Амелия Личева и Кирил Василев - носители на наградата от Първия национален конкурс за поезия "Константин Павлов"

 Никола Бенин

◊ НАГРАДАТА

Национална награда за лирика на името на Константин Павлов бе връчена за първа година в Софийската градска художествена изложба. Премията ще бъде връчвана на български поети всяка година на неговия рожден ден – 2-ри април. Основател на наградата е журналистката Румяна Таслакова, която е дългогодишна ръководителка на Българската редакция в "Дойче веле". Членове на тазгодишното жури са поетесата и драматург Мирела Иванова, литературният историк и критик проф. Михаил Неделчев, поетът Ани Илков и Румяна Таслакова. Статуетката е направена от скулптора Ангел Станев.

"Потребност от рециклиране" от Амелия Личева е стихосбирка, в която се размишлява за необходимостта от преосмисляне и преобразуване на „лошата наследственост“. Оттук живеенето в „новата различност“ е ключов символ в тази книга, който не отвежда само към екзистенциалната другост, не е наложеното предверие към неясните зони на битието. Той е самото налагане на различно възприемане на „света от днес“, на прекрояването на личностните и ценностните граници. Това е книга, която ни напомня, че животът не е константна величина – даденост веднъж завинаги.

Кирил Василев с неговата стихосбирка „Шествието“ идва да оповести пътя на човека между възхода и падението, между деятелността и човешката безнадежност. Шествието на „тежките сенки на паметта“ е състояние на понасяне, но и на възможност за осмисляне на живота. Една от тези „сенки“ е чувството за вина, което като негативно емоционално състояние, е устойчива конфигурация на човешкия свят. Спасението е търсенето на хоризонти, където „нежността е пределът на реалното“.

Амелия Личева. Да се готви световната литература

Публикувал: Никола Бенин

Литературен вестник, год. 29, бр. 41, 2-8.12.2020, с. 1

Когато през 18. в. Гьоте и неговите съвременници от епохата на Просвещението изковавали термина „световна литература“, те имали предвид надскачането както на националното, най-вече по отношение на ценностите, така и на границите, на териториите. Защото за Гьоте световната литература включвала не само европейски произведения, но и китайски, да кажем, и вървяла с онзи така важен за просветителите повик за отваряне на Изток и към другия. Днес обаче, водени от криворазбрана политическа коректност, различни музиколози, художници, а и лингвисти, започват да пришиват на понятието „световен“ западен привкус и да го определят като хегемонно, властово, с конотации, идващи от колониализма. В момента на тази вълна се поддаде Националната академия за звукозапис на САЩ, която замени „световен“ с „глобален“. И вече имаме не световна, а глобална музика, която трябва да ни покаже, че включва и музиката на незападните държави. Наградите „Грами“ се придържат именно към подобни определения и при категорията на албумите виждаме награда за „най-добра глобална музика“. Но не си мислете, че това ще е краят. Просто авторите на това преименуване не са поканили в работната си група Гаятри Спивак. Ако бяха, тя щеше да им обясни, че и глобалното е прозападно според нея, и че за да се избегнат конотациите на колониализма, трябва да използват понятието „планетарно“. Глобализацията – убедена е тя – е налагането на една и съща система за обмен навсякъде. И тази система е свързана със западния модел. Докато планетата е алтернативен модел, принадлежи към друга систeма и друг вид. Затова и трябва да си представяме себе си като планетарни субекти, като планетарни създатели, а не като глобални агенти. Така че очаквам всеки момент тя да се намеси и да обясни защо трябва да имаме планетарни афропейци. А Гьоте? Скоро може би ще кажат какъв колониалист е бил той и ще му отнемат думата, като зачертаят два века дискусии около понятието „световна литература“. И ни призоват да говорим я за планетарна, я за космическа литература. Все пак още няма доказан живот на другите планети и космическа ще се окаже политически коректно и неутрално понятие. Засега.

Връзка: https://litvestnik.files.wordpress.com/2020/12/lv_41-1.pdf

Амелия Личева. У нас пандемични са простотията и безпросветното отрицание

 

Не е изненада, че процентът на невярващите в пандемията у нас е толкова висок. Всъщност у нас пандемични са простотията и безпросветното отрицание, те бяха подклаждани през годините от всички славитрифоновци и техните подобия. Изненадата в момента идва от част от интелектуалните кръгове, от хората с претенции, които искат да внушат, че коронавирусът е „обикновен грип” и че най-важно е напук да продължим живота си нормално. Защото сме „губели човешкото”. Прекрасно, но това е един позьорски хуманизъм, който в своето егоцентрично заслепение отказва да признае размерите на кризата. Пренебрегва броя на жертвите. Дистанцира се от усилията на лекарите. Не се трогва от смъртта на хора, които имат своите имена и близки. Това, че всеки ден умира по един учител, минава в статистиката или в графа „изключения”. И папагалски се дудне как мерките „променяли същностното у нас”. Сепната съм от такава самоубийствена и куха суета. Отдавна знам, че политиците няма да посмеят да застанат срещу това кресливо говорене. Но гражданският натиск трябваше да е в разумната посока, в подкрепа на елементарните мерки, които можеха да ограничат жертвите. Нещо, което истински европейските общества и техните управляващи отдавна проумяха.

