Никола Бенин
Близо седемдесет години вече вниманието не само на политическия свят, но и на широкото обществено мнение е привличано от македонския въпрос, като най-драматичен пункт в неспокойното положение на Балканския полуостров. Въпреки че дипломатическите канцеларии често са се занимавали с него, въпреки че международният печат постоянно е изтъквал като абсолютна необходимост справедливото му уреждане и въпреки че самото население в страната — чрез гласа на организациите, в чиито редове то десетилетия подред се бори за свободата си — е посочвало най-простите начини за уреждането му, и след Втората световна война македонският въпрос остана в старото си състояние на неуреденост.
От една неуморна централа обаче, шумно се твърди, че този въпрос бил вече разрешен и уреден. Разправя се това непрестанно, особено пред народа в Македония и България, макар че тъкмо там не са потребни никакви уверения и увещания, за да повярват хората в подобно твърдение, защото те са на самото място, съдят по фактите и виждат, че македонският въпрос днес е повече усложнен от вчера. Най-пакостният елемент в това ново усложняване е денационализацията, която болшевишкият режим предприема в Македония и за която подробности дават следващите редове.
Този нов принос към остротата и несигурността в положението на Македония най-пряко засяга цялата българска нация. Той е от съществено значение и за бъдещите отношения между Югославия и България, върху които много искат да изграждат голямата болшевишка политика и стратегия.
Ние считаме, че казаното в тези редове е от интерес не само за македонското население, за българската нация и за балканците, но и за всички, които се интересуват от работите в европейския югоизток. Достатъчно е да се прочете само изнесеното тук, за да се схване, че и занапред светът ще има да чува за усилия на Македония да лекува безсъвестно нанасяни й рани, докато окончателно получи свободата си.
Тия редове неминуемо трябваше да свържем с името на Сталин, понеже той вдъхновява болшевишката политика спрямо националностите. Тук по-специално се разглежда как болшевишкият режим е приложил в Македония схващанията, изложени в Сталиновата брошура „Марксизмът и националният въпрос", която е била написана през 1913 г., после преиздавана и тъй често изтъквана от болшевиките. Ние имаме пред очи печатаното Москва издание на немски език от 1945 г.
След тези пояснения минаваме към самото изложение.
Общността на езика като един от характерните белези на нацията
1. „Що е нация?" — се запитва Сталин в брошурата си (стр. 5). отговаря:
„Нация е преди всичко една общност, една определена общност от хора. Тази общност не е нито расова, нито племенна. Сегашната италианска нация се е създала от римляни, германци, етруски, гърци, араби и т.н. Френската нация е произлязла от гали, римляни, германци и пр. Същото трябва да се каже за англичаните, германците и пр., които са се образували от хора на различни раси и племена. Нация не е следователно никаква расова или племенна общност, а една исторически произлязла общност от хора."Това може да се вземе като вярно за много от днешните нации в света, т.е. че не може в жилите им да се търси само чиста кръв от един племенен произход, а обратно — че нацията най-често е съставена от смесване на разни племена. Що се отнася до българската нация, приема се, че тя се е създала главно чрез сливането на разни славянски племена, сродни едно на друго по произход и език. В състава й — доколкото историята ни сочи — е влязло цялостно само едно по-чуждо племе — старите българи, които не са били от славянски, а от туранско-монголски произход.
Сталин продължава:
„Нацията не е случаен или ефимерен конгломерат, а една стабилна общност от хора. Не всяка стабилна общност обаче прави нация. Също Австрия (б.н. — бившата Австро- Унгарска монархия) и Русия са стабилни общности, но никой няма да ги нарече нации. Чрез какво се различават националните общности от държавните общности? Между другото чрез това, че националната общност е немислима без общ език, докато за една държава не е безусловно необходимо общ език. Чешката нация в Австро- Унгария и полската в Русия биха били невъзможни без един общ език за всяка от тях, а интегритетьт на Русия или Австро-Унгария не би бил засегнат от туй, че в тях съществуват различни езици. Ние имаме предвид, разбира се, езици, които народът говори, а не служебния и канцеларски език.Съгласни сме напълно и с това определение. То точно отговаря на истината и относно българската нация. Никой не може да каже и не е казал досега, през дълги векове, че тя от устията на Дунава до Епир не е една стабилна общност. Тя в никой случай не е по-малко общност и по малко стабилна, отколкото например руската национална общност.Следователно: общност на езика като един от характеристичните белези на нацията."
А що се отнася до българския език, той е общ за цялата българска нация. Той е един и същ по своя строеж, по словно богатство и граматика. Само сръбската официална наука се е опитала в по-ново време да „доказва", че езикът на македонските българи не е бил български; допреди няколко десетилетия обаче и сред сърбите никой не се е осмелявал да твърди подобно нещо. Славянският говор в Средна и Североизточна Македония е почти съвсем еднакъв с българското наречие, което се говори в сегашната Югозападна България, т.е. в окръзите Софийски и Кюстендилски. Говорът по долината на река Места, т.е. в Източна Македония, пък е почти еднакъв с тоя, който се говори в Северна България, предимно в Търновския окръг, т.е. с наречието, което е легнало в основата на съвременния литературен български език. Говорите в Западна Македония главно по ударението си изглеждат в пръв момент като че ли различни от всички останали български говори. Това ударение е по-друго, отколкото в самата Средна и Източна Македония. Но ударението в никой случай не изменя нито словното богатство, нито духа и строежа, нито граматиката на народния говор, който си остава изцяло български. По този въпрос впрочем така са се произнесли всички учени, които са проучвали български говори. Измежду чужденците учени нека отбележим тук само тези имена: Лескин, прочутия славист Ватрослав Ягич, Флорински, Облак, Вондраг, Соболевски.
Нека споменем, че св. св. Кирил и Методий си служеха при превеждането на светите книги с говора на македонските българи в Солунско, Воденско, Костурско и др. места. Там и до днес чертите на Кирило-Методиевия език са запазени. Редица чужди учени, в това число и много руски, са единодушни и по този въпрос — че Кирило-Методиевият език е старобългарски език.
Впрочем, за всеки среден познавач на славянските езици е лесно да установи, че езикът на македонските славяни е български. Между другото той има и най-характерните белези, чрез които изобщо българският език се отличава от останалите славянски езици, а именно:
а) и в Македония всички употребяват член за съществителните имена, какъвто не притежава никой друг славянски език освен българският;
б) не съществува падежна форма;
в) сравнителна и превъзходна степен се образува с частиците ПО и НАЙ;
г) не съществува инфинитив (неопределително наклонение);
д) употребява се двойно лично местоимение, например: тебе те, мене ме и пр.;
е) бъдещето време на глаголите се образува с помощ на думичката ЩЕ, КЕ и т.н., и т.н.
И понеже езикът на македонските славяни е български, следва, според горното определение на Сталин, че македонските българи притежават най- важния белег — именно общността на езика, който ги прави част от българската нация.
Не е излишно да изтъкнем, че още в IX век сл. Христа тъкмо този език на македонските българи е бил наложен от св. св. Кирил и Методий и техните ученици като църковно-книжовен език на цялото славянство, и то за дълги векове. Старобългарската книга и просвета е достигнала голям разцвет в Охрид (Македония) и Преслав все на тоя език. След покръстването на руси и сърби той е преминал и при тях. По-късно вече книжовният език и при другите славянски народи, както и при самите българи се усъвършенствува.
Ако запитате и днес народа из всяко кътче на Македония, той ще ви отговори, че приказва на български език. Другите националности там — турци, гърци, албанци, аромъни — ако ги запитате какъв е този език, ще ви отговорят също най-категорично, че това е български език. Съществува една стара турска пословица, която гласи: „Истанболун тюркчеси, Янянън угумджеси, Тиквешън булгарджеси" — което значи, че в Цариград се говори най-типично турски, в Янина — гръцки, а в Тиквеш — български. Знае се, че Тиквеш се намира точно в центъра на Македония.
Българският книжовен език в по-ново време, в основата си, не е много отдалечен даже от македонските западни български наречия. В неговото изграждане впрочем са взели участие доста македонски българи. Ако пишенето на книги е изобщо едно средство за все по- съвършено изграждане или затвърдяване на един книжовен език, логично е да се изтъкне, че също и видни, убедени комунисти,родени в Македония, са взели участие в изграждане на българския общонационален книжовен език, като са писали много статии и книги на него; за пример посочваме дядо Димитър Благоев, основател на комунистическата партия в България, Димитър х. Димов, Димитър Влахов, Павел Шатев и др. комунисти. Най-големият български пролетарски поет е Христо Смирненски, македонски българин от гр. Кукуш. На български книжовен език са писали и всички македонски борци от миналото, които комунистическата партия в България, по пресметнати свои съображения или искрено, почитал. На |първо място апостолът Гоце Делчев. Не може нито един ред да се посочи от него, който да е бил писан на друг език. Това показва, че всички тия хора са считали за свой майчин език той, на който са писали и говорили. И всички те, естествено, са се считали българи. Доколко български е езикът на македонското славянско население, показва например и простият факт, че всички възвания и заповеди до народа през Илинденското въстание са писани все на български книжовен език.
Самите комунисти издаваха между двете големи войни на български книжовен език печатните си органи, предназначени за македонското общество) — вестник „Освобождение", списван в София, и вестник „Македонско дело", издаван във Виена. През 1924 г. комунистите съчиниха във Виена един манифест „от името" на македонското освободително движение, отправен към Македония; този манифест те бяха написали все тъй на български книжовен език, считайки, че именно само на този език може да се говори с българското население в Македония. Всички тия неща идат да потвърдят изтъкнатата вече и по-горе българска същина на езика, който славяните в Македония говорят.
Общността на територията — втори характерен белег на нацията
2) Сталин ни дава втория характерен белег за съществуването на една нация — общността на територията. Той казва (стр. 6):
„Англичаните и североамериканците говорят един и същ език и все пак не представляват една нация. Същото се отнася и за норвежците и датчаните, за англичаните и ирландците.Българската нация повече от 12 века живее на Балканския полуостров върху една неделима територия, включена между Дунава и Егейско море, между Черно море и Албания. В тази териториална цялост влизат областите Мизия с Добруджа, Тракия и Македония, а допреди шестдесет години и Поморавия.Защо обаче англичаните например и североамериканците въпреки общия им език не съставляват една нация?
Преди всичко поради това, че те живеят не заедно, а върху отделени една от друга територии. Една нация се изгражда само в резултат на едно дълго, трайно и редовно общение, в резултат на един съвместен живот на хора от поколение в поколение. Един продължителен общ живот обаче е невъзможен без обща територия. Англичаните и американците населяваха по-рано една и съща територия — Англия — и съставляваха една нация. След това една част от англичаните се пресели от Англия към една нова територия, в Америка, и създаде там, върху новата територия, в течение на времето една нова нация, североамериканската. Различните територии доведоха до създаването на различни нации.Следователно: общност на територията като един от характерните белези на нацията."
Сталин изнася примера със своите сънародници, грузинците, които са живели на обща територия, говорили един език и въпреки това, строго взето, не са съставлявали една нация, понеже различните местни княжества, на които страната дълго се била разпадала, със столетия са се борили едно против друго и са попречвали да се води един общ стопански и обществен живот. Подобно нещо с българските земи, включително Македония, не се е случвало. В течение на петстотин години, т.е. до 1912 г., Македония бе под турска власт; допреди седемдесет години под същата власт бяха и останалите български земи. Животът по цялата българска земя се е развивал по еднакъв начин за всички българи, във всяко отношение: в културно, стопанско, политическо, национално. България и Македония бяха изкуствено разделени едва в 1878 г. с турско-българска граница. Но тя не само не ги отчужди, но още повече духовно и културно ги сближаваше в братския им задружен стремеж по- скоро да се извоюва политическата свобода и на Македония; в размяната на печатни книги; в непрестанното общение на поробените в Македония българи с освободените в България, което почти никога не биде затруднено от турската власт. Общо взето, може да се приеме, че петстотингодишното робство на всички българи под турска власт окончателно бе доизградило българската нация, що се отнася до нейния общ манталитет, мечти, духовни стремежи и особено по начина на живеенето. В средата на XIX в. тая нация показа — чрез бунта си против гръцкото духовенство и стремежа за създаване на своя българска национална черква — как решително еднакво мисли и чувствува и докъде на Балканския полуостров тя се простира. В процеса на това национално възраждане най-живо като българи се изтъкнаха тъкмо тия в Македония.
След 1918 г. се случи, щото Македония, по трасето на старата българо-турска граница, да бъде вече отделена от България чрез телени мрежи, чрез изкопаване на вълчи ями, построяване множество гранични бетонни крепости и пр.; всичко това създаваше сръбската власт, за да раздели един от други членове на една и съща нация. Но поради двадесет и три годишното (до 1941) сръбско робство в Македония съвсем не може да се сметне, че българската нация се е озовавала да живее, един вид, на две територии, както ни показва примерът с англичаните и американците. Обратно, самите безбройни сръбски мерки за насилствена раздяла, терор в Македония още повече посочиха на народа, че той е в пълно родство с братята си в България и още повече го настройваха срещу чуждата нему сръбска власт. Ако това население не се чувствуваше българско, ако то бе някоя друга нация, естествено е, че Сърбия нямаше да издига между него и България не само духовна, но и чисто физическа китайска стена. Сърбия не издигна такива укрепени граници спрямо другите си съседи — спрямо Албания, Италия, Австрия, Унгария и Румъния.
