СЛАВЯНСКИЕ ЧТЕНИЯ - 9
Сборник статей международной научно-практической конференции
Тара, 2014
Издательство: ООО
"Полиграфический центр КАН" (Омск)
Никола Бенин
Русенски университет
«Ангел Кънчев»
НАЛИ СМЕ БЪЛГАРИ:
ИДЕНТИЧНОСТТА НА ТОПОЛЧАНИНА В ТРИЛОГИЯТА „ЖЪТВА” ОТ КОНСТАНТИН ПЕТКАНОВ
Константин Петканов в
трилогията „Жътва” внимателно следи всяко изменение в душевността на
тополчанина. Съсредоточено се вслушва в трептенето на всяка емоционална фибра.
И съумява да намери подходящи стилни средства, с които максимално да се доближи
до първично-девственото светоусещане на тогавашния човек, адекватно да отрази
чувствителността на сетивата му. Писателската палитра събира в себе си краски,
автентични на натюрела на старовремското битуване. Всичко звучи в тон с
времето. Посредством поетичната обрисовка на патриархалната атмосфера,
художникът се потапя в идиличния свят на тогавашното време. Човекът е видян и
изобразен не са фона, а в съприкосновение със състоянието на природата. Животът
на човека се слива с живота на природата. В живописната концепция на Петканов живите
трепети на околната действителност се използват за изразяване на душевните
вълнения на персонажите. Така например една от художествените функции на
постоянния романен образ – вятърът, е да ситуира полетът на мечтите на
пробудилите се тополчани. По-нататък на едно място писателят ще каже:
"Мълвата сви вихрушка и полетя. Плетищата заговориха." [1, с. 67], а
на друго ще напише: "След него тополите повишиха глас, подхванаха юнашка
песен." [1, с. 234]. Връзката между първичната душевност на патриархалния
селянин и образния еквивалент на природната картина носи неповторима и
неподправена емоционалност. Самородни, спонтанни и непринудени са чувствата на
тогавашния човек, естествени и неудържими са състоянията на природата.
Психическите изживявания на персонажите се разтварят в богато нюансираната
етическа система и по този начин "оживяват" застиналите и завинаги
дадени норми на поведение. Така романистът следва и обогатява традицията на
етическо-психологическия реализъм в развитието на нашата литература през 20-те
и 30-те години. Добротата и съпричастието на дядо Костадин към страданието и
нещастието на другите придобива собствена значеща стойност в една от изконните
добродетели на българската народопсихология – гостоприемството. Затрогващо
звучат думите на стария Пендевски дъб към синовете му да помогнат на примрелите
от студ керванджии: "Пуснете ги. Нека ни бъдат добре дошли." [1, с.
8]. С широко отворено сърце кани и бедната баба Русафина да им отиде на гости.
Затвореният свят на домашния уют доброжелателно се отваря, за да приюти
хорските неволи и радости. Повелителната форма "Пуснете ги..." не
случайно е употребена вместо традиционната фраза "поканете ги".
Сигурно и проникновено Петканов стига до същностните страни от душевността на
българина. Семантическото пояснение чрез израза: "Нали сме българи."
[1, с. 9] има двояк смисъл - от една страна се внушава противопоставянето на
нравствена основа: българи -турци и от друга прозира мисълта, че трябва да си
помагаме, трябва да сме единни срещу общата беда. В началото на романа бедата
идва предимно от суровите и непригодни за живеене и труд природни условия.
Природата се явява страшна и фатална сила за съдбата на селянина. Тя в
различните си състояния блъска в гърдите, вкоченясва пръстите, изгаря житата,
потиска човешкия дух. Безпощадната външна действителност е първата враждебна
напаст, която се изпречва пред готавашния човек; неибежна, а понякога фатална
постоянно съпътства житейския му път. Тя нарушава спокойната семейна хармония,
безметежността на домашния свят. Дядо Костадин цяла нощ се бори с виелицата. И
тук пейзажът е анимализиран, придадена му е жива сила, представен е като
драматичен образ. В този неравнопоставен сблъсък героят обаче не е сам, на него
му помага друга една сила, едно ипостизирано начало, на което са подвластни
всички космически стихии и човешки съдби – вседържателят Бог. С божията помощ
старият Пендевски дъб устоява на вихрената стихия. Налага се квинтесенцията –
Бог е добър и помага на добрите хора. На идеята за доброто се придава божествен
статус. Дядо Костадин се освобождава от сковаващата, стряскащата сила на
природата, възвръща младежката си енергия и тръгва по един собствен път към
бленуваната цел, предначертан от историческото развитие. това е моментът,
когато човекът, тясно свързан с природата, се отскубва от нейното неукротимо
могъщество. Разбира се, природните катаклизми ще продължават да тровят
трепетните очаквания за богата реколта, ще смущават спокойния, уталожен и
уравновесен начин на живот на патриархалния селянин, но те ще отстъпят място
пред неудържимия напор на общественоисторическите колизии. В сюжетно-фабулната
постройка на природните условия ще се отделя все по-малко място и вниманието на
Константин Петканов ще следва вихъра на историята. Съдбата на човека ще зависи
пред и всичко от съдбовните изисквания на времето. Селянинът никога няма да
успее да се пребори с неумолимите природни дадености, винаги ще остане безсилен
пред яростта на стихиите, но заедно с другите ще разреши историческите
противоречия и ще изпълни човешкото си предназначение. Източникът на единението
отново е потърсен в битовата среда, в обстановката на безгрижно веселие.
Керванджиите са единни в радостта, задружни в играта на хоро. Витото хоро,
скрепено от хваналите се за ръце играчи, е символ на сплотеността, израз на
единството на патриархалния човек. В неговия увличащ ритъм, индивидуалният дух
се подчинява на общото светоизживяване. На страниците на историческите романи
често се "вие" хоро, но виталните пориви на играчите са различни; ако
в играта на керванджиите, на момите, на ергените на хорището се изразява
спонтанно бликналата радост от близост, безгрижие и разтоварване от
напрегнатите делници, то в хорото на най-българския празник "Св. Св. Кирил
и Методий" в края на романа "Вятър ечи" са се хванали заедно
сподвижници, които имат ясното съзнание, че ги чака съдбовната повеля да
изиграят голямото хоро в историята. Стремежът към задружност и свързаност е
отглас не само на една вътрешна емоционална потребност, но и доброволно
подчинение на традицията, имаща всички предимства на установеното, устойчивото,
хармоничното. Игровото начало кара патриархалния човек да се слее с колектива,
неговото собствено Аз се сродява с общественото Ние. Хората от "старото
време" са потопени във водовъртежа на общите нужди и потребности,
заседнали са на определена плитчина, уязвими от всякакви външни сили. Техните
индивидуални съдби сякаш са белязани с един и същ знак от една и съща орисница.
Те са душевно родствени в радост и скърби ("Убийството на Щеря помрачи
радостта на всички. [1, с. 162], единни в духовното съзиждане основите на
самостоятелна българска църква и училище. Над селската общност витае духът на
обединението, междухорските отношения се ръководят от традиционни и нравствени
закони, чието спазване е задължително за всички. И тогава, когато някой дръзне
да ги наруши, цялото село се опълчва против него. Колю Лисицата убива за пари
своята майка и селяните го прогонват извън Топола, сякаш е чумав. Любовните
задирвания също следват благопристойността, наложена от изконните ценности и
обичаи. Интимното чувство, колкото и да е скрито, и съкровено, чрез ритуалното
поведение при напиването на водата или вземането на китката става обществено
достояние, получава благословията на колектива, придобива статус на нещо
позволено в социалното общежитие. В общия моралистичен екран, в който човекът е
загрижен за хярмонияат и устойчивостта на патриархалния свят, е въведен и Дядо
Костадин, големият Пендевски дъб. Той е най-напред е представен в спокойния,
идиличен и защитен домашен свят между мълчанието и видимото доволство („хвърли
доволен поглед към синовете си”) [1, с. 31]. Мълчанието е гранично състояние на
човешката душа, то е скрито драматично изживяване, спотайващо тежки мисли и
противоречиви чувства, които трудно намират речева проява. Контрастът между
плачът навън и ужасяващото свистене на вятъра от една страна и от друга,
замислеността на дядо Костадин подсказва за напрежение, за неизречени неща и
събития, които подготвеното читателско възприемане ще очаква да се случат в
сюжетно фабулното развитие. Константин Петканов умело използва предположението
като любим художествен похват, за да създаде загадъчна представа за възможното
случване и да внесе особен, характерен за романтизма, психологически подтекст.
Така се подчертава авторовото присъствие на всезнаещия разказвач. Той не се
скрива зад действието в повествованието. Той разказва за перосанажите си, за
събитията в техния живот, като е сред тях. Една от недоизречените текстови
подсказки, които срещаме в изграждането на композицията на романите – това е
отделянето на голямо внимание на керванджията Богдан в първа и втора глава на
романа „Старото време”. В първа глава той е представен, без да е разкрит
цялостно неговия образ. Наречен е: „Най-младият керванджия, един вакъл мъж.”
[1, с. 32]. Неопределителната форма „един”, характерна за въвеждане на героя в
приказката, най-общо и пестеливо маркира образа на керванджията. Във втора
глава разбираме, че той е „водач” на керванджиите и че е сирак. Синтетичната
характеристика най-напред обяснява портрета на персонажа, след което показва
неговия житейски статус и личностни качества. При тази първа среща с образа на
Богдан, той изпъква единен и цялостен. Следователно митологичното
световъзприемане прониква не само при изображението на първите картини на
романа „Старото време”, а и в сгъстеността на индивидуализацията на героя. Този
образ не е просто жива илюстрация на бита и историческото битие, а човешки
микросвят, който е съставна част от макрокосмоса. За митологичната осезаемост
на героя допринася и неговото представяне по подобие на представянето на
най-малкия син, който става герой. В случая Богдан е най-младият керванджия и
същевременно е водач на керванджиите. Това, което от житейска гледна точка е
алогично и недопустимо за митологичните представи е обичайно и задължително.
Тази митологична героизация на Богдан ще намери потвърждение в хода на
действието, преди всичко в романа „Хайдути”, където се описват неговите
подвизи. Друга заложена композиционна примка, с която ще бъдем хванати здраво и
задълго, това е първоначалното запознаване с образа на Яна. За нея става дума
между другото в разговора на дядо Костадин с баба Росафина – бабата на Яна. Но
в думите на двамата старци неслучайно присъстват два важни проницателни кода –
внучката на баба Росафина е мома за женене, на която й се готви прикя и също
така, че най-заможният човек в селото я кани през лятото на жътва.
Предположението няма да ни излъже, че Яна ще се омъжи за някого в Пендевския
род. В дадения диалог думата „жътва” има друго иносказателно значение. Със
съдържащото се в нея амбивалентно начало се подсказва, че назрялата за омъжване
Яна ще изгуби своето моминство, своята девственост в този род и същевременно ще
роди негов продължител. В края на трета глава думите и мислите на дядо Костадин
ще се досетим, че нейният избраник е Христо. „Дядо Костадин се замисли и рече
на себе си: - Работна е. На баба си Росафина прилича. После без да иска,
мислите му прелетяха в Одрин. Там учеше занаят най-малкия му син Христо. - Дано
и той стане човек! Друго нищо не си помисли. [1, с. 40] Да, но ние си мислим.
За какво не иска да си мисли дядо Костадин? Явно този характерен завършек на
главата има смислотворно действие – отсъствието на мисъл у героя поражда у нас
размисъл и предположения. Мислим си, също така, защо две сирачета – Богдан и
Яна, ще се обвържат съдбовно с Пендевския род? Като художественокреативен знак
на езика на словото на Константин Петканов не назовава причината. Но в самия
този факт – факта на сродяването с Пендевци – е заложено обяснението за
същностното място и значение на рода в битовото пространство и историческото
развитие. Родът има интегрираща роля в етноса чрез опазването на старината,
чрез съхраняването на ценностите на прадедите. Съобразяването с неписаните
нравствени норми на поведение в рода и запазването на родовата чест, карат
патриархалния човек да живее един достоен живот. В този смисъл идентичността на
личността се определя от собственото й присъствие в околното пространство, в
смисъл на принадлежност към даден род. Много често в патриархалната общност ще
се чуе морално-психологическо отъждествяване „Този или този са от еди кой си
род”. Дядо Костадин ще каже за Христо, след борбата му със Стоян Емрепата: „И
тоя излезе дебела пендевска глава!” [1, с. 79]. Така Яна и Богдан ще достигнат
до сбъдване на своите мечти и разбирания за смисъла на живота чрез рода на
Пендевци. Очевидно е, че родът в патриархалното общество има съдбовна жизнена
постановка. Той е в центъра на традиционната общност и логично става „значим
център на текста” [2, с. 129]. Богатият род, доказал във времето своя авторитет
и значимост в социума, става водещ при осъществяването на висшата мисия на
хората в селището, превръща се в интегриращ топос на всички малоимотни бедняци
и безродственици. Пендевският род събира по време на жътва и гроздобер бедните
хора на Топола, след което ще обедини повечето от съселяните за извоюване
правото на икономическа независимост и духовна политическа свобода. Изземвайки
думите на героинята, един често срещан наративен похват в творчеството на
Константин Петканов, романистът пише: „Радост имаше в Росафините думи. Да
арамиш сърп и да застанеш пред ненагледните Пендевски ниви е щастие, пратено от
Бога.” [2, с. 36]. От своя страна, дядо Костадин, който е носител и изразител
на устойчивата ценностна система на Пендевския род, със своето великодушие и
състрадателност се чувства отговорен и задължен да помогне на своите съселяни.
Впечатляващ е благородният му жест, когато предоставя ралото и воловете си на
сиромаха Пишен Георги, да изоре своята нива. „Георге, вземи моето рало и си
изори нивата! ... Пишен Георги с благоговение пристъпи до ралото. С радост го
подигна и викна с треперещ глас на воловете.” [1, с. 38] В теста е подчертано
неколкократно и гостоприемството на Пендевци. То е естествена реакция както на
тяхната радушност и съпричастност към хората, така и на вроденото желание да
споделят радостите и благоденствието с другите и по този начин да ги обединят с
хляба около трапезата. Нещо повече, като добри християни, те вярват, че Бог ще
им помогне, когато вършат добри дела. „Мирчовица, весела невеста Мария, излязла
от многочелядна и имотна къща, противно на етърва си, се радваше на гостите. В
къща, в която влизат чужди хора и сядат на трапезата, в нея всякога ще има
веселие и плодородие. Такава къща Бог не я подминава. От дядо Костадин е чула
тия думи.” [1, с. 48]. Мисълта за Бога и неговата провиденческа сила, чувството
за предопределеност на съдбата на човека според това какви са неговите деяния,
карат родовия човек да бъде верен на универсалните истини, да съхрани и сподели
човечността си. От тази гледна точка доброто дело, сърдечната отзивчивост са
боговдъхновени човешки реакции, дълбинно присъщи на духовната традиция и
патриархална практика. Гостоприемството е акт на приютяване, при което се
премахва границата между свое и чуждо. Радушното канене на гости в имотната
чорбаджийска къща има интегриращ смисъл за колектива. В началото на романа
отзивчивостта и приветливостта са отправени към изпадналите в беда хора и
маргиналите: баба Росафина, Пишен Георги, Маревката, Хъркала и др. Краят на
трилогията завършва с годежа между Ангел и Нина, на който освен близките и
роднините са поканени първенците населото: Учителят Горан, Георги Ихчията и
Касидата, които живеят със съзнанието за обединението на тополчани и
подтикването им за общи действия за освобождението от турското робство. При
това разгръщане на човешкото пространство в историческите романи „Жътва”, се
крият също особеностите на художественото мислене на Константин Петканов, който
търси органическото улавяне на ставането в бита на ръба на промяната,
постепенното и устойчиво развитие с включването на повечето хора, насочено към
изменение на политическото статукво. Романистът преднамерено започва
повествованието с представянето на хора, които са безродственици и са в
периферията на социалния живот, които нямат влияние в организирането и
съществуването на колектива, чийто бит е съсредоточен върху усилията им за
оцеляване. И баба Росафина с мъка на сърцето ще сподели пред дядо Костадин: „Но
нива ли имам, лозе ли? Само се губя по кърищата. Зимно време клечки събирам,
лятно – класове. Нека да ми е жива внучката и това черно тегло ще мине.” [1, с.
35]. Бате Коле също няма свои ниви и като всички маргинали в селото е обречен
да се лута по кърищата и да дири прехраната си по един необичаен и изумителен
начин. Задоволяването на глада е изразено както със самоироничното оправдание
на мизерията, така и с натуралистична жестовост. Ето как ще се открие пред дядо
Костадин: „Нали знаеш, кахърите ми са малко. Поръчах на Пищен Георги и моите
ниви да изоре. Тръгнал съм да диря змии. Ядат ми се, та рекох да си уловя някой
слепок ... Върху крайпътната трънка лазеше едра богомолка. Бате Коле веднага я
улови. Сви мънистените си очи срещу слънцето и я налапа. Дядо Костадин извърна
глава от погнуса и отмина. Бате Коле легна по корем върху брега и завряка като
заек.” [1, с. 39]. Маревката пък с неоправдано старание, демонстрирано като
безсмислена дейност, стигаща до налудничавост, реже с трионче клоните на
крушата си. Абсурдност прозира в неговите думи и действия: „Тая сутрин станах
ранко, гледам, хората отиват на нивата. Думам си – всички бързат да засеят,
време е да се почистят гъсениците.” [1, с. 39]. Онова, което обединява тези
интересни и странни образи, освен непритежаването им на ниви, е привидната
безгрижност, свободата на поведението им и оптимистичният им поглед върху света
и живота. Тази тяхна волна рефлексия често пъти поражда хумористичното им
отношение към ставащото. Чрез иронията и самоиронията те по свой невъзможен
начин оправдават било то своята сиромашия, било то своето персоналистично
откъсване от традиционния бит и общоселска работа. Тяхната екзотичност им
осигурява свобода на действията, натоварва ги допълнително семантично и
подчертава тяхната другост. Всъщност тази тяхна маргиналност и необикновеност в
поведението се използва майсторски и целенасочено от Константин Петканов, в
кострукцията на сюжета и изграждането на проблемноестетическото съдържание на
историческите романи в няколко посоки. Идеята за маргиналния човек със своя
нестандартен поглед върху света и живота, със своето чудачество представя добре
премислените намерения на романиста да представи микросвета, в който живеят
тополчани. От една страна, макар и маргинализирани, те осъзнават връзките с
другите, на своето място в бита и живота на колектива и се стремят да участват
заедно в труда и обичаите, т.е. те са интересна част от местната общност. От
друга страна, със своята виталност, свобода в действията и освободени от
всякакви норми те още в началото на сборника „Жътва” внушават мисълта за
волното, непреклонно отношение към всичко онова, което потиска и ограничава;
изразяват мисълта за изконния стремеж на човека към свободата. Има и още една –
трета страна, свързана с цялостния замисъл на моделирането на концепцията за
общност, на причастност и сътрудничество при преодоляване на трудностите и
осъществяването на общото цел за постигане на свобода и независимост.
Константин Петканов след като ни запознава накратко с членовете на Пендевския
род, съсредоточава своето внимание върху различни социални прослойки, които
някак си са „разпиляни” от колективния център и със своето неадекватно
поведение, според традиционния селски бит, не се вписват в устойчивото
патриархално пространство. Логиката, по която се организира
родово-народностната проблематика, е едно последователно проследяване как
отделните групи от хора с различен социален статус се интегрират в груповия
живот. Намеренията на романиста са ясни, той тръгва от кираджиите, след това
представя маргиналните личности и постепенно по-нататък проследява могъщия
колективен дух. Несъмнено Вазовската идея: „И всяка класа, пол и занятие
взимаше участие в това предприятие.”, със своите смислопораждащи механизми
намира отражение в изграждането на текста. Литература: 1. Петканов, К. Жътва.
Старото време, Хайдути, Вятър ечи. София: Български писател, 1968. 2. Рикьор,
П. Теория на интерпретацията. – В: Бюлетин на СБП, № 6, 1988.
Няма коментари:
Публикуване на коментар