„Дон Жуан“ – (VIII песен). Изпитанието на човешки нравствени ценности в стихията на войната

 Никола Бенин

1.     Жанрови и идейно-тематични особености на поемата, проявени в VIII песен

а) VIII песен се отличава със специфичен сюжет в сравнение с предходните песни на Байроновата поема

б) акцентът е поставен не върху интимно-психологическото, а върху сферата на обществено-политическото

в) на преден план е историческо събитие, в което участва Дон Жуан - превземането на крепостта Измаил от руската армия

г)поведението и изживяванията на героя се открояват на фона на мащабен военен конфликт между Русия и Турция в края на ХѴТІІ век.

 

2.     Разгърнато повествование за хода на военните действия

а) детайлно са обрисувани множество военни /батални/ картини

б) Художественото изображение не се отличава с обективност, характерна за класическия героически епос, а с изява на субективната позиция на лирическия говорител

в) той изразява гледната си точка и отношението си към участниците във войната, наречена „вакханалия люта"

г) обръща се директно към читателите, споделя в лирическите отстъпления своите размисли, коментира драматичните събития.

д) сражението за превземането на Измаил - турска крепост на брега на река Дунав, не е разкрито като битка в името на благородна кауза, на висши ценности. За поета това е безсмислено, ужасяващо кръвопролитие, което няма морално оправдание. Поради тази причина съпоставките с героите на епическата поема „Илиада" звучат иронично, саркастично.

 

3.     Нови теми и проблеми

а)  за обвързаността на човека с историческото време

б) за разрушителната сила на войната

в) за съхраняването на човешките ценности в трагичната ситуация на ожесточен сблъсък

4.     Характерните черти на Романтизма в VIII песен

а) За романтическата поетика са характерни ярките контрасти, черно-бялата поляризация на образи и картини.

б) В VIII песен изпъкват редица ключови опозиции:

жестокост - хуманност, враждебност - съпричастие, лъжа - истина, природа - цивилизация, робство - свобода, подчинение - бунт.

в) Като представител на революционния Романтизъм, поетът разкрива в лирическите отстъпления непримиримостта си към тираничната власт, потисничеството, лицемерието.

 

Байрон работи по „Дон Жуан“, своето най-амбициозно и зряло произведение, от 1818 до 1823 г.

Останало незавършено поради внезапната смърт на поета, то съдържа шестнайсет напълно

завършени песни. Запазени са и началните четиринайсет строфи от седемнайсета песен, които са

били публикувани едва в началото на XX век. В тази си творба поетът представя остро сатиричен

образ на своето съвремие, подлагайки на критика социалните институции, лицемерието на

обществените нрави и морал, но също и пороците на отделни личности, действителни и

фикционални, публични и частни, в много случаи напълно реални, исторически конкретни лица.

Между обектите на сатиричните му нападки са както известни политически фигури от епохата,

така и английски поети, негови съвременници като Уърдсуърт, Колридж и Сауди, чието

творчество Байрон не е одобрявал.

СЮЖЕТЪТ

Дон Жуан е млад благородник от Севиля, който на 16-годишна възраст е изпратен от майка си в

чужбина заради скандалната му любовна връзка с нейната приятелка доня Юлия. По време на

пътуването си той претърпява корабокрушение и след дълги премеждия се озовава на гръцки

остров. Животът му е спасен от Хайде, дъщеря на гръцки пират. Двамата се влюбват, но бащата,

когото всички мислят за умрял, се връща, открива влюбените, бие се с Дон Жуан, пленява го и

окован във вериги, на един пиратски кораб го отвежда в Константинопол, където го продава за роб

на султанката. Тя също се влюбва в него, героят обаче предизвиква ревността й и е заплашен от

смъртно наказание, от което се изплъзва, като успява да избяга и да се присъедини към руската

армия, която обсажда Измаил. Като награда за проявения героизъм и галантно поведение той е

изпратен от генерал Суворов в Санкт Петербург като пратеник до Екатерина Велика, чието

благоволение и покровителство си спечелва и която на свой ред го изпраща с политическа мисия в

Англия. Последните написани части описват социалното положение в Англия като фон на

любовните афери на Дон Жуан.

