Човешките съкровения в "Железният светилник" от Димитър Талев

 Никола Бенин

Появата на “Железният светилник” в романовата традиция на българската литература се оценява като качествено ново явление. Тетралогията на Димитър Талев е проекция на събития и човешки съдби, които сякаш са предопределени от характера на времето. Събития, съотнесени към полюсите на човешкото съществуване, към политическите, религиозните и социално- битовите процеси в обществото през XVIII и XIX в. Отдалечеността на събитията като реално протичащо време определено се компенсира с един модерен психологически поглед към всичко онова, което се съдържа в съдбата на отделната личност, на индивида, общността, народа. Както самият Димитър Талев отбелязва, изображенията на писателя трябва да водят ”към дълбините на човешката душа”. Неговата амбиция като творец според собственото му признание е да проникне в най-сложните психологически състояния на човека, в най-дълбоките гънки на живота.
Още с първите редове на романовото повествование в ”Железният светилник” Талев насочва към драматичната същност на събитията. Метафоричният смисъл на преживяното от всички бедствие- чумата през 1833 година, “като тъмна отровна мъгла”, динамично се свързва с личната съдба на един от главните персонажи в творбата- Стоян Глаушев. Проследява се пътя на този герой от родното му село Гранче до града Преспа, но не единствено като разстояние, което ги разделя, а предимно като прекосяване на неравнопоставеността между родовата общност, закрепостена трайно в своя порядък, и непознатото и затова пораждащо страх пространство на градския ред, градското устройство на живота. Младият момък е изведен като персонаж чрез характеристиките на преживяното, в които доминира преди всичко страхът. Този страх предопределя и избора му- да побегне в града, въпреки неясните очаквания, свързани с него. Страхът е детерминиран чрез възприятията на Стоян Глаушев за света, в който живее: ”Работа, страх и една тъмна, безименна скръб тежеше в сърцето му”. Това е всичко, което представлява до този момент животът му, преди да навлезе в градското пространство и да открие там един друг свят, непонятен, но привлекателен.
Съдбовната среща на младия селянин със Султана, хаджи Серафимовата внука, става сякаш по силата на отчаяната потребност на човешките същества да променят своята участ. Никак не е случайно, че младата преспанка гледа пришълеца не с враждебен поглед, както повечето граждани, а с поглед, който гори от ”буйна, бърза размисъл”. Трезво и ясно Султана анализира тази възможност, която й поднася съдбата, и с удивителна прозорливост я подрежда в своя полза. Силата на нейния характер, изразен ясно чрез везмото й, предопределя смелостта на нейното решение. Талев проявява особено умение да изгради точен психологически израз на неявните характеристики на героинята си. Сложните шарки и плетеници по бялото платно са ”симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод”. Те поразяват “със своята сложност и дълбока планомерност…”. Оттук авторът насочва към смисъла на изразеното чрез везмото на Султана: ”в неуловимата на пръв поглед хармония… тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там припламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър, мъжествен дух”. Удивително е съчетанието между физическата външност на Султана (дребна на ръст) и този дух, който ще стане основен двигател в създаването на един нов род в Преспа- Глаушевия. Младата жена се изправя сама срещу всички, за да съживи почти изгасналото Хаджи Серафимово огнище. Авторът използва сполучливо метафоричното сравнение, за да придаде яснота на мотивите в поведението на героинята си: ”Водеше я като лампада пред очите й нейният бистър ум и някакъв огън се разпалваше в сърцето й- копнежът за щастие, грижата за дом, за децата, които и тя, родената жена, трябваше да роди…”.
