Разговор на Амелия Личева с Алек Попов

Публикувал: д-р Никола Бенин

Литературен вестник, Год. 27, № 1, 10-16.01.2018

  Двата романа на Алек Попов ”Сестри Палавееви в бурята на историята” и ”Сестри Палавееви по пътя на новия свят” съсвесем естествено пораждат литературни полемики. Едни, които живеят с носталгията по партизанското движение и революционните борби при комунизма, ги възприемат като гавра  и опошляаване на историята, други мислят, че са прекалено новаторски , трети  като Александър Кьосев, например, ще възприемат поетиката им като „тюрлюгювеч” и отстъпление от преблемно-естетическите постижения в „Мисия Лондон”. Това че има различни гледни точки е чудесно, защото това означава, че романите са интересни, значими и провокативни. Дано да има и смислен дебат в полето на кртиката, за да се открои тяхното значимо място в историята на съвременния български роман. Аз лично мисля, че двата романа са явление в нашата белетристика и те впечатляват с демитологизирането на партизанския епос от миналото и развенчаването на човеконенастниическите идеологии, на кухото патриотарство, не напоследно място, с невероятното въображение, отвежащо ни в тайнствения Дадански лес, както и при банда джуджета, окопали се в старите сребърни мини на крал Стефан Урош, при врачката Ганга...

Впрочем нека  да чуем какво мисли за двата романа самият Алек Попов в разговора с Амелия Личева.

Очакванията към новия Ви роман са големи, как се справяте с това?
Преди всичко моите собствени изисквания бяха високи. Изхвърлил съм почти толкова текст, колкото съм написал. Искаше ми се втората част да стане по-добра от предишната, защото смятам, че ако няма развитие в изкуството, настъпва неизбежен регрес. Всъщност не само в изкуството. Така че се постарах да дам най-доброто от себе си, от това, което съм научил и продължавам да научавам. Това не става никога безболезнено, защото всяко развитие е съпътствано от кризи. Нито е свързано на всяка цена с успеха на момента. Просто вътре в себе си човек трябва да е убеден, че върви напред, към някакво познание, което ще го промени и подготви за най-важното. Съдейки по обратната връзка, която получавам, може би съм успял да изкача още едно стъпало.

За какъв тип читател мислите, когато пишете? Или нямате пред себе си някакъв конкретен образ?
Точно за няколко души – не повече. Много конкретни лица, които си представям как ще реагират, понякога сякаш чувам смеха им и шума от обръщането на страниците. Вярвам, че ако прочетеното ги докосне, може би ще докосне и още много други хора.

Какво очаквате от критиката, какво искате да забележи в романа Ви?
Не очаквам много, да си призная. Но ще се радвам, ако се опита да види какво се случва отвъд езика и текста. Защото литературата е нещо повече от красиво подредени думи. Книгата е конструирана по определен метод, който започнах да прилагам и развивам, докато работех по втората версия на „Черната кутия“. Всъщност, винаги съм се придържал интуитивно към линията на действието, но ми трябваше време, докато го разбера в цялата му сложност и екзистенциална дълбочина. Критиците у нас продължават да се впечатляват повече от разни езикови еквилибристики, отколкото от реалното съдържание. Езикът колкото разкрива, толкова и скрива. Често служи само за опаковка. Един съвестен и задълбочен критик би трябвало да се опита да види какво стои под опаковката, къде се къса нишката на смисъла и кога претенцията се маскира като стил.

Вие сте сред малкото български писатели, които не залагат на автобиографичното. И да го има в книгите Ви, успявате да го претопите във фикционалното. Какво Ви вдъхновява?
Напротив, работил съм с автобиографичното достатъчно, но смятам, че от един момент нататък писателят трябва да се отдели от него. Личният опит е важен, помага ни да вникнем по-добре в материята, която описваме, но не може вечно да се остане при него. Нали затова е въображението. Да надгражда действителността, да създава нови светове, нови герои със самостоятелна биография и индивидуалност. Обикновено първата книга, базирана на автобиографични преживявания, се получава добра, но след това настъпва едно егоцентрично циклене и на читателите започва да им писва. Да се взираш постоянно в пъпа си. Това не е чак толкова интересно. В света на изкуството личните истории няма как да са особено важни, освен ако по някакъв начин не надхвърлят личното. Ако не станат изключителни! Затова се опитвам да търся вдъхновение извън себе си. В конфликти и сблъсъци, които ме изстрелват в една по-глобална емоционална орбита.

