"Крадецът на праскови“- повест за любовта по време на война

 Никола Бенин

Повестта „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев разказва за една обречена любов. Действието се развива през 1918г., в град Търново, по време на епидемия от коремен тиф. В повествованието се преплитат и събития от Втората световна война. В центъра на сюжета е любовен триъгълник, в който попадат отегчената от съпруга си полковник- Елисавета, и сръбският военнопленник Иво Обретенович. Това е повест за способността и силата на човека да прави избор в живота. На фона на разрухата и страданията, глада и смъртта през войната се откроява най-естественият човешки порив към щастие и любов. Срещата между Иво и Елисавета променя изцяло живота им, но обичта им няма бъдеще, защото хаосът на войната е заменил и обезсмислил традиционните човешки ценности. Смъртта на военнопленника е доказателство за края на хармонията, реда и любовта в живота на човека във военно време. Обичта между героите се поражда в момент, в който са подложени на изпитание хуманността и природните човешки потребности. Войната поставя ограничения за свободния дух и го потиска със силата на агресията и дисхармонията. Тя провокира най-нисшите човешки страсти- злобата, гнева и деспотизма. Хората са принудени да действат, за да оцеляват. Съпругът на Елисавета е ярък пример за озлобление. Той се държи грубо и арогантно с пленниците, възползвайки се от положението си на властимащ. Той мрази сърбите. Фанатизмът му стига до там, че огражда лозето си с бодлива тел. За него човешкият живот няма висока цена, което личи от издадената на ординареца заповед да стреля по всеки, който влезе там. Не по-различно се държи той и в собствения си дом със съпругата си. Елисавета е длъжна да изпълнява всяко негово желание, да понася пасивно негодуванието и заповедите му. Тя е красива жена на средна възраст, която се омъжва за него заради патриархалния морал, в който е възпитана, за да си гарантира материална сигурност. Поради това, е изрядна и изпълнителна, потиснала своите чувства и свободна воля, подчинявайки се на реда и дисциплината, установени от съпруга ѝ. Михаил приема брака като една цивилизована форма, каквато е и войната, на която трябва да се служи, без да се проявяват емоции. Той е студен и бездушен. Това прави Елисавета нещастна и затворена. Срещата с Иво става причина да настъпи промяна у героинята. Сърбинът поставя под въпрос привидното равновесие в брака на полковника и учителката. Той се появява като изпитание за разума и повдига тревожния въпрос в съзнанието на Лиза за смисъла на битието ѝ. Любовта е стихийна и непредвидима, но носи живот. Под въздействието ѝ героинята се подмладява и разхубавява, което забелязва дори съпругът ѝ, отдавна пренебрегнал красотата ѝ. Иво е преживял безсмислието на войната и, подобно на Елисавета, и като човек музикант, се стреми към красивото в живота, към топлина в човешките отношения. Тези общи разбирания и ценности сближават героите и карат Лиза да направи своя житейски избор и да вземе решение да избяга с Иво. Също като Елисавета, сърбинът не е свободен. И той е жертва на времето и обстоятелствата. Иво е военнопленник, който е длъжен да се съобразява и подчинява на чужди система и власт, които са в разрез с хуманните му възгледи. След първата среща край оградата, когато като нарушител той открадва праскови от градината на полковника, с всеки изминал ден героят става по-смел. В края на първата седмица той се появява на вратата на стаята на Елисавета, която му подарява ботушите на съпруга си и споделя за нещастния си живот с него. На третата им среща Иво признава обичта си. За него любовта е сила, благодарение на която по-лесно понася положението си. Тя е лъч светлина и отражение на стремежа му към хармония и красота в живота. Епидемията се разраства, гражданските протести зачестяват, броят на дезертиралите се увеличава. Озлобен до краен предел, полковникът заповядва на ординареца да стреля по всеки, който влезе в лозето. Пет дни Иво не посещава Елисавета и тя отива в града да го търси. Любовта им е обречена. Тя не е грях, а порив на две лишени от топлина и близост същества, които копнеят истинско щастие, породено от искрения глас на сърцето. Историческата рамка, чието олицетворение е Михаил, е тази, която налага бездушието и хаосът да завладеят човека и влияе върху съдбите на хората, заставайки на пътя им. Кулминация на повестта е убийството на Иво, а развръзка- самоубийството на Лиза. Въпреки огромната драма, любовта между героите се възправя срещу ужаса на войната. Тя утвърждава силите на доброто, красивото и хармонията. Като сила на живота и промяната, обичта сближава, а не отчуждава хората, както прави войната. Като проявление на природата, тя е тържество над смъртта. Със своята повест Емилиян Станев отправя послание към своите читатели. Макар трагична, историята внушава, че човек не бива да потиска естествените си стремежи и желания. Именно липсата на такива, пораждат безчувствеността, студенината, отсъствието на топлота и обич, а те са, които вдъхват живот и окриляват човека. Любовта е тази, която ни прави хора и съхранява равновесието в света, поддържа хармонията и ни прави щастливи. Тази авторова идея прави повестта предпочитана и тя се радва на популярност и чрез своя екранизация.Повестта „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев разказва за една обречена любов. Действието се развива през 1918г., в град Търново, по време на епидемия от коремен тиф. В повествованието се преплитат и събития от Втората световна война. В центъра на сюжета е любовен триъгълник, в който попадат отегчената от съпруга си полковник- Елисавета, и сръбският военнопленник Иво Обретенович. Това е повест за способността и силата на човека да прави избор в живота. На фона на разрухата и страданията, глада и смъртта през войната се откроява най-естественият човешки порив към щастие и любов. Срещата между Иво и Елисавета променя изцяло живота им, но обичта им няма бъдеще, защото хаосът на войната е заменил и обезсмислил традиционните човешки ценности. Смъртта на военнопленника е доказателство за края на хармонията, реда и любовта в живота на човека във военно време. Обичта между героите се поражда в момент, в който са подложени на изпитание хуманността и природните човешки потребности. Войната поставя ограничения за свободния дух и го потиска със силата на агресията и дисхармонията. Тя провокира най-нисшите човешки страсти- злобата, гнева и деспотизма. Хората са принудени да действат, за да оцеляват. Съпругът на Елисавета е ярък пример за озлобление. Той се държи грубо и арогантно с пленниците, възползвайки се от положението си на властимащ. Той мрази сърбите. Фанатизмът му стига до там, че огражда лозето си с бодлива тел. За него човешкият живот няма висока цена, което личи от издадената на ординареца заповед да стреля по всеки, който влезе там. Не по-различно се държи той и в собствения си дом със съпругата си. Елисавета е длъжна да изпълнява всяко негово желание, да понася пасивно негодуванието и заповедите му. Тя е красива жена на средна възраст, която се омъжва за него заради патриархалния морал, в който е възпитана, за да си гарантира материална сигурност. Поради това, е изрядна и изпълнителна, потиснала своите чувства и свободна воля, подчинявайки се на реда и дисциплината, установени от съпруга ѝ. Михаил приема брака като една цивилизована форма, каквато е и войната, на която трябва да се служи, без да се проявяват емоции. Той е студен и бездушен. Това прави Елисавета нещастна и затворена. Срещата с Иво става причина да настъпи промяна у героинята. Сърбинът поставя под въпрос привидното равновесие в брака на полковника и учителката. Той се появява като изпитание за разума и повдига тревожния въпрос в съзнанието на Лиза за смисъла на битието ѝ. Любовта е стихийна и непредвидима, но носи живот. Под въздействието ѝ героинята се подмладява и разхубавява, което забелязва дори съпругът ѝ, отдавна пренебрегнал красотата ѝ. Иво е преживял безсмислието на войната и, подобно на Елисавета, и като човек музикант, се стреми към красивото в живота, към топлина в човешките отношения. Тези общи разбирания и ценности сближават героите и карат Лиза да направи своя житейски избор и да вземе решение да избяга с Иво. Също като Елисавета, сърбинът не е свободен. И той е жертва на времето и обстоятелствата. Иво е военнопленник, който е длъжен да се съобразява и подчинява на чужди система и власт, които са в разрез с хуманните му възгледи. След първата среща край оградата, когато като нарушител той открадва праскови от градината на полковника, с всеки изминал ден героят става по-смел. В края на първата седмица той се появява на вратата на стаята на Елисавета, която му подарява ботушите на съпруга си и споделя за нещастния си живот с него. На третата им среща Иво признава обичта си. За него любовта е сила, благодарение на която по-лесно понася положението си. Тя е лъч светлина и отражение на стремежа му към хармония и красота в живота. Епидемията се разраства, гражданските протести зачестяват, броят на дезертиралите се увеличава. Озлобен до краен предел, полковникът заповядва на ординареца да стреля по всеки, който влезе в лозето. Пет дни Иво не посещава Елисавета и тя отива в града да го търси. Любовта им е обречена. Тя не е грях, а порив на две лишени от топлина и близост същества, които копнеят истинско щастие, породено от искрения глас на сърцето. Историческата рамка, чието олицетворение е Михаил, е тази, която налага бездушието и хаосът да завладеят човека и влияе върху съдбите на хората, заставайки на пътя им. Кулминация на повестта е убийството на Иво, а развръзка- самоубийството на Лиза. Въпреки огромната драма, любовта между героите се възправя срещу ужаса на войната. Тя утвърждава силите на доброто, красивото и хармонията. Като сила на живота и промяната, обичта сближава, а не отчуждава хората, както прави войната. Като проявление на природата, тя е тържество над смъртта. Със своята повест Емилиян Станев отправя послание към своите читатели. Макар трагична, историята внушава, че човек не бива да потиска естествените си стремежи и желания. Именно липсата на такива, пораждат безчувствеността, студенината, отсъствието на топлота и обич, а те са, които вдъхват живот и окриляват човека. Любовта е тази, която ни прави хора и съхранява равновесието в света, поддържа хармонията и ни прави щастливи. Тази авторова идея прави повестта предпочитана и тя се радва на популярност и чрез своя екранизация.

