня“, която човек трябва да прекоси сам, търсещ сенките на своето минало.
Поетика на персоналния псевдоним, романтичната ирония и естетиката на всекидневието в „Есетата на Елия“ (Essays of Elia) от Чарлз Лам
Абстракт Настоящото изследване разглежда трансформацията на английското фамилиарно есе в творчеството на Чарлз Лам (1775–1834), осъществена чрез емблематичния сборник „Есетата на Елия“ (Essays of Elia, 1823; The Last Essays of Elia, 1833). Анализират се функциите на литературната маска (псевдонима Елия), съчетанието между автобиографична изповед и художествена фикция, бароково-архаичният стил, повлиян от авторите на XVII век, както и носталгичното преосмисляне на детството, Лондон и преходността на човешкото съществуване.
1. Литературната маска „Елия“ (Elia) като естетическа и психологическа защита
За разлика от своите съвременници Уилям Хазлит и Лий Хънт, които използват есето за пряка обществена полемика или директна автобиографична изява, Чарлз Лам изгражда сложна фикционална персона – Елия (името е заето от италиански колега на Лам от ранните му години като чиновник в „Саут Сий Хаус“).
Дистанциране от травмата: Литературната маска позволява на Лам да преработи болезнените моменти от собствения си живот (самотата, неуспешните любовни копнежи, грижата за психично болната му сестра Мери, присъстваща в текстовете под името „братовчедката Бриджит“) без да изпада в мелодраматичен сантиментализъм.
Автоирония и ненадежден разказвач: В метатекстуалния предговор към Последните есета на Елия („Характерът на покойния Елия“), Лам с фина ирония портретира собственото си алтер его като ексцентричен, леко непоследователен и привързан към отживелиците джентълмен, чиито „истини“ често граничат с добронамерена мистификация.
2. Естетика на носталгията и десакрализация на „възвишеното“
Докато големите поети на английския романтизъм (Уилям Уърдсуърт, Самюъл Тейлър Колридж, Пърси Биш Шели) търсят трансцендентното в дивата природа и космическите висини, Лам утвърждава урбанистичния романтизъм и сакрализира дребните детайли на бита:
Култът към миналото и детството: В шедьоври като „Деца-мечти: Блян“ (Dream-Children: A Reverie), „Южните морета“ (The South-Sea House) и „Крайстс Хоспитал преди тридесет и пет години“, паметта функционира като спасително убежище. В „Деца-мечти“ Елия разказва на несъществуващите си деца за своята прабаба Фийлд и изгубената си любов Алис, докато в края на текста децата бавно избледняват, разкривайки трагичната самота на разказвача.
Хуманистична симпатия към маргиналното: Лам издига в обект на висока литература фигури, пренебрегвани от официалната култура – малките коминочистачи („Възхвала на коминочистачите“), старите чиновници, бедните роднини („Бедни роднини“) и театралните актьори от отминали епохи.
Празник на сетивното: Есета като „Дисертация върху печеното прасенце“ (A Dissertation upon Roast Pig) съчетават пародийна псевдонаучна сериозност с радостно утвърждаване на земните удоволствия, противопоставяйки се на утилитарния пуританизъм на ранната викторианска епоха.
3. Стилистичен синкретизъм: Срещата на Романтизма с XVII век
Една от най-отличителните черти на прозата на Лам е нейната съзнателна архаизация. Отхвърляйки гладката, рационалистична проза на XVIII век (напр. стила на Самюъл Джонсън или Джоузеф Адисън), Лам черпи вдъхновение от бароковата реторика и меланхоличната ерудиция на английските автори от XVII век – сър Томас Браун, Робърт Бъртън (Анатомия на меланхолията) и Айзък Уолтън.
Този стил се характеризира с:
Богата употреба на латинизми, неочаквани неологизми и сложни синтактични периоди, прекъсвани от разговорни вметки.
Постоянен интертекстуален диалог – цитати и скрити алюзии към елизабетинската драма и стари книги, които превръщат четенето в интимен разговор между образовани съмишленици.
4. Библиография
Aaron, Jane. (1991). A Double Singleness: Gender and the Writings of Charles and Mary Lamb. Oxford: Clarendon Press (изследване на творческата симбиоза между Чарлз и Мери Лам и отражението ѝ в есеистиката).
Barnett, George L. (1964). Charles Lamb: The Evolution of Elia. Bloomington: Indiana University Press (текстологичен анализ на развитието на образа на Елия и стилистичните похвати на Лам).
Bate, Jonathan. (2004). "Lamb, Charles (1775–1834)." In: Oxford Dictionary of National Biography. Oxford: Oxford University Press.
Cecil, Lord David. (1983). A Portrait of Charles Lamb. London: Constable (задълбочен психологически и литературен портрет на есеиста и неговия лондонски кръг).
Monsman, Gerald. (1980). Confessions of a Prosaic Dreamer: Charles Lamb's Art of Autobiography. Durham, NC: Duke University Press (ключов труд върху автобиографизма, травмата и фикционалната маска в Есетата на Елия).