Случвало се бе и друг път в историята, а именно в XIV в., почти същите български области, т.е. Македония, да попаднат в границите на сръбската държава за двадесет-тридесет години. Но българската нация в своята цялост си е оставала непроменена. Има множество данни за това. Интересни са и документите, които един млад български учен, Сакъзов, бе намерил в архивите на Венеция и които потвърждават, че и тоя сръбски режим в Македония през XIV в. с нищо не е повлиял върху българското съзнание на македонските славяни. С нашествието им в Македония турците са задигнали множество българи от тая земя и са ги продавали като роби. Намерените във Венеция документи установяват, че при всички такива продавания, вършени по гръцките острови, отвлечените там македонски славяни роби са се декларирали пред нотариусите като българи, макар турците да бяха сварили в Македония сръбска власт.
Българите в Мизия, Тракия и Македония и досега живеят върху една територия, която не е разделена нито от морета, нито от планини като Пиренеите. Случвало се е да минават и през тялото на българската нация насилствени и изкуствени граници, така както например и през руското народно и териториално тяло са минавали военни и политически граници — шведски, полски, татарски и пр., но никога в миналото тези, които са идвали да завладяват за по- дълго или по- кратко време българска земя, не са си позволявали да наричат българската нация с други имена. Византийците я наричали българска. Латинците от Цариград, като напираха през българските земи, казваха, че имат работа с българи. Руският княз Светослав, като дойде в помощ на Византия и завладя големи части от Източна България, знаеше и изтъкваше, че има работа с българи. И унгарците, и сърбите по-късно, когато воюваха със старото българско царство, знаеха, а и в документи записаха, че имат разправия с българи. И турците, които до вчера владееха споменатите три български области, никога не са говорили за две или три различни славянски нации в тях, а само за една — българска.
Значи, българщината в Македония, като част от целия български народ, притежава и втория важен белег, за да се счита принадлежаща към българската нация — общност на територията, според както изисква определението на Сталин.
3) Сталин пояснява по- нататък:
Общността в стопанския живот — трети характерен белег за нацията
„Но това не е всичко. Общността на територията не дава още една нация. За това е необходимо още една вътрешна стопанска връзка, която споява отделните части на една нация. Между Англия и Северна Америка не съществува подобна връзка. Затова те съставляват две различни нации.. Но даже и североамериканците не биха заслужили името на една отделна нация, ако отделните кьтища на Северна Америка не бяха свързани един с друг стопански в едно цяло, чрез съществуващото между тях разпределение на труда, чрез развитие на пътни съобщения и пр.Напълно сме съгласни. Относно Македония излишно е човек да се простира с много доводи, за да доказва, че тя е била не само във вътрешна стопанска връзка с другите български земи, но че и целият стопански бит на всички български земи е придобил еднакъв образ. Може да се посети всяка българска къща из тия земи, всеки селски двор или селски дом и ще се види колко силно вековете са ударили върху тях печата на едни и същи методи на труд; колко еднакво е било производството им, еднакви начините на размяната, еднаква степен на развитие в земеделието, ръчно производство и пр.; и колко — ще прибавим и тук — еднакви обичаи, еднакви обноски и начин на мислене е създало всичко туй.Следователно: общност на стопанския живот, стопанска свързаност като една от характеристичните особености на нацията."
Това, което българският народ е произвеждал, употребявало се е в областите, където той живял, или пък по едни и същи пътища е отивало към други страни. Еднакви стопански големи пътища, еднакви нужди на международния пазар са повлиявали все в един и същи смисъл върху българското стопанство в Македония и в останалите български земи.
Особено през последните петстотин години, докато българските земи се намираха под турска власт, целият български стопански бит спокойно се е развивал с една и съща бързина, в една и съща посока; никакви събития, никакви войни, никакви нови граници не са повлиявали, щото из българските земи различно да настъпват нови стопански форми, да се създават тук или там заселен стопански бит. Появяването на споменатата вече граница в 1878 г. между България и Македония никак не измени това положение, защото и търговията между двете български страни не бе възпрепятствувана от турската власт. А сръбско - гръцкият режим, наложен в Македония след 1912 г., няма никакво значение за изменение на националната същина на македонските славяни на стопанско основание. Сърбия и Гърция създадоха стопански прегради спрямо България, но чрез това българското съзнание в Македония бе засегнато само във вреда на страните поробителки, а не във вреда на собствената българска националност.
Може да се каже, че българският народ в не-овата цялост трябва да бъде посочен като един измежду типичните примери в Европа за общност на стопанския живот и бит.
Значи, българската нация, специално и в Македония, притежава в най-голяма степен и този белег — общността на стопанския живот, на жизнените условия, за да бъде считана и от хора, които мислят като Сталин, именно за българска.
Общност в психическите свойства, които се изразяват в една общност на културата — четвърти характерен белег за нацията
4) По-нататък Сталин казва (стр. 7):
„Но и това не е всичко. Вън от всичко казано трябва да бъдат взети предвид и духовните свойства на хората, които са включени в една нация. Нациите се различават една от друга не само чрез жизнените условия, но също и чрез техните духовни свойства, които се изразяват в особеностите на националната култура. Ако Англия, Северна Америка и Ирландия, които говорят един език, все пак съставляват три различни нации, то в случая немалка роля играят психическите свойства, които са се образували при тях, следствие на нееднакви условия на живот от поколение на поколение.Всичко туй ние напълно възприемаме. Що се отнася до българите, подчертаваме, че националният характер или психическите свойства, отразени в националната култура, са за всички тях и до днес едни и същи. Такава е преценката и на всички, които по- специално са проучвали българския народ, такава е преценката и на всички съседни нему други нации.Сами по себе си психичните свойства, или другояче наречени „национален характер", за наблюдателите са нещо недоловимо, но доколкото те се изразяват в самобитността на културата, която е обща на нацията, тя е доловима и не трябва да бъде пренебрегвана. Излишно е да кажа, че „националният характер" не е нещо завинаги установено, нещо повече — той се променя с житейските условия; понеже съществува във всеки даден момент, той слага отпечатък върху физиономията на нацията.
Следователно: общност на психичните свойства, които се изразяват в една общност на културата, като един от характеристичните белези на нацията. С това ние сме изчерпили всички белези на нацията."
Сталин изтъква защо Северна Америка, Англия и Ирландия, говорещи един и същ език, представляват все пак три различни нации. Към причините, които довеждат до това различие, би могло да се изтъкне и обстоятелството, че Северна Америка е отделна от Англия на около шест хиляди километра чрез един голям океан, че ирландците са например католици, докато англичаните в тяхното мнозинство са протестанти; че и Ирландия е отделен остров, на десетки километри далеч от Англия, че между ирландци и англичани е съществувала вековна борба, която не по-малко от морето е допринесла за тяхното взаимно отдалечаване.
Никакви природни стихии, никакво пространство, никакви религиозни деления или вътрешни политически борби не са никога разделяли части на българския народ една от друга. Те са живели компактно повече от хиляда години върху една и съща територия, както вече е споменато, при едни и същи стопански и изобщо жизнени условия. Така у тях са се затвърдили едни и същи народни характерни черти, едни и същи психически свойства, а оттам се е изградила една и съща общобългарска култура, в която имат особено голям дял българите
от Македония.
Ако някой дири общност на македонските българи с всички останали други българи, той ще я намери предимно въз основа на този психичен белег, с основание изтъкнат от Сталин като особено важен признак за определяне физиономията и самото съществуване на една нация.
Накрая Сталин дава и сбитата характеристика на нацията (стр. 8):
...„Нация е исторически създала се стабилна общност по език, територия, стопански живот и психически свойства, открояващи се в културна общност."Естествено, могло би и други неща да се кажат за характеристиката на една нация. Но ние нарочно не се впускаме тук в нищо друго, а ще вървим само по дефинициите на Сталина. Съгласяваме се с него и при твърдението му, че щом като липсва един от изтъкнатите белези, престава да съществува дадена нация; още повече пък, щом като липсва повече от един белег. Той изтъква например, че руските, галицийските, американските и грузинските евреи, понеже живеят на различни територии, стопански са едни от други разделени, различни езици говорят — не представляват единна нация. Все пак факт е, че пръснатите в различни кътища на света евреи се чувствуват като една нация, поне до наши времена днес, и то по силата почти само на обстоятелството, че изповядват израилтянската религия; само религиозното чувство и мистицизмът, виждаме, е в състояние да поддържа у тях националното съзнание и дух. Но според както казахме, ние приемаме, че сме съгласни с всичко казано от Сталин. И според това, което той казва, установихме, че македонските българи имат неоспорвано всичките белези да бъдат считани за неделима част от българската нация.
В продължение на повече от 12 века македонските българи са посочвали своята националност
До момента, в който в Македония се установи болшевишки режим, т.е. в течение на най- малко дванадесет изминали века, македонските славяни имаха ли възможност да посочат от коя националност са? Съществуват ли свидетелства и от други източници върху тяхната национална принадлежност?
Отговаряме накратко на тези въпроси.
1. Безброй данни ни показват, че славяните в Македония непрекъснато са се считали сами за българи. За да се изчерпят всички тези данни, трябвало би тук да напишем цялата история на Македония от IX век до днес. Бидейки това невъзможно и излишно, ще се задоволим само с беглите споменавания на някои очебиещи моменти с необорима доказателствена сила.
През средните векове народната маса, и то не само сред българите, но и сред другите нации, не е имала възможност често да изразява волята, мнението и чувствата си. Затова и славянската маса в Македония не ни е оставила много данни за своите обществени и национални проявления. И през време на турското владичество са били невъзможни за българите подобни прояви. От друга страна, твърде малко документи са запазени за българската средновековна история изобщо; те са били систематически унищожени от гръцкото духовенство, настанило се чрез черквата в българските земи. За по- старите векове, значи, може да се изтъкне само фактът, че славянската история на Македония е отбелязана от историците и от народното предание като история на българския народ.
От XIV в. са открити във Венеция — както вече споменахме — редица актове за продадени по гръцките острови роби, които са били задигнати от турците при идването им в Македония; всички тия заробени хора — на въпроса за националността им — до един са отговорили, че са българи. Снимки от тези документи има обнародвани в списанието „Македонски преглед" в София преди около петнадесет години.
От средата на XVIII век, а особено от началото на XIX век са отбелязани повече факти, говорещи, че славяните в Македония сами се посочват за българи. Нека преди всичко не забравяме големия факт, че Българското национално възраждане започна за пръв път в Македония в 1830 г. То бе една същинска духовна и национална революция за българите. To — изрично трябва да подчертаем — между другото точно показа докъде на Балканите се простираше в началото на XIX в. българската нация. Всички българи по това време се намираха под турска власт. Значи, нямаше налице никаква българска държава, за да кажат някои, че тя е подклаждала изкуствено някакво българско движение в Македония. На отделни моменти от това всенародно българско движение в Македония не можем да се спираме, защото те са много. Възраждането се увенча с успех, като в 1870 г. Турският султан позволи на българската нация да си създаде своя национална църква начело с екзарх в Цариград, отделяйки се от Гръцката патриаршия, под която заедно с всички останали християнски народив Близкия изток и българската нация бе оставена още в деня, когато Византия бе завладяна от турците и Цариград бе станал турска столица.
Твърде характерен за българския дух и съзнание на македонските славяни е моментът, в който те започват да заплашват и православна Русия, а заедно с нея и Гръцката православна патриаршия, че ще признаят духовното водачество на римския Папа, ако не им се позволи да създадат българска национална църква. Не другаде, а именно в Македония, в града Кукуш, започва движението за ориентация към Рим; за да спасят националното си българско име, тамошните българи първи станаха униати, поставяйки се под водачеството на римската църква. И този именно акт е, който най-много повлия на официална Русия, да упражни тя натиск върху турското правителство и върху Гръцката патриаршия. В 1870 г., казахме, българите вече имат своя църква. Това се постигна, значи, осем години преди да има българска държава. Може ли да се допусне, че живеещите в Македония славяни са били повлияни отнякъде да се наричат българи и да подемат тая гигантска за времето си национална и църковна борба? Те действуваха по силата на своето вековно, съзнание, че са българи. Тук му е мястото да споменем, че са просто жалки твърденията на някои сърби, че Българската екзархия със своя пропаганда била създала българската нация в Македония. То е все едно да се каже, че колата тегли воловете, а не обратното. Цели четиридесет години македонските българи заедно с братята им в Мизия и Тракия водеха борбата за националното българско възраждане и за собствена църква. Както изяснихме, в резултат на тази именно борба се създаде в Цариград Българската екзархия. А сърбите — считайки, види се, света премного повърхностен или залисан със своите работи, за да не може да проверява истината — казват, че тепърва Българската екзархия е започнала да създава българска нация в Македония.
Преди освобождението на България се водеха из българските земи революционни борби; издаваха се тук-таме в турското царство и български вестници; издавани бяха и вестници от български емигранти из Румъния, Сърбия и Русия. Във всички тия печатни издания се срещат множество дописки върху положението в Македония, писани на български език от местни българи в страната. Един измежду великите български емигранти по това време е големият български поет и революционер Христо Ботев, боготворен от цялата българска нация, но твърде неоснователно присвояван от комунистите уж като техен левичарски предтеча. Ботев е един от най-големите защитници на македонската българщина по това време; във всички негови писания Македония се явява като най-скъпа, неразделна част от общото отечество на българите. Ако Ботев пишеше неверни работи върху Македония, все би се срещнало в някой български или чужд вестник някакво опровержение против него, някакво отхвърляне на твърденията му от страна на македонски славяни. Никъде не се е появило подобно нещо и не е могло да се появи.