Образът на Санчо Панса

 Никола Бенин

Романът за Дон Кихот представя две противоположни гледни точки към света. От една страна е идеализмът на главния герой, а от друга- приземеността на неговия оръженосец, съгласил се да го придружава в подвизите му. Санчо Панса е представител на типа на обикновения човек, чието битие се заключава в обичайното. Оръженосецът е прагматик и материалист. За него от значение са сигурността и земните блага и удоволствия, което го прави и страхлив. В неговите очи светът е такъв, какъвто е, и няма място за мечти и идеали. Ако ги има, те са с материален характер. Образът на Санчо търпи развитие. Благодарение на съвета на услужлив ханджия, Дон Кихот решава, че като истински рицар трябва да си намери оръженосец. Тази длъжност се заема от негов съселянин- Санчо Панса. Подмамен от обещанията на стария идалго, Санчо с готовност тръгва с него. Наивен и добродушен, той вярва на всичко обещано от него. Оръженосецът е антипод на господаря си- той е нисък, дебел и тромав, облечен в селски дрехи, яхнал магаре. Показателно е и името му. Санчо е най-разпространеното име в Испания по онова време, а Панаса означава търбух. За разлика от господаря си, Санчо не търси въображаеми противници в лицето на вятърни мелници. Той е реалист и предпочита да се наслади на добрите кулинарни изкушения и на здравия, непробуден сън- две от най-ценните човешки блага за него. Служейки си с фолклорни пословици и с помощта на бедния си речник, оръженосецът очертава прагматичната философия на живота си. Когато тръгва на път, Санчо не забравя да вземе в дисагите си и мехче вино. По време на нощуването им в гората рицарят отказва да се храни и не мигва цяла нощ, мислейки за своята възлюбена. Селянинът обаче спи непробудно след обилната вечеря. Санчо е далеч от възвишените идеали на своя господар и не ги разбира. Той винаги се старае да осигури необходимите удобства и за него, и за себе си. Тежкият живот го е научил, че първо трябва да мисли за благополучието си, а след това за всичко останало. В началото на произведението оръженосецът все още не разбира духа и стремежите на Дон Кихот. Животът, изпълнен с мир, хармония, любов и справедливост, за който се бори господарят му, за простичкия селянин Санчо Панса няма особено значение и стойност. Той сам твърди, че по-добре „врабче в ръката, отколкото орел в небесата”, т.е., че е по-добре да имаш малко, но да си е твое, отколкото да гониш ненужни блянове. Въпреки страхливостта си, Санчо никога не изоставя господаря си. Дори когато не участва в битките, оръженосецът не се отдалечава много от “бойното поле”. Качен на някое дърво или скрит зад някой храст, той наблюдава Дон Кихот и искрено му съчувства за пораженията. Щом сражението приключи, верният Санчо веднага му се притичва на помощ иму помага да се оттегли с достойнство. Санчовите мечти и желания са от материално естество. Той съзнава,че няма да промени света, затова неговите копнежи са свързани с власт и пари. Виждайки възгледите на оръженосеца си, Дон Кихот му дава съвети- че човек не трябва да забравя произхода си, ако преуспее; дори и да е от простолюдието, той трябва да държи на хигиената, външния вид и културата си; да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец. В хода на действието се разкрива развитието в образа на Санчо. Вслушвайики се в съветите на Дон Кихот, той променя начина си на мислене. Това добре проличава, когато става губернатор. По време на управлението си той прояввява мъдрост и справедливост. Всички са възхитени от разумните присъди, които Санчо раздава. След осем дни обаче той сам се отказва от поста, изоставя мечтата си да натрупа пари и възвръща вътрешната си свобода. Оръженосецът се отрича от властта и се връща обратно да служи на Дон Кихот, остава верен на своя господар. Финалът на романа е изненадващ, защото въпреки смъртта на рицаря, читателят разбира, че идеалът не си е отишъл. Преобразеният Санчо, повярвал в думите на Дон Кихот, се превръща в негов приемник и последовател. Прагматизмът на оръженосеца се преражда в хуманизъм и героят става изразител на старото ново виждане за света.  

Трагичното в образа на Хамлет

 Никола Бенин

Трагедията на Шекспир- „Хамлет“, е създадена в епоха на разпадане на ценностите на хуманизма. Вярата в човека, личността и свободата е поставена под съмнение. Късният Ренесанс отбелязва разпада на една философия за света и живота. Главният герой е олицетворение на настъпващата криза. Трагизмът му е резултат от неразрешимите остри и мъчителни противоречия в обществения и личния живот, от напрегнатата борба между противоречивите сили в името на личната му цел, които водят до поражение и гибел. Трагичното в образа на Хамлет произтича от тайната, която героят знае. За да я съхрани, е необходимо да полудее. Това го обрича на самота и лишава от опора в хората. Синовният дълг изисква от него отмъщение, но моралният закон му го забранява. Това го прави колеблив и нерешителен. Той е повече човек на мисълта, отколкото на действието.        

