Никола Бенин. Хейзъл из "Домът на Хадес" от Рик Риърдън

Никола Бенин 

На прекрасните ми читатели:

извинявайте за отворения финал в предишната книга.

Всъщност не, не се извинявам.

Ха-ха-ха.

Но наистина ви обичам.

I. Хейзъл

По време на третата атака Хейзъл едва не изяде една скала. Тя се взираше в мъглата, като се питаше как е възможно да им е толкова трудно преминаването през една тъпа планина и тогава корабната аларма зазвъня.

— Завий наляво! — извика Нико от предната мачта на летящия кораб. Лио завъртя руля, Арго II зави и въздушните му гребла разрязаха облаците като нож. Хейзъл обаче допусна грубата грешка да погледне над релинга^[1] и видя как една тъмна сфера литва към нея.

Защо Луната лети към нас — запита се тя, преди да извика и да падне на палубата. Огромната скала профуча толкова близо, че развя косата й.

ПРАС!

Предната мачта падна заедно с платната, рейките и Нико ди Анджело, които се стовариха на палубата. Скалата, която бе с размерите на неголям камион, се претъркули от кораба и продължи пътя си в мъглата, сякаш има важна работа, която не търпи отлагане.

— Нико! — Хейзъл приближи брат си, докато Лио се опитваше да овладее кораба.

— Добре съм — прошепна Нико и изрита платната, оплели краката му. Тя му помогна да се изправи и се заклатушка заедно с него към носа. Позволи си отново да надникне над перилата, макар да внимаваше повече. Облаците се разделиха дотолкова, че да разкрият планинския връх под тях, който се издигаше тъмен и заплашителен от тучните зелени възвишения. А най-отгоре му имаше планински бог — един от нумина монтанум, както ги беше нарекъл Джейсън. На гръцки се казваха оураи. Както и да ги наричаше обаче, те си оставаха, меко казано, неприятни.

Като всички нумини, които бяха срещали, и този имаше обикновена бяла туника, покриваща груба кожа, тъмна като асфалт. Бе висок около осем метра и изглеждаше изключително як. Бялата му брада и рошавата му коса се вееха на вятъра, а очите му блестяха лудешки като на религиозен фанатик. Кресна нещо, което Хейзъл не разбра, но очевидно не беше приветствие.

След което с голи ръце откъсна друго парче скала от планината си и започна да го прави на топка. Очарователната сцена се скри в мъглата, но след това планинският бог кресна отново и други нумини отвърнаха на вика му. Ревовете им отекнаха по долините като в гигантска лудница.

— Тъпи каменни богове! — развика се и Лио иззад руля. — Трябва да я сменям за трети път! Да не мислят, че мачтите растат по дърветата?

— Мачтите са дървени — сметна за необходимо да вметне Нико.

— Млъкни! — Лио грабна една от контролите, направена от джойстик за „Нинтендо“, и я завъртя в кръг. На няколко метра от тях се отвори люк, а после от него се показа оръжие от божествен бронз. Хейзъл успя да запуши ушите си преди то да стреля в небето и да разпръсне дузина метални сфери, които пламнаха в зеленикав огън. От тях поникнаха шипове, завъртяха се като перки на вертолет и издухаха мъглата. След миг по планините отекна серия от експлозии, последвани от гневните крясъци на планинските богове.

— Ха! — извика предизвикателно Лио.

За съжаление, новото оръжие на Лио само бе ядосало нумините. Поне така смяташе Хейзъл, вадейки си извода от предишните срещи с каменните божества. Още една скала профуча покрай кораба, този път от дясната им страна.

— Разкарай ни оттук! — изкрещя Нико.