ЖАНРЪТ

Както е присъщо за литературата на Романтизма, Байрон създава произведение с не докрай

определена жанрова природа. В свое писмо той го определя като поема. Поемата е лиро-епическо

произведение в стихотворна форма. Според характера на своето съдържание поемата може да

има различни проявления. Най-ранната й историческа поява е като героичен епос в поемите на

Омир „Илиада“ и „Одисея“. Поемата може да бъде също лирическа („Хайдути“ на Христо Ботев)

или да съдържа баладични елементи („Изворът на Белоногата“ на П. Р. Славейков). Съществуват

също сатирични и философски поеми.

Квалификацията на „Дон Жуан“ като поема се приема по предположение в съгласие с авторовото

разбиране и в съответствие с формалните особености на творбата. В съдържателно отношение

обаче е по-точно тя да бъде окачествена като стихотворен епос или роман в стихове. Отличителна

особеност на творбата е преобладаващото място, отредено в нея на всякакъв род отклонения,

коментари и лирически отстъпления, докато сюжетната нишка играе второстепенна роля.

Подобно решение отговаря на нейния сатиричен характер. Когато пише „Дон Жуан“, основната

идея на Байрон е да осмее и разобличи несъвършенствата на съвременното общество,

фокусирайки се върху най-различни негови страни или представители.

ГЕРОИТЕ

Както осма песен, така и цялата поема, са съсредоточени около авантюрите на главния герой, но

характерът му не е пълноценно изграден и функционира основно като свързваща нишка между

различните епизоди. Героят на Байрон е различен от образа на традиционния Дон Жуан дел Тенорио

, формиран в поредица предходни произведения, вдъхновени от популярната испанска легенда за

севилския прелъстител. Пренесен в европейското общество от края на XVIII век, Байроновият

герой е съвсем млад - в началото на поемата той е едва 16-годишен, а към края е навършил 21

години. Привлекателен мъж, красив и чаровен, но също доста наивен и спонтанно емоционален,

Дон Жуан е по-скоро обект на женска еротична агресия, отколкото инициатор и вдъхновител на

любовните си авантюри. Понякога той изпитва наслада от ухажванията на жените и с готовност им

откликва, но в немалко случаи попада в една или друга авантюра почти по неволя. „Завоеванията“

на героя са използвани като повод за представяне на различни сфери от обществения живот, видян

през призмата на сатиричното отношение.

В осма песен на преден план са изведени галантността и героичният жест на Жуан, които

предпоставят по-нататъшната му съдба - мисията при императрица Екатерина и последвалото

пътуване до Англия.

КОМПОЗИЦИЯТА

Композицията на „Дон Жуан“ е подчертано свободна. Определяща роля в нея играе принципът на

епизодичността. Всяка от шестнадесетте песни, от които се състои поемата, представя определен

епизод от живота на героя. Подобно изграждане на произведението напълно съответства на

характера на фабулата с множеството похождения на героя, чиято последователност, както и

връзката между тях, е по-скоро произволна. Свободната композиция на поемата е причината

нейната незавършеност да не личи особено много. В контекста на характера на главния герой и

своеобразието на сюжетното развитие фрагментарността и отвореният финал изглеждат по-скоро

като нарочно и много уместно творческо решение.

Характерен композиционен момент е строфиката на творбата. Байрон я написва изцяло в

осемстишни строфи, т.нар. октави - форма, усъвършенствана от италианските ренесансови поети и

придобила впоследствие престижен статут в европейската поезия.

ТЕМИТЕ

ВОЙНАТА – В съгласие с широко споделяното разбиране Байрон възприема войната като ужасно

бедствие. Същевременно обаче той искрено вярва, че война, която се води в името на свободата и

националната независимост, е не само оправдана, но и достойна за възхищение. Тази своя теза

поетът разгръща в пета строфа: „Но гдето Вашингтон и Леонид / воюваха, местата са свещени: /

врагът народен беше там разбит. Те не рушаха - хората спасени / от тях направиха легенда, мит!“ .

Това обяснява неговото решение да вземе участие в националноосвободителната война на Гърция,

което довежда до гибелта му. Завоевателните войни обаче са престъпление: „По-славно е

човешки плач да спре, / а не да рукне кръв като море./ войната не за свобода свещена / е на

клането дъщеря рождена.“. Напълно обяснима е ангажираността на поета с тази тема, ако

съобразим, че е съвременник на опустошителните военни инициативи на Наполеон.