Борбата между доброто и злото в света е основна тема в трагедията на Шекспир. Датският принц разбира за смъртта на баща си и се завръща в двореца. От неговия дух узнава истината за гибелта му- жертва е на братоубийство. Това е първият сблъсък на героя със злото. Виждането му за света се променя и, просветлен, той разбира, че нещата не са такива, каквито изглеждат, но и не може да се противопостави на злините: „Сърцето ме боли, а трябва да мълча.“ Силата на трагичността на Хамлет се проявява още тук- знае, но не може да изрече истината, а се огъва под тежестта ѝ. Трябва да направи нещо, за да се противопостави на безнравствеността, но сам си забранява това. Желае самоубийството като изход, но то би било морално престъпление. Едно от възможните решения е съзнателно да приеме ролята на шут. Хамлет избира доброволното умопомрачение, което му позволява зад „неразбрани фрази“ и странно поведение да говори или прикрива онова, което знае. Особено ясно формулира това състояние Полоний:                                 „…Щастие е, че лудостта често                                 разкрива това, което разумът и доброто здраве                                 не биха могли да изразят.“...          

 Истината прави героя самотен. Тя му дава поглед и виждане, които го изолират от близките и приятелите му, затварят го за любовта. Хамлет не може да се довери на никого. Той прозира, че хората от неговото обкръжение служат на злото. Макар по погрешка, героят убива Полоний и успява да се освободи от злонамерените си “приятели” Резенкранц и Гилденстерн, които се превръщат в олицетворение на предателството. Те са кариеристи, готови на всичко, за да се издигнат. Хамлет им се „отплаща” за приятелството, изпращайки ги на смърт. Той внимателно се вглежда във вината на родната си майка Гертруда. По неин адрес изрича: „О, слабост, твойто име е жена!“.

 Хамлет е преднамерено остър, саркастичен, на моменти непристойно откровен, защото съзира в нея неустойчивата ѝ човешка позиция. Майка му е аморална, подвластна на силите на безчестието, греха и покварата. Такава за него е и Офелия- нежна и мила, тя е марионетка в ръцете на семейството си и се съмнява в любовта му, неспособна да направи личен житейски избор. Наивността ѝ я отвежда към лудостта, за да се самоубие накрая. Хамлет не е сляп за безнравствената им пасивност, престъпната отстъпчивост и подкупна женственост, които противоречат на нравствения му идеал.             В образа на Хамлет Шекспир изобразява типа на меланхолика. Изпълнен със съмнения, героят е поставен между синовния дълг да отмъсти за смъртта на баща си и моралния закон. Той съзнава състоятелността и на едното, и на другото. Тази дилема е в основата на монолога му:
                                    „Да бъдеш или не! Въпросът в туй е.
                                     По-благородно ли е във духа да страдаш
                                     стрелите на обидната съдба
                                     или да вдигнеш меч срещу море тревоги
                                     и като им се противиш, да ги привършиш.“  

 У Хамлет надделява разсъдъчното начало. В по-висока степен той е герой на разума и мисълта, въпреки че не може да бъде наречен бездеен и крайно пасивен. Умозрителността у него взема превес и тя ръководи действията му- случайни или чисто словесни. Хамлет съзнава потребността от отмъщение, но и факта, че то е отвъд собствените му морални граници и би го превърнало в част от света на злото, срещу което се бори. Неговите схващания за неприкосновеността на човешкия живот не са съзвучни с възмездието, което се налага да въздаде. Затова и колебливост възпира ръката му да убие Клавдий, когато той се моли.             

Образът на Хамлет е сложен и нееднозначен. Трагизмът му се заключава в разминаването между идеал и действителност. Животът му е подчинен на максимите- „зная и трябва“, които водят до „трябва, но не бива“, обричащи го на самота. Това сломява духа му, парализира силите му за реално противодействие и води не само до неговата смърт, а до краха на цяла една философия.        

Да заповядваш на себе си е най-голямата власт

 Никола Бенин

 Фридрих Шилер казва, че е свободен само този, който владее себе си. Това е вярване, което проповядват и източните учения. Според тях, не можеш да измениш външните условия, но можеш да промениш себе си.             Контролът върху заобикалящия свят и другите е невъзможен и утопичен. Онова, което е по нашите сили, е да умеем да установяваме власт над себе си.             

За най-велик в повечето философски учения се приема този, който има воля да управлява своите мисли, желания и стремежи. Прието е, че те са всичко, което считаме за лично и са проява на егото ни, на нашата по-нисша природа, и са илюзия. Ако човек следва този път, се превръща в дете, което непрекъснато иска едно или друго нещо, лута се и скача от желание на желание, докато изгуби себе си. Като мислещи същества, ние имаме способността да правим преценка и избор. Благодарение на това, можем да упражняваме контрол над себе си и своите копнежи. Знаейки, че сме изплетени от хаотични влечения, в нашите възможности е да проявим вроденото си качество да въвеждаме ред. Това е единственият начин да бъдем господари на себе си.            

 Не всяко наше желание е конструктивно и разумно. У всеки от нас има разрушителни сили и влияние. Ако се оставим в техните ръце, животът ни може да вземе посока, която не е добра за нас. Така е, защото в света действа законът за причината и следствието. Всяка постъпка има последствия. От избора, който правим, зависи какви ще бъдат те за нас. Затова е толкова важно да имаме власт над себе си. Затова е от голямо значение самоусъвършенстването ни. Всяка победа над егото е крачка към постигането на по-висшата ни природа. Едва когато сме спазили правилата, можем да се наречем свободни. А те не са произволни и не произтичат от нашите прищевки. Благодарение на опита, всеки от нас гради представа кое е редно за него и кое не. Да бъдеш в съгласие със себе си не е самоограничаване, нито потискане на личните пориви. То е осъзнаване на собствения ни дълг- единственият човек, пред когото сме отговорни за едно или друго, сме самите ние. Затова и властта над себе си е от полза за нас.            

 За да можеш да си влияеш, е потребно да се познаваш. Когато си наясно кое е добре за теб и кое не, знаеш как да се владееш и да действаш така, че да проявиш само онази част от личността си, която не би навредила. Това е качество на мъдрия. Той има силата да се обърне към вътрешния си свят, да се самопознае. Този е пътят, по който достига просветление, а от него до властта над себе си крачката е само една. 

Хамлет- герой от Късния ренесанс

 Никола Бенин

Ренесансовата литература израства от хуманистичната. В центъра ѝ стои човекът. Тя черпи своите ценности от Античността, но се превръща в художествен израз на ново съзнание. Трагедията „Хамлет“ на Шекспир, създадена в края на ХVІв., в залеза на елизабетинската епоха, насочва вниманието към нравствено-психологическите проблеми, които произтичат от нарушаването на моралните закони и човешката справедливост. Тя очертава едно изчерпано вече разбиране за света. Хамлет от едноименната трагедия на Шекспир е сложен и нееднозначен образ. Той притежава положителните черти на ренесансовия човек. Отличава се с интелект, добро сърце и благородство, героят е действен хуманист. Съдбата на датския принц е драматична. Като типичен представител на Късния ренесанс, той преживява трагично крушението на идеалите, съзнава невъзможността да възстанови пропадналата човешка нравственост. Хамлет е въплъщение на образа на ренесансовия човек. Той е обичан от народа, с добро сърце. Офелия се възхищава на възвишения му дух, нарича го „учен мъж“ и „образец“, „боец“, „око“, „език“ и „меч“. Тя вярва в благородните му подбуди и намерения към нея. Приема любовта му за искрена, но се разочарова от него, убеждавайки се в лудостта му. Клавдий също забелязва промяната в героя, твърди, че не прилича на себе си и акцентира върху разсъдъчността му: „(…)Има нещо в душата му, върху което и меланхолията му седи и размишлява.“      

