ИВАН СНЕГАРОВ
ОХРИДСКАТА ПАТРИАРШИЯ
(НЕЙНИЯТ ПРОИЗХОД, ГРАНИЦИ И ЕПАРХИИ)
ПЪРВА ГЛАВА.
ПРОИЗХОД НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ.
Както е известно, в 864 год. сл. Хр. българският народ приел
християнството от Византия. Цели 16 години след това събитие неговият
религиозен живот не могъл да влезне в определена норма. Княз Борис решил да
направи своята държава християнска главно, защото виждал в християнството сила,
която можела да пробуди и развие дремещите сили на неговия млад народ и да
създаде самобитен български живот. Поради това след приемането на
християнството първата му грижа била да организира новия религиозен живот на
народа на национални начала, като устрои независима българска църква. След
дълги дипломатически маневри ту с Рим, ту с Византия, най-после, в 870 г. княз
Борис сполучил да образува отделна българска църква с архиепископ на чело. (1)
Новообразуваната с благословението на цариградския патриарх българска или – по
името на архиепископското седалище – Преславска архиепископия не била
автокефална, а представлявала от себе си един вид екзархат на цариградския
патриарх. Българският архиепископ се ползувал с автономия само във вътрешното
управление на подведомствената си църква, а в своите външни отношения той
напълно е зависел от цариградския патриарх, който и го ръкополагал. По
таблицата на чиновете на Цариградската църква той е заемал първо място след
патриарха в църковните събрания и тържества. (2) Наистина, според понятията на
Източната църква, неавтокефалният архиепископ стоел по-долу от митрополитите и
завискп пряко и непосредно от патриарха. (3) В по-сетнешно време в Гърция имало
много такива архиепископи(4). Обаче не може да се допусне, че преславският
архиепископ е имал степен по-долна от оная на митрополитите, тъй като в тоя
случай от една страна в Цариград не би го считали за първо лице след патриарха,
а от друга страна архиепископите, които стоели по степен по-доле от
митрополитите, са били началници само на една епархия от патриаршеския диоцез,
както и митрополитите; българският пък архиепископ е имал под своето ведомство
цяла държава, която представлявала отделен грамаден диоцез, разделен на отделни
епархии (епископии). Но също тъй не може да се твърди, че първият български
архипастир стоел по-високо от митрополитите, т.е., че бил автокефален. Остава
да се приеме обяснението на проф. Голубински, че българският архиепископ бил
обикновен подчинен на цариградския патриарх митрополит, който получил
архиепископски титул само заради туй, че непосредно преди да се устрои
Българската църква българите са водили преговори с папата, за да им даде
архиепископ в смисъл на независим духовен началник; на Запад пък под
„архиепископ“ са разбирали митрополит, тъй като там името „архиепископ“ се
употребявало вместо митрополит. И когато българите почнали да водят преговори с
Византия, то те искали и от тях също такъв архиепископ, какъвто и от папата; но
гърците в същност им дали митрополит с име архиепископ в западен смисъл.(5)
Туй, що княз Борис не успял да стори за пълното административно освобождение на
Българската църква, е направил неговият велик син Симеон. Тази титанична
натура, която въпреки своето високо византийско образование оставала неизменна
носителка на чистия славянобългарски дух, била обхваната от три главни
органично свързани по между си идеи: 1) идеята за пълна национализация на
духовния живот на българския народ и на Българската църква; 2) идеята за
обединение на всичките славянски племена на Балканския полуостров в една
национално-културна сила посредством общ църковен език и обща литература и 3)
идеята за пославянчването на Босфора и Византийската империя изобщо. По силата
на тези си стремежи, Симеон очистил България от гръцкото духовенство, и на
место него от ден на ден почнало да се засилва народното духовенство, от което
под влиянието на Симеона са излезнали първите народни писатели, като Св.
