Никола Бенин
Ренесансовата литература израства от хуманистичната. В центъра ѝ стои човекът. Тя черпи своите ценности от Античността, но се превръща в художествен израз на ново съзнание. Трагедията „Хамлет“ на Шекспир, създадена в края на ХVІв., в залеза на елизабетинската епоха, насочва вниманието към нравствено-психологическите проблеми, които произтичат от нарушаването на моралните закони и човешката справедливост. Тя очертава едно изчерпано вече разбиране за света. Хамлет от едноименната трагедия на Шекспир е сложен и нееднозначен образ. Той притежава положителните черти на ренесансовия човек. Отличава се с интелект, добро сърце и благородство, героят е действен хуманист. Съдбата на датския принц е драматична. Като типичен представител на Късния ренесанс, той преживява трагично крушението на идеалите, съзнава невъзможността да възстанови пропадналата човешка нравственост. Хамлет е въплъщение на образа на ренесансовия човек. Той е обичан от народа, с добро сърце. Офелия се възхищава на възвишения му дух, нарича го „учен мъж“ и „образец“, „боец“, „око“, „език“ и „меч“. Тя вярва в благородните му подбуди и намерения към нея. Приема любовта му за искрена, но се разочарова от него, убеждавайки се в лудостта му. Клавдий също забелязва промяната в героя, твърди, че не прилича на себе си и акцентира върху разсъдъчността му: „(…)Има нещо в душата му, върху което и меланхолията му седи и размишлява.“
Хамлет е хуманист в ренесансовия смисъл на думата. Той е човеколюбив и ценностите му са в разрез с падението на нравите. Героят е носител на идеите за чест и достойнство. Разбирайки от духа на баща си за подлостта на чичо си, датският принц приема завета да отмъсти за убийството, заричайки се да изтрие от паметта си всичко и да живее само според заповедите на синовния си и човешки дълг. Моралното разложение, което цари, потиска Хамлет. Героят се задушава в Дания. Пред приятелите си споделя, че тя е затвор за него. Той прозира съучастничеството на Розенкранц и Гилденстерн и ги предизвиква да го признаят, защото държи на откритите и истински отношения, на приятелството. Хамлет е силно чувствителен, когато става дума за чест и достойнство, защото те са висше благо за него. Затова изрича: „Да си велик, не значи да се шеташ, а да откриеш повода и в сламка, когато стане дума за честта.“
В думите му личи разпадащото се разбиране на Ренесанса за човека като подобие на ангел и бог. Той е „квинтесенция на пръстта“, изгубил идеализирания от епохата образ. Самият Хамлет е негово олицетворение и отчаяно се опитва да го съхрани, но е в разрив със света. Дори приятелите му не са в съзвучие с начина му на мислене. Той е извън настоящето. Пред Хорацио героят разкрива нравственото падение на краля, един от изразите на което са обичайните пирове, които позорят и петнят името на кралския двор. Хамлет счита за недостойно да ги подкрепя и се изолира от порочния свят. Стремежът да съхрани честта и достойнството си го обрича на самота и мнима лудост. Тези негови състояния са белези на драматичното крушение на хуманистичните идеали за човека в края на Ренесанса.
Хамлет е трагично самотен. Той отхвърля самоубийството като възможност за избавление, защото противоречи на божествените закони. От друга страна, поверената тайна го отделя от всички:
„Сърцето ме боли, а трябва да мълча.“ Героят знае, но не бива да говори, за да не бъде част от властващото зло.
Хамлет отказва да се подчини на установения от братоубиеца ред и става обект на заговор, в който са въвлечени всички. Принцът подозира всеки, съмнява се във всеки, разчита само на себе си и е воден от повелята на духа на баща си, когото нарича „честен дух“. Като създание от друг свят, Хамлет му се доверява като на вестител на истината и я приема. Тя му открива съучастието на близки и приятели. Чрез действия или бездействие, те са оръдия на аморалността. Хамлет разобличава Розенкранц и Гилденстерн, отхвърля любовта на безволевата Офелия, презира майка си и чичо си заради кръвосмешението. Напълно сам, разбира, че е безсилен да се справи със злото. Слабоумието на Хамлет е маска, която той доброволно приема, защото го изолира от света. То има различни измерения. В очите на другите героят е странен, „владее го фантазията“, защото се е заклел да говори двусмислено и неразбираемо. Поведението му се възприема като любовна лудост, в която има метод. Слабоумието на Хамлет е свобода отвъд разума, която му позволява да изрича тайната. Лудостта на героя е причина да се самонаблюдава, критикува и анализира. Нарича се „ненужен сънльо“, упреква се за бездействието си, за колебанието да убие чичо си. Обвинява се, че е подлец и негодник, назовава се „нежен като гълъб по природа.“. Съзнава своята меланхолия и слабост да действа и да накаже убиеца, но в умопомрачение промушва Полоний. Клопката с пиесата е едно от средствата, чрез които индиректно изрича какво знае. Негови оръжия са думите. Те са ножът, с който ранява майка си и хвърля върху нея част от вината за стореното. Сам казва за себе си: „че луд не съм, но съм с лудешки сили.“ .
Кулминация на душевните лутания на героя е прочутият монолог „Да бъдеш или да не бъдеш“. В него размишлява и се пита кое е по-достойно- да понасяш стрелите на съдбата, или да действаш, поемайки отговорност за нея. За Хамлет човекът умира чрез делата си. Вършейки нещо, той заспива. Истинско мерило за смисъла на направеното е смъртта, схващана като сън. За датския принц земните ни постъпки определят какво ще сънуваме, когато се разделим с тленността. Страхът от смъртта, който е страх от непознатото, би трябвало да ни възпира да вършим злини. Монологът извежда дълбоки философски прозрения, води героя и читателя към равносметка.
Творбата на Шекспир съдържа универсални нравствени послания. Трагедията разобличава злото и запечатва критичния момент на отмиране на ценности като дълг, справедливост, вярност и чест. Всеки от героите в нея е носител на своя идея. Във финала всички са мъртви, което бележи краха на философиите, подхранвали епохата. Късният ренесанс открива поле за новото. *Цитатите са по превода на Владимир Свинтила
Няма коментари:
Публикуване на коментар