Еволюция
срещу революция
или
за моделите на развитие
СБОРНИК
С ДОКЛАДИ
ОТ
МЕЖДУНАРОДНА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ
17
– 19 септември 2020 г.
ТОМ
1
Evolution
against revolution
or
for the models of development
PROCEEDINGS
OF
THE INTERNATIONAL SCIENTIFIC CONFERENCE
17
– 19 september 2020
VOL.
1
РЕГИОНАЛНА
БИБЛИОТЕКА “ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ„
РУСЕ,
2020
LYUBEN
KARAVELOV REGIONAL LIBRARY
RUSE,
2020
Научен комитет:
Scientific Board:
проф. д-р Маргарита
Богданова Prof. Margarita Bogdanova, PhD
проф. д-р инж. Маруся
Любчева Prof. Eng. Marusya Lyubcheva, PhD
проф. д-р Любима
Деспотова-Толева Prof. Lyubima Despotova-Toleva, PhD
проф. д-р Тони
Шекерджиева-Новак Prof. Toni Shekerdzhieva-Novak, PhD
чл.-кор. проф. д.т.н.
Христо Белоев Corr. member prof. DSc Hristo Beloev
проф. д.ик.н., д.н. (Нац.
сигурност),
д.н. (Соц. дейности) инж.
Венелин Терзиев
Prof. D.Sc., D.Sc. (Nat.
Security), D.Sc.
(Social Activities) eng.
Venelin Terziev
проф. д-р Ангел Смрикаров
Prof. Angel Smrikarov, PhD
Редакционна колегия:
Editorial Board:
Теодора Евтимова Teodora
Evtimova
Силва Василева Silva
Vasileva
Кети Илиева Keti Ilieva
Валерия Йорданова
Valeriya Yordanova
Ренета Константинова
Reneta Konstantinova
Татяна Савова Tatyana
Savova
Предпечатна подготовка:
Pre-print:
Кети Илиева
Силва Василева
Keti Ilieva
Silva Vasileva
Дизайн корица:
Примакс – Мартин Йорданов
Cover design:
Primax – Martin Yordanov
Регионална библиотека
„Любен Каравелов“ – Русе
ISBN 978-619-7404-15-9
Академия за музикално,
танцово и изобразително изкуство
„Проф. Асен Диамандиев“–
Пловдив
ISBN 978-954-2963-69-1
Авторите на докладите
носят пълна отговорност за съдържанието, оригиналността, изказаните становища и
цитираните източници и литература.
Ст. преп. д-р Илияна
Бенина, гл. ас. д-р Никола Бенин
„И в няколко дена, тайно
и полека, народът порасте на няколко века“:
пътят от еволюция към
революция в ро-мана „Под игото“ от Иван Вазов
и трилогията „Жътва“ от
Константин Петканов
Senior Lecturer Iliyana
Benina, PhD Chief Assist. Nikola Benin, PhD
"And in a few Days,
Secretly and Slowly, the People Grow up in Several
Centuries". The Road
from Evolution to Revolution in the Novel "Under the Yoke" by Ivan
Vazov and the Trilogy "Harvest" by Konstantin Petkanov
с. 136 – 145
„И В НЯКОЛКО ДЕНА, ТАЙНО И ПОЛЕКА, НАРОДЪТ ПОРАСТЕ НА НЯКОЛКО ВЕКА“: ПЪТЯТ ОТ ЕВОЛЮЦИЯ КЪМ РЕВОЛЮЦИЯ В РОМАНА „ПОД ИГОТО“ ОТ ИВАН ВАЗОВ И ТРИЛОГИЯТА „ЖЪТВА“ ОТ КОНСТАНТИН ПЕТКАНОВ
ст. преп. д-р Илияна Бенина гл. ас. д-р Никола Бенин Русенски университет „Ангел Кънчев“
Резюме: В статията са изследвани междутекстовите връзки в романа „Под игото“ от Иван Вазов и трилогията „Жътва“ от Константин Петканов. Изяснено е, че Вазов утвърждава идеята за трудния еволюционен път към национално и духовно осъзнаване. Моделът на наратива в романа, създаден от Вазов, е продължен в поредицата „Старото време“, „Хайдути“ и „Вятър ечи“. Последователно и отчетливо Вазовата концепция за „тайното и полека порастване на народа за няколко века“ е проектирана и в сюжета на трилогията „Жътва“ от Константин Петканов. Иначе казано, това е идеята за съдбовното превръщане на родовия човек в човек на народа. Направено е обобщението, че триадата род – народ – родина свидетелства за оживяването на духовната енергия на народа, за способността на българина да оцелява, а след това и да се възражда от пепелта за нов живот.
