Никола Бенин. Пейо К. Яворов за Банско при първото му посещение в града. Срещата на Яворов с Гоце Делчев в Банско

 Никола Бенин

 Пейо К. Яворов "ХАЙДУШКИ КОПНЕНИЯ"

Аз бях другарувал с Гоце Делчев вече дълго време в София, другарувахме и после из Македония. Но помисля ли за него, той изпъква пред въображението ми само такъв, какъвто го гледах тоя първи ден па турска земя. И аз тряба да преповторя портрета, нарисуван в книгата ми, посветена нему. Той стои пред очите ми все такъв, с бял арнаутски фес и тъмен шал на хубава обла глава, в сиви шаечни дрехи — куртка и панталони, — които очертават здравите форми на среден ръст фигура. Все такъв — с облечено само в левия ръкав тъмносиво кепе, с опънати до колене орехови чешири в пристегнати цървули, с преметната зад рамо дълга манлихера — приличен на никое хайдушко божество. Аз още се заглеждам в големите кафяви очи, които озаряваха неговото мургаво лице, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при всяка тревога. И ловя там нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо много нежно и пак заповедническо, кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. Ловя онова, което беше самия Гоце — в своята мисъл и чувство, в своето историческо дело, в своя живот до сетен час...

Тоя беше първия ни ден на турска земя — 12 януари 1903 година. Едва надвечер ние достигнахме полите на планината, навлязохме в Разлога и поехме нотен път към Банско.

Близките околности на тая паланка са равни като харман — и лете, заливани от пирински води, се превръщат на разкошна градина. Но зимно време, след есенните разливи, поледеиата равнина добива изглед ца някое заспало море, което диша в тъмнините с металически лъсък. И сега, вече на разсъмване, ние сме се разпръснали по ледовете, 30—40 души хора, с чудатите движения на някакви призраци или среднощни заклинатели. Разбира се, има широк път, но той не е за нас, защото има и аскер, чиито патрули обикалят улиците.

Аз не броих колко пъти се подлъзнах и прострях на гръб или полазих по очи, нито колко пъти нозете ми хлътнаха под леда. Мокрота и студ ме проникваха до кости, умора и слабост ме вцепеняваха. По едно време кепето ми падна — и безсилен да се наметна отново, аз го повлякох со зъби. А после — ония зидове а плетища, които трябаше да прескачаме, ония тъмни дворища и улици, през които трябаше да се промъкваме... По-късно, пролетта и лятото, аз идвах тук още два пъти, все при тия мъки — и какви още! Най-тежко бе на излазяне, когато се изтренеш съвсем, а ти предстои цяла нощ път. — Ние се разпокъсахме на групи по разни места, докато най-сетне Гоце и още два-трима поехме стълбата на една двуетажна къща, турски стил. Пред нас се отвори вратата на гостна одая, сред която гореше желязна печка, нагряна до червено. И ето ни по широкия миндер, изнемогвали от щастие. Следния ден ние почнахме работа и при нас идеха пъстра върволица хора. Тук биеше на очи разликата между протестанти и православни. Евангелистката пропаганда е изиграла твърде културна роля в тоя край. Банско има 4—5000 жители с голяма част протестанти. Пред вид последните аз бих го кръстил град; гледайки православните — село. Протестантите са граждани и по масова интелигентност, и по домашен Живот, и по външни обноски. Няма между тях неграмотни, като почнете от старите, като включите и жените. Любознателността им отдавна е прескочила кориците на библията. Те четат всичко и всяка къща има по няколко книги — "позволени" на полицата и "непозволени" из кътищата. Православния обаче е останал селянин като баща си и деда си. Най-често той още смята на ръбуш, пази рогозката навита като масур зад вратата и не хвърля опинците нито по Великден даже.

Като членове на организацията протестантите пак се различават от православните по ревност и кадърност за работа изобщо.

Тук ние прекарахме 5—6 дни и направихме няколко събрания. В едно заседание околийското управително тяло докладва за състоянието на цялата разложка организация. Един по един дохождаха и селските ръководители все за същата цел. Както навсякъде, народа беше изцяло разбуден, но без какво да е по-високо съзнание. Материалната подготовка, в смисъл на боева готовност, не можеше да задоволи никого. Тя много страдаше от честите разкрития — и загубеното в тия времена оставаше вече незапълнено. Населението беше енервирано и разсъждаваше: наместо да гинем един по един, село подир село, защо не станем всички изведнъж и — каквото даде господ! Но по-интелигентните слоеве едва прикриваха безнадеждието си и питаха винаги с боязън за отговора: кога ще почнем? Кога — след няколко дни се знаеше вече, макар от твърде ограничен кръг. В Неврокопско ние получихме съобщение от централния комитет, че 16 души представители на революционните окръзи, свикани от него, решили с петнайсет гласа против един — да се подигне въстание към 1 май...

За пръв път в Разлога аз виждах Гоце между народа и всичкото му обаяние като агитатор. Той беше работил години сред тая маса, неговото око гледаше през душата й напреки, както се гледа през някой стъклен предмет. Но аз не забелязах у него изкуство да експлоатира слабостите й за своята мисъл или цел. Може би никога правдата и истината, обожанието и благоговението пред идеала не са добивали повече осезателност в човешки думи — както в ония, които излазяха от неговата уста. Седнал по турски сред събранието, виещ цигара след цигара, ту спокоен и хладен, ту нервен и пламенен, Гоце не учеше, а разсъждаваше, и не проповядаше на другите, а изповядаше сам себе си. И той преливаше ярката светлина на душата си у слушателите по ония най-сигурни пътища, които често пъти не са освен един лъч в погледа, една нота в гласа или едно скършване в движението. Така необикновената любов и вяра на тоя необикновен човек ставаха любов и вяра на целия народ. И Македония се кълнеше в негово име...

Свършили работата си в Разлога, ние минахме в Неврокопско. Ей ни подир три нощи край р. Места или Карасу, както я нарича местното население. Тук широк за кола, там удобен само за кози, пътя се виеше между пирински грамади отдясно и реката отляво. И ние слушахме глухия ропот на водите негде долу в бездната или ги виждахме другаде разлени като широко огледало за луната.

— Момини кули! — съобщиха куриерите на едно място. — Мъчно е тука минуването...

"Момини кули" — настръхнали скали, над които някога се е издигал чутовен замък. Легендата не казва нищо повече от името. Една мома се мярка в тъмнините на времето, един сфинкс задава съкрушителна загадка на въображението. Може би тук сутренния зефир е прохлаждал любовния жар на някоя царица Тамара, загледана подир стотния труп, отнасян от вълните на Места, бягащи като нейните мимолетни и смъртоносни желания. Или младата пленница на някой страшен феодал е впивала иззад прозоречната решетка тъжни погледи в далечината — много вечери, дълги години — очакваща оногова, който ще дойде късно, уви... Кой знае! Остава поета да възобнови чрез вълшебно слово кулите, да призове духа на тайнствената мома и да узнае тайната на живота й. А дотогава голите скали ще се възправят безответни в нощта, хвърлили непроницаема сянка върху пътеката, сякаш притулили някой завой към миналото.