Във връзка с революционните брожения и организации от тази епоха Апостолът на българската свобода Васил Левски е отивал и в Македония да опитва почвата, да създава революционни връзки. Легендите за неговото дело, за мъченическата му смърт и пр. са се носили в Македония тъй живо, както и в останалите български земи. Би ли било тъй, би ли отивал самият Левски в Македония, ако там не е живял български народ?
Към края на миналото столетие закипя голяма революционна борба в Македония за достигане политическа свобода и тя не е спряла. Цялата народна маса — селяни, работници, интелигенция, свещеници, ученици, мъже и жени — участвува в борбата. Освен аромъните, които са изобщо малко на брой, всичките участници в туй народно освободително движение бяха славяни, които се проявяваха само като българи, а след 1912 г. и турското население се бореше против новите поробителски режими в страната. Всички документи, които в безкрайно изобилие са запазени за тази революционна борба, сочат все един и същ факт — че македонските славяни се борят за своето освобождение като българи. Всички писма на малки и големи водачи, всички разпоредби във връзка с борбата; позивите за голямото въстание, избухнало на Илинден 1903 г., и пр., и пр. — всичко това, налага се и тук да бъде изтъкнато, написано е на български език и от българи от Македония.
Като доброволци в редовете на македонската революционна организация идваха от България и жертвуваха живота си множество българи, предимно интелигентни хора. Между тях имаше и мнозина с напредничави убеждения, главно социалисти. Те идваха там с пълно съзнание, че отиват да помогнат на братята си българи. В запазените писма от такива доброволци, в запазените, някои вече и напечатани, техни спомени нийде не се изнася, щото някой от славяните в Македония да им е казал, че се чувствува като нещо друго освен българин.
Тъкмо защото борбата бе борба на българщината в Македония, в нейните редове не отиде нито един доброволец от Сърбия или от Гърция; не отиде никой даже измежду сръбските и гръцките левичари. Обратно — много доброволци сърби се заплетоха в борбите за освобождението на Босна изпод австрийска власт, тъй като в Босна действително живееха и сърби, имаше доброволци и от Гърция в борбата на остров Крит и Тесалия, защото там се бореше гръцко население.
След Илинденското въстание в 1903 г. принудени бяха да се изселят в Америка няколко хиляди души измежду борците или членове на пострадали семейства. Тези хора никога не са стъпвали в България, а направо отидоха зад океана. Те и сега се намират в Америка, без да престанат да развиват там политическа и осведомителна дейност в полза на Македония. Всеки може да провери какво национално съзнание имат те, т.е. да ги пита от каква народност са. Те са такива корави българи, каквито рядко се срещат в самата свободна България. За да запазят българското си име, дух и традиции, завещани от бащите им, те отделят от залъка си, събират десетки хиляди долари и си построяват български черкви и народни домове в Америка.
Много преди Илинденското въстание, още след освобождението на България, други хиляди македонски славяни, когато бяха принудени да напуснат родните си огнища, отиваха все в България. Само когато нямаха вече друг избор, т.е. когато границите бяха укрепени с телени мрежи, вълчи ями и въоръжени вражески стражи, а в Македония тегнеше грозно осиромашаване, принудиха се да отиват и в Белград, за да търсят препитание, и там обаче запазваха националния си облик, а не се посърбяваха.
Броят на емигрантите в България македонски българи е към петстотин хиляди души.
След като Турция въведе в 1908 г. конституционно управление и в Македония, избираше и славянското население, естествено, депутати за парламента в Цариград. Всеки може да провери в тия избори като част от коя националност се е явявало това население, а и самите избирани от него депутати като синове на коя нация са се проявявали в цариградския парламент.
Попадайки против своята воля под властта на различни държави, македонските българи биваха взимани да служат във войските им. При пръв удобен случай те, при най-голям риск, се отскубваха от редовете на чуждите войски и винаги се устремяваха към България. Така те постъпваха до 1912 г., когато напускаха турската армия с оръжие в ръка. Масово се отскубваха след 1913 г. от редовете на сръбската и гръцката войска. През 1941 г. Те изоставиха югославянската армия. Има моменти, когато са предприемани безумно смели действия. Когато бяха принудени да останат в сръбската армия след 1913 г., новобранците от Македония шумно са манифестирали, че са българи. Типичен е случаят на техния бунт в Крагуевац през 1914 г., когато е трябвало да дадат клетва за вярност на сръбския крал. Няколко хиляди души едногласно са отказали да положат тая клетва, заявявайки, че те са българи. Мнозина са били подложени на жестоки изтезания, други са избягали в България, трети хвърлени в затвор. Всичко това показва, че те не се чувствуваха нито сърби, нито югославяни. Те най-смело заявяваха българските си чувства.
В България емигриралите македонци още отпреди шестдесет години се организират в свои дружества, които публично се застъпват за свободата на Македония, но покрай това имат за задача да запазят и жив спомен за родния край, песните, обичаите, народната българска носия от Македония и пр. Никой досега не е в състояние да изнесе макар едно свидетелство, което да уличава българската държава и власти в насилване на тия емигранти да се наричат българи. Обратно, множество случаи има, които показват, че някои български правителства или обществени групировки в България са се оплаквали тъкмо от „прекалените" български прояви на тия емигранти.
В 1912 г. се почна война от страна на християнските държави срещу Турция. От страна на македонските славяни се появи един отред от 15 000души доброволци, включени в редовете на българската армия. Нито в гръцката, нито в сръбската или черногорската не се появи доброволно каквато и да е група от македонските славяни. В полковете на българската армия имаше други десетки хиляди пръснати войници, мобилизирани от редовете на македонската емиграция в България.
Доброволчески отред от македонски българи се би срещу сърбите още при Сливница в 1885 г. А на сръбска страна не се бори никаква група, макар от пет души македонски доброволци.
Още преди освобождението на България в революционните чети на Филип Тотю, Стефан Караджа, а след туй и между доброволците, които се сражаваха на Шипка, се срещат имената на множество македонски българи.
Прочутият стар борец Дядо Илия Малешевски, македонец от Берово, с редица свои другари от Македония е в постоянна дружба и в неразделно борческо единство със старите български войводи отпреди 1878 г., между които минава даже за най- опитен старейшина. Един от неговите млади четници е и великият български революционен апостол Васил Левски.
В последните сто години преди освобождението на България Македония дава редица писатели, поети, художници, народни будители, всички доброволно се изявяват като българи; писанията им или песните, често пъти написани с голяма дълбочина на чувство и мисъл, са посветени все на българската народна съдба, мечтаейки за щастливо бъдеще на българщината. Те живееха във времена, когато не съществуваше никаква българска държава, нито един свободен българин; отнийде не можеха те да бъдат повлияни да се нарекат българи; по това време българите бяха икономически и политически потиснати от турците, културно и черковно грозно угнетени от гърците. Много от тия хора бяха подканвани от Гръцката патриаршия и гръцки национални агенти да се погърчат, а други подканени от сърби да се посърбят; те отказваха да сторят това и с гордост работеха сред бедната и поробена българщина. Може ли да се оспори, че тия синове на народа не са изразявали национални чувства, съзнание и въжделения на своя български народ?
В света се знае, че съществува един македонски въпрос, т.е. въпрос за освобождението на Македония. Знае се също така, че той излезна на сцената за пръв път след 1878 г., т.е. когато се създаде българската държава, след решението на Берлинския конгрес. Македония тогава бе оставена наново под турско робство и се започна освободителната й борба, т.е. трябваше да се говори вече за отделен македонски въпрос. Дотогава обаче такъв въпрос не е съществувал; той се включваше в общия въпрос за освобождението на българската нация, в общия български народен въпрос, отнасящ се еднакво до трите големи български области — Тракия, Мизия (с Добруджа) и Македония.
Рядко едно население е жертвувало толкова за националното си име, както българското население в Македония. За да не претрупваме изложението, не ще привеждаме тук статистики, за да се види какви страдания е претърпял и колко жертви е дал македонският българин само от петдесет години насам, за да се запази именно като българин. Без никакво преувеличение трябва да се каже, че българинът в Македония е толкова българин, колкото например французинът във Франция, руснакът в Русия и пр.
Какво мислят за националността на македонските славяни другите националности, живущи в Македония
2. Нека видим какво мислят за националността на македонските славяни другите националности, живущи в Македония, съседните народи, преди всичко какво мислят онези, които в течение на почти цялата досегашна история са били врагове на българщината, именно гърците и сърбите.
Почваме с гърците. И най-старите техни летописци ни говорят за македонските славяни само като за българи.
В 1014 г. византийският император Василий II даде последно голямо сражение срещу войската на българския цар Самуил, чиято столица бе в Македония, в Охрид. Самуил начело на западната част от българското царство води епическа кървава борба срещу Византия в течение на четиридесет години. Византия бе успяла да си подчини източната част на българското царство след дълги усилия и особено след като в нейна помощ се яви руският княз Светослав и бе ударил от север българите. Въпросната битка между войските на Самуила и тия на Василий II стана в Струмишкото поле, край планината Беласица в Македония. Византийците спечелват сражението и в ръцете им попадат 15 000 български войници в плен. Византийският император заповядал всички те да бъдат ослепени, като на всеки сто души по един е оставил с едно око, за да могат тези полуслепи водачи да заведат нещастните пленници към българската столица Охрид. В чест и за слава на Василий II византийското общество го е дарило тогава още с прозвището „Българоубиец". С това си име той до ден днешен е известен, а ще остане така и в бъдеще. Поставя се въпрос: ако войските на цар Самуила, вербувани предимно в Македония, не се състоеха от българи войници; ако това славянско царство в Македония не бе считано за българско и народът там, значи, за български; ако самият цар Самуил не бе считан за български цар, откъде-накъде гърците ще дадат на своя победител император титлата „Българоубиец"?
След падането на източната половина на българското царство в XI в. под византийска власт към западната половина се премести не само неговият военен и политически център, но и върховната управа на българската църква, т.е. Българската патриаршия. След разбиването на Самуила обаче, когато византийската власт се простира и над цяла Македония, тя остави да съществува в Охрид една архиепископия, под чието ведомство остават почти всички земи, които бяха под властта на българския цар Самуил. Тази Охридска архиепископия продължава да се титулува като българска. Това се установява не само чрез средновековните гръцки писатели, но и чрез документи, които произлизат от самата тази архиепископия. Тя просъществува повече от 700 години и следствие на интригите на гръцкия патриарх в Цариград бива закрита от турските власти едва в 1767 г., което е предизвикало всеобща скръб сред българското население в Македония. Независимо че за ръководители на тая архиепископия Гръцката патриаршия от Цариград е назначавала почти изключително владици гърци, народът е бил доволен, че тая архиепископия е била именувана българска.
Като български са посочени от гръцките летописци и двете големи въстания в Македония, повдигнати срещу византийската власт в 1040 и в 1070 г.
Знае се, че гръцката нация граничи със славяни главно в южните предели на Македония — към брега на Егейско море и там, където Македония се среща с Епир. Във връзка с туй обстоятелство заслужава да изтъкнем, че има една гръцка пословица, която гласи: „Вулгарос кондрокефалос" — твърдоглав българин. Очевидно, че гърците главно към Македония са имали възможност в течение на векове да опознават българите и ги охарактеризирват с тая пословица, която и до днес твърде често те изговарят при отношенията си с македонския българин.
Може би най-излишно е да се дават свидетелства от гръцки източник за изтъкване на българщината в Македония, тъй като те са неизчерпаеми; те са известни на целия свят; никога изобщо гъркът в документи, в писани истории, в обикновения живот не е считал за друго македонските славяни освен за българи.
Що се отнася до сърбите, изобилствуват и от тяхна страна твърде много свидетелства, потвърждаващи българщината на македонските славяни. Такива свидетелства може да се посочат от по- старо и по- ново време. Нека изтъкнем първо, че и един сръбски крал, при това най-славният в сръбската история — крал Душан, — ни дава неоспоримо царствено свидетелство, което потвърждава българския характер на славяните в Македония. Докато Душан не беше прострял границите на държавата си южно от Морава и от Шар планина, неговата титла бе „крал сръбски". След като той обаче навлезе в Македония, към титлата си прибави и названието „крал Българом"; тъй както се нарече и крал гръцки, след като бе вече заел земите до гр. Серес, където се среща и гръцко население. Иначе необяснимо е защо той се нарича крал на българите. Българските земи, които бе завзел, модерните сръбски историци, по- право пропагандисти, обявяват за сръбски и населението им за сръбско. В средните векове обаче не съществуваше шовинизъм и асимилация, денационализация, както днес; затова крал Душан признава и подчертава етнографската истина относно Македония и в самото си царско название.
В 1557 г. сърбите възобновиха своята стара Печска патриаршия. Тя трая до 1766 г. Понеже под нейното ведомство са били включени няколко северомакедонски градове, печските сръбски патриарси са се титулували като патриарси на сърбите и българите. Сръбският патриарх Василий Бъркич изрично нарича българи славяните от ония македонски земи, които са влезли в чертата на въпросната патриаршия.
Говорихме вече, че българската нация води от 1830-1870 г. величава борба, известна като Българско народно възраждане. Конкретната задача на тази борба бе да се освободи българщината от духовната протекция на Гръцката патриаршия и да си създаде своя българска черква. Това се постигна с учредяването на Българската екзархия в 1870 г. През цялата тази епоха сръбският печат е давал данни за българската народна борба и нито за момент не е помислял да назове тази борба другояче освен като борба българска. Запазени са и снимки от тогавашните сръбски писания, а също и екземпляри от самите вестници.