Ключови думи: „Под игото“, Иван Вазов, „Жътва“, Константин Петканов, междутекстови връзки.
"AND IN A FEW DAYS, SECRETLY AND SLOWLY, THE PEOPLE GROW UP IN SEVERAL CENTURIES". THE ROAD FROM EVOLUTION TO REVOLUTION IN THE NOVEL "UNDER THE YOKE " BY IVAN VAZOV AND THE TRILOGY "HARVEST" BY KONSTANTIN PETKANOV Senior Lecturer Iliyana Benina, PhD Chief Assist. Nikola Benin, PhD Angel Kanchev Ruse University, Bulgaria Summary: The article explores the intertextual relations between "Under the Yoke", a novel by Ivan Vazov, and "Harvest", a trilogy by Konstantin Petkanov. It has been clarified in the study that Vazov affirms the idea of the difficult evolutionary path to national and spiritual awareness. The narrative model of the novel, created by Vazov, is followed in the series "Old Times", "The Haidouks" and "The Wind Resounding" as well. Vazov's concept of "the secret and slow growth of the people for several centuries" is consistently and clearly projected in the plot of "Harvest", Konstantin Petkanov’s trilogy. In other words, this is the idea of the fateful transformation of the man, devoted to a clan, into a man, devoted to the people. The conclusion arrived at is that the triad clan – nation – homeland is a testimony of 137 the revival of the spiritual energy of the people, of the ability of the Bulgarian to survive and reborn from ashes for a new life.
Key words: "Under the Yoke", Ivan Vazov, "Harvest", Konstantin Petkanov, intertextual relations.
Междутекстовият прочит на творби от художествената литература предполага да се зададат въпросите – защо точно тях сме избрали и какви ключови социокултурни и антропологични проблеми предстоят да бъдат изяснени? Оттук изборът за проследяването на пътя от еволюция към революция в романа „Под игото“ на Иван Вазов и в трилогията „Жътва“ от Константин Петканов не е случаен поради няколко причини. Първата е, несъмненото влияние на романа епопея върху изграждането на писателя Петканов. В своята биографична книга „Детски години“ той признава, че „Под игото“ е една от първите книги, които е прочел, и няма да сгрешим, ако кажем, че тя оставя трайни следи в неговото мислене не само относно духовната атмосфера по време на Априлската епопея, а и по отношение на развитието на историческите процеси. Втората причина е уникалното за нашата литература битуване на един и същи персонаж – Иван Краличът, в творбите на двамата автори. Апостолската дейност на Иван Кралича в романа „Под игото“ и в трилогията „Жътва“ е типична проява на възрожденската идея за решаващата роля на личността в хода на историята. Онази историческа личност, без която големите колективни движения биха били невъзможни. Подобно персонализиране на събитията от онази епоха не е чуждо нито на писателите, нито на историците ни. Защото има пред себе си апостолските мисии на Васил Левски, Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и др. Думата „апостол“ е библейска по произход и носи в своето значение представата за святост. Същото важи и за апостолското слово – то е свято, защото буди мъртвите духом за нов живот. Името-прозвище Кралич пък поражда алюзия с кралската титла – харизматичният водач на отечеството, провидяно в неговия нов, свободен държавнически статут. В романа „Под игото“ с появата на Бойчо Огнянов на празника на „Св. Кирила и Методия“ започва духовното възкръсване на обикновения (родов) човек и посвещаването му в тайнството на народното дело. Въвеждането на Иван Кралича в трилогията „Жътва“ на празника на буквите става в момент, когато народът вече е преминал през акта на духовно посвещение. Появата му свързваме с очакване на други трасформационни събития, онези, които ще направят от национално осъзнатия българин участник в революционното движение. Деец на освободителното дело – последен етап във величествения живот на епохата. 