Талев проявява траен интерес към анализиране на морала и бита в темпоралните граници на повествованието. Животът в Преспа е оприличен на тиха вода, течаща по отдавна издълбано корито. Каноните на вековния морал са подхранили единствено лицемерието, което като самозван рицар му служи. Дързост като тази на Султана само предизвиква ожесточението на лицемерите, които по израза на автора ”се задушаваха под тежестта на оковите, що сами си бяха надянали”. Това също е измерение на духовното робство- както и робското примирение, така и лицемерието на фалшивия морал. Пак по силата на този морал и поради криворазбраното гражданско честолюбие Стоян Глаушев доста време живее между преспанци ”като чужда птица в чуждо ято”. Много усилия са нужни, за да се промени нещо в дълбоко консервативните взаимоотношения и докато дойде моментът, в който пришълецът успява да сполучи: ”Пробих. Дебела стена пробих. С голяма сила, с голяма мъка и сълзи”. Стоян се отдалечава от родното си село, но душата му си остава свързана с всички ценности на света, в който е отрасъл. Земята го притегля с цялата си сила и той е радостен и щастлив, когато работи в градината под пролетното слънце. Още нещо съкровено носи Стоян Глаушев в сърцето си. Той обича да пее, да свири на кавал и гайда, но новите обстоятелства в живота му и най-вече гражданското честолюбие на Султана го принуждават да потисне дълбоко в себе си тези желания и единствено по сватби да отпусне гласа и душата си на воля. Младият селянин се опитва да се приспособи бързо към новия живот. Както казва Талев, притегателната сила на града се съсредоточава в новия му дом и в Султана, ”неговата невеста, най-хубавото чудо на негостолюбивия и толкова хубав град”. Когато беят, от когото се бои и крие, го среща в чаршията и не го разпознава, Стоян се възторгва от новия си облик: ”Друг човек съм аз веке, друг…”. Все пак драматична е промяната в неговия живот и тя предизвиква неувереност и горчивина: ”Той страдаше между чуждите, но имаше и едно свое оръжие- търпението си, също и хубавата си усмивка, зад която понякога скриваше горчиви сълзи”. Стоян е по-отворен към радостта, която е трайно, постоянно чувство в младото му сърце, а тъгата по родното му село и “неотразимия зов на земята” са потиснати дълбоко в душата му. Това жизнелюбие е може би най-голямата сила на този Талев герой. Въпреки че Стоян се оставя под въздействието на Султана като ”восъчна топка в нейните малки ръце”, тя усеща, че ”навътре във восъчната топка оставаше нещо твърдо и неподатливо” и това е неговата същност, с която се идентифицира като индивид в голямата родова общност и в родното Гранче, и в Преспа, където става начало на нов род. До края на живота си той съхранява удивителното си жизнелюбие и доброта, с ”все същата добродушно- хитра усмивка”, привидно покорен, но вътрешно упорит по своему.
Стоян Глаущев е особено горд с децата си, най-вече с Лазар, когото често слуша с възхищение вечер, когато чете от светите книги на цялата Стоянова челяд. След години, когато Лазар е вече признат от съгражданите си като народен водач, баща му ще каже с явна гордост за сина си: ”Ама пък и в него всички се кръстят, всички в него гледат”. Светла радост в старостта на Стоян е малкият Борис: ”Какво чудно дете! Бога ми, то сега знай повеке от мене…”. Така дядо Стоян мисли за внука си и тъжи силно, когато малкият често е болен. Тогава се моли пред иконостаса по цели часове. С годините той се привързва все по-силно към Бога и отправя молитви пред него за всички хора. С голямата си човечност и доброта милее за целия човешки род: ”Молеше и плачеше за себе си грешния и за всички грешни люде, милостив да бъде бог към тях, слабите човеци…”. С такава искрена молитва го запомняме преди смъртта, когато сякаш заспива, пак с усмивка. Както казва Султана: ”Сега сама света Богородица ще те посрещне горе с ангелите. Праведна душица, чиста. Не стори ти зло никому”. Съпричастието на този Талев герой към болките на света не случайно се изразява в молитва. Както казва Теофил, един от героите на Емилиян Станев: ”Тайнство и чудо е молитвата. Отключва дверите на душата към нейните глъбини и там умът застава лице с лице с вечното и непостижимото… Свойствена е тя на детински чистите души…”. (Емилиян Станев, ”Антихрист”). За Стоян Глаушев ”плач и говор на душата бяха всичките му молитви”, както пише Талев. В тях той отправя онези болезнени парещи сърцето и ума въпроси, на които няма отговор: ”Колко трябва на човека да се нахрани, да се облече, а ние искаме много и много повече… От лакомия за богатство… това не е ли грех?”. Подобен е негласният разговор с бога на Йовковия Вълкадин, чиято душа се измъчва заради съдбата на децата му и заради грешния свят на човеците, в който липсва добро и справедливост. („Вълкадин говори с Бога”). Светът ражда малко героични личности- те са единици, но той се нуждае от чувствителните и състрадаващи хора, често външно обикновени или без външна показност в поведението си, защото носят богат вътрешен душевен мир. Те обаче принасят истинска полза за съхраняването на хуманното начало. Нека припомним, че Стоян Глаушев единствен от преспанци поканва Рилския монах в дома си. Димитър Талев навлиза умело в най-дълбинните пластове на душата и открива там олтара, който свързва човека и Бога с невидими нишки.