А какъв беше конкретният повод на вдъхновение за новия том „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“?
Без тази част историята нямаше да е завършена. Книгата е органично продължение на първата част, макар че може да се чете отделно. Нямаше как да не доразкажа историята – това си беше заложено от самото начало, не ми е хрумнало впоследствие. Следвал съм логиката на събитията и на развитието на героите си.

Какви източници ползвахте, защото откриваме много панорамна историческа картина?
Най-разнообразни и много. Изчетох редица мемоари, от които може би най-интересни се оказаха романизираните спомени на сър Фицрой Маклийн, специалния пратеник на Чърчил при щаба на Тито. Запознах се, доколкото е възможно, със структурата на НКВД, звания, униформи и пр. Ровех се неуморно в света на бойната техника от Втората световна война – пушки, автомати, картечници, самолети, кораби, подводници… Изследвах топографски карти. В Белград – в Музея на Югославия – ме насочиха към интересни документи, свързани с участието на жените в съпротивата. В Лондон преглеждах теченията на вестниците от
50-те, за да се ориентирам в модата и водещите събития през месеците, в които се развива финалната част от романа. Ексцентричните кафенета в Сохо, еспресо-революцията на GAGGIA. Едуардианските момчета и момичета. Помадата за коса брайлкрийм. Убийствата на Рилингтон Плейс 10. Визитата на Тито в Лондон на борда на яхтата му „Галеб“. Обикалях около бившето съветско посолство, за да усетя отново атмосферата. Виртуален тур на доковете в Саутхемптън. Марки отдавна забравени британски автомобили. И разбира се, тонове музика от епохата: парчета от стари югославски филми, партизански фолклор, берлински танга, „Комедиен Хармонист“, суинг, музика от Студената война… О, да, щях да забравя и комикси! Това е златният век на комиксите. Войната с нейната динамика, героика и технически нововъведения, създава средата за възникването на супергероите. Поп културата изобщо е важен естетически маркер в романа. Но истината е, че само малка част от този огромен материал е влязъл директно в книгата. По-скоро ми помогна да вляза в роля, да усетя духа на времето: миризмата на барут, ритъма на танците, плясъка на жартиерите… Останалото е работа на въображението.

Как бихме могли да определим Вашия прочит на историята? И какво казва той на съвремието ни?
Ироничен, но верен прочит. Освободен от предразсъдъци и носталгии. Освобождаващ. Миналото трябва да се познава, но не и да му се робува. Нито може да се върне, нито – да се промени. Неслучайно в края на романа звучи хитът на Four Lads „Истанбул“, излязъл впрочем през същата 1953 година, когато се развива и действието.
Istanbul was Constantinople.
Nowit’s Istanbul, not Constantinople…
Всяко момиче в Константинопол
е в Истанбул, не в Константинопол,
така че, ако имаш среща в Константинопол,
тя ще чака в Истанбул.

Хуморът също е една от отличителните особености на писането Ви. В случая той помага ли за по-лесното преглъщане на историята?
Не мога дори да си представя да я преглътнем без хумор. Парадоксите на историята всъщност могат да бъдат неизчерпаем източник на оптимизъм. Те ни учат, че животът винаги има поне две страни, че дори в най-черните моменти има лъч надежда, че злото не е абсолютно.

Жанровият микс, който откриваме в „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“, като че ли е нещо ново за Вас. Какво ви донесе това преплитане на литературни и извънлитературни жанрове?
Всъщност в жанрово отношение книгата е доста изчистена: това е сага с приключенски привкус, екшън-комедия-драма. Тези неща взаимно се допълват и изграждат един кохерентен, автономен романов свят със своя вътрешна логика.