Климент Велички, Йоан Екзарх, епископ Константин. Едновременно със своята
културно-просветна дейност Симеон се стремил да утвърди своята власт в
Цариград. Неговата надежда за завладяване на Византийската империя особено
пораснала след знаменитата Ахелойска битка на 20-й август 917 г.(6) След като
Константин Багренородни се оженил за дъщерята на Романа Лакапина наместо за
дъщерята на Симеона, последният изгубил надежда по околен път да наложи своя
протекторат над Византия. Тогава той направо заявил за своето решение да
завладее византийския престол и се съгласил да прекрати войната, за което го е
молил цариградския патриарх Николай Мистик, само под условието той да бъде
признат за император от гръцкия народ и византийските власти.(7) Вероятно,
около това време той се провъзгласил за „цар на българите и ромеите.“ (8)
Едновременно с това крупно политическо събитие Българската църква напълно
се освободила от властта на цариградския патриарх, и българският архиепископ
бил провъзгласен за патриарх. Тази църковна промяна се извършила по силата на византийския
възглед, че царство или империя не може да има без патриаршия.(9) Ние нямаме
съвременни известия за този факт. Съвременните византийски писатели и
цариградският патриарх Николай Мистик продължавали да наричат българския
духовен началник архиепископ, което, по всяка вероятност, се дължело на това,
че във времето на Симеона във Византия не било възможно да наричат иначе
самозвания от византийско гледище български патриарх. За възвеждането на
Преславската архиепископия в патриаршия при Симеона намираме указания само в
документи от ХIII-й век, именно в преписката между Калояна и папа Инокенти
III-й от 1199 година до 1204 год. Своята молба за императорска корона и за
патриаршеско достойнство на търновския архиепископ Калоян е мотивирал с туй, че
тези атрибути са имали старите български царе Петр, Самуил и техните
предшественици, както това било написано в българските летописи (10). А в
своето писмо от 1204 год. Калоян явно е указвал, че Симеон е имал царско
достойнство и патриаршеско благословение, което по дипломатически съображения
Калоян е представлявал като че било получено от папата. „Аз изследвах писанията
на книгите (scripturas et libros) – писал той на папата –, а тъй също и
законите (leges) на блаженопочиналите императори, нашите предшественици, от
където са получили българско царство и утвърждение, императорски корона на
своята глава и патриаршеско благословение; старателно търсейки, ние намерихме в
техните писания, че тези блаженопочинали императори на българите и власите
Симеон, Петр и Самуил, наши предшественици, са получили своята царска корона и
патриаршеско благословение от светейшата Божия римска църква и апостолския
престол, от княза на апостолите.“(11) Както ще видим по-доле, твърдението на
Калояна, че споменатите български царе биле коронясани от папата, е измислено;
обаче своята основна мисъл за царското достойнство на предишните български
владетели и за българската патриаршия той почерпил, несъмнено, от живата
народна памет и писмените паметници. Съобщението на Калояна се потвърждава от
синодика на цар Борила от 1211 год., гдето намираме имена на четирма преславски
патриарси Леонтия, Димитрия, Сергия и Григория, които са били едни от
най-раншните български архипастири в Х-й век(12) и именно при Симеона, понеже
при цар Петра патриарх бил Дамян. Освен туй, в съобщението на Дюканжевия
каталог за доростолския патриарх Дамяна ясно се прокарва мисълта, че
Българската патриаршия е съществувала преди още да бъде призната от
цариградския синклит при цар Петра. В този паметник са употребени глаголите
τετίμηναι и άνηγορεύ'ϑη, които означават признание и провъзгласяване на
учреждение, което по-напред е съществувало. (13) Въз основа на тези официални,
макар и сетнешни, сведения ние можем да признаем, че Българската архиепископия
била провъзгласена за патриаршия от цар Симеона без съгласието на цариградския
император. По такъв начин приблизително от 919 год. Българската църква почнала
да живee напълно независимо.