Авторът на “Железният светилник” се насочва най-вече към онези пластове на човешката душа, в които се зараждат човешките копнежи и стремления. Затова той сякаш озвучава мислите на своите герои, които се раждат дълбоко в сърцето им, но са неизречени на глас. Така младият Лазар Глаушев изрича само мислено едно от най-значимите решения за своя житейски път: ”Аз ще поведа народа, аз, аз!” Това е неговият избор, но докато стане възможно явен, той ще е само в сърцето и ума на Лазар, защото този герой има своите основания за това. Съзряването на една идея е съпроводено с пориви и колебания, но когато е озарена от възвишена цел, привлича все по-силно. Младият преспанец е решен да се посвети на народа си и да бъде негов водач, защото разбира, че от такъв има нужда той. Талев умело насочва към вътрешното състояние на този персонаж, за да изясни същността му: ”Колкото повече душата на Лазар Глаушев се обръщаше към светлината- да бъде просветен, да бъде чист, смел и силен- толкова повече са гневеше на общото примирение и покорство и се въоръжаваше със смелост да заговори един ден, да стори нещо, да поведе той, Лазар Глаушев, покорния народ”. Лазар е човекът със свободна воля, макар и в една робска действителност. Качествата на героя са изведени от автора напълно целенасочено в определени важни моменти от неговото съзряване и в обществен (социален) план, и в личен. Особено се откроява неговата ученост, с която предизвиква уважение и авторитетност. Лазар все по-смело започва да навлиза в общите дела на преспанци и да се грижи за тяхното благо. Все по същото време в душата на младия човек припламва любовта. Тя е розово сияние, което се появява в двора на Глаушеви или жълт пламък, който лумва в мрачната стая на Немтуровата къща и заслепява очите му. Ния е с невероятна притегателна сила за Лазар. Когато тя го пресреща в двора на дома си след отказа му да работи за баща й, едно докосване на нейната ръка го изгаря. Той сякаш цял потъва в тъмнина и блясъци и се мъчи да се задържи. Очите й са тъмни бездни, готови да го погълнат, а жълтото цвете в косите й блести ослепително. Оттук насетне за него любовта към Ния ще бъде съдба: ”Сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тая им среща няма да свърши никога, няма да мине, той няма да се събуди никога от тоя сън”.
Драматизмът в образа на Лазар го уплътнява, очертава го по-реален, но и значително по-усложнен в сравнение например с Вазовите образи на народните водачи в романа “Под игото” или тези на Захари Стоянов в “Записки по българските въстания”. Лазар е раздиран от нравствени колизии, породени от противостоянието между любовта към Ния, дъщерята на Аврам Немтур, и осмислянето на моралния дълг пред народа, на който се е посветил. Младият Глаушев сам изтъкава нишките, с които се опитва да завърже сърцето си. Обещанието, дадено на Божана, е твърде крехка преграда за любовта към Ния и той съзнава ясно това. Затова се опитва да внуши сам на себе си упорството, което ще му е нужно, за да устои: ”Аз обещах. Ако ще… ако ще цел казан огън и катран да ври в мене”. Най- точно характеризира драмата на Лазаровата любов майката Султана: ”Мъчи се той… Не е за народните работи или за друга некаква работа. Там той е силен… Душата му се мъчи. Казал е на Божана от жал за нея. А сърцето му към тебе го тегли… ти си друго нещо. Там нема упоритост, нема сила, сичко от сърцето иде”. Въздействието на женската хубост е въздигнато както при Йовков: ”Нийо, сине, нема по-голема сила от женската хубост”. Това е обаче една определено стилизирана красота.