Амелия Личева, „Световен ли е Нобел?“

Никола Бенин

Какво се крие зад понятието „световна литература”? Има ли втори план и задкулисие в литературните процеси на нашето глобализирано съвремие? Очевиден ли е пътят от сензацията до канона? Тези и още произтичащи от тях въпроси разглежда книгата „Световен ли е „Нобел“?”, като предлага проницателен и ерудиран прочит на нашумели и периферни явления от актуалния книжен оборот. Темата за световната литература  няма как да пренебрегне приноса на Гьоте и Ауербах, но с днешна дата неизбежно засяга и политическите мотиви зад литературните награди (най-вече Нобеловата), конфликта между високо и ниско, масовия вкус, медийната среда, пазарите, литературните миграции, тероризма, бежанците и идентичностите... 

А герои в нея са Мишел Уелбек, Алис Мънро, Херман Кох, Дейвид Мичъл, Стефан Хертманс, Дж. М. Кутси, Казуо Ишигуро, Елиф Шафак, Фредерик Бегбеде и още редица знакови имена, както и автори, които формират „българския случай”.

Световен ли е „Нобел”?

МИРЯНА ЯНАКИЕВА

И като поетеса, и като литературовед, Амелия Личева е от хората, които пишат, когато и защото наистина имат какво да кажат. Потвърждение на това е и най-новата й книга „Световен ли е Нобел?”, издание на „Колибри”, чиято премиера се състоя преди броени дни при голям интерес. Тази книга, резултат от дългогодишна работа, е много добър образец на един жанр, който бих определила като литературоведска публицистика заради неговата обърнатост към реални съвременни проявления на социалното битие на литературата и на нейното вписване в културната и политическа картина на днешния свят, на които обаче се гледа от дистанцията и с проницателността, характерни за високото теоретично познание и мислене. В този труд са синтезирани найразпознаваемите качества на научното писане на Амелия Личева: избор на изследователски проблем с безспорна важност и актуалност, избистрена докрай, ясна и последователно изграждана концепция, строга логическа подредба на изложението, респектираща начетеност и оригиналност на интерпретациите, отличен баланс и взаимодействие между теоретичните и литературнокритическите части на текста, непогрешимо чувство за съвременност. Централен обект на изследването е понятието „световна литература”, което без всяко съмнение се нарежда сред най-дискусионните и трудни за дефиниране понятия в областта на литературното познание от времето на Гьоте насам. Една от основните причини за тази трудност е променливото съдържание на представата за „световност” на литературата, както от географска, така и от културнополитическа гледна точка. Въпросителната форма на заглавието е сполучлив реторически ход, защото посочва като съществуваща, но в същото време и като подлежаща на сериозно проблематизиране връзката между „световността”, в смисъла на високо литературно качество и универсална значимост на повдигнатите въпроси и отправените послания, и „наградимостта” (ако ми е позволено да употребя подобен неологизъм) на литературните произведения, които от основаването на Нобеловата награда за литература през 1901 г. до наши дни са влизали в обсега на внимание на специализирания Нобелов комитет. Практиката на присъждане на награди – не само в литературната сфера – е любопитен и зареден с неизбежна, често пъти крайно остра конфликтност феномен на обществения живот на хората. Мненията за реалната роля на наградите са били и са силно раздвоени между одобрението и отрицанието. Трябва ли изобщо да има награждавания? Наистина ли открояват стойностното или предимно развращават? Не действат ли много повече като източник на напрежение и смразяване между членовете на една професионална общност, отколкото като справедлив инструмент за отсяване на най-добрите постижения? Тези и други подобни въпроси „витаят във въздуха” и до голяма степен задават контекста, в който се вгражда книгата на Амелия Личева с изразената в нея позиция на максимално обективна и безпристрастна аналитичност. Бих резюмирала тази позиция по следния начин: за добро или за лошо, литературните награди съществуват и привличат голям обществен интерес, така че независимо дали ги приветстваме или сме скептични към тях, от тяхната история и от съвременната ситуация около тях можем да направим съществени наблюдения и изводи върху връзките и взаимодействията между литературното творчество, литературните институции и обществените реалности. И за да дам само един пример, ще посоча задълбочения и интригуващ коментар, разгърнат в книгата, на причините за това, което авторката нарича „големите липси” в историята на Нобеловата награда, т.