Трагедията „Антигoна” на Софокъл - образцова трагедия

 Никола Бенин

Трагедията „Антигoна” на Софокъл е наречена от Аристотел образцова трагедия. За творбата се твърди, че е прослава на атинската демокрация и че заклеймява всяка еднолична власт. Героите защитават противоположни ценности - законността, от една страна, и моралните задължения, от друга.

И Антигона, и Креон имат силно развито чувство за дълг. Разбиранията на двамата герои за дълга обаче са различни. Креон, като тивански цар, чувства дълг към спазването на писаните закони и реда и затова е безкомпромисен към враговете, предан на града си. Антигона - племенница на Креон и дъщеря на Едип цар, разбира дълга като вярност към традицията за почит към мъртвия. Това е моралът на героинята. Из-пълнението на нравствения и морален дълг към мъртвия е породен от сестринската й обич. Така в трагедията на Софокъл се сблъскват две сили - eдната, високият морал на Антигoна, и другата, властта и могъществото на Креон. Различно е отношението към дълга на двамата герои.

Софокъл създава драматична ситуация, без да налага своето решение. Авторът изправя двамата противници - Креон и Антигона, като представя аргументите първо на Антигона, а след това и тези на Креон.

Заловена и доведена при Креон, нарушителката на царската заповед да не се погребва Полиник, защото е враг на народа, се държи гордо и смело. Тя признава, че съзнателно е нарушила издадената заповед:

Да, как не! Тя бе разгласена публично.

Антигона не носи чувство за вина, защото законите на човешката етика не нарушават „неписаните” „ божи правила”:

Не смятах за могъщи твоите

повели, че да нарушава смъртният

неписаните вечни божи правила.

Активното й чувство за дълг се появява още в диалога й с Исмена - нейната сестра. Но слабата,- страхлива и нерешителна Исмена се опитва да я накара да се откаже от целта си, съветвайки я да не погубва целия род с тяхната смърт. Исмена носи чувство за дълг пред царя и закона и в началото се противопоставя на сестра си.

Въпреки че Антигона не познава съпружеската любов и щастието да бъде дарена с дете, тя предпочита смъртта пред слабостта и наказанието от боговете. Нейната смелост е интимно изповядана:

Не исках затова, от страх пред заповед

на смъртен, да получа наказание

от боговете. Знаех - смърт. Защо пък не?

Истинската болка и страдание не са породени от мисълта за смъртта, а от това, че брат й ще остане без гроб и почит, че ще бъде оставен за храна на дивите зверове. Гордото и твърдо поведение на Антигона предизвиква възхищението на Хора и съпричастието, симпатиите на зрителите:

Личи си, с твърд характер е девойката,

от твърд баща. Не трепва пред нещастие.

Тази упоритост и гордост не се харесват на Креон, за когото законността, редът и подчинението са най-важни. Възкачил се на престола след смъртта на синовете на Едип цар - Полиник и Етеокьл, Креон желае да издигне Тива. За него няма по-лошо предателство от това към родината и народа. Той вярва в своите принципи и е готов да наказва всеки, дръзнал да не се подчини. В първи епизод се разкриват принципите му на държавник:

И онзи, който слага над родината

приятеля си, е за мен нищожество.

...не ще мълча, ако съзра нещастие,

... надвиснало над моите съграждани.

... защото зная аз

че той, градът, спасява и че плува ли

щастливо той, намираме приятели.

И ще вдигна Тива с тези правила.

От тези позиции държавникът Креон издава и заповедта да не се погребва Полиник, защото е враг на града. Ограничавайки разбирането си за дълга до спазване на законността и реда в държавата и до подчиняване на всичко на интересите й, Креон заявява:

...Не ще въздам на лошия

честта, която има най-достойният.

А който люби своя град и приживе,

и след смъртта си, той ще има почести.

Чрез образа на Антигона и чувството й за дълг пред човека, Софокьл поставя въпроса за отношението към личността, както и проблема за хуманизма, за човечността на всички писани и неписани закони. И неслучайно! Тези въпроси вълнуват автора, защото във времето, в което създава трагедията, в обществото се заражда идеята за силата на човешката хуманност.

