Откриване на Светия Кръст в Йерусалим на 13 септември 326 г.: Първи интерес на християните към Светите земи

 Публикувал: Никола Бенин

В началото на IV век Християнството заживява в нови исторически условия. След издаването на Медиоланския Едикт на Константин I Велики (306–337) през 313 г., с който то става позволена религия (religio licita), и свикания в Никея събор през 325 г., погледът на вярващите все по-често се насочва към местата, където се случват спасителните за човечеството събития, за които се говори в Свещеното Писание.

Св. Елена, майка на император Константин, предприема пътуване до Светите земи в хода на което, подпомогната от епископа на Йерусалим – Макарий (314–333), обследва местата, свързани с Христовите страдания и погребение. След откриване на кръста Господен през 326 г. градът отново започва да придобива все по-голямо значение. В описанието на гореспоменатите събития епископ Евсевий (260–340) не се спира на откриването на Светия кръст и не споменава за царица Елена като главно действащо лице по провеждането на оглед и разкопки на Голготския хълм. Подробности за това важно събитие се откриват у историци като Созомен (ок. 400–450) и Руфин (ок. 345–410). Възможно е Евсевий умишлено да пропуска описанието му и това да се дължи на известно съперничество, което възниква между Кесария и Йерусалим.

С подкрепата на императорски средства и чрез палестинския епископат под водачеството на Евсевий Кесарийски се издигат големи базилики във Витлеем, Йерусалим и Хеврон.

До споменатите по-горе години ранните християни не показват особен интерес към забележителности в Светите земи. Предполага се, че Голготският хълм и гробната пещера, в която е положено тялото на Спасителя, са били обект на почитане от страна на вярващите, тъй като те стават част от промените, които римският император Адриан (117–138) провежда в района след 135 г. Първите съобщения за отделни географски места се появяват във връзка с достигнали до нас мъченически разкази. С едно съобщение от средата на II век за мъченичеството на Поликарп, епископ на Смирна (167/8 г.), се наблюдава и началният интерес към Палестина.

До IV век няма писмени сведения за почитане на свещени места, свързани със земното служение на Иисус Христос, освен едно споменаване от Ориген (+ок. 254 г.), който говори за това, че „във Витлеем показват пещерата, където се е родил [Иисус]“ (Contra Celsum, I, 51).

Първо библейско-географско наблюдение над светите места в Палестина извършва споменатият Кесарийски епископ Евсевий, който през 311 г. съставя съчинението си „Ономастикон“ (Ỏνομαστικόν). В него той описва топографски известните през римско-византийския период места, свързани с библейската традиция, като изяснява наименованията им и ги локализира с помощта на римската пътна система. Като биограф на император Константин I Велики, Евсевий съставя и съчинението си „Животът на Константин“ (Vita Constantini), в което описва важни исторически моменти от живота на Църквата, възхода на християнството и дейностите на императора по издигането на големи храмове в Светите земи.

Като начало на интереса в областта на материалната култура на Палестина и местата свързани, с историята на човешкото спасение от старозаветно и новозаветно време, могат да се поставят и първите християнски поклоннически пътувания от IV век насам, които също дават сведения за географското положение на библейски местности, описват запазени сгради и крепости от римския период и знакови за християните места. Важни извори за съвременните изследвания представляват поклонническите описания на Поклонникa от Бордо (333 г.), Дамата Егерия (381 г.), Пътникът от Пиаченца (570 г.), Монахa Аркулф (680 г.) и др. Отправилите се на дълго пътуване към Светата земя християни споделят, че посещението на места в нея, в съчетание с аскетически живот, укрепва, обновява и изяснява вярата. Палестина започва да се разглежда като география на небоземната биография на Иисус Христос, както отбелязва св. Кирил Йерусалимски (315–387).

Благодарение на увеличаващия се поток от поклонници все повече нараства и значението на Йерусалимския епископ, в това число и правата му, спрямо тези на Кесарийския епископ. Още на събора в Никея се препотвърждава обичая и древното предание да се почита епископа на Елия и да му се отдава почит със запазване на митрополията и признатите й права (Виж. Правило 7).

Ранните писмени свидетелства, които поклонници оставят за своите пътувания, дават ценни сведения за географията, селищата, постройките, демографията, топонимията и богослужението в Светите земи. Текстовете от Свещ. Писание, разположението на градовете, бележките за флората и фауната, доброто познаване на пътищата и значението на селищата правят описанието добър античен справочник за Светите земи, ценен помощен източник за изучаване на

Палестина и изследване на нейните паметници.

