Човекът и природата: есе

 Никола Бенин

В забързаното си ежедневие не мислим за природата. Сещаме се за нея в края на работната седмица, когато по предварителен план през уикенда се гмурваме в нейната девственост,за да отморим и да заситим очите и душата си, а после пак да се върнем към предстоящите делници. Ние и природата сме отделни и дори отчуждени светове. Нашият малък социален свят влиза безцеремонно в големия природен свят и излиза от него, без да се чувства изначално и навеки свързан. А всъщност природата е майка на всички живи същества, тя е нашето Начало, тя ще ни посрещне в нашия Край. Материализираният образ на Бога Всетворец  е преходният ни дом и вечният ни гроб и затова трябва да седим на колене, в молитвена поза пред великата природа.

Усещането за дом придобиваме в първите години от живота си. За нас тогава той е детското легло, уютната стая, къщата,  дворът, разходките навън, в парка с цветята и зеленината, екскурзиите до красиви места… В този момент не осъзнаваме, че всичко това е нашето защитено пространство, над което някой бди и ни пази. Все още не знаем, че дом и природа са равнозначни понятия и не трябва да ги разделяме, че домът ни е сред природата и без нея нямаше да го има и него. По-късно, в училище, едно от първите стихотворения  песни, които аз научих, беше „Татковина” на Петко Рачов Славейков. Родината и нейната природа бяха „име сладко, земя рай” и може би за първи път изрекох заклинателните слова: ”Мили ми са планините и на север и на юг, драги ми са равнините, набраздени с наший плуг  ….ще обичам аз от сърце таз земя и тоз народ.” В гимназията се открои темата за природата в поезията и прозата на Иван Вазов. Негово признание в любов към Родината е ст. ”Отечество любезно…” В него българската райска природа оживява чрез своето безкрайно небе, променящи  се  омайни картини, нови красоти, весели долини, планини гиганти…Съвсем естествено, спонтанно прозвучава и риторичният въпрос: „Отечество,не си ли достойно за любов?”

Въпросът не получава очаквания си отговор. Притиснат от социалните грижи, българинът е разкъсал едностранно връзката си с родната природа, отдалечил се е от нея, чувства я не близка, а чужда и ненужна. В някои от стихотворенията си и  поетът Никола Вапцаров с тъга разказва за работника с ограбени сетива за красотата на природата. Улисан в битката за оцеляване в несправедливия свят, човекът от завода признава, че „една ръка изхвърли на боклука идилиите с синьото небе” и трудовите хора са „ослепели вече” за природната красота заради социалната грозота. Това е основанието и за ранното Вазово признание: ”Ти рай си, да, но кой те прилично оценява?” Природата не е дом ,тя е встрани от човека, а за него заводът  е наказателно пространство, в което действа инстинктът за самосъхранение. Социалният и природният свят са разделени и понятието „дом” няма място в нито един от тях. Това е и смисълът на Вазовите стихове :”Ах, ний живейме в теб кат същи чужденци…..и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци.” В думите му пулсира болката от отчуждението между човека и неговото Отечество, едни от чиито имена са дом и природа.

Ограбваме сами себе си, ако изпращаме в двете противоположни крайности дома и природата. Това неразумно действие ни осакатява, прави ни не цялостни, а разполовени хора, които нямат мир и хармония. За да съедини двете нещастни половини, в ст. си „При Рилския манастир” родолюбецът Вазов многократно повтаря „Сега съм у дома”. Той обожествява планинската природа, твърди, че планините са най-големите катедрални храмове и сред природата човек може да се пречисти и възвиси. Сакралният образ на майката събира в едно топлия дом и могъщата природа и дарява човека с прегръдка. Защо трябва да уеднаквяваме малкото домашно и необятното природно пространство? Защото получаваме от тях едни и същи дарове, които ни помагат да се чувстваме спокойни, сигурни, защитени, окрилени, облагородени. В природния дом се възраждат сетивата ни, възобновява се творческата ни енергия, отключва се свободният ни дух, лекуваме се  от житейските битки, можем да  се доближим с ума и душата си до Бога, ставаме по-смирени и по-добри. Това е мъдра философия и никой не трябва да я пренебрегва, ако  не иска да бъде слаб, духовно беден и безлюбовен. Тройната пантеистична връзка Бог-природа-човек е вездесъща и всевременна. Тя иносказателно се отнася до дома, който въплъщава това тройно единство в себе си. То извиква  многократното признание :”Поклон!”

Когато направим свое  Вазовото разбиране за природата като пръв и последен дом, ще ни се иска да изречем в последния си житейски миг неговата молитва за смърт: ”Аз тук не се родих – тук бих желал да тлея…да имам гроб подир живот-синджир теглила в величествените обятия на Рила”. Мотивът за завръщането смърт е универсален литературен мотив, но той е и преживян от всички, които на финала на живота си копнеят да намерят вечния си дом в прегръдките на родната природа, за да се слеят тяхното начало и техният край.