Към 1860 г. сръбското правителство подпомага босненеца Стефан Веркович да замине в Турция, за да направи проучвания за славяните в Македония. Там Веркович е останал около двадесет години. За проучванията си обнародвал книги, в които е дал най-подробни статистики относно броя на населението в страната, като се е спирал на всяко село и град поотделно. В нито едно населено място той не е посочил славянските жители като сърби или някаква друга славянска националност; навсякъде ги сочи само като българи. Веркович е съставил и една голяма сбирка от народни песни, събрани в различни околии. Книгата е гитулувана „Песни на македонските българи". Тази книга е печатана в Белград и Веркович я е посветил на сръбската тогавашна кралица. Книгата е издание на Сръбската академия на науките. Разбира се, никой в Белград не се е противил на това; сръбската държавна политика тогава не бе заповядала на сръбските институти да фалшифицират науката и историята относно Македония.
В ръцете на болшевишките власти в Югославия безсъмнено са попаднали всичките архиви, които сръбската власт във връзка с Македония бе изписала от 1918 г. до 1941 г. А може да се вярва, че са заловени подобни архиви и за първия сръбски режим в Македония от 13 г. до 1915 г. Ако болшевишките власти считат безвредно за техните политически планове да изнасят истината във връзка с народността на македонските славяни, те биха позволили на днешните руски учени слависти да понадникнат в тия архиви и въз основа на тях да изнесат публично всички свидетелства на самите сърби, че в Македония славяните са българи. Тия документи ще покажат, че всичките замисли на сръбските военни, финансови, полицейски, просветни и пр. власти, т.е. всичките сръбски държавни мерки, са били насочени изключително и единствено само към борба с българския дух и съзнание на македонските славяни, към пречупване по някакъв начин на това съзнание. Тия документи биха ни изнесли, че най- видните сърби в ново време, най-големите шовинисти измежду тях, най-големите българомразци могат да бъдат посочени за свидетели, че в Македония не е имало сърби, не е имало никакви други славяни освен българи.
3. А какво е мнението на живеещите в Македония турци и албанци по интересуващия ни въпрос? Всеки случайно срещнат на улицата турчин или албанец ще ви говори в Македония само за българи. Същото ще ви потвърдят живеещите там ромъни, евреи и цигани. Ако може да се надникне пък в турските държавни архиви, още по- нагледно е се разбере, че откак турската власт се е появила Македония в XIV в., тя не е престанала да отбелязва македонските славяни единствено като българи.
4. А как останалият свят, далеч от Македония, гледа на нейното славянско население? Ето за това няколко осветления.
Областите Мизия, Тракия и Македония са считани от външния свят като области български поради преобладаващия брой на българско население в тях.
Във връзка със зачестилите бунтове и въстания в българските земи, а особено поради последвалите турски жестокости и кланета след 1870 г. постепенно се засилваше в цивилизования свят симпатията към поробената българщина. Заинтересува се и дипломацията.
Шестте велики сили решиха в 1876 г. на една конференция в Цариград, щото Турция да въведе автономен режим в областите с „преобладаваше българско население". Предвидени бяха две такива области — едната източна със столица Търново, другата западна със столица София. В западната област влизаха почти всичките македонски земи; те значи бяха считани като земи „с преобладаващо българско население".
Как е гледала някога Русия на Македония и нейното население
В 1878 г. пък възкръсна българската държава вследствие нанесеното от Русия военно поражение на Турция. Русия тогава бе с намерение да включи всички българи в една държава; но другите велики сили, по техни съображения, провалиха този руски план. Във всеки случай логично е да запитаме:
защо Русия включваше тогава македонските славяни в границите на България, ако те не бяха българи? Тя бе дала градовете Пирот, Ниш, Враня и Лесковец на Сърбия като награда за участието, което тя взе към края на войната против турците. Ако македонските славяни бяха например сърби, колко по-логично би било те да бъдат включени в съществуващата вече отдавна начело със свой крал сръбска държава, а не да бъдат поставяни в границите на проектираната нововъзкръснала българска държава. Ако тия славяни в Македония бяха пък някаква друга славянска нация, Русия сигурно би предвидила за тях създаването на тяхна собствена държава или би предвиждала някаква тяхна автономия в пределите на България. Не е било предвидено нито едното, нито другото, а чисто и просто в границите на тъй наречена Санстефанска България се включваше цяла Македония като страна с преобладаващо българско население. Трябва да се приеме, че и Русия като останалия свят е била твърде добре осведомена за националната принадлежност на македонските славяни и затова ги е включвала в България.
Мненията на разни пътешественици и учени за населението в Македония
Пътешественици от целия свят са писали книги с многобройни сведения за македонската българщина. Измежду по-известните имена нека споменем французите Ами Буйе и Лежан — първият е пътувал през Македония към 1836 г., а вторият през 1857-1858 г. Заслужават внимание и данните, които са оставили пътешественичките англичанки Макензи и Ирби от 1862-1863 г. Могат да се приведат имена и на турски пътешественици.
Измежду многото славянски и неславянски учени, които са потвърдили, че славяните в Македония са българи, е и големият чешки историк и етнограф Шафарик; той още в 1826 г. е писал, че българският език се говори в България и Македония. На същото мнение, още по-обосновано, е и големият професор Нидерле. Впрочем съществува тъй грамадна литература — изписана от десетки учени от средата на разни европейски нации, та е невъзможно тук да изреждаме имената на всички автори и книги, които по неоспорен начин доказват българската същност на македонските славяни. Споменаваме имената още само на следните учени и пътешественици — немци, чехи, французи, англичани, руси и други: Брайлсфорд, братята Бъкстон, Джеймс, Баучер, Жюстен Годар, Жорж Десбон, полк. Ламуш, Бен Райли, Р. Х. Маркъм, Р. Дейвис, проф. Карл Щруп, проф. Милюков, Иречек, Пукевил, Вайганд и много други.
Заслужава да изтъкнем, че и в днешна болшевишка Русия има учени с известни имена, които недвусмислено изнасят в книгите си истината относно македонската българщина. Така например проф. Селищев написа между Първата и Втората световна война прекрасни книги, в които изнася сведения за живота на българщината в Северозападна Македония, особено Тетовско и Гостиварско. А проф. Державин още по-аргументирано е изнесъл в своите исторически съчинения, че историята на македонските славяни е история българска. В нея е изтъкнал точно тези истини, които отдавна се знаят за Македония като страна, населена с българи.
Съществуват безброй дипломатически актове в канцелариите на великите държави, особено от началото на XIX век насам. Всички тия актове установяват, че като се говори за славяните в Македония, имат се предвид само българи.
В Македония живеят българи. Те се намират вън от границите на българската държава, но е ясно, че те трябва да се радват на всички права, признати за всяка нация. За извоюването на тези права те се борят от няколко десетилетия. Тази именно борба направи известен в света македонския въпрос. Досегашното развитие на въпроса сочи, че за Македония — една страна с преобладаващо българско население най-естествено можеше да се пристъпи до едно от следните главни решения:
а) присъединяването й към българската държава;
б) оставянето й като самостоятелна държава;
в) минимално, по необходимост приемано от македонските организации решение: даване автономия на македонските части в държавите, които са ги присъединили; осигуряване на националната свобода и развитие на всички народности, в това число и българската.
Как се е изразявал някога Сталин в защита на малцинствата
Нека тук накратко посочим как самият Сталин определи правата, които дадена нация трябва да притежава.
Той изтъква в брошурата си, че работниците са се борили и ще продължават да се борят против националното потисничество, защото то възпирало и тяхното духовно развитие. Той казва, че „социалдемокрацията от всички страни прокламира самоопределението на нацията". Той повтаря още по- ясно, че „работниците се борят и ще продължават да се борят срещу политиката на потисничеството на нациите във всичките й форми — от най-рафинираните до най-бруталните". „В своята борба, продължава той, за правото на нациите за самоопределение социалдемокрацията си поставя за цел да прекрати националното потисничество, да го направи невъзможно и с това да прекрати борбата между нациите, да я притъпи и я сведе до минимум" (стр. 18). „Право на самоопределение, това значи: само нацията сама има правото да определя своята съдба; никой няма право да се намесва в живота на една нация със сила, да разрушава нейните училища и други институти, да накърнява нейните обичаи и нрави, да потиска езика й, да ограничава правата й." Нацията има право свободно да определя своята съдба. Тя има право да се урежда, както желае, естествено, без да уврежда правата на другите нации. Това е неоспорно (19).
По-нататък Сталин разглежда проектите на някои социалисти за създаване специални национални институти или държавни учреждения, които да се грижат за защита на националните права и свободи. Във връзка с туй казва:
„Малцинството е недоволно не защото му липсва национална организация, а защото му е запретен матерният език. Дайте му правото да си служи с матерен език, и недоволството ще изчезне.Цитираните по-горе думи на Сталин са писани от него по времето, когато той и болшевишката партия говореха като социалдемократи. По това реме те и на руския народ, и на останалия свят проповядваха, обещаваха най-идеален обществен ред, най-чиста национална свобода и пр. Всички тези техни обещания се очертават направо като подмамки в оглед на всичко, което болшевиките вършат в Македония.
Малцинството е недоволно не защото му липсва изкуствено сдружение, а защото му са запретени собствените му национални училища. Дайте му такива училища, и недоволството ще загуби всяка почва. Малцинството е недоволно не защото му липсва национална организация, но защото неговата свобода, съвест и пр. му е запретена. Дайте му тия свободи, и то няма да бъде вече недоволно.
В това и само в това може да съществуват истинските, а не само на книга гаранции за правата на малцинството."
Как сега болшевиките в Македония тъпчат националните права на македонските българи
Ето по какъв начин се „гарантираха" и „осигуриха" националните права, за които Сталин говори в предидущите цитати.
Още с установяването му в Македония болшевишкият режим обяви вън от законите българското име и нация. На всички българи се заповядва занапред да се наричат „македонци". Живеещите в Македония албанци, турци, евреи, аромъни, цигани също така трябва да се отучат да наричат славянските си съжители българи.
В 1913 г., с установяването на сръбското владичество, в Македония бяха затворени 641 български чилища, 761 черкви. Учителите, на брой 1013 души, и свещениците, на брой 833, бяха изгонени от сръбската власт. Македонската освободителна борба, която се води срещу сръбската тирания в течение на 25 години, имаше като своя голяма цел връщането правата на българската нация. Сърбия, по-късно Югославия, беше длъжна да отвори тези български черкви и училища и да не пречи на създаването на нови. Ако болшевишкият режим би искал да мине като освободителски за македонските българи, той трябваше преди всичко да им възвърне училищата и църковната свобода заедно със свободно изповядване на националното им име, вместо наново да затвори българските училища и черкви, които временно бяха възстановени между 1941-1944 г., когато България управляваше ози дял на Македония. Значи, болшевишкият режим по отношение на българщината в Македония върши без разлика същото, което вършеше сръбският режим.
Болшевиките се заемат да създават за македонските българи един нов книжовен език от българския диалект, който се говори в най- северо-западния кът на страната, към Скопско - Тетовско Кичевско. Примесват в този диалект безброй сръбски книжовни думи с явно предопределен план. На въпросния диалект българският народен будител Кирил Пейчинович, родом от с. Теарце, Тетовско, е написал книга за „простия български народ" преди около 150 години. Изрично бе изтъкнал, че книгата се пише на „препростейший болгарски зик", с което именно ни показва, че това е говорът на славянското население в Северозападна Македония, посочено и от него за чисто българско.
За успешното постигане на определената задача — денационализация на македонските българи болшевиките са взели и редица други мерки. ака например проповядват, че не българи, а „македонци" са всичките намиращи се в България емигранти, които в течение на десетилетия са напускали Македония във връзка с революционните борби. по- нататък обявяват за македонци и ония към двеста хиляди души българи, живеещи в Източна Македония, около планината Пирин, и намиращи се в границите на България от Балканската война насам. За да придадат на твърденията си по-голям ефект, наредили са на послушните си сателитни групици в България, като кръжока „Звено", да говорят за македонските българи като за друга нация забраняват на македонската емиграция от България да има чести връзки с Македония, да прави посещения и пр. Тъй както са тръгнали, за вярване е, че болшевиките са в състояние да възобновят по сръбско-българската граница към Македония телените мрежи и вълчите ями, които Сърбия бе издигнала, за да дели духовно,културно и национално българщината.
Никаква българска книга не може да се печати Македония, никакъв български вестник там не се издава. Няма съмнение — както сръбската власт по- рано, така и болшевишката днес ще се възпротиви там, ако някой рече например и Светото евангелие да притежава на български език. При това предприето е генерално фалшифициране на цялата вековна история на българската нация в Македония. Използува се и най-малкият случай, за да се насъсква македонското общество срещу българщината, да се отдалечава от нея и й става враг.
Останалите националности в Македония са признати от болшевишкия режим такива, каквито си бяха и по-рано — турци, албанци и пр. Болшевишкият режим полага специални грижи, за да осъзнае в Македония и циганите като нация; устройва курсове по езика им, готов е да им отвори училища. Горко само на оногова, който пожелае да се нарече българин. А тъй очевидно е, че името македонец може да бъде и е всъщност само едно географско понятие. Че е македонец, ще ви отговори и гъркът, и аромънецът и албанецът, роден в Македония. Но толкова векове са минали и никой от тях не смята, че спада към някаква „македонска" нация. Ако в Македония попитате и турчина какъв е, и той ви отговаря също, че е македонец, което буквално преведено значи „от Македония". Понятието македонец — „македоняли" — означава само, че лицето произлиза от Македония, а не съществува някаква македонска националност. Така с право друг българин ще ви каже, че е добруджанец, което значи, че е от Добруджа, или тракиец, което значи, че е от Тракия. Селяните в Западна България, особено в Софийския и Кюстендилския окръзи се наричат „шопи", а във Видинския, донякъде и във Врачанския окръг се наричат „торлаци". Но кой би посмял да твърди, че съществува една добруджанска или тракийска, една шопска или торлашка нация? В средата на всяка нация съществуват такива географски или провинциални наименования. Сталин заявява (страница II):
„ Социалдемокрацията трябва да води сметка само за истински нации, които действуват и въздействуват, щото за тях да се води сметка."Що се отнася до българщината в Македония, тя е част от една нация, българската, която е истинска нация поне дотолкова, доколкото е истинска руската или всяка друга. В Македония тя е изпълнила своята история с българско съдържание, на което други български области с удивление са гледали и до известна степен с една нелоша братска завист.