е. нейното неприсъждане на автори като Чехов, Толстой, Томас Харди, Емил Зола, Марк Твен, Хенри Джеймс, Хенрик Ибсен и Аугуст Стриндберг, или на писателите модернисти, „дали облика на съвременния роман”, като Марсел Пруст, Джеймс Джойс, Вирджиния Улф. Като „значещо” е интерпретирано отсъствието и на големи поети на ХХ в. като Езра Паунд, У. Х. Одън, Анна Ахматова, Райнер Мария Рилке. За сметка на това, както подчертава Амелия Личева, „можем да изброим много автори, които днес не могат да влязат и в най-широките пластове на канона, защото никой не ги чете, не ги интерпретира, а и не ги издава. Ето само няколко имена: Фредерик Мистрал, Хосе Ечегарай, Хасинто Бенавенте. Факт, който идва да покаже колко относително нещо са наградите и как и световна награда като Нобеловата не може да компенсира и да превърне един писател, за когото очевидно времето отрежда забрава, в четен”. Както споменах по-горе, книгата е много добър пример за фино равновесие между теоретичния и литературнокритическия подход. Теоретични глави като „Сравнителното литературознание: контексти и търсения” или „Дефиниции на световната литература днес” представляват огромен интерес и в чисто познавателен смисъл, тъй като синтезират възгледите и опитите за дефиниране на световната литература, изложени в съчиненията на внушителен брой автори от различни периоди: от Гьоте, смятан за родоначалник на идеята за световна литература, през основополагащи представители на немскоезичната теоретична традиция като Ауербах, до предимно англоезичните (но не само) гласове в днешния дебат около понятието. Що се отнася до съвременния теоретичен контекст, в който тече този дебат, Амелия Личева изтъква, че той се определя преди всичко от сравнителното литературознание и постколониалните изследвания – дисциплини, чиито предмети, както е известно, също менят границите и дефинициите си във времето. Тя припомня, че линията на вписване на световната литература като изследователски обект в полето на компаративистиката до голяма степен е зададена от Уелек и Уорън, които я разбират не само като „библиотека от шедьоври”, но и като понятие, чието адекватно разбиране предполага отварянето към националните литератури и техните специфични начини да говорят за общочовешкото. Началните глави въвличат читателя в пълноценен диалог между множество изследователи с различни теоретични подходи към въпросите, които понятието за световна литература поражда. Сред огромния брой имена, на които Амелия Личева се спира, са Джонатан Кълър, Паскал Казанова, Дейвид Дамрош, Франко Морети, Мишел Льобри, Гаятри Спивак и много други. Не мога да не отбележа подобаващото внимание, отделено на българския принос, като са разгледани идеите на българските автори Цветан Стоянов, Боян Ничев, Никола Георгиев, Галин Тиханов и др. Теоретично-обзорната част на книгата гледа на въпроса за световната литература през призмата на връзките му с въпроси като тези за литературния канон и неговите периодични пренаписвания, за делението на националните литератури на „големи” и „малки”, за преводимостта и непреводимостта на литературата, както в езиково, така и в културно отношение, за все още водещата позиция на европо- и американоцентричните модели за литературна ценност, за съвременната хегемония на английския език, за глобализацията, за ролята на пазара и издателските политики и др. Амелия Личева познава детайлно и в дълбочина процесите в днешния свят, които се отразяват върху социалната роля на литературата и на литературните изследвания. Това й позволява убедително да обоснове своята теза, че понятието „световна литература”, особено що се отнася до неговия прочит от страна на Нобеловия комитет, все по-трудно може да се мисли като лишено от политически конотации. По думите й, „освен с принципите на световността и балансирането между малки и големи литератури, малки и големи езици, идеологията, която стои зад Нобеловите награди, може да се сведе и до плащането дан на политическите пристрастия – леви и десни, удобни или неудобни на властта”. Примери за това как и доколко Нобеловият комитет понякога се придържа към принципа за „надполитичност”, а понякога го заобикаля, има достатъчно и за тях читателите ще научат или ще си припомнят от книгата. Във всеки случай цялостната картина, разкрита в нея, е твърде сложна и противоречива, неподдаваща се на еднозначни оценки. Критериите за присъждане на Нобеловите награди, както и въпросът доколко те могат да бъдат реален инструмент за влияние върху литературния процес и обществената роля на литературата също са поставени във фокуса на вниманието. На първо място е посочен политическият критерий, изразяващ се в опазване на политически неутралитет, а по-късно в стимулиране на писатели дисиденти. След това идват критерии като наднационален характер на произведенията (невинаги стриктно спазван), популярност, литературно майсторство, усещане за съвременност, отчитане на жанровото многообразие на литературата, влиянието на медиите. Постепенно се разчупва европоцентричният характер на Нобеловата награда за литература. От началото на новия век насам се налага тенденцията да бъдат предпочитани или много маргинални, или много популярни автори, като също така се засилват географският и половият признак. А ето и коментарът на Амелия Личева на факта, че от 14-те жени нобелистки пет са от новия век: „Факт, който – ако продължи да се случва със същата честота – е на път да девалвира женските присъствия сред лауреатите на Нобел, защото навява прилики с познатата от социализма „стахановска плановост“. Разбира се, темата за наградите и по-специално за Нобеловата награда за литература задава само една от плоскостите, макар и твърде важна, върху която би могло да се положи днес мисленето на понятието „световна литература”. Но неговото значение е много по-широко. И тук се откроява един от най-ценните според мен моменти в книгата на Амелия Личева, защото тя представя и защитава свое разбиране за световната литература, отговарящо на съвременната ситуация. Тя тръгва от разсъжденията си върху изначалното предназначение на литературата да моделира светове, за да достигне до заключението, че без да се отхвърля отношението на световната литература към канона, в настоящия момент е поадекватно тя да бъде мислена „като свързана с най-съвременните и актуални текстове, които поставят въпроси, засягащи развитието на света днес и найвече – питащи какво е бъдещето, което ни очаква”. Важна и много интересна част от труда е посветена на речите на Нобеловите лауреати. С голямо познаване е дискутиран въпросът за влиянието на медиите и пазарите върху формирането на съвременната представа за световна литература. Впечатляваща както с информационното, така и с аналитичното си съдържание е частта, озаглавена „Съвременната световна литература – светове, послания, прогнози”. В нея във фокуса на вниманието са поставени огромен брой конкретни автори и произведения, които Амелия Личева анализира, намирайки в тях потвърждение за наличието на откроените от нея тенденции в съвременната световна литература, отразяващи търсенията на самите писатели. Такива модерни тематични тенденции са антиутопичното, погледът към миналото, ежедневието, мигрантската вълна. Отредено е място също и на такива специфични явления на днешното време като появата на масови световни автори от типа на Дан Браун и Джон Гришам. Специално внимание е отделено на световни нобелисти като Казуо Ишигуро например, които се числят към категорията на двуезичните писатели или на „възникналите в превод”, според определението на Ребека Уолковиц. В книгата „Световен ли е Нобел?” не е подминат, разбира се, и „българският случай”, както Амелия Личева нарича историята с трагикомичен привкус на българските кандидатури за Нобеловата награда за литература през годините. Едва ли някой би оспорил нейната оценка, че „тази история по-често отпраща към изводи за българската народопсихология и по-рядко - за качествата на самите кандидати и отчита традициите или контекста”. Както е известно дори за по-слабо запознатите, случилото се поне досега около българските номинации (Пенчо Славейков, Иван Вазов, Елисавета Багряна, Йордан Радичков, Блага Димитрова, Антон Дончев, Вера Мутафчиева) потвърждава и препотвърждава тъжната констатация на невъзможността за обединение на литературните и обществените институции в България около една кандидатура, поради невъзможността да бъдат преодолени вътрешните интриги, съперничества и борби за надмощие в българските литературни среди. Проблемът за несъстоялия се български литературен нобелист несъмнено е важен, но струва ми се, още по-важен е другият проблем, който Амелия Личева поставя в контекста на своето разглеждане на родните литературни реалности. Става дума за съвременния дебат доколко българската литература би могла да бъде мислена като световна или поне европейска. Обобщения по въпрос като този е трудно и рисковано да се правят. В присъщия на цялата книга дух на безпристрастност, Амелия Личева не предлага еднозначен отговор, но очертава нюансирана и обективна картина на водещите тенденции и явления в съвременната българска литература, което й позволява в края на своята книга да формулира важен извод. С него бих искала да завърши и настоящият текст: „Изводът, който можем да направим, вглеждайки се в романовото писане на българските автори, живеещи в България и пишещи на български език, е, че като общи тенденции те са в унисон с колегите си по света, но като теми, които съставляват тези тенденции (с малки изключения), те са по-локални, по-затворени, по-малко изкушени да се вглеждат в онези събития, които белязват общото ни живеене в Европа и света. И това е не толкова комплексът на една малка литература, по-скоро е комплексът на едно общество, което близо половин век е прекарало зад Желязната завеса, в изолация, и е научено да се вглежда главно в себе си. В същото време изключенията, за които стана дума – писатели като Теодора Димова, Емилия Дворянова, Кристин Димитрова Елена Алексиева или Георги Господинов, които умеят да разширяват Аза и да го универсализират – са гарант, че и това време ще премине и българската литература по-осезеаемо ще започне да се интересува от ставащото отвъд границите на мястото, с което тя само условно е свързана. И тогава шансовете й за Нобелова награда чувствително ще се повишат“.