Възникналата по волята на цар Симеона Българска патриаршия не била
признавана от цариградския патриарх, макар че Симеон усилено се стараел да
добие това признание кога с дипломатически средства, кога със сила. Дринов пък
твърди, че Симеон учредил Българската патриаршия с разрешението и
благословението на папата. (14) Неговия възглед споделя и Цухлев. (15) Дринов
се основава на споменатата преписка между Калояна и папата Инокентия III и на
известието за сключване на мир между хърватите и българите в 925 год. при
съдействието на папата. Обаче по-приемливо е мнението на Голубински, който
отрича всякакво сношение на Симеона с Рим по въпроса за признаване
каноничността на Българската патриарщия предвид на туй, че в папската архива
няма нито един документ за обръщането на Симеона към Рим, гдето старателно са
се пазели подобни документи. (16) Възражението на Дринова, че тези документи
могли да се изгубят, не ни освобождава от недоумението, как се запазила
преписката на Бориса, а се изгубила преписката на неговите знаменити приемници
Симеона, Петра и Самуила. Съмнение в достоверността на Калояновото съобщение за
сношенията на Симеона с папата възбужда и обстоятелството, че Калоян счита,
какво царете Петр и Самуил са получили царска корона и патриаршеско
благословение от папата. За сношения на цар Петра, тоя горещ гъркофил, с папата
и дума не може да става толкоз повече, че той бил признат за цар (заедно с него
и българският патриарх) скоро след своето възшествие на престола. (17) Самуил
пък не се нуждаел да влезне в преговори с папата за царска корона и
патриаршеско достойнство, защото, той си имал каноничен патриарх, който могъл
да му даде царска корона. При това самият текст на писмото на папа Инокентия
III от месец декември 1202 год. показва, че в папската архива е нямало
документи за получаване на царска корона от царетe Петр и Самуил от Рим. След
грижлива справка, във Ватиканската архива се намерили само документите, които,
действително, се намирали там, именно за сношенията на княз Бориса с папитe и
само, тези документи са дали на папата смелостьта да твърди, че в земята на
Калояна „multi reges fuerint coronati“. Благодарение на липсата на фактически
сведения, папата се отвръща с общи фрази от въпроса за коронацията на
българските владетели, който съставлява темата на писмото му. Ако папата,
наистина, имал на ръцe някакви писма на Петра и Самуила, то темата и
логическият ход на мислите са изисквали, щото, след общата бележка „за мнозина
короновани крале“, той да говори за техните сношения с папата с такива
подробности, с каквито говори за сношенията на Бориса в същото писмо. В
заявлението на Калояна за съществуването на старобългарско свидетелство относно
сношенията на Симеона, Петра и Самуила с папата трябва да виждаме един
дипломатически аргумент на Калояна, само с цел да разположи Ватикана към себе
си, без да държи сметка за историческата истина. Със същата цел и Инокенти III
малко се интересувал от историческата истина, когато писал на Калояна, че
последният и неговите прадеди са били от римски произход. (18) Дипломатическата
игра с историческите факти в тази преписка се вижда от туй, че Калоян и търновският
архиепископ Васили охотно повтарят твърдението на папата за роднинството на
Асеновци с римляните.(19) Що се отнася до сключването на мир между хърватите и
българите по папско ходатайство, то това свидетелствува, както и Голубински
мисли, (20) само за политическите сношения на Симеона с папата, но не и за
църковната зависимост на България от папата.
4–5 месеца след смъртта на Симеона (927 г.), при неговия син Петра, бил
подписан договор между България и Византия, по силата на който цариградският
патриарх и императорският синклит (сенат), по заповед на императора Романа
Лакапина, признали Българската патриаршия за канонична.(21) Във времето на
Симеона и в първите години на Петра резиденция на българския патриарх бил
Велики Преслав (сега селото Ески Стамбул), столицата на България. Но когато
руският княз Светослав в 967 год. завладял тоя град и постоял там няколко
време, патриаршията била пренесена от Преслав в крайдунавския град Дръстр или
Доростол (сега Силистра). Доростол се споменва като патриаршеска столица в
Дюканжевия каталог на българските архиепископи, гдето между другото се чете
следното: Δαμιανός έν Δοροστόλω τή νύν Δρήστρα έφ’ ον και ή Βουλγαρία τετίμηται
αυτοκέφαλος. Οϋτος πατριάρχης άνηγορεύϋη παρά τής βασιλικής συγκλήτου κελεύσει
του β ασιλέως Ρωμανού τον Λακαπηνοϋ ύστερον όέ καϋΐ)ρέϋη παρά Ίωάννον του
Τζιμισχή(22). (Дамян в Доростол, сега Дръстър, при когото и България биде
призната за автокефална. Този биде провъзгласен за патриарх от царския синклит
по заповед на императора Роман Лакапин, а по-сетне биде свален от Йоана
Цимисхи).