Лио каза нещо не особено ласкаво по адрес на нумините, но завъртя руля. Двигателите забучаха. Такелажът се оправи по магически начин, а корабът се завъртя наляво. Арго II набра скорост и отстъпи на северозапад, както бе станало и предишните два дни. Хейзъл обаче не се отпусна, докато не се отдалечиха от планините. Мъглата се разсея. Светлината на утрото под тях огря зелените хълмове и златисти полета на Италия, които не бяха толкова различни от тези в северна Калифорния. Хейзъл почти можеше да си представи, че лети към дома, към лагер „Юпитер“.

Мисълта обаче я натъжи. Лагер „Юпитер“ бе неин дом от едва девет месеца, откакто Нико я бе измъкнал от Подземния свят. Въпреки това мястото й липсваше повече от родния й дом в Ню Орлиънс и МНОГО повече от Аляска, където бе починала през 1942 година.

Липсваше й креватът в казармите на петата кохорта, вечерите в столовата, където духовете на вятъра носеха подноси с храна и минаваха покрай легионерите, които се готвеха за военните игри. Искаше й се да се разходи по улиците на Нов Рим, хванала Франк Занг за ръка. Искаше й се да поживее поне малко като обикновено момиче, което има сладко, грижовно гадже.

Но най-вече искаше да е на сигурно място. Беше уморена от страхове и ужаси.

Унесена в мисли, Хейзъл стоеше на квартердека, докато Нико вадеше трески от ръцете си, а Лио не спираше да цъка по бутоните на джойстика.

— Това беше толкова тъпо, че чак вдлъбнато — обяви Лио. — Да събудя ли останалите?

Хейзъл се изкушаваше да отговори с „да“, но прецени, че другите заслужават почивката си, след като бяха поели нощната смяна. Бяха изтощени от защитата на кораба. На всеки няколко часа някое изчадие, излязло от недрата на римската митология, решаваше, че Арго II е вкусна хапка. Преди няколко седмици Хейзъл нямаше да повярва, че е възможно да проспиш атака на нумини, но сега не се и съмняваше, че другарите им кротко похъркват в долната палуба. Самата тя потъваше в дълбок като кома сън при първа възможност.

— Имат нужда от почивка — каза тя, — ще трябва сами да намерим друг път.

— Хм! — Лио се втренчи в монитора си. С парцаливата си риза и опръсканите с машинно масло дънки изглеждаше все едно е изгубил битка с парен локомотив. Откакто Пърси и Анабет бяха паднали в Тартара, Лио бе работил без почивка и ставаше все по-гневен и погълнат от заниманията си.

Хейзъл се безпокоеше за него, макар част от нея да бе облекчена от промяната. Всеки път, когато Лио се шегуваше, й напомняше прекалено много за Сами, неговия прадядо… първото гадже на Хейзъл, когото бе срещнала през 1942 година.

Защо животът й трябваше да е толкова объркан?

— Сами, а? — промърмори Лио. — Да виждаш друг път?

Мониторът му показваше картата на Италия. Подобната на ботуш държава бе разделена от Апенините почти точно по средата. Зелената точка, която показваше къде се намира Арго II, бе от западната страна на планиската верига, на няколкостотин километра от Рим. Пътят им изглеждаше лесен. Трябваше да стигнат до място в Гърция, наречено Епир, и да намерят древния Дом на Хадес (или Плутон, както го назоваваха римляните; самата Хейзъл мислеше за него като за Лошия Отсъстващ Татко).

За да стигнат Епир, трябваше да поддържат курс право на изток и да прелетят първо над Апенините, а после и над Адриатическо море. Но уви, всеки път щом пробваха да минат над планините, скалните богове ги атакуваха. През последните два дни бяха отстъпвали на север в търсене на безопасен проход, но не успяха да намерят нищо. Нумините бяха синове на Гея, най-омразната богиня на Хейзъл, което ги правеше смъртни врагове. Арго II не можеше да се издигне достатъчно високо, за да избегне нападенията им. Въпреки многобройните си защити, корабът нямаше как да мине покрай тях, без да стане на трески.

— Вината е наша — каза Хейзъл, — на мен и Нико. Нумините ни надушват.