Връзка: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1649.pdf

Амелия Личева "Между привързването и освобождаването"

Публикувал: д-р Никола Бенин

 

Год. 27, брой 25, 27.06-3.07.2018

Виргиния Захариева има 5 поетични книги. Тя не е от поетите, които се страхуват да изчезнат задълго. Появява се и публикува, когато наистина има какво да каже. И ако в предишни свои книги тя експериментираше много с женския език и изобщо с женското писане, в новата си поетична книга тя е отвъд идеологиите. И не че езикът не е важен за нея, но той е някак отвъд, прекрачил е в мълчанието. Разбира се, жената и тук е в центъра, но тази жена е някак друга, притихнала, поела от мъдростта на Изтока, прозряла. Да, може би бунтарството е поизчезнало, но в „Етюди за една ръка“ виждаме мъдрата и проницателна Виргиния Захариева, която е овладяла силата на думите, а през тях – и силата на света. Защото това е книга, която иска да подрежда – тишината, предметите, хората, чувствата, света. И най-вече – себе си. Да ги подрежда според цветовете, формите, сенките, според присъствията, и отново – предимно чрез отсъствията и спомените. При това с ясното съзнание за ред и закони. А в крайна сметка какво друго е поезията, ако не онова вторично мотивиране на думите, което ни кара да застиваме и притихваме пред точността, което съживява вярата ни, че светът е овладяем, че думите назовават с точността на спринцовки. Затова и вселенският и човешкият хаос са се утаили в една повторяемост и една минималистичност, които понякога плашат. Как се разказват такива истории? Как се пише за света и за Аза в малко думи, с пестеливост и почти с недоизканости?
Разказът, твърди стихосбирката на Виргиния Захариева, е възможен. Той е разказ за всичко онова отвън, пречупено през собственото преживяване, чувстване, запомняне и визуализиране. Затова той е разказ за или на една ръка. Другите някак са се изплъзнали от него. Много са индикациите за самотата в тази книга. Багажът, който се реди, не е приготовление за щастливо пътуване, а знак за напускане, което отдалечава от другия. Огледалото не показва други образи, само собствения. Вечерта е изпълнена с музика без слушатели, тъй като не става дума за концерт, а за някакво самотно изпълнение. С взаимността се е случило това, което с мечето от детството – детското насилие го е превърнало в ненужен парцал. И което е може би най-важното – собствената плът е предала жената, започнало е остаряването, а то е сигурен вход към отсъствието на любов, която да съживява тялото. Как по-добре би могло да се онагледи раздалечаването от този стих: „Понечих да се облегна на теб/ и ми се схвана сърцето“.
Новата героиня на Виргиния Захариева е изгнаничка – от света, от себе си, но не и от думите. Тях тя продължава да ги владее, вдъхновена от мъдрото съзерцание, идеята за прераждането и онази подреденост, за която стана дума. Може би затова успява да канализира тъгата и копнежите в нещо като прочетено бъдещо себе си, което й дава сили да продължи да върви към някакви нови, непознати територии, в които липсата я прави само по-силна и устойчива. Пълнотата й се ражда от загубите, които са осмислени и превърнати в образи на отсечени въжета, имащи способността да крепят в света. Защото тази жена е имала много, опитала е много, привързвала се е, обичала е, после любовта и взаимността са си отивали, но от тези уроци е оставало много. Именно това й е позволило да възпита в съвместно съжителство всички жени, които е била на различни възрасти, в различни позиции, с различни възлюбени, и да оцелости себе си в едно сдобряване със себе си и със света. Сдобряване, при което от всеки предмет надничат загуби, но и следи от миналото, от нечие присъствие, което оживява във въпросния предмет. Оттук и емоции като опростяването, почистването, улесняването, с които героинята се е въоръжила по пътя си напред.
Не знам дали някоя българска поетеса може да мине, без да влезе в пряк или задочен диалог с Елисавета Багряна и мощното й присъствие в традицията. Струва ми се, че и Виргиния Захариева не пропуска индиректния разговор с Багряна, а може би и с Вирджиния Улф, когато рисува своята жена, която от векове седи на брега някак изпразнена (може би от предразсъдъци?), някак прозрачна, вгледана в своите бездни и създаваща историята на своето себе си и на своя живот с другите и без тях.
Накратко, Виргиния Захариева е написала мъдра, майсторска, силна книга, която поразява сетивата и те кара да се вгледаш в тялото, в душата, в другия, в предметите, всички по един особен начин обърнати, напуснати, отдалечени. И все пак, опитомени.

