"Крадецът на праскови“- повест за любовта по време на война

 Никола Бенин

Повестта „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев разказва за една обречена любов. Действието се развива през 1918г., в град Търново, по време на епидемия от коремен тиф. В повествованието се преплитат и събития от Втората световна война. В центъра на сюжета е любовен триъгълник, в който попадат отегчената от съпруга си полковник- Елисавета, и сръбският военнопленник Иво Обретенович. Това е повест за способността и силата на човека да прави избор в живота. На фона на разрухата и страданията, глада и смъртта през войната се откроява най-естественият човешки порив към щастие и любов. Срещата между Иво и Елисавета променя изцяло живота им, но обичта им няма бъдеще, защото хаосът на войната е заменил и обезсмислил традиционните човешки ценности. Смъртта на военнопленника е доказателство за края на хармонията, реда и любовта в живота на човека във военно време. Обичта между героите се поражда в момент, в който са подложени на изпитание хуманността и природните човешки потребности. Войната поставя ограничения за свободния дух и го потиска със силата на агресията и дисхармонията. Тя провокира най-нисшите човешки страсти- злобата, гнева и деспотизма. Хората са принудени да действат, за да оцеляват. Съпругът на Елисавета е ярък пример за озлобление. Той се държи грубо и арогантно с пленниците, възползвайки се от положението си на властимащ. Той мрази сърбите. Фанатизмът му стига до там, че огражда лозето си с бодлива тел. За него човешкият живот няма висока цена, което личи от издадената на ординареца заповед да стреля по всеки, който влезе там. Не по-различно се държи той и в собствения си дом със съпругата си. Елисавета е длъжна да изпълнява всяко негово желание, да понася пасивно негодуванието и заповедите му. Тя е красива жена на средна възраст, която се омъжва за него заради патриархалния морал, в който е възпитана, за да си гарантира материална сигурност. Поради това, е изрядна и изпълнителна, потиснала своите чувства и свободна воля, подчинявайки се на реда и дисциплината, установени от съпруга ѝ. Михаил приема брака като една цивилизована форма, каквато е и войната, на която трябва да се служи, без да се проявяват емоции. Той е студен и бездушен. Това прави Елисавета нещастна и затворена. Срещата с Иво става причина да настъпи промяна у героинята. Сърбинът поставя под въпрос привидното равновесие в брака на полковника и учителката. Той се появява като изпитание за разума и повдига тревожния въпрос в съзнанието на Лиза за смисъла на битието ѝ. Любовта е стихийна и непредвидима, но носи живот. Под въздействието ѝ героинята се подмладява и разхубавява, което забелязва дори съпругът ѝ, отдавна пренебрегнал красотата ѝ. Иво е преживял безсмислието на войната и, подобно на Елисавета, и като човек музикант, се стреми към красивото в живота, към топлина в човешките отношения. Тези общи разбирания и ценности сближават героите и карат Лиза да направи своя житейски избор и да вземе решение да избяга с Иво. Също като Елисавета, сърбинът не е свободен. И той е жертва на времето и обстоятелствата. Иво е военнопленник, който е длъжен да се съобразява и подчинява на чужди система и власт, които са в разрез с хуманните му възгледи. След първата среща край оградата, когато като нарушител той открадва праскови от градината на полковника, с всеки изминал ден героят става по-смел. В края на първата седмица той се появява на вратата на стаята на Елисавета, която му подарява ботушите на съпруга си и споделя за нещастния си живот с него. На третата им среща Иво признава обичта си. За него любовта е сила, благодарение на която по-лесно понася положението си. Тя е лъч светлина и отражение на стремежа му към хармония и красота в живота. Епидемията се разраства, гражданските протести зачестяват, броят на дезертиралите се увеличава. Озлобен до краен предел, полковникът заповядва на ординареца да стреля по всеки, който влезе в лозето. Пет дни Иво не посещава Елисавета и тя отива в града да го търси. Любовта им е обречена. Тя не е грях, а порив на две лишени от топлина и близост същества, които копнеят истинско щастие, породено от искрения глас на сърцето. Историческата рамка, чието олицетворение е Михаил, е тази, която налага бездушието и хаосът да завладеят човека и влияе върху съдбите на хората, заставайки на пътя им. Кулминация на повестта е убийството на Иво, а развръзка- самоубийството на Лиза. Въпреки огромната драма, любовта между героите се възправя срещу ужаса на войната. Тя утвърждава силите на доброто, красивото и хармонията. Като сила на живота и промяната, обичта сближава, а не отчуждава хората, както прави войната. Като проявление на природата, тя е тържество над смъртта. Със своята повест Емилиян Станев отправя послание към своите читатели. Макар трагична, историята внушава, че човек не бива да потиска естествените си стремежи и желания. Именно липсата на такива, пораждат безчувствеността, студенината, отсъствието на топлота и обич, а те са, които вдъхват живот и окриляват човека. Любовта е тази, която ни прави хора и съхранява равновесието в света, поддържа хармонията и ни прави щастливи. Тази авторова идея прави повестта предпочитана и тя се радва на популярност и чрез своя екранизация.