Кои съвременни писатели будят любопитството Ви?
Те си знаят кои са. Но по принцип съм много отворен. Свалям шапка на всеки, който успее да ме накара да му прочета книгата докрай. Това не е лесно, защото аз чета художествена литература само за удоволствие. Не го разбирайте буквално – удоволствието може да включва широк спектър от преживявания: от смях до сълзи на състрадание, от страх и трепет до ведро чувство на просветление. Няма място само за скука.

Виждате ли в някой от по-младите български писатели свой последовател?
Още е рано да се каже. Аз самият се променям с всяка написана книга.

Разговора води Амелия Личева

Връзка: https://litvestnik.wordpress.com/2018/01/11/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%8F%D0%BC-%D1%81%D0%B5-%D1%81-%D0%B2%D1%81%D1%8F%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B7/

Никола Бенин. Новият роман на Алек Попов "Сестри Палавееви по пътя към новия свят"

 Никола Бенин

     Новият роман на Алек Попов "Сестри Палавееви по пътя към новия свят" е продължение на "Сестри Палавееви в бурята на историята". Двете сестри попадат в нови абсурдно героични ситуации, описани с ирония.Кара и Яра (които вече се наричат Таня и Снежана) вече не са невенни момичета. Те се разделят, като едната остава в комунистическа България, а другата попада при сръбските партизани. Абсурдният свят, в който живеят, е населен с един снажен командир, джуджета, врачката Ганга и... какво ли още не.

Художник на корица е Дамян Дамянов.

Откъс от „Сестри Палавееви по пътя към Новия свят“ на Алек Попов

СЛАЛОМ В НЕИЗВЕСТНОТО

– Спокойно! Държа те! – рече гласът в ухото ѝ.

Ските летяха по нанадолнището. Снегът влизаше в очите ѝ. Мъжът я държеше с една ръка през кръста, другата стискаше щеките. Като местеше тежестта от крак на крак и подскачаше на завоите със завидна лекота, той направи няколко бързи слалома между борчетата и изскочи на върха на едно възвишение. В низината се мярнаха покривите на някакво селце, комините рахитично димяха изпод белите си гугли. Мъжът вдигна щеките и посочи надолу.

– Дръж се! – извика той и се спусна по склона.

Останалите го последваха. Мъжът взе разстоянието до селото с две плавни, красиви извивки във формата на буквата S и заканти ефектно пред голяма купчина прясна зеленикава тор, стоварена директно на улицата. До него заканти втори, но не толкова сръчно, защото върхът на ските му се бодна във вонящата планина, която издишаше пара.

– По дяволите! – изруга той.

– Късно обръщате, Кандев, късно! – подхвърли мъжът, който я беше свалил от планината, повдигна скиорските очила и се представи: – Поручик Попангелов от Втора алпийска рота на Н. В. На вашите услуги, госпожице!

Госпожицата беше толкова премръзнала и объркана, че не успя да каже нищо. Един след друг до тях спряха още двайсетина души, хвърляйки облаци сняг със ските си. От съседните дворове пролаяха кучета.

– Коя е пък тази? – рече изпитателно един набит мъж.

– Не знам – отвърна поручикът. – Изпречи се на пътя ми. Сигурно се е загубила… Нека първо се съвземе.

– Може да е шумкарка – предположи онзи. – Какво търси в планината в тази виелица?

– Не е въоръжена – отбеляза друг. – Може да е от планинарската група на Червения кръст, с която се разминахме под Ком.

Момичето енергично закима. Пушката ѝ беше останала някъде там, забита в пряспата. Явно я бяха подминали. Вятърът беше отвял баретата ѝ с червената петолъчка. Цялата ѝ коса беше в скреж. Ледени кристалчета блестяха дори по миглите ѝ. Тя усилено търкаше измръзналите си пръсти, които стърчаха през изрязаните ѝ ръкавици.

– Къде е Ком, къде сме ние! – изръмжа набитият мъж.

Поручикът зяпаше розовите ръкавици. Тя беше отрязала върховете на пръстите, за да стреля по-лесно, но той нямаше как да знае това. Бяха от пухкава мохерна вълна с бродирани бели зайчета на маншетите.

– Че коя шумкарка носи такива ръкавици! – прихна той.

Близката портичка скръцна и на прага застана навъсеният стопанин по риза, наметнат с къс кожух. Зад гърба му надничаше озъбената муцуна на жълтеникаво овчарско куче.