138 Трета причина, като че ли най-съществената, е създаването на модел на наратива в романа „Под игото“, който ще окаже влияние в развитието на българския роман. Последователно и отчетливо Вазовата концепция за „тайното и полека порастване на народа за няколко века“ е проектирана и в сюжета на трилогията „Жътва“ от Константин Петканов. Иначе казано, това е идеята за съдбовното превръщане на родовия човек в човек на народа. От годишния изпит, където активната проява на едно дете, показала душевните преживявания на възрожденеца, накарва цялото общество да онемее от ужас, до унизения бей в сцената с представлението и поетичния образ на песента като отдушник на колективната страст към свободата обикновеният българин израства в собствените си очи. Въпреки явните белези на абсурдност, подготовката за постигането на свободата набира сила и „молепсва“ все повече и повече българи. Глаголът носи семантиката на магия, неосъзната и невъзможна за преодоляване. Героите са в плен на историческото време. Колчо не се замисля, когато се жертва да помогне на Огнянов, или Марийка, която с риск за живота си се опитва да предаде бележката. Не за живота си мислят Милка Тодоричина, когато скрива Соколов, и идиотът Мунчо, когато псува султана. Сякаш ценността на съществуването (толкова важна за чичовците) губи своето значение, бледнее пред пиянството на свободата. Това обяснява и поведението на Безпортев, който, яхайки турчина под радостните възгласи на раята, произнася пиянска реч. Иван Вазов има за верую, че ако човек не е морален, религиозен, ако не уважава учението и прогреса, ако не обича и не се грижи за семейството и рода си, ако не умее да отстоява човешкото си достойнство като бай Марко, не може да тръгне по пътя на духовното израстване, не може да бъде свободен. Труден е пътят към свободата за бай Марко. Човек на петдесет години, цял живот честно сбирал имот и отгледал голяма челяд, в началото на романа той е категоричен: „Бунт? Такова нещо, не дай боже, то ще бъде пропаст!“. За да представи прелома в душата на бай Марко и осъзнаването на необходимостта от въстание, Вазов го поставя в ситуации на свидетел на различни прояви на българското свободолюбие – появата на Краличът в дома му, поведението на Безпортев и покорството на турчина, скривалищата с оръжие на синовете му в собствения му дом, пророчеството на Мартин Зедека. Копнежът към свобода, обхванал по-голямата част от българите, „молепсва“ и бай Марко. Той сам с гордост отсича черешата си и я дава за топ, подменя съдържанието на писмото, за да спаси Соколов и 139 накрая върховна проява на неговото духовно израстване е новата му молитва: „Той мълвеше някаква молитва, която не съществуваше ... Той се молеше за България...“. Стремежът към свобода уВазов неотстъпно се свързва с любовта към родното, към българското. Писателят показва, че народът цени и обича своите водачи, които са носители на идеята за свободна България. Уважението и готовността да ги пазят при необходимост, също е част от еволюционното изменение в поведението на хората. В главата „Във Веригово", представяйки отношението на селяните към Бойчо Огнянов, Вазов внушава мисълта, че българинът се е откъснал от практическите материални грижи за насъщния и е преодолял скептицизма и страха си. Така чрез поведението на своите герои, на „всякоя класа, пол и занятие“, Вазов утвърждава идеята за трудния еволюционен път към национално и духовно осъзнаване. Този път, според писателя, довежда до свободата на България. Историята преминава през дома на човека, през неговия частен живот. Романовите образи на историята разчитат на особен вид събитийност и персонажна система, поддържащи постоянно напрежение в съзнанието на читателя – онова, което ни заставя да мислим за безвъзвратно протеклото време. От друга страна, сюжетът залага на усещането за непосредственост, типична и за съвременните романи. Друго не би могло и да бъде, тъй като действа презумпцията за многократна и повторителна действеност. За случване „тук и сега“. И все пак историческите сюжети разчитат на патината на времето. Те трябва да уловят неговия