Периодизация на Средновековието

 Никола Бенин

Традиционната научна периодизация запазва названието „Средновековие“ за епохата, простираща се между Античността и Модерните времена – между V и XVI век. С разпадането на единството но римския свят започва Средновековието, така че изглежда удобно за начало да се вземе 476 г., когато на Запад изчезва императорската титла. Но за историците тази дата има най-вече символично значение. Що се отнася до годината, отбелязваща края на периода, учените се колебаят между 1453 г. – датата на завземането на Константинопол от турците, 1457 г., през която се изобретява книгопечатането, и 1492 г. – откриването на Америка от Христофор Колумб и разширяването на европейските хоризонти до един нов свят. Следователно Средновековието трае цяло хилядолетие и истинско предизвикателство би било да се предложи изчерпателна хронология на периода.

 В настоящото представяне на Средните векове избрахме да дадем предимство на Европа и най-вече на Западна Европа. Действително именно тук периодът разкрива огромната промяна по отношение на римската епоха: цивилизационна, породена от триумфа и настъплението на християнството, но също и географска, с включването на нови партньорства към общата история и с изместването на центъра на тежестта на север към континенталното пространство на една Европа, дотогава ориентирана изцяло към Средиземноморието. 

 В някои отношения през Средните векове се изгражда геополитическата реалност на Европа; тъкмо тази конструкция служи за пътеводна нишка при разработването на хронологията. Напълно състоятелна е констатацията, че съвременната карта на Европа е съставена в основни линии още през Средновековието и че произходът на държавите, както и националните им претенции се коренят именно там. Още от тази епоха Западна Европа съставлява хомогенно културно пространство, характеризиращо се с общото използване на латинския език и с практикуването на „римското“ християнство, в единение с порядките на престола на свети Петър, а след XI век под властта на римския папа – „Божия наместник“. 

Понятието „Средновековие“, чийто произход и значение ще представим, е удобно и прието от всички за означаване на периода, разделящ Античността от Модерните времена, но то е уместно само за характеризиране на историята на Западна Европа, макар впоследствие да е използвано по аналогия за описание на обществата, разкриващи очевидни сходства със Средновековна Европа. Географската, политическата и идеологическата конструкция, която то подхранва, се заражда от възгледите за историята на периода от страна на европейците от по-сетнешните поколения. 

Напълно неприемливо е да се описват съседните цивилизации, с които развиващата се Европа се оказва в контакт: исляма, но и византийската Източна Европа, където е продължена Римската империя, превърнала се вече в гръцка, а още по-малко източните или африканските общества, завързали късни спорадични отношения с нея. Хронологията обаче отделя значително място на съседните на Европа цивилизации, защото средновековната цивилизация се е изградила съвместно с тях, понякога в противоборство, понякога благодарение на тях, а процесите на размяна и влияния между Европа и нейните съседи са характерни за целия разглеждан период. Западна Европа не притежава монопол върху християнството. Християнското наследство първоначално е поделено с обществата, принадлежали към христологичните ереси, погълнати в поголямата си част от мюсюлманския свят. 

 Що се отнася до мюсюлманския халифат, то той отчасти е изграден през VII и VIII век в отвоювани от християнската вяра територии, но между него и християнския Запад се извършва значителен търговски и културен обмен, дори се зараждат радушни връзки (като например в Испания), способни да подхранват известен синкретизъм, каквото е положението в Сицилия.

 Ако Средновековието е периодът, през който Европа „изработва“ своята самоличност и полага основите на собственото си превъзходство, то също е и период, през който промените, влиянията и сблъсъците със съседите дават тласък на този генезис на идентичността. Средновековното хилядолетие не е толкова незначителен период, каквато представа все още битува. Формирането на Европа протича бавно и не се осъществява непосредствено чрез силови средства. За хиляда години историята не остава застинала; тя е белязана от твърде различни моменти. 

