Амелия Личева, „Световен ли е Нобел?“

Никола Бенин

Какво се крие зад понятието „световна литература”? Има ли втори план и задкулисие в литературните процеси на нашето глобализирано съвремие? Очевиден ли е пътят от сензацията до канона? Тези и още произтичащи от тях въпроси разглежда книгата „Световен ли е „Нобел“?”, като предлага проницателен и ерудиран прочит на нашумели и периферни явления от актуалния книжен оборот. Темата за световната литература  няма как да пренебрегне приноса на Гьоте и Ауербах, но с днешна дата неизбежно засяга и политическите мотиви зад литературните награди (най-вече Нобеловата), конфликта между високо и ниско, масовия вкус, медийната среда, пазарите, литературните миграции, тероризма, бежанците и идентичностите... 

А герои в нея са Мишел Уелбек, Алис Мънро, Херман Кох, Дейвид Мичъл, Стефан Хертманс, Дж. М. Кутси, Казуо Ишигуро, Елиф Шафак, Фредерик Бегбеде и още редица знакови имена, както и автори, които формират „българския случай”.

Световен ли е „Нобел”?

МИРЯНА ЯНАКИЕВА

И като поетеса, и като литературовед, Амелия Личева е от хората, които пишат, когато и защото наистина имат какво да кажат. Потвърждение на това е и най-новата й книга „Световен ли е Нобел?”, издание на „Колибри”, чиято премиера се състоя преди броени дни при голям интерес. Тази книга, резултат от дългогодишна работа, е много добър образец на един жанр, който бих определила като литературоведска публицистика заради неговата обърнатост към реални съвременни проявления на социалното битие на литературата и на нейното вписване в културната и политическа картина на днешния свят, на които обаче се гледа от дистанцията и с проницателността, характерни за високото теоретично познание и мислене. В този труд са синтезирани найразпознаваемите качества на научното писане на Амелия Личева: избор на изследователски проблем с безспорна важност и актуалност, избистрена докрай, ясна и последователно изграждана концепция, строга логическа подредба на изложението, респектираща начетеност и оригиналност на интерпретациите, отличен баланс и взаимодействие между теоретичните и литературнокритическите части на текста, непогрешимо чувство за съвременност. Централен обект на изследването е понятието „световна литература”, което без всяко съмнение се нарежда сред най-дискусионните и трудни за дефиниране понятия в областта на литературното познание от времето на Гьоте насам. Една от основните причини за тази трудност е променливото съдържание на представата за „световност” на литературата, както от географска, така и от културнополитическа гледна точка. Въпросителната форма на заглавието е сполучлив реторически ход, защото посочва като съществуваща, но в същото време и като подлежаща на сериозно проблематизиране връзката между „световността”, в смисъла на високо литературно качество и универсална значимост на повдигнатите въпроси и отправените послания, и „наградимостта” (ако ми е позволено да употребя подобен неологизъм) на литературните произведения, които от основаването на Нобеловата награда за литература през 1901 г. до наши дни са влизали в обсега на внимание на специализирания Нобелов комитет. Практиката на присъждане на награди – не само в литературната сфера – е любопитен и зареден с неизбежна, често пъти крайно остра конфликтност феномен на обществения живот на хората. Мненията за реалната роля на наградите са били и са силно раздвоени между одобрението и отрицанието. Трябва ли изобщо да има награждавания? Наистина ли открояват стойностното или предимно развращават? Не действат ли много повече като източник на напрежение и смразяване между членовете на една професионална общност, отколкото като справедлив инструмент за отсяване на най-добрите постижения? Тези и други подобни въпроси „витаят във въздуха” и до голяма степен задават контекста, в който се вгражда книгата на Амелия Личева с изразената в нея позиция на максимално обективна и безпристрастна аналитичност. Бих резюмирала тази позиция по следния начин: за добро или за лошо, литературните награди съществуват и привличат голям обществен интерес, така че независимо дали ги приветстваме или сме скептични към тях, от тяхната история и от съвременната ситуация около тях можем да направим съществени наблюдения и изводи върху връзките и взаимодействията между литературното творчество, литературните институции и обществените реалности. И за да дам само един пример, ще посоча задълбочения и интригуващ коментар, разгърнат в книгата, на причините за това, което авторката нарича „големите липси” в историята на Нобеловата награда, т.