Връзка: https://litvestnik.wordpress.com/2018/06/27/%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D1%83-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B7%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B8-%D0%BE%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5/#more-5267

Разговор на Амелия Личева с Алек Попов

Публикувал: д-р Никола Бенин

Литературен вестник, Год. 27, № 1, 10-16.01.2018

  Двата романа на Алек Попов ”Сестри Палавееви в бурята на историята” и ”Сестри Палавееви по пътя на новия свят” съсвесем естествено пораждат литературни полемики. Едни, които живеят с носталгията по партизанското движение и революционните борби при комунизма, ги възприемат като гавра  и опошляаване на историята, други мислят, че са прекалено новаторски , трети  като Александър Кьосев, например, ще възприемат поетиката им като „тюрлюгювеч” и отстъпление от преблемно-естетическите постижения в „Мисия Лондон”. Това че има различни гледни точки е чудесно, защото това означава, че романите са интересни, значими и провокативни. Дано да има и смислен дебат в полето на кртиката, за да се открои тяхното значимо място в историята на съвременния български роман. Аз лично мисля, че двата романа са явление в нашата белетристика и те впечатляват с демитологизирането на партизанския епос от миналото и развенчаването на човеконенастниическите идеологии, на кухото патриотарство, не напоследно място, с невероятното въображение, отвежащо ни в тайнствения Дадански лес, както и при банда джуджета, окопали се в старите сребърни мини на крал Стефан Урош, при врачката Ганга...

Впрочем нека  да чуем какво мисли за двата романа самият Алек Попов в разговора с Амелия Личева.

Очакванията към новия Ви роман са големи, как се справяте с това?
Преди всичко моите собствени изисквания бяха високи. Изхвърлил съм почти толкова текст, колкото съм написал. Искаше ми се втората част да стане по-добра от предишната, защото смятам, че ако няма развитие в изкуството, настъпва неизбежен регрес. Всъщност не само в изкуството. Така че се постарах да дам най-доброто от себе си, от това, което съм научил и продължавам да научавам. Това не става никога безболезнено, защото всяко развитие е съпътствано от кризи. Нито е свързано на всяка цена с успеха на момента. Просто вътре в себе си човек трябва да е убеден, че върви напред, към някакво познание, което ще го промени и подготви за най-важното. Съдейки по обратната връзка, която получавам, може би съм успял да изкача още едно стъпало.

За какъв тип читател мислите, когато пишете? Или нямате пред себе си някакъв конкретен образ?
Точно за няколко души – не повече. Много конкретни лица, които си представям как ще реагират, понякога сякаш чувам смеха им и шума от обръщането на страниците. Вярвам, че ако прочетеното ги докосне, може би ще докосне и още много други хора.

Какво очаквате от критиката, какво искате да забележи в романа Ви?
Не очаквам много, да си призная. Но ще се радвам, ако се опита да види какво се случва отвъд езика и текста. Защото литературата е нещо повече от красиво подредени думи. Книгата е конструирана по определен метод, който започнах да прилагам и развивам, докато работех по втората версия на „Черната кутия“. Всъщност, винаги съм се придържал интуитивно към линията на действието, но ми трябваше време, докато го разбера в цялата му сложност и екзистенциална дълбочина. Критиците у нас продължават да се впечатляват повече от разни езикови еквилибристики, отколкото от реалното съдържание. Езикът колкото разкрива, толкова и скрива. Често служи само за опаковка. Един съвестен и задълбочен критик би трябвало да се опита да види какво стои под опаковката, къде се къса нишката на смисъла и кога претенцията се маскира като стил.

Вие сте сред малкото български писатели, които не залагат на автобиографичното. И да го има в книгите Ви, успявате да го претопите във фикционалното. Какво Ви вдъхновява?
Напротив, работил съм с автобиографичното достатъчно, но смятам, че от един момент нататък писателят трябва да се отдели от него. Личният опит е важен, помага ни да вникнем по-добре в материята, която описваме, но не може вечно да се остане при него. Нали затова е въображението. Да надгражда действителността, да създава нови светове, нови герои със самостоятелна биография и индивидуалност. Обикновено първата книга, базирана на автобиографични преживявания, се получава добра, но след това настъпва едно егоцентрично циклене и на читателите започва да им писва. Да се взираш постоянно в пъпа си. Това не е чак толкова интересно. В света на изкуството личните истории няма как да са особено важни, освен ако по някакъв начин не надхвърлят личното. Ако не станат изключителни! Затова се опитвам да търся вдъхновение извън себе си. В конфликти и сблъсъци, които ме изстрелват в една по-глобална емоционална орбита.

А какъв беше конкретният повод на вдъхновение за новия том „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“?
Без тази част историята нямаше да е завършена. Книгата е органично продължение на първата част, макар че може да се чете отделно. Нямаше как да не доразкажа историята – това си беше заложено от самото начало, не ми е хрумнало впоследствие. Следвал съм логиката на събитията и на развитието на героите си.

