ДРЕВНОГРЪЦКИЯТ ТЕАТЪР И ДРАМА

 

 Никола Бенин

Театърът и драмата са две неща, които вървят винаги заедно, но трябва да се прави разграничение между тях. Театърът като културна и социална институция възниква най-късно. Наченките на драмата са много по-назад във времето.

§. Наченки на театъра като институция

В VІІ в. пр. н.е. в цяла Елада са били вече много популярни т.нар. Дионисии (празници в чест на бог Дионис). Най-напред в Атина, вероятно към средата на VІІ в. пр. н.е., са започнали да устройват и са станали много популярни състезанията на дитирамбически хорове. Те са изпълнявали дитирамби – хорови песни в чест на бог Дионис, които вече са имали доста подчертано драматургически характер. В тях са се възпроизвеждали кратки сюжети, свързани с битието на този легендарен елински бог. Около столетие по-късно, малко след средата на VІ в. пр. н.е., пак в Атина, са започнали първите театрални представления (трагедии и сатирикони). Сатириконите са били вече една нова форма на дитирамбите; представлявали са малки театрални спектакли, възпроизвеждащи прочути моменти от биографията на легендарния бог Дионис.

През 534 г. пр. н.е. атинският тиран Пизистрат учредява Великите Дионисии. Това е бил най-големият държавен празник на Атина. Великите Дионисии са се провеждали всяка година в дните на пролетното равноденствие (последната третина на м. Март), като са траели цели 6 дена. Първият ден е било откриването на големите празници, с отдаване на почит чрез тържествени процесии към храма на богинята-покровителка Атина, до храма на бог Дионис (патронът на театралните представления). Този емблематичен бог Дионис, най-необикновеният елински бог, чието най-известно прозвище е Освободителят, е бог на виното и виноделието, бог на веселието и опиянението. Съгласно един от митовете той бил откривателят на лозата и изобретил виното.

Първият ден на Великите Дионисии е тържествен ден на освещаване на храмовете (на Атина и Дионис). Вторият и третият ден по традиция, която вече е била на повече от 100 години, е бил посветен на състезание между дитирамбически хорове. Четвъртият, петият и последният, шести ден, са били отредени за драматургическия агон (‘борба, състезание, битка’) – състезание на трагически поети.

Бог Дионис е патрон на театралното изкуство. Безспорно е установено, че значението на името му е „дважди роденият” (т.е. този, който е роден два пъти). Дионис е имал своите предшественици в елинския пантеон на боговете – Загрей и Як. Як е изпълнявал очевидна функция в Елевзинските мистерии, където е бил представен като син на Зевс и богиня Деметра (отново инцестуален мотив, брат и сестра; наличието на подобни инцестуални мотиви е свидетелство за изключителна древност). В римския пантеон на бог Дионис отговаря Бакхус или Бакх.

За бог Дионис трябва да се запомнят следните неща:

1)      той е бог на виното, веселието и опиянението, патрон на театъра

2)      появява се късно в пантеона на елинските богове, вероятно някъде след Минойската епоха (ІІ половина на ІІ хил. пр. н.е.)

3)      появява се в периферията на елинския свят – неговата легендарна биография е най-тясно свързана с Тракия (южнобългарските земи) и с Фригия (някога в северозападна Анадола)

Този неканоничен бог трудно може да бъде сравнен с някой от останалите елински богове. Според най-популярната легенда бог Дионис е син на Зевс и на дъщерята (Семела или Семеле) на основателя на град Кадъм (Беотийска Тива), цар Кадъм. Зевс се влюбил в прекрасната дъщеря на Кадъм, започнал да я навестява тайно и тя забременяла. Сестрата на Семела, според един от вариантите на мита, която знаела тайната на Семела и й завиждала, че има такъв любовник, накарала сестра си да помоли Зевс да й се появи във всеоръжие, т.е. със своя страхотен божествен атрибут. Зевс се появил с мълнията, макар и тайно, в двореца на Кадъм, и станала голямата беля: подпалил двореца. В този ужасен пожар изгубила живота си и Семеле. Зевс обаче не знаел, че тя вече носи в утробата си плод на тяхната любов. Направил много бързо две животоспасяващи операции: при първата измъкнал от утробата на умъртвената своя любима Семеле живия плод, още нероденият бог Дионис, а при втората направил разрез на бедрото си, в което поставил зародиша, зашил бедрото и изнесъл плода до времето, когато трябвало да се роди.