дух, да представят убедително не само битовите картини, но и невидимата атмосфера, аромата на епохата. Без тях не би могъл да бъде постигнат желаният ефект – ефектът достоверност. Понякога биват проследявани продължително развиващи се процеси – сигурен начин да бъде уловена поцялостно картината на времето. В резултат на това се раждат романови поредици – трилогии и дори тетралогии. Разбира се, картината се усложнява още повече, тъй като всеки роман е самостоятелно завършено цяло, но от друга страна е смислово и композиционно обвързан и с останалите романи от поредицата. Такъв е примерът с тетралогията на Димитър Талев. Както и с трилогията на Генчо Стоев „Цената на златото“, „Завръщане“ и „Досиетата“, макар да стана ясно, че има и четвърти, неиздаден роман със заглавие „Гъбарят“. Ето защо читателят се среща с повтарящи се герои, налага се да проследява връзката между отдалечени във времето и пространството събития в различните творби. У Петканов, освен всичко това, събитийната структура бива поставена в рамките на циклично функциониращото време. Каквото и да се случва, рамката е една – от жътва до жътва. Това важи за цялата трилогия – „Старото време“, 140 „Хайдути“, „Вятър ечи“, с общо заглавие „Жътва“. Спирайки се на художествената специфика на трите романа, Георги Константинов обобщава: „Старото време“ повествуваше за любовта на българина към земята, за спокойния патриархален селски бит; „Хайдути“ засягаше вече по-нови елементи в този бит, когато се събужда юначната сила на българина – все още сурова, първична – която не може да понася турските посягания върху имота и честта му – а „Вятър ечи“ има за тема гражданското съзнание на селото, борбите за самостойна църква, които са прелюдията и на политическия бунт по нашите земи някога“ [1]. В този аспект ще посочим, че Кант разглежда историята като резултат от някакъв общ план на природата за човечеството, в който историкът е само наблюдател на действията на Светия Разум [2]. За разлика от него Хердер схваща историята като подчиняваща се на идеите на модерната биология. Въпреки това човек е разумно същество и цялостното развитие на способностите му предполага наличието на исторически процес. Романите на Петканов са тъкмо подобно парадоксално съчетание от идеализъм и есенциализъм, диалектика и метафизика на историята. Идеята за прогреса и процесуалността при него е втъкана в митологичния цикличен кръг на времето на бита, провидяно през митологичните и фолклорно-приказните конструкти, през сказанието, легендата, мита, приказката и идилията. Петканов не се задоволява да представи историческото събитие като кратък отрязък от времето, тясно парче от пъстрото пано на човешката цивилизация (в частност на българското битие), а се стреми да улови невидимите течения, съставящи пълноводния поток на историческите процеси. Любен Бумбалов заключава: „В романите на Г. Караславов, Г. Белев и Кр. Белев, М. Грубешлиева, в историко-реалистическото повествование на Ст. Загорчинов, в социалните романи на А. Страшимиров, К. Петканов и Ст. Чилингиров освен тези качества („богатата човешка душевност, която се търси в многообразието на нейните обществени и индивидуални стойности“, б.м., Н.Б.) можем да открием и едно своеобразно отношение към времето и неговите художествени превъплъщения. Времето става единица, измерваща продължителността на един процес, на един епизод, на едно чувство или размишление, но и категория, в която се търси както познанието на този процес, така и взаимодействието на отделните негови елементи в тяхната конкретно-естетическа стойност“ [3]. Героите в трилогията „Жътва“ живеят и действат в две измерения на времето – циклично, когато животът им е свързан изцяло с бита, и ли- 141 нейно (историческо), когато тяхна мисия става борбата за духовна и политическа независимост. И в това се заключава едно от художествените постижения на Константин Петканов като разказвач – умението му да проследява процесите в тяхното развитие и