– Добър ден – вежливо поздрави поручикът. – Кое е това село?

– Балтия – мрачно рече селянинът.

Попангелов измъкна топографска карта и я разтвори. Около него се скупчиха няколко войници и започнаха да гадаят къде се намират. Пръстът на офицера запълзя по линиите, описващи възвишения и долини.

– Не сте се осеверили още! – намеси се набитият мъж, извади компас и доста безцеремонно завъртя картата на обратно.

– Аха! – отбеляза някой. – Явно сме минали през Черна вада, вместо през Влашки гребен и сме излезли над Слепи дол…

– Ножарево се пада пò на изток. Това са към 20 километра!

Поручикът погледна часовника си.

– Ще се наложи да пренощуваме тук. Има ли телефон в общината? – обърна се той към неприветливия селянин.

– Има – кимна онзи с крива усмивка. – Но като падне снегът, жицата се къса и всичко умира.

– Къде е кметският наместник? Трябва да настаним хората.

– Убиха го шумците.

При тази новина всички инстинктивно посегнаха към оръжието си. Поручикът и набитият се озърнаха, сякаш иззад покритите със сняг дувари всеки миг щяха да припукат пушки.

– Спокойно – подсмихна се селянинът. – Тръгнаха си.

Пред очите ѝ избиха тъмни петна. Изпита силно гадене, но в корема ѝ нямаше нищо. Кара залитна и за малко да падне върху купчината тор.

– Добре ли сте, госпожице? – подхвана я Попангелов. – Сега ще се сгреете.

– Гладна съм – промълви тя.

Поручикът сложи парченце шоколад в устата ѝ. Беше се втвърдил от студа и почти без вкус, но тя задъвка лакомо, без да го чака да се размекне. Той отчупи ново парче. След малко в ръката му остана само опаковката. Войниците изуваха белите си гащеризони и ги простираха край огнището, за да се сушат. Някаква бабичка прекоси пълната с мъже стая и сложи пред нея черен, крив тиган, в който цвърчаха три яйца на очи. Кара се нахвърли на храната, но коремът ѝ се беше свил от глада и отказваше да я приема с такава скорост. Тя въздъхна и остави вилицата. Попангелов я наблюдаваше с интерес. Скрежът по косата ѝ се беше стопил, мокрите кичури лепнеха по лицето и шията ѝ. Набитият в дрехите ѝ сняг също беше станал на вода.

– Как се казвате? – попита той.

На езика ѝ се завъртя името Кара, но тя своевременно го преглътна и каза: „Моника”.

– Моника чия? – намеси се набитият.

– Пе-пе-трова – рече наслуки тя, потраквайки със зъби.

– Остави я на мира, Досев! – скастри го поручикът. – Не сте ли гладна вече, Моника?

– Не-не-не...

– Дайте ѝ сухи дрехи! – нареди Попангелов.

– Дай, дай, дай, само това знаят! – промърмори бабичката, към която домашните се обръщаха боязливо с „бабо Гицке”.

– Нали си плащаме бе, старо! – кипна той. – Стоплихте ли вода?

– Ела, момиче – повика я тя с кривия си черен нокът. – „Старо” ще ми вика, келеш...

Баба Гицка я въведе в тъмно помещение без прозорци, осветено от мъждукаща свещ. По средата имаше дървено корито, а до него – две ведра. От едното се вдигаше пара.

– Искаш ли да ти поливам?

– Мога и сама, мерси.

– Да не изхабиш цялата вода – предупреди я старата, преди да излезе, после рече под носа си: – Ще я изхаби, проклетницата.

НИКОЛА БЕНИН. EЗИКЪТ МЕЖДУ ОБРАЗНОСТТА И ЦИНИЗМА В „МИСИЯ ЛОНДОН” ОТ АЛЕК ПОПОВ

    Бенин, Н. Eзикът между образността и цинизма в „Мисия Лондон” от Алек Попов. – В: Изследване речта на носителите на съвременния език. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2013, с. 68 – 78. ISBN 978-619-7071-30-6.

