Епическият героизъм на Ахил и Хектор в „Илиада" (XXII песен)

 Илияна Бенина, Магдалина Бенина, Никола Бенин

В композицията на „Илиада" XXII песен има важна роля — тя съдържа кулминация в развитието на драматичното действие. В нея се открояват ярко образите на двамата главни герои — „лъчезарния Хектор" и „богоравния Ахил". Сблъсъкът между тях е сблъсък между две стихии. И двамата са смели и храбри, и за двамата честта е по-скъпа от живота. Затова двубоят между титаните на двата враждуващи лагера е кулминация в сблъсъка между ахейци и троянци, а резултатът от двубоя е развръзка на този конфликт.

Хектор съчетава красотата със смелостта и доблестта, които подчинява на чувствата си за дълг към народа и родината. Ахил също е красив и с чувство за доблест, но е в плен на стихийни страсти и поведението му е мотивирано от ярост и жажда за отмъщение.

Приам и Хекуба напразно увещават свидния си син да се прибере от бойното поле в града, за да не бъде убит от Ахил, но за Хектор по-важно е чувството за чест — срамно би било пред троянци и „дългополи троянки" да се скрие зад стените на града. Той избира жребия — да убие Ахил или да падне сам убит.

Омир описва подробно чувствата на Хектор по време на двубоя. За миг у троянския вожд се явява залъгващата го мисъл да се предаде на Ахил и да помоли за мир — изход, който би донесъл край на кръвопролитната война — спасение за него и за троянците. Той знае обаче, че Ахил не би приел такова предложение.

Когато „богоравният" се явява пред него с цялото свое бойно снаряжение като бог Арес, Хектор се стресва и уплашен започва да бяга. С разширено сравнение, характерно за Омировия стил, авторът оприличава Ахил на „планински ястреб, който стръвно се спуска към плахата гургулица". Съпоставката на двамата герои се допълва и от използваните глаголи в описанието на гонитбата — Ахил „лети" след своята „плячка", а Хектор „тича" пред него с нозете си „вихробежни". Силата е на страната на Ахил, Хектор е обреченият. Зевс определя техния жребий — Хектор трябва да бъде победен — да загине от ръката на Ахил.

Преди двубоя Хектор прави чисто човешко предложение — да не се осквернява тялото на победения и да бъде предадено на близките му. В митологическите общества съществува древната практика тялото на убития воин да бъде разчленено, за да му се отнеме силата. Обладан от жажда за мъст и омраза заради смъртта на своя приятел Патрокъл, Ахил надменно отхвърля молбата на Хектор, отвръщайки, че никога не може да има условия между лъва и човека.

Молбата на Хектор подчертава нравствената му извисеност. Предложението му за хуманно отнасяне след смъртта го издига над варварството, над първичната стихия на гнева, заслепила Ахил. Той е герой на един по-цивилизован ред. Носител е на идеята за помирение, която вълнува Омир и на която се подичнява Ахил в края на поемата.

Действието върви към трагичния си край. Разбирайки каква е съдбата му и нежелаейки да падне страхливо и безславно в борбата, Хектор иска да извърши „подвиг за приказ на бъдни потомства". Желае да умре с достойнството на обречения, запазил честта и гордостта си. Втурва се към Ахил дързостен и устремен, „както орелът се спуща, алчен за нежното агне или пък за плахия заек". Ахил избира място в „снагата му дивна" за смъртоносния удар. Още веднъж Хектор отправя молба — Ахил да не оставя тялото му на псета и птици, но „богоравният" със злоба отхвърля молбата. Хектор осъзнава — не е било нужно да се моли на този, у когото бие „сърце от желязо". Жестоката постъпка на Ахил, който завързва за двуколка убития и оставя главата му да се влачи в праха, всява ужас и потрес у близките му и у всички троянци. Плачат и жени, и мъже. Народът на Троя страда, сполетян от трагичната участ да изгуби своя бранител и да бъде свидетел на гаврата с неговото тяло.

Омир е привързан към Хектор и това е един от редките случаи, в които авторът разкрива своето пристрастие. То се проявява чрез епитетите, с които обсипва Хектор — „велик", „лъчезарен", „дивен" и пр., както и във възхищението му от прекрасната глава с черни къдри на троянския вожд. Дори враговете — ахейци се дивят на красотата на убития Хектор: „Гледаха и се дивяха на ръста и образа хубав." Възхищението на автора е породено от хуманните чувства и нравствените пориви на героя. Моментът, в който го напуска смелостта пред Ахил, не намалява обаянието на неговия образ, а го прави по-близък до нашето съзнание, защото е представен като обикновен човек с нормални човешки преживявания и реакции. Доминиращото у него е нравственото обаяние, което се поражда от осъзнатото му чувство за обществен дълг. Това чувство се проявява при прощаването му с Андромаха и сина му Астианакс (VII песен), когато, въпреки голямата си обич към тях, не може да изпълни молбата на съпругата си да не влиза в открит бой с Ахил, както и в цялата XXIV песен — верен на желанието си да брани с чест и достойнство своето име и своя народ. Той се бори в името на справедливата кауза, отбранявайки родния си град от завоевателите ахейци. Неговият патриотизъм е активен — грижи се троянските жени да се помолят на богинята Атина за благото на народа, дава кураж на своите воини в моменти на униние. Чувството за дълг у Хектор прераства в патриотично самосъзнание. Той вижда всичко през призмата на участта на отечеството. Ето защо с право е определен като първия патриот в древната елинска литература. Това издига в още по-голяма степен неговото нравствено надмощие над Ахил. Победеният и убит Хектор всъщност е нравственият победител в борбата с физически победилия го Ахил, а нравствената победа е по-ценна от физическата, защото извисява човешкото у човека.