Какви източници ползвахте, защото откриваме много панорамна историческа картина?
Най-разнообразни и много. Изчетох редица мемоари, от които може би най-интересни се оказаха романизираните спомени на сър Фицрой Маклийн, специалния пратеник на Чърчил при щаба на Тито. Запознах се, доколкото е възможно, със структурата на НКВД, звания, униформи и пр. Ровех се неуморно в света на бойната техника от Втората световна война – пушки, автомати, картечници, самолети, кораби, подводници… Изследвах топографски карти. В Белград – в Музея на Югославия – ме насочиха към интересни документи, свързани с участието на жените в съпротивата. В Лондон преглеждах теченията на вестниците от
50-те, за да се ориентирам в модата и водещите събития през месеците, в които се развива финалната част от романа. Ексцентричните кафенета в Сохо, еспресо-революцията на GAGGIA. Едуардианските момчета и момичета. Помадата за коса брайлкрийм. Убийствата на Рилингтон Плейс 10. Визитата на Тито в Лондон на борда на яхтата му „Галеб“. Обикалях около бившето съветско посолство, за да усетя отново атмосферата. Виртуален тур на доковете в Саутхемптън. Марки отдавна забравени британски автомобили. И разбира се, тонове музика от епохата: парчета от стари югославски филми, партизански фолклор, берлински танга, „Комедиен Хармонист“, суинг, музика от Студената война… О, да, щях да забравя и комикси! Това е златният век на комиксите. Войната с нейната динамика, героика и технически нововъведения, създава средата за възникването на супергероите. Поп културата изобщо е важен естетически маркер в романа. Но истината е, че само малка част от този огромен материал е влязъл директно в книгата. По-скоро ми помогна да вляза в роля, да усетя духа на времето: миризмата на барут, ритъма на танците, плясъка на жартиерите… Останалото е работа на въображението.

Как бихме могли да определим Вашия прочит на историята? И какво казва той на съвремието ни?
Ироничен, но верен прочит. Освободен от предразсъдъци и носталгии. Освобождаващ. Миналото трябва да се познава, но не и да му се робува. Нито може да се върне, нито – да се промени. Неслучайно в края на романа звучи хитът на Four Lads „Истанбул“, излязъл впрочем през същата 1953 година, когато се развива и действието.
Istanbul was Constantinople.
Nowit’s Istanbul, not Constantinople…
Всяко момиче в Константинопол
е в Истанбул, не в Константинопол,
така че, ако имаш среща в Константинопол,
тя ще чака в Истанбул.

Хуморът също е една от отличителните особености на писането Ви. В случая той помага ли за по-лесното преглъщане на историята?
Не мога дори да си представя да я преглътнем без хумор. Парадоксите на историята всъщност могат да бъдат неизчерпаем източник на оптимизъм. Те ни учат, че животът винаги има поне две страни, че дори в най-черните моменти има лъч надежда, че злото не е абсолютно.

Жанровият микс, който откриваме в „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“, като че ли е нещо ново за Вас. Какво ви донесе това преплитане на литературни и извънлитературни жанрове?
Всъщност в жанрово отношение книгата е доста изчистена: това е сага с приключенски привкус, екшън-комедия-драма. Тези неща взаимно се допълват и изграждат един кохерентен, автономен романов свят със своя вътрешна логика.

Кои съвременни писатели будят любопитството Ви?
Те си знаят кои са. Но по принцип съм много отворен. Свалям шапка на всеки, който успее да ме накара да му прочета книгата докрай. Това не е лесно, защото аз чета художествена литература само за удоволствие. Не го разбирайте буквално – удоволствието може да включва широк спектър от преживявания: от смях до сълзи на състрадание, от страх и трепет до ведро чувство на просветление. Няма място само за скука.

Виждате ли в някой от по-младите български писатели свой последовател?
Още е рано да се каже. Аз самият се променям с всяка написана книга.

Разговора води Амелия Личева

Връзка: https://litvestnik.wordpress.com/2018/01/11/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%8F%D0%BC-%D1%81%D0%B5-%D1%81-%D0%B2%D1%81%D1%8F%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B7/

