Ние и другите: есе

 Никола Бенин 

В смисловия обем на множественото местоимение „ние” се съдържа представата за родното, своето, нашето, българското като история, народностна характерология, ценностен свят, поведенчески модел и други отличителни белези, които сглобяват физиономията ни пред другите. А "другите" олицетворяват  чуждото, което обикновено е различно и ние или искаме да го преборим, да се оттласнем от него, или се стремим да го приближим, да станем част от него, да  заличим  различията, да се уеднаквим.

Опозицията  родно-чуждо  е двуполюсна, но в различните социално-исторически  и духовно-психологически  епохи  техните знаци се променят. Ние сме  положителният полюс, когато отстояваме себе си, пазим и защитаваме  своята идентичност и отричаме другите, които я заплашват. Но когато  ние негативно се различаваме от другите ,защото сме забравили, загърбили и дори предали предишни ценности и идеали в името на материалния интерес и на себичното оцеляване, тогава родното и чуждото сменят местата си и се отдалечават вече по  други критерии.

До Освобождението България не фигурира на политическата карта на Европа, включена е в пределите на Османската  империя и нейното свято „родно”  води борба с поробителското „чуждо”.Ние, българите, разбудени през Възраждането от своите апостоли и осъзнали себе си като творци на своята история, търсим път към свободата и националната реабилитация  от другите, които векове наред се домогват до нашата асимилация. Идеята за българското е сакрализирана и „бащите” на нацията - просветители, хайдути, бунтовници  и революционери са готови на саможертва, защото „Свободните умират, а робите остават живи.” Това възрожденско „най-българско време” е художествено запечатано в творчеството на мнозина автори, сред които Христо Ботев, Любен Каравелов, Иван Вазов, ранният Пейо Яворов с неговата македонска тема и Димитър Талев със съвременното продължение на тази болезнена за българските патриоти  македонска националноосвободителта епопея.Ботевата ода-балада „Хаджи Димитър”, Каравеловата „Хубава си,моя горо”,  Вазовата „Епопея на забравените” и романът му „Под игото”,  Яворовата елегия „Заточеници” и Талевата четирилогия с първи роман  „Железният светилник” изграждат величествения образ на  родното , което е единно, консолидирано и в битка за своя суверенитет надмогва чуждото владичество.

След Освобождението се конституира третата независима българска държава, макар че Великите европейски сили откъсват от нея българска Македония. Вратата на Европа е широко отворена за нас и ние тръгваме на запад  да се покажем и да се докажем пред света. Въпроса „Кои сме ние и къде сме ние сред другите?” за пръв път задава Алеко Константинов Щастливеца  в пътеписа си „До Чикаго и назад” и във фейлетонната си  книга „Бай Ганьо”, портрет  на несимпатичното, грозното и безобразното у българина . Когато разказва за европейското пътешествие на нашенеца с дисагите, авторът и неговите читатели от сърце се смеят на тогавашната българска изостаналост, невежество, липса на духовен усет и интерес, келепирджийство, дребничка хитрост, скъперничество и още, и още  национални недостатъци, които поставят отрицателен знак пред родното. Бай Ганьо демонстрира на цивилизована и демократична Европа  нравите на балканския , „непостъпил още в лудницата възточен човек”, който  не

е готов да стане част от чуждото семейство, което отдавна е изградило позитивния си облик.Това се случва, защото печалбарят парвеню отива в  чуждия свят не да се поучи от него, не за да осмисли и

усвои високите му стандарти, а за да придобие неоснователно самочувствие на европеец и да го пренесе грандомански в „европеизираща се”  България. Европа трябваше да види до колоритния с недъзите си българин  и неговия интелигентен, образован и възпитан спътник и да припознае в негово лице другия тип българин, който ще изтегли напред представата за родното, но, явно, не успя. Тълкуването свое-тяхно, българско- европейско, родно-чуждо, закостеняло-прогресивно определено тогава не бяха в наша полза, като се има предвид явлението  „байганьовщина”. След завръщането си у дома  Бай Ганьо се развива в посока от зло към по- зло. Облича се във власт, формира, контролира и манипулира общественото мнение, издига се нагоре по социалната и управленска вертикала,  става мрачна сянка на родния небосклон и вече не е смешен, а страшен, арогантен, безскрупулен, циничен. В негово лице родното е дискредитирано, принизено, унизено  и  чуждото остава непостигната цел   и несбъдната  мечта  ние ,българите, да се изравним с останалия напреднал свят.

Наследник и продължител на Алеко-Константиновия творчески почерк в болезненото разчитане на опозицията родно-чуждо  и вярното осмисляне на връзката ние-другите е хумористът сатирик Станислав Стратиев. В неговите прозаични и сценични творби е разкритикуван българският модел, който е синдром на едно морално-етично и ценностно заболяване на определено място, в определено време и за едно несвободно, негражданско, подчинено общество в десетилетията от социалистическото „развитие” на България. Родното обобщава негативни мисловни и поведенчески нагласи, а чуждото продължава да бъде мираж. Ние сме лице на лошия вкус, на многопосочния кич, на фалшивите стойности, на вездесъщата имитация , на притворното и престореното. Ние не се развиваме, стоим на едно и също незавидно място, чувстваме се удобно и уютно в своята закостеняла балканщина, в повсеместната байганьовщина, докато другите успяват, просперират, усъвършенстват се. Живеем с лъжата, с безверието, с беззаконието, с хаоса, с подмяната, с всички измерения на понятието „псевдо”…У нас на мода е обратното на всичко, което е логично и разумно.Продаваме се, предаваме се,   кретащо съществуваме на ръба на оцеляването. Родното е духовна територия на неограничените невъзможности. В десетилетията на българската демокрация, след свалянето на социалистическия режим , „балканският синдром” на Станислав Стратиев продължава да е актуален с мечтата на българина да не е българин, да се изнесе от Родината и да заживее човешки поне на битово ниво в чуждия свят. Защото родното е кухо, празно, незначително, деформирано и на светлинни години от чуждото е дистанцирано. Комедиографът  ни   кара да се смеем и да плачем, да бъдем себе си и да се превъплъщаваме в някой друг, да се държим за родното и да мечтаем чуждото, да сме ние и да не сме ние…

Българското ни самосъзнание е кръстопътно. Искаме да си тежим на мястото, да се гордеем с великата си история, да откриваме частици от същността си в Ботев и Левски, най-сетне да подредим родното си битие, но все не успяваме…Не се класираме напред в нито една класация под въпроса „Къде сме ние?” Но сме сигурни, че времето е наше и родното ще достигне и ще се изравни с  чуждото. В България някога ще бъде най-вероятно това, което е за вярване! Защото засега най-вероятно е онова, което не е за вярване…