Хамлет е хуманист в ренесансовия смисъл на думата. Той е човеколюбив и ценностите му са в разрез с падението на нравите. Героят е носител на идеите за чест и достойнство. Разбирайки от духа на баща си за подлостта на чичо си, датският принц приема завета да отмъсти за убийството, заричайки се да изтрие от паметта си всичко и да живее само според заповедите на синовния си и човешки дълг.             Моралното разложение, което цари, потиска Хамлет. Героят се задушава в Дания. Пред приятелите си споделя, че тя е затвор за него. Той прозира съучастничеството на Розенкранц и Гилденстерн и ги предизвиква да го признаят, защото държи на откритите и истински отношения, на приятелството. Хамлет е силно чувствителен, когато става дума за чест и достойнство, защото те са висше благо за него. Затова изрича: „Да си велик, не значи да се шеташ, а да откриеш повода и в сламка,                                          когато стане дума за честта.“ 

В думите му личи разпадащото се разбиране на Ренесанса за човека като подобие на ангел и бог. Той е „квинтесенция на пръстта“, изгубил идеализирания от епохата образ. Самият Хамлет е негово олицетворение и отчаяно се опитва да го съхрани, но е в разрив със света. Дори приятелите му не са в съзвучие с начина му на мислене. Той е извън настоящето. Пред Хорацио героят разкрива нравственото падение на краля, един от изразите на което са обичайните пирове, които позорят и петнят името на кралския двор. Хамлет счита за недостойно да ги подкрепя и се изолира от порочния свят. Стремежът да съхрани честта и достойнството си го обрича на самота и мнима лудост. Тези негови състояния са белези на драматичното крушение на хуманистичните идеали за човека в края на Ренесанса.         

 Хамлет е трагично самотен. Той отхвърля самоубийството като възможност за избавление, защото противоречи на божествените закони. От друга страна, поверената тайна го отделя от всички:                                                

„Сърцето ме боли, а трябва да мълча.“ Героят знае, но не бива да говори, за да не бъде част от властващото зло.            

Хамлет отказва да се подчини на установения от братоубиеца ред и става обект на заговор, в който са въвлечени всички. Принцът подозира всеки, съмнява се във всеки, разчита само на себе си и е воден от повелята на духа на баща си, когото нарича „честен дух“. Като създание от друг свят, Хамлет му се доверява като на вестител на истината и я приема. Тя му открива съучастието на близки и приятели. Чрез действия или бездействие, те са оръдия на аморалността. Хамлет разобличава Розенкранц и Гилденстерн, отхвърля любовта на безволевата Офелия, презира майка си и чичо си заради кръвосмешението. Напълно сам, разбира, че е безсилен да се справи със злото. Слабоумието на Хамлет е маска, която той доброволно приема, защото го изолира от света. То има различни измерения. В очите на другите героят е странен, „владее го фантазията“, защото се е заклел да говори двусмислено и неразбираемо. Поведението му се възприема като любовна лудост, в която има метод. Слабоумието на Хамлет е свобода отвъд разума, която му позволява да изрича тайната. Лудостта на героя е причина да се самонаблюдава, критикува и анализира. Нарича се „ненужен сънльо“, упреква се за бездействието си, за колебанието да убие чичо си. Обвинява се, че е подлец и негодник, назовава се „нежен като гълъб по природа.“. Съзнава своята меланхолия и слабост да действа и да накаже убиеца, но в умопомрачение промушва Полоний. Клопката с пиесата е едно от средствата, чрез които индиректно изрича какво знае. Негови оръжия са думите. Те са ножът, с който ранява майка си и хвърля върху нея част от вината за стореното. Сам казва за себе си: „че луд не съм, но съм с лудешки сили.“ .           

Кулминация на душевните лутания на героя е прочутият монолог „Да бъдеш или да не бъдеш“. В него размишлява и се пита кое е по-достойно- да понасяш стрелите на съдбата, или да действаш, поемайки отговорност за нея. За Хамлет човекът умира чрез делата си. Вършейки нещо, той заспива. Истинско мерило за смисъла на направеното е смъртта, схващана като сън. За датския принц земните ни постъпки определят какво ще сънуваме, когато се разделим с тленността. Страхът от смъртта, който е страх от непознатото, би трябвало да ни възпира да вършим злини. Монологът извежда дълбоки философски прозрения, води героя и читателя към равносметка.       

 Творбата на Шекспир съдържа универсални нравствени послания. Трагедията разобличава злото и запечатва критичния момент на отмиране на ценности като дълг, справедливост, вярност и чест. Всеки от героите в нея е носител на своя идея. Във финала всички са мъртви, което бележи краха на философиите, подхранвали епохата. Късният ренесанс открива поле за новото.      *Цитатите са по превода на Владимир Свинтила

 