Литературните текстове се възприемат като огромен ресурс: емпирическо проявление на езика, от който може да се придобие знание.

(Brandt, Brandt 2005: 124)

            Езикът в литературния текст, освен че изразява проблемите, настроенията и мислите на персонажите, съдържа и ценна информация за автора и епохата[1]. Свикнали сме, когато изследваме словото, да го гледаме откъм неговите стилистични особености, да обясняваме тропите и фигурите на мисълта и по този начин да го обвързваме преди всичко с твореца. Това е един от правилните подходи за обсъждане естетическите и сугестивните особености и функции на езика. Подведени обаче от този метод на изследване, ставаме едностранчив съдник на стила и отсъстващ изследовател на менталните нагласи на хората и езиковите тенденции в дадено време.

             Ето защо ние схващаме езикът в литературната творба не само изразител на  креативните способности и естетическите предпочитания на автора, но и като носител на устойчиви модели за представяне манталитета, мисленето и психиката на хората в различните културни и исторически епохи. В този смисъл всяка епоха е белязана със специфично говорене, характерологични тавтологии, побрани в антропологични параметри и моралистични кодекси.

Доколкото пресътворява епохата, литературата отразява и езика на епохата с неговите постоянни, отличаващи се типологии. Тя открива симтоми, изразява  стереотипи, представя общите начини, с които се говори за битието, човека и света.    Така например през Възраждането се проявява модната тенденция да се употребяват от една част от българите чужди думи, както и да се подменят изконните патриархални нрави с чужди нрави. Това езиково явление да се използват „френцки” или „немцки” думи, заедно с пагубното за българския нравствено организиран свят –  деморализацията, са осмени по неподражаем начин от Добри Войников в комедията „Криворазбраната цивилизация” (1871)[2].

Привнесената френска дума за свобода „liberte” също звучи в общественото пространство през Възраждането, но тя се възприема от друг кръг българи, които живеят с патриотични идеали. Идеята за свобода, стремежът към свобода се превръща в смисъл на живота на „лудите глави”. Свободата навлиза трайно в съзнанието на българина и с мисълта за нея „… тайно и полека народът порасте за няколко века” („Каблешков”). Оттук представата за свободата се претворява във величави и емблематични образи в творчеството на: Георги Сава Раковски, Добри Чинтулов, Любен Каравелов, Христо Ботев и Иван Вазов. А в повестта „Чичовци” „Въздухът трепери” от пламенното произнасянето на опасната дума Liberte в патриархално-битовото пространство. Валери Стефанов пише: „Отвъд пъстротата на частните проявления и притежания на словото, „въздухът трепери” от бунтовническия език на българското „liberte”. Това е преди всичко забраненият език, преследваният език на санкционираната мисъл” (Стефанов 2000: 115).

            Именно от това наше разбиране за езика в литературата като съсредоточие на гласа на автора и гласа на епохата ще подходим при осмислянето на образния и циничен език в „Мисия Лондон” от Алек Попов. Също така при обсъждането на словото в романа ще се придържаме към постановката ни, че в образния език са преплетени естетическите и творческите търсения и предпочитания на автора с богатата традиция в българската и световната белетристика, а циничният език е езикът на постоталитарната епоха.

Образният език

            Интересни характеристики на езика, изграждащ образи, се открояват още в началото на „Мисия Лондон” при описанието на обстановката в резиденцията. Традиция е не само в нашата, но и в чуждата белетристика, творбите да започват с изображението на природна картина или представяне на топоса, където ще бъде съсредоточен сюжетът. С оповестяване на обстановката в дома на чорбаджи Марко започва първият български роман „Под игото”. Описанието на дома на Пендевци е  пък начало на трилогията „Жътва[3]” от Константин Петканов, който следва Вазовия романен модел. Начало на оповестяване на особеностите на пространствата, които са важни за сюжетното развитие, срещаме още в повестта „Немили недраги[4]”, романа „Къщата на котарака[5]” от Оноре дьо Балзак, разказа „Скарлатина[6]” от Стефан Цвайг…