Като безсмислено бедствие е представена войната в осма песен на „Дон Жуан“, където се описват

сцени на ужасяваща, нечовешка жестокост. Онова, което особено силно възмущава, е

несправедливостта на страданията („... но пак строени / мрат нови хиляди, та с нов медал / да се

окичи някой оцелял“). Възмутително е също и лицемерието, с което историята и литературата

говорят за войната. За него Байрон говори с подчертана ирония: „Все пак обичам тази дума слава; /

не е ли хубаво на старини / героят пенсия да получава? / Кой мъдрост за пари не ще смени? / А

пък поетът гръмко го възпява - поезията пълна е с войни; / така за пенсии и рими вечно / мъжете

се изтребват безчовечно“.

Със сложната, богата на идеи и внушения картина на войната в „Дон Жуан“ Байрон се нарежда до

най-изтъкнатите творци, посветили произведенията си на тази тема, между които изпъква Лев

Толстой със своя знаменит роман „Война и мир“ (1867).

ПЪТУВАНЕТО – Както и в най-известното произведение на Байрон „Странстванията на Чайлд

Харолд“ в „Дон Жуан“ основната сюжетна матрица е пътуването на героя, но тук тази тема е

представена по по-различен начин, който съчетава романтичния култ към пътуването като

себеизграждане и реализация на личността с една по-скоро иронична трактовка. По времето на

Байрон е било своеобразна норма младите мъже, но също и момичета от заможни семейства да

осъществяват т.нар. Grand tour („голямо пътуване“), което се е възприемало като своеобразен

ритуал, означаващ прехода към зрелостта. Обичайно в маршрута се включвали Италия и гръцките

земи заради възможността за запознанство с изкуството на Античността и Ренесанса. Пътуването

на Жуан обаче не следва модела - то е принудено от обстоятелствата, героят не проявява

очакваната любознателност, затова пък е въвлечен във военни действия и дипломатически мисии.

Може основателно да се твърди, че Байрон пародира съвременния му идеал за пътуването, така

както Джонатан Суифт представя в „Пътешествията на Гъливер“ сатиричен образ на

просветителското му утвърждаване в романа на Дефо „Робинзон Крузо“.

ОРИЕНТЪТ – Значителна част от събитията и героите както в осма песен, така и в останалите части

на поемата представят света на Ориента. Тази тематична ориентация е също в съответствие с

особения интерес на Романтизма към Ориента и присъщата му екзотика, която до голяма степен

се явява наследство от литературата на Просвещението с нейната изострена чувствителност към

Другия, към екзотичното на Изтока, но също така отговаря на актуалния политически интерес към

националноосвободителните борби на народите от Отоманската империя. Традиционен момент в

романтичната трактовка на темата е любовта на европееца с девойка от Ориента. В „Дон Жуан“

тази формула е спазена и героят е спасен от красивата Хайди, с която изживяват страстна любов.

Байрон спазва същата схема и при спасяването на турското момиче при битката за Измаил. Тук

трактовката на темата обаче е иронична, тъй като момичето е едва десетгодишно, на практика

дете, но Жуан не пропуска да забележи женските й прелест и очарование.

ДОН ЖУАН – Дон Жуан е герой с толкова много превъплъщения в европейската литература, че се

превърнал не просто в устойчива тема, а и в своеобразен мит. В основата на традицията стоят

многобройните легенди за прелъстителя, но най-ранната регистрирана литературна версия е

пиесата на испанския драматург от епохата на Ренесанса Тирсо де Молина „Севилският измамник и

каменният гост“ (1630). Голяма популярност героят спечелва благодарение комедията на Молиер

„Дон Жуан, или Каменният гост“ (1665) и операта на Моцарт „Дон Жуан“ (1787). Темата за Дон

Жуан е актуална и за епохата на Романтизма. Освен Байрон, разработват я още Александър

Пушкин в пиесата „Каменният гост“ (1830) и Е.Т.А. Хофман в разказа „Дон Жуан“ (1813). Нататък

темата за прелъстителя преминава в творчеството на писатели от XIX век като Проспер Мериме,

на символиста Шарл Бодлер и на ред творци на модернизма.