Дон Кихот- ренесансов герой

 Никола Бенин

Европейското възраждане е цялостна идеология, която съответства на промени във всички сфери на живота във времето от 14 до началото на 17 век. Ренесанс е френската дума за Възраждане. То е духовно, художествено и литературно направление, появило се и оформило се в 15 и 16 век. Свързва се с националния класически художествен стил за Италия. В същия период съществува още едно такова явление- хуманизмът. Те се превръщат в образци за различните европейски култури, поставяйки в центъра античните ценности и човека.
Ренесансовата същност на Дон Кихот откриваме в неговия хуманизъм. Героят е истински човеколюбец с висок нравствен идеал. Извършва благородни и мъжествени постъпки в името на доброто, щастието и справедливостта. Дон Кихот е сложен и драматичен образ- той е син на две епохи, едновременно е безумец и мъдрец, трагичен и възвишен герой.
Дон Кихот е човеколюбец с висок нравствен идеал. Мотивите, които го ръководят, за да стане странстващ рицар, се крият във висшите духовни ценности- любов, правда, свобода, които той смята за потребни на хората. Затова и посвещава подвизите си на тях.
Дълбоката причина, поради която Дон Кихот става рицар, се корени в идеалите на миналото, с които не успява да се раздели. Той смята, че доброто си е отишло от света и открива изгубените ценности, съхранени в рицарските романи. Те стават извор на вдъхновение за него. Книгите не са условен свят, в който героят да намери душевно спасение. Дон Кихот желае да възкреси висшите цели, описани в тях, да ги превърне в реалност, в която всички хора да живеят. Затова приема образа на аристократ воин, закрилник на онеправданите и слабите. Придобивайки пародиен външен вид- с бръснарски леген вместо шлем и с крантата Росинант вместо великолепен боен кон, героят се впуска в приключения, защитавайки погубения някогашен свят.
Въпреки нелепия начин, по който изглежда, Дон Кихот е способен на благородни и мъжествени постъпки. Стремейки се да възстанови нарушената хармония в света, с нестихваща енергия и храброст, той се бори с всяка неправда. Трагикомичните му приключения го разкриват като самоотвержен защитник на слабите и угнетените.
Сред подвизите му е случката с овчарчето. Макар да вижда своята безпомощност, той не се отказва и го защитава. Вярвайки в доброто и човека, Дон Кихот се противопоставя на привидното за него зло. Затова и освобождава каторжниците. Мисли, че могат да се поправят. В неговите очи всички видимо страдащи са незаслужено наказани. Той не се интересува от истинското състояние на нещата, а търси потвърждение на вярата си, че справедливостта в света е нарушена и той е призван да я върне. Идеалистичните образи, които населяват неговото съзнание, той проектира върху външния свят- мелниците трябва да са великани, ханчетата- замъци, овцете- войски. Битката му с вятърните мелници напомня епична приказна борба- фантастична и нереална. Любимата му- Дулсинея дел Тобосо, е обикновена селянка, но в неговите очи- муза и вдъхновителка, идеал за жена, която той смята за омагьосана и трябва да защити. Всички около нея са врагове, от които Дон Кихот трябва да я пази.
Поведението му е неразумно в очите на облечените в произход, власт и богатство, на лишените от фантазия и естественост. За тях Дон Кихот е обект за присмех и забавление, повод за развлечение и проява на ирония. Въпреки това, героят печели неравната битка с тях с искреността и вярата, с които се заявява в света.
Дон Кихот е сложен и драматичен образ.
Заради представата си да бъде рицар с бойно въоръжение и дама на сърцето, героят може да бъде определен като син на Средновековието. А основанията да бъде наречен син на Ренесанса откриваме в безкористния му хуманизъм. Създаден на границата на две епохи, образът на Дон Кихот олицетворява прехода между тях. Той събира в себе си отживелите разбирания на едно минало време. Бутафорните му доспехи са метафора на изгубилите съдържанието си вярвания, а загрижеността му за хората и тяхното щастие отразяват новия ценностен център на настъпващия хуманизъм.
Макар безумец в очите на другите, Дон Кихот е и мъдър. Рицарят учи околните на милосърдие, благоразумие, добри обноски и взаимност.
Виждайки възгледите на Санчо Панса, Дон Кихот го наставлява- човек не трябва да забравя произхода си, ако преуспее; дори и да е от простолюдието, трябва да държи на хигиената, на външния вид и културата си; да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец. С него споделя виждането си за най-висшето благо и човешка привилегия- свободата: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. Важна ценност, която Дон Кихот защитава, е равноправието между хората. В речта си пред козарите той казва, че много по-добре би било да се живее в “златните” векове, когато всички хора са били равни.
Носител на висок нравствен идеал и неугасващ оптимизъм, героят остава трагично самотен и неразбран. Победен от действителността, неоценен по достойнство, той не успява да осъществи своя прекрасен идеал. Дон Кихот умира поумнял, но не в битките си със злото и с грозното в света, а на своя беден одър в Ла Манча. Той си отива като Алонсо Кихано- предишната му самоличност, но вече носи прозвище- Добрия. Претърпял поражение, осъзнал умопомрачението си, оставя завещание. Непостижимото за него е предадено в ръцете на неговите близки и най-вече на приятеля му Санчо, прозрял съветите и мирогледа на своя господар.
Противоположни в разбиранията, които отстояват, Дон Кихот и слугата му стават приятели, благодарение на авантюрите, през които преминават. По силата на тази връзка протича духовното влияние на рицаря над Санчо Панса. Тя прераства в отношения на учител и ученик, наставник и последовател. Слугата проглежда за хуманистичните възгледи на господаря си и става техен приемник. В това авторът влага оптимистична нотка в творбата си, че благородството и доброто имат непреходна стойност, и прави двойката герои емблематична за литературата и изкуството.  

Дълг и любов в стихотворението „До моето първо либе“ на Христо Ботев

 Никола Бенин

Стихотворението „До моето първо либе“ на Христо Ботев разкрива пътя на себеосъзнаването. То е израз на осъществената трансформация в съзнанието на човека, готов да се пожертва в името на нов живот за своята родина. Героят му затваря вратата на това, което е било, на това, което е бил, и отваря тази, чийто най-вероятен изход е смъртта, въпреки което се устремява към нея, защото така повеляват неговата вяра, човечност и дълг. За лирическия герой на творбата любовта е робство и заблуда. Той осъзнава нейната незначителност пред идеята за борбата за свобода, която единствена е в състояние да осмисли живота му. Макар да крие възможността за фатален изход, пред нея обикновената човешка любов занемява. Елегията „До моето първо либе“ има изповеден характер. Тя е адресирана към любимата, която трябва да чуе, приеме или отхвърли желанието на лирическия герой, който вече е разбрал каква е ролята му в света. За него любовта към либето не може да оправдае е дно по-висше предназначение на човека. 

С повелителните форми: „остави“, „забрави“, „махни“, „запей“, които маркират началото на всяка строфа от творбата, той се разделя с любовта и призовава своето момиче да заеме позиция по отношение на неговите идеали- да го подкрепи, или да го остави сам с избора си. Любовта е част от несъзнателното минало на героя. Тя е свързана с младостта и незрелостта му. Сравнена е с „отрова“, която замъглява способността за разграничаване на реалността. Героят се е отърсил дори от спомена за нея: „млад съм аз, но младост не помня,“. Той е проумял, че е бил „роб“ и е изпълвал времето си с желания за човешка близост- „поглед мил“ и „въздишка“. Естествените чувства, изпитвани от него, са „вериги“. Те са препятствие пред проглеждането за действителността, „полуди“, които не са позволявали личностното му израстване. Но сега сърдечните пориви са потиснати и подменени, което е изразено с ярка метафора: „и сърце зло в злоба обвито!“. Любовната песен на любимата вече не може да удовлетвори потребностите на героя, чиито вълнения са със социална насоченост:                                               

 „Чуйш ли как плачат сиромаси?                                               

                         За тоз глас ми копней душата,                                                и там тегли сърце ранено,“.            

 Лирическият герой има нови пориви. Неговият дълг го зове да се вслуша в друго минало- не на щастието и безметежната любов, не на безгрижието и лековатите усмивки, а в приказките за стари времена, които кореспондират с проблемите на настоящето, изпълнено с „нови теглила“. За лирическия говорител на творбата житейската ситуация се е променила. Изменили са се неговият начин на мислене и ценности. В неговата система от представи и идеали по-голямо място заема социалната му ангажираност. Той вижда непоносимата тежест на реалността, в която „брат брата продава“, в която „плаче сирота вдовица“ и „теглят без дом дечица“. У него надделява чувството на съпричастност към трагичната съдба на неговите сънародници, към които се чувства приобщен и самият той. Неговото сърце се е отърсило от любовния опиум, който съответства на детския етап от развитието на една личност, и е събудено в света на истински важното, на истински значимото. То е в синкхрон с песента за страданието на народа и е готово да се впусне в бурята на борбата.   Времето е време разделно. То е предел, който отбелязва идейното израстване на героя, привлечен от желанието да осъществи себе си, изпълнявайки синовния си дълг към отечеството:                                    „Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,                                    (…)                                    Там, де земя гърми и тътне                                    от викове страшни и злобни 

и предсмъртни песни надгробни…“. 

Безоблачните дни, които взаимната любов е изпълвала, изразени в знаковата за Ботев „усмивка“ на любимата, в края на творбата са преобразени в „буря“, която „кърши клонове“, в жеста на разтегнатите устни на смъртта и хладния гроб, който носи покой.             

За Ботевия лирически герой спокойствието и щастието се измерват не с поместването в рамката на масовото мислене, което пази своята крехка човешка същност чрез личните отношения, а с готовността да изпълниш дълга си към общността, на която принадлежиш. Тази идея го разкрива като човек, способен да надскочи общоприетите възгледи и го издига над егоизма. Мисленето му променя мащаба си, разширява се и се изправя пред нови хоризонти.            

 „До моето първо либе“ провежда идеята, че националният интерес стои над личния. Саможертвата за постигане на социален идеал, която надмогва най-висшата стойност в човешкия живот- любовта, е високо стъпало, чийто залог е собственият живот. Пред нея всичко губи своя смисъл и героят е готов да плати цената- мерило за неговата смелост, принципност и величие.          