            Алек Попов следва утвърдената традицията от нашите и чуждите писатели реалисти,  но като модерен автор от началото на XXI век той разчупва наложилото се подробно, последователно и често пъти панорамно изображение на природната картина или на мястото на извършването на действието. Още нещо, романистът деформира наложилите се езикови щампи и начини на изказ. За пример ще посочим едно от първите изречения в творбата: „Беше меко пролетно утро с непостоянна облачност, форзацията в ъгъла на двора цъфтеше” (Попов 2009: 11). „Беше меко пролетно утро” – това начало на изречението би подхождали на всеки от писателите класици. Следващата част от него е конфронтирана с фразата „ с постоянна облачност”, която е характерна за езика метеоролозите. Краят на изречението продължава да руши класическите модели на разказване, чрез назоваването с латинското наименование „форзиция” (forzythia) растението, което цъфти в ъгъла на двора. Малко са читателите, в чиито представи би се появил отрупаният с жълти цветчета храст, защото не знаят неговото наименование на латински.

           

Пълният текст е в книгата -  Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”.

            Непълнотата на езика в романа „Мисия Лондон” се проявяват още от неговото начало при описанието на обстановката в резиденцията. Тя  позволява на романиста по  своеобразен, модерен начин да опише един от основните координати в пространството на предстоящите случвания и преживявания, както и да даде възможност на читателя да допише обстановката в резиденцията, при отсъствието на посланик. Изграждането на образа  къщата на Хайд Парк Гейт няма за образец класическото повествование, в което подробно и логическо последователно се очертава зримото поле, където ще протича наративът. Алек Попов само чрез няколко добре обмислени прости изречения успява да внуши представата за разхвърлеността и нечистота след нощния гулай. Нека да припомним описанието на резиденцията.

            Прозорците в къщата зееха. Течението довяваше уханието на стари фасове. Тънките пердета се мятаха като воали на пияна актриса. В трапезарията на първия етаж още личаха следите от снощния гуляй (Попов 2009: 11).

            Нашето въображение доизгражда образа на резиденцията и чрез впечатляващото образно сравнение на пердетата, които се мятат като „воали на пияна актриса”. Така още с първата страница романът е насочен към пиянския разгул, към безгрижното и безотговорното живеене. Официалната обстановка на резиденцията е снизена, тя не място за отдих и културно пребиваване. Тя е вписана в пошлостта на всекидневието, в пепелта на изгорените цигари. Светът в резиденцията, в който господари са готвачът на Коста Баничаров и кметът на Провадия, не разполага с никакви способи за градивност и деловитост, откъм него се носят само празното отекване на безсмисленото съществуване.

             Образният език е използван и за представянето на еротиката и порнографията[7], на безсрамното показване на тялото пред сладострастните погледи на мъжете в „инкубатора на порока” Baily’s place. Мъжете отиват там с „ледените си спаружени яйца с надеждата да измъкнат кекава ерекция”. (Попов 2009: 62). В статия „Иронията и гротеската в „Мисия Лондон” от Алек Попов” пиша: „Образът на красивата българка, отишла с намерение да следва дизайн в Англия, е парадигматичният образ на елитната проститутка, на жената без срам, без скрупули, която освен тялото си е продала и душата си” (Бенин 2012: 131). По времето на социализма темите и проблемите за секса, еротиката, порнографията бяха табу в литературата. След смяната на политическите системи обаче, сякаш компесаторно, тези теми и проблеми се проблематизират често, провокативно и тенденциозно в литературните творби, особено в тези, които са в полето на постмодернизма.

            При описанието на играта на пилона се превръща в поетически. Същността на поезията от създаването й е изразяването на човешките преживявания и внушението на чувствата в диапазона от светлата радост и необикновеното щастие до неимоверното страдание и непоносимата мъка[8]. Поетическият език в този епизод, съгласно модела на постмодернизма, е деконструиран, подкопан и насочен към друга неочаквана цел на опоетизиране. Посредством този език се възпява не емоционалното богатство на душата, а безсрамното разголване на тялото. Тялото става носител на всичко покварно, еротично предизвикателно и сексуално желано. В аспекта на порнографското внушение то се разкрива като потресаваща алегория на страшното безчестие и пагубния свят на цинизма. Тялото на българската студентка Катя е тяло на развратница. Ето как то е характеризирано чрез безкомпромисния и безпощаден образен език от Алек Попов:

            Винаги, когато излизаше гола-голеничка на дансинга, Катя изпитваше желание да продължи – както в онзи смешен клип – да сваля частите на тялото си и за ги хвърля на публиката, докато се отърве о от последния телесен аксесоар, а на сцената остане само прахолякът на прожекторите. Този саморазрушителен порив се пораждаше у нея след всяко изпълнение, вероятно като реакция на организма срещу безсрамието на душата, но траеше кратко. Последно завъртване около пилона. Беше полезно за фигурата. Прясно избръснатите й мишници лепнаха от пот. Сега оставаше само да мине на четири крака по пътеката между два реда мъжки муцуни, за да обере бакшишите – най смислената част от представлението (Попов 2009: 64).

            Този цинизъм на поведението Катя е най-подходящото място да преминем към другата особеност на език в романа.

Циничният език

            В много моменти от наратива Алек Попов залага на способността на цинизма да има свой глас (гласове), чрез който да въвлича в диалогични сблъсъци и да репрезентира идентичността на човека в постоталитарното общество, човекът, който живее без нравствени ценности и устои на културата. Като стилистична организация творбата „Мисия Лондон” е стряскащо директна; тя показва мисленето и манталитета такива, каквито са и затваря всякакви възможности за табуирано говорене. С обсъжданата работа на Катя в сферата на порнографията ще насочим вниманието към изследването на откровения циничен език.

            Арабският собственик на „инкубатора на порока” Baily’s place – Камал Далали настоява българската студентка да си сложи на зърната на гърдите два клипса, украсени със звънчета, което е много болезнено. Нейният дързък и непоколебим отказ предизвиква ожесточен диалог в полето на цинизма. Арабският шеф е циничен с настойчивото повтаряне на „Хари ап”, чрез което хвърля Катя и другите момичета в залата на разврата, а тя е открито цинична. Ето думите, с които го „благославя” тя: „Еби се в главата!!!”, „Asshole!” (буквално преведено – „дупка на задник”) и „Майната ти!” (Попов 2009: 92 – 93).

           

Пълният текст е в книгата -  Бенин, Н. Критически прочити. Т.II. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”. 2014.

                 Героят на Алек Попов е зависим от наложилият се стил на общуване в обществото, от наглостта и бруталността в човешките взаимоотношения. Човешки отношения, чиито знак е цинизмът. В този аспект Коста Баничаров се осмисля като психологическо и поведенческо измерение на съществуващите начини на битуване в постоталитарния свят на криворазбраната свобода. Той действа като груб и нахален циник, живее като вулгарен субект и си остава безсрамен индивид. Каквото и да прави, в каквито и гешефти да участва, неговата неотменна емблема остава вулгарността.

                 Циничният език, освен че разкрива същността на някои от персонажите, е употребен от Алек Попов и при изразяването на гневното несъгласие със случилото се социално-политическата система. Чрез циничния език на революционера Мокеле-Оно в края на романа е снета най-ужасяващата и същевременно най-правдивата диагноза на действителността след демократичните промени у нас и в Източна Европа. Така в модерното, разкрепостеното говорене в литературата в последното десетилетие на миналия век и началото на XXI век едва ли има по-сполучлив начин разпада и покварата в обществото да се изрази с „разпаднатия” език, с езика на цинизма.

                 –  Знам – кимна глава той. Ти идваш от Източна Европа. Вие там ебахте майката на социализма. Не остана нищо свято. Компрометирахте цялата идея. Обаче виж какво се получи. Превърнахте се в слуги на Запада. Обслужващ персонал. Независимо дали се въртите на пилона, или пред компютъра. Дай долар – ще ти покажа путка – с това се изчерпва цялата ви философия. Е, хареса ли да си показваш путката на всеки срещнат? Да ти бутат разни неща в задника, а ти да стискаш зъби? (Попов 2009: 292).