 Историците разделят Средновековието на три подпериода: Ранно средновековие (500-950), което съответства на създаването на християнските кралства върху руините на Римската империя, а след това и на тяхното постепенно обединение под водачеството на Карл Велики, както и на изграждането на нова цивилизация, основана върху християнската вяра. През тази епоха на съзидание Европа остава по-малко значима в сравнение със съседните цивилизации, в частност с исляма, който достига своя апогей. Вторият подпериод (950-1250) понякога е определян като Развито (зряло), Централно или Същинско средновековие. Той се свързва с апогея на западното християнство и представлява време на изключителен възход на Западна Европа, както в политически, така и в икономически план. Резултатът е отварянето на Европа към външните светове под формата на икономически обмен, търговска експанзия и военни походи като кръстоносните. 

 Периодът 1250-1500 обикновено е наричан Късно (или заключително) средновековие. До неотдавна историците го определят като време на криза. Несъмнено той е белязан от сътресения и препятствия (войни, чума, глад), но съставлява също така и период на промени, през който се формират основите на модерната държава, където, в средата на XV век, се заражда един нов свят. Занапред Европа вече е готова да предприеме откриването и завладяването на света. Европа не се ражда от нищото; тя е подхранвана от различни наследства и се изгражда върху античните основи, които са съхранени както в институциите, така и в средновековната мисъл, макар и с променено значение: като например идеята за империята и носталгията по универсалната власт. Но новата база е по-важна.

Формирането на Европа представлява едновременно политическо и културно явление, сравнимо по обхват с експанзията на християнството. Средновековната епоха изразява волята да се наложи християнският ред, да се въплътят религиозното откровение и обещаното спасение, които той съдържа, в живота на хората и в институциите. Политическото утвърждаване на Европа се корени едновременно в цивилизационното общностно развитие и в нарастващото властово разнообразие. 

 Единодействието на съграждащата се Европа, основано върху християнската цивилизация, и нейното политическо разнообразие са две едновременно протичащи явления, които постоянно си взаимодействат, генерирайки конфликти. Християнството създава Европа, въпреки че в рамките на институционалната Църква, която направлява и контролира християнизацията и се изявява като гарант за поддържане на това единство, обикновено се възприемат като препятствие. 

Националните държави често се утвърждават чрез оспорване и отхвърляне на църковната власт. Европа се оформя също и против Църквата. В това се крие основната оригиналност на строежа на Европа – в съжителството между присъединяването към християнската вяра и конфликтите на християнските държави с еклесиастката институция, претендираща да осигурява разпространението на християнските послания. През Средните векове ставаме свидетели на растящото създаване на политически единици, почиващи върху съзнаването и оживяването на колективното чувство за идентичност: националните държави се раждат през Средновековието. Европейското Средновековие обединява единната цивилизация, основана върху експанзията на християнската вяра, с нарастващото желание за утвърждаване на суверенните държави. В средновековното общество атеизмът и идеята за духовен плурализъм напълно липсват. 

Прочитът на настоящата хронология разкрива, че корените на съвременна Европа са средновековни, едновременно в своето значение – ценностите от Просвещението често представляват християнски ценности, на които е придаден светски характер, а и самото отделяне на Църквата от държавата (светският характер) отвежда към Средновековието, като, на първо време, означава ненамеса на земната власт в духовната и обратно – и в европейските политически структури. Средновековното развитие легитимира битките и претенциите на редица народи. По отношение на Античността, Средновековието би могло да се разглежда и като период на модерността. Концепцията за Средновековието обаче, нейният произход и употреба изглежда отхвърлят и омаловажават неговото наследство, и дори отричат приноса на средновековното хилядолетие в историята на цивилизацията.

 Терминът „Средновековие“ възниква през Ренесанса в Италия. Италианските хуманисти са първите, които признават единството на дългия, продължил хиляда години период, който ги отделя от Античността; те изпитват усещането, че изживяват дълбокото скъсване с непосредствено предхождащия отрязък от време. Поклонници на древните, те отхвърлят епохата, разделяща ги от Античността, която имат претенции да възкресяват. Средните векове им изглеждат като празнина, преход, отклонение, междинен период, който анализират с изцяло отрицателни понятия: мрачен, насилнически, тираничен, невеж, мракобеснически, враждебен към разцвета на личността, варварски – целия смисъл, породен и увековечен от английския израз Dark Ages. Петрарка го заклеймява още през XIV век; хуманистите от XV век се надпреварват в критиките си относно епохата, която противопоставят на Античността, заслужаваща всички техни хвалебствия. 