Nabholtz, John R. (1986). My Reader My Fellow-Labourer: A Study of English Romantic Prose. Columbia: University of Missouri Press (анализ на реториката и отношението автор–читател в прозата на Лам).
Интелектуален симбиоз и екзистенциална драма: Епистоларната връзка между Чарлз Лам и Самюъл Тейлър Колридж
Абстракт Настоящото изследване разглежда кореспонденцията между Чарлз Лам и Самюъл Тейлър Колридж – една от най-значимите епистоларни връзки в историята на английския романтизъм. Писмата им не са само хроника на едно близо половинвековно приятелство, започнало още от ученическите им години в „Крайстс Хоспитал“, а дълбока психологическа лаборатория, в която се преплитат поетически експерименти, философски дебати, взаимна критика и споделяне на тежки лични и семейни кризи.
1. Началото: Ученическите години в „Крайстс Хоспитал“ и литературното съмишленичество
Приятелството между Лам и Колридж се ражда през 1780-те години в лондонското сиропиталище и училище „Крайстс Хоспитал“ (Christ's Hospital). Макар че Колридж е с малко по-голям и се оформя като блестящ, но хаотичен философ и поет на трансцендентното, а Лам остава скромен чиновник, привързан към градския бит и лондонските улици, двамата изграждат връзка на пълно доверие.
В ранните им писма от 1790-те години Лам се утвърждава като земен, самокритичен и проницателен критик на ранните стихове на Колридж. За разлика от други литературни кръгове, където владее ласкателството, Лам безстрашно критикува „мъглявия и бомбастичен“ стил на младия Колридж, настоявайки за по-голяма естественост и емоционална прецизност в поезията.
2. Епистоларният отговор на трагедията (1796 г.)
Когато през септември 1796 г. семейството на Чарлз Лам е сполетяно от катастрофата, при която сестра му Мери убива майка им в пристъп на лудост, Самюъл Тейлър Колридж е първият човек, към когото Лам се обръща за утеха.
Писмата на Лам от този период представляват едни от най-разтърсващите документи в английската епистоларна литература:
Лам споделя цялата си болка, чувството за отговорност и избора си да посвети живота си на грижата за сестра си, отказвайки се от собствени брачни планове.
Отговорът на Колридж е изпълнен с дълбока християнска и философска съпричастност, описвайки страданието като школа за изграждане на душата („vale of soul-making“). Тази криза циментира приятелството им, превръщайки го в съюз на оцеляването.
3. Полярност на характерите: Отреченият гений и тихият наблюдател
Кореспонденцията разкрива ярко изразена психологическа комплементарност между двамата автори:
Колридж като епистоларен изгнанник: Голяма част от писмата на Колридж са дълги, монологични трактати върху немската философия (Имануел Кант, Фридрих Шелинг), неговите поетически амбиции, борбата му с пристрастяването към лауданума и постоянните му здравословни и финансови терзания.
Лам като котва на реалността: Лам отговаря с хумор, самоирония, детайли от лондонското ежедневие (разкази за театри, книги, приятели от литературния кръг като Уилям Хазлит и Уилям Уърдсуърт) и практическа подкрепа. Независимо от времето и разстоянието, Лам остава верният приятел, който редактира текстовете на Колридж и му изпраща финансова помощ или думи на насърчение в най-мрачните му моменти.
4. Литературно значение на кореспонденцията
Писмата между Лам и Колридж не са просто личен архив; те са литературно събитие само по себе си. Те илюстрират раждането на английския романтизъм отвътре – през ежедневните битки за оцеляване, четенето на стари елизабетински автори (като Джон Денъм и Филип Месинджър) и споделената меланхолия. Когато Колридж умира през 1834 г. (само месеци преди самия Лам), Чарлз Лам пише с дълбока скръб, че „великият и добър Колридж“ го е напуснал, слагайки край на една от най-значимите интелектуални симбиози на XIX век.
Библиография
Bate, Walter Jackson. (1968). Colorkdge. New York: Macmillan (съдържа подробни анализи на отношенията между Колридж и неговия кръг от приятели, включително Чарлз Лам).
Holmes, Richard. (1989 / 1998). Colorkdge: Early Visions & Darker Reflections. London: Allen Lane / Penguin Books (фундаментална биография, проследяваща ролята на Лам като опора в живота на поета по време на неговите кризови периоди).
Lucas, E. V. (ed.) (1935). The Letters of Charles and Mary Lamb (3 Vols.). Oxford: Oxford University Press (стандартното академично издание на кореспонденцията).
Mears, Margery. (ed.) (1954). The Collected Letters of Samuel Taylor Coleridge. Oxford: Clarendon Press (пълното издание на писмата на Колридж, включващо епистоларния му диалог с Лам).
Rix, Robert. (2004). Colorkdge and the Philosophers of Nature. Oxford: Oxford University Press.

Няма коментари:
Публикуване на коментар