Народ от тодорживковци

 

„… В целия окръг имаше само двама порядъчни интелигентни хора: аз и ти. Но за някакви си десет години еснафският живот, презреният живот ни погълна, той отрови кръвта ни с гнилите си изпарения, а ние станахме също такива простаци като всички.“
„Вуйчо Ваньо“, А. П. Чехов

Трагедията, наследена от соца, е празнотата, която той създаде в естетическо, морално, етично, икономическо, социално и всякакво отношение. За 45 години той успя целенасочено и планирано по петилетки (девет) да изтрие всеки вид индивидуално мислене, което стои в основата на създаването, на откритието, на строежа и просперитета – дейности в служба на обществото. Така се появи голямата празнота, в която боклукът от целия външен свят навлезе у нас под формата на клишета, мрачни перспективи, псевдокултура, развратени представи за живота и какво ли не бутафорно безумие.

Соцът премахна всички видове авторитети в съзнанието, разчупи йерархията на стойностите, заместавайки я с партийна йерархия, остави съзнанието оголено от всякаква самозащита и способност да взема собствени решения и го обрече на външно узурпиране. Отгледа празнота, вид екзистенциален вакуум, поддържан от празни слова и лишени от реализъм постулати. Тя дехуманизира обществото, което никога не е блестяло с милосърдие. Но ако преди комунизма жестокостта му е била диктувана от егоистични интереси и страсти, сега тя е неосъзнато самоцелна и самодоволно перфидна.

Социализмът успя да внедри у всекиго по един партиен секретар, който размахва пръстче над главата му. Създаде народ от тодорживковци, народ, който постоянно се обединява във всякакви комитети, съюзи, подписки, петиции поради липсата на „другарски съд“, за да разчисти някакви сметки с някого, който през 1900 и еди коя си година го е настъпил… „Бравос, ашколсун, евала!“, наречете ме „враг на народа“ – ще бъде вярно! Мнозинството дори няма да разбере иронията и ще я порицае.Не вярвам в способността на такава философия за живота да функционира успешно. Социализмът тук сега е по-силен от всякога, защото му е отнета възможността да праща директно в лагери. Или както би казал Ницше: „Човешко, твърде човешко!“

Човешкото достойнство има силна връзка с културното ниво, лично и обществено. Достойнството е култура. Прискрипаният/прищипан ум не е силно нагънат ум – той е ум, който мисли трудно и дълго, изразява се отегчително и всява смут и всеобщо притеснение, защото никога не става ясно какво точно мисли. Това е ум, притеснен от табута, притиснат от съображения, възпитан в подчинение и поставен в четвъртит аквариум, в който плуват акулите на страховете. Прискрипването може да се осъществи по най-различни начини, най-сполучливият от които е да се подложиш.

Формализмът не е „упадъчно западно влияние на разлагащата се западна култура“. Не е и липса на съдържание… Формализмът е липса на личност на сцената. Както и в живота. Всеки по-радикален жест, особено в областта на изкуството и културата, среща тежка опозиция. Интелигентното, за да не кажа „интелектуалното“, отношение към новостта се изразява в опит за разбиране, а не в отрицание. Тук инфантилно властва отрицанието, зад което обикновено стоят съображение от не-културен и далеч не-естетически характер. Заяждането. Влизането в кухненски подробности, а не в разчитане на принципите… Някакви сили с дълбинно-провинциално-махленско мислене постоянно се опитват да налагат вкус и мерки, каквито те самите не притежават или притежават със съмнителна стойност, и точно затова, когато забележат ясна позиция, се втурват с всички сили да я елиминират. А после цъкат с език „колко сме назад от света“, без да отчитат, че те са основната причина за този факт.

Една от причините да обичам италианците е усещането им за класа (classe) – вродено и възпитано също като усещането за Бог. Когато казват, че нещо е от „висока класа“ (alta classe), те го свързват с Бога, а не с Политбюро…

Не разбирам защо една голяма част от обществениците ни не заявят честно и открито, че са комунисти… Няма нищо лошо в това – на теория комунизмът има и хубави страни, далеч по-приветлив е от редица други идеологии. Комунизмът ги превъзходжа с идеализъм и човечност, които за жалост човешката природа не може да усвои на практика. Но никой днес не казва: „Аз съм комунист“! Казва: „Е, ами аз май съм с леви убеждения“. Убежденията обаче, в повечета случаи, са само параван. А единствената вяра зад тях са парите. Дали ще се стигне до тях по „комунистически“, или по някакъв друг път – е все едно.

Социализмът беше строй, в който хората мълчаха пред самите себе си. И постепенно изгубиха способност да чуват самите себе си. Ето защо тук нещата ще бъдат все такива, докато не се постигне разбирателство относно близкото ни соц минало. Не е възможно да се претендира за демократични възгледи с носталгично вперен към миналото поглед, към реалността, в която „всички бяхме равни, но някои бяха по-равни”. Уморително е да търсиш консенсус с хора, пред които е „неуместно” да се критикува „комунизма“, защото са убедени, че тогава е имало много повече радост.

И, да, вярно е – при социализма имаше много повече радост!

Радост , че са пуснали банани за Нова година.

Радост, че след 10-годишно чакане ти е дошъл редът за лека кола „Лада“.

Радост, че си получил ключове за панелно жилище след 15 години търсене на връзки.

Радост, че си се сдобил със софийско жителство, женейки се за жена, която не можеш да понасяш.

Радост , че си станал член на БКП.

Радост, че не са те арестували след разказване на политически виц.

Радост, че задграничната ти виза не е спряна.

Радост, че си се откачил от бригада за домати и арпаджик.

Така живееше социалистическият човек – от радост в радост. Че и пари му даваха! Направиха всичко трудно достижимо и радостта сама пристигна. Радостта, която се првърна в трагедия.

Имам остра нетърпимост към това някой да размахва пръст в лицето ми и да ме назидава публично за моята социална неутралност – било то виден музикант, съмнителен критик от претенциозен вестник или лудият на квартала. Реакцията във всички тези случаи е отхвърляне – на мнението ми, на критиката ми и на мене самата, защото съм си позволила да мисля различно. Ваксинирана съм преди много години и не мога да се разболея от обществената лудост по никоя тема. Не се намесвам в ничие пространство, без да ме питат, и не позволявам същото за моето.

Тук винаги са убивали със „секира“ тези, които не се подлагат… Вярно е също, че носталгия към злото изпитват различни кръгове навсякъде по света – към фашизма са особено много, но не така явно, както към комунизма у нас. Проблемът е, че комунизмът отглеждаше злото и това, което преживяваме в момента, е резултатът от вече отгледаното зло – проследете генезиса му и всичко ще стане ясно. Двойните стандарти са като куфари с двойно дъно, в които открай време се пренасят незаконно разни неща.

Проблемът на културата ни е преди всичко „културен“ – останалите финасови, организационни и прочие проблеми са следствие – в икономическата му част властва битът, тотално.

Как затънахме в тази Чеховска безизходица? Не задавам въпрос, защото и Чехов не е имал отговор на това „питане“. Или може би му отговаря неговият колега Камю:

„Да си различен, не е нито добро, нито лошо нещо. То означава само, че си достатъчно смел да бъдеш себе си.“

 Мила Искренова