 Колкото до културното наследство от предходните векове, те го осъждат под името „готика“ (в смисъл на груба и варварска култура). Така че изразът „Средни векове“ се появява под формите medium tempus или media tempora, подети и доразвити от германските хуманисти през XVII век. Обезценяването на Средновековието се разпростира и през следващите столетия, подхранвайки цикличността във възприемането на историята, разделена на три периода; то достига своя пароксизъм през века на Просвещението, когато Волтер съзира в Средновековния период върха на обскурантизма и нетолерантността. Клишето се настанява задълго, и в наше време все още битува, съживявано в името на стойностите на индивидуализма и свободата на мисълта. Налице е конвенционално звучащ прочит, благосклонно разпространяван от медиите, който разкрива Средновековието като една par excellence епоха на насилие. 

 Без да отстъпват пред подобни неологизми – колкото налудничави, толкова и безполезни, журналистите квалифицират с възмущение дадено особено отблъскващо престъпление или отчайващ архаизъм като средновековни. Подобно систематично отрицателно възприемане е невярно, дори смешно, защото означава да се направи преценка с неясна стойност, подразбираща се за цял един период от човешката история; то е още по-погрешно, тъй като съвременната епоха по нищо не отстъпва на предходните по отношение на насилието и на безчинствата и съжителства с безспорен средновековен тропизъм, при все по-нарастващата привлекателност от страна на Средните векове, доста сносно възстановени и често идилично представени. 

 Реабилитирането им започва в епохата на Романтизма през XIX век първо в Англия, после във Франция и Германия. По онова време литературата изравя легендарните герои на Средновековието, докато националните движения преоткриват в разглеждания период събитията и личностите, основатели на идентичността им, а политическите движения – както традиционалистките, така и демократичните, черпят оттам прецеденти и оправдания за своята борба. В днешни дни Средновековието се радва на голям издателски успех, средновековните празници пък са в сърцевината на организирането на културни прояви в много общини. В университетите преподаването на Средновековието е изцяло обновено, първоначално през предходни десетилетия, а по-наскоро и чрез нови подходи, най-вече антропологически. В наши дни, след съвременния период, средновековният е този, който привлича най-много студенти и подхранва най-голям брой докторски дисертации.

 Най-важното занапред е да се отреди на Средновековието мястото, което му се полага в европейската история, като го освободим от самоволни оценки и анахронизми, поддържани от невежество и от предразсъдъци. Ясно е, че периодът заема важно място в развитието на европейските общества; той съответства на време на съществен прогрес – най-значимия, който Европа е познала преди съвременната епоха. Фундаменталните промени, възникнали както в политическата организация, така и в благоустрояването на пространството и в облика на пейзажа, са в основата на положението, в което се озовава Европа в средата на XX век; по този повод Жак льо Гоф говори за „дълго Средновековие“, което се разпростира чак до края на XVIII век. Сред наследствата на Средновековието, съхранили изцяло актуалността си, можем да цитираме политическата карта на Европа. Забележителното е, че промените, които са ѝ нанесени, най-вече с османското завоевание, са заличени от последвалите епохи. 

 Формирането на нациите, религиозните разслоения и езиковите граници са средновековни реалности. Средновековният период съставлява също и решителен етап в благоустройството на пространството. Именно през тази епоха, в резултат на мащабните разоравания на целините, се оформя селският пейзаж, който чак до 60-те години на XX век остава пейзажът на европейската провинция. В Средновековието се извършва ново преразпределение на населението, когато – през XII век – градовете започват да играят решаваща роля в поведението на обществото. И накрая през Средновековието се оформя постепенно образът на интелектуалеца, на професионалния мислител, чиито лични размишления са единственото му оръжие и единственото му задължение. Тъкмо тогава се зараждат начините на мислене, културните референции и подчинеността на разума, характеризиращи интелектуалния живот в Западна Европа.