Ния е надарена с изключителна хубост, но съдбата й е особено драматична. На нея е съдено да преживее дълбоката болка в любовта към Лазар, но да остане докрай вярна на тази любов, както изповядва тя пред Султана: ”Само той и никой друг”. Ния не се отличава със силен външен израз на чувства. Тя е като звезда, която сияе в своя мек блясък, знае въздействието на красотата си, но и умее да изчаква своя час. В мрачния дом на Аврам Немтур тя се е научила да постига своята цел търпеливо и тактично. Как иначе би въздействала върху тежкия характер на своя баща. Ния не може да открие сърцето си пред него и това поражда силния драматизъм в преживяванията й: ”Душата я болеше, а не можеше да повери болката на баща си. Той, най-близкият й човек, беше й като чужд. Друг близък, свой човек тя нямаше”. Чорбаджи Аврам стои като сянка между нея и Лазар- “чужд и страшен с бащинската си власт над нея…”. Няма мост между бащата и дъщерята, защото Аврам Немтур не умее да изрази обичта си към единственото му обичано същество на този свят. Евгения Аврамова е прекрасно съчетание на физическа красота и етичност на характера. Духовният й свят остава донякъде скрит за другите, които са завладени преди всичко от покоряващата й хубост. Тази студена и горда на вид красавица, на която сякаш никой нищо не може да откаже, стои смутена пред майката на Лазар, готова да й се покори заради любовта си към него. Очите на Ния сияят в надежда, а сетне тя целува ръката на Султана и я притиска до пламналото си лице в изблик на радост.
Ния влиза в Глаушевия дом като съпруга на Лазар, каквото е и желанието на Султана. Но точно това съжителство вместо извор на щастие се превръща за младата жена в едно затворено пространство без възможности за лична свобода. Султана се опитва да налага своята воля дори в най-интимните отношения между Лазар и Ния. Постепенно по-младата Глаушева снаха заживява в своя вътрешен ад, чийто огън се подклажда и от съмнението, че любимият й мъж вече не я обича, както и от изгарящата болка от бездетството й. Сложната природа на човешката душа е разкрита чрез вътрешните монолози и чрез сънищата, които откриват подсъзнателните й желания и скрити конфликти. Ния отново е сама, без близък човек, с когото да сподели мъката си и тя постепенно започва да отравя дните и нощите й. Най-напред срещу нея се издига ненавистта на свекървата, която не сдържа яда си, че снаха й няма деца. Ния с болка премисля, откъде ли се е набрала тая омраза в сърцето на старата жена и защо не иска да разбере, че тя, Ния, дълбоко страда, ”осъдена да прегори майчинската любов в сърцето й безплодна”. Особено силно тежи на младата жена това, че майката на Лазар не я разбира: ”И тя, старата майка, първа я прокле, първа я пресъди за мъката, с която бе наказана без вина и грях. Това беше от същата преголяма любов към Лазара, но защо не се намери в сърцето на старата майка една капка милост към невинната?”. Ния съизмерва с любовта всичко. Докато усеща любовта на Лазар, неговите утешителни думи, Ния намира сили да изтърпи упреците, но когато започва да й се струва, че той не я обича достатъчно, животът й се лишава от смисъл.