историчност. Постепенно героите престават да принадлежат на себе си, техните битови потребности и естествени влечения отстъпват място на целите, които историята поставя пред тях. Подобно на други майстори на историческия роман като Стоян Загорчинов, Димитър Талев, Генчо Стоев, и Константин Петканов открива сигурна опора и здрави морални ориентири в живота на старото време. Живото присъствие на бита в историята и на историята в бита превръщат творбите му в ценно завоевание на литературата ни. Впечатляващо и вълнуващо е описано робското време, в което хората познават радостите на труда, но и същевременно страдат от ограбването на плодовете на техния труд. Те живеят под иго, достойнството им бива ежедневно поругавано, но при всяка възможност са готови да въстанат срещу поробителя. Героите на Петканов обитават разделното време. Народът постепенно се пробужда и осъзнава нуждата да обедини силите си. За тях важи мисълта на Виктор Шкловски: „Героите са хора на преломите на историята; чрез тях човечеството осъзнава своята промяна и няма да бъде изградена никаква структура на романа, докато тя не побере в себе си „движението на историята“ [4]. Историческото развитие, етапите на народностното самоопределение, изконните отношения в патриархалната самобитност, незабележимото, но последователно късане на нишките на родовата задруга – това са основните сюжетно-тематични линии в романите на Константин Петканов. Романистът с носталгично чувство се потапя в атмосферата на онова време, изживява и възпява патриархалния бит и правдиво отразява историческите събития. Любен Бумбалов пише: „Дори и при такива „битоописатели“ като К. Петканов, Г. Белев, и С. Андреев анализът се насочва към индивидуалната и обществената психология, битът е необходим на тези автори, за да достигнат до сърцевината на едно или друго обществено и индивидуално явление“ [5]. Непрекъснато в трите романа ще се подчертава, че народностното самоосъзнаване и националното пробуждане се осъществяват в родовата задруга и в битовия свят. В родовата памет се пази „вечният дух на българина“, който е първооснова за превръщането на родово-патриархалния човек в народен човек. Така националното ни израстване може да бъде изразено чрез триадичната формула род – народ – родина. 142 От първата страница на трилогията „Жътва“ Константин Петканов ни потапя в задушевния свят на „старото време“. Той се спира не като случайно минаващ любопитен странник из улиците на село Топола и полята на Елнъзач, а като съселянин на тополчани, познаващ всеки двор, всяко дърво, всеки смях и плач. Носталгията и незаглъхващият спомен го водят по пътищата, където се кръстосват битовите отношения на героите, техните усилия и дълг за извоюване на свободата. Неслучайно „пътят“, като образ и структурен детайл, играе съществена роля в романите на писателя. Не може да се отрече умението и нагласата на Константин Петканов да търси корените на активните движещи сили на историята тъкмо в този несломим дух. Личните стремежи на стария Пендевски дъб за увеличаване на земята, която не стига за четиримата му синове, увличат селяните от Топола в общо движение за благополучие. Показателно е, че подсъзнателните импулси и светът на сънищата дават началния тласък за покоряването на простора. И – в крайна сметка – за постигането на свободен и независим живот. Първи са мечтите, след това настъпва суровото господство на разума, осъзнатата необходимост от единни действия в името на големия идеал – националното освобождение. След откупуването на българската земя Елнъзач, настъпва духовна промяна в закостенелия, глух и еднообразен начин на живот на тополчани. Самочувствието им надхвърля патриархално установения и затворен свят на бита. Светогледът им се разширява, придобива нови измерения и смисъл, защото Елнъзач е необятна шир, дава усещане за неограниченост и свобода. Елнъзач е поле с много ниви, но е и върнатата, възстановената изконно българска земя. Елнъзач е богата и плодородна