Интрига и персонажи в "Антигона" от Софокъл

 Никола Бенин

СОФОКЪЛ /496, Колон - 406 г.пр.н.е., Атина/

 Софокъл (гр. Σοφοκλης) е древногръцки драматург. Роден е през 496 г. пр.н.е. Той е един от тримата велики древногръцки трагици, заедно с Есхил и Еврипид. Според Суда е написал 123 пиеси. Избиран за военен стратег на Атинския полис. Близък приятел на Перикъл, който по онова време насърчава развитието на драмата. Сред творчеството му са известни творби като "Едип цар", "Антигона", "Седемте срещу Тива" и др.

    Според косвени свидетелства е написал 123 пиеси, от които в пълен текст до нас са достигнали  с е д е м:   “Едип цар”, ”Антигона” “Едип в Колон”, “Електра”, “Филоктет”, “Трахинянките” и “Аякс”.  Получил е 24 пъти наградата за най-добър трагически поет в полиса Атина.

“Антигона”/442 г.пр.н.е./

Богдан Богданов: ... Сравнена с “Едип цар”, “Антигона” като че ли е по-понятна и по-съвременна. Просто драматично действие по строеж, тя действа цялостно на зрителя. Устремена към определения трагичен край, с органичната си простота тя носи мъдрост и внушава чувство за непреходност.

Но днес “Антигона” трудно би завладяла изведнъж. Особено при четене тя изисква напрежение и активност, за да се възприеме не само общия, но и конкретният Ј смисъл. Пълната си сила тя може да покаже само на онзи, който е способен да я разбира в нейната собствена мярка. Това ще рече, че тя трябва да се възприема с естетически усет, в който редица знания са преработени до определена чувствителност, спомагаща и даваща перспектива на четенето. Колкото по-чужда на съвременността е една творба, толкова по-активен трябва да бъде читателят и толкова по-пластична възприемателната му способност.

Излиза, че “Антигона” не бива да се чете нито веднъж, нито само два пъти, за да бъде прочетена добре. За да я разберем, излиза още, че трябва да сме погледнали в Омир, в Есхил и Еврипид, в историята на Херодот и Тукидид, да сме натрупали достатъчно знания, върху които да стъпим като на здрава почва. Но обикновената начетеност свършва понякога с изграждането на твърда мярка, която, прилагана грубо, разрушава естествената многозначност на творбата. Затова е необходимо да възстановим емоционалната атмосфера, онзи свят, който непосредствено е бил претворен в художествената материя на “Антигона”.

Първо, не трябва да забравяме, че тя е създадена за изпълнение, и то на антична сцена. Затова в търсенето на естествената мярка на “Антигона” трябва да сменим покрива на съвременния театър с дълбокото синьо небе над Дионисовия театър в Атина и тъмнината, която ни отделя от другите, със слънчевата светлина, свързвала в едно античните зрители. Трябва да си представим разноцветните ярки дрехи, бързата способност на зрителите да се афектират, да спират действието, когато героят ги дразни с нрава си или когато някой актьор играе лошо. Под лъчите на пролетното слънце, заслушани в стиховете на Софокъл, те дишат с отворени гърди донесения от вятъра солен дъх на морето...

Б.Богданов: ... Софокъл високо цени свободата на човека и вярва в силата на човешката природа. Неговият идеализъм се проявява особено в стремежа да създава хората такива, каквито трябва да бъдат, както казва Аристотел в “Поетиката”.12 Но Софокъл има съзнание и за ограничеността на човешките възможности. Голямата тема на неговата трагедия е изменчивостта и непостоянството на човешката съдба, трагедията на героя, когато достига до знанието за тази сила, по-висока от човека. “Няма на света щастливи” - това е лайтмотивът на Софокловата трагика.

Но Софокъл не представя нещастието като чиста игра на боговете и случая. Съществува определена връзка между човешката природа, съдбата и страданието. Причината за нещастието е в надменността на човека, в пренебрегването на божествените закони, в прекалената активност и неумерената свобода. В мярката на недеятелното благоразумие човек може да избегне ударите на съдбата.

Софокъл наблюдавал с безпокойство растящото разслоение в колектива на гражданите, това че личните и партийните интереси надмогвали държавните и търсел средства да съхрани хармонията в религиозната традиция и умерените демократични форми на близкото минало. Негов политически идеал бил благородният, благочестив управник, който се съобразява с мнението на мъдрия съвет. И той като Есхил се възхищавал от аристократа Кимон.