Срещата с Таки Брашнаров отключва неподозирани мисли у Ния Глаушева. Макар че се противопоставя с цялата си същност срещу тези нечисти мисли и желания, които поражда оживелият спомен от краткотрайната среща, образът на Таки започва да обсебва сънищата й, дори по-ярък и мъчителен. Този чужд мъж сякаш нашепва онова, което най-много измъчва душата на Ния: ”Искам да те направя щастлива… Искам да те направя майка…”. Тя се оказва слаба пред него, красив, с бели едри ръце, които посягат да я прегърнат, с дъха му, който сякаш усеща в съня си. Изживяванията на героинята обаче не съответстват нито на хедонистичното разбиране за любовта- наслада, нито на фройдисткото понятие като сексуално влечение, което изразява стихията на любовното преживяване. В нейното поведение в сънищата й откриваме естественото и човешко търсене на топлота, съпричастност и взаимност. Ния сякаш започва да губи собствения си Аз, влизайки в тази непоносима двойственост. Изпитва усещане за трудно поносима болка, гърдите й се разкъсват от ярост. Срещу светлината на любовта към Лазар се изправя тъмната страна на душата като ”дявол-мъчител”, заселил се в нея. Героинята на Талев е възпитавана според християнските традиции, в които общуване без любов е тежък грях. Затова тя жестоко съди сама себе си, чувства се грешница и се самообвинява, макар всичко да е само в мислите й. Един проницателен поглед на автора въвежда в екзистенцията на страданието на Ния, заключено в една дума: рожба. В копнежа й за рожба е въплътена цялата им любов с Лазар, но копнежът се замества от съмнението- студен, остър нож, после от страданието. Изразявайки героинята си, Талев обобщава трагичните знаци на нейната съдба: ”Не стигаше безсмислието на някаква съдба, дойде и злобата, и присмехът на чуждите люде, омразата на свекървата и тоя страшен хлад в сърцето на Лазара”. Писателят се насочва към най-скритите, ревниво охранявани пластове на душата, и ги осветява, прави ги явни. Въпреки любовта си към образа на Ния, авторът не я идеализира, но и не я осъжда на кладата, където горят нечистите души. Напротив, тя е “разкайваща се и толкова невинна”. Димитър Талев само ни приближава до нейната разтърсваща страдалческа участ, отместена сякаш встрани от общия поток на събитията. Тя страда мълчаливо, стоически. Лазар я разбира, но не знае как да я утеши и така само подклажда мъката й. До щастието на майчинството Ния достига след дългия път на своята Голгота, с трънения венец, притискан към красивата й глава от хорската злъч и неразбиране. Въпреки всичко тя остава все така морално чиста и етично възвисена във всички мигове на живота си, наситен с един екзистенциален драматизъм, при всяко изпитание на съдбата.
Времето нанася често дълбоки белези в човешкото сърце, което все живее с надежди и копнежи, а събира най-вече болка и страдание. В залеза на живота си Султана Глаушева въздъхва: “Не беше лесен моя живот”. Тя, която винаги се е стремяла да живее по закон и ред, осъзнава че е пропуснала живата човешка радост, която сгрява сърцето. Едва малкият Борис Глаушев отключва тази радост у нея. Тогава старата жена преосмисля целия си живот. Талев пише: ”Тя и не бе умеяла да се радва досега. Винаги бе имало някаква тревога в сърцето й, нетърпение и гняв срещу греха и срещу всяка човешка слабост, робувала бе и сама на собствената си непреклонна воля да подчини всичко на своя ум. И ето, всичко изпусна от ръцете си…”. Султана разказва пред внука си целия си живот, но както отбелязва авторът, ”не такъв, какъвто беше, а повече какъвто би желала да бъде”. Упорито спори тя с ”живи и мъртви, дори със себе си”. Спомените я връщат към най-дълбоката й рана- Катерина. Това е най-тежкият й грях и най-страшното, което съдбата й отрежда да преживее. ”Никого нема да боли повеке от мене… Но и сега да требва да почна- пак ще го направя”. В това противоречие се съдържа трагедията на майката Султана, разпъната между майчината обич и грижа за детето й, и каноните на времето, в което живее, с