Никола Бенин
Трите пласта на времето са минало, настояще и бъдеще. Миналото е приключило време, настоящето се случва в момента, а бъдещето предстои. Техните граници са привидно непроницаеми, но паметта, съзнанието и въображението ги правят подвижни. От днес можем да се преселим във вчера или да прекрачим в пространството на утре. Да оглеждаме цялото крайно и безкрайно време.Безспорен фундамент на времевата стълба е миналото, от което се учим да създаваме настоящето и да правим смели проекти за бъдещето. То е изчерпано, свършено веднъж завинаги и разчита на паметта, за да се върне, да възкръсне, да оживее със събития, имена, лица, чувства, ценности, цели, идеали.
Паметта като образ на миналото е разновидова. Тя е общностна, официална, едромащабна, когато се съхранява в многотомните писания на историята и в художествената литература. Памет българска. На празнични дати с фанфари, почести, цветя и патетични слова си спомняме велики личности, които с родолюбивите си дела са заслужили да бъдат нашите безсмъртни мъртви. Миналото е запомнено и чрез много представителни литературни творби. Най-популярното заглавие, което прославя духовния и революционния героизъм на „предтечите сеятели”, на „бащите на нацията” е „Епопея на забравените” от Иван Вазов. В цикъла си от оди Народният поет пресъздава възрожденското „най-българско време”от Просвещението до Априлското въстание и Руско-турската освободителна война, през което националният идеал обединява българите и под водачеството на своите Апостоли те тръгват към Освобождението и Третата независима българска държава. Паисий със своето „житие ново”, „житие велико”, Раковски, Караджата, Левски, Каблешков, Волов, Бенковски, Кочо Честименски и опълченците, умиращи на славния връх със съзнанието ,че „България цяла сега нази гледа…”, са увековечени от признателната историческа памет. Тяхното минало умножава самочувствието и патриотичната гордост на наследниците им в настоящето и определя ценностните хоризонти на идващите поколения в бъдещето.
Миналото може да е велико и без да е възвеличено. Голямата история помни избирателно. Паметта пази имената на знайните герои, на пълководците, на лидерите, на единиците, но високомерно пропуска, пренебрегва, съзнателно или несъзнателно забравя безименните, неизвестните, стотиците, хилядите, милионите хора, които са прегърнали идеята на личността и са я превърнали в дело на общността. Анонимният човек – човечество прави и движи историята, той я храни със събития и я пои „с кръвта на хиляди убити”. Тя е стара куртизанка на времето, на пожълтелите си страници записва „контурите само” , а преднамерено мълчи „за простата човешка драма”. Множественият герой от стихотворението „История” на поета огняроинтелигент Никола Вапцаров се обръща пряко към нея и основателно изисква тя да разкаже за неговата „мъка ненаписана”. Ако надменната история продължи да не помни трудния, горчив, смазващ живот борба на обикновения трудов човек, той ще разкаже за него, за да аргументира раждането на „надеждата за нещо хубаво и светло”, което всъщност ще попълни празните места в историческите летописи. Историята не е само мъртва памет, тя е жива действителност и оценката й пренася в бъдещето незабравата за големите и малките, за великите и за невеликите, които се изравняват чрез участието си в борбата за победата на справедлива кауза. Такъв е смисълът на финалното заповедно четиристишие: ”Но разкажи със думи прости на тях, на бъдещите хора, които ще поемат поста ни, че ние храбро сме се борили”.
Изтеклото с годините време е противоречиво. То носи в себе си и доброто, и лошото, а връщането към него чрез индивидуалната, лична памет става източник на контрастни истини за човешкия живот. Изминатият път е утаен в собственото съзнание, което е Ноев ковчег и той ще пренесе товара от сладки и горчиви плодове през ежедневния Потоп до следващото оцеляло, спасено Битие.Това е посланието на едноименния нетрадиционен, фрагментарен, иносказателен роман на Йордан Радичков „Ноев ковчег”. Без него човекът удавник в океана на живота ще е без корени независимо дали са здрави или гнили.В трюма на човешкото помнещо съзнание са „трохите на живота”, които и със своята „мизерия”, и със своята „величественост” сглобяват неговата смислена цялост. ”Този въшкав живот” ни отваря пътища за възвисяване и за падение, награждава ни с победи и ни наказва с поражения , оцветява ни в бяло и в черно, но всичко трябва да се помни и да се ползва като поука. Добродетелите и пороците съставляват нашия опит, оразличават се взаимно и е необходимо да ги пренасяме със себе си във времето, за да не се самозалъгваме кои сме и какви сме.
Границите на времевите пластове не са раздалечени, а прехождат едни в други. Без памет за миналото и без деятелност в настоящето няма надежда за бъдещето. Всеки се изкачва по времевата стълба, докъдето може и докъдето стигне.
Няма коментари:
Публикуване на коментар