Но политическите и нравствените възгледи на Софокъл остават на повърхостта на делото. В дълбочина поетът постигнал величието на един героичен мироглед, за който може би съзнателно бил неспособен. Неговият човек се издига именно в неумереността и неблагоразумието, в конфликта и гордостта. И само в тази благородна неумереност човешката природа разкрива същността си. Само в трагедията може да се прояви героизъм. Само в нещастието човекът на Софокъл може да покаже своята морална сила и да достигне сладостната висина на съвършенството...

 

Интрига

Б. Богданов:...  Наричат “Антигона” любимата творба на Софокъл, “царица на трагедиите”. Той се занимавал с нея до края на живота си и дори смъртта го заварила зает с коригирането й. Наистина един живот не бил достатъчен за създаването на такава трагедия.

В общи черти нейният сюжет съществувал преди Софокъл. Той му придал логиката на своето време и таланта на своя поетически гений. В стария епически цикъл, който послужил за източник на Софокъл, изобщо липсвал мотивът за погребението на Полиник. Софокъл го взел вероятно от местно тиванско сказание. Показвали едно място край Тива, където съпругата на Полиник Аргия, подпомогната от Антигона, извършила забраненото от градския съвет погребение на Полиник. Когато се явила стражата, Аргия избягала, Антигона била хваната и предадена на наказание.

За пръв път в литературата Антигона се явила в един дитирамб от Ион от Хиос, който може би също свързал епическите образи с местното тиванско сказание. Но Антигона излизала преди Софокъл веднъж и на сцената в “Седемте срещу Тива” на Есхил. Прокълнати от слепия Едип, двамата синове Етеокъл и Полиник влезли във вражда за престола. Полиник - по-младият - потърсил убежище в Аргос и с помощта на Адраст събрал войска и обсадил Тива. Есхил показал Етеокъл като истински демократически водач и защитник на града. Двамата братя се срещат на бойното поле и се убиват. В края на трагедията вестител разгласява решението на съвета: Етеокъл да бъде погребан с почести, а изменникът Полиник да се лиши от погребение. Антигона спори с вестителя, тя търси аргументи да защити Полиник и именно с неговата невинност да извоюва правото на погребение. После, следвана от половината хор, съставен от тивански жени, тя отива да погребе брат си. Сестра й Исмена не дръзва да тръгне срещу решението на съвета и с другата половина се отправя за погребението на Етеокъл.

В “Седемте срещу Тива” Креон дори не е споменат. Но и него Софокъл не измислил. Има свидетелство, че Есхил развил същия сюжет в една загубена трилогия, написана в прослава на демократична Атина. В третата част “Елевзинци” се разказвало за Антигона, която, заловена от стражата в момента, когато погребвала Полиник в семейната гробница, била отведена при Креон. Временен представител на властта, за да спази разпорежданията на съвета, той въпреки родството си с Антигона я осъжда да бъде жива погребана в същата семейна гробница. Но Есхил завършил примирително историята. Херакъл се застъпил и предотвратил това жестоко дело.

От тези източници Софокъл създал нова трагедия с друга мярка и атмосфера. Неговата Исмена става контраст на мъжествената Антигона, един обикнат похват на Софокъл. Явяват се и нови фигури - стражът, Тирезий, Хемон и Евридика. Разказната структура на мита се превръща в мощна драматична конструкция. През сърцето на атинската демокрация и таланта на Софокъл епичният сюжет се издига до истинска трагедия. Докато в другия шедьовър на Софокъл “Едип цар” Едип е сам срещу желязната воля на събитията, в “Антигона” волята на съдбата е волята на две силни натури - Антигона и новият цар Креон. В това противопоставяне Софокъл открива равновесието на цялата трагедия. Според Хегел конфликтът в “Антигона” е между два изключващи се принципа: държавността и семейството, дългът към отечеството и дългът към непогребания брат. Всъщност той се изразил абстрактно като философ. Конфликтът е между две лица, способни докрай да отстояват един принцип. Той би бил невъзможен, ако те не бяха такива, каквито ги е създал поетът. В това се проявява неговата творческа природа: за да внуши някаква идея, той я очовечава дотам, че тя става характер...