За съществуването на законна патриаршия в Доростол се говори и във втория
хрисовул на импер. Василия българоубиец: “κελεύομεν έχε tv τον Δρίστρας
επίσκοπον είς τά κάστρα τής ενορίας αύτοϋ καί τά λοιπέι κάστρα τά περί αυτήν
κληρικούς 40 καί παροίκονς 40. επί Πέτρον γάρ βασιλεύσαντος έν Βουλγαρία αυτή
μεν τω τής αρχιεπισκοπής άξιώματι έλαμπρννετοβ)(23) (Заповядваме, дръстърският
епископ да има в градовете на епархията си и другите градове около нея 40
клирици и 40 парици, тъй като в царуването на Петра в България тя блестеше с
достойнство на архиепископия).
При наследника на цар Петра, Бориса II, в 970 год. киевският княз
Светослав втори път се втурнал в България и завладял Източна България, като
пленил даже самия цар Бориса.(24) Но в 971 год. византийският император Иоан
Цимисхи изгонил Светослава от България с помощта на самите българи, в очите на
които отначало той се стараел да играе ролята на техен освободител от руското
иго.(25) Обаче, след изпъждането на русите, той подчинил на Византия
завладяната източна половина на българското царство(26) и заедно с туй, по
горепоменатото свидетелство в Дюканжевия каталог, той свалил българския
доростолски патриарх Дамяна и поставил в Доростол на место него митрополит,
пряко подчинен на цариградския патриарх.(27)
Със свалянето на българския патриарх в Доростол Българската патриаршия не
изчезнала. За да се разберат по-ясно условията, при които се извършил тоя
твърде важен факт за бъднината на българския народ, необходимо е да се направи
кратък преглед на политическите събития в това време. Още при княз Бориса
българската държава се разделяла на две големи провинции – източна с Мизия и
Тракия и западна с Македония и Илирия(28). По силата на туй, че западната
провинция била далече от Византия и била просветена от самите ученици на Св.
Солунски братя, тя по-малко се е поддавала на византийското влияние, което
усилено прониквало в българския държавен живот при цар Петра, и повече
реагирала на гръцката политика на последния. Държавният разпад, който
произлизал от политиката на цар Петра, особено болестно се отразявал на войнственото
славянобългарско племе бързяци, което населявало сегашна Западна Македония.
Недоволството на западнобългарското население от политиката на цар Петра и било
причината(29) на това, че според свидетелството на Скилица-Кедрина след смъртта
на цар Петра в 969 год. четирмата синове на западно-българския комит (областен
управител) по име Никола – Давид, Мойсей, Аарон и Самуил са въстанали против
преславското правителство и образували друго българско царство от западните
български провинции(30). Границите между това царство и източното били
Доспатските планини, откъдето границата вървела на север по билото на тези
планини, минавала Средна Гора и излизала на Етрополския Балкан.
Именно това българско царство е спасило Българската патриаршия. След като
Цимисхи подчинил Източното българско царство, ние виждаме български патриарх в
Западното българско царство, в неговата столица Средец (Триадица). Българския
патриарх в Средец можел да се яви по два начина: или доростолският патриарх
Дамян, след като бил свален от Цимисхи, успял да избяга в Западното българско
царство и тука избрал за своя резиденция г. Средец; или пък, ако Цимисхи го бил
задържал като пленник, духовенството на Западното българско царство, след като
узнало за унищожението на Българската патриаршия в Доростол, от което е
зависело, избрало съборно нов патриарх, като приемник на сваления патр. Дамян.