е. нейното неприсъждане на автори като Чехов, Толстой, Томас Харди, Емил Зола, Марк Твен, Хенри Джеймс, Хенрик Ибсен и Аугуст Стриндберг, или на писателите модернисти, „дали облика на съвременния роман”, като Марсел Пруст, Джеймс Джойс, Вирджиния Улф. Като „значещо” е интерпретирано отсъствието и на големи поети на ХХ в. като Езра Паунд, У. Х. Одън, Анна Ахматова, Райнер Мария Рилке. За сметка на това, както подчертава Амелия Личева, „можем да изброим много автори, които днес не могат да влязат и в най-широките пластове на канона, защото никой не ги чете, не ги интерпретира, а и не ги издава. Ето само няколко имена: Фредерик Мистрал, Хосе Ечегарай, Хасинто Бенавенте. Факт, който идва да покаже колко относително нещо са наградите и как и световна награда като Нобеловата не може да компенсира и да превърне един писател, за когото очевидно времето отрежда забрава, в четен”. Както споменах по-горе, книгата е много добър пример за фино равновесие между теоретичния и литературнокритическия подход. Теоретични глави като „Сравнителното литературознание: контексти и търсения” или „Дефиниции на световната литература днес” представляват огромен интерес и в чисто познавателен смисъл, тъй като синтезират възгледите и опитите за дефиниране на световната литература, изложени в съчиненията на внушителен брой автори от различни периоди: от Гьоте, смятан за родоначалник на идеята за световна литература, през основополагащи представители на немскоезичната теоретична традиция като Ауербах, до предимно англоезичните (но не само) гласове в днешния дебат около понятието. Що се отнася до съвременния теоретичен контекст, в който тече този дебат, Амелия Личева изтъква, че той се определя преди всичко от сравнителното литературознание и постколониалните изследвания – дисциплини, чиито предмети, както е известно, също менят границите и дефинициите си във времето. Тя припомня, че линията на вписване на световната литература като изследователски обект в полето на компаративистиката до голяма степен е зададена от Уелек и Уорън, които я разбират не само като „библиотека от шедьоври”, но и като понятие, чието адекватно разбиране предполага отварянето към националните литератури и техните специфични начини да говорят за общочовешкото. Началните глави въвличат читателя в пълноценен диалог между множество изследователи с различни теоретични подходи към въпросите, които понятието за световна литература поражда. Сред огромния брой имена, на които Амелия Личева се спира, са Джонатан Кълър, Паскал Казанова, Дейвид Дамрош, Франко Морети, Мишел Льобри, Гаятри Спивак и много други. Не мога да не отбележа подобаващото внимание, отделено на българския принос, като са разгледани идеите на българските автори Цветан Стоянов, Боян Ничев, Никола Георгиев, Галин Тиханов и др. Теоретично-обзорната част на книгата гледа на въпроса за световната литература през призмата на връзките му с въпроси като тези за литературния канон и неговите периодични пренаписвания, за делението на националните литератури на „големи” и „малки”, за преводимостта и непреводимостта на литературата, както в езиково, така и в културно отношение, за все още водещата позиция на европо- и американоцентричните модели за литературна ценност, за съвременната хегемония на английския език, за глобализацията, за ролята на пазара и издателските политики и др. Амелия Личева познава детайлно и в дълбочина процесите в днешния свят, които се отразяват върху социалната роля на литературата и на литературните изследвания. Това й позволява убедително да обоснове своята теза, че понятието „световна литература”, особено що се отнася до неговия прочит от страна на Нобеловия комитет, все по-трудно може да се мисли като лишено от политически конотации. По думите й, „освен с принципите на световността и балансирането между малки и големи литератури, малки и големи езици, идеологията, която стои зад Нобеловите награди, може да се сведе и до плащането дан на политическите пристрастия – леви и десни, удобни или неудобни на властта”. Примери за това как и доколко Нобеловият комитет понякога се придържа към принципа за „надполитичност”, а понякога го заобикаля, има достатъчно и за тях читателите ще научат или ще си припомнят от книгата. Във всеки случай цялостната картина, разкрита в нея, е твърде сложна и противоречива, неподдаваща се на еднозначни оценки. Критериите за присъждане на Нобеловите награди, както и въпросът доколко те могат да бъдат реален инструмент за влияние върху литературния процес и обществената роля на литературата също са поставени във фокуса на вниманието. На първо място е посочен политическият критерий, изразяващ се в опазване на политически неутралитет, а по-късно в стимулиране на писатели дисиденти. След това идват критерии като наднационален характер на произведенията (невинаги стриктно спазван), популярност, литературно майсторство, усещане за съвременност, отчитане на жанровото многообразие на литературата, влиянието на медиите. Постепенно се разчупва европоцентричният характер на Нобеловата награда за литература. От началото на новия век насам се налага тенденцията да бъдат предпочитани или много маргинални, или много популярни автори, като също така се засилват географският и половият признак. А ето и коментарът на Амелия Личева на факта, че от 14-те жени нобелистки пет са от новия век: „Факт, който – ако продължи да се случва със същата честота – е на път да девалвира женските присъствия сред лауреатите на Нобел, защото навява прилики с познатата от социализма „стахановска плановост“. Разбира се, темата за наградите и по-специално за Нобеловата награда за литература задава само една от плоскостите, макар и твърде важна, върху която би могло да се положи днес мисленето на понятието „световна литература”. Но неговото значение е много по-широко. И тук се откроява един от най-ценните според мен моменти в книгата на Амелия Личева, защото тя представя и защитава свое разбиране за световната литература, отговарящо на съвременната ситуация. Тя тръгва от разсъжденията си върху изначалното предназначение на литературата да моделира светове, за да достигне до заключението, че без да се отхвърля отношението на световната литература към канона, в настоящия момент е поадекватно тя да бъде мислена „като свързана с най-съвременните и актуални текстове, които поставят въпроси, засягащи развитието на света днес и найвече – питащи какво е бъдещето, което ни очаква”. Важна и много интересна част от труда е посветена на речите на Нобеловите лауреати. С голямо познаване е дискутиран въпросът за влиянието на медиите и пазарите върху формирането на съвременната представа за световна литература. Впечатляваща както с информационното, така и с аналитичното си съдържание е частта, озаглавена „Съвременната световна литература – светове, послания, прогнози”. В нея във фокуса на вниманието са поставени огромен брой конкретни автори и произведения, които Амелия Личева анализира, намирайки в тях потвърждение за наличието на откроените от нея тенденции в съвременната световна литература, отразяващи търсенията на самите писатели. Такива модерни тематични тенденции са антиутопичното, погледът към миналото, ежедневието, мигрантската вълна. Отредено е място също и на такива специфични явления на днешното време като появата на масови световни автори от типа на Дан Браун и Джон Гришам. Специално внимание е отделено на световни нобелисти като Казуо Ишигуро например, които се числят към категорията на двуезичните писатели или на „възникналите в превод”, според определението на Ребека Уолковиц. В книгата „Световен ли е Нобел?” не е подминат, разбира се, и „българският случай”, както Амелия Личева нарича историята с трагикомичен привкус на българските кандидатури за Нобеловата награда за литература през годините. Едва ли някой би оспорил нейната оценка, че „тази история по-често отпраща към изводи за българската народопсихология и по-рядко - за качествата на самите кандидати и отчита традициите или контекста”. Както е известно дори за по-слабо запознатите, случилото се поне досега около българските номинации (Пенчо Славейков, Иван Вазов, Елисавета Багряна, Йордан Радичков, Блага Димитрова, Антон Дончев, Вера Мутафчиева) потвърждава и препотвърждава тъжната констатация на невъзможността за обединение на литературните и обществените институции в България около една кандидатура, поради невъзможността да бъдат преодолени вътрешните интриги, съперничества и борби за надмощие в българските литературни среди. Проблемът за несъстоялия се български литературен нобелист несъмнено е важен, но струва ми се, още по-важен е другият проблем, който Амелия Личева поставя в контекста на своето разглеждане на родните литературни реалности. Става дума за съвременния дебат доколко българската литература би могла да бъде мислена като световна или поне европейска. Обобщения по въпрос като този е трудно и рисковано да се правят. В присъщия на цялата книга дух на безпристрастност, Амелия Личева не предлага еднозначен отговор, но очертава нюансирана и обективна картина на водещите тенденции и явления в съвременната българска литература, което й позволява в края на своята книга да формулира важен извод. С него бих искала да завърши и настоящият текст: „Изводът, който можем да направим, вглеждайки се в романовото писане на българските автори, живеещи в България и пишещи на български език, е, че като общи тенденции те са в унисон с колегите си по света, но като теми, които съставляват тези тенденции (с малки изключения), те са по-локални, по-затворени, по-малко изкушени да се вглеждат в онези събития, които белязват общото ни живеене в Европа и света. И това е не толкова комплексът на една малка литература, по-скоро е комплексът на едно общество, което близо половин век е прекарало зад Желязната завеса, в изолация, и е научено да се вглежда главно в себе си. В същото време изключенията, за които стана дума – писатели като Теодора Димова, Емилия Дворянова, Кристин Димитрова Елена Алексиева или Георги Господинов, които умеят да разширяват Аза и да го универсализират – са гарант, че и това време ще премине и българската литература по-осезеаемо ще започне да се интересува от ставащото отвъд границите на мястото, с което тя само условно е свързана. И тогава шансовете й за Нобелова награда чувствително ще се повишат“.

Връзка: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1649.pdf