Опустошителният гняв на Ахил в първа песен на “Илиада” от Омир

 Никола Бенин

Старогръцката митология е богат, неизчерпаем източник на сюжети за литературни творби в различни времена не само в Древна Елада, но и векове след нея. Троянският цикъл като част от тази митология се отличава с ярки изяви на героизъм в епически битки, в които участват хора и богове. Не случайно велик пълководец като Александър Македонски се е вдъхновявал от поемата на Омир “Илиада”, изградена върху мотиви от Троянския цикъл, и я носил винаги със себе си по време на своите военни походи. “Илиада” е възпитавала поколения наред на само в Древна Гърция, но и в цяла Европа. Тя продължава да въздейства и в нашето съвремие с естетическите си и нравствени ориентири.

Поемата има ясна, геометрична симетрична композиция, която разделя творбата на 24 песни. Всяка от тези песни е свързана с определени моменти от събитията, които са част от Троянската война. Омир не включва всички подробности, свързани се с нея, а подбира целенасочено герои и събития, според идейния замисъл на своето творение. Това са най –драматичните и най –значителните от тях и те оказват естествено най –силно впечатление и въздействие като пример за героичност, саможертвеност в името на общото благо, защита на честта и достойнството като високи ценности за съвремието на Омир. В сюжетен план се очертава двустранна насоченост. Епическият разказ обхваща живота на хората, от една страна, и на боговете, от друга страна. Те са представени паралелно, като в същото време се наблюдава често намесата на боговете в събитията на земята. Тяхното участие предопределя изхода на битката между ахейци и троянци или от междуличностните конфликти, какъвто е този между Ахил и Агамемнон, както и между Ахил и Хектор. Другата линия на геометрична симетрия в сюжета на поемата е очертана в началото и в края както на творбата, така и на всяка отделна песен. “Илиада” започва със свадата, избухнала между вожда на ахейците и най –силния воин сред тях, и завършва с помиряването между ахейци и троянци, когато Ахил се съгласява ( с божествена намеса все пак) да върне тялото на мъртвия Хектор на сломения му от мъка баща. С гняв и помирение се рамкира епическият разказ в първа песен в характерните за творбата два аспекта –човешки и божествен. Поведението на Агамемнон възпламенява гнева на Ахил, който ще доведе до сериозни щети за ахейската войска, но завършва с временно помирение и възстановяване на равновесието. В същия ред следват събитията и на Олимп. Хера се разгневява заради тайното посещение на Тетида при Зевс, която изпълнява молбата на своя син да бъде даден урок за назидание на Агамемнон и неговата войска. Както старият цар Нестор става помирител в земната свада, така и бог Хефест помирява своите родители –Хера и Зевс. По този начин природно –космическият ред се възстановява, макар и временно, защото той носи хармонията, необходима, за да има смисъл човешкият живот.

Темата за гнева и помирението всъщност се оказва водеща в “Илиада” и обединява останалите мотиви, свързани с Троянската война или с войната изобщо. Първа песен е завръзката в развитието на събитията, обхващащи 51 дни от последната, десета година на войната срещу Троя (Илион). Обръщението към музата като вдъхновителка на поета според древногръцката традиция, съдържа и оповестяването на конкретната тема –“оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, / който донесе безбройни беди на войските ахейски…”. Опустошителната сила на този гняв е съкрушителен за троянските противници, които все още безуспешно обсаждат града. В основата на този гняв, който праща “ в подземното царство душите на много герои”, има ясна първопричина: “Тъй волята Зевсова стана…”. Напълно в духа на времето си елините вярват, че волята на боговете направлява живота на хората и нищо не се случва извън нея. Страшният мор сред войската, предвождана от Агамемнон, е изпратен от разгневения бог Аполон заради отказа на ахейския предводител да върне Хризеида на нейния баща, Аполоновия жрец Хриз. Така всяко действие се оказва следствие от божествена намеса или от човешкия избор за поведение. Преди да се стигне до причината за ожесточената свада на двамата високопоставени ахейски войни, има предистория, в която Омир включва, напълно в стила на народнопесенните творби, с множество живописни картинни и словесни подробности, истинската същност на бедата, както и виновния за нея. Всичко започва с решението на Ахил да свика събрание, разбира се по внушението на Хера, “жалеща грижно данайците”, за решаването на проблема с нестихващия мор в техния лагер. Думите на прорицателя Калхас обаче са предизвикателство за върховния водач на гърците. Не случайно, преди да разкрие истината, птицегадателят насочва думите си към характера на Агамемнон:

Страшен е царят, когато се сърди на по –слаб от него.

 Царят дори да потисне в момента гнева си опасен,

 злобата дълго спотайва, догдето във мъст я превърне

 в свойте гърди.

Стихийният характер на чувствата като че ли е нещо естествено сред героите на “Илиада”, но той често създава сложни проблеми в човешките отношения и предопределя донякъде събитията. Невъздържаният и гневлив по природа Агамемнон нагрубява не само птицегадателя за предсказанието му, но и се нахвърля с най –ожесточени закани срещу Ахил, когато той се опитва да защити принципа на справедливата делба на военната плячка. В този момент се завързва драматичният конфликт, от който произтичат сериозни изпитания за живота и съдбата на почти всички участници в Троянската война. Свадата между Ахил и Агамемнон ще определи по –нататък хода на военните действия, както и загубата на едни от най –доблестните и най – изявените воини от двете враждуващи страни. Омир не укорява и не осъжда героите. Той ги представя такива, каквито са, като се старае да задоволи любопитството на своите слушатели или читатели. За тази цел поетът обичайно използва сложни художествени определения като съчетание на най –отличителните качества за всеки индивидуално. Така например Агамемнон е “широковластният цар”, “мощният цар на мъже”, “всевластен”; Ахил е “богоравен”, “Зевсов любимец”, “бързоногият син на Пелея”, “бързоног и божествен”; ахейците са “меднохитонни”, цар Одисей е “хитроумен”, старият цар Нестор е ”оратор прославен със глас благозвучен”. Надарен с мъдрост от дълголетния си живот, Нестор полага усилия да помири разгневените противници в спора, около който се движи епическият разказ в първа песен на “Илиада”. Той изтъква най –ценните им качества за ахейската войска и за желаната победа над Троя, както и опасните последствия от неразумната вражда на двама от най –знатните гърци:

Горко ни! Скръб безпределна заплашва войската ахейска!

Как би се радвал Приам и чедата на царя Приама,

колко ли много троянците биха ликували дружно,

ако узнаят подробно за вашата свада опасна –

двама сте първи в съвета данайски, във битка –най –лични.

Нестор съпоставя двамата ахейски първенци, за да подчертае, че всеки от тях има основание да бъде зачитан и уважаван, като същевременно ги призовава да проявят здрав разум в името на общия интерес:

Сине Пелеев, и ти престани да се караш със царя:

никога почит подобна до днес не е имал в народа

цар скиптроносец, комуто Кронид е изпратил прослава.

 

––

 

Сине Атреев, гнева си смири! Настойчиво те моля.

Спирай враждата с Ахила, понеже за всички ахейци

здрава опора е той във войната, така злополучна.

Неговият призив обаче не успява да смири гнева, когато вече са се разменили дълбоко обидни слова в спора. Ахил нарича Агамемнон “от всички най –ненаситен”, “користолюбецо алчен, облечен в безсрамие нагло”, “пияницо, с кучи очи и сърце на кошута”. Думите му са продиктувани отначало от възмущението, че предводителят на войската е готов егоцентрично да наруши принципа на справедливост при подялба на плячката. Когато обаче Агамемнон преминава в закана да вземе Бризеида, Ахил възприема това като посегателство върху личната чест и достойнство. За него красивата пленница е дар, награда за военните му подвизи и смелост. Тя е измерение на стойността му като изявен и славен воин. Затова гневът му е необуздан и безмерен, с гибелни последици. Накърненото честолюбие на “богоравния” и несравним по сила Ахил идва от несправедливото според него разпределение на придобитото след военна победа. Той не приема налагането на този нов начин –според социалното положение в йерархията на войската, което дава на Агамемнон право на най –голям дял, независимо от заслугата му за военната победа. Това е в разрез с дотогавашните родови идеали и закони –според проявената храброст в битката:

Стане ли схватка жестока, победа най –славна печелят

моите силни ръце, но делба ли на плячката почне,

повече взимаш от мене, а винаги с малък, но свиден

дар се завръщам при гладките кораби, морен от боя.

Обидата и огорчението на героя диктуват и решението му: ”…вече не искам / тук незачетен да сбирам за тебе имот и богатство.” Въпреки че Ахил поставя обществено значим проблем, конфликтът няма социален характер. Той е по –скоро в обсега на личните отношения, като съперничество за слава и превъзходство. Агамемнон заявява открито:

Между царете, родени от Зевс, тебе най –много мразя,

тъй като вечно налиташ на разпри, раздори и битки.

Демонстрацията на власт е явна: ”та сам да узнаеш колко по –силен от теб съм, / и никой от днес да не смее / равен на мен да се смята.” Естественото желание на Ахил да накаже Агамемновата наглост, като го прониже с меча си, е възпряно от Атина Палада. Троянската война все пак е война на интереси и в този момент се сблъскват личните и божествените цели и амбиции. Хера не желае да пострада никой от най –славните ахейци, за да бъдат полезни в сразяването на омразните за нея троянци. По тази причина по –нататъшното развитие на конфликта преминава като словесен двубой по съвета на Атина Палада. Съгласието на богоподобния Ахил произтича от убеждението, че “който безсмъртните слуша, и те благосклонно го слушат”. Вероятно обаче не е без значение и обещанието на Палада: “триж по –блестящи награди ти сам ще получиш след време заради тази обида”. Тук гласът на благоразумието идва от боговете и естествено променя характера на събитията в желаната от тях посока.

Макар и с мъка в сърцето, Ахил позволява да вземат любимата му пленница, но зародилата се в душата му жажда за мъст го подтиква да моли чрез майка си Тетида Зевс да даде временна победа на враговете троянци, за да осъзнаят всички ахейци “какъв им е царят, / своята грешка да види и сам Агамемнон всевластен, / който жестоко обиди най –храбрия между ахейци”. Личните пристрастия надделяват над колективния дух и отговорност, което става причина за множество бедствия и несравними загуби на смели и силни воини от страна на гърците. Стихийната първичност в чувствата на великия ахейски воин довежда до тези безумни последици единствено за да бъде удовлетворено засегнатото му честолюбие и достойнство. Едва по –късно, след смъртта на любимия му приятел Патрокъл, загинал като по ирония на съдбата вместо него, той се връща на бойното поле и вдъхновява ахейците за нови победи, докато сам не срещне смъртта си от божествената стрела на Аполон. В този ред на драматични събития необузданият гняв предизвиква непредвидими трагични последици. “Възпяването” на гнева всъщност е и предупреждение, че когато човекът е подвластен на неговата стихия, той забравя гласа на здравия разум и това го лишава от възможността да съхрани в себе си достатъчно човешката си същност.

Героическата поема “Илиада” на Омир не случайно има славата на безсмъртна творба, въпреки превратностите на времето, въпреки че нагледно идеалите и ценностите се променят през различните епохи. Поемата ни напомня отново за един свят на истински мъжествени и смели герои, съчетаващи физическа красота с душевна чувствителност и благородство, заради което дори първичната стихийност на чувствата им може да бъде приета по –благосклонно. Чрез “Илиада” и нейната първа песен отново се насочваме към размисъл върху потребността от гласа на благоразумието в критични моменти на социални и лични конфликти, които иначе могат да причинят болезнени унищожителни загуби, недопустими в един хуманен цивилизован свят.