Дон Кихот- ренесансов герой

 Никола Бенин

Европейското възраждане е цялостна идеология, която съответства на промени във всички сфери на живота във времето от 14 до началото на 17 век. Ренесанс е френската дума за Възраждане. То е духовно, художествено и литературно направление, появило се и оформило се в 15 и 16 век. Свързва се с националния класически художествен стил за Италия. В същия период съществува още едно такова явление- хуманизмът. Те се превръщат в образци за различните европейски култури, поставяйки в центъра античните ценности и човека.
Ренесансовата същност на Дон Кихот откриваме в неговия хуманизъм. Героят е истински човеколюбец с висок нравствен идеал. Извършва благородни и мъжествени постъпки в името на доброто, щастието и справедливостта. Дон Кихот е сложен и драматичен образ- той е син на две епохи, едновременно е безумец и мъдрец, трагичен и възвишен герой.
Дон Кихот е човеколюбец с висок нравствен идеал. Мотивите, които го ръководят, за да стане странстващ рицар, се крият във висшите духовни ценности- любов, правда, свобода, които той смята за потребни на хората. Затова и посвещава подвизите си на тях.
Дълбоката причина, поради която Дон Кихот става рицар, се корени в идеалите на миналото, с които не успява да се раздели. Той смята, че доброто си е отишло от света и открива изгубените ценности, съхранени в рицарските романи. Те стават извор на вдъхновение за него. Книгите не са условен свят, в който героят да намери душевно спасение. Дон Кихот желае да възкреси висшите цели, описани в тях, да ги превърне в реалност, в която всички хора да живеят. Затова приема образа на аристократ воин, закрилник на онеправданите и слабите. Придобивайки пародиен външен вид- с бръснарски леген вместо шлем и с крантата Росинант вместо великолепен боен кон, героят се впуска в приключения, защитавайки погубения някогашен свят.
Въпреки нелепия начин, по който изглежда, Дон Кихот е способен на благородни и мъжествени постъпки. Стремейки се да възстанови нарушената хармония в света, с нестихваща енергия и храброст, той се бори с всяка неправда. Трагикомичните му приключения го разкриват като самоотвержен защитник на слабите и угнетените.
Сред подвизите му е случката с овчарчето. Макар да вижда своята безпомощност, той не се отказва и го защитава. Вярвайки в доброто и човека, Дон Кихот се противопоставя на привидното за него зло. Затова и освобождава каторжниците. Мисли, че могат да се поправят. В неговите очи всички видимо страдащи са незаслужено наказани. Той не се интересува от истинското състояние на нещата, а търси потвърждение на вярата си, че справедливостта в света е нарушена и той е призван да я върне. Идеалистичните образи, които населяват неговото съзнание, той проектира върху външния свят- мелниците трябва да са великани, ханчетата- замъци, овцете- войски. Битката му с вятърните мелници напомня епична приказна борба- фантастична и нереална. Любимата му- Дулсинея дел Тобосо, е обикновена селянка, но в неговите очи- муза и вдъхновителка, идеал за жена, която той смята за омагьосана и трябва да защити. Всички около нея са врагове, от които Дон Кихот трябва да я пази.
Поведението му е неразумно в очите на облечените в произход, власт и богатство, на лишените от фантазия и естественост. За тях Дон Кихот е обект за присмех и забавление, повод за развлечение и проява на ирония. Въпреки това, героят печели неравната битка с тях с искреността и вярата, с които се заявява в света.
Дон Кихот е сложен и драматичен образ.
Заради представата си да бъде рицар с бойно въоръжение и дама на сърцето, героят може да бъде определен като син на Средновековието. А основанията да бъде наречен син на Ренесанса откриваме в безкористния му хуманизъм. Създаден на границата на две епохи, образът на Дон Кихот олицетворява прехода между тях. Той събира в себе си отживелите разбирания на едно минало време. Бутафорните му доспехи са метафора на изгубилите съдържанието си вярвания, а загрижеността му за хората и тяхното щастие отразяват новия ценностен център на настъпващия хуманизъм.
Макар безумец в очите на другите, Дон Кихот е и мъдър. Рицарят учи околните на милосърдие, благоразумие, добри обноски и взаимност.
Виждайки възгледите на Санчо Панса, Дон Кихот го наставлява- човек не трябва да забравя произхода си, ако преуспее; дори и да е от простолюдието, трябва да държи на хигиената, на външния вид и културата си; да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец. С него споделя виждането си за най-висшето благо и човешка привилегия- свободата: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. Важна ценност, която Дон Кихот защитава, е равноправието между хората. В речта си пред козарите той казва, че много по-добре би било да се живее в “златните” векове, когато всички хора са били равни.
Носител на висок нравствен идеал и неугасващ оптимизъм, героят остава трагично самотен и неразбран. Победен от действителността, неоценен по достойнство, той не успява да осъществи своя прекрасен идеал. Дон Кихот умира поумнял, но не в битките си със злото и с грозното в света, а на своя беден одър в Ла Манча. Той си отива като Алонсо Кихано- предишната му самоличност, но вече носи прозвище- Добрия. Претърпял поражение, осъзнал умопомрачението си, оставя завещание. Непостижимото за него е предадено в ръцете на неговите близки и най-вече на приятеля му Санчо, прозрял съветите и мирогледа на своя господар.
Противоположни в разбиранията, които отстояват, Дон Кихот и слугата му стават приятели, благодарение на авантюрите, през които преминават. По силата на тази връзка протича духовното влияние на рицаря над Санчо Панса. Тя прераства в отношения на учител и ученик, наставник и последовател. Слугата проглежда за хуманистичните възгледи на господаря си и става техен приемник. В това авторът влага оптимистична нотка в творбата си, че благородството и доброто имат непреходна стойност, и прави двойката герои емблематична за литературата и изкуството.