CRESCENDO - преди 100 години в Ямбол се ражда и умира четири месеца по-късно

Кирил Кръстев

Двадесетте години на двадесети век, според определението на художника, изкуствоведа и кинокритика Кирил Кръстев (1904-1991), са „фрапантните магнитни полета в Ямболската духовна вселена от анархокомунисти, социалисти, окултисти, теософи, протестанти, франкмасони, декаденти, всички те обхванати от чувство за изключителност, маниакалност и духовен аристократизъм”*. И внезапно тази Вселена, в която на пиедестал са издигнати Платон и Ницше, Димитър Благоев и Георги Бакалов, Морис Матерлинк и Еразъм Ротердамски, Пенчо Славейков и Николай Лилиев, Шопенхауер и Ернст Хекел, Оскар Уайлд и Волтер, Станислав Пшебишевски и Джовани Панини, се пропуква. И се срутва….

Едно обстоятелство коренно променя хоризонтите на двадесетгодишните връстници на второто десетилетие от този нов бурен двадесети век. Утопичните представи за светлото бъдеще се заменят „от психологическия литературен травматизъм на Достоевски, а кроткият еротично-сантиментален сецесион отстъва място на бруталния сюрреализъм, нихилистичния дадаизъм с неговото влечение към абсурда и чистата анархия в изкуството, литературата, театъра, архитектурата и дизайна”*. И в зенита на тази Вселена за младите ямболци, която ги привлича с една нова,изкушаваща и непозната естетика, са алманахът „Везни”, издаван от Гео Милев, и поемата „Zang Tumb Tumb“ от Филипо Томазо Маринели.

Около годината, в която „Панчо Владигеров завладява България с виталната си „Рапсодия Вардар“ (1921), чието първо изпълнение от провинциален оркестър след премиерата в столицата е в Ямбол, в нашия град се случват няколко основополагащи за авангардизма събития.

Васил Карагьозов публикува своята пиеса „Тайните на Вардар”, а учителят Йосиф Чешмеджиев написва музика към нея и тя многократно се изпълнява пред публика от ученици в гимназията, с голям успех и при пълна подкрепа на обществеността и общинската администрация.

Анархоиндивидуалистът, своеобразен мистик и окултист – Теодор Чакърмов, зъботехник по професия, пише няколко книги, от които най-интересна за авангардизма е трилогията „В мълчание” (1919), „Подземният град” (1920), „Среща в лудницата”(1921, неиздадена).

Любомир Брутов издава своята стихосбирка „Черни птици” (1923), стиховете на Карл Виолетов са преведени на чешки език (1921) и на румънски (1922), а анархокомунистът Георги Шейтанов вече е написал своите „Писмо до анархистите” (1918) и „Писмо до българската интелигенция” (1919) и те са станали доста популярни.

Така, обществото в Ямбол е подготвено да посрещне модернистите и да приеме техния авангардизъм.

А кои са те?

Тарторът на групата е Теодор Чакърмов и в нея се включват Кирил Кръстев, Мирчо Качулев, Теодор Драганов и брат му Георги Драганов, Любомир Брутов, Карл Виолетов, Юрдан Кринчев, Лео Коен, Недялко Месечков, Тотю Брънеков, Таню Кехайов, Кирил Кехайов, Панайот Георгиев, Стефан Чапъров, Александър Платунов, Неделчо Гегов, един чисто мъжки свят на талантливи и освободени млади хора,които създават свое литературно средище.

Васил Петков, самотен наследник на ямболска възрожденска фамилия и любител писател-есеист предлага за място на сбирките на младите модернисти собствената си къща, която се е намирала до входа на Пионерните казарми, превърнати днес в Музей на бойната слава. Помещенията с миндери и откритата външна дървена веранда Мирчо Качулев боядисва с жълта боя. Такава намерил без пари. А когато не достигнала, последните две стени оцветил в черно и доразнообразил със златни звезди. Старата кухненска маса на фамилия Петкови засияла боядисана в златно, красиви тъкани възглавници, плетени на ръка покривки и едно старо пиано, спечелено на лотария, допълвали интериорния шик. Така ямболската бохемска общност се сдобила с клуб за литературните си срещи и спорове, а модернистичните забавления на младите авангардисти нощем смущавали съня на ямболци. Нарекли го „Yellow Hall”.

Списание Crescendo 2 1922

Crescendo, първото и единствено издавано у нас списание за футуризъм в неговия най-чист вид се ражда там, но „не в тишината на творческите размисли и професионални спорове, а внезапно и стремително”. В своите спомени, описани в книгата си за културния живот между двете световни войни, Кирил Кръстев пише: ”Едно неочаквано предложение извади ямболската модернистична група от нейния кръжочнически и вестникарски бит и я направи издател и сътрудник на най-авангардното списание у нас, което, въпреки малкото си броеве, беше, както го определя „Речник на българската литература” III, БАН, с.713-714, София, 1982, ”с ултра модернистичния си уклон, характерно за времето след Първата световна война.”

