Италианският философ и историк Джамбатиста Вико ( Italian philosopher and historian Giambattista Vico )

 Никола Бенин

June 23, 1668: Italian philosopher and historian Giambattista Vico was born in Naples. He criticized the expansion and development of modern rationalism, was an apologist for Classical Antiquity, a precursor of systematic and complex thought in opposition to Cartesian analysis and other types of reductionism, and was the first expositor of the fundamentals of social science and of semiotics. He also inaugurated the modern field of the philosophy of history, although the term philosophy of history is not in his writings.

23 юни 1668 г.: Италианският философ и историк Джамбатиста Вико е роден в Неапол. Той критикува разширяването и развитието на модерния рационализъм, беше апологет на класическата античност, предшественик на систематичната и сложна мисъл в опозиция на картезианския анализ и други видове редукционизъм и беше първият изложител на основите на социалните науки и семиотиката. Той също така открива съвременната област на философията на историята, въпреки че терминът философия на историята не е в неговите писания.

Джамбатиста Вико умира в бедност през януари 1744 г., след като е похарчил последните си пари за ново издание на Principi di Scienza Nuova. В научените дневници не се появяват известия; в кралските или местните академии не се четат некролози. Осемдесет години по-късно работата му е преведена на немски и френски; през 1860 г. Мишле ретроспективно го нарече „своя единствен ръководен дух“ [1] и статуя беше издигната в обществените градини на Неапол. Предговорът на Антъни Графтън към изданието на Penguin на New Science го сравнява с Principia на Нютон . [2] И така, посмъртно, Вико стана бащата-основател, какъвто искаше да бъде. 

Всъщност Вико никога не е бил напълно забравен. По-скоро неговите читатели от 18- ти век Монтескьо и Гьоте притежаваха копия на Scienza Nuova; Хаман и Якоби го обсъждат в кореспонденция; Хердер го споменава в Briefe zur Beförderung der Humanität. [3] На Жан Льо Клерк, който е рецензирал положително две по-ранни творби на Вико, е изпратено копие за рецензия – без ефект.[4] Писателите на компендии от Гьотинген, които са чели всичко, са знаели кой е той: той е включен, с комплименти за неговата оригиналност и предупреждения за неговата идиосинкразия, в Geschichte der Litteratur ( 1805-11 ) на Eichhorn и Geschichte der historischen Forschung und Kunst на Wachler(1802-20). Ако това е забравата, тогава бих искал да бъда забравен така.

(Забравата е по-скоро това, което се случи с Луи дьо Бофор, проницателния критик на древните римски източници, и Ламбърт тен Кейт, чийто Aenleiding tot de kennisse van het verhevene deel der Nederduitsche sprake (1723) се счита от някои по-късни лингвисти за предшественик на Грим епохална Deutsche Grammatik. И двамата, за разлика от Вико, сега са известни само на специалистите.)

Вико е най-добре описан като фигура от 17- ти век, живял през 18 -ти век и процъфтяващ през 19- ти . По неговия начин да сведе историята до принципи, de more geometrico,той е по-скоро съвременник на Хобс и Спиноза, отколкото на Волтер и Монтескьо. Представянето на работата ви чрез 35-странично обяснение на фронтисписа е било старомодно през 1725 г. и остаряло през 1744 г. За човек, за когото се смята, че е основател на съвременните хуманитарни науки, Вико е доста лековерен: той вярваше, че Херкулес е изсякъл горите на Европа и че гиганти са бродили по Земята преди Потопа, които са станали толкова големи, защото са яли собствените си лайна. (Това идва от Тацит.) Двамата души извън Италия, които сериозно се позовават на Вико като вторичен източник през 18-ти век , го правят в подкрепа на предполагаемо или измислено митично минало: Майкъл Дени в неговия превод на Осиан и Антоан Корт де Гебелин, пасиграфският реконструктор на мъдростта на древните.

Настоящата слава на Вико до голяма степен се основава на превода на Michelet от 1824 г., който се удвои като един от големите програмни текстове на неговото поколение историци. Но разбира се, Мишле не откри Вико, както други откриха Манесийския кодекс или Беоулф. Той работи по предложение на Виктор Кузин, който тогава беше на път да стане великият френски академичен магнат от 1830-те и -40-те години. Братовчед, който обикновено не се помни със своята оригиналност, вероятно е чул за Вико, докато е правил голямото си турне сред немските мислители през 1817 г. По това време името на Вико започна да звучи по-силно.