Светият град Йерусалим

Християните приемат Месия в личността на Богочовека Иисус Христос, поради което в евангелията се отделя голямо внимание на Йерусалим като място на страданията на Спасителя. Тук Той приема кръстна смърт и погребение (Мат. 27:31–66; Марк 15:20–47; Лука 23:26–56), възкръсва от мъртвите (Мат. 28:1–8; Марк 16:1–8; Лука 24:1–12) и Се възнася на небесата (Марк 16:19–20; Лука 24:50–53), като със Своята смърт, както се изразява епископ Атанасий Йевтич, „разширява географско-историческите граници на Светата земя и Светия град, превръщайки историята в есхатология”. В Йерусалим се осъществява и слизането на Светия Дух над вярващите (Деян. 2:1–4).

В Йерусалим е опредметена многовековна библейска история. Чрез Йерусалим Бог изпълнява Своя промислителен план спрямо целия свят. Градът се ползва с голяма популярност и неслучайно св. пророк Йезекиил го определя като център на света (Йез. 5:5; 38:12).

Византийският Йерусалим

Давидовият град е разположен върху централния планински гребен на Юдейската планинска верига между 700 и 800 м надморска височина на границата между средиземноморската вегетация на запад и пустинния климат на изток (на 52 км източно от Средиземно море и на 25 км западно от Мъртво море).

Йерусалим от Византийския период в голяма степен остава във вида, който той придобива след потушаване на второто юдейско антиримско въстание под водачеството на Симон Бар-Кохба през 135 г. След справяне с бунтовниците император Адриан променя градския план на града, като му дава и ново име – Колония Елия Капитолина, по личното име на императора (Publius Aelius Hadrianus) и в чест на закрилника на града – Юпитер Капитолийски. Римският владетел депортира всички юдеи от града, като им забранява под страх от смъртно наказание да стъпват в него. По-късно, император Константин частично вдига забраната, като разрешава на юдеите да посещават Йерусалим на всеки девети ден от месец април (9 ав). Ден, който става траурен в памет на разрушаването на Йерусалимския храм от вавилонския цар Навуходоносор през 586 г. пр.Хр. и от римския пълководец Тит през 70 г.

С юдеите са прогонени и християните. След описаните събития епископската катедра на Йерусалимската църква губи своето особено значение и епископът на Елия става подчинен на митрополита на Кесария Палестинска.

Реконструкцията на Йерусалим от този период се улеснява от археологическите наблюдения над други градове. Един добър ориентир дава откритата през 1884 г. карта от Мадаба (Йордания, VI в.), която изобразява територии, селища и пътища, свързани със светите места Разположената на пода на ранновизантийска църква мозайка, дава картина за цяла Палестина от Библос и Дамаск на Север до Синай и делтата на Нил на Юг. Особено детайлно е изображението на Йерусалим.

На мозайката най-старият градоустройствен план на Давидовия град, известен до сега, е в съвсем стилизиран вид под формата на овал, който в посока север–юг е пресечен от два форума (Cardo и Decumanus) с колонади. Градът е изрисуван като град със стени, укрепен с 21 кули и шест врати. На влизане в него от северната му страна през Дамаската порта вляво на нея се намира голям площад. Ако се тръгне на юг, през центъра на града минава едната голяма улица Cardo maximus, която стига до Сион (към Иродовия период Сион започва да се идентифицира не с района на Храмовия хълм, а с гроба на Давид, разположен на югозападния хълм на Йерусалим (срв. Йосиф Флавий, За юдейската война, 5, 4, 1–2)). В центъра на града, отдясно на главната улица се намира Гробът Господен, както и мястото, където Иисус Христос е бил разпънат на кръст. В така представения план могат да бъдат разпознати още други важни обекти като Портата на св. Стефан, Дамаската порта, Яфската порта, Цитаделата, Църквата на планината Сион, Храмовият хълм, Златната порта, Антониевата кула.

Много от детайлите на топографията от римския и византийския период са потвърдени от разкопките на Nahaman Avigad в юдейския квартал на стария град (днешните стени на стария град на Йерусалим са изградени от Сюлейман Велики през 1542 г.). Археологът открива 200 м от главната улица.

Гробът Господен в Йерусалим

Днес Храмът на гроба Господен, който обединява местата на Разпятието, погребението и Възкресението, също стои почти в средата на стария Йерусалим. Едно обстоятелство, което понякога буди недоумение, като се вземе предвид, че според строгите предписания, които се откриват в Мишна, се забранява погребение в очертанията на града. Един гроб следва да бъде отдалечен най-малко около 50 лакти (около 25 м) от градската стена.