 

Историята на списанието е следната. Николай Черняев (псевдоним на Никола Петров Мавродинов, 1904-1958 г)** от три години издател на списание „Лебед”, се готви да замине в Брюксел и търси издател, който да го замести. Задачата му не е много лесна пред вид облика и стила на изданието. То се издава в малък тираж, струва скъпо и съдържанието му е с белезите на сълзливо сантименталния сецесион, като създава усещане за ефимерност с романтичните си стихове. След като изчерпва всички възможности за прехвърляне на списанието на друг издател, Николай Черняев, без да храни особена надежда за благоприятен отговор, прави предложение на ямболския книжар Васил Кръстев. За негова изненада синът на Васил Кръстев, Кирил го потърсил и го уведомил,че той ще поеме издаването на списание „Лебед”. Договорили се Николай Черняев да му предаде всички събрани до този момент авторски материали, за да започне Кирил Кръстев издателската си дейност, като след време да му изплати някаква сума пари като компенсация, което обаче никога не се случва. И така се появява в Ямбол брой 1 , от година III  на списание „Лебед”, вече библиографска рядкост.

Списание “Лебед” 1920 г.

Новата редакционна колегия се състои от главен редактор Кирил Кръстев, литературен редактор и коректор Лео Коен, организатор и отговорен за набирането на средства Теодор Драганов. За изненада на останалите членове на групата ямболски модернисти те изобщо не са допускани до делата на изданието. Особено тежко преживява този факт тарторът на групата – Теодор Чакърмов, който на моменти стига до прояви на физическо насилие спрямо „редакционния екип”. Конфликтът в групата се разраства още повече, когато Кирил Кръстев еднолично отказва да помести в следващия брой 2, ”обагрените с душевни страдания, скръб и льжи, парадоксални стихове” на Теодор Драганов и фрагменти от „Подземния град” на Теодор Чакърмов, с неговите „лабиринти от порутени дворци, самота и пустота, призивни надежди и заклинания за късно спасение и кръстна смърт.”***

В резултат на това и в стила на добрата стара българска традиция, задружният до тогава Yellow Hall се разцепва на две. Много по-голямата част от членовете му, съвсем логично, следват Кирил Кръстев и изоставят тартора си Теодор Чакърмов, който остава сам с Недялко Месечков и безрезултатно прави опит да създаде нов клуб. Несходствата в характерите и в стила на творчеството им ги разделят през 1923 г., но до смъртта си Теодор Чакърмов запазва уважението си към скромния и кротък Недялко Месечков, търси неговата оценка за собственото си творчеството и му пише приятелски писма.

В краткия програмен текст от първата книжка на списание „Лебед” през 1920 година, (списанието в първия си вариант се издава от Редакционнен комитет, под председателството на Никола Черняев), е записано: „При наличието на толкова много списания в книжнината ни, ето че се появява и нашето. То едва ли ще ги надмине. Но ние, младите ентусиазирани идеалисти, що почнахме издаването му, считаме за престъпно да бездействаме днес, когато всички съзнателни умове са напрегнати към творчество.”

„Лебед” не е от списанията, за които се казва, че „дават лице” на българската литература. Нещо повече, за него самото трудно би могло да се каже, че има свой стил, свое лице, своя редакторска политика. По-скоро „Лебед” е едно провинциално младежко литературно издание, което се списва от съвсем млади, начеващи автори, повечето от тях още ученици. Съставът на редовните сътрудници непрекъснато се сменя, липсват запомнящи се имена. Периодът, в който „Лебед” излиза (1920-1922), е под силното влияние на Гео Милев, ентусиастки за българската литература и благоприятен за литературни експерименти.

Филипо Томазо Маринети

Ключовите за списанието думи от програмните цели са „ентусиазирани идеалисти”. Но те не съвпадат изобщо със стила на модернистично настроените авангардисти от кръга на Кирил Кръстев в Ямбол. И докато спорят за съдържанието на бр.2, карат се с Теодор Чакърмов и успокояват сърдития Теодор Драганов, собственикът на Yellow Hall Васил Петков се завръща от Италия и донася първи том от книгата на Филипо Томазо Маринети****, в която са поместени репортажите му за битката при Одрин през Балканската война. Тя ги поразява и изиграва решаващата роля за формиране на новия облик на „Лебед”.