Българите в Македония са толкова действували и толкова въздействували, че почти целият свят е обръщал върху тях внимание. Техните пориви като българи, техните дела в борбата им за свобода през последните десетилетия привличаха вниманието на общественото мнение в много случаи повече, отколкото даже някои големи нации. Ако туй е така, не могат и болшевиките да твърдят, че македонската българщина е един обект, за който човек не е трябвало да води сметка. Но вместо да водят сметка в духа на истината, вместо да се съобразяват с правдата, ето как болшевиките „водеха сметка" и как се отнасяха към Македония и нейните освободителни борби от 1918 г. насам, т.е. откак всъщност болшевизмът е на власт в Русия.
Докато македонското освободително движение започваше в 1918 година — след един период от 5-6 години, изминали на Балканите във войни — изново с всенародни усилия борбата срещу наложеното на Македония робство, комунизмът се зае веднага да разстройва кадрите на това народно дело. Той се опита предимно сред емиграцията в България да си спечелва привърженици на македонска почва; и — не с цел да се води някаква борба за Македония, а само със задача да увеличава кадрите на Българската комунистическа партия, използувайки теглата, сиромашията и разочарованията на македонските българи, които дотогава бяха кипели в 25-годишна борба за освобождение и не бяха щастливи да го получат.
Разрушителните прояви на комунистите сред македонските българи
Докато македонските организации проповядваха непартийност на македонското движение, комунистите подканваха всички емигранти да се опартизаняват, т.е. караха ги да се запишат в комунистическата партия. Безпартийността бе счетена от македонското дело като най-полезна тактика за събиране на повече македонски енергии против робството в Македония. Залисията в свободния български обществен живот би се оказала за мнозина македонски българи опасна в този смисъл, че тя откъсваше вниманието и мисълта им от напуснатото поробено отечество. Пред българина стоеше с всичкото поучение и примерът на посърбената моравска българска област; някогашните емигранти, прибрали се от тая област в свободна България, след като в родния им край бе дошла в 1878 г. сръбска войска, се погълнаха в личен живот и кариера, не създадоха никаква организация на моравските българи, не подигнаха моравския въпрос, не подкрепиха, колкото можеха, морално и духовно братята си в родния край и така делото на поробителя биде от самите тях в грамадна степен улеснено. Тоя пример сам по себе си поучаваше македонските емигранти и им посочваше по кой път да вървят. Ако бяха се разпокъсали измежду разните български политически партии, те не биха могли да издигнат и общо политическо знаме относно освобождението на Македония; защото разните партии имаха често и различни разбирания по този въпрос.
За комунистите обаче не съществуваше никаква друга идея освен социалната революция; те не се интересуваха от никаква тактика и от никакви грижи на македонското движение. Опартизанени до мозъка на костите си, те стремеглаво действуваха да разложат македонското общество и да го направят инструмент за болшевишки цели на Балканите. Знаеха колко динамика бе доказало то в борбите; правилно преценяваха, че може в чужбина да се прави добра спекулация с неговите високи цели; разбираха, че ще може да се извлече полза, като се манипулира и сред българската нация с моралния капитал на македонската освободителна идея. И потрошиха грамадни средства, изобилно доставени от Москва, за да разбиват македонските организации. Борбата с комунистите е коствала на македонското движение скъпи жертви, но то успешно се бранеше от нападенията им.
Те не се задоволиха само с подравяне на емиграцията в България. Такива опити направиха даже сред емиграцията ни в Америка, но безуспешно.
Опитаха се да подравят и македонската революционна организация — ВМРО. Изпращаха въоръжени чети откъм България, за да превземат районите, организирани от ВМРО. Когато тия чети не успяха и се озоваха безпомощни сред народа, много от техните членове се поставиха чисто и просто в услуга на сръбската поробителска власт, да тормозят и избиват по- проявилите се българи из градове и села на Македония. В пряка услуга на сръбската полиция се поставиха няколко души и направо чрез намиращата се след 1923 година болшевишка централа във Виена, начело на която стоеха Димитър Влахов и Тодор Паница. Тия изпратени агенти водеха в Македония официално чети, въоръжени и издържани от сръбската власт, със задача да преследват македонското освободително движение. Чрез сръбските околийски началници те получаваха от Виена пакети с комунистическите вестници „Балканска федерация" и „Македонско дело".
Комунистите бяха във връзки и с неколцината известни ренегати в Македония начело със Стоян Мишев. Те по едно време си позволяваха да препоръчват, щото македонското движение да се „обединяло", като се съставел нов ръководен център на ВМРО, в който да влизали и Тодор Паница, и... Стоян Мишев. Невъзможно е тук да се дадат много подробности за характеристиката на тия двама предатели на Македония, защото с престъпните им дела трябва да се изпълни цял том. Доста е да споменем, че Паница носеше навсякъде в джоба си не само болшевишки паспорт, но и сръбски, даден му от сръбската власт, а също и друг, издаден му и от гръцката полиция. Той замисляше с гръцките полицейски и военни власти нападение над македонската част, която се намираше в България; а на сърбите беше дал в услуга свои другари, като Вянето от Неврокопско и други. Стоян Мишев, презрян от цялото население в Македония, ръководеше цяла мрежа от сръбски държавни банди, които всяваха години поред ужас по долината на река Брегалница; неописуеми са жестокостите, извършени от тях над българите в Македония: грабежи, безчестия, побоища, убиване чрез всевъзможни мъчения, включително и печене живи хора и пр. Преди да се озове при сърбите и стане оръжие на полицията им, Стоян Мишев бе тръгнал заедно с Тодор Паница начело на голяма чета през Родопите към Неврокопско, откъдето населението малко по-рано бе прогонило Паница и бандата му заради вършените от тях безчестия. Въпросната чета, имаща за цел наново да въдвори Паница като деребей в Неврокопско, биде разбита от въоръженото население и водачите й наскоро се озоваха в Сърбия. Стоян Мишев открито и шумно, а Паница по-тайно и безшумно. И двамата поведоха със себе си по няколко души ренегати. За всички потресни зверства, извършени от тези ренегати на сръбска служба, за всички измъчени хиляди поробени българи, за живо погребаните, за живо опечените на огън, за безбройните предателства моралната отговорност пада еднакво върху Стоян Мишев и Тодор Паница. Наказанието над Стоян Мишев бе почувствувано от народа като Божи пръст.
Този безкрайно пропаднал човек, изменник на народа си, комунистическата централа препоръчваше на македонското движение да го приеме във върховното свое ръководство. Чрез тая препоръка комунистите за лишен път идеха да покажат колко малко те се интересуват от Македония и колко близко до себе си са чувствували — понеже е вършил полезно тям рушително дело — Стоян Мишева. А Паница бе станал покрай Димитър Влахов втората важна личност на виенската комунистическа централа, която между другото — според изнесените от български държавни органи данни и по други свидетелства — устройвала е редица конспирации и в България, а не е била без участие и в подготовката на прочутия атентат в софийската катедрала. Тая централа приближи до себе си и интимния другар на Стоян Мишев, ренегата Славе Иванов, съчини му даже брошура — понеже той бе необразован и почти неграмотен човек — против ВМРО и го насърчаваше в деянията му срещу собственото му отечество.
От всичко туй — макар и съвсем бегло споменато тук — става ясно по какъв начин „социалдемокрацията" на Сталин е „водила" сметка за българщината в Македония, за нейното робство, страдания и идеали.
Откак наново се появи на сцената след първата голяма война македонското движение, то никога и нито с една дума не само не е било представено от комунистическия печат в правилно осветление, но неуморно е било клеветено, злепоставяно, изопачаван е бил целият му образ. Нито в един момент комунистите, доколкото ги имаше на македонска почва, не са работили срещу поробителя за спасяване на нацията. Те са работили само под чужди команди, за интереси, чужди на Македония. Затова са били всякога противници на македонското народно дело. И когато са се показвали привидно лоялни към него, то е било само временна тяхна тактика; чакали са само сгодния случай да му изневерят и да му забият нож откъм гърба. Типично такъв пример е въстанието в Горна Джумая и Разлога през 1923 г. Тия хора бяха дали честна дума, че ще бъдат лоялни членове на македонското движение. По заповед на далечната комунистическа централа казаното комунистическо ядро се бе дигнало с оръжие в деня, когато из цяла България избухна известното септемврийско въстание през 1923 г. При това тия хора си бяха послужили с оръжието на македонската организация, което бяха взели от нея под клетва за вярност. Техният акт бе от естество да вкара македонското дело в конфликт с тогавашната българска военна власт, а оттук можеха да произлязат съвсем нежелателни резултати, главно проляла би се съвсем излишно доста българска кръв в селата и градовете на Петричкия окръг. ВМРО се показа великодушна и никого не наказа в Разлога. Но в Горноджумайско комунистическата група се беше противопоставила с оръжие и поради това даде известен брой жертви. Във връзка с това комунистите из целия свят бяха затръбили наново срещу ВМРО.
Проследете комунистическия печат след 1918 година във връзка с Македония и ще установите, че той е писал съвсем малко против поробителите на тая страна. Твърде много, без прекъсване, е писал той на български и чужди езици против македонското освободително движение. Това е вършил, защото целта бе да се премахне това движение или всецяло да бъде подчинено на комунизма. Премахвайки него, болшевишкият център е смятал, че ще може да влияе върху македонското население в своя дух. Пропагандата, атаката против македонското дело е водена в комунистически мащаб — чрез пилеене на грамадни средства — и с комунистически методи преди всичко с неизменни лъжи и вечно отминаване на истината.
Например в последно време сам Димитър Влахов, стоящ начело на болшевишката власт в Македония, разправяше пред група негови слушатели в Скопие, че ВМРО е избила в малкия Петрички окръг на Македония 5000 — и словом пет хиляди — души. Най-доброто би било Влахов и неговите колеги в София, също като него болшевишки агенти, да напечатат една книга, в която едно след друго да нанесат имената на тия 5000 души избити с указание на родните им места, занятията им и други данни. Но влаховци не се хващат на такава въдица. Те пускат лъжи, където им попадне, и разчитат, че мнозинството от хората са наивници и ще вярват лъжите: а в туй време непрекъснато унищожават хора, които не мислят както тях. Когато болшевизмът си отиде от българските земи, ще може да се преброи колко десетки хиляди души е избил.
Няма съмнение, че македонската борба е много повече изопачавана от комунистите, отколкото от поробителите на Македония. Сега вече те се заеха да изопачават образа и на самата наша нация.
Измежду най-любимите им нелепости, разпространявани по адрес на македонските организации и движение, е например тази, че те работили за разединение на балканските народи, Всъщност никой повече от тая организация не е за помиряването и обединението на Балкана. Македонските дейци, бидейки добри българи, са се отказвали доброволно от присъединение към България, търсили са обособление на Македония чрез автономия или самостоятелност с цел да премахнат и враждите между балканските държави. Поради тая им позиция те неведнъж са влизали в остри конфликти с български правителства, партии или обществени течения. ВМРО води някога и известната борба срещу софийския Върховен комитет и го победи тъкмо в името на тия си разбирания. Комунистите, които потискат всички балкански народи, искат да представят своята акция и политика като акция обединителна и спасителна за Балкана. Но тази им акция не е спасителна преди всичко за туй, защото те са нищожно малцинство в средата на всеки от балканските народи, а се налагат над мнозинството. Тя е против интересите на тези народи и за това, защото ги подчинява на една чужда държава. От друга страна, тяхната политика не е полезна за Балкана поради обстоятелството, че тя цели да наложи на полуострова някакво югославско господство, когато се знае, че другите народи на полуострова - гърци, турци, албанци, румънци - наброяват толкова милиони души, колкото и всичките южни славяни, взети заедно, а с турците от самата Турция стават много повече; трябва винаги да се има наум, че Турция живо се интересува за Балкана и с единия крак тя е все пак в Европа. Едно югославско господство на полуострова носи не помирение, а разделение на народите, не мир, а война. Тия неща са били известни на македонското движение отдавна. В неговата програма никога не е съществувал идеал за югославянско господство, нито изобщо в нея се забелязва някаква югославска идея. Македонското движение се е борило за свободна Македония, приемало е, че тя може да стане член например в една балканска федерация, където всички ще имат еднакви права и отговорности. Такава федерация прави невъзможни всякакви вражески блокове, надмощия и конфликти на полуострова. По възгледа на македонското движение и в интереса на Македония е много повече за предпочитане даже една голяма Дунавска федерация, която да обхване и Македония като равноправен член, отколкото една голяма Югославия. И тук не е излишно да се изтъкне, че специално македонските българи под покрива на Югославия са били изложени само на робство и денационализация; това бе по- рано в кралска Югославия, това е и днес в болшевишка Югославия.