Ако си послужим с израза на големия руски изследовател Михаил Бахтин, който по друг повод въвежда понятията „интелектуална горница” и „материално-телесна долница”: богиня Атина, която е покровителка на занаятите в широкия смисъл на думата (всички занаяти, включително и на изкуствата), е произлязла от „интелектуалната горница” (от главата на Зевс). Бог Дионис е отнесен към „материално-телесната долница” (роден от бедрото на Зевс).

Вероятно бог Дионис, заедно с Афродита, е най-късно появилият се член на голямата плодовита божествена фамилия, обитавала Олимп. Очевидно Дионис е навлязъл в елинската митология след минойския период (ІІ половина на ІІ хил. пр. н.е.), когато вече елинското общество е било патриархално. Само в едно патриархално общество може да се яви такъв сюжет: бог, роден не от майка си, а от баща си. Това обяснява защо бог Дионис е дважди роден: един път е изваден от утробата на майка си, втори път изроден от бедрото на баща си.

4)      мотивът на лудостта, свързан с бог Дионис и потвърден от многобройни легенди

Хера е била люто обидена на Зевс, задето й изневерил със Семеле, и непрекъснато преследвала малкия бог. След като износил сина си, Зевс го дал за отглеждане на своята балдъза Инó (сестрата на Семеле). Ревнивата Хера изпраща на Ино и на нейния съпруг лудост и те и двамата се хвърлят в морето и загиват. След това вече отрасналият Дионис скита в един много широк географски периметър, който удивително напомня за походите на Александър Македонски в края на ІV в. пр. н.е. – източното Средиземноморие, Египет, Древна Азия, Далечна Индия. Хера праща лудост и на Дионис. Но на връщане от Индия бог Дионис спира в Либия, където се излекува и според една легенда точно там, в Либия, той открива лозата и е изобретателят на виното и на виноделието. Мотивът за лудостта очевидно е свързан с виноделието. Лудостта не е лудост в клиничния смисъл на думата, а по-скоро това е едно преходно състояние, което бихме могли да определим като „опиянение”.

Култът към бог Дионис тръгва от периферията на елинския свят, от северната и североизточната периферия: Южна Тракия, Древна Фригия (територията около древна Троя, дн. турски бряг, около Мраморно море).

5)      Перперикон: най-големият храмов комплекс на Балканите, който е посветен на бог Дионис

Това е бил най-големият храмов център, посветен на бог Дионис, в целия елински свят, изключително древен по своята характеристика, създаден вероятно още през втората половина от ІІ хил. пр. н.е. Възникнал е вероятно по времето, когато е живял и легендарният Орфей. Намира се на територията на Родопите, в Перперикон. Там са запазени и каменни щерни (вдлъбнатини в скалите), които съвършено очевидно са били използвани за мачкане на гроздето и за производството на живителната течност. Преди 2 години съобщиха, че археолозите са открили в района на Перперикон подивяла лоза, за която предполагат, че е още от времето на този голям мраморен комплекс.

6)      земеделски оргиестичен народен култ към бог Дионис

Характеристика на Древните Дионисии

Древните Дионисии са се разигравали най-напред вероятно тъкмо в Родопите, в храмовия комплекс Перперикон и в Древна Фригия, където обаче не са останали никакви следи. Това е една традиция, която възхожда вероятно към ІІ половина на ІІ хил. пр. н.е. по нашите земи, където започва да се празнува култът към бог Дионис.

В културната история на Елада през І хил. пр. н.е. има много култове (култове на герои), но те са били аристократически. Огромното разпространение на Дионисиите, известни в Античността като Селски Дионисии, се дължи на обстоятелството, че това е един народен, антиаристократически, земеделски и оргиестичен култ. Свързваме времето на Великите Дионисии с древния култ, времето около пролетното равноденствие. Това е най-сигурният знак, най-сигурният белег за земеделски култ: в началото на пролетта се обновява природата, започват земеделските дейности.

Какво е представлявал този древен оргиестичен култ по нашите земи почти 1000 години преди възникването на театралните представления в Атина от средата на VІ в. пр. н.е.? Трябва да се запомни, че в тези Дионисии е взимало участие цялото население, целия трибал (племе). По-голямата част са участвали като зрители, а една малка част са били актьори. Всички са били в това светилище на бог Дионис. Мистерията е била подгрявана от големи количества неразредено вино. Това е съвършено ясно, при положение, че става въпрос за бог, покровител на виното и виноделието. Главните актьори са били бог Дионис и неговата свита. Онзи, който е изпълнявал ролята на бог Дионис, е бил наметнат с кожа от хищен звяр. В гръцката фигурална живопис, във фигурите (предмети), тази кожа се е обозначавала като кожа от пантера. Много често бог Дионис се свързва с пантерата (Дионис е бил в цялото източно Средиземноморие, бил е в Египет и е стигнал чак до Индия, т.е. по пътя му е имало и такива зверове, каквито вероятно през ІІ хил. пр. н.е. по нашите земи вече не са се срещали).