Есе: Двоякият образ на Андрешко

 Никола Бенин

 Разказът на Елин Пелин- „Андрешко“, се възприема като социален. Той разкрива сблъсъка между двама герои от различни обществени слоеве. Те са социални типове, поставени в ситуация, която провокира конфликт между тях и буди въпроси за справедливостта, за законността, за морала. Внушението на автора по отношение на тях не е еднозначно и може да се тълкува свободно.             

В постъпката на Андрешко, която е кулминация на разказа, се крие отговорът на поставения в заглавието на есето проблем. От една страна, тя го разкрива като защитник на социално слабите, на страдащите от жестокостта на държавата и от тук- като положителен персонаж, а от друга- като нарушител на закона и отрицателен герой.             

Доколко редно е Андрешко да изостави бирника в блатото е въпрос на интерпретация. Главният герой на разказа се възползва от възможността да откара служителя до селото и го наказва, явявайки се като възмездие заради работата му по събиране на държавния данък, считайки, че тя ощетява нисшестоящите. Всеки от образите е представител на различна социална група и, попаднали в неформална среда, където държавата като институция няма обективна власт, а надмощие взема саморазправата, те действат според правилата на собствения си свят. Андрешко е типичният селски хитрец, който пренебрегва положението, което заема неговия пътник в обществото, и го принизява до равнището на своята култура. Той използва факта, че противникът му е на негова територия и действа съобразно съответстващите ѝ правила. Така бирникът, глупаво доверил се на Андрешко, изоставен от него в блатото, насред пустош, в непозната местност, е напълно безпомощен да се ориентира и свърши делата, заради които е дошъл. Възприел себе си като изразител на всеобщата омраза към данъкосъбирателите, селянинът се изживява като обобщен образ на своите съселяни, изразявайки мнението на мнозинството, действайки от тяхно име. Андрешко не наказва бирника, защото е лично засегнат. В своя антипод героят вижда държавата, която ограбва обикновения човек, и чрез постъпката си засвидетелства негодуванието от подчинената му позиция и от безправието, на което тя ги обрича. В този смисъл, през погледа на потърпевшите, Андрешко е положителен герой и неговите арогантност и хитроумие са в реда на нещата, напълно оправдани.             

От гледна точка на бирника обаче, главният герой е закононарушител, престъпник, който извършва посегателство над представител на държавата, и, съответно, би могъл да се разглежда като отрицателен. Андрешко проявява неуважение към самата форма на управление на страната, чийто гражданин е и самият той, което обаче не осъзнава. Затова действа така сякаш е неподвластен на закона, сякаш сам го създава. Селянинът не зачита социалната йерархия и отказва да ѝ се подчинява. Приел е, че да изпълняваш задълженията си към висшестоящите е не акт на съвест и подкрепа на собствената държава и ред в нея, а начин за облагодетелстване на елита, на висшата класа. Андрешко знае своето положение и именно от това произтича реакцията му на неодобрение, че бирникът просто върши своята работа. Данъчният не се появява като човек, който самоволно ограбва по-слабите и по-бедните в своя полза, а в ролята си на държавен служител, в своята професионална роля. Андрешко не смята, че тя е от значение. В неговото съзнание съществува само противопоставянето между бедни и богати, като бедните са непременно добри, а богатите- лоши. И, като Робин Худ, като Ивайло, зарязва бирника да се справя сам в чужда за него среда, разбирайки това като правораздаване, като въздаване на справедливост, като очертаване на границата за правилно и неправилно.            

 Позитивен или негативен е Андрешко могат да кажат сами читателите. Смисълът на литературата е в това да поражда различни интерпретации, да провокира възникването на повече от едно мнение. Гледайки емоционално, можем да отсъдим, че Андрешко е прав, а съдейки с разум, да се произнесем, че той е груб и даже жесток. Всичко зависи от начина, по който съпреживяваме текста, от нашата позиция на хора, от нашия живот, принципи, морал и разбирания. В това се корени и майсторството на Елин Пелин, създал разказ, който развива мисленето ни и ни кара да търсим личните си отговори.              

Есе: Дон Кихот- безумец и мъдрец

 Никола Бенин

Създадена през 16в., творбата на Мигел де Сервантес е пародия на рицарските романи, която снизява възвишените идеали, издигани като висша ценност. Осмян и принизен е и образът на Дон Кихот, отчаян защитник на изживели времето си стойности. Целеустремен и ентусиазиран, той пламенно отстоява старите схващания на един отминал свят.             Безумието на Дон Кихот се проявява в сблъсъка между мечта и реалност. Героят търси съответствието между своето въображение и действителността. Разминаването им го превръща в луд глупак в очите на другите, но го отвежда до духовно прозрение и мъдрост.        Четейки рицарски романи, Дон Кихот придобива по-особено виждане за света. Негово убеждение са идеалите на рицарите от миналото. В опит да ги възкреси, изпълнен с носталгия, петдесетгодишният мъж приема образа на аристократ воин, закрилник на онеправданите и слабите. С настървение на фанатик, той се вживява в новата си роля и загърбва предишната си самоличност. Желаейки да се уподоби на рицар, променя външния си вид. Вместо блестяща ризница обаче, носи ръждясали доспехи. Бръснарски леген замества шлема, а отдавна остарелият Росинант трябва да представлява великолепен боен кон. Всичко в облика на Дон Кихот е нелепо и противоречи на традиционната представа за рицаря. В този безумен вид героят тръгва по света да търси приключения и да се бори с неправдите.          Идеалистичните образи, които населяват неговото съзнание, той проектира върху външния свят- мелниците трябва да са великани, ханчетата- замъци, овцете- войски. Любимата му- Дулсинея дел Тобосо, е обикновена селянка, но в неговите очи- муза и вдъхновителка, свят идеал за жена, какъвто трябва да има всеки себеуважаващ се рицар. Действията на Дон Кихот са продиктувани от живото му въображение, но и затворени в него, защото нямат пряка връзка с реалния свят. Затова неразумно и смешно изглежда поведението му- то е само отговор на вътрешните импулси на един идеалист. Битката на героя с вятърните мелници напомня епична приказна борба- фантастична и нереална. Онова, което според Дон Кихот трябва да е, всъщност не е и в очите на другите това изглежда като лудост. Рационалният ум на героя е парализиран и той е ръководен само от силата на сляпата си вяра, чиято цел е да върне ореола на света, да издигне на пиедестал потъпканите от времето идеали. Неразумен той е само през погледа на облечените в произход, власт и богатство, на лишените от фантазия и естествена искреност. За тях Дон Кихот е удобен обект за присмех и забавление, повод за развлечение и проява на ирония. Неблагоразумието, непохватността и оптимизмът на героя пораждат единствено присмех. Да бъдеш мечтател, да вярваш в доброто, равенството и справедливостта е безумно в онази епоха. Но е и парадоксално мъдро и знак за способността за полет на духа. Мъдростта се ражда от смелостта и силата да защитаваш своите разбирания и вяра чрез действията и чрез словото си, дори с риск да изглеждаш глупав и смешен. Мъдростта на Дон Кихот с най-голяма сила проличава в съветите му и в дългите речи- монолози, посветени на възвишени теми. Виждайки възгледите на оръженосеца си, Дон Кихот го наставлява- че човек не трябва да забравя произхода си, ако преуспее; дори и да е от простолюдието, той трябва да държи на хигиената, външния вид и културата си; да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец. В напътствията личи стремежът на рицаря към благородство, красота и съвършенство, които се опитва да внуши и предаде на другите, да ги извиси. Една от ценностите, които Дон Кихот защитава, е равноправието между хората. В речта си пред козарите той изразява виждането си, че много по-добре би било да се живее в “златните” векове, когато всички хора са били равни. В думите му са вложени мъдрост и ново мислене. Неговите морални разбирания не допускат насилието и неправдата. Затова се бори с всички сили против тях. За Дон Кихот свободата е на върха на копието, както сам казва. Тя е висше благо и човешка привилегия: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. Преминал през превратностите на живота, преситен от авантюри, претърпял поражение от сблъсъка си със света, Дон Кихот не умира напразно. Житейският му път е символ на два етапа в човешкия живот- детството и зрелостта. Постигнал целостта на своя дух, той се смирява и предава пламъка на своята жертвоготовност.        Дон Кихот е отчаян романтик, безумно вярващ в хуманизма и героичната му защита. Неукротим мечтател и опиянен идеалист, той се вразумява и поумнява. Духовният му глад за честност, човешко равноправие и независимост не е загубен завинаги, а е наследен от оръженосеца му. Това е доказателство, че мъдростта има способността да променя света, ако не сега, то с надежда за бъдещето. 