жестокия му морал, който е като верига за свободната воля и дух на индивида. В страшните мигове до леглото на Катерина Султана преминава през кръговете на ада в своите мисли- “жестоки мисли, чужди, зли, но пак нейни…”. Образите на сатаната и на ангела изразяват полюсите на нейната нечовешка драма. Борбата за живота на младата грешница е борба с Бога, с дявола, със смъртта, а срещу тях е само нейната воля- да спаси детето си от позора и да задържи живота в него. С психологическа проникновеност са възловите моменти в цялата драма на Султана и Катерина. Между позора и честта на рода, между греха и любовта, между дявола и бога. Изборът обаче е сложен и жесток. Страшни са въпросите, които поражда страхът от неизвестния изход на замисленото от Султана: ”Каква незнайна сила имаше тая черна вода, корените, чуждоземният плод и тайнственият прашец? Лек ли беше това или отрова, която погубва човека? Нямаше ли да погуби тя детето си със собствените си ръце…”. Най-мъчителното е, че тя, която винаги е почитала Бога и се е уповавала на него, сега не може да отвори сърцето си и да се помоли. Майката Султана съзнава ясно тежестта на деянието си: ”Бог не би одобрил да се убие заченат плод в майчина утроба…”. Но срещу това се изправя морала на родовата чест: ”Срамът ще падне върху цялата ми челяд”. Готова е майката да понесе божия гняв върху себе си: ”Ето, господи, съди и пресъди…”. Онова, което я постига като наказание, е една отворена рана в душата й до края на живота. Още едно силно изпитание преживява Султана, когато бди над ранения Лазар. Заедно със страха за живота му в сърцето си обаче тя чувства и доволство, радост и гордост, че синът й е толкова уважаван и обичан от хората. Затова, макар да преживява същата мъка, както при Катерина, сега Султана е “по-бодра, по-смела и надеждата й за по-добър край е по-голяма”.
Грешницата Катерина е един от най-силно въздействащите персонажи в романовото повествование. Излъчването, което носи тя със себе си, дарява радост, а нейната жизненост покорява. Още като девойче най- малката дъщеря на Стоян и Султана се откроява със своята хубост, но и непокорство и волност. Рилският монах също забелязва тази още неузряла хубост на детето и като че ли прозрява, че тя може да стане оръдие на греха: ”Боя се за тебе и за всички, които ще те срещнат. Запази я, боже, от грях… Да бъде цвете с благоуханен дъх”. Катерина съвсем естествено привлича и събира ”като матица” девойчетата около себе си. Тя е сладкодумна и дръзка в шегите си, жизнерадостна и весела. Душата на младото момиче е неподвластна на каноните и предписанията на морала и времето. Тя търси своето щастие според собствената си воля. Катерина избира самотника Рафе Клинче може би защото той е различен от другите и защото прониква в душата му и открива там добротата. Според Платон еросът в любовта е жажда за единение в пътя към красотата, истината и доброто. При двамата (Катерина и Рафе) тези ценности съществуват и ги сближават, превръщайки ги в едно цяло, което преминава в плода на тяхната любов. Тази любов е с неустоима сила и повлича Катерина в стихията на любовното преживяване: ”Нещо ме грабна с голема сила… Бех като упоена, нищо не мислех”. От тази близост остава спомена за онази „замайващо, ненаситно сладка, могъща тръпка”, която изпитва тя винаги, когато любимият я взема в прегръдките си. За да разруши преградата пред потребността да бъдат заедно с Рафе, Катерина избира най опасния път и не случайно заплаща с младия си живот. Както пише философът Бердяев: ”Климатът на света не благоприятства истинската любов и често бива смъртоносен за нея” (Н. Бердяев- “За робството и съдбата на човека”). Той подчертава, че любовта побеждава смъртта, но заедно с това води към нея. Любовта е борба за безсмъртие и еросът е смъртоносен. Поривът на Катерина към щастие и свободна воля на сърцето завършва трагично. Остава увековечен образът й, сътворен от ръката на майстор Рафаил Клинче върху иконостаса на новата преспанска църква.
