„Бащата“ в Народен театър "Иван Вазов"

Публикувал: д-р Никола Бенин

В един апартамент в Париж Андре губи паметта си и с нея – целия свят. Животът и собствената същност са поредица от накъсани фрагменти, натрошени огледала и разкривени лица, едновременно познати и напълно чужди. Дъщеря му Ана е изправена пред един от най-тежките избори – да продължи да гледа баща си, с неговите променливи настроения и гневни изблици, рискувайки връзката си, или да го изпрати в дом, в който за него да се грижат напълно непознати, чужди хора. Но нима има значение, щом спомените те предават? Нима има разлика кой е до теб?

В „Бащата“ нищо не е съвсем такова, каквото изглежда. Сенките си играят игри със съзнанието, паметта лъже, реалността се чупи и вечният танц на светлината и мрака допълнително я изкривява.

Андре постепенно губи облика си, но запазва чудесното си, тънко чувство за хумор. Той е сприхав и нежен, едновременно старец и дете, едното пропорционално на другото. А апартаментът е цялата позната Вселена. Ана е единствената връзка с реалността и начин Андре да е в синхрон с нея, макар тя да се изменя постоянно. Но Ана скоро ще замине. Или пък не. Това Ана ли е изобщо? Тази жена… как ѝ е името? Всичко постепенно се разпада.

„Бащата“ е блестящ пример за театрално изкуство и е трудно да посочим къде блести най-ярко, но едно нещо с горчивина отличава постановката – изобразената вътрешна разруха, която се разгръща на сцената. Сценографията е динамична и под покривалото на тъмнината декорът се променя почти мигновено, напомняйки силно за спомени или откъслечни моменти на умопомрачение и шок. Особено впечатляваща е играта със светлината, която идва от няколко нощни лампи в ъглите на апартамента и от големия френски прозорец, през който усещаме първите лъчи на зората, заходът на слънцето надолу и прииждащата нощ.

Нейните игри превръщат сцената в отворена кутия, през която надникваме в едно чуждо съзнание. Сцената е толкова апартаментът, колкото и разпадът, толкова домашен уют, колкото и студ. Светлина и мрак, ясен поглед и размити контури, моментно щастие, тъга, връщане към началото, страх, самота, любов.

В последните минути на пиесата мъглата започва да се вдига и няколко предполагаеми сюжетни линии и възможни изхода се сливат в един. Или пък не.

Преди прожекторите да угаснат окончателно и под съпровода на ранения, безпомощен шепот на Андре, някак не успях да реагирам веднага. Една стена от чувство се стовари толкова силно върху мен, че не можех да помръдна. После светлините отново започнаха да се усилват, Андре отново беше Владо Пенев и усетих как цялата тъга на света ме блъсна. Тъга и величие. Защото Владо Пенев беше неописуемо добър и поклонът му накрая каза всичко – ръце високо във въздуха, триумфална усмивка и поклон до дъно. Защото истинският триумф се усеща, личи си и иска да бъде изваден на показ. 

Димитър Рахталиев