 

 

 

По-късно, както пише Кирил Кръстев в спомените си, „в брой 2 /1922 г., прекръстихме сантименталния „Лебед” с динамично-футуристичното“Crescendo”. Графичното оформление на корицата и „…великолепно изписано в растящ порядък, тлъсто, конструктивно заглавие от моя братовчед Мирчо Качулев…” По мнението на изкуствоведите то и до днес е впечатляващо. Макар и трудно, но все пак успешно двамата братовчеди се налагат и сменят формата на списанието от една кола 1/24 на 1/8.

А Кирил Кръстев, провокиран от разцепването на Yellow Hall, публикува първия си дадаистки манифест „Неблагодарност”. Твърде смела и дръзка постъпка на фона на многообразието от реализъм, късен символизъм, ранен експресионизъм, което цари у нас. Изкушен от дадаизма и футуризма на Филипо Томазо Маринети, запознат сьс западно европейски издания като „Der Sturm“, и алманаха на Гео Милев „Везни“, Кирил Кръстев успешно доминира над групата ямболски авангардисти и те започват да пишат в подражателен на утвърдените авангардни автори стил, както и да превеждат емблематични произведения. Из страниците на Crescendo могат да се прочетат преводи от Август Щрам, Курт Швитерс, Тристан Цара, Бенджамин Пере, авторски материали на Чавдар Мутафов, Боян Дановски, Гео Милев и да се видят илюстрации, специално създадени от Мирчо Качулев (1901-1971)***** Именно те и дадаистичните призиви на Кирил Кръстев, са свързващото звено между модернистичната ямболска литературна дейност и чистия футуризъм у нас, чиито родоначалници в изобразителното изкуство и литературата са двамата братовчеди.

Мирчо Качулев

Амбициозната и компетентна, макар и нетрадиционно съставена от проф. Иван Сарандев, антология „Български литературен авангард” (изд. „Наука и изкуство”,2001) е приютила всички застъпници на тази авангардна литература у нас: от несравнимите пионери Гео Милев и Чавдар Мутафов, през Антон Страшимиров, Боян Дановски, Марко Бунин, до Ламар, Емануил Попдимитров, Ангел Каралийчев, Владимир Русалиев, Любомир Дойчев. В творчеството на някои от тях се крият срамежливо леки белезите на футуризъм, за разлика от есеистичните творби на Кирил Кръстев, които са проява на чист дадаизъм. До тях се нареждат арх. Николай Марангозов (зет на Кирил Кръстев) и познатите ни ямболски имена на Теодор Драганов, Тодор Чакърмов и Георги Динев (с псевдоним Стефан Рол ), творчеството на които според проф. Сарандев свидетелства за наличие на дадаизъм и сюрреализъм в България. Но ни дава и усещането за нов тип литературен и културен процес и дискретно демонстрираното познание за маргиналната литература на 20-те години на 20-ти век, част от която са и ямболските авангардисти Марко Бунин (псевдоним на Майер Исак Леви), Теодор Чакърмов, Теодор Драганов, Матвей Вълев.

За съжаление, от Crescendo, това единствено по рода си списание у нас, остават само две книжни тела. Втори брой (първият през 1922 г. излиза под името „Лебед”), а трети и четвърти излизат заедно. Причината според Кирил Кръстев е липсата на средства за издаването му и това до известна степен отговаря на истината, макар да пропуска основната. Дадаистът Кирил Кръстев, „един дискретен анархист”, по думите на писателя Георги Господинов****** през февруари 1923 г., без да уведоми останалите членове на групата, заминава за София под претекст,че ще се записва студент, но всъщност под натиска на родителите си, които усещат приближаването на репресиите срещу анархистите в Ямбол и се страхуват, че синът им ще бъде въвлечен в събития, които ще станат причина да го загубят. Кървавата трагедия от 26 март с. г. на площад „Кобург” в нашия град определено доказва, че са били прави. Почти по същото време и братовчед му Мирчо Качулев заминава за столицата и също под натиска на родителите си. Групата модернисти от Yellow Hall в Ямбол остават без издател и без илюстратор и вегитират почти три години, люшкайки се между скандалите, провокирани от Тодор Чакърмов, и опитите на Васил Петков да ги усмири и активизира творчески. Едва когато Кирил Кръстев отново се завръща в Ямбол през 1926 година, скандалите в групата утихват за кратко, но издаването на списанието не е възобновено. Вместо това нов скандал в Ямбол разтърсва литературна България.