 

Персонажи: Антигона, Исмена, Креон, Хемон

Б. Богданов: ... Контрастът не случайно е архитектоника на “Антигона”. Той е превърнатата в структура същност на трагедията. Конфликта пораждат характерите, а те трябва да се представят в контраст, за да се запази равновесието между изключителност и достоверност. Контрастът тълкува човешкия характер и го превежда на езика на драмата.

Благодарение на контраста в “Антигона” всичко е съществено и точно. Прологът започва изведнъж с въпроса на Антигона - знае ли Исмена за заповедта на Креон, с която Полиник се лишава от погребение. Исмена не знае, чула е само, че аргивските войски са си отишли през нощта, но не е нито скръбна, нито радостна. Две различни настроения, които веднага ще се засилят и развият в своята противоположност. Антигона иска помощта на сестра си, за да извършат обреда над мъртвия. “Въпреки забраната?” - ахва Исмена и всичко е свършено. С нейната уплаха решението на Антигона става дело на живот и смърт. Тя ще погребе брат си, защото го обича, защото е дъщеря на благородни родители и защото така повеляват вечните божи закони, които Креон няма право да престъпва. И колкото женствеността и естествената мекота на Исменината мисъл натрупват аргументи, за да я разубедят, толкова твърдостта на Антигона расте. Няма значение, че е жена, че е горчив опитът на целия им род и че постъпката й граничи с невъзможното. В бърза градация тя става гневна и непримирима.

“Но остави ме с мойта необмисленост

да страдам. Знам, не ще пострадам толкова,

че да не бъде мойта смърт - прекрасна смърт.”

Б. Богданов: ... Изключителните характери на Антигона и Креон са вече готови за конфликта. Софокъл не само ги извежда на сцената, той ги оставя сами да се създадат. Сега поетът си почива в песента на хора: способен е човекът, той покорява земята и морето, “владее слово и дух крилат”, но силата му е толкова голяма, че може да “потъпква родния закон и божията света правда”. Загубила мярка, мощта се изражда в дързост и доброто се превръща в зло. Доброто е мярката, а лошото - крайността. Това са моралните термини на гръцката класика, това са термините и на “Антигона”.

Най-после Антигона и Креон са изправени един срещу друг. Твърдостта им е убедително показана, никой от тях няма да отстъпи. Стражът води девойката пред Креон, хванали са я при самия труп да върши обреда. Тя дръзнала да презре царската заповед, а не “някой дързък мъж”, както мислеше Креон. Възрастта и полът й подчертават нейната нравствена сила и увеличават яростта на Креон. А стражът е доволен, изпълнил е делото си:

“Да те не дебне зло - това е радостно,

ала да водиш към беда приятели,

е тежка скръб. Но всичко туй не е за мен

тъй важно, както моето спасение.”

Преди да изправи един срещу друг Антигона и Креон с тяхната твърдост и с принципите им, Софокъл извежда този обикновен човек, който познава своята слабост и не се срамува да я признае. В слабостта му се преплитат реализъм и пародия. Стражът не е реалистичен по случайно хрумване, той служи за сянка на Антигона и Креон, един нисък герой, пародично превъплъщение на разума на хора, неспособен за нравствена активност.

И вече няма нищо друго. Остава конфликтът, сведен до пределната яснота на диалога. Софокъл обича заслепяващата точност. Креон пита знаела ли е за забраната. Антигона отговаря кратко и дръзко, че е знаела, но е постъпила тъй, както изисква правдата, заради неговите повели тя няма да наруши “неписаните божи правила” и е готова да отстоява своето дори пред крайната заплаха. Креон е изумен от нейната гордост, която засяга и царската, и мъжката му чест, и бърза да й докаже своята власт. Със силата на нейната готовност да умре той решава да я прати на смърт. В конфликта на двамата антагонисти не само се разкриват мнения и характери, в него те се задълбочават. Антигона и Креон като че ли се състезават в упоритост. Девойката хвърля нова дързост в лицето на царя: народът Ј съчувства, но мълчи пред него. Креон се брани с оръжието на аргументите: защо почита само предателя Полиник, “врагът не е приятел и във гроба си”. Антигона оставя аргументите и отговаря направо със сърцето си: “Не за вражда, за обич съм създадена.”

Тази реплика ги разделя завинаги, те няма да си кажат нито дума повече. От диалога става ясно, че природата на тяхната упоритост е различна. Силата на Антигона иде от любовта и алтруизма, силата на Креон - от омразата и себелюбието, зле прикрито в държавния принцип...