Joep Leerssen в статия от 2012 г. рисува „хартиена следа“ от Вико през Хердер до историзма от 19- ти век.[5] Такава хартиена следа наистина съществува, но предположението за интелектуална генеалогия повдига въпроса. В най-грубата си форма историзмът означава „да виждаш нещата в тяхното собствено време“. Не може ли "основателите на историцизма" все пак да са дошли с идеята? Наистина вероятно са го направили. Забележителният факт е, че Вико започна да се обсъжда много по-подробно след публикуването на Prolegomena ad Homerum (1795) на Фридрих Август Волф и Römische Geschichte на Бартолд Нибур(1811-2) – освен това, това беше непосредствен отговор на тези произведения. Любителите на интригите ще кажат, че той най-накрая беше разкрит като скрития източник зад толкова много уж революционни прозрения; по-вероятното тълкуване е, че Вико е преоткрит заедно с неговите прозрения.

Промяната се случва в два много сходни текста от 1807 и 1816 г., първият от Волф в първия брой на Museum der Altertumswissenschaft, вторият рецензия на Römische Geschichte на Нибур от швейцарския филолог Йохан Каспар фон Орели. Wolf, под заглавието „Giambattista Vico über den Homer“ [6] обобщава третата книга от Scienza Nuova за „откриването на истинския Омир“. В неясна смесица от парафрази и коментари Улф съставя дълъг списък от точки, по които Вико е имал нови идеи, допускал е грешки или се е припокривал със собствените си Пролегомени. Волф твърди, че за първи път е бил предупреден за Вико с писмо от Чезароти, италианския преводач на Осиан и Илиада ,който видя силни аналогии между Prolegomena и Scienza Nuova и впоследствие му изпрати копие.[7]Преценката на Улф за Вико не е без колебание: „Historische Strenge ist zwar nirgends in diesem Räsonnement; kaum scheint Vico davon eine Idee gehabt zu haben. Alles hat eher das Ansehen von Visionen“. [8] Освен това Вико не се споменава в Darstellung der Altertumswissenschaft на Wolf, който се появява в същия том. Все пак той заключава, че ако Вико беше писал на английски, щеше да е известен.

Орели намира преценката на Улф за твърде неохотна. Преглеждайки Нибур в Ergänzungsblätter zur Jenaischen allgemeinen Literatur-Zeitung (1816 Bd. II, No. 91-2, стр. 337-46), той прави същото по отношение на римската история: посочвайки паралели между Вико и Нибур, в чист списък от 16 точки, с дълги италиански цитати. Според Орели идеите на Вико за римската история са дори по-полезни от тези за Омир; достатъчно, заключава Орели, за да оправдае немски превод на автобиографията на Вико и поне част от Scienza Nuova.

Дори Орели се оплаква от „wissenschaftliche Mystik“ на Вико [9]. (Никой никога не се е съмнявал, че Вико е бил ексцентричен; дори Мишле.) Новото в приемането на Улф и Орели е, че те дестилират набор от тези от Scienza Nuova , които могат да бъдат верни или неверни; тоест, те ги третират като кандидати за истина или лъжа, а не като нещо общо взето „вдъхновяващо“. Доколкото ми е известно, те бяха единствените, които направиха това; дори Чезароти никога не става съвсем конкретен. Нещо повече, те можеха да направят това едва след като станаха точки на аналогия с Нибур и Пролегомените .

 

Сега и Волф, и Нибур много сдържано оформиха творбите си като основополагащи текстове, само с малко по-малко нахалство от Вико; и двете претендират да премахнат старите боклуци и да започнат наново филологията и римската история. И им се размина. Докато ученият свят от началото на 18 веквек до голяма степен вдигна рамене за бомбастичната декларация на Вико за Нова наука, Волф и Нибур наистина бяха канонизирани като основатели на историцизма, въпреки че терминът беше изобретен едва половин век по-късно. По всяка вероятност нито един от тях не се е консултирал с отдавна починалия, ексцентричен неаполитански професор по реторика до публикуването [10]. Да си напомняш за някакъв неясен предшественик трябва да е било неудобство; но за тези, които изградиха канон около Волф и Нибур, това не нанесе голяма вреда на тяхната революционна реторика. В края на краищата, ако някой визионер от академична затънтеност мрачно описва великото ви революционно прозрение, още по-добре – предречено е! 