Съществуват редица отправни точки в новозаветните текстове, както и в архитектурната история на града, които изясняват проблема. Според сходното свидетелство на Евангелистите, Спасителят е погребан в нов гроб, предоставен от Йосиф от Ариматея (Мат. 27:60, Марк 15:46). Св. евангелист Йоан допълва: „На онова място, дето беше разпнат, имаше градина и в градината- нов гроб, в който още никой не бе полаган” (Йоан 19:41).

Може да се говори за научен консенс, който подкрепя християнското предание, възникнало непосредствено след смъртта и Възкресението на Богочовека, според което, Христос е бил погребан под днешната Църква на Божи гроб. Противно на утвърденото мнение основаващо се на древната традиция, „протестантската традиция“ счита, че гробът на Христос се намира в близост до Дамаската порта на Йерусалим. Тази хипотеза и свързаната с нея гробница отдавна обаче е отхвърлена. Посочената като Иисусов гроб чак през XIX в. т.нар. „Градинска гробница” не е от новозаветния период, вероятно датира от II в., но все пак дава представа на посетителите за това как са изглеждали ранните гробници.

Във времето на земния живот на Спасителя мястото се намира на северозапад от Йерусалим, „вън от градските порти“ (Евр. 13:12). У древните римляни западната страна на града, обърната към тъмата, която поглъщала слънцето [= залеза], се смятала за страната на нещастията. Tакова значение получава и западната стена на Йерусалим в периода на римското владичество в района на която се намирало мястото за публични екзекуции. Скалистата местност северно от втората градска стена е разположена на западния хълм, върху който е построен т.нар. Горен град. Строежът на трета стена, която включва споменатата градина и описаните места в очертанията на града започва във времето на Ирод Агрипа (41–44) и завършва към годините на първото антиримско въстание на юдеите в 67 г. Това археологическо разположение на стената дава обяснение защо днес, а и към времето на император Константин и Eth. мястото на Голгота и Светия гроб са в рамките на Горния град.

Епископ Евсевий Кесарийски дава сведения за промените, които император Адриан предприема в района. Според духовника, „Те (римските войници) търсеха да скрият гроба на Спасението от погледа на човеците. С голям труд влачеха земя и покриха цялата тая площ с голям насипен слой. Върху него построиха капище на Афродита” (Eusebius, Vita Constantini, III, 25–28). На устроената платформа, която обхваща и Голготското възвишение, Адриан издига храм или няколко светилища. В цитирания по-горе текст Евсевий говори за светилище на Афродита, докато блаж. Йероним споменава за светилище на Юпитер и Венера (Hieronymus, Epist. ad Paulinum, 58, 3). При издигането на капитолийския храм Адриан не изравнява със земята хълма с гробницата, а само засипва ямите. Този земен насип спасява гробницата от разрушение и така мястото на храма отбелязва мястото на гроба. По-късно, благодарение на запазилото се предание, той е открит в близост до Голготското възвишение, над което царица Елена извършва оглед през 326 г. Днес църквата „Възкресение Господне”, или както е известна още Божигробската църква, е на самото място или в непосредствена близост до мястото, където е погребан Иисус Христос, независимо че Голгота и Божи гроб са загубили автентичния си вид от времето на Христос.

Евсевий Кесарийски пише за това как император Констанитин разрушава езическите капища и издава свещени едикти, осигуряващи в изобилие всичко необходимо за изграждането на молитвен дом, достоен за Господа, и то с императорско великолепие, без да пести държавни и лични средства. Устройването на храма и архитектурните му особености оказват впоследствие влияние върху развитието на християнската архитектура и иконография.

Някои от основните части на храмовия комплекс са завършени по-рано, тъй като се споменават в Бурдигалския итинерарий (Пътеписът от Бордо), но цялостно строежът на Константин е осветен на 13 септември 335 г.

Императорът организира грандиозна церемония по повод освещаването на храма на Божи гроб, което съвпада с 30-годишнината (tricennalia) от управлението на Константин. В памет на този ден се установява осемдневен годишен празник, който заема мястото си в религиозния и търговски живот на Йерусалим. Тържествата по случай освещаването се отбелязва с особено великолепие, тъй като на същата тази дата е бил открит кръстът Господен.

По-подробно у: Дамянова, Е. Библейско-археологични, топографски особености в Йерусалим през IV век. (с 4 приложения). – Дневникът на Етерия „Peregrinatio ad Loca Sancta“ Поклонение до Светите земи. Литургичен извор текст, коментар, интерпретация. С., 2019, с. 278–298, 355–357.

Екатерина Дамянова