Любима тема на болшевиките е и обвинението, че македонското дело било „фашистко". Уставите на македонските организации — легални и нелегални — са останали почти непроменени от 1893 година до днес. В тях няма никакви следи на фашистки разбирания. Нито една македонска организация, конгрес или ръководна личност нито устно, нито писмено до днес не са препоръчвали фашизъм. Принципът на диктатурата и водачеството не е известен и не е предвиден в македонските организации. Диктатура и водачество препоръчват комунистите. Македонското движение е много по- старо от фашизма; той се явява на сцената около 30 години след появата на македонските организации. Идеалите и целите на това движение не са имали нищо общо с конкретните цели, гонени от фашизма. Македонското движение е една народна борба за свобода, за национално запазване преди всичко; то си остава и до ден днешен със същите цели — завчера срещу турската власт, вчера срещу сръбската и гръцката, днес — срещу болшевишкия режим. Смешно е да се твърди, че македонското дело е фашистко. А още по- смешно е комунистите да изкарват себе си за „демократи".
Твърде често те разправят, че само чрез тях нашият народ щял да напредне стопански и социално.
Болшевиките, както се знае, искат да убедят света, че преди тях изобщо никой друг не се е грижил за народа. Без много шум обаче македонското движение е положило големи усилия за икономическото и социално издигане на народа в Македония. Още във времето, когато комунистическата партия бе в пелените си в България, ВМРО, макар че бе ангажирана в тежка въоръжена борба срещу турското робство, постигна големи резултати за народа в икономическо отношение. Преди всичко тя успя дотогавашните истински роби селяни да направи собственици на земята, която от векове обработваха в полза на едрите земевладелци бегове. И много други неща македонското движение на дело прокарваше сред поробения народ. Ако Македония би била свободна един ден и уредена така, както ВМРО е мечтала, тя сигурно ще бъде земя много по-добре уредена, с народ далеч по- задоволен, отколкото народите под болшевишкия режим. Тя не би затворила границите си за наблюдението на чужденци, както това е случаят Русия; обратно, тя спокойно би могла да покани всекиго да погледне как се реализират въжделенията на един борчески народ. От нито една стопанска и социална мярка на ВМРО народната маса не би се отвращавала, както сега е случаят с мнозинството сред всички народи, където болшевишкият ботуш е стъпил. Селячеството и работничеството, известно в Македония под името еснаф, са били най-добрата опора на ВМРО. Защото дълбоко са били уверени, че тя застъпва истинските им интереси.
Фалшификация на македонското движение
Върши се и истинска фалшификация на македонското движение. Димитър Влахов и пет-шест души негови сателити искат да изкарат едва ли не за централна фигура в македонското дело Яне Сандански. Премълчават, че Сандански бе само обикновен окръжен войвода на един македонски революционен окръг, и то най-малкия — Серския, — и че в този окръг повече от половината революционизирано население бе против него. Общият конгрес на ВМРО бе осъдил Сандански като разколник. Името му стана малко по- известно, откакто на своя глава, като разколник, за пръв път в средата на ВМРО си послужи с оръжие, за да убива нейни представители; а също и поради това, че извърши прегрешения спрямо националните интереси на българщината в Македония. Но най- много е станал известен поради жестокостта си — извършил е безброй убийства; върховистите твърдят, че само в Мелнишката област е избил към четиристотин и седемдесет души. Главно комунизираните неколцина негови привърженици като Влахов разправят, че само Яне Сандански бил за автономията на Македония. Това не е вярно. ВМРО изцяло бе за автономия. Нейният устав е изработен с изрична цел — автономия — десет години преди Сандански да се е появявал в редовете й. А Влахов, като провежда фалшификацията за сметка на македонското освободително движение, никога не е бил последователен в убежденията си. През време на първата велика война той стана окръжен управител в гр. Прищина; назначен бе от българския министър-председател д-р Васил Радославов. Добре запознати с тогавашните работи лица често са разправяли, че Влахов по това време е подавал тайни рапорти до Радославов, в които е препоръчвал мерки за по-бързото и успешно побългаряване на косовските албанци. Днес пък провежда в Македония мерките, чрез които да се унищожи българското име на собствената му нация.
Всички тия неща показват колко комунистите са далеч от истината, колко те нямат нищо общо с македонското движение. С него впрочем те имат и множество големи идеологически основни различия.
И другаде споменахме вече, че македонското движение е преди всичко дело надпартийно, общонародно. А болшевиките са една партия, по- скоро едно партизанство в най-лошия смисъл на думата.
Македонското движение е напълно самостойно. За защита на своята самостоятелност то е водило тежки борби и с чисто български фактори. А болшевизмът има като основна своя догма подчинението на една централа. Тая чужда централа за българските комунисти се намира отдалечена на четири хиляди километра. На македонска почва значи комунистите не са нищо друго освен нови, червени върховисти, Някогашният върховизъм бе едно движение, изходящо от София, и целеше в основата си, щото македонската освободителна борба да се направлява от София, а Македония да се присъедини един ден към България. Разгледани работите обективно и спокойно, едно такова движение се явява хиляди пъти по-логично и разбираемо, отколкото един червен върховизъм, който би искал македонското движение да се направлява от Москва и в Македония да се върши една болшевишка политика, а българската нация да се обезличава.
Македонското движение обема в редовете си целия народ - т.е. и бедни и богати, и прости и учени, и мъже и жени. То приема в редовете си хора с различни убеждения, стига те да се подчиняват на уставите и да се борят за целите на движението. Докато болшевиките са чисто класово движение; те смазват всекиго, който не мисли като тях.
Идеалът на македонското движение е една свободна и демократична Македония. Системата пък на болшевиките е диктатура, обезличаването на отделния човек, полицейското всесилие.
Основната догма на македонското дело е националната свобода за всички народности без разлика, с равни права за всички
Основна догма на македонското дело е националната свобода за всички народности без разлика, с равни права за всички тях. А болшевиките, както виждаме в Македония, са против националната свобода. Те денационализират насила нашия народ. Тук, в Македония, се компрометира по най- грозен начин широката и шумна тяхна самореклама, че националният въпрос най-добре бил разрешаван от Съветска Русия, т.е. болшевиките.
Но нека тук отново чуем какво ни казва Сталин за правата на националностите:
„Как трябва да бъде в бъдеще демократическият ред? Ще има ли нужда и при демокрацията от социални и културни институции, които да „гарантират"? (Прави алюзия за институциите, които известният австрийски социалист Бауер предлагал да се създадат в Австро-Унгария за гарантиране на националната свобода и развитие.) Как става това например в демократическа Швейцария? Има ли специални институции от рода на Шпрингеровия ( Шпрингер — виден социалдемократ) национален съвет? Това там няма. Но поради това не страдат ли културните интереси например на италианците, които съставляват там едно малцинство? За подобно нещо и дума не може да става. И това е напълно понятно: демокрацията в Швейцария прави излишни каквито и да са културни институции, които трябва нещо да гарантират" (стр. 40-41).Другаде той казва (стр. 19):
„Но да се доведе до минимум националната борба, да се изтръгне тя от корен, да се направи тя в най-висока възможна степен безвредна за пролетариата, това е възможно също и в рамките на капитализма. Това ни показват примерите на Швейцария и Америка. Нужно е за това дадена страна да бъде демократизирана, нужно е на нациите да се даде възможност на свободно развитие."На друго място (стр. 40) той допълня:
„Институциите (за защита на националната свобода и развитие — б.н.) без демократически условия в цялата държава не са никаква гаранция."А на стр. 39 е казал:
„Очевидно всичко зависи не от институциите, а от общото положение на дадена страна. Ако страната не е демократизирана, ще липсват и гаранциите за пълната свобода на културното развитие на нациите. Може със сигурност да се каже, че колкото недемократична е дадена страна, толкова по малко удари върху свободата на нациите ще има, толкова повече гаранция срещу посегателствата." И изтъква например, че във Франция имало малко повече демокрация, отколкото в Германия, заключавайки с тия думи: „Да не говорим пък за Швейцария, където националностите, безразлично дали са малцинство или мнозинство, благодарение на високото развитие на демокрацията — макар и буржоазна — водят един свободен живот." А на страница 56 още веднъж установява Сталин, че „пълното демократизиране на страната е основно условие за решение на националния въпрос".Като е писал тези редове, Сталин е имал пред очи царския режим в Русия. В много по-голям размер в днешна Югославия липсва демокрацията. Ударите върху българската националност в Македония, естествено, до голяма степен се обясняват с тази липса на демокрация. Но те не могат да се обяснят само с това. Защото виждаме, че в Сърбия, Хърватско, Словения, Косовско и пр. националното име, писменият език не се преследват.
Че наистина при липса на демокрация и изобщо на свобода, без значение остават всякакви институции за защита на националността и културата, показва примерът с болшевишкия режим в България и Македония. В България имаше редица институти на македонски българи, които се грижеха за напредъка на българската култура сред емиграцията, а и сред поробеното в Македония население. Тези институти болшевишкият режим премахна, като не остави да съществуват свободно даже и институциите на местните свободни българи, доколкото те се грижеха за чисто българската национална култура, неповлияна от ничия чужда политическа намеса или култура. Всички български институции днес са преобърнати по един или друг начин на инструменти за болшевишко проникване.
Положението, което съществува в Швейцария и което сам Сталин хвали, е било идеал на македонската освободителна борба; затуй и кратката формула, в която са се обединявали всички стремежи на това движение, е гласяла относно Македония „Швейцария на Балканите". Могат ли болшевиките да кажат, че макар с едно на сто въведеният от тях режим в Македония прилича на положението в Швейцария? Сталин е писал, че на нациите трябва да се даде възможност за свободно развитие. Но той би трябвало да даде подобна препоръка на органите си в Македония; да даде заповед да въведат там швейцарски или американски режим.
Тия хубави работи е писал Сталин не с намерение да ги прилага, а защото — както сам той казва на едно място в брошурата си — хартията е много търпелива.
Изтъквайки, че нацията свободно трябва да определя съдбата си (стр. 19), Сталин веднага си поставя въпроса: как следва нацията сама да се уреди, какви форми трябва да вземе конституцията на дадена нация, ако интересите на мнозинството от нея и ПРЕДИ ВСИЧКО на пролетариата трябва да остават меродавни?
В никоя държава до днес не е точно доказано, че интересите на пролетариата са непременно еднакви с тия на мнозинството от нацията. В повечето земи пролетариатът си остава едно силно подчертано малцинство. Справедливо и логично ли е да се изграждат теории за националната свобода, теории изобщо за нацията по този начин, както прави Сталин, т.е. вземайки ПРЕДИ ВСИЧКО интересите на пролетариата за меродавни?
Той ни дава пример с транскавказките татари, които могли лесно да бъдат повлияни от своите бегове и ходжи, и изтъква, че едно самоопределение, внушено на тези татари от беговете и ходжите им, не било в интереса на масата от работните слоеве. В такъв случай според него трябвало социалдемокрацията да излезне със свой план и да покаже на татарските маси къде е интересът им. Това право на социалдемокрацията е напълно естествено. Не само пред транскавказките татари, но навсякъде, включително и в Македония, всеки има право да изнесе своя план пред целия народ и да покаже кои са интересите му. Защо болшевишката власт забранява на всички други да развиват свои планове, които са в интереса тъкмо на мнозинството? Болшевишката система си остава и в Македония непроменена — малцинството непременно трябва да потиска мнозинството. Вън от туй никой не е доказал и не може да докаже, че в Македония интересите на нищожното малцинство от комунизираните лица е в противоречие с интереса на мнозинството от народа; нито че този интерес на неколцината македонски комунисти налага непременно македонските българи да бъдат обявени за друга нация.
Ако болшевиките биха искали да намерят „диалектическо" оправдание за новото македонско робство, твърде смешен и жалък ще е опитът им.
Сталин е съвсем щедър в обещанията спрямо нациите. Той дава право на всяка нация да се отделя от държавната общност, в която живее — щом като намери, че това е в собствения й интерес. И изтъква, че Карл Маркс бил в средата на XIX век за отцепване например на Полша от Русия. Но към края на същия век самите полски марксисти били против такова отцепване. Накрая Сталин идва до заключението, че от обстоятелствата, в които дадена нация живее, зависело какво решение да се даде на нейния национален въпрос. На стр. 21 гой твърди, че „стопанските, политически и културни условия, в които една нация живее, са едничкият ключ за разрешаване на въпроса как нацията трябва да се уреди, какви форми да вземе нейното бъдеще устройство". Връщайки се върху положението в Македония, ние запитваме:
а) Кои стопански, политически и културни условия диктуват, щото Македония непременно да остава в Югославия, а не например в България? Кои условия повече диктуват и налагат, щото Македония да остава в Югославия, а да не бъде самостоятелна? Никой от комунистите не се е изказал аргументирано по тези въпроси.
б) Кои променени исторически обстоятелства, т.е. културни, стопански, политически условия, диктуват, щото и Петричкият окръг да бъде откъснат от България и подаряван на Югославия, за което настояват комунистите?
в) Кои обстоятелства налагат да се денационализирва българското население в Македония, докато комунистите се хвалят с положени усилия за издигане на културния и обществен живот даже на циганите?
г) След като едно насилие се наложи и настъпи, да допуснем, евентуална тишина като на гробищата сред един народ — трябва ли светът да приеме това като непроменими „нови исторически обстоятелства"? Трябва ли и съответният народ непреенно да се съгласява с насилието?
д) Ако така се тръгне, и болшевиките би трябвало да считат правилно например онова решение на руския национален въпрос, каквото Хитлер проектираше да наложи в случай, че би успял със сила да потиска Русия. Защото бихме имали налице „променени исторически обстоятелства". Болшевиките се бориха против опита на Хитлер. Но оспорват на другите правото да се борят против насилствено налаганите им от болшевишката политика „обстоятелства". В болшевишкия диалектически светоглед има, изглежда, и подобно решение на националните въпроси, а именно чисто и просто потъпкване на дадена народност.