почва, а това означава материално възмогване и ново, независимо съществуване. Историософските възгледи на Константин Петканов свързват началото на исторически важните промени с условията на труд и отношението към земята. Трудът не е само работа на полето, той е творческо начало, без което е трудно да си представим света на родово-патриархалния селянин. Произведените блага осигуряват живота, но и му придават смисъл. Карат човека да се чувства пълноценен. При борбата със земята и с природните стихии се раждат силите, които при други обществено-исторически условия се трансформират в енергия за постигане на духовна свобода и политическа независимост. Трудът се превръща в реално усилие и на полето на историята – селянинът е готов да жертва себе си за „живота, що твори“ (Петканов 1994: 409). Това свое разбиране Петканов отстоява и със средствата на изкуството в трилогията „Жътва“. Неговият Щерю умира, за да се издигне имотното възмогване на тополчани, но 143 над всичко стои идеята за поправянето на една несправедливост, причинена от турците. Това е смисълът на жертвата и на хайдутина Филчо. Селскостопанският труд изгражда личността на българския селянин, формира устойчивия му характер, поддържа неговата виталност. Съдбовната близост на народа ни със земята дава самоувереност, смелост, настойчивост и постоянство. Привързаността към собствената земя, защитата на нейната цялост и блага от чужди посегателства мотивира чувството за достойнство, чест и независимост. Плодотворната сила на земята е всичко за селяните. През 20-те и 30-те години на миналия век едно от целенасочените внушения, които прави българската литература, е чрез постоянното отдаване на труда да се въздига народният дух за градивно усилие, да се прояви „всевишната воля“, която поражда вярата във възможното единство и спасение. През 1919 г. във вестник „Мир“ е публикувано стихотворението на Иван Вазов „Да работим“ със заглавие „Труд“, съпроводено с редакционна бележка: „Не намерихме за по-добре да възпроизведем тия строфи на народния поет в днешния час, когато бягството от труда се виздига в култ“. В „Български балади“ със стихотворенията „Рицарите на труда“ и „Заклинание на Земята“ Теодор Траянов утвърждава налагащото се послание за труда като възможност за възмогване до Бога („Трудът е чудото, що води към бога всеки земен син...“), за повишаване на националното достойнство и готовност да се брани българската свобода. Трудът извисява духовно и е начин за постигане на вечността. Художественият свят в повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков уплътнява представата за труда като ценност, път към Бога и хармония в душата. Константин Петканов също взема участие в прокламирането на тази идейно-емоционална тенденция на времето, като я претворява в запомнящи се образи и мотиви в своето творчество. В трилогията „Жътва“ Константин Петканов проследява етапите на един дълъг поколенчески процес на труд и борба. Той поставя бащата, Христо, и сина му Костадин в две идентични ситуации – избора да останат в селото по време на жътва или да заминат за Цариград. Така ставаме свидетели на две мисии, преди това на две различни отношения към бита и историята. Жътвата вече не е съдбовен момент в живота на Костадин. Той отива в Цариград, за да се учи за свещеник, т.е. да се подготви за една друга бъдеща жътва – тази в душите на хората. Благодарение на нея ще се отсее семето от плявата. „Няколко дни преди жътва Костадин заминава за Цариград. Баща му Ихчията го придружиха чак до Люле Бургас. Щом се върнаха, и жътвата почна“ [6]. 