Тя погледна към своя полубрат. Той бе повъзвърнал част от силите, които бе изгубил по време на плена си при гигантите, но продължаваше да е болезнено мършав. Черната му риза и дънките висяха от скелетоподобното му тяло. Дългата му черна коса падаше над очите, а мургавата му кожа бе станала болезненозеленикава на вид.

Изглеждаше на четиринайсет години, но само на пръв поглед. Нико, подобно на Хейзъл, бе полубог, дошъл от друга епоха. Аурата му бе като на старец — изпълнена с меланхолия от знанието, че мястото му не е в съвременния свят.

Хейзъл не го познаваше много добре, но споделяше тъгата му. Децата на Хадес (Плутон или Лошия Отсъстващ Татко) рядко имаха щастлив живот. А от това, което Нико й бе казал миналата нощ, голямото изпитание тепърва им предстоеше. Домът на Хадес. Брат й й бе разкрил какво ги чака там, заклевайки я да не разказва на останалите.

Нико стисна дръжката на изкования си от стикска стомана меч.

— Духовете на Земята не обичат децата на отвъдното. Това е вярно. Лазим им по нервите. Нумините обаче щяха да усетят кораба и без нас. Носим Атина Партенос, а тя е като огромен магически фар.

Хейзъл потръпна, когато се сети за гигантската статуя, заемаща по-голямата част от трюма. Бяха жертвали много, за да я върнат на бял свят, но нямаха идея какво се очаква да правят с нея. Досега единствената й функция бе да привлича вниманието на чудовищата.

Лио прокара пръст по картата на Италия.

— Ясно е, че не можем да прекосим планините. Бедата е, че те продължават на много километри и в двете посоки.

— Защо не минем по море? — предложи Хейзъл. — Покрай южните брегове на Италия?

— Така пътят става страшно дълъг — възрази Нико, — а и нямаме…

Гласът му потрепера.

— Така де… няма го морския ни експерт. Пърси.

Името увисна заплашително във въздуха. Пърси Джаксън, синът на Посейдон, героят, на който Хейзъл се възхищаваше най-много. Бе спасил многократно живота й в Аляска, но когато бе имал нужда от помощта й в Рим, Хейзъл се бе провалила. Беше гледала как той и Анабет рухват в ямата, без да успее да им помогне.

Хейзъл си пое дълбоко въздух. Пърси и Анабет бяха все още живи. Чувстваше го в сърцето си. Все още можеше да им помогне. Просто трябваше да стигне Дома на Хадес и да преодолее изпитанията, за които Нико й бе споменал…

— Защо не продължим на север? — попита тя. — Тия планини все трябва да свършват някъде.

Лио започна да ровичка бронзовата архимедова сфера, която бе закачил на конзолата. Това бе най-новата му и със сигурност най-опасна играчка. Устата на Хейзъл пресъхваше всеки път, когато погледнеше към нея. Страхуваше се, че Лио ще набере грешна комбинация и корабът им ще избухне като пиратка. Или ще ги изхвърли от палубата и ще се превърне в гигантски тостер.

За щастие, имаха късмет. От сферата излезе обектива на камера, която прожектира 3D изображение на Апенините над конзолата.

— Не знам — разгледа холограмата Лио, — не виждам никакви проходи на север. Идеята обаче ми харесва повече от това да се върнем на юг. Рим ми дойде малко в повече.

Никой не възрази. Всъщност Рим им бе дошъл доста в повече.

— Каквото и да правим — намеси се Нико, — трябва да е бързо. Всеки ден, през който Пърси и Анабет са в Тартара…

Нямаше нужда да довършва. Трябваше да се надяват, че Пърси и Анабет могат да оцелеят в Тартара достатъчно дълго, за да намерят тамошната страна на Портите на Смъртта. Тогава, ако Арго II успееше да достигне Дома на Хадес, героите на борда му може би щяха да съумеят да ги отворят и да спасят приятелите си, стига, разбира се, да оцелееха по пътя. След това оставаше да затворят Портите и да ги запечатат така, че изчадията на Гея да спрат да се връщат в света на смъртните отново и отново.

Да… планът си беше бомба. Можеха да се объркат само около един милиард неща.

Нико се намръщи към слънчева Италия, която се бе ширнала под тях.

— Може би все пак трябва да събудим останалите. Това решение засяга всички ни.

— Не — възрази Хейзъл, — трябва да се справим сами.

Не бе сигурна защо мисли така, но откакто бяха напуснали Рим екипът бе започнал да се разпада. Тъкмо се бяха сработили и — бам! — двамата най-силни герои бяха пропаднали в Тартара. Пърси беше гръбнакът на отбора. Той им вдъхваше увереност, докато бяха летели над Атлантика и Средиземноморието. А Анабет беше същинският водач на пътуването. Тя беше спасила Атина Партенос сама. Беше най-умна измежду седмината, винаги имаше отговор за всеки проблем.

Ако Хейзъл почнеше да буди останалите при всяка спънка, споровете щяха да започнат отначало. Надеждата щеше да угасне съвсем.

Трябваше да накара Пърси и Анабет да се гордеят с нея. Да поеме инициативата. Не вярваше, че едничката й роля в подвига беше това, за което я бе предупредил Нико — препятствието, което я очакваше в Дома на Хадес.

Прогони мисълта от главата си.

— Трябва да помислим малко — каза тя — как да прекосим планината или как да се скрием от нумините.

— Да бях сам, щях да пътувам през сенките — въздъхна Нико, — не мога обаче да прекарам целия кораб през тях. Пък и не знам дали вече имам сила дори само за себе си.

— Мога да подготвя някакъв камуфлаж — намеси се Лио, — който да ни слее с облаците, или…

Но не звучеше особено уверен.

Хейзъл погледна надолу към нивите. Чудеше се какво ли има под повърхността им, коя ли част на Подземното царство е там. Бе срещала господаря му Плутон само веднъж и не очакваше помощ от него — в крайна сметка в началото дори не го позна. Пък и никога не й бе помагал, нито през първия й живот, нито по време на престоя й в отвъдното, нито след като Нико я върна в света на живите.

Богът на Смъртта Танатос, който служеше на баща й, бе предположил, че Плутон всъщност й прави услуга, задето не я забелязва. В крайна сметка тя не трябваше да е жива. Ако я забележеше, може би щеше да му се наложи да я върне в света на мъртвите.

Това означаваше, че е лоша идея да търси помощ от него. И все пак…

Моля те, татко — започна да се моли тя. — Нека намеря пътя към твоя храм в Епир. Ако си там долу, подскажи ми какво трябва да правя.

В крайчеца на хоризонта се появи нещо малко, но невероятно бързо, което оставаше следа като от самолет.

Хейзъл не повярва на очите си. Това можеше да бъде само…

— Арион.

— Какво? — не разбра Нико.

Лио обаче подскочи от щастие.

— Това е конят й! Не си виждал такова нещо, човече! Не е идвал при нас, откакто бяхме в Канзас!

Хейзъл се засмя — за пръв път от няколко дни. Зарадва се да види стария си приятел.

На около километър и половина на север малката точка обиколи един хълм и спря на върха му. Не можеше да го различи ясно, но цвиленето му се чу и на борда на Арго II. Хейзъл вече не се и съмняваше, че това е Арион.

— Трябва да се видя с него — каза тя. — Тук е, за да помогне.

— Ами добре — почеса се Лио по главата, — ама нали се разбрахме да не кацаме повече. Сещаш се, Гея е богиня на Земята и иска да ни унищожи до крак.

— Ти само приближи и аз ще се спусна по въжената стълба. — Сърцето на Хейзъл затупка бясно. — Мисля, че Арион иска да ми каже нещо.