Що се отнася до Македония, ние вече обстойно изтъкнахме, че никакви културни и стопански условия в нейния живот не са били дотам променени, че да се различават от тия, които са налице сред всички останали българи. А и политическите условия са й били силом наложени от 1912 г. и тъкмо против тях Македония води борба за освобождение през последните десетилетия.
Болшевишкото право на самоопределение и отцепване е само на думи
Всеки, който в Македония подигне глас за нейното отцепване от Югославия, трябва да очаква куршум от страна на болшевиките. Но Сталин все пак на стр. 18 казва: „Право на самоопределение значи: нацията трябва според собственото си мнение да се урежда. Тя има право да урежда своя живот върху началата на автономията. Тя трябва да има право да влиза с други народи във федеративни отношения. Тя има право да се отделя напълно. Нацията е суверенна, всички нации са равноправни." И не само в Македония не биха позволили да проговори някой за отделяне; това болшевиките искат да забранят и на всички, които живеят вън от Македония. Изкаже ли някой такова мнение, те го обявяват за „враг на народа". Началата и обещанията, които Сталин обявява в полза на нациите, поне що се отнася до Македония, са повече лъжовни, повече мъртва буква, отколкото бяха прословутите договори за малцинствата, обещани в 1912 година, но никога неприложени на дело. Абдул Хамид някога повече прилагаше обещаните реформи и свободи.
Разбира се, в конституцията на Югославия също е предвидено това право на отделяне по болшевишки образец. Член 1 на конституцията гласи:
„Федеративната народна република Югославия е съюзна народна държава с републикански облик, общност на равноправните народи, които въз основа правата на самоопределение, включително правото на отцепване, са изразили своята воля да живеят заедно с федеративната държава." Не е ясно тука за кое право на самоопределение става дума. Не е ясно кога и как народите под комунистическата сатрапия са изразили своята воля да живеят заедно. Чл. 9 на конституцията между другото казва: „Федеративната народна република Югославия защищава сигурността, както и обществената и политическата уредба на народните републики." Това значи, че комунистическите обществени и политически схващания, насила наложени в Македония, ще бъдат защищавани чрез цялата държавна сила. По същия начин и сръбският крал по- рано защищаваше обществената и политическа уредба, която бе наложена в Македония.
В чл. 10 също се споменава за национална свобода на народите, но под тая „национална" свобода болшевиките разбират това, което те са си наумили, а не действителната свобода на нациите, които в Македония са оформени отпреди повече от хиляда години. Чл.13 гласи: „Националните малцинства във Федеративната народна република Югославия се радват на права и защита на своето културно развитие и свободно употребяване на своя език." На македонските славяни обаче е забранено да наричат езика си български, какъвто те винаги са го считали. На българщината в Македония не е позволено да съществува даже като някакво малцинство. Впрочем и като частно лице там не може да се нарича някой българин. Очевидно е, че и чл. 13 е оставен в конституцията само за украшение и за залъгване на чуждия свят.
Този член също подражава на болшевишките декларации в Русия. Ето например какво е казано в декларацията за правата на народите, издадена от Сталин на 2 ноемврий 1917 година от името на руската република в качеството му на народен комисар по делата на националностите:
„... Съветът на народните комисари реши да положи в основата на своята деятелност по въпроса за националностите в Русия следните начала:
1. Равенство и суверенност на народите в Русия.
2. Право на народите в Русия за свободно самоопределение, включително до отделяне и създаване на самостоятелна държава.
3. Отмяна на всички и всякакви национални и национално-религиозни привилегии и ограничения и
4. Свободно развитие на националните малцинства и етнографски групи, населяващи територията на Русия."
Тъй обещава на думи болшевишкият режим и в Македония. Но на дело той, вместо да отменява, затвърдява по закон ограниченията против българската нация, установени от сръбския режим и от гръцкия. Вместо свободно развитие на националните малцинства той потиска самото национално мнозинство.
Вместо свободно да бъде чуто мнението на народа, болшевишкият режим си присвоява правото той да изразява това мнение чрез декрети. Мнението на Македония може да бъде установено само при отстранение на болшевишкия режим под контрола на широко застъпени международни органи; при свободно гласуване и на македонската емиграция. Могло би допитването да се извърши и под контрола само на социалдемократическите партии на света, тъй като и сам Сталин претендира, че е социалдемократ. Следователно болшевишка Русия не може да се съмнява, че тази контрола би била „фашистка".
В речта си, произнесена през 1936 год. по повод на новата съветска конституция, Сталин казва:
„Проектът за конституцията изхожда от това, че всички нации и раси са еднакви по право. Той изхожда от туй, че една разлика в цвета на кожата или в говора, в културното ниво или в нивото на държавното развитие, както и всяко друго различие между нациите и расите не може да послужи като основание да оправдае едно правно неравенство между нациите. Той тръгва от това, че всички нации и раси независимо от тяхното минало или сегашно положение. независимо от тяхната сила или слабост, във всички сфери на стопанския, обществен, държавен и културен живот на обществото трябва да се ползват с равни права."Всеки македонски българин, като знае що става в отечеството му под болшевишки режим и прочете тези Сталинови думи, може само горчиво да се надсмее.
Сталин изрично казва в брошурата си, че националности, които нямали достатъчно развити култура и литература, не могли да се ползват с национална автономия. А в горните негови думи виждаме да обещава равни права на всички народности без разлика, било силни или слаби, било с високо или ниско културно развитие. Това е едно противоречие. Но друго противоречие още по- странно е, че дава национални права на една „нация" не само без литература, без история и без всичко, но която изобщо досега не е съществувала. Думата е за измислената „македонска" нация. А на съществуващата с векове българска нация, въпреки културата, литературата и историята й, е отнето всяко право, даже правото на етнографска група. Всичко туй е извършено в Македония по усмотрение на Москва. Но Сталин и неговите органи заявяват, че били против всяко налагане от горе. Ето чуйте какво напр. е казал той и пред финландците, явявайки се на 14 ноемврий 1917 година от името на руската революция да поздрави в Хелзингфорс конгреса на социалдемократическата партия: „Пълна свобода за устрояване на своя живот за финландския, както и за всички други народи в Русия!... Никаква опека, никакъв надзор от горе над финландския народ!..." Никаква опека и надзор няма — по уверенията на комунистите — и при въведения от тях режим в Македония.
Ако в Югославия би имало сянка от правдини, преди всичко Македония щеше да получи своята национална автономия. Даденото й сега право на федеративна единица има значение само като някаква административна децентрализация. Такова нещо можеше да .даде на Македония и сръбската власт, без да се промени нещо в нейната асимилаторска политика; с това тя би си направила и една реклама пред широкия, незапознат с работите свят. Оставяме настрана факта, че при тази болшевишка децентрализация работите пак се развиват по диктаторски начин.
Но позволен е един местен диалект като писмен език за Македония, отговарят комунистите. Това не е никакъв знак за призната българска националност. Самият този диалект държавата не го признава за български. С явна тенденция все против българщината вмъкват се в него множество сръбски изрази и думи. Доколко при тая административна децентрализация, т.е. при македонската „федеративна единица", съществува и едно министерство на просветата, неговата задача е чисто антибългарска и денационализаторска. Това не е институт за отстояване на националната свобода и култура, а за национално потискане.
Такава териториална децентрализация на властите можеше да представлява някаква придобивка само през турския режим, когато действително нямаше отричане на националността от страна на държавата, и то при положение, че управлението не би било деспотическо, а демократическо. Подобно положение тогава би напомняло донейде автономия.
Според югославянската конституция на новата „македонска" нация, разбира се, и на нейните местни институции изобщо не е позволено да се занимават с политически въпроси, макар за демагогия да е предвидено даже правото на отцепване. А Македония има тъкмо свои политически въпроси за разрешаване. На Белград е предоставено да промишлява за тях, според препоръките на Москва. В Скопие трябва да се занимават само със стопански въпроси и с културните; между културните пък на първо място стои унищожението на българската националност.
Сталин е против националната автономия, защото представлявала премного националистическо решение на въпроса. Той препоръчва областната автономия, която не е никаква гаранция за национална свобода; самото нейно название няма нищо общо с нацията. И социалдемократите няма да одобрят областните автономии от рода на въведената в Македония. Позицията, взета от българската социалдемократическа партия по македонския въпрос, се явява напълно логична, в хармония с обективната истина.
Някогашният голям социалист Бауер препоръчваше национална автономия. Сталин обаче е на мнение, че тая национална автономия е „един префинен вид национализъм" (стр. 32). Във всеки случай интересен „интернационализъм" е болшевишкият. Той се заема така дръзновено да заличава от историята цели нации, както Чингис хан със своя меч не бе се опитал да ги премахва.
На стр. 32 Сталин изтъква, че националната автономия означавала напускането на класовата позиция и влизане в пътя на национализма. Излишно е и тук да обясняваме, че в Македония не е имало никакво работническо движение; човек на труда там е бил всеки от народа. Гази се там националността не на някаква буржоазна класа, а на целия народ.
На няколко места в брошурата си Сталин с ирония споменава, че Бауер искал да се води грижа за запазване на националната същност, и подхвъля въпроса: „Дали правото на отмъщение при грузинците трябва да се гарантира, за да не изчезне?" Съвсем неубедително и несериозно е да се подбира тъкмо такъв пример, за да се атакува тезата на Бауер. Сталин тръгва от предпоставката, че нациите ще се слеят и трябва един ден да се слеят. Дали непременно .тъкмо така ще стане, как и кога ще стане туй сливане — той не ни определя. Тук е уместно да припомним, че отрицателното си становище спрямо националните обичаи и традиции Сталин бе променил, когато избухна руската революция. В противоречие на това, що бе писал в разглежданата от нас брошура, като комисар по националните въпроси той отправи послание до трудящите се мюсюлмани на Русия и Изтока — напечатано във в. „Правда" от 5 декемврий 1917 година. Посланието е подписано и от Ленин и в него се казва към мюсюлманите: „Вашите национални и културни учреждения се обявяват свободни и неприкосновени. Устройвайте своя национален живот свободно и безпрепятствено. Вие имате право на това..." Факт е, че ако сам Сталин не беше се върнал към националното в Русия, нямаше да успее да отбрани съветската република срещу тия, които я нападаха. На стр. 33 Сталин твърди, че „националната автономия е негодна за настоящето, а по-малко е годна за бъдещото, за социалистическото общество. Пророчеството на Бауер за разделянето на човечеството в национално разграничени общества е опровергано от цялото развитие на модерното човечество. Националните разграничения не се затвьрдяват, а се рушат и падат". Във всеки случай еволюцията на Русия от 1917 година досега оправдава Бауера. Оправдава го и развитието на целия свят. Забелязва се, че и в американския континент националните разграничения стават все по-осезателни. Самите Съединени щати се превръщат все повече в определена нация.
„Що за социалдемократи са това — се провиква Сталин — които в епохата на най-голямото изостряне на класовата борба организират национални дружества, които обхващат всички класи?"С право последователите на Бауер могат да питат Сталина: „Що за „социалисти" са тия, които позволяват насила да създават нови нации?" Бауеровият социализъм — по думите на Сталин — се скривал зад социалистически фрази и затова бил по-мъчен за разбиране. Всъщност той не бе така лесен за разбиване, защото признаваше и националните права.
Издателството на брошурата е приложило към нея и цитати с думи на Сталин, които той писал през 1920 год. като предговор в едно издание на народния комисариат за националностите под название „Събрани съчинения на Сталин по националния въпрос". В тия цитати четем:
„Две теории за нацията и съответно на това две национални програми се бореха тогава взаимно: австрийската, която бе подкрепена от „Бунд" и от меншевиките, и руската болшевишка програма. Последните събития, особено империалистическата война и разпадането на Австро-Унгарската монархия в отделни национални държави, показаха на чия страна бе истината. Сега, когато Шпрингер и Бауер се намират пред развалините на тяхната национална програма, не може да има никакво съмнение върху това, че историята осъди австрийската школа."Срещу туй може съвсем оправдано да се каже накратко следното: Австро-Унгария нямаше и по вътрешни причини да се разпадне, ако в нея националните въпроси бяха уредени при равноправие и пълна национална свобода; ако преди всичко слаяните в нея бъдеха във всяко отношение, което бяха и което имаха немците и маджарите. Поначало и тук тезата на Бауер е права, а не тая на Сталин. Не защото всички права или много права се дадоха на нациите, както мисли Сталин, а защото не всички права им се дадоха, затова страдаше Австро-Унгария. Интегритегът и на Югославия ще може повече да се запази с признаване всичките национални права на нациите, а не с отричането им.
Един от доводите срещу предлаганата от Бауер национална автономия е и този, че се касаело до нации в Австро-Унгарската монархия, които не са живели компактно на една територия, а имали пръснати свои части или отделни малки групи из цялата монархия. Сталин казва, че в случая се касаело до изкуствено съставяне и организиране на нации. Сигурно е имало в Австро-Унгарската монархия разпръсване на известен брой членове от всяка нация. Имаше разпръснати например и немци — няколко стотини хиляди души в Трансилвания, други няколко стотини хиляди в Банат и пр. Но, общо взето, всички нации в Австро-Унгария си имаха своя национална територия, върху която компактно живееха; такъв бе случаят с австрийските немци, с поляците, с маджарите, с чехите, румъните; хърватите пък, макар и по-малка нация, си бяха запазили старата народна територия с няколко милиона компактно свое население, макар че даже в Америка по това време бяха емигрирали над половин милион хървати. Така че един от най- слабите доводи на Сталин е доводът му, че Бауер искал с националната автономия изкуствено да съставя нации. А що се отнася до Македония, в нея българското население живее компактно от много векове насам.