Анонимно до всички редакции и няколко известни български писатели е разпространен „Манифест на Дружеството за борба против поетите”. Както обаче може да се предположи, немалко хора се хващат на „дадаистичната въдица“ за Дружеството и реакцията е предимно негативна. Кирил Кръстев в спомените си за това събитие пише, че „Манифестът е просто следвоенна дадаистична шега, която разкрива дълбоките проблеми на изкуството”. Била е идея на екстравангандния Васил Петков, „готов за всякакво дадаистично хрумване за предизвикателство на буржоазната действителност“. Навярно затова носел визитки, на които под името му, вместо професия, пишело „туберкулозен“. Провокативният дадаистки нихилистичен дух на този ямболски авангардист е причината да се роди шегата, а Кирил Кръстев веднага се заема да напише манифеста, произведение, което копира „вида фолио от 4 страници на италианските футуристични манифести“ и така му придава достоверност. По спомените на Кирил Кръстев „Ангел Каралийчев във в. „Слово“ наивно ни учеше за значението на великото изкуство от „Илиада“ до Блок”. Той осъжда Дружеството за това, че членовете му са вдигнали ръка срещу „вечната земна религия – поезията”. Всъщност точно там се очертава проблемът, който става централен мотив в манифеста. ”Щом към поезията винаги трябва да се подхожда като към религията, това означава, че тя принципно се приема като догма, която не подлежи на преоценяване или на скептицизъм”, пише пак там Кирил Кръстев. За съжаление малцина успяват да разберат истинската му същност и той среща острите обществени критики на страниците на „Слово“ и на „Зора“. Ангел Каралийчев, когато получил „съчинения от ямболските литературни хулигани Манифест на Дружеството за борба против поетите” възкликва, че „ Бог трябва тозчас по спешност да осъди тогова, дето така вдига ръка срещу вечната земна религия – поезията”. Имал предвид Кирил Кръстев, разбира се. А Антон Страшимиров сърдито разправял навсякъде, че „това е печален документ за душевното ни изтръмбушване днес“. Изумително единодушие на двама прекрасни български писатели, които в ранен винтидж стил въздишат по отминаващите времена на романтика, защото не разбират модернизма, който ги щурмува от всеки ъгъл.

Манифестът за втори път скарва жестоко групата авангардисти в Ямбол. В последвалия бурен многочасов разговор с размяна на юмручни аргументи, следват обвинения, че злоупотребата с доверието им ги злепоставя в литературните среди, защото е бил подписан от името на членовете на Yellow Hall без да те да бъдат информирани. Намесва се пряко и Теодор Чакърмов, който подклажда още повече скандала, като публично поставя въпроса авторите да „излязат от своята мерзка анонимност”. Кирил Кръстев се вижда принуден да отпечата втори, вече подписан от него и Васил Петков екземпляр на Манифеста, като очаква, че както винаги, ще бъде подкрепен от членове на дружеството. Но се оказва, че само Неделчо Гегов и Тотю Брънеков се съгласяват да го подпишат. За да избегне още по-голям скандал, Кирил Кръстев се изнася отново скоростно към столицата, този път завинаги.

Така се слага край на забележителното авангардно списание Crescendo и на единствения в България по рода си литературен клуб Yellow Hall. С малки изключения, историята дори „забравя” имената на групата авангардисти от Ямбол, които тогава застават в началото на един дълъг път в търсене на модернизма в изкуството, литературата, архитектурата и киното. „И вече не можем да се съмняваме в силната теоретична рамка и авангардна мотивировка, които обгръщат дейностите на Ямболския кръг. Можем да изтъкнем няколко общи свойства на авангардната литература, за да оценим коректно какъв е приносът на Дружеството към нея и колко авангарден наистина е този манифест”, смята белградската изкуствоведка Олга Савеска*******.

С този последен манифестен текст приключва и експерименталният период в творчеството на Кирил Кръстев. Той напуска Ямбол, оскърбен от неразбирането, но със самочувствието на създател на модернизма в литературата и изкуството на България, на човек с въображение, чувство за хумор, чист плам и усет за хората, които имат талант да го сътворят. И няма как да отречем, че е разбирал от изкуство и литература и е бил забележителен организатор.

* Кръстев, К., ”Спомени за културния живот между двете войни”, ДИ „Български писател” С., 1988 г.

** Никола Петров Мавродинов е български изкуствовед и археолог, един от най-добрите познавачи на българското средновековно изкуство, архитектура и култура.

*** Петков, Р., Каталог „Българският литературен модернизъм – една колекция на Росен Петков“, И „СОКИ“, 2021 г.

**** Филипо Томазо Маринети, италиански поет, писател, журналист, издател и основател на първото  авангардистко движение на 20 век, футуризма.

***** Качулева, М. История,която още не е разказана, в. ”Делник”

****** Господинов, Г. „Crescendo – провинцията като авангард”, 12. 4. 2019

******* Савеска, О., ”Манифестът на Дружеството за борба против поетите-последна „дадаистична замашка” на ямболските авангардисти”, Изд. Белградски университет, 2019.

 Мария КАЧУЛЕВА