"Свободата, Санчо, се крепи на върха на копието" - есе

 Никола Бенин

    Всеки човек гради живота си според начин, който сам намира за правилен, по свои собствени правила, осланяйки се на инстинктите си и желанията си. Именно затова всеки от нас е толкова различен и уникален по своему. Но има несъмнено неща, които всички ценим, макар и понякога да не ги осъзнаваме. Осъзнаваме необходимостта и важността им едва когато ги загубим, а тогава вече е прекалено късно.

            Едно от най-важните ни дадености в живота е свободата. Тя може да се изрази по различен начин и присъства в ежедневието ни под всякаква форма. Едва ли обаче всеки човек разбира важността и приоритетите, които ни дарява.

            Свободата се изразява както в правото на избор, така и в начина, по който всеки от нас изразява своята личност. Свързвам я с амбициите и характера на хората – как на базата на едни и същи правила и ограничения създаваме различни неща, кои от кои по-интересни и необикновени. Смятам, че колкото по-уникален и различен е човек и колкото по-отворен е към света, толкова по-голяма свобода има той. Понякога е необходимо само да вярваш силно и да искаш нещо истински, за да го получиш.

            Прекалено кратък е животът, за да опитаме от всичко, но е достатъчен, за да достигнем целта си, защото сме свободни да правим всичко, стига то да не вреди на околните.

            Свободата е вътре в нас - не я виждаме, но я усещаме. Можеш да бъдеш окован в най-тежките вериги, но да се чувстваш свободен, по-свободен от много други хора, разполагащи с физическа свобода. Но, за да достигнеш това, първо трябва да освободиш духа си.

            Всички ние притежаваме свобода на мислите и чувствата си. Позволяваме си да чувстваме и мислим всичко, но споделяме само това, което е допустимо спрямо другите. Именно затова смятам, че единствено свободата на мислите и чувствата ни може да се доближи до понятието „абсолютна свобода”, защото всички ние, хората, сме свързани по един или друг начин  и това ни ограничава. И въпреки това всеки от нас мисли и чувства различни неща, които не можем просто да забраним.

            От друга страна, животът не е достатъчен, за да достигнем до абсолютна точка - да се стремим – да, но не и да я покорим, защото, когато покориш върха, това не значи, че си покорил и планината.

            

Храмът "Свети Архангел Михаил" в Дряновския манастир

 Никола Бенин

Димитър и Костадин Молерови „Народописни материали от Разложко": Честване на Великден в Банско

 Никола Бенин

Димитър и Костадин Молерови в своите „Народописни материали от Разложко“ пишат:

"На втория ден на Великден ергените на групи отиват с нагиздени коне в местността "Свети Никола" в Пирин. На поляната под вековни борове там има "троя́лишче" (остатъци от старинна черква). Там е сборно място за свети-николовците от село Банско и село Добринишча. Празникът започва с малка черковна служба от нарочно доведен поп. След службата се простира обща дълга трапеза на хубава зелена поляна, за да се изяде и изпие всичко, донесено за случая: печено агне, гювеч с ориз, сирене, баница "ста́рец", червени яйца, вино и пр.

Двете селища са на отделни трапези.

На този събор жени не отиват.

След обеда следват гайдите, песните, хорото.

Около пладне всички се завръщат пак по групи обратно, като накичват себе си и конете със здравец и други горски цветя. По това време цялото село се е събрало на определено място да посрещне "светѝ-нико́ловцѝте". Момите пристигат и минават весело пред посрещачите , които им подхвърлят разни шеги. Някои шегобийци за смях минават яхнали на магарета, други на пръти или върлини, а някои и с маска на лицето.

След като настанят конете си, "светѝ-нико́ловцѝте" се връщат на хорото, на което се залавят всички - и млади и стари. През този ден на друго място в селото хоро не става."

Най-голямото великденско хоро е на третия ден от Възкресението. Момите обличат най-хубавите си дрехи, слагат най-скъпите си накити. Всички се събират за веселието - стари, млади, деца. Хорото е дълго и се играе бавно и тежко. На „ъца́не“ се пее песента „Прочула се е Яница“. Възрастните наблюдават играта на младите, а децата тичат наоколо, вдигат врява и се чукат с яйца.

Празникът продължава и на четвъртия ден. Тогава се прави събор в местността „Света Варвара“, която е край река Места и там се събират хора от Банско, Добринище, Голиена Баня и Елешница. Семействата отиват „челедом“ – цялата фамилия, натоварени на каруци, нагиздени и напълнили месалите с вкусни ястия, а бъклиците - с вино и ракия. Надвечер, като се върнат в Банско, отново се играе хоро и веселието продължава.

22 април - ДЕН НА ЗЕМЯТА

 Никола Бенин

Ако искаме да запазим нашата планета чиста и безопасна за години напред, трябва да намалим количеството замърсяване, което произвеждаме, и да се борим срещу изменението на климата. 

ЦЪРКВА „УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО“, ТРОЯНСКИ МАНАСТИР

 Никола Бенин

ДАННИ ЗА ПАМЕТНИКА

ОБЛАСТ – Ловеч

ОБЩИНА – Троян

СЕЛИЩЕ – с. Орешак

ЕПАРХИЯ – Манастирът е ставропигиален. До

1830 г. той е бил епархийски, включен в диоцеза

на Ловчанска митрополия.

РАЗПОЛОЖЕНИЕ – В северните поли на Троянския Балкан, на брега на р. Черни Осъм до с.

Орешак, на около 10 км югоизточно от гр. Троян.

Главната църква е ситуирана в южния манастирски двор1

.

ПОСВЕЩЕНИЕ – Успение Богородично.

ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ – Главна църква на манастир.

СТАТУТ – Манастирът е обявен за ставропигиален на 4 декември 1830 г. при игумен Партений

от константинополския архиепископ и вселенски

патриарх Констандий2

. Главната църква получава статут на художествен паметник на културата

(стенописи и резби) с категория „национално

значение“ в ДВ, бр. 100, 1969 г. Обявена е за архитектурно-строителен паметник (църква със

стенописи) със списък на НИПК от 14.12.1971 г. в

1 Манастирът, в който се влиза от север, има три двора –

стопански, за гости, молитвен.

2 Мутафчиев 1973, 413.