144 Драматичен е преходът бит – история в образите на двамата хайдути Филчо и Богдан във втория роман „Хайдути“. Петканов изгражда два смислово близки, но едновременно различни ратници на свободата. Първият, Филчо, не може да се откъсне изцяло от родовия свят, от онова ранно хайдутство, което не излиза извън рамките на отмъщението и закрилата, при това в определено географско пространство. Другият, Богдан, се издига по-високо, прозрял смисъла на националната освободителна идеология. Филчо носи в себе си силата на чернозема , благоговейното чувство и свещена привързаност към домашните животни. В здравата си връзка със земята, в мечтите си да изоре една от първите плодородни ниви в Елнъзач със своите биволи, Филчо е представен и като селянин, и като хайдутин. (Причината да стане хайдутин е убийството на един от няколкото турци, които искат насила да вземат честно спечелените биволи в борбата с Керим Пехливан.) Филчо не може да се откъсне от орбитата на бита и традиционните представи за трудовия смисъл на човешкия живот – труд на нивата, работа от жътва до жътва. Така в определен исторически момент Филчо се оказва вън от времето. Вероятно това обяснява и извеждането му от сюжета чрез акта на убийството – нещо, което не противоречи на авторовата философия и на композиционните стратегии на трилогията. За разлика от Филчо, хайдутинът Богдан напуска родовия кръг и прегръща мисията на народното поборничество. В началото на романа „Старо време“ го виждаме като керванджия, който слиза от Балкана. Да, това е друг човек, откъснат от полската работа. Необвързан с веригите на дома и семейството. Богдан е човек на пътя. Следователно самотник, отчужден от патриархалната общност. Думите на дядо Костадин Пендев в тройното си отрицание звучат драматично: „нямам си нигде никого“ [7]. Може би тази изначална липса и ощетеност карат Богдан да задиря вдовицатаДобра – да намери поне малко близост и топлота, от които животът го е лишил. Постепенно образът му градира и от неизвестен несретник, жител на дивия и враждебен Балкан, той се превръща в прославен хайдутин. Но първо ще усети облагородяващата сила на рода, ще премине през различни фази и посвещения, включително и през това на закрилника. Богдан, за разлика от Филчо, не търси само лично отмъщение. Дори когато забива нож в гърдите на Кара Осман, той защитава нещо много повече – защитава българщината. Ето и думите, придружили жеста му: „На ти гайда, на ти гяурин!“ [8]. Чрез този герой Константин Петканов търси нравствените, психологическите и екзистенциалните измерения на исто- 145 рическите обрати и тяхната „персонална“ стойност. Жизнеустойчивостта и значимостта на Богдан биват продължени чрез образа на неговия син Ангел в третия роман – „Вятър ечи“. Eто и налагащото се обобщение. В трилогията „Жътва“ превръщането на родовия човек в народен става „тайно и полека“. Най-напред народът се обединява от църквата във всеобщия молебен за дъжд на „Света Елена“, след това трудно, но успешно събира пари и откупува българската земя в Елнъзач. Накрая виждаме всички хванати на великденското хоро. Но над всичко стои изпращането на въстаническата чета в Балкана. Романовата поредица „Старото време“, „Хайдути“ и „Вятър ечи“ следва модела, очертан от Вазов в „Под игото“. Постепенно, с всеки следващ роман, Петканов увеличава мащаба на народното движение, без да изневерява на естествения бит и на традициите, владели векове живота на българите. Триадата род – народ – родина свидетелства за оживяването на духовната енергия на народа, за способността на българина да оцелява, а след това и да се възражда от пепелта за нов живот.
БИБЛИОГРАФИЯ
1. Константинов 1933: Георги Константинов. „Вятър ечи“. Роман от К. Петканов. – Златорог, XIV, № 1, 1933, с. 40 – 41.
2. Колингууд 1995: Роби Колингууд. Идеята за историята. София: Евразия, 1995, с. 97.
3. Бумбалов 1989: Любен, Бумбалов. Българският роман между двете световни войни. София: Университетско издателство „Климент Охридски“, 1989, с. 67 – 68.
4. Шкловски 1996: Виктор Шкловски. Изкуството като похват. – В: Руски формализъм (ОПОЯЗ). Шумен: Глаукс, 1996, с. 116.
5. Бумбалов 1989: Любен, Бумбалов. Цитир. съч. с. 100.
6. Петканов 1968: Константин Петканов. Жътва. Старото време, Хайдути, Вятър ечи. София: Български писател, 1968, 435.
7. Пак там, с. 33. 8. Пак там, с. 252.
Няма коментари:
Публикуване на коментар