Повестта „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев разказва за една обречена любов. Действието се развива през 1918г., в град Търново, по време на епидемия от коремен тиф. В повествованието се преплитат и събития от Втората световна война. В центъра на сюжета е любовен триъгълник, в който попадат отегчената от съпруга си полковник- Елисавета, и сръбският военнопленник Иво Обретенович. Това е повест за способността и силата на човека да прави избор в живота. На фона на разрухата и страданията, глада и смъртта през войната се откроява най-естественият човешки порив към щастие и любов. Срещата между Иво и Елисавета променя изцяло живота им, но обичта им няма бъдеще, защото хаосът на войната е заменил и обезсмислил традиционните човешки ценности. Смъртта на военнопленника е доказателство за края на хармонията, реда и любовта в живота на човека във военно време. Обичта между героите се поражда в момент, в който са подложени на изпитание хуманността и природните човешки потребности. Войната поставя ограничения за свободния дух и го потиска със силата на агресията и дисхармонията. Тя провокира най-нисшите човешки страсти- злобата, гнева и деспотизма. Хората са принудени да действат, за да оцеляват. Съпругът на Елисавета е ярък пример за озлобление. Той се държи грубо и арогантно с пленниците, възползвайки се от положението си на властимащ. Той мрази сърбите. Фанатизмът му стига до там, че огражда лозето си с бодлива тел. За него човешкият живот няма висока цена, което личи от издадената на ординареца заповед да стреля по всеки, който влезе там. Не по-различно се държи той и в собствения си дом със съпругата си. Елисавета е длъжна да изпълнява всяко негово желание, да понася пасивно негодуванието и заповедите му. Тя е красива жена на средна възраст, която се омъжва за него заради патриархалния морал, в който е възпитана, за да си гарантира материална сигурност. Поради това, е изрядна и изпълнителна, потиснала своите чувства и свободна воля, подчинявайки се на реда и дисциплината, установени от съпруга ѝ. Михаил приема брака като една цивилизована форма, каквато е и войната, на която трябва да се служи, без да се проявяват емоции. Той е студен и бездушен. Това прави Елисавета нещастна и затворена. Срещата с Иво става причина да настъпи промяна у героинята. Сърбинът поставя под въпрос привидното равновесие в брака на полковника и учителката. Той се появява като изпитание за разума и повдига тревожния въпрос в съзнанието на Лиза за смисъла на битието ѝ. Любовта е стихийна и непредвидима, но носи живот. Под въздействието ѝ героинята се подмладява и разхубавява, което забелязва дори съпругът ѝ, отдавна пренебрегнал красотата ѝ. Иво е преживял безсмислието на войната и, подобно на Елисавета, и като човек музикант, се стреми към красивото в живота, към топлина в човешките отношения. Тези общи разбирания и ценности сближават героите и карат Лиза да направи своя житейски избор и да вземе решение да избяга с Иво. Също като Елисавета, сърбинът не е свободен. И той е жертва на времето и обстоятелствата. Иво е военнопленник, който е длъжен да се съобразява и подчинява на чужди система и власт, които са в разрез с хуманните му възгледи. След първата среща край оградата, когато като нарушител той открадва праскови от градината на полковника, с всеки изминал ден героят става по-смел. В края на първата седмица той се появява на вратата на стаята на Елисавета, която му подарява ботушите на съпруга си и споделя за нещастния си живот с него. На третата им среща Иво признава обичта си. За него любовта е сила, благодарение на която по-лесно понася положението си. Тя е лъч светлина и отражение на стремежа му към хармония и красота в живота. Епидемията се разраства, гражданските протести зачестяват, броят на дезертиралите се увеличава. Озлобен до краен предел, полковникът заповядва на ординареца да стреля по всеки, който влезе в лозето. Пет дни Иво не посещава Елисавета и тя отива в града да го търси. Любовта им е обречена. Тя не е грях, а порив на две лишени от топлина и близост същества, които копнеят истинско щастие, породено от искрения глас на сърцето. Историческата рамка, чието олицетворение е Михаил, е тази, която налага бездушието и хаосът да завладеят човека и влияе върху съдбите на хората, заставайки на пътя им. Кулминация на повестта е убийството на Иво, а развръзка- самоубийството на Лиза. Въпреки огромната драма, любовта между героите се възправя срещу ужаса на войната. Тя утвърждава силите на доброто, красивото и хармонията. Като сила на живота и промяната, обичта сближава, а не отчуждава хората, както прави войната. Като проявление на природата, тя е тържество над смъртта. Със своята повест Емилиян Станев отправя послание към своите читатели. Макар трагична, историята внушава, че човек не бива да потиска естествените си стремежи и желания. Именно липсата на такива, пораждат безчувствеността, студенината, отсъствието на топлота и обич, а те са, които вдъхват живот и окриляват човека. Любовта е тази, която ни прави хора и съхранява равновесието в света, поддържа хармонията и ни прави щастливи. Тази авторова идея прави повестта предпочитана и тя се радва на популярност и чрез своя екранизация.