Есе: Власт и безвластие

 Никола Бенин

Тема 3 „Обществото и властта в българската литература”

Най- добрата легитимация на държавността в една държава е властта. Силната власт  в четирите й различни проявления- законодателна, изпълнителна, съдебна и медийна – защитава интересите на обществото и по възрожденски служи „на ползу роду”, но силовата, тиранична, диктаторска власт  неизбежно влиза в конфликт с обществото, нагнетява напрежение, влиза в директни сблъсъци  със своите граждани и заради упражнявания многопосочен натиск  се превръща  в овластено  безвластие.

Човечеството едва ли помни еднозначно определяна силна, справедлива, хуманна власт. Между властта и обществото винаги и навсякъде е имало разделителна линия, бариера и дори барикада. Определени хора, избрани или посочени, упражняват чрез правомощия властта на всички нива, а останалите, управляваните, мнозинството или трябва да бъдат техен коректив, като суверен на властимащите да упражняват контрол върху тях, или да им се подчиняват. Тази двойствена обществена позиция всъщност сблъсква понятията свобода и робство, демокрация и тоталитаризъм. Историческите и литературни примери за робство и тоталитаризъм, за несвобода и псевдодемокрация „у нас” и в ”светът, привикнал хомот да влачи” са много повече. Поетът революционер Христо Ботев ги проблематизира в ст. си „Борба”. Деспотичната власт, „обществен тоя мъчител”, е подкрепяна от всички институции и това размества ценностните пластове в общественото съзнание, сменя извечно установените места на доброто и злото, на истината и лъжата, на греха и праведността. В резултат на това институционализирано робство „свестните у нас считат за луди”, а големият, наднационален свят „тежка, желязна ръка целува, лъжливи уста слуша със вяра”. Мракобесната власт се основава на страха, на инстинкта за оцеляване и унищожава обществото, като се саморазправя с всеки, който се опълчи срещу нея. Но точно в условията на властнически произвол се ражда освободителната идея и тя се защитава с жертвоготовна борба, която „кипи.. и със стъпки бързи върви към своя свещен конец”.

 Когато властта крепи държавата, „мащеха за едни, а за други най-млечна майка”, тя обявява война на обществото, защитава и фаворизира малцина , и е агресивна срещу мнозина, които всъщност са нейният работодател, от тях се отчисляват данъците, които я издържат. Алеко Щастливеца горчиво признава, че в свободна България народът е „бръшнян чувал” и колкото повече властниците го тупат, толкова повече той пуска. Абсолютен цинизъм на управляващите, които са национално, социално и нравствено отродени и враждебно стоят от другата страна на барикадата. За директния сблъсък между властта и селячеството, което на прехода на двете столетия, 19 и 20 век, олицетворява голяма част от обществото, разказва Елин Пелин в разказа си „Андрешко”. Неговият герой селянин е екстровертен, активен, жилав, устойчив, жизнелюбив и се съпротивлява срещу всичко и всички, които го дискриминират, които деспотично и надменно го определят като „стадо”. Оставен сам в житейския социален лабиринт, лишен от подкрепа от държавната власт, той ще се опълчи спонтанно срещу нея, ще й отмъсти, ще помогне на своите братя по злощастна, сиромашка съдба, ще си присвои правото да бъде социален и морален съдник на силните и неморалните, облечени в одеждите на закона.

 Всяка антихуманна, несправедлива власт, която социално разделя обществото, има нужда от поддръжници. Тя ги вербува, купува ги, злонамерено употребява техния начален идеализъм и го превръща в материализъм. Продажничеството върви на властовия пазар, непрекъснато му се вдига паричната цена, но моралната цена на продажника пада до дъното… Сделката между човека и дявола е тема на модерната притча на юношата поет Христо Смирненски, „Приказка за стълбата”. Плебеят по рождение, тръгнал да отмъщава на принцовете и князете за „сивите тълпи на мизерията”, става принц по рождение, след като продава човечността си. Той подменя слуха, зрението, сърцето и паметта си, лишава се доброволно от социална чувствителност, забравя кой е, какъв е , какви цели и идеали е защитавал, преди да падне в капана на дяволското изкушение – изкачването  по социалната и властническа вертикала.  Така пътят нагоре води надолу и човекът се обезчовечава.

  Всъщност диктаторската власт е безвластие. Тя ражда страх, контролира, манипулира, санкционира и не използва нормалните механизми за гражданско управление, а  унищожава гражданското общество, превръща държавата в поробител, който има поданици, поробени духом, а не свободни граждани. Тоталитарните държави са всъщност всевластни, но безвластни държави.