                  Ето го откритото и потресаващо послание на романа – опорочаването на предишната система лиши човека от всякакви ценности, от възвишените идеали. Без ценности и без идеали човекът става непригоден за достойното съществуване в пространството на Запада. Западна Европа не е бленувания пристан на демокрацията, а жестокият и циничен свят на капитала. Свят, който превръща безмилостно източноевропейските мъже в слуги, а жените в проститутки. Така през призмата на провалената социална система и неусвоените изконни европейски ценности Алек Попов ни внушава истината за случилото се. Чрез образния и циничния език той ни кара да погледнем към себе си и да разберем същността на реалността.

                 Въз основа на интерпретирането на езика можем да направим няколко обобщения за неговите художествени функции:

                 Образният език е възможност да се продължи традицията.

                 Образният език е възможност да се подкопае нейния модел на описание.

                 Образният език е възможност да се говори за човешкото.

                 Циничният език е възможност да мислим за покварата и пошлостта в обществото.

                 Циничният език е възможност да чуем гласа на епохата.

                 Образният и циничният език са възможност да се изгради неповторимия свят в романа.

ЛИТЕРАТУРА

---

[1] Трябва да се прави разлика между понятията „литературен език” и „език в литературата”.  Според В. В. Виноградов: „Литературният език – общ език на писмеността на един или друг народ, а понякога  на няколко народа – език на официално-деловите документи, на училищното обучение, на писмено-битовото общуване, на науката, на публицистиката, на художествената литература, на всички проявления на културата, изразяващи се в словесна форма преди всичко писмена, но понякога и устна” (Виноградов 1978: 288). За разлика от литературния език, езикът в литературата, според нас, съдържа художествено-изразните средства, стила на изказ на отделния автор, устойчиви модели на говорене, характерни за определена културна епоха, както и наложените езикови стереотипи от дадено литературно направление, към което принадлежи авторът.

[2] В предговора към „Криворазбраната цивилизация” (Смешна позорищна игра в пет действия), написан на 23 май 1871 година в Букурещ, Добри Войников пише:  „Гражданска добродетел, човеколюбие, братска любов, състрадание, социална привързаност: сичките тия са избърсани из речника на мнимо образования” (Войников 1871)

[3] Ето началото на романа „Старото време” – първият роман в трилогията „Жътва”: „Новият каменен път минаваше край селото и като зеледена река се губеше нагоре към Странджа гора, надолу към Цариграда. До висока трънена ограда на Пендевци лежеше царският път. Високите брястове, старият орех надничаха през плета и тръпнеха под силния студ. Вратникът беше затворен” (Петканов 1968: 31).

[4] Началото на повестта „Немили – недраги” е следното: „Само едно малко, тясно, защитено с железни пръчки прозорче светеше още. Това прозорче беше равно със самата земя и откриваше съществуванието на една будна кръчма, с каквито бяха богати по онова време браилските пиаци. Ако се приближеше някой до ниската врата на тая кръчма и надникнеше хубаво над нея, щеше да види благодарение на слабата виделина, дошла от един близък фенер, една вапсана дъска със следующия надпис: Народна кръчма на Знаменосецът!” (Вазов 2005: 3).

[5] Романът „Къщата на котарака” започва така: „По средата на улица Сен-Дьони, почти на пресечката с улица Пьоти Лион, се издигаше някога една от онези забележителни къщи, които улесняват историците в опитите им да пресъздават облика на стария Париж. Застрашително полегналите страни на паянтовата постройка, бяха сякаш изпълнени с йероглифи” (Балзак 1983: 31).

[6] Началото на разказа „Скарлатина” е следното: В Йозефщат – му бяха казали приятелите от родния край – там да си наемел стая, щом пристигне във Виена. Намирал се близо до университета и всички студенти предпочитали да отсядат там, защото кварталът бил тих и донякъде старомоден, освен това по традиция представлявал тяхна главна квартира” (Цвайг 1987: 5).

[7] Доротея, завиждаща и изяждаща с поглед различните части от тялото на „съкафезничката” си Катя, си мисли: „Чиста порнография”. (Попов 2009: 62). Стоян Атанасов сполучливо интерпретира публичното разголване като, говорейки за „двата вида телесност” – „тяло за показ” и „тяло за продан” (Атанасов 2011: 175).

[8] За отличителните черти на поезията вж. (Plutarch: 2011).

Връзка: https://www.academia.edu/7022167/E_