Край на иронията. Статиите на Улф и Орели служат, за да покажат, че Вико не е бил просто ексцентрик и че той, по своя ексцентричен начин, вероятно е бил брилянтен. Но всъщност няма значение дали Вико беше брилянтен. Вероятно са били много невъзпяти герои. Посочването на паралели не добавя значителна нова информация и със сигурност не прави публикуването на Scienza Nuova, в ретроспекция, повратна точка в историята на идеите. След посочването на паралелите с Вико оставаше само да го хвалим, превеждаме, препрочитаме, пишем история за него и го издигаме на пиедестал. Само тези паралели станаха кандидати за истина или лъжатези паралели. Тези, които имат различни мнения относно произхода на римската конституция и историческия Омир, биха направили по-добре да започнат битката си с Нибур или Волф, които имат достъп до съвременни методи и източници и които могат да отговорят.

 

Наистина има хартиена следа, но в нея няма нищо мистериозно. Това не е пътека, която отива под земята, защото „времето не е назряло“ и която славно изплува отново в друг век. Това е по-скоро пътека, която остава на повърхността и която изведнъж тръгва нагоре, защото теренът се издига, където някои от главните пътища са мъртви. И това прави ли Scienza Nuova Principia на съвременната хуманитарна наука? Няма начин, Тони.

 

ооо

 

Флорис Солевелд (1982) е докторант в университета Radboud Nijmegen, работещ по проекта  Трансформацията на хуманитарните науки: идеали и практики на стипендия между Просвещението и романтизма . Освен това той прави полукалиграфски илюстрации и пише за съвременна музика, интердисциплинарно изкуство и политика за няколко онлайн медии, като  hard/ /hoofd  и  muziekvan.nu .

 

[1] „Je n'eus de maître que Vico“. Michelet, „Préface de 1869“ към том. I от Histoire de France: Le Moyen Âge (ред. Gabriel Monod) (Париж 1893); в моето издание на Laffont Bouquins от 1981 г. е на стр. 19.

 

[2] Нова наука (tr. David Marsh) (Лондон 1999), xi.

 

[3] За общ преглед вижте въведението на Макс Харолд Фиш към Автобиографията на Джамбатиста Вико (tr. MH Fisch & TG Bergin) (Ню Йорк 1944 г.), особено. стр. 67-80.

 

[4] Джон Робъртсън, Делото за Просвещението: Шотландия и Неапол 1680-1760 (Кеймбридж 2005), 200-8.

 

[5] Leerssen, „The Rise of Philology: The Comparative Method, the Historicist Turn and the Secretritious Influence of Giambattista Vico“ в R. Bod, J. Maat & T. Weststeijn (eds.), The Making of the Humanities . Том II: От ранните модерни до модерни дисциплини (Амстердам 2012), 23-35.

 

[6] Препечатано в Kleine Schriften Bd II (ред. G. Bernhardi) (Halle 1869), 1157-66.

 

[7] Чезароти се отнася благосклонно към Вико и в двата превода; крайните бележки на Майкъл Денис, споменати по-горе, също са заимствани от Осиан на Чезароти.

 

[8] Kleine Schriften , 1166.

 

[9] Ergänzungsblätter (1816: 91), 343.

 

[10] Нибур изрично посочва в предговора към Römische Geschichte (Bd. I, Berlin 1811, p. xii), че е искал да избягва работата на своите предшественици и по-скоро да отиде директно към първичните източници: „Neuere Bearbeitungen der römischen Geschichte habe ich weder bey früherem Studium noch während des Fortgangs der Vorlesungen benutzt: dieses hat der historischen Ausarbeitung die Versuchung zu Controversen erspart, welche die Beschaffenheit des Werks nicht duldete, und die an sich der Wissenschaft wenig fruchten, be sser durch möglichst vollständige Untersuchung ersetzt werden: ist die aufgestellte Meinung als wahr oder als die wahrscheinlichste erwiesen, so bedarf es keiner namentlichen Widerlegung des Gegentheils.“ Във второто издание той е значително по-мек, но Вико все още отсъства.