Последното предположение приема Цухлев, който обаче не го подкрепва с нищо.
Първото предположение намира основание във втория хрисовул на импер. Василия II,
гдето направо се говори, че българския патриаршески (в хрисовула е казано
архиепископски) престол бил пренесен от Дръстър в Триадица (Средец), при което
това пренасяне както в Средец, тъй и в другите градове се извършило чрез
скитане на патриарсите... „από τόπον εις τόπον μεταβαινόντων των άρχιεπισκόπων
τον μεν είς Τριάόιτζαν...“(31). Към тоя възглед ни разполага и Дюканжевият
каталог, гдето триадицки патриарх не се споменува и непосредният приемник на
Дамяна, Герман, се явява не в Средец, а във Воден и Преспа. Ако би бил съборно
избран в Средец друг патриарх наместо Дамяна, то в каталога той трябваше да
бъде споменат, тъй като авторът на каталога е знаел за местенето на българския
патриаршески престол и имал за цел, като споменува за новите архиепископи, да
отбелязва и градовете, където се премествал патриаршеският престол. В Средец
българският патриаршески престол останал малко време. Вследствие постоянните
военни действия, западнобългарските царе били принудени, по стратегични
съображения, често да меняват своята столица, заедно с която се премествало и
седалището на българския патриарх. От Средец българската патриаршия била
пренесена в Воден, Мъглен(32), около 980 год. в Преспа(33), докато най-после,
около 990 год. (34) тя се утвърдила в Охрид, гдето, благодарение стратегичното
местоположение на този град, цар Самуил окончателно устроил своята столица. За
това скитане на българския патриаршески престол свидетелствува вторият хрисовул
на импер. Василия II: „έπί Πέτρον γάρ βασιλεύσαντος έν Βουλγαρία αυτή μέν τώ
τής αρχιεπισκοπής άζιώματι έλαμπρύνετο μετά όέ τούτο ιmb τόπου εις τόπον
μεταβαινόντων των αρχιεπισκόπων, τον μεν εις Τριάδιτζαν, του όέ έν τοϊς
Βοδηνοΐς και έν τοίς Μογλαίνοις, εϊϋ' οντω έν τή Άχρίδу του νυν εύρομεν
αρχιεπίσκοπον ...
(Тъй като в царуването на Петра в България тази епископия е блестяла с
достойнството на архиепископия, а след това архиепископите са преминавали от
едно място в друго, един в Триадица, друг във Воден и Мъглен, сетнe ние
намерихме сегашния архиепископ в Охрид“.) (35) Както виждаме, тоя хрисовул явно
подчертава прякото приемство и историческата връзка между Охридската и
Дръстърската патриаршии. Тази приемственост се прокарва и в каталога на
Дюканжа, гдего непосреден приемник на Дръстърския патриарх Дамяна се споменува
Герман или Гавриил, който е имал своята резиденция във Воден и Преспа.(36)
В 1018 год. Самуиловото царство е паднало, обаче Българската патриаршия в
Охрид е запазила своята автокефалия, като е изгубила само титула патриаршия и
получила името „архиепископия“. Под туй ново име тя била духовен център на
целия православен запад на Балканския полуостров почти в продължение на осем
векове, макар че по-сетне във време на турското владичество нейните
предстоятели самоволно си присвоявали и титул „патриарх“.
От тоя кратък преглед на историята на Българската църква през време на
Първото българско царство се установява тази историческа истина, че Охридската
архиепископия не била нищо друго, освен пряко продължение на Българската
патриаршия, учредена от цар Симеона и призната за канонична от Цариградската
църква при българския цар Петър и византийския император Роман Лакапин.(37)
Няма коментари:
Публикуване на коментар