Културна, национална автономия могла да има само нация с развита култура и литература. Според Сталин, изглежда, във време на Австро-Унгарската монархия чехите, поляците, хърватите и пр. не са били нации с развита култура и литература. Като част от българското национално цяло македонските българи имат и своя култура, и своя литература, започнала още във времената, когато в Русия помен не е имало нито от едното, нито от другото. В тази литература и култура грамаден принос имат българите от Македония. Това знаят и ще потвърдят всички, които донейде са се запознали със старата и новата българска литература, с българския фолклор, обичаи, стопански прояви, изобщо с цялата духовна физиономия на българския народ. Македонският дял от българщината съвсем не прилича на онези никому неизвестни народностни групи в Кавказ, чиито имена на самия Сталин изглеждат странни: мингрени, абхази, аджари, лезги, осети, кубулети, ингуши, ингелойци. Българското население по съзнание, култура, език, духовни богатства не стои по-долу, а доста по-горе от турците и албанците в Македония, на които заедно с политическата федеративна привилегия се признава и културна национална автономия. По писменост това население още през турския режим стоеше много по-високо от тия две националности. По писменост и училища македонските българи още до 1912 година, и по-късно, стоеха по-високо и от сърбите, които вече имаха стогодишна собствена държава. Макар намиращи се под турска власт, македонските българи стоеха до 1912 година в това отношение много по- високо и от русите, т.е. що се отнася до училища и писменост.
Следователно най-малкото, на което македонските българи имат пълно право, е националната автономия. Вместо туй получиха национално робство.
Болшевишките цели към Средиземно море
Известни са целите на болшевишката политика по посока на Средиземно море и Цариград. Най- близкият път към тези цели минава през българските земи. Но болшевишките водачи знаят, че българският народ много държи за своята свобода и самостоятелност. Ако той може да води борба за тях срещу руската политика, след като Русия бе му дарувала освобождение от петвековно турско робство, колко повече той ще държи за самостоятелността и свободата си по отношение на болшевизма, който нищо не е дал на българщината, а заплашва толкова много да й отнеме. Ето защо в Кремъл са се замислили как по- ефикасно да намалят съпротивителната сила на българската нация, на нейния национален дух. Опитът за разкол чрез прогласяване на нова македонска народност е може би най-крупното от средствата, които болшевишката централа е пуснала досега и ще пуска занапред в ход, за да подчини всестранно на политиката си най-близкия до Русия по пътя към Средиземно море и Цариград славянски народ — българския.
Болшевиките не скриват и стремежа си да откъснат от България оня малък македонски край, който след Балканската война остана в нейните граници. Там живеят към двесте хиляди души българи, които от комунистите предварително са обявени за „македонци" в етнографския смисъл на думата, както и няколкото стотин хиляди души македонски емигранти в България. Съмнение не може да има, че населението в този македонски край предпочита да си остане в България и че му е противно да бъде включено в Югославия, вчерашен и днешен потисник на българщината.
Само ако би се създала напълно независима македонска държава, обемаща всички македонски земи, това население би се съгласило доброволно да излезе от границите на България, но ако преди всичко съществуват гаранции, че няма да бъде застрашено националното му съществуване.
В последно време болшевишката пропаганда се явява усърдно в защита на славянското население в Македония под гръцка власт. Тя и там обаче фалшифицира името на българите и ги нарича „македонци". Тамошният македонски славянин знае, че когато гръцката полиция морално или физически го потиска, тя върши това против него и именно под грижите уж на някакво братско гостоприемство — той е обречен на друго денационализирване. Българската народност, както и преди 1941 год., еднакво е застрашена и в Гърция, и в Македония.
Режимът на сръбския крал Александър, след като се бе убедил, че македонските българи не може да посърби, опита се да ги направи „югославяни". Но и в това отношение не пожъна никакъв успех. Защото югославянска нация не съществува изобщо. Южните славяни наброяват четири от векове разграничени отделни нации — българи, хървати, сърби и словенци. Този въпрос е съвсем ясен. Няма южнославянска нация, както няма западнославянска, а имаме само поляци, чехи и словаци. Сръбският режим се надяваше чрез прогласяването на югославянска нация да заздрави конгломерата, назоваем Югославия; всъщност повече го разхлаби, а засили стремежа на отделните нации към самосъхранение. Болшевишкият режим в Югославия си представя, че като обяви македонските българи за отделна нация, ще допринесе за по- голямото закрепване на държавния конгломерат; и нещо повече — че с това „решение" на македонския въпрос ще може съвсем да сближи България и Югославия, като създаде от тях една обща държава, послушна на болшевишкия център. Всъщност чрез това ще се дойде до по- печални резултати в отношенията между южното славянство, а се внася ново усложнение и в цялото положение на Балканите.
Въпреки всевъзможните изкуствени доводи, чрез които се цели приспиването на българския народ, почти всички българи виждат, че болшевишка Русия преследва свои цели. Между другото — според заявленията на нейни авторитетни хора — необходимо й било да държи българските земи под свой надзор и по съображения на нейната сигурност. Повече по този пункт не му е тук мястото да се простираме. Ще се задоволим само да изтъкнем, че Хитлер от своя страна изтъкваше още по-силен мотив за оправдаване на нуждите от немско влияние върху целия Балкан и в земите на западните славяни и Русия — именно мотива за „лебенсраум", т.е. необходимото жизнено пространство. Колкото болшевиките дават право на Хитлер по този въпрос, толкова и балканските народи, включая и населението в Македония, дават право на Русия да отнима свободите им и застрашава националното им съществуване в полза на нейната „сигурност".
Цялата болшевишка система е най- добре характеризирана от международната социалдемокрация. По думите на най- видния съвременен социалдемократ г-н Атли, произнесени през м. Октомврий 1946 год. в една реч пред годишния конгрес на английските работнически синдикати, за болшевиките „свободата значи отхвърляне свободата за всички ония, които не споделят комунистическата идеология". А бившият американски посланик в Съветска Русия г-н Бълит в издадената от него през 1946 год. книга казва, че „болшевишкият режим е направил страха господстващ мотив в руския живот". Той добавя: „Днес русите могат да държат Полша само по пътя на заглупяването. Същото е и за Естония, Летония, Литва, Румъния, Унгария, България, Югославия, Австрия, Чехословакия и Германия..."
Болшевиките не разрешиха, а усложниха Македонския въпрос
Македонският въпрос следователно съвсем не е разрешен. Той от болшевиките е само повече усложнен и изострен. Срещу българската нация се върши грозно престъпление. Сам Сталин е предвиждал, че при подобни случаи народите се борят. И даже е насочвал какви възможности ще търсят националностите, за да победят и се освободят. Във връзка с националния въпрос някога в царска Русия той пише: „По решението на този въпрос трябва да се вземе предвид не само вътрешното, но и външното положение. Русия лежи между Европа и Азия, между Австрия и Китай. Едно порастване на демократическото движение е неизбежно. Развитието на империализма в Европа не е случайност. В Европа става тясно на капитала и в търсене на нови пазари, на евтина работна ръка, на нови възможности втурва се той в чужди страни. Това обаче води към външнополитически заплитания. Напълно възможно е едно съвпадение на вътрешната и външната конюнктура, при което тази или онази националност в Русия ще сметне за нужно да постави въпроса за нейната независимост. И естествено не е работа на марксистите в такива случаи да правят пречки" (стр.57). Политическите конюнктури няма да престанат да се променят; за тях са водили и ще водят сметка всички потиснати народи.
Нашата теза няма нужда от повече доводи. Достатъчно е защитена от социалдемократа Сталин против болшевика и диктатора Сталин. Достатъчно е подкрепена и с изминатата до днес дванадесет века история.
ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА БЪЛГАРСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ НА БЪЛГАРЩИНАТА
Настоящите редове може да се смятат повече като кратък разговор с отдалечени по разстояние от мене лица, които са ме запитвали за едно или друго. Нахвърлени са бегло по случай четиридесетгодишнината на политическите промени на Балканите, станали през септември 1944 година.
В Белград, Скопие и София ще се устроят тържества. И каквото там ще се каже и пише по случая, ще бъде неминуемо пак израз на едно или друго комунистическо крило, даже и при евентуални опити да се прикриват различията.
По преценка на множество наблюдатели най- популярна проява на Българската комунистическа партия по време на войната, а известно време и след нея бе така нареченият „Отечествен" фронт, чийто гръбнак бе тя. А във Вардарска Македония пък особено явление бе появата и проявата на черногореца с псевдоним Темпо (истинско име Светозар Вукманович). Колкото за учудване, толкова и за смях, той дойде там, за да дава указания как да се уреждал македонският въпрос по волята на чужди сили и без знанието на нашия народ, който цели двадесет и три години бе съвсем основателно срещу всичко югославско.
Българската комунистическа партия и югославската се стараеха да вървят уж по една линия относно този класически балкански въпрос — македонския. И двете страни поддържаха уж, че са за независима Македония, както някога бе решила и Югославската комунистическа партия на Третата си конференция след Първата световна война. Но скоро се явиха недоразумения помежду двете страни и започнаха да се нападат тъкмо във връзка с македонския въпрос, надвиквайки се взаимно и публично: „Вие сте взели позицията на Иван Михайлов!"
Стигна се дотам, щото командуваните от Белград комунисти, да агитират, че образецът на Швейцария бил назадничев, т.е. уредбата на Швейцария била ръждясала работа, която не представлявала волята на народа; и че идеята на авантюриста и мегаломан — да не говорим за кръвник — Тито била спасителна за народа ни в Македония.
Какво излезе накрая? Излезе това, на което всички бяхме свидетели и отдавна знаем: печалбата за Белград бе тая, че успя да внесе разкол между българите, както пророкуваше преди сто години още Стоян Новакович. А за България като държава, резултатът е този: никое нейно поражение (нито това свършило с договора в Букурещ през 1913 година, нито онова от Ньой от 1919 г.) не нанесе на българщината такъв удар, и то безсрамен, какъвто нанесе договорът след Втората световна война, сключен в Париж през 1947 година.
Случи се най-чудноватото: български комунистически държавни „величия" да твърдят, че българите от Македония не били българи. Това бе по-немислимо от онова, що казваше Стоян Новакович. По-немислимо, защото и на него не е идвало наум, че български комунистически държавни ръководители сами ще отрекат своята българска националност. Сам таванският герой Георги Димитров бе родом от Македония от околията на отец Паисия; а само той ли?
Не стигаше и това, но се започна едно — и от двете споменати комунистически крила Белград и София, които взаимно се подпомагаха — безразборно избиване на българи от Македония, което по величина е достойно само на престъплението някога на византийския император Василий Българоубиец.
Ако би се устроил поединичен правилен съдебен процес за всички тия загинали хора, положително ще се окаже, че огромната част от тях не са имали не само разпра, но и допир с комунистическата партия или „Отечествения" фронт.
Така наречената, с откраднатото име на ВМРО, Виенска канцелария (ВМРО обединена) бе само едно обикновено крилце на комунистическата партия и нейната акция. Димитър Влахов, ренегат на стари години — верен член на БКП, — с нескриван яд пише в своя дневник, че един ден неочаквано, тъкмо когато вестник „Македонско дело", издаван от него, бил под печат, дошло нареждане от Георги Димитров, че „ВМРО обединена" трябва веднага да се закрие. Влахов се принудил да махне от печатната машина започнатия брой на вестника. Ето до каква степен тая „ВМРО обединена" бе само жалко клонче на БКП и оръдие на Коминтерна. Във всеки случай и чрез това всекиму става ясно колко популярно и обичано бе всред народа ни името на ВМРО, та ако не го откраднеха комунистите, не биха могли да подмамят никого всред миналото наше поколение, изцяло българско.
Че народът ни и особено работничеството във Вардарска Македония не отиваше с партизаните, посочва и следният факт: до 10 септември 1944 година по признанията на осведомени лица от учреждението по труда в Скопие абсолютно нито един работник не е отишъл с партизаните; а броят на записаните работници в това учреждение е бил над 6500 души.
Намерили база в заетите от Албания шест западни македонски околии, партизанските групички си пишеха програми и възвания само защото разчитаха на победата на съюзниците, които воюваха срещу Германия, а не защото нашият народ е бил със сърбокомунизма.
Мъчеха се някои да обяснят, че под натиск на Югославия, която едва се надигаше от получените през войната удари, агитирали и в Пиринска Македония, че нашата народност не била българска. Нима не Българската комунистическа партия, а някаква Югославия нареди, щото в дипломите на учениците в Пиринския край директорите да вписват, че народността на учениците е „македонска", а не българска.
Доброто е все пак, че това колосално престъпление в българската история се съзнава сега от всички българи, даже и от комунистите. То не може да се заличи от историята, но поне в значителна степен признаването намалява болката на много български сърца. Тази болка ставаше особено люта за българина, когато някои комунистически вестници открито уверяваха света, че тъкмо комунизма разрешил отлично македонския въпрос. Че нищо не е разрешил, а повече е усложнил тоя въпрос, не се впускаме да доказваме. Достатъчно е да се спомене само липсата на човешки права в нашата родина. В програмата на македонското освободително движение тези права винаги са представлявали едно измежду най- важните условия за установяване на свободата и независимостта.
Нека запомним и се съобразяваме и в бъдеще с факта, че загубата в 1913 и в 1918 година за българщината е по- малка от тая в 1944 година.
Любезно предоставена от Ангел Апостолов и Милен Радев
Няма коментари:
Публикуване на коментар