Най-същественият атрибут на бога в тези Дионисиеви игри е бил неговият жезъл, който носи специално име – тирс. Тирсът на бог Дионис е бил една тояга, на чийто връх е била замушена шишарка, а тоягата е била опасана или от бръшлян, или от лоза, тъй като и двете са пълзящи растения. Не по-малко впечатляваща е била компанията на бог Дионис. Той е бил съпровождан от цяла свита вакхани и вакханки. Вакханките са били повече от вакханците. Името възхожда от прадревното име Як, което в някои гръцки диалекти е било Бакх. В голямата свита на бога е имало и участници, предрешени като силени и сатири (миксантропически създания). Вакханките имат и друго име: наричани са и менади. Една от най-често интерпретираните теми в европейската живопис и класически изкуства е темата „Вакханалия”. Това понятие присъства във всички културни езици и тръгва от латинското име на бога (Бакхус), като се субстантивизира (превръща се в съществително, което на латински и на български звучи по един и същи начин: вакханалия.

Вакханалията е свързана със сюжети от живота на легендарния бог. Един много популярен сюжет е свързан с неговото завръщане от Индия, когато е пътувал в кораб към о-в Наксос и корабът е нападнат от пирати, които слагат бог Дионис в окови и той започва да върши чудеса: оковите падат от ръцете му, мачтата обраства с лоза и изведнъж бог Дионис се превръща в мечка. Пиратите все още не са били достатъчно уплашени, тъй като мечката на пръв поглед изглежда едно добродушно животно. В следващия миг обаче богът приема облика на пантера и тогава вече всичките пирати вкупом се хвърлили в морето, където се издавили. Такива сюжети очевидно са били възпроизвеждани по някакъв колективен начин още в ония далечни времена на Селските Дионисии. Същевременно напрежението, опиянението е нараствало и в тия далечни времена празникът е завършвал с колективна оргия, тъй като това е земеделски култ и целта е била да се осигури реколтата – жизненоважна за племето. Тази реколта е могла да бъде осигурена чрез ритуални магически жестове. Такъв жест е бил жестът на оплождането.

Тънката нишка, която свързва древните Дионисии с модерния театър, откриваме в две неща:

(1)   наименованието на трагедията:

Жертвеното животно на бог Дионис, което във времето на тази оргия винаги е било заколвано, е бил трагосът (старогр. ‘козел’). В началото на играта козлето е припкало покрай актьора, изпълняващ ролята на бог Дионис. Наименованието „трагедия” означава „козльова песен”, песен на козлите. Това е песента на козлоногите спътници на бог Дионис, тъй като очевидно хористите, които са пеели песните в чест на бога, са били тези силени и главно сатири.

Зооморфният ответник (свещеното животно) на бог Дионис е козелът. Козелът се слави още от античността като животно с много висока сексуална мощ. Заради това той е животното, посветено на бог Дионис.

Втората нишка свързва Големите Дионисии с втория театрално-драматургически жанр на комедията.

(2)   всички комически актьори играят с кожена препаска с фалос на себе си

Всички актьори, участници в комическо представление, са излизали на оркестрата в древния Дионисиев театър с кожени препаски, на които е имало един много голям, несъразмерен, физиологически невъзможен кожен фалос. Тази препаска се е закопчавала отзад и отпред се е размахвал един много голям кожен фалос. Това е вече връзката с древните Дионисиеви игри, които са били оргиестичен пролетен култ. В района на източното Средиземноморие най-вероятно през ІІ хил. пр. н.е. (и може би началото на І хил. пр. н.е.) е имало многобройни каменни и по-късно мраморни изваяния на фалос: фалосът като символ на плодородието и оплодотворителната сила.

В Елада през І хил. пр. н.е. този „периферен” култ към бог Дионис започва да се спуска към зрелището, към центъра на елинската култура и в VІІІ в. пр. н.е. вече достига до Атина. През VІІІ-VІІ-VІ в. пр. н.е. култът към бог Дионис е вече окултурен, той е загубил своя оргиестичен характер, какъвто е имал през легендарните времена на Троянската война, на Орфей.

Няколко думи за характера на драматургическия агон след въведените от Пизистрат Велики Дионисии (последната третина на VІ и през V в. пр. н.е.). Това е вече класическа епоха на древногръцката култура и респ. на старогръцкия театър и драма.