43. ЦЪРКВА „УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО“, ТРОЯНСКИ МАНАСТИР

границите на Троянския манастир. Целият манастирски комплекс е деклариран като исторически

паметник на културата с писмо на НИПК № 1023/

07.04.1971 г.

СГРАДА

АРХИТЕКТУРЕН ТИП – Триконхална кръстокуполна църква с обширен притвор и открита нартика от запад и север. В наоса кръстът е ясно

очертан: четири масивни колони носят арки, върху тях лежи висок барабан, върху който е стъпил куполът, осветен от 12 тесни прозореца. Страничните конхи и апсидата са покрити с полусферични куполи. Притворът е покрит със сляп купол с размери, по-големи от тези на централния; осветява

се от малък прозоречен отвор от юг. Поддържа се

от плитки арки, изрязани в носещите стени. Фасадите са разчленени със слепи арки, достигащи до

0.35 – 0.45 м под долния кант на корниза.

РАЗМЕРИ – Външни (с галерията): дължина 24.82

м, широчина 15 м. Вътрешни: дължина до апсидата 15.67 м, дълбочина на апсидата 2.37 м, широчина без конхите 10.03 м, с тях 14.85 м. Височина3

11.75 м. Стените са с дебелина 1.20 – 1.35 м.

ГРАДЕЖ И ПЛАСТИЧНА УКРАСА – Обработени

каменни квадри, изравнявани с тухлени редове и

скрепени с хоросанов разтвор. Църквата е покрита

с каменни плочи. Колоните, базите и капителите

са изработени от масивни гранитни блокове. Рамките на вратите са от варовик и са моделирани с

леки геометрични профили4

. Стените и масивните

сводове са измазани с двуслойна мазилка5

. Металните части (решетки и брави) са изковани от дядо

Белчо и синовете му6

. На места по корниза и върху

плочи, вградени в стените, са скулптирани релефни антропоморфни и зооморфни изображения.

СТРОИТЕЛНИ ПЕРИОДИ – Според изчезнал към

средата на ХХ в. многократно цитиран „Манастирски летопис“7

 обителта била основана към началото на XVII в. от неизвестен монах8

. Тогава построили

скромни килии, гостоприемница и малка дървена

църква „Рождество Богородично“. Втори игумен

станал „Калистрий, родом от Ловеч“9

. Към средата

на XVIII в. игуменът Христофор от Сопот направил някои строежи в обителта и обзавел храма с

църковна утвар10. Игуменът Пахомий (+1785) изгра3 Според свещеник Колев размерите са 30 м дължина, 18 м

широчина, 12 м височина. Вж. Колев 1960, 4. В Програма

за реставрация и консервация на стенописите, изготвена на

21.03.2005 ог Г. Трифонова (СД „Полихромия – Петрови“),

са отбелязани размерите 17 х 25 м. Вж. Архив НИПК Л 31-3.

4 Архив НИПК Л 31-3.

5 Състои се от грунд-мазилка („хастар“) и фина мазилка.

6 Майсторът и синовете му Стоян и Никифор са тревненци, „преселени в близката до манастира махала Миленча“, Гергова 1988в, 11.

7 Последните приписки в летописа датират от 1850 г. „Манастирският летопис“ е издаван от: Данов 1891, 6-17; 1903,

10-20; Бакалов 1895, 339-345; Мутафчиев 1973, 392-414; Харитон 1958, 123-139. Последният следва преписа на П. Мутафчиев, който е най-точен (авторът е ползвал оригинала

през 1915 и 1930), тъй като ръкописът междувременно е

изчезнал от манастирската библиотека. През 1962 г. А. Василиев споменава манастирски летопис, датиращ от 1835

г., който бил изгубен още преди 30 години. Там пишело,

че „началото на манастира било положено към 1600 г.“

Вж. Василиев 1962. Подробно по въпроса за историческата

достоверност на летописа вж. Мутафова 1985, 117-133; Мутафова 2001, 22-29.

8 В Летописа се цитирали сведения на архимандрит Инокентий, според когото манастирът „бил основан от няколко монаси, които били братя на ловчанските манастири,

отпосле запустели“. Вж. Харитон 1958, 125.

9 Мутафчиев 1973, 395.

10 Името на този игумен се споменава през 1762, 1765, 1771

г. Вж. Мутафчиев 1973, 395.

дил на негово място нова каменна сграда; след него

Партений я разширил и украсил11. От тази църква

е запазен само престолният камък, сочещ мястото

ѝ – на около 10 м разстояние от сегашната12. През

1835 г.13 майстор Константин от Пещера14 издига

голяма каменна църква при архимандрит Партений с ктиторството на бегликчията Вълко Чалъков

от Копривщица15, х. Михаил Кефалов от Тетевен,

х. Пенчо Попович от Троян и още много дарители

от околните селища, частни лица и еснафски сдружения. В субструкцията на сградата, под олтара, е

оформено засводено костохранилище16. Храмът е

осветен на 6 август 1835 г. от великотърновския митрополит Иларион Критски. Сегашната галерия

е изградена по-късно. Първоначално тя затваряла пространството само пред западната фасада, а

пред северния вход имало портик17. Впоследствие

той бил неколкократно дублиран, за да се получи единна архитектурна конструкция с общо покритие от запад и север до конхата. През 1865 г.

майстор Петър построява западната манастирска

сграда, а майстор Иван от с. Млечево, Севлиевско,

издига свързана с нея четириетажна кула, увенчана

със звънарница. През 1889 г. подът на църквата се

застила с мраморна настилка, а през 1907 г. с ктиторството на йеромонах Давид цветни мраморни

плочи се поставят и в откритата нартика.

РЕСТАВРАЦИЯ – През 70-те години на XX в. се

извършва реконструкция и реставрация на найстарите крила на манастира и на камбанарията.

През 1994 г. арх. Барчовска изготвя архитектурен

работен проект, а инж. Бочева – проект ВИК (за

дренаж). През 1996 г. се прави дренаж на църквата18. През 2000–2001 г. е извършен частичен ремонт

и реставрация на купола – поставя се обшивка от

медна ламарина по покрива над пандантивите и

около барабана на купола19, укрепва се подпокрив11 Мутафчиев 1973, 395. Партений бил игумен в продължение на 32 години, през които подновил и килиите, построил нова трапезария и гостоприемница. 

12 Мутафчиев 1973, 389. Изгледът на манастира със старата

каменна църква е отразен в гравюрата на монаха Леонтий

Рус през 1819 г.

13 Годината е изписана с тухли на стената на южната конха.

Вж. Мутафчиев 1973, 389. Едновременно с храма издигнали около него двуетажни жилищни крила от изток, север

и запад. Вж. Гергова 1988в, 6.

14 Името на строителя за първи път се споменава от Ф. Каниц. Вж. Каниц 1882; Гергова1988в, 10.

15 Влиятелният копривщенски първенец Вълко Чалъков

издействал в Цариград и разрешението за строеж на новата църква.

16 Новият храм е издигнат на терена на старото манастирско гробище.

17 Видът на новопостроената църква с портика от север и

носещите стълбове на галерията от запад може да се види

в акварел на Ф. Каниц и в гравюрата на обителта и околностите ѝ от йеромонах Филотей, отпечатана през 1839 г.

Вж. Томов 1955, 11.

18 Впоследствие оказал се неефективен.

19 През 2006 г. експертна комисия констатира, че намесата е

влошила изолационните качества на покрива, появили са се течове, отразили се критично на състоянието на стенописите в наоса. Вж. Архив НИПК Л 31-3. 20 Василиев 1965, 345 – тук са изброени всички образи и сцени, дело на Петко Илиев, 609; Гергова 1988в, 11.