Б. Богданов: ... Съвършена е способността на Софокъл да намира вярната мярка. Оплакващата младините си Антигона едновременно контрастира на мъжествената Антигона и едновременно я обяснява. Софокъл наистина не може да представя преходи, между двете няма никакъв нюанс, те са отделени с ярък контур, но въпреки това са едно, в тази атмосфера на цялостност нищо не може да съществува самостоятелно.

Катастрофата е готова и макар всичко да е устремено към смъртта на Антигона, Софокъл се забавя още веднъж, за да я направи пределно трагична. Пред Креон е слепият гадател Тирезий. Боговете говорят чрез него. Знаменията са лоши, не пламва огън от жертвите, птиците се разкъсват “с бесни странни писъци”, защото “всеки наш олтар... изпълнили са птиците и псетата с останките на клетия Едипов син”.

“Но и да сгрешиш, не си нещастие,

... щом, попаднал в зло,

разкайваш се и не оставаш твърд в греха.”

Злото не е в самата грешка, а в упорстването в нея. Тирезий е последната възможност за Креон да се откаже от крайността, в която е изпаднал.

В жреца всичко е мярка - тонът, мъдрата осанка, слепотата, направила дълбок вътрешен поглед. В Креон всичко е крайност. Гневът му се излива за последен път. Тирезий е подкупен, всички са се наговорили против него. Упоритостта счупва границите на възможното. Креон става богоборец и изрича светотатствени думи.:

“Макар орлите Зевсови на късове

при Зевса да го носят, под престола му -

не се боя, че туй е грях.”

Креон загуби всякаква възможност да предотврати трагедията, той сам си я създаде. Затова Тирезий му казва голата истина и го оставя сам. Безмерното е родило безмерно. Тишина. Няколко думи на хора и Креон е вече друг: “И аз разбрах и в трепет е сърцето ми!” Вече е късно. Мярката е премината. Креон тича към непогребания и сам прекрачва своята заповед. Великолепна трагическа ирония. Промяната е жестока и крайна като твърдостта. Но Исмена се промени от обич, Креон от страх...

В. Ярхо: ... Софокъл, за разлика от изследователите на новото време, обвиняващи Антигона в пренебрегване на държавната воля, много добре е виждал разликата в посочените понятия. Само Креон и персонажите, приемащи в някаква степен неговата гледна точка, наричат забраната да се погребе Полиник “закон”. В останалите случаи и самият Креон, и - което е особено важно - Антигона ползват вече известните ни понятия kerygma и keryssein. Под закон Антигона разбира нещо съвсем друго - вечната и непоклатима нравствена норма, която й повелява да извърши погребален обред на своя брат. Само един път тя употребява думата “закон” спрямо царския указ (847: по какъв закон Креон я изпраща на екзекуция?) и именно от думите й много ясно се вижда несъответствието на този “закон” на вечните закони на боговете. Следователно, забраната да се погребе Полиник не се явява закон, а още по-малко тя е справедлива. Отъждествяването й с държавната воля не е нищо друго, освен насилствено внасяне в трагедията на Софокъл на съвършено чужда й проблематика. Спорът между Креон и Антигона съвсем не е за правата на семейството и държавата, а за различното схващане за същината на закона: трябва ли той да съвпада в вечните дадености от боговете или може да се базира на такова нездраво и преходно основание, като разбирането на единичния субект.

Що се касае до “семейното начало”, то в Атина през V век преди новата ера то въобще не се е противопоставяло на “държавното начало”. Ако на висшата държавна длъжност “стратег” е можело да бъде избиран атинянин с определена материална състоятелност, който има деца от законна жена, то това условие е предполагало, че разумно да управлява държавата може само човек, умеещ да управлява собствения си дом. Софокъловият Креон се присъединява към това становище: “Че строгият в домашните си работи постъпва справедливо и в държавните”, незабелязвайки двусмислеността на това изказване. Та нали Антигона, която се осмелява да погребе брат си, въпреки смъртната заплаха, се оказва надеждна за роднините си, докато в същото време Креон, явно несправедлив в държавните работи, ще доведе до гибел всички свои близки. В тази връзка е показателно, че в действията на Креон присъства още един момент, който съвсем не може да го направи герой в очите на атиняните...