Амелия Личева. За една книга – световно събитие

   Отдавна големите интелектуалци по света разбраха, че отвъд философските си пристрастия, ежедневните си професионални занимания и разгадаването на наследството, от изключителна важност е и да формулират тези за настоящето. Десетилетия наред Цветан Тодоров, Умберто Еко, Жак Дерида и много други доказваха това свое прозрение, пишейки за Европа, образованието, тероризма, изобщо за днешния ден. Непосредствено след 89-а година и българските интелектуалци имаха съзнанието, че трябва да отстояват каузи и с думи, но постепенно те загубиха вяра в това и се маргинализираха. На този фон новопоявилата се благодарение на издателство „Обсидиан“ книга на Иван Кръстев, който отдавна впрочем не е само български, а е точно световен интелектуалец, е важно събитие. Защото това е книга, която с математическа прозорливост и с присъщите за Кръстев финес и умно говорене гради тези за настоящето и бъдещето на Европа. Казвам, че книгата е събитие, при това не само за България (световната й рецепция го доказва), защото тя е сред малкото, чиито автори се решават да заговорят директно за това, което протича в съвремието ни. Ако мислим за паралели, като че ли можем да намерим такъв с последната книга на друго световно име – Зигмунт Бауман – и неговата „Бежанци пред дверите на Европа“. Макар и по-философска, с повече желание за обобщения по темите за толерантността, приемането на различието, говоренето за идентичността, книгата на Бауман очертава един от най-злободневните проблеми за Европа – моралната паника, която я тресе, и произтичащите от това ксенофобия, дехуманизиране на пришълците, изключването им от мисленето в морални категории и разрастващият се популизъм. Като отговорът, който Бауман дава, е изцяло в духа на философската традиция – на всичко това според него може да се противостои с търсенето на контакт, сливането на хоризонтите, със солидарността, а не с ограждането и затварянето. „След Европа“ на Иван Кръстев подхваща всички тези теми и проблеми, но въпреки философската си подготвеност авторът избира друг ключ. Той не търси опори при Левинас или Рикьор, при Тодоров или при самия Бауман. Неговите опори са метаморфозите с политическите движения и партии в днешна Европа, социологическите изследвания, вътрешните разделения между Източна и Западна Европа, както и историята, която има много какво да ни каже и за днешния ден, особено тази на Източния блок. В този смисъл „След Европа“ е една рядко актуална книга, която много внимателно описва траекториите на днешна и бъдеща Европа, на днешния и евентуалния бъдещ Европейски съюз. В тази своя актуалност тя е едновременно аналитична, тъжна и пророческа. Аналитична, защото за нея не остава почти нищо скрито от раздиращите противоречия и разделителни линии, които белязват европейските държави. Нищо не остава неизговорено, нито развихрящият се национализъм и популизъм, нито ксенофобията, нито практиката на недобре намерените референдуми. Тъжна, защото за разлика от изследванията на Европа на Норман Дейвис или Тони Джъд, изследването на Иван Кръстев има ясното съзнание, че то може да се окаже сред последните, че бъдещето на ЕС може много лесно да се взриви от нещо съвсем дребно или случайно, защото са изхабени и вярата, и ценностите, които винаги са определяли мисленето в европейски категории. Но и пророческа, защото отвъд скепсиса и тъгата, отвъд разбирането колко тънки са съединителните нишки, тя все пак отваря перспективи и сочи философията на едно евентуално бъдещо живеене. В един момент на европейска дезинтеграция и в същото време на екзистенциална свързаност, плод на страха и желанието за обща сигурност, би могло според Кръстев да се мисли за някакво помирение и за компромиси, които да възстановят загубеното доверие, баланса, вярата, че различието е нещо добро, и не на последно място европейските ценности, заради които Европа винаги е била мечтано пространство. В „След Европа“ има много характеристики на Стара Европа, които показват колко се е преобърнал европейският свят и колко близо е до антиутопичното, но има и много опити да се представи Източа Европа и в нейните рамки и България. За западния човек този образ ще бъде изключително важен, защото той може да му обясни защо източните хора не искат да проявят състрадание и защо е тази тяхна крайна нетърпимост към бежанците. Отговорите се крият в наследството от комунизма, във веднъж вече рухналия им свят и преживения разпад, в стереотипите, с които те самите са се сблъскали в досега си със Стара Европа, изобщо, те са в паметта. Затова и може да се каже, че с опита, който има като източноевропеец и българин, с вкуса си към литературата (в книгата има много литературни примери, които по особен начин удвояват призмите), както и с философското и политическото знание, Иван Кръстев е написал книга, която се вписва в регистъра на най-важните текстове, с които интелектуалците посрещат днешните предизвикателства. А фактът, че авторът е българин, може само да ни изпълва с удовлетворение.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

 Иван Кръстев, „След Европа“, изд. „Обсидиан“, С., 2017.

Връзка: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1574.pdf

Мъдрият скепсис в "Зверски кротка" от Амелия Личева

Д-р Никола Бенин

ДИЕТА

Езикът ми се свива,
все по-трудно преглъщам гласа си,
засядат ми букви и звуци,
изкашлям речника си,
средоточие на азбуки и култури,
няма вече свой и чужд език,
амалгамата е преляла в амнезия,
всичко, което с години съм усвоявала –
спреженията и глаголните времена,
множественото число и причастията,
идиомите, синонимите,
думите и изреченията,
които ме правеха тежка
изпълзяват през порите ми
и въздухът ги отмива,
лека съм,
нежна, слаба, ефирна,
но защо светът ми умалява?