Последните 3 дни от Великите Дионисии са били посветени на драматургическия агон. Специално посочена от управата на града-държава комисия (нещо като дн. „жури”) е определяла тримата трагедиографи (драматурзи), които да бъдат допуснати до заключителното състезание (агон). Теглят жребий кой да се яви през 4-тия, кой през 5-ти и кой през 6-ти ден. Много важна е била ролята на т.нар. хорег. Това е бил обикновено богат атински гражданин, който е поемал драговолно функцията да подготви един театрален екип за драматургическото състезание. Един екип е наброявал не по-малко от 25 души: 3-ма актьори, 12-15 хорети, драматургът и към тях сценични работници, костюмиери, създатели на маски. За един период от време, може би месец или повече, този богат атинянин е подслонявал цялата тази трупа на своя издръжка.

Имало е респективно І, ІІ и ІІІ награда. Те не са били материални, а чисто морално признание. Първата награда (и някои предполагат, че поради това трагедията е била наречена така) е била увесване на  едно козле на врата на победителя. Почетна е била само първата награда, втората и третата (особено) не са били ценни.

При откриването на игрите и освещаването на храма на бог Дионис в преддверието на открития Дионисиев театър е имало малък храм (за разлика от големите храмове на Атина напр.), където са се извършвали жертвоприношенията. В центъра на театралното пространство, в средата на оркестрата (утъпкана площадка с диаметър от 12 метра, върху която се е играело), е била въдворявана една подвижна статуя (носена лесно от двама души), изработена от маслиново дърво, т.нар. ксоанон. Пред ксоанона е бил поставян светилник с масла. Светилникът е бил запалван в осветителния първи ден на Великите Дионисии и е горял през цялото време, загасван е бил чак в края на празника.

В Древна Елада първият Дионисиев театър е изграден в началото на V в. пр. н.е., точната година не се знае. Преди това всяка година на агората (централния градски площад) са съоръжавали дървено скеле, за да може да се наблюдава удобно. Обаче към края на VІ в. пр. н.е., поради голям наплив на зрители, скелето се срутва, при което е имало убити и ранени. Затова атинската управа решава да изгради вече траен театър. Това е първият в цяла Древна Елада и в целия античен европейски свят Дионисиев театър върху западния склон на хълма Акропол. Той е бил един относително малък театър с около 14 хил. седящи места.

Първият Дионисиев театър в Атина е построен върху естествен склон, с наличие на мрамор (там е имало мраморна кариера). Седалките са издълбани направо в мраморната кариера. Целият Дионисиев театър в античността (и по-късно римският театър) е каменен театър, издълбан е в мрамор. Поради това, че са били строени в места, където е имало залежи от мрамор, акустиката в театрите е била изключително добра. Това е много важно: зрителите от последните редове са можели да чуват.

В Епидавър и досега всеки 2 години там се поставят антични спектакли (спектакли по древногръцки трагедии). Този театър е доста по-голям от атинския, около 35-40 хил. места и доста по-добре съхранен от театъра на склона на Акропола.

Особености на спектакъла:

(1)   в древногръцкия театър актьорите са били само мъже

(2)   актьорите (както в елинския, така и в римския театър) са играели с маски, предназначени за трагедии (трагически) и за комедии (комически)

Съхранени са образци от антични маски, които са били застинали маски. В това отношение много интересен е паралелът между древногръцкия театър и напр. японския театър. Две съвършено отделени една от друга култури, които няма как да си взаимодействат, имат редица сходни елементи, много странни. Тези елементи свидетелстват, че има някаква етапност и сходство в етапите, през които минават едни далечни в географско и културно отношение цивилизации. Може да се предположи, че тези маски на актьорите в елинския театър, до известна степен са играели функцията и на мегафони, т.е. те са увеличавали (репродуцирали) звука. Пеещият актьор е трябвало да има много мощен, силен глас, за да напълни това открито пространство, в което са се побирали от 15 хил. до 40 хил. зрители. За това са помагали и тези своеобразни отверстия на широко отворената уста. Разбира се, тези застинали физиономии, при наблюдаване отдалече, естествено, че просто е трябвало да докарат в съзнанието на зрителя само най-общата идея за духовната характеристика на героя.

Театърът е бил масово зрелище. Тогавашна Атина (V в. пр. н.е.) е наброявала между 50 и 100 хил. жители. В атинския театър са се побирали 15-16 хил. зрители. Градската управа е отпускала и пари за бедняците, които са искали да гледат тия спектакли. Имало е билети (симболи), печени от глина. От там идва и думата „символ”. Предметът, без който никой не е можел да мине на спектакъл, е била възглавничката за сядане върху мраморните седалки, тъй като сутрин, когато са започвали спектаклите, мраморът е бил още студен.