Родът Глаушеви се създава “в тъмни времена”, когато народът все още не познава силата си, а неговите здрави корени и жилави гранки го пренасят през неустойчивото време, за да даде водачи на този народ. След Лазар Глаушев по този път тръгва единственият му син- Борис. Дълго очакван в семейството, той въплъщава в себе си здравия Глаушев дух и силна воля въпреки крехката си психика. Пътят му също не е лек, съдбата му поднася множество изпитания, но не променя същността му и чистите му помисли. Нищо не го отклонява от каузата да служи на народа си всеотдайно. Борис Глаушев е високо образован, интелигентен, с една открояваща се етичност, наследена от майка му, Ния Глаушева, с нейната хубост, но мъжествена. Не случайно получава прякора си- Милостивия. За него авторът казва: ”…беше винаги склонен към жертва и себеотречение- така беше устроен и умът му, и волята му, такова беше и сърцето му. Той обичаше човека, другия човек, разбираше го, виждаше го ясно и го жалеше”. Лазар Глаушев мисли за сина си с бащина обич и гордост: ”Какъв син му бе родила Ния! Какъв светъл човек…”. Борис усеща дъха на смъртта съвсем близо, когато е ранен в едно сражение. Както баща си някога и той пресича границата между живота и смъртта. Обръщайки поглед навътре, към душата си, младият мъж открива и своя страх от смъртта, и ненаситна обич към живота. Това обаче е част от съзряването на духа му.
Любовта към селското момиче Ружа е един естествен порив на младата му душа, но в нея няма силата на изгарящата страст. За Борис Глаушев тя е като чист извор, който утолява жаждата и го свързва със земната му първична жизненост. Съвсем различна е любовта му към гъркинята Ангелика. В техните отношения обаче се вмества жестоко една безумна междуетническа омраза, срещу която те се опитват да противопоставят светлината на сърцата си. Дори когато са разделени от разстоянието, душите им са свързани с тази страстна любов. Мислейки за Ангелика, Борис сякаш чува гласа й в тишината на нощта. За него любовта е нейната хубост, нежност, всяко нейно движение. Тя е един полет в светлина, по-хубава от слънчевата. В нея човешката душа се освобождава. Така възприема младият мъж любовта и любимата си. Силата на любовта съединява душите им и ги потапя в опиянението от близостта им. Борис усеща тази близост „като бодрото чувство, че е здрав, че диша, че живее”. Ангелика донася освобождение за сърцето му с „една милувка”, откривайки пред него един нов образ на любовта. „Тя го бе освободила от сковаващото напрежение, от мъчителното вцепенение на един непреодолим свян и някакъв суеверен предразсъдъчен смут пред чудото на любовта, пред съкровената и тайнствена близост между мъжа и жената. Така бе познавал той допреди малко това чудо, като да беше то някаква мистерия…” Борис съпоставя неволно Ангелика и Ружа и едва сега разбира, че не е познавал истинския израз на любовната страст: „Борис бе живял с друга жена, но не беше познал магията на любовта, такава каквато беше всъщност… Ружа беше като вещ в ръцете му, тя изгаряше от срам…” Освободеността на младата гъркиня обаче не изключва нейния свян, но той потъва в радостта и ласката за любимия, в чистотата на всеотдайната й обич към Борис. Тази светла любов обаче изгаря в жестокото безумие, сред което са принудени да страдат душите на двамата влюбени и Ангелика не издържа на омразата между най-близките й хора и човека, на когото е отдала сърцето си. В мига, когато младият Глаушев се докосва до щастието, то угасва отново.
За точното възприятие на този персонаж в романа от особено значение са вътрешните монолози и самоанализите. Наситен с дълбок драматизъм е моментът, в който Борис мислено разговаря с Ангелика, след като е гласувал за смъртната присъда на нейните братя. В един прецизен и същевременно жесток самоанализ проличават опитите на този герой да открие себе си, собствения си Аз сред хаоса на времето и събитията. Това са вътрешните противоречия на сложно мислещия индивид, който следва вечно неспокойната си съвест, който се оказва често между дълга и зова на сърцето, и остава докрай неразбран, дори и от самия себе си, но с вечно търсещ и устремен напред дух.
Героите на Димитър Талев могат да се определят най- точно в контекста на времето. Нравствено- етичните послания на епохата предопределят изявите им на нивото на родовото и народностното съзнание, общественото устройство или личния им живот. Като романист Талев съгражда наистина забележителна фамилна сага като екран на времето, а и на човешките съкровения, които сякаш по негласно правило не се вписват в историческите летописи, но родовата памет ги пренася през изменчивото пространство на времето така, както те са оставили белег в душата на човека.