В противоречие с основния драматургичен проблем са злобата и жестокостта, с които отвръща Креон на изпълнените с желание за обич и топлота в живота думи на Антигона:

Не за вражда - за обич съм създадена!

Зловещо и непоколебимо звучи отговорът на царя:

За обич ли? Отивай в ада - там люби!

Коравосърдечието и бездушието на Креон проличават и при срещата със собствения му син - Хемон, който е годеник на

Антигона. Благородните идеи в началото на трагедията, изказани от царя - да брани града, да го издигне, да защитава гражданите, се променят. Властникът сам нарушава писаните закони и се обръща срещу града, нарушава клетвата, погазва чувството за дълг:

Градът ли ще диктува мойта заповед?

С риторичен въпрос Креон отговаря на обвиненията на сина си, че цяла Тива защитава и скърби за съдбата на Антигона. Разгневен и властен, Креон превръща своите права на владетел в неограничени:

Не трябва ли тук аз да бъда властникът?

... Какво, нима градът не е на вожда си?

Подчинението за царя е най-важно в държавата и затова той мисли, че така би могъл да наложи мир в нея:

Безредие - това е най-голямото зло!

...Тъй трябва да се пази ред и никога

не бива на жена да се поддаваме.

Креон е искрено убеден в правотата си. Той не се съобразява нито с думите на своя син, нито вярва в мнението на народа. Създал своя истина, царят не осъзнава, че би могъл и да греши. Не приема, че съществуват и други, освен писаните държавни закони - тези на човечността.

От друга страна, образът на Антигона е представен в контрастна светлина. С отговорността, загрижеността към рода, към близките, със състраданието и жертвоготовността си, с човечността си тя превъзхожда тираничния властник. Независимо, че погубва младостта си, бъдещия си щастлив брак, невинната си любов, героинята е щастлива в страданието си:

... Облага е

за мене да издъхна предивременно...

Та да живее като мене, в толкова

беди, смъртта не ще ли бъде щастие?

С трагизма и красотата на подвига си Антигона става морален победител в спора с Креон. Нейното разбиране за дълга е обосновано и по-близко до обикновените хора, стремящи се към вяра, човечност, топлота.

И къде точно да търсим трагичното в образите на Креон и Антигона? Дали властелинът осъзнава вината си след пророчеството на птицегадателя, в което съзира човешкия си страх от боговете, чиито закони е отхвърлил:

Но запомни, че няма много кръгове

във бързия си бяг да стори слънцето,

когато ще дадеш мъртвец от своето

сърце - за друг един мъртвец - възмездие!

Като че ли едва в този миг Креон се замисля за своите дела и осъзнава вината си, грешките, които е сторил, мъката, която е причинил.

Той не взема веднага решение, защото се страхува да наруши законите, които така ревностно брани. Изплашен от проклятието, след кратък размисъл, Креон се втурва да погребе Полиник и да освободи Антигона. Той разсъждава вече не като владетел, а като баща, съпруг. Трагедията му е голяма, защото не успява да предотврати смъртта на най-близките си същества - на сина си, съпругата си и на Антигона. Креон осъзнава, че веч-ните закони трябва да се спазват. А те са нравствените повели на сърцето за изпълнен човешки дълг. Той е израз на личен морал и мъдро защитена гражданска позиция. Това е единственото щастие, което познава сърцето, спазвайки неписаните „божи правила". В тях е и философският замисъл на творбата, обобщен от Хора: „За да бъде щастлив тоя земен живот, първо мъдри да бъдем!”

Разкривайки трагичната вина на Креон, Софокъл художествено интерпретира конфликта между родовите закони и държавните норми, характерни за неговата епоха. Над всичко остават човешката етика и нравствените критерии за щастие. То има трагична цена, ако пожелаем по-голямо зло на другите от това, което са ни сторили: